Начало форум Разкази

Разкази

Избрано от конкурса * АГОП МЕЛКОНЯН *

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Избрано от конкурса * АГОП МЕЛКОНЯН *

Мнениеот alexandrit » Чет Мар 09, 2017 12:42 pm

● Конкурс за кратък фантастичен разказ
„Агоп МЕЛКОНЯН“ – 2016 година



Представяме ви разказа, класиран на второ място от Почетнотo жури

Лена ПЧЕЛАРОВА – С Н И М К А Т А

Тя се гордееше, че се е оженила по любов, и дори смяташе, че това я прави различна. Не че другите не се женеха по любов, но на нея ѝ се струваше, че прозаичните им любови нямат нищо общо с нейната и е смешно даже да се сравняват. Макар че косите на мъжа ѝ бяха вече оредели, а нейните – надлежно боядисани, макар децата им отдавна да имаха свои деца, тя продължаваше да е убедена, че любов като тяхната никога не е имало и всички други любовни истории са неинтересни и направо казано – скучни!

И вероятно би запазила това убеждение до края на живота си, но ето че една нощ сънува сън. Видя се как излиза от училище. Отвън търпеливо я чака той – младежът, когото след време ще нарече свой съпруг. Поема от ръцете ѝ тежката чанта и тръгва до нея. От смущение почти не говорят, пред дома ѝ се прощават набързо, той ѝ подава чантата. Тя влиза вкъщи и сънят свършва. Нищо особено, просто спомен. Но на следващата нощ отново ѝ се присъни същото. Тоест абсолютно същото, до най-малките подробности. С единствената разлика, че когато момчето си тръгна и тя се обърна, за да си влезе, мярна нещо с крайчеца на окото си. Като че някой сви зад ъгъла и изчезна в момента, в който тя се обръщаше. През целия ден след това нещо я дразнеше, нещо неуловимо, изплъзващо се, като забравено име, което е на върха на езика ти, а все не можеш и не можеш да си го спомниш.

И през следващите нощи продължи да сънува все същото. Приятелят ѝ я изпраща, сбогуват се, тя поема чантата си, обръща се и в този миг мярва сянката, не – силуета, който изчезва зад ъгъла. Тя иска да види нещо повече, може би да изтича и да погледне, но се събужда и за пореден път разбира, че е сънувала.

Изображение

Денем всичко беше както винаги. Ставаше рано, за да закуси със съпруга си и да го изпрати на работа. Самата тя беше преводач на техническа литература и работеше вкъщи. Вечер, когато мъжът ѝ се прибираше, тя, вече приключила, го очакваше с нетърпение. Скачаше, щом чуе стъпките му в коридора, прегръщаше го и му казваше колко ѝ е липсвал. Той ѝ отвръщаше подобаващо. Понякога излизаха да вечерят навън, друг път си оставаха у дома. Гледаха телевизия, четяха, разговаряха. Дните и нощите им бяха едни и същи вече дълги години и тя беше убедена, че имено това е щастието. Казваше на познатите си: „Аз съм невероятно щастлива!“ Животът ѝ минаваше в спокойно доволство, без сътресения, мъжът ѝ беше разбран и я обичаше, децата ѝ израснаха добри и когато му дойде времето, я зарадваха с внуци. Какво повече би могла да иска и какво повече би могло да се случи? Тя и не очакваше нищо повече.

Но продължаваше да сънува, всяка нощ – като филм, кадър след кадър, до момента, в който се обръщаше, за да се прибере, и тогава на отсрещния тротоар се мяркаше и изчезваше зад ъгъла силуетът на непознатия. И всяка нощ той се позабавяше малко повече, с някаква стотна от секундата може би. Скоро тя можеше да различи цвета на дрехите и косите му, а последната нощ дори ѝ се удаде да мерне лицето му. Само за миг, но то остана в паметта ѝ и на сутринта, докато вареше кафе и цедеше портокалов сок за съпруга си, тя все още го виждаше.

От няколко дни преводите не вървяха, техническите термини се плъзгаха по съзнанието ѝ и не можеха да се задържат достатъчно, за да бъдат преведени. Мислеше за съня. Сам по себе си той не беше нито необичаен, нито запомнящ се, странна беше само тази негова повторяемост. Като че някъде бе чела за такива случаи, но не се решаваше да рови, за да не излезе, че е някаква болест. Засега се правеше, че нищо особено не се случва. Сън, какво толкова! Тя не вярваше в сънища, поличби и поверия. И въпреки това лицето на неизвестния я вълнуваше необяснимо.

Една сутрин, докато разтребваше в спалнята си, откри в дъното на шкафа, който стоеше тук от моминските ѝ години, оръфано куфарче, пълно с черно-бели снимки. Не си спомняше да го е прибирала там. „Странно как започнах да забравям, а още съм млада...“ Седна на леглото и заизважда снимките една по една. Традиционното голо и легнало по корем бебче. А тук в количката, сбърчила вежди, майка ѝ се усмихва в обектива. Снимки от летата на село. Дългото ламаринено корито, пълно със „слънчева“ вода. Ранните ученически години. Черно плисе и бяла блузка. Морски лагер – тя с огромна мексиканска шапка. Лятна бригада – няколко момичета с негладени блузи и немити коси. Следващите вече от гимназията. Момичета с прибрани коси и момчета със стърчащи уши. Ами тази? Тя стои пред входа на къщата им, с гръб към обектива и се сбогува с момчето, бъдещия съпруг. А отзад... Какво е това? Там, на отсрещния тротоар, някой ги наблюдава иззад ъгъла. Тя се вгледа внимателно, извади очилата си за четене, сложи ги и пак погледна. Нямаше никакво съмнение. На снимката се виждаше същият оня изчезващ зад ъгъла силует от нейния повтарящ се сън.

Тя си спомняше тази снимка. Направила я бе сестра ѝ, която навремето се увличаше от фотография и все дебнеше да хване някого в неудобен момент. Но беше напълно сигурна, че по-рано иззад ъгъла не надничаше никой.

И тази нощ приятелят ѝ я изпрати до вратата, подаде ѝ чантата и си тръгна, а тя понечи да се обърне и с крайчеца на окото си мярна непознатия. Този път той не побърза да се скрие, напротив, остана на мястото си и вдигна ръка, сякаш я поздравяваше. А тя, вместо да си влезе вкъщи, направи крачка към него, после още една и още една... и се събуди.

Беше сутрин и от банята се чуваше шум на течаща вода. Тя се надигна и сложи кафето. Чувстваше се замаяна. Когато мъжът ѝ влезе в кухнята, за пръв път забеляза оредялата му коса, през която прозираше кожата. Стана ѝ неприятно. За да скрие това, тя го прегърна. Миризмата му също не ѝ хареса. Може би е сменил лосиона си. По лицето му имаше останали космици от бръсненето, а кожата бе пореста и отпусната. Беше го прегръщала близо четирийсет години, без да забележи, че се е променил. Четирийсет години той беше момчето, което я изпращаше след училище, а пък сега изведнъж го видя с нови очи – остарял, излинял, предал се. Едва го изчака да си изпие кафето и да излезе и веднага се втурна към коженото куфарче. Измъкна онази снимка и се вгледа в някогашното му младо лице. Да, ето такъв го познаваше тя. А този мъж, който тая сутрин пи кафе в кухнята ѝ, беше някой друг. Чужд. Доплака ѝ се. Понечи да остави снимката върху купчинката, но забеляза нещо странно и отново я отдалечи от очите си. Онова, другото момче вече не надничаше иззад ъгъла. То стоеше изправено в края на тротоара и гледаше към нея. Не към нея на снимката. То бе вперило поглед право в очите ѝ, лицето му бе развълнувано и очакващо. Нямаше никакво съмнение, че момчето вижда нея, самата нея, тук, сега. Тя захвърли снимката. Белият правоъгълник полетя и плавно се приземи на пода с изображението нагоре. Момчето продължаваше да я гледа. Тя се наведе, вдигна я с два пръста и внимателно я сложи върху шкафа, обърната надолу. Взе кутията за бижута, която отдавна се търкаляше там полупразна, и затисна снимката с нея. После се обърна и излезе от стаята. В кухнята посегна да си налее кафе и забеляза, че ръцете ѝ треперят. Остана известно време неподвижна, загледана в пръстите си, изчаквайки треперенето да спре.

Със съпруга си живееха в бащината ѝ къща и тя често се смееше и го наричаше „заврян зет“. От прозореца на кухнята можеха да се видят входната врата, улицата и отсрещните сгради. Тя тръгна бавно, движейки с усилие краката си, като че някой я дърпаше отзад. Помисли: „Това е лудост. Отсреща няма никого. Пък дори и да има, ще е някой съсед. Или случаен минувач.“ Тя стигна до прозореца и го видя.

Момчето беше там и гледаше нагоре, към прозореца. Викаше нещо. Отнякъде бе излязъл вятър и рошеше косите му. Ризата му плющеше като платно. Очите му блестяха. Смееше се. Плачеше.

Тя вдигна ръка. Искаше може би да помаха или да отвори прозореца, или да приглади косата си, но я отпусна, без да направи нищо. Постоя така, после излезе тичешком в коридора и затърси обувките си, опипвайки в тъмното.

* * *

Мъжът ѝ я търси дълго. Полицията вече се бе отказала, а той продължаваше да лепи обяви по стълбовете, да се обажда на всичките ѝ познати и да обикаля вечер улиците с надеждата да я срещне случайно. Единственото нещо, което тя остави след себе си, беше една стара черно-бяла снимка, притисната върху шкафа с кутията ѝ за бижута. На снимката се виждаше входната врата на къщата, в която живееха. И нищо друго. Да се чуди човек защо някой ще иска да снима някаква си врата!

____________________

Бележка за авторката
Лена Стоянова Пчеларова е родена в Русе през 1958 г. Завършила е математическа гимназия и работи в Aeropuerto del Altet – град Аликанте, Испания. „Снимката“ ѝ донася нейния първи литературен приз и е включена в анто-
логията -Машина за истории- (по-подробно за тази книга и за конкурса „Агоп МЕЛКОНЯН“ тук – http://trubadurs.com/2017/03/02/antologiyata-machina-za-istorii-20170302).
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 692
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта

Общо на линия са 2 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 2 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пон Окт 10, 2016 2:51 pm е имало общо 61 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта