от Nasko » Съб Авг 03, 2019 7:04 pm
Един цитат от книгата:
Един оцелял стенопис изобразяваше покровителката на параклиса Света Петка през нейното отшелничество в светите земи, коленичила в молитвена поза сред пясъчна пустош с хълм и пещера. Дори днес, отслабени от бремето на вековете, цветовете бяха ярки, решителни, като че художникът бе желал да надмине всичко, което бе виждал в живота, като че бе опитвал цветовете един след друг, за да намери сред тях най-изумителния и най-неземния. Върху иконописа безхаберен съвременник бе добавил с пирон бизнес справката: „Теодора се пуска за жълти стинки“. Друг надпис пък твърдеше: „Вагиана е връхът!“. Арна се чувстваше неловко от Мони, чиито интелигентни зелени очи изследваха картините. Яд я бе на дегенерата, който бе загрозил и Петка, и Теодора, дори последната да не е била образец на целомъдрие, но най-вече я беше срам пред стария майстор, който бе вложил душата си в картината, осквернена от бъдещото нищожество.
– Рисува ги две години – пошепна един глас, който звучеше треперливо като козел, разбира се, ако приемем, че брадатото чифтокопитно би проговорило. – Това се случи много преди военният пост Херонея да стане част от Суза, Сошана, както вие я знаете. Всяка сутрин Майстора, описан в черковните летописи като „Майстора на виденията на светиите“, дохождаше от селото, а през лятото даже спеше тук, край стената, на ложе от царевични стебла, за да работи повече време, от зори до здрач. Дълго и красиво рисуваше, цветовете бяха неземни, сякаш очите му бяха толкова остри, че виждаха ускорени електрони, бягащи по ръба на палитрата. Един ден преминаваща, изгладняла за плячка банда го намери в параклиса (черкези ли бяха, османци ли или българи – преоданци2, вече е забравено) и разбойниците решиха, че той крие жълтиците от възнаграждението си някъде наоколо. Измъчваха го, като гориха ръцете му на огъня. Той нямаше какво да им каже, защото парите само му бяха обещани, щеше да ги получи чак накрая, след приключването на работата. Изоставиха го да агонизира сред камъните, вкопчил лицето си със сгърчени въглени. След това повече не можеше да хване четката. Един ден се завлече в Чепинската дупка и никога не излезе оттам. Не знаем какъв е бил краят му, ние по природа избягваме тлъстата тъмнина и гъстия въздух на дълбините.
– Сега тези, които драскаха по стенописа, ядат хора – намеси се различен треперлив глас.
– Как знаеш, че са същите? – озадачи се Арна от неочакваното твърдение на втория невидим събеседник.
– Просто така ми изглеждат. Ние не търсим особени белези, разбирате ли, differentia specifica и научни класификацииии, хааа! – избля второто невидимо присъствие в къдраво подобие на смях. – Това е ваше занимание, вие, хората, знаете много, градите системиии, хааа!
– Аз знам – Мони нетърпеливо прекъсна невидимите присъствия с досещането си, – вие сте фавни!
– Както кажеш – отговори първият скоклив глас и сега също забля кръшно и накъсано. – Не е ли умопобъркващо, че се вслушвате в гласовете ни само когато слънчевият зной претопли мозъчните ви кори? Или когато вдъхвате уханието на цветовете на птичето грозде?
– Хората от днешните времена няма да повярват нищо за нас – разкиска се ехидният глас. – Те лъкатушат между унизително самосъжаление и безпочвено самочувствие и вярват само на собствените си „здрави мисли“. Не като траките и римляните в близкото минало, те ни почитаха истински! Златен век за Сошана, завистта на Източната империя. Beati sosani quibus vivere est bibere3 – фавнът премина на отличен латински без акцент.
– Ние бяхме полубогове, а те ни бяха равни, не като неолитните грънчари, които само трепереха от суеверен страх и горяха копитата на жертвения дивеч. Или пък днешните замърсители – двете невидими същества пак заблеяха кръшно. – Траките знаеха, че тялото е само желязна клетка за душата и във феноменалния свят всички са неживи. Но свободната душа се рее съновно над реката на вечната промяна.