Начало форум Разкази

Разкази

■ Още от същото: HORROR

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Вто Апр 26, 2016 11:05 am

След повече от половин век забвение част от ранните разкази на Светослав Минков излязоха в неговия сборник „Дамата с рентгеновите очи“ (библиотека Галактика № 35, „Георги Бакалов“, 1982 г.). Така черно на бяло се видя, че между тях има и някои с по-различна тръпка, която подсказва, че именно Минков е един от основоположниците на българския horror *.

Ето и мнението на читателя Стефан Русинов, публикувано в Нета на 21 август 2015 г., относно тази -Дама с рентгеновите очи- **: Много ми харесаха ранните страшни разкази, които се занимават с ужаса на непонятното. По-късните фантастични гротески определено си ги биваше, но не ме развълнуваха толкова.(https://www.goodreads.com/book/show/17236141)

Подир тия кратки пояснения нека уважим няколко странички от Маестрото, написани на младини:

НЕЧИСТА СИЛА

Фантастичен хорър от Светослав МИНКОВ

Към воденицата тичаха хора. Задъхани, изплашени, с червени лица.
– Дядо Петко уловил таласъм!
– Не думай! Къде?
– В брашното!
– Ами кога?
– Снощи!
Седи дядо Петко на ниско трикрако столче пред прага на воденицата, дълбоки бръчки дълбаят челото му. Гледа той унесено далечните облаци по небето и гърдите му дишат тежко. А двете стари върби отсреща люлеят леко клоните си, листата на трепетликата играят като пеперуди. Шуми реката, разбива се водата ѝ о камъните, грее слънцето, цвърчат врабчета из нажежения въздух.
– Какво е станало бе, дядо Петко? Де е таласъмът? – питат и разпитват хората, а старият воденичар седи навъсен и дума не продумва.
– Ето! Ето! – вика един и сочи с ръка към върбите. Спущат се нататък хората, спират се и гледат. Ужас свива сърцата им.
Под върбите стои вързан с кучешка верига един страшен звяр: черен като въглен, с дълга лисича опашка и с рог на главата. Изпънала се проклетата гад на нозете си, ще скъса веригата. Из устата ѝ изскочили зъби като клинове, червени искри святкат из очите ѝ.
– Брей, нечиста сила! – говори Найден кръчмарят и плюе от погнуса, а една бабичка с восъчно лице се кръсти и шъпне името на света Богородица.

Изображение

Екземпляр от таласъмската гилдия :D

Изправя се дядо Петко на кривите си нозе и закретва с бавни крачки към събралите се. Бялата му коса лъщи на слънцето.
– Та и такива работи има по божия свят – подхваща той и хвърля мрачен поглед към нечистата сила.
Думите му омагьосват хората. Заобикалят го те и го гледат с отворени уста.
– Седя си нощес във воденицата – разправя старецът – и по едно време съм задрямал. Както седя така и си дремя, слушам – нещо драще на вратата и курлюка като мисир. Отварям очи, ослушвам се: няма нищо. Задрямвам пак – пак почва да се драще, ама тоя път вече по-силно и вратата се тресе. Скачам аз, отивам до прозореца и гледам вънка. Над върбите изгряла една месечина, заплела се сякаш в клоните. Ръка да протегнеш и ще я уловиш. Каква ли ще е тая работа, си мисля аз, и току някой пита над ушите ми: „Дядо Петко, дядо Петко, имаш ли прясно брашно за погача?“. Смръзна се сърцето ми, такъв страх ме хвана. Стоя като закован, а гласът все пита в ушите ми: „Прясно брашно за погача, прясно брашно за погача, прясно брашно за погача?“. И като пита – курлюка като мисир, сякаш човек се смее. Притъмня ми на очите, ви казвам. Нейсе, поокопитих се малко, че като грабнах кобилицата! Харно, ама някой я издърпа из ръката ми и я запрати чак при чувалите. Тупна нещо на земята и в нозете ми се претърколи едно черно кълбо. То бяга – аз го гоня, то бяга – аз го гоня. Като видя дяволската гад, че ще я хвана, преметна се, подскочи като котка и хоп – в сандъка с брашното. Хвърлих се отгоре ѝ, а тя се мушна чак на дъното, брашното кипна и почна да ври като живо. Пищи проклетият му звяр, та кънти воденицата от писъка му. Разкървави ми ръцете. Най-после стиснах го като яре за гушата и го измъкнах от сандъка. Страшно нещо. Насмалко щях да го изпусна, като го видях.
Простира дядо Петко жилестата си ръка и хората се взират в нея. Зее на ръката дълбока рана, посипана с тютюн.
– Я виж! Като от бясно куче!
– Какво ти бясно куче, вълк – само вълк ще те ухапе така, че докато си жив, да носиш белег от зъбите му.
– Слушай, дядо Петко, с таласъм шега не бива. Я земи, че му светѝ маслото. Няма да го държиш за дамазлък, я! – казва един селянин с изгоряло лице и скръцва със зъби.
А таласъмът се върти около опашката си и хапе старата ръждясала верига, над късия му рог между ушите мъждее алено пламъче.
Ето го, задава се из трънаците горският Иван Фъртуната с дълга кремъклийка през рамо. На устата му дими цигара.
Пристъпя той и пита с тежък глас:
– Какво сте се събрали като на панаир? Какво има?
– Таласъм!
– Таласъм ли? Я чакайте!
И горският сваля кремъклийката от рамото си. Дръпват се хората и му отварят път. Излиза той напред и почва да кашля тежко.
Не е виждал Иван Фъртуната такова нещо. Цял ден ходи из горите, всякакви зверове са се изпречвали на пътя му, ама такъв – с рог на главата, не е и сънувал. Дига той ръка, сваля опълченския си калпак, чеше се по тила и тежкият му глас омеква:
– Къде го хванахте, бе? Гледай ти, какво чудо!
– Улових го във воденицата – казва дядо Петко.
– Ами какво ще го правиш сега?
– Че де да знам. Вързал съм го – стои – отвръща воденичарят.
– Да извикаме поп Йордан да прочете евангелието – обажда се бабичката с восъчното лице. – Може светите думи…
– Светите думи ли? Ами тая пушка да не е за чавките! – казва горският и отстъпва крачка назад. Слага той кремъклийката под брадата си и се прицелва с едно око.
А таласъмът се изблещил срещу цевта, сякаш се смее – очите му ще изхвръкнат навън.
Щракна кремъклийката, изпращя като счупена дъска, политна горският назад и падна на гърба си.
Седи си таласъмът, вързан за веригата, разтворил уста и курлюка като мисир. А в ушите на събралите се отеква грозен смях, тресе се земята под нозете им.
– Не го лови куршум – казва Иван Фъртуната и се дига като попарен.
– Да го убием с камъни! – рече Найден кръчмарят, па се наведе, взе един камък и го хвърли върху таласъма.
Изви се камъкът и прехвърча високо над върбите.
И пак изкурлюка нечистата твар, и пак отекна в ушите на хората грозният смях.
– Дайте дърва да запалим огън! – викна някой.
– Вярно, да запалим огън! Дайте огън!
– На пепел да стане!
– Костите му на въглен да се обърнат!
Разтичаха се селяните насам-натам, събраха дърва, наскубаха тръне, запалиха огън край върбите и таласъмът почна да цвърчи и да се пържи в пламъците.
Дигна се черен дим, разнесе се смрад, стана тъмно, задуха вятър, заскърцаха върбите, сякаш по клоните им увиснаха обесени.
Всички стоят като вкаменени и никой не може да проговори дума. Нещо ги стиска за гърлото, треперят нозете им, побелели са очите им от ужас.
Дълго горя огънят, а никакви пламъци се не виждаха. Само черният дим течеше като катранена река надолу из ливадите.
И когато угасна и последната искрица, ръждясалата кучешка верига задрънка в пепелта, във въздуха изсвири нещо и по небето плъзна – от изток до запад – грамадната сянка на таласъма.
И за последен път се чу смехът на нечистата сила, която бягаше в пъкъла.
След четиридесет дена дядо Петко умря. Отначало ухапаната му ръка изсъхна, после тялото му се изду и позеленя като злак.
Запустя воденицата, заглъхна песента на колелото ѝ, а реката продължаваше да си тече под нея и месецът светеше вечер над двете стари върби.

Първа публикация в: списание „Хиперион“, брой 4 от 1930 г.

ооооооооооооооооооооооо

* Сборникът на другия основоположник на българския хорър – Владимир ПОЛЯНОВ – излиза съставен от самия него и малко след кончината му. Става дума за „Диаболични повести и разкази“ (библиотека Галактика № 102), публикувани от „Георги Бакалов“ през 1990 г. – Б. alex.

** Към тази книга има един много интересен предговор – задълбочен, артистично поднесен и несъмнено с приносен характер. Нарича се „Светослав Минков като фантаст (От литературата на ужаса до научната фантастика)“ и негов автор е Огнян Сапарев – http://185.72.176.133/text/26221-svetoslav-minkov-kato-fantast. Не по-малко любопитно, макар написан в по-друга тоналност, звучи и предговорът на Атанас Свиленов към сборника на Полянов... – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 867
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Яну 14, 2019 7:11 pm

Посвещавам на моя приятел Иван Н. ХАДЖИЕВ,
за когото си спомням топло и често...
alexandrit

ооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

Две стихии: Карма и Страх

КъСи РаЗкАзИ

Ако се запитаме за horror публикации на нашенци през първата петилетка на т.нар. демокрация (1989-1994), ще трябва да насочим поглед към един вестник, който отдавна вече не съществува, и към една поредица, която също има твърде кратък живот. Вестникът се нарича „Други светове“, а пък поредицата – „Фантастични истории“. По страниците на тези трибуни се изявяват с опусите си на страха и ужаса автори като Иван Н. Хаджиев и Йордан Матеев, Радослав Райков и Север Елисин*, Стефан Белов и Христо Пощаков: един вид пионери на хоръра в по-новата ни литературна история...

Сега ви предлагаме няколко заглавия от „Фантастични истории“. Нека допълним, че тези многоцветни 16-странични книжки във формат А4 се отличават и с доста сполучливите си – тъкмо страховити и именно ужасяващи! – илюстрации на Димитър Стоянов-Димо & Петър Станимиров**. Навремето „Историите“ са представени на Франкфуртския панаир на книгата и там получават букет от положителни отзиви. Двайсетина години по-късно са отразени в електронната енциклопедия БГ-Фантастика, откъдето репродуцираме две техни корици.

Александър Карапанчев

◄ ■ ●

Христо ПОЩАКОВ

СЪВЪРШЕНА ЛЮБОВ

Не може да се каже, че госпожица Книфелтод неволно стана псевдочовек. Убиха я през нощта, при опит да обере един случаен клиент, който се оказа по-пъргав от нея. Душата ѝ напусна тялото само отчасти – нито приета, нито осъдена. Псевдохората дори не са вампири, те поне си имат гробове.

После от тъмнината изплува грамадна сянка. Един псевдочовек не се стряска лесно, даже от появата на демон. Изобщо не се впечатли, когато той се нахвърли върху нея и грубо я облада. Напротив, изпита неподозирано удоволствие. Косматите му ноктести крака я възбудиха до полуда – разбра, че в новия ѝ псевдоживот е настъпила приятна промяна.

След това те се запознаха. Демонът се казваше Тадеус и ѝ прошепна, че отдавна я следи, но едва сега е получил възможност за близък контакт с нея.

Ала след година Тадеус започна да нервничи и страстта му взе да намалява, а тя проумя, че в отношенията им се е появила пукнатина. Дълбоко разтревожена, непрекъснато питаше любимия си за възможна причина, но той мълчеше. Една нощ призна, че нещо в нея го измъчва – някакъв човешки остатък, който му пречи да я обича истински демонично.

Госпожица Книфелтод дълго мисли върху неговите думи и постепенно стигна до извода: причината може да бъде само наличието на собственото ѝ сърце. Зарадвана от правилната догадка, тя предложи на любимия си да го изтръгне, за да не пречи на отношенията им.

Тадеус се колебаеше да го направи, защото все пак бе запазил известна демонична почтеност, но тя упорито го молеше. По време на една разходка с яхта Тадеус най-после отстъпи. Изтръгна сърцето от гърдите ѝ и го захвърли в морето. На повърхността му веднага изплуваха няколко мъртви риби. Възбуден от кръвта, която изтече от раната в тялото ѝ, той отново страстно я облада. Мъртвешки бледа, тя фантастично му харесваше.

Нищо повече не се иска за една съвършена демонична двойка.

Изображение

СМЪРТТА НА НАЕМНИКА

Жестокостта на Гюнтер Мюлер беше пословична. Започнал съвсем млад кариерата си на наемник, той бе воювал в Алжир, Конго и Виетнам, а въпреки че годините му не бяха малко, продължаваше да се бие. Продължаваше да прави това, което единствено отлично умееше – да убива. Ако пожелаеше, можеше да се пенсионира, но търговията със смъртта, най-вече с чуждата, го опияняваше, а пък запазеното му физическо състояние позволяваше да я върши. Без нея собственото съществуване на Гюнтер бе лишено от смисъл.

Сега се намираше в една африканска страна. Плащаха му фантастично и той оправдаваше заплатата с растящия брой на жертвите си. Предстоеше му десант от огромен транспортен самолет, летеше в него и настроението му бе отлично. Докато някои от подчинените му страхливо пребледняваха на седалките, Гюнтер предвкусваше сладкия гъдел на битката. Представяше си изкривените от болка лица, прегънатите като картонени човечета фигури, садистичната радост да убиваш и пак да убиваш.

Но Гюнтер Мюлер не знаеше, че това е последният му полет. Напоследък в един от кръговете на ада бе настъпил дефицит на клиенти, който доведе до юридически спор с администрацията на рая. Постигнато бе протоколно споразумение: райската администрация призна правото на адската над пасажерите на транспортния самолет. С отделна клауза се потвърждаваше правото на Гюнтер за транзитно преминаване през чистилището, докато останалите все пак трябваше да се позадържат в него. За изпълнение на операцията от страна на сатанинското ведомство бяха определени Бимбо – съвсем младо стажант-дяволче, и неговият дядо, известен като Люцифер № 28 800.

Бимбо веднага пристъпи към изпълнение на задачата. Отклони самолета от курса и го насочи към една от силните бази на противника, снабдена със зенитна батарея. След това се спусна към нея и омагьоса снарядите ѝ да не пропускат целта. Направи една от най-големите си магии, за която беше получил оценка „много добър“ в дяволското начално училище.

Естествено, че при такава добра магия попадението беше отлично, самолетът изгуби летателните си качества и започна да пада. Но Гюнтер Мюлер успя да отвори вратата му, да скочи и да разтвори парашута си. Освен с жестокост той беше прочут и с мигновените си реакции.

Невероятно ядосан, Бимбо като мълния се устреми нагоре, увисна над него и се изплю върху парашутните ремъци, които поддържаха тялото на Гюнтер. Дяволската киселина на слюнката му ги разяде начаса, клиентът му се откъсна от тях и с вик на ужас се устреми към земята.

Не му беше съдено да стигне жив до нея. Бимбо вече бе повикал на помощ дядо си, който напъна своите мощни гърди и директно го издуха в ада.

oooooooooooooooooooooooooo

И з т о ч н и к : КАРМА (илюстрации на Димитър Стоянов-Димо по разкази на Иван Н. Хаджиев и Христо Пощаков). – Сборник. Книга трета от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

◄ ■ ●

Иван Н. ХАДЖИЕВ

УРОК ПОСЛЕДЕН

По пълнолуние гробарят Мустафа, въоръжен с лопата, чесън и кол, дойде пред един пресен гроб на знатна девойка, за да търси скъпоценности. Беше готов да приеме дори неравен двубой с вампир. Но още при първата копка гробът се разтвори самичък, пръстта се отдръпна и сред многоцветни блясъци изскочи, изригна чудовищен дух. Човекът клекна, зяпнал от страх, а духът гневно размаха крайници над него:

– Нещастнико крадлив, нима не знаеш, че който вади кол другиму, сам пада в гроба?!

Мустафа се окопити и проплака:

– Братче, имаш милост, ти казвам... значи! Шест деца челяд храня, две-три жени, заплатата малка, пък горница вече никой не дава... Ей нà – вземи ми всичкото, като щеш!

Човекът извади 50 фалшиви долара, талон № 13 за храна и мръсна носна кърпа.

Духът, крайно отегчен, не каза нито дума. Само натъпка устата на Мустафа с чесън и го халоса здраво с кола по дебелата глава. След което премина през него като едно нищо.

На сутринта никой не разбра причините за тази странна смърт на гробаря. Също и – кой отмъкна талона за храна № 13, който някой ден може би щеше да има покритие...

Изображение

ТРЕТОТО ОКО НА ТИГЪРА

Махавира, всемъдрият владетел на Гангските земи и небеса, имаше една довереница и ученичка, ако не смятаме физическата им връзка. Но тази жена го беше предала за пари или просто защото не можеше да понася неговата духовност. На седмата нощ от своето деяние, когато тя се усамоти в покоите си и откачи от стената бронзовия поднос, видя в него – понеже това бе нейното вълшебно огледало – страшната глава на Тигъра-отмъстител. Жената приготви двуострия нож, който пазеше за главата на самия Махавира, щом му дойде времето – и се престори на заспала.

Малко преди зазоряване от въздуха изникна страшният Тигър.

– Удари часът – приготви се да получиш заслуженото! – изръмжа той и се изправи на задни лапи.

– Аз не вярвам в твоята сила! – изсъска жената. – Ти си фантазия на моя учител!

Но за всеки случай замахна с ножа. В миг бял воал обви ръката ѝ, върху острието пробяга блясък, после движението рязко се забави, по тялото и ръцете на жертвата преминаха конвулсии.

Когато ножът докосна гърдите на Тигъра, кожата му се свлече настрани, откри се зловещо усмихнат човешки скелет – навярно предишният образ на звяра – и над сърцето блесна Всепроникващото око. Мекият лъч бяла светлина от него вцепени жената и бавно отпусна безжизнената ѝ снага.

На сутринта никой от околните не разбра чудноватата смърт на тази евина щерка. Само Махавира поглади с длан бронзовия поднос. Сега на него бяха изписани нови знаци, а в средата – образът на Фудо Мьоо като добиващ човешки вид скелет, с меч и въже за връзване на демони в двете му ръце...

oooooooooooooooooooooooooo

И з т о ч н и к : СТРАХ (илюстрации на Петър Станимиров по разкази на Иван Н. Хаджиев). – Сборник. Книга втора от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

___________________
* Псевдоним на известния днес писател Стефан Кръстев, който през 1993 г. участва с два свои хорърски разказа във вестник „Други светове“.

** Вярваме, че на някой бъдещ Еврокон или единият, или другият ще спечели континенталния приз за художник. И двамата го заслужават – твърдо! Бел. АлК.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 867
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Фев 04, 2019 12:28 pm

Художник на корицата: Фиделия Косева

Изображение

ПОМЕСТВАМ тук един разказ, написан от 20-годишен младеж и публикуван в дебютната му книга „Синята хризантема“ (София, книгоиздателство -Аргусъ-, 1922 г.). Разказа съм го взел от антологията на българската диаболична фантастика „Игра на сенките“. Още нещо за този хубав том с твърди корици и интересни илюстрации: съставител му е Огнян Сапарев, а пък издател – „Христо Г. Данов“ (Пловдив, 1983 г.). *

НАМИРАМ, че в „М а л в и н а“ има не само фантастика, но и хорър, така че се получава фантастичен хорър. Разказът се подчинява на определението на г-н Иван Атанасов-Deadface да шокира. Мисля, че в него има и чиста проба ужас – само за малко се поставете на мястото на разказвача художник! – а щом си шокиран и ужасèн, ти без съмнение си също уплашен и стреснат...

● Светослав МИНКОВ
(4.II.1902 – 22.XI.1966)
______________________

М А Л В И Н А

Аз не се познавах с Малвина. Но един художник не можеше да се смути от този глупав предразсъдък. Отидох при нея, обясних ѝ с най-малки подробности желанието си и тя се съгласи. Започна да идва в ателието ми.
И картината, в която аз исках да въплътя образа на вечната красота, на вечната непорочност, напредваше с удивителен успех и мнозина, които я бяха виждали, разкриваха ми перспективите на едно бляскаво бъдеще.
Но аз трябваше да вземам и странични поръчки, защото материалното ми състояние беше твърде разстроено. При все това, макар и с мъка, аз преодолях пречките и дотолкова се бях увлякъл в работата си, че понякога даже и не спях. Неуморно работех.
И един ден, когато картината трябваше да бъде завършена, Малвина не дойде. И повече тя никога не дойде.
Това, разбира се, ме отчая, защото картината, над която аз работех от толкова години, оставаше пак недовършена. И аз затърсих Малвина. Но никъде не я срещнах.
В това време получих писмо. Писмо, чийто подател не знаех. Съобщаваха ми за някаква поръчка. Да рисувам баба на смъртно легло. Но аз нямаше да отида, ако не бях в такова тежко положение на бедност и мизерия. Нямах пари даже и за хляб.
И аз взех статива и палитрата си и се запътих на указания адрес. Намерих се в предградието пред една стара, порутена къща. Натиснах звънеца. От всички краища на къщата отекнаха звуците на отдавнашна запустялост. Никой не ми отвори. Аз хванах дръжката и тогава вратата се открехна с такова зловещо скърцане, че за момент се поколебах. Исках да се върна. Но аз възлагах големи надежди на тази поръчка. Баба на смъртно легло – един вечен спомен, за който ще се вземат доста пари. И аз влязох вътре.
Минах през някакъв тъмен коридор, стигнах пред една врата. Похлопах. Никой не се обади. Тръгнах нататък. Друга врата. Но пак никакъв отговор. Аз се ядосах. Съобщават ми да дойда тук, а никой не ме посреща, никой не може да ме упъти.
Аз вече сериозно бях решил да си отида, но в този момент, сред мъртвата глухота, която цареше наоколо, звънна един подигравателен смях, който ме ужаси и вледени кръвта ми:
– Хе, хе, хе! Изгубихте ли се, изгубихте се! Тука, тука, в крайната стая! Хе, хе, хе!
Аз победих малодушието си и тръгнах към онази страна, откъдето се носеше гласът. И когато влязох там, в стаята, блясъкът на хиляди погребални свещи едва не ме заслепи. Аз видях на един креват някаква баба с едно-единствено око – угаснало и мъртво, с отвратителни беззъби уста, които непрекъснато ронеха жесток смях. Над кревата стоеше един стар, с олющен циферблат часовник, чиито стрелки се въртяха толкова бързо, че отлитаха часовете на цели дни и седмици.
Близо до бабата стоеше един свещеник в бяло расо, който пълнеше с вино два човешки черепа и с някаква неразбираема наздравица поднасяше единия от тях до устата на болната.
И бабата, пияна, продължаваше да се киска, все така безпричинно и жестоко, беззъбите ѝ уста фъфлеха:
– Утре ще бъда мъртва и сега пречиствам душата си. Пия от Светото Причастие! Хе, хе, хе, пия от Светото Причастие, пречиствам душата си!
И после тя започна да говори такива работи, че аз почувствах да се облива лицето ми в плам. Тя разказваше за съвкуплението на Христос и Мария, а белият свещеник клатеше главата си категорично и настойчиво и с едно безочливо нахалство потвърждаваше думите на бабата.
Аз не можех да понеса ужаса на това дръзко безсрамие и избягах. И зад гърба си отново чух смеха на болната баба:
– Хе, хе, хе! Пия от Светото Причастие, пречиствам душата си.

* * *

Една есенна привечер, когато минавах през булеварда, зададе се насреща ми един затворен автомобил. И интересното беше това, че аз не видях никакъв шофьор, никакъв пасажер в него. Видях един грамаден зелен некролог, залепен върху резервоара с бензин. И там прочетох: „Молете се за Малвина!“.
И по-добре, че Малвина умря. Защото след онази случка аз и без това не можех да продължа картината си – картината на вечната непорочност, на вечната красота. В ушите ми непрестанно звучаха смехът на пияната баба и онези светотатствени думи...
И аз заминах. Напуснах града и тръгнах да обикалям света, и дълги години бродех аз из далечни страни и всичко онова, което някога, в юношеството ми, беше мечта, се сбъдна. Аз видях фиордите, любувах се на борбата с бикове в Испания, разхождах се с лодка по водите на светещите езера в Япония, почивах под сенките на древни сфинксове и пирамиди.
Но аз не бях щастлив. Аз исках да нарисувам картината на вечната красота и непорочност, аз мечтаех да създам едно безсмъртно творение. И само мисълта за това крепеше живота ми. Но онази проклета баба се изпречи на моя път и всичко се разруши. Не, аз не бях щастлив.
И един ден аз трябваше да се завърна в родния град. И това беше през една пролет.
Над тясната пътека, която водеше към моя дом, вишните ронеха цвят и отблясъците на залязващото слънце играеха весело по запрашените стъкла на ателието ми.
Аз намерих ключа и отворих вратата. Там – в царството на моите сънища и мечти – беше пусто, глухо. Няколко плъха, изненадани от внезапното ми появяване, пробягаха над разхвърляните ескизи. Аз отидох при картината, изтрих я от прахта, исках да видя още веднъж следите на онова, което някога мислех възможно. Но можех ли да вярвам на очите си? Не беше ли това някакъв кошмар?
На платното, където бях рисувал Малвина, стоеше портретът на бабата. Онова угаснало око отново ме погледна, вторачено и смело, беззъбите уста изфъфлиха:
– Разбра ли сега, разбра ли сега?
Аз изтичах до хазаите и ги попитах дали е идвал някой в ателието ми през време на моето отсъствие. Не, никой не бил идвал.
Аз тръгнах към предградието, където преди години бях поканен да рисувам бабата.
И както някога натиснах звънеца. И както някога отекнаха от всички краища на къщата отзвуците на отдавнашна запустялост. И пак никой не ми отвори. Тогава аз започнах да удрям с юмруци по вратата, исках да узная кой беше причината за тази глупава гавра...
Но прозорецът на съседната къща се отвори и един старец ме попита кого търся.
– Тук не живееше ли някога една баба? – казах аз.
– Баба! – отвърна учудено старецът. – Не, тук никога не е живяла баба. В тази къща живееше Малвина Х., която умря преди девет години.

оооооооооооооооооооооооооо

* През м.г. „Малвина“ видя бял свят в още една книга – сборника „Д я в о л и а д а. Българска диаболична проза“, издаден стилно от -Милениум-. Че в него е публикуван хорър, недвусмислено се изказаха и известните познавачи Христо Блажев, зам.-главен редактор на „Сиела“ (http://knigolandia.info/book-review/dyavoliada/), и Петър Атанасов, главен редактор на Българското сайфай списание (https://scifi.bg/statii/balgarskiyat-horar-ot-20-te-i-30-te-godini-na-hh-vek/). – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 867
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта