Почина Адриан Лазаровски

[alexandrit]

Iz DeBrItE nA hOrArA

● Нека да припомним, че темата на тази дискусия е
Основоположници на българския хорър и че Иван
Атанасов-Deadface се е самоопределил като един от тях.


С нов добър ден, господин Атанасов!

Най-напред – три по-кратки теми:

1/ На 29.І. вие започвате постинга си с: „Ако някой трябва да се засяга от написаното, това съм аз, защото от самото начало изразихте пренебрежение към мен, като намекнахте, че щом нямам самостоятелна книга, значи не съм писател“. Странна работа! Ами че аз никъде не съм казвал, че – а/ вие не сте талантлив; б/ вие не сте писател; в/ вие не сте талантлив писател. Ето защо ви моля: пояснете се надлежно откъде ви хрумна туй пък?

2/ А дали е horror моят разказ „Стапен Кройд“? Знаете ли, миналата година го изпратих за участие в една международна антология. Нейното многочленно и авторитетно жури ми го върна с мотивацията, че това е хорър и че тяхната ориентация не е към такива мрачни произведения... Но спокойно, аз нямам никакви претенции, че съм „един от основоположниците на българския хорър“.

3/ Обръщате ми внимание, че се позовавам на „авторитетната“ (закавичването е ваше!) Уикипедия, що се отнася до хорърския жанр. Извинявайте много: аз съм цитирал от тази институция, обаче не съм коментирал цитата. И, второ, нали тъкмо в същата тая авторитетна Уикипедия пише, че вие сте сред „основоположниците на българския хорър“? Значи вие можете да влизате десетки пъти в Уикипедията, за да допълвате справката за себе си, а пък не желаете да влезете два-три пъти в темата за хоръра и като виден негов познавач да коригирате формулировката му?! Е, защо така, ако мога да попитам?

Сега да продължа по-пространно за Владимир Полянов:

4/ За него вие уточнявате: „По-важното в случая беше (и е), че той твърди, че [разказите] не ги е писал с цел да ужаси читателите, а да ги увлече "в страданията на една душа" *. Нима някой може да оспори това? Кой може да каже с каква цел е написано едно произведение, ако не самият автор? Кой знае по-добре от него какво е целил и какво е искал да каже? Щом не е искал да ужаси читателите, как можем да твърдим, че творбите му са хорър?“.

Първо, господин Атанасов, вие така и не дадохте източника,откъдето сте взели въпросното изказване на Полянов (за което ви подсещам втори път!). Несъмнено той е казал това доооста време, след като е написал диаболичните си истории. Второ, нали вече ви изтъкнах, че самооценката на автора не е решаваща за ОЦЕНКАТА от критиката? Забравихте ли за казуса със Ст. Ц. Даскалов **?... Например Марсел Пруст в своя проект „Против Сент Бьов“ оспорва тезата на този суперавторитетен критик, че -познаването на живота на писателя е ключ за изучаването на неговото творчество-. Е, като нямаме данни за житие-битието на Омир и запазени негови изказвания & самооценки, това пречи ли на критиката и на читателите да оценяват неговите „Илиада“ и „Одисея“? В известна степен същото се отнася и за Шекспир, Йеронимус Бош, Артюр Рембо и мн.др. хора на изкуството.

Според мен, поне в случая с Полянов, най-важно е каква художествена проза е написал самият той, а не как я е коментирал след десетилетия. За доказателство ето ви няколко малки откъса от неговия хорърски разказ „Черният дом“:

● „Един ден срещнах русата провинциалистка. Тя тичаше из шумната улица и викаше. Не за помощ, не от радост, а тъй, както викат лудите: безпричинно. Дрехите ѝ бяха разкъсани, очите ѝ гледаха в пространството, но едно нещо ме учуди повече от всичко: нейните златни коси бяха отрязани и по главата ѝ стърчаха само жалки кичури от предишното съкровище.

Аз видях къщата, от която тя излезе. Това беше мълчаливият дом, построен от големи каменни блокове, който винаги ми правеше впечатление. Черните каменни блокове придаваха на сградата величественост и загадъчност. Това идеше и от вечно затворената врата, по която майстор резбар беше изработил два големи разярени лъва, а по краищата – странни фигури на жени и мъже, обезглавени жени и убити мъже. Идеше и от спуснатите жалузини, през които никога не се виждаше светлина отвътре, нито проникваше слънчев лъч отвън. Аз винаги очаквах тази къща да бъде място на нещо, което ще се случи или се е случило вече, но нещо, което ще порази всички.“

-Корицата на един уникален албум-



●● „В този миг стана нещо страшно. Обезумялата, която досега стоеше мълчалива и кротка до нас, изведнъж разпери ръце и преди да успеем да я задържим, се хвърли по стълбата към прозореца, чиято завеса по-рано се беше повдигнала. На една крачка от него тя внезапно се вцепени на мястото си, завъртя се и политна надолу по каменните стъпала. Кръв обагри лицето ѝ – то се сгърчи в страшна болка и не мръдна повече.

– Милата ми! Милата ми! – чух отново гласа на бабата...“

●●● „И сега започна страшното...

Изтръпнах. Исках да извикам, но нещо стягаше гърлото ми. Исках да разбия прозореца, юмрукът ми остана във въздуха. Една необяснима сила сковаваше всичките ми членове. А страшното продължаваше пред очите ми.

Момичето изписка от болка и се загърчи. Тогава господинът от трамвая обви лицето си с нейните коси, прeхапа ги. Косите съвършено закриваха неговата глава, а моята приятелка се губеше някъде под него. Аз виждах само ръцете му и бесния трепет на тялото – и чувах непрекъснатия болезнен писък на своята приятелка. Тя изнемогваше. Но, обхванат от безумна похот, той не преставаше. Впиваше се все по-плътно в своята жертва, ръцете му трепереха и все по-бясно ровеха косите, които обвиваха и ласкаеха лицето му.

В един миг той се изправи, издигна нагоре ръце и аз видях: косите! Откъснатите коси на моята приятелка!“

Да си призная, господин Атанасов, препрочитал съм три-четири пъти този разказ и никога не ми е бил скучен. Винаги ме е хващал, както се казва. И с особената си тревожна атмосфера... и със своя уникално раздвоен главен герой... и с осезаемата болка на осакатените млади жени... може ли човек да изреди всички цветя, образуващи букета на един така завладяващ опус?!

5/ Що се отнася до предложението ви да намеря БГ учебник по литература, с който да сме на едно мнение за Минков и Полянов... Ами добре, оценявам вашето чувство за хумор и ви поздравявам за него! :D Но нали няма да ми се разсърдите, ако аз пък ви предложа да откриете наш учебник, където пише, че Иван Атанасов-Deadface e сред основоположниците на българския хорър?

6/ Ще привърша с нещо кратичко, взето от предговора на достатъчно известния критик Атанас Свиленов към Поляновите „Диаболични повести и разкази“ [1990]: Така например и до ден днешен картината на литературното ни развитие през 20-те години не е обхваната в реалната ѝ сложност и пъстрота.

Две дузини думички... Мисля, че тази констатация продължава да бъде в сила и до днес. Това – първо. А второ, уважаеми господин Атанасов, вие не смятате ли, че с нашата литературно-критическа дискусия за основоположниците на родния хорър сме нагазили, тъй да се каже, в -нови води-? Защо ви трябва, извинявайте за прекия въпрос, да дърпате чергата към разни учебници и остарели постановки? Особено при тая криза в „демократичното“ ни образование?!

оооооооооооооооооооооооооооо

* „Една душа“, пишете... Съвсем не между другото: вие чели ли сте излезлия през 1992 г. сборник с хорър разкази За една нежна душа от Стивън Джордан? (Ето и съответния джокер: името на автора е псевдоним.)

** Колко е превратна, дори хорърска на моменти съдбата! Някогашният соцреалист и претендент за народен писател Стоян Цеков Даскалов напоследък е сложен в графата „Графомани“ (виж -Книга на гениите- от Росен Тахов, ИК „Изток-Запад“, 2011). Дано това да не е окончателната оценка за него... – Б. alex.