Начало форум Разкази

Разкази

Избрано от конкурса * АГОП МЕЛКОНЯН *

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Избрано от конкурса * АГОП МЕЛКОНЯН *

Мнениеот alexandrit » Чет Мар 09, 2017 12:42 pm

● Конкурс за кратък фантастичен разказ
„Агоп МЕЛКОНЯН“ – 2016 година



Представяме ви разказа, класиран на второ място от Почетнотo жури

Лена ПЧЕЛАРОВА – С Н И М К А Т А

Тя се гордееше, че се е оженила по любов, и дори смяташе, че това я прави различна. Не че другите не се женеха по любов, но на нея ѝ се струваше, че прозаичните им любови нямат нищо общо с нейната и е смешно даже да се сравняват. Макар че косите на мъжа ѝ бяха вече оредели, а нейните – надлежно боядисани, макар децата им отдавна да имаха свои деца, тя продължаваше да е убедена, че любов като тяхната никога не е имало и всички други любовни истории са неинтересни и направо казано – скучни!

И вероятно би запазила това убеждение до края на живота си, но ето че една нощ сънува сън. Видя се как излиза от училище. Отвън търпеливо я чака той – младежът, когото след време ще нарече свой съпруг. Поема от ръцете ѝ тежката чанта и тръгва до нея. От смущение почти не говорят, пред дома ѝ се прощават набързо, той ѝ подава чантата. Тя влиза вкъщи и сънят свършва. Нищо особено, просто спомен. Но на следващата нощ отново ѝ се присъни същото. Тоест абсолютно същото, до най-малките подробности. С единствената разлика, че когато момчето си тръгна и тя се обърна, за да си влезе, мярна нещо с крайчеца на окото си. Като че някой сви зад ъгъла и изчезна в момента, в който тя се обръщаше. През целия ден след това нещо я дразнеше, нещо неуловимо, изплъзващо се, като забравено име, което е на върха на езика ти, а все не можеш и не можеш да си го спомниш.

И през следващите нощи продължи да сънува все същото. Приятелят ѝ я изпраща, сбогуват се, тя поема чантата си, обръща се и в този миг мярва сянката, не – силуета, който изчезва зад ъгъла. Тя иска да види нещо повече, може би да изтича и да погледне, но се събужда и за пореден път разбира, че е сънувала.

Изображение

Денем всичко беше както винаги. Ставаше рано, за да закуси със съпруга си и да го изпрати на работа. Самата тя беше преводач на техническа литература и работеше вкъщи. Вечер, когато мъжът ѝ се прибираше, тя, вече приключила, го очакваше с нетърпение. Скачаше, щом чуе стъпките му в коридора, прегръщаше го и му казваше колко ѝ е липсвал. Той ѝ отвръщаше подобаващо. Понякога излизаха да вечерят навън, друг път си оставаха у дома. Гледаха телевизия, четяха, разговаряха. Дните и нощите им бяха едни и същи вече дълги години и тя беше убедена, че имено това е щастието. Казваше на познатите си: „Аз съм невероятно щастлива!“ Животът ѝ минаваше в спокойно доволство, без сътресения, мъжът ѝ беше разбран и я обичаше, децата ѝ израснаха добри и когато му дойде времето, я зарадваха с внуци. Какво повече би могла да иска и какво повече би могло да се случи? Тя и не очакваше нищо повече.

Но продължаваше да сънува, всяка нощ – като филм, кадър след кадър, до момента, в който се обръщаше, за да се прибере, и тогава на отсрещния тротоар се мяркаше и изчезваше зад ъгъла силуетът на непознатия. И всяка нощ той се позабавяше малко повече, с някаква стотна от секундата може би. Скоро тя можеше да различи цвета на дрехите и косите му, а последната нощ дори ѝ се удаде да мерне лицето му. Само за миг, но то остана в паметта ѝ и на сутринта, докато вареше кафе и цедеше портокалов сок за съпруга си, тя все още го виждаше.

От няколко дни преводите не вървяха, техническите термини се плъзгаха по съзнанието ѝ и не можеха да се задържат достатъчно, за да бъдат преведени. Мислеше за съня. Сам по себе си той не беше нито необичаен, нито запомнящ се, странна беше само тази негова повторяемост. Като че някъде бе чела за такива случаи, но не се решаваше да рови, за да не излезе, че е някаква болест. Засега се правеше, че нищо особено не се случва. Сън, какво толкова! Тя не вярваше в сънища, поличби и поверия. И въпреки това лицето на неизвестния я вълнуваше необяснимо.

Една сутрин, докато разтребваше в спалнята си, откри в дъното на шкафа, който стоеше тук от моминските ѝ години, оръфано куфарче, пълно с черно-бели снимки. Не си спомняше да го е прибирала там. „Странно как започнах да забравям, а още съм млада...“ Седна на леглото и заизважда снимките една по една. Традиционното голо и легнало по корем бебче. А тук в количката, сбърчила вежди, майка ѝ се усмихва в обектива. Снимки от летата на село. Дългото ламаринено корито, пълно със „слънчева“ вода. Ранните ученически години. Черно плисе и бяла блузка. Морски лагер – тя с огромна мексиканска шапка. Лятна бригада – няколко момичета с негладени блузи и немити коси. Следващите вече от гимназията. Момичета с прибрани коси и момчета със стърчащи уши. Ами тази? Тя стои пред входа на къщата им, с гръб към обектива и се сбогува с момчето, бъдещия съпруг. А отзад... Какво е това? Там, на отсрещния тротоар, някой ги наблюдава иззад ъгъла. Тя се вгледа внимателно, извади очилата си за четене, сложи ги и пак погледна. Нямаше никакво съмнение. На снимката се виждаше същият оня изчезващ зад ъгъла силует от нейния повтарящ се сън.

Тя си спомняше тази снимка. Направила я бе сестра ѝ, която навремето се увличаше от фотография и все дебнеше да хване някого в неудобен момент. Но беше напълно сигурна, че по-рано иззад ъгъла не надничаше никой.

И тази нощ приятелят ѝ я изпрати до вратата, подаде ѝ чантата и си тръгна, а тя понечи да се обърне и с крайчеца на окото си мярна непознатия. Този път той не побърза да се скрие, напротив, остана на мястото си и вдигна ръка, сякаш я поздравяваше. А тя, вместо да си влезе вкъщи, направи крачка към него, после още една и още една... и се събуди.

Беше сутрин и от банята се чуваше шум на течаща вода. Тя се надигна и сложи кафето. Чувстваше се замаяна. Когато мъжът ѝ влезе в кухнята, за пръв път забеляза оредялата му коса, през която прозираше кожата. Стана ѝ неприятно. За да скрие това, тя го прегърна. Миризмата му също не ѝ хареса. Може би е сменил лосиона си. По лицето му имаше останали космици от бръсненето, а кожата бе пореста и отпусната. Беше го прегръщала близо четирийсет години, без да забележи, че се е променил. Четирийсет години той беше момчето, което я изпращаше след училище, а пък сега изведнъж го видя с нови очи – остарял, излинял, предал се. Едва го изчака да си изпие кафето и да излезе и веднага се втурна към коженото куфарче. Измъкна онази снимка и се вгледа в някогашното му младо лице. Да, ето такъв го познаваше тя. А този мъж, който тая сутрин пи кафе в кухнята ѝ, беше някой друг. Чужд. Доплака ѝ се. Понечи да остави снимката върху купчинката, но забеляза нещо странно и отново я отдалечи от очите си. Онова, другото момче вече не надничаше иззад ъгъла. То стоеше изправено в края на тротоара и гледаше към нея. Не към нея на снимката. То бе вперило поглед право в очите ѝ, лицето му бе развълнувано и очакващо. Нямаше никакво съмнение, че момчето вижда нея, самата нея, тук, сега. Тя захвърли снимката. Белият правоъгълник полетя и плавно се приземи на пода с изображението нагоре. Момчето продължаваше да я гледа. Тя се наведе, вдигна я с два пръста и внимателно я сложи върху шкафа, обърната надолу. Взе кутията за бижута, която отдавна се търкаляше там полупразна, и затисна снимката с нея. После се обърна и излезе от стаята. В кухнята посегна да си налее кафе и забеляза, че ръцете ѝ треперят. Остана известно време неподвижна, загледана в пръстите си, изчаквайки треперенето да спре.

Със съпруга си живееха в бащината ѝ къща и тя често се смееше и го наричаше „заврян зет“. От прозореца на кухнята можеха да се видят входната врата, улицата и отсрещните сгради. Тя тръгна бавно, движейки с усилие краката си, като че някой я дърпаше отзад. Помисли: „Това е лудост. Отсреща няма никого. Пък дори и да има, ще е някой съсед. Или случаен минувач.“ Тя стигна до прозореца и го видя.

Момчето беше там и гледаше нагоре, към прозореца. Викаше нещо. Отнякъде бе излязъл вятър и рошеше косите му. Ризата му плющеше като платно. Очите му блестяха. Смееше се. Плачеше.

Тя вдигна ръка. Искаше може би да помаха или да отвори прозореца, или да приглади косата си, но я отпусна, без да направи нищо. Постоя така, после излезе тичешком в коридора и затърси обувките си, опипвайки в тъмното.

* * *

Мъжът ѝ я търси дълго. Полицията вече се бе отказала, а той продължаваше да лепи обяви по стълбовете, да се обажда на всичките ѝ познати и да обикаля вечер улиците с надеждата да я срещне случайно. Единственото нещо, което тя остави след себе си, беше една стара черно-бяла снимка, притисната върху шкафа с кутията ѝ за бижута. На снимката се виждаше входната врата на къщата, в която живееха. И нищо друго. Да се чуди човек защо някой ще иска да снима някаква си врата!

____________________

Бележка за авторката
Лена Стоянова Пчеларова е родена в Русе през 1958 г. Завършила е математическа гимназия и работи в Aeropuerto del Altet – град Аликанте, Испания. „Снимката“ ѝ донася нейния първи литературен приз и е включена в анто-
логията -Машина за истории- (по-подробно за тази книга и за конкурса „Агоп МЕЛКОНЯН“ тук – http://trubadurs.com/2017/03/02/antologiyata-machina-za-istorii-20170302).
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 726
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Избрано от конкурса * АГОП МЕЛКОНЯН *

Мнениеот alexandrit » Пон Юни 12, 2017 5:16 pm

● Конкурс за кратък фантастичен разказ
„Агоп МЕЛКОНЯН“ – 2016 година


Представяме ви разказа, класиран на трето място от Почетнотo жури

Андрей ИВАНОВ – Д И Г И Т А Л Е Н

RЕ: Въпрос за мускули
От: Нацепен Батка
Знаеш ли че си най големия тъпак във форума. По всяка тема се обаждаш всичко знаеш най добре а си пълен задръстеняк. Най-добре е да замълчиш!

RЕ: Въпрос за мускули
От: Дигитален
Страшен смешник си. Ще се пръснеш от яд, че знам повече от теб, дето само блъскаш и се прaвиш на инструктор. Колкото и да се зъбиш, пак мен ще слушат във форума. Гръмни се!

RЕ: Въпрос за мускули
От: Нацепен Батка
Тъпанар като теб всезнайко дето не вдига пъпчасал задник от пред PC-то не може да ме накара да се гръмна. Ако се срещнем наживо ще се насереш. Един шамар ти стига и ще забравиш да се отваряш на батковците.

RЕ: Въпрос за мускули
От: Дигитален
Искаш ли да ти дам адреса си, да дойдеш да ми „напукаш цайсите“. Я направо виж какво съм ти пратил на лични. Само да не се насереш самият ти, а?

RЕ: Въпрос за мускули
От: Нацепен Батка
Я копеленцето решило да се самоубива. Подготви си бинтовете щото идвам. Ще глътнеш клавиатурата та да не многознайстваш повече във форума.

Изображение

* * *

„Още от вратата се вижда, че вътре живее психар. Дали изобщо да звъня?“ Но въпреки това смело натиска звънеца. „Да видим сега има ли някой вкъщи.“ Бравата изщрака два пъти, а после и вратата се отвори плавно навътре. Зад нея нямаше начумерена бабичка, нито пък плешив очилатко или пъпчив тийнейджър... там просто нямаше никого.
– Влизай! – нареди тенекиен синтетичен глас някъде отвътре.
Поканата стъписа Нацепения, макар да очакваше всякаква щуротия. Антрето пред него беше безукорно чисто и в същото време някак изоставено и пусто. На пода нямаше дори чифт обувки, на закачалката – никаква дреха. От тавана студено светеше луминесцентна тръба. От ъгъла до нея в новодошлия се беше втренчила евтина охранителна камера.
– Какво става, да не се стресна нещо? – продължи равно синтетичният глас. – Заповядай вътре, здравеняко, не се страхувай!... Или се махай оттук! Бягай надалеч и не се връщай! – Последните думи трябваше да звучат гневно, ако изобщо изкуствен, компютърно синтезиран глас бе способен на това.
„Колко драматично!“ – помисли си Нацепения и направи няколко крачки навътре. И за да стане още по-интересно, вратата зад него се затвори и ключалката изщрака, отново два пъти.
– Е, всички пътища назад са затворени, остава да приемеш поканата смело и да дойдеш при мен.
Нацепен Батка се чувстваше все по-глупаво. Този тук се опитваше да го вкара в някакъв безумен „филм“. Вече го беше „пленил“, а сега сигурно искаше да си „поиграе“ с него. Колкото и да му се струваше нелепо да разговаря със синтетичния глас, реши, че вече е време да си изяснят нещата.
– Виж, това, което правиш, е интересно, но защо не дойдеш сам... Не мисля, че иначе ще успеем да се разберем... Камери, гласове от тавана, отварящи се сами врати... интересно, ама за децата. А ние сме големи хора, нали?
– Прав си, но не мога да дойда. Ако искаш да се видим, ще трябва да влезеш при мен. Хайде!
Нацепения обаче не помръдна. Сам не знаеше – повече ядосан или стреснат, но със сигурност доста объркан. „Два-три евтини трика и стърча тук като изплашено момиченце“ – помисли раздразнено той.
– Хайде! Изпращам някой да те посрещне – изстреля категорично гласът от тавана.
През отворената врата в другия край на антрето се зададе нещо, подобно на огромна количка с дистанционно управление. Отправи се към госта, втренчило в него единственото си лъскаво видеооко, докато бясно размахваше на две страни дълга тънка антенка. Поредната глупост вбеси новодошлия и той с всичка сила изрита „посрещача“. Металната джаджа подскочи във въздуха, блъсна се в стената и се приземи на едната си страна. Нацепения я заобиколи, преодоля с три големи крачки антрето и влетя в отсрещната стая.
Тук атмосферата беше различна. Още преди да успее да се огледа – отстрани на вратата имаше два масивни, високи до тавана шкафа, – в носа го блъсна тежък, миризлив въздух. Съвсем тихо беше досега, а тука се чуваше безспирно, макар и несилно щракане, бълбукане, бръмчене; цял порой от звуци. Неясна, но добре осезаема уплаха обхвана Нацепения. И тук нямаше никаква слънчева светлина; бързо запремигваха лампи, за да осветят тъмното до момента помещение. Щом подмина с несигурна крачка металните шкафове, Нацепения се огледа напрегнато надясно, наляво и... застина.
Там, пред стената, сред паяжина от кабели и безброй тънки маркучи, върху нещо като наклонен напред хамак лежеше или по-скоро висеше човешко тяло. Чисто голо, разперило крайниците си широко встрани, то щедро разкриваше своята уродливост. Единият крак, неестествено изкривен и огънат, изглеждаше лишен от кости, които да му дават форма, докато другият – възлест и жилест под кожата – беше дълъг наполовина и лишен от коляно, но затова пък снабден с причудливо, разцепено на две стъпало със сгърчени, сраснали помежду си пръсти. Лилавият дребен член между краката се намираше в състояние на ерекция. Нагоре – късият торс се отличаваше със силно хлътнали гърди. Събраните напред рамена подсказваха, че отзад стърчи знаменита гърбица. Кожата по това злочесто тяло бе болнаво бледа и сивкава, нашарена от горе до долу със синкави и наситено розови петна. Уродливото тяло беше пронизано по цялата си повърхност от безброй жици и по-малки и големи маркучета. Нямаше мускул по това изкривено тяло, който да не се гърчи в спазъм, нямаше става, която да не изпълнява ужасяващ танц. Всичко в него се тресеше, подобно на беззвучен писък. А отгоре, над цялата тази прокълната плът, главата... липсваше. Вратът завършваше с гумирана превръзка, от която се подаваха само няколко изпълнени с течност тънки маркучета. Нацепения отмести пълен с ужас поглед встрани и я видя...
На ниска маса до тялото тя лежеше, обърната на една страна. Сплетени на дебели снопове кабели се провираха в нея през всеки отвор: през празните очни орбити, през отворената, беззъба уста, през разкъсаните ноздри. А най-дебелият сноп нахлуваше оттам, където някога е бил вратът. Там влизаха и прозрачните маркучи, единствената връзка на главата с тялото. Маркучи, изпълнени с кръв, лимфа, вода и незнайно още какво.
След поне десетина секунди мълчание – гостът не можеше дори да помръдне език – гласът продължи с престорен гняв:
– Е, така ли ще стоим и ще си мълчим?! Да ти предложа нещо за пиене или...
Сякаш събуден от дълбок сън, Нацепения завъртя глава в търсене на изход. После рязко се извърна, за да побегне далеч от гърчещото се тяло и натъпканата с кабели мъртвешка глава. Преди обаче да успее да помръдне, от основата на един от металните шкафове с дрънчене излетя лъскава метална верига, описа широка дъга и стегнато се уви около десния му крак. Веднага и другият шкаф изплю верига, съвсем същата като първата, и стегна левия му крак. В следващия миг двете вериги рязко се изтеглиха назад, повличайки два безпомощни крака със себе си. Нацепения се оказа на земята. Лицето му се удари в покрития с плочки под. Веднага се набра на ръце, за да се изправи.
– Пусни ме! – искаше да изкрещи, но през разкъсаните му устни излезе писък.
После от двата метални шкафа се разнесе бръмчене. Остра болка и изтръпване сгърчиха и сковаха краката му. Смазващ удар се стовари върху тестисите, карайки ги сякаш да се взривят, подпалвайки с високоволтови искри стомаха. Диафрагмата сама подскочи, за да премаже дробовете, да ги остави без въздух. А ръцете му се забиха със свити пръсти в пода, сякаш искаха да прокопаят път за бягство. После болката отшумя, останаха болезнено съкратените мускули. Нацепения лежеше, без да може да помръдне. Само дишането, почти замряло, показваше, че е жив.
– Виждаш ли какво направи, сега не можем да разговаряме. Сигурно искаш да ми зададеш много въпроси. Но ето какво ще сторим: ще си ги задавам сам. Оригинално, нали?... Първият ти въпрос: „Какво си ти и защо си такъв?“ Аз съм дигитално съзнание, дигитален разум. Някога бях като теб, ала доста болен и деформиран, да кажем направо – непълноценен. После се промених, сам промених себе си. Успях да напусна болното тяло и да се заселя в безграничния дигитален свят. Виждаш ли главата – вътре е моят препатил мозък. Но съзнанието ми, моето истинско Аз, се е пръснало надалеч – по кабели, радиовълни и спътникови емисии. „А онова тяло там?“ То съществува, за да храни мозъка. За да диша, изпомпва кръв, да я пречиства. Отдавна бих го изхвърлил, ама не мога. То се грижи за мен, но и аз за него: стимулирам го с електричество, подавам му вода, за да работи. А е съвсем мъртво, и то отдавна, можеш ли да повярваш? Главата е отделно, защото смъртта е заразна. Не искам мъртвото ми тяло да зарази със смърт мозъка, нали разбираш?... Остана ти време само за още един въпрос: „А мен защо доведе тук?“ Искам да останеш при мен като приятел. Нуждая се от твоето приятелство и от... бъбреците ти. Моите стари, мъртви бъбреци вече не стават за ни-що! Но ето те и теб, готов да ми подадеш ръка... или по-скоро бъбрек. Ще се свържем, та твоите бъбреци да пречистват моята кръв... Мълчиш... разговорът ни ти омръзна. Ще има кога да довършим много от едва наченатите теми, пък и ти трябва да разкажеш за себе си. Оставям те да почиваш. Нека ти помогна да се отпуснеш.
Металните шкафове забръмчаха отново...
_________________

Бележка за автора
Андрей Александров Иванов е роден в Шумен през 1978 г., но от ранно детство
живее в София. По образование е логопед. Разказът „Дигитален“ му донася неговото
първо литературно отличие и е включен в антологията -Машина за истории-
(по-подробно за тази книга и за конкурса „Агоп МЕЛКОНЯН“ вижте тук –
http://trubadurs.com/2017/03/02/antologiyata-machina-za-istorii-20170302).
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 726
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пон Окт 10, 2016 2:51 pm е имало общо 61 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта