Начало форум Разкази

Разкази

■ Още от същото: HORROR

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Вто Апр 26, 2016 11:05 am

След повече от половин век забвение част от ранните разкази на Светослав Минков излязоха в неговия сборник „Дамата с рентгеновите очи“ (библиотека Галактика № 35, „Георги Бакалов“, 1982 г.). Така черно на бяло се видя, че между тях има и някои с по-различна тръпка, която подсказва, че именно Минков е един от основоположниците на българския horror *.

Ето и мнението на читателя Стефан Русинов, публикувано в Нета на 21 август 2015 г., относно тази -Дама с рентгеновите очи- **: Много ми харесаха ранните страшни разкази, които се занимават с ужаса на непонятното. По-късните фантастични гротески определено си ги биваше, но не ме развълнуваха толкова.(https://www.goodreads.com/book/show/17236141)

Подир тия кратки пояснения нека уважим няколко странички от Маестрото, написани на младини:

НЕЧИСТА СИЛА

Фантастичен хорър от Светослав МИНКОВ

Към воденицата тичаха хора. Задъхани, изплашени, с червени лица.
– Дядо Петко уловил таласъм!
– Не думай! Къде?
– В брашното!
– Ами кога?
– Снощи!
Седи дядо Петко на ниско трикрако столче пред прага на воденицата, дълбоки бръчки дълбаят челото му. Гледа той унесено далечните облаци по небето и гърдите му дишат тежко. А двете стари върби отсреща люлеят леко клоните си, листата на трепетликата играят като пеперуди. Шуми реката, разбива се водата ѝ о камъните, грее слънцето, цвърчат врабчета из нажежения въздух.
– Какво е станало бе, дядо Петко? Де е таласъмът? – питат и разпитват хората, а старият воденичар седи навъсен и дума не продумва.
– Ето! Ето! – вика един и сочи с ръка към върбите. Спущат се нататък хората, спират се и гледат. Ужас свива сърцата им.
Под върбите стои вързан с кучешка верига един страшен звяр: черен като въглен, с дълга лисича опашка и с рог на главата. Изпънала се проклетата гад на нозете си, ще скъса веригата. Из устата ѝ изскочили зъби като клинове, червени искри святкат из очите ѝ.
– Брей, нечиста сила! – говори Найден кръчмарят и плюе от погнуса, а една бабичка с восъчно лице се кръсти и шъпне името на света Богородица.

Изображение

Екземпляр от таласъмската гилдия :D

Изправя се дядо Петко на кривите си нозе и закретва с бавни крачки към събралите се. Бялата му коса лъщи на слънцето.
– Та и такива работи има по божия свят – подхваща той и хвърля мрачен поглед към нечистата сила.
Думите му омагьосват хората. Заобикалят го те и го гледат с отворени уста.
– Седя си нощес във воденицата – разправя старецът – и по едно време съм задрямал. Както седя така и си дремя, слушам – нещо драще на вратата и курлюка като мисир. Отварям очи, ослушвам се: няма нищо. Задрямвам пак – пак почва да се драще, ама тоя път вече по-силно и вратата се тресе. Скачам аз, отивам до прозореца и гледам вънка. Над върбите изгряла една месечина, заплела се сякаш в клоните. Ръка да протегнеш и ще я уловиш. Каква ли ще е тая работа, си мисля аз, и току някой пита над ушите ми: „Дядо Петко, дядо Петко, имаш ли прясно брашно за погача?“. Смръзна се сърцето ми, такъв страх ме хвана. Стоя като закован, а гласът все пита в ушите ми: „Прясно брашно за погача, прясно брашно за погача, прясно брашно за погача?“. И като пита – курлюка като мисир, сякаш човек се смее. Притъмня ми на очите, ви казвам. Нейсе, поокопитих се малко, че като грабнах кобилицата! Харно, ама някой я издърпа из ръката ми и я запрати чак при чувалите. Тупна нещо на земята и в нозете ми се претърколи едно черно кълбо. То бяга – аз го гоня, то бяга – аз го гоня. Като видя дяволската гад, че ще я хвана, преметна се, подскочи като котка и хоп – в сандъка с брашното. Хвърлих се отгоре ѝ, а тя се мушна чак на дъното, брашното кипна и почна да ври като живо. Пищи проклетият му звяр, та кънти воденицата от писъка му. Разкървави ми ръцете. Най-после стиснах го като яре за гушата и го измъкнах от сандъка. Страшно нещо. Насмалко щях да го изпусна, като го видях.
Простира дядо Петко жилестата си ръка и хората се взират в нея. Зее на ръката дълбока рана, посипана с тютюн.
– Я виж! Като от бясно куче!
– Какво ти бясно куче, вълк – само вълк ще те ухапе така, че докато си жив, да носиш белег от зъбите му.
– Слушай, дядо Петко, с таласъм шега не бива. Я земи, че му светѝ маслото. Няма да го държиш за дамазлък, я! – казва един селянин с изгоряло лице и скръцва със зъби.
А таласъмът се върти около опашката си и хапе старата ръждясала верига, над късия му рог между ушите мъждее алено пламъче.
Ето го, задава се из трънаците горският Иван Фъртуната с дълга кремъклийка през рамо. На устата му дими цигара.
Пристъпя той и пита с тежък глас:
– Какво сте се събрали като на панаир? Какво има?
– Таласъм!
– Таласъм ли? Я чакайте!
И горският сваля кремъклийката от рамото си. Дръпват се хората и му отварят път. Излиза той напред и почва да кашля тежко.
Не е виждал Иван Фъртуната такова нещо. Цял ден ходи из горите, всякакви зверове са се изпречвали на пътя му, ама такъв – с рог на главата, не е и сънувал. Дига той ръка, сваля опълченския си калпак, чеше се по тила и тежкият му глас омеква:
– Къде го хванахте, бе? Гледай ти, какво чудо!
– Улових го във воденицата – казва дядо Петко.
– Ами какво ще го правиш сега?
– Че де да знам. Вързал съм го – стои – отвръща воденичарят.
– Да извикаме поп Йордан да прочете евангелието – обажда се бабичката с восъчното лице. – Може светите думи…
– Светите думи ли? Ами тая пушка да не е за чавките! – казва горският и отстъпва крачка назад. Слага той кремъклийката под брадата си и се прицелва с едно око.
А таласъмът се изблещил срещу цевта, сякаш се смее – очите му ще изхвръкнат навън.
Щракна кремъклийката, изпращя като счупена дъска, политна горският назад и падна на гърба си.
Седи си таласъмът, вързан за веригата, разтворил уста и курлюка като мисир. А в ушите на събралите се отеква грозен смях, тресе се земята под нозете им.
– Не го лови куршум – казва Иван Фъртуната и се дига като попарен.
– Да го убием с камъни! – рече Найден кръчмарят, па се наведе, взе един камък и го хвърли върху таласъма.
Изви се камъкът и прехвърча високо над върбите.
И пак изкурлюка нечистата твар, и пак отекна в ушите на хората грозният смях.
– Дайте дърва да запалим огън! – викна някой.
– Вярно, да запалим огън! Дайте огън!
– На пепел да стане!
– Костите му на въглен да се обърнат!
Разтичаха се селяните насам-натам, събраха дърва, наскубаха тръне, запалиха огън край върбите и таласъмът почна да цвърчи и да се пържи в пламъците.
Дигна се черен дим, разнесе се смрад, стана тъмно, задуха вятър, заскърцаха върбите, сякаш по клоните им увиснаха обесени.
Всички стоят като вкаменени и никой не може да проговори дума. Нещо ги стиска за гърлото, треперят нозете им, побелели са очите им от ужас.
Дълго горя огънят, а никакви пламъци се не виждаха. Само черният дим течеше като катранена река надолу из ливадите.
И когато угасна и последната искрица, ръждясалата кучешка верига задрънка в пепелта, във въздуха изсвири нещо и по небето плъзна – от изток до запад – грамадната сянка на таласъма.
И за последен път се чу смехът на нечистата сила, която бягаше в пъкъла.
След четиридесет дена дядо Петко умря. Отначало ухапаната му ръка изсъхна, после тялото му се изду и позеленя като злак.
Запустя воденицата, заглъхна песента на колелото ѝ, а реката продължаваше да си тече под нея и месецът светеше вечер над двете стари върби.

Първа публикация в: списание „Хиперион“, брой 4 от 1930 г.

ооооооооооооооооооооооо

* Сборникът на другия основоположник на българския хорър – Владимир ПОЛЯНОВ – излиза съставен от самия него и малко след кончината му. Става дума за „Диаболични повести и разкази“ (библиотека Галактика № 102), публикувани от „Георги Бакалов“ през 1990 г. – Б. alex.

** Към тази книга има един много интересен предговор – задълбочен, артистично поднесен и несъмнено с приносен характер. Нарича се „Светослав Минков като фантаст (От литературата на ужаса до научната фантастика)“ и негов автор е Огнян Сапарев – http://185.72.176.133/text/26221-svetoslav-minkov-kato-fantast. Не по-малко любопитно, макар написан в по-друга тоналност, звучи и предговорът на Атанас Свиленов към сборника на Полянов... – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Яну 14, 2019 7:11 pm

Посвещавам на моя приятел Иван Н. ХАДЖИЕВ,
за когото си спомням топло и често...
alexandrit

ооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

Две стихии: Карма и Страх

КъСи РаЗкАзИ

Ако се запитаме за horror публикации на нашенци през първата петилетка на т.нар. демокрация (1989-1994), ще трябва да насочим поглед към един вестник, който отдавна вече не съществува, и към една поредица, която също има твърде кратък живот. Вестникът се нарича „Други светове“, а пък поредицата – „Фантастични истории“. По страниците на тези трибуни се изявяват с опусите си на страха и ужаса автори като Иван Н. Хаджиев и Йордан Матеев, Радослав Райков и Север Елисин*, Стефан Белов и Христо Пощаков: един вид пионери на хоръра в по-новата ни литературна история...

Сега ви предлагаме няколко заглавия от „Фантастични истории“. Нека допълним, че тези многоцветни 16-странични книжки във формат А4 се отличават и с доста сполучливите си – тъкмо страховити и именно ужасяващи! – илюстрации на Димитър Стоянов-Димо & Петър Станимиров**. Навремето „Историите“ са представени на Франкфуртския панаир на книгата и там получават букет от положителни отзиви. Двайсетина години по-късно са отразени в електронната енциклопедия БГ-Фантастика, откъдето репродуцираме две техни корици.

Александър Карапанчев

◄ ■ ●

Христо ПОЩАКОВ

СЪВЪРШЕНА ЛЮБОВ

Не може да се каже, че госпожица Книфелтод неволно стана псевдочовек. Убиха я през нощта, при опит да обере един случаен клиент, който се оказа по-пъргав от нея. Душата ѝ напусна тялото само отчасти – нито приета, нито осъдена. Псевдохората дори не са вампири, те поне си имат гробове.

После от тъмнината изплува грамадна сянка. Един псевдочовек не се стряска лесно, даже от появата на демон. Изобщо не се впечатли, когато той се нахвърли върху нея и грубо я облада. Напротив, изпита неподозирано удоволствие. Косматите му ноктести крака я възбудиха до полуда – разбра, че в новия ѝ псевдоживот е настъпила приятна промяна.

След това те се запознаха. Демонът се казваше Тадеус и ѝ прошепна, че отдавна я следи, но едва сега е получил възможност за близък контакт с нея.

Ала след година Тадеус започна да нервничи и страстта му взе да намалява, а тя проумя, че в отношенията им се е появила пукнатина. Дълбоко разтревожена, непрекъснато питаше любимия си за възможна причина, но той мълчеше. Една нощ призна, че нещо в нея го измъчва – някакъв човешки остатък, който му пречи да я обича истински демонично.

Госпожица Книфелтод дълго мисли върху неговите думи и постепенно стигна до извода: причината може да бъде само наличието на собственото ѝ сърце. Зарадвана от правилната догадка, тя предложи на любимия си да го изтръгне, за да не пречи на отношенията им.

Тадеус се колебаеше да го направи, защото все пак бе запазил известна демонична почтеност, но тя упорито го молеше. По време на една разходка с яхта Тадеус най-после отстъпи. Изтръгна сърцето от гърдите ѝ и го захвърли в морето. На повърхността му веднага изплуваха няколко мъртви риби. Възбуден от кръвта, която изтече от раната в тялото ѝ, той отново страстно я облада. Мъртвешки бледа, тя фантастично му харесваше.

Нищо повече не се иска за една съвършена демонична двойка.

Изображение

СМЪРТТА НА НАЕМНИКА

Жестокостта на Гюнтер Мюлер беше пословична. Започнал съвсем млад кариерата си на наемник, той бе воювал в Алжир, Конго и Виетнам, а въпреки че годините му не бяха малко, продължаваше да се бие. Продължаваше да прави това, което единствено отлично умееше – да убива. Ако пожелаеше, можеше да се пенсионира, но търговията със смъртта, най-вече с чуждата, го опияняваше, а пък запазеното му физическо състояние позволяваше да я върши. Без нея собственото съществуване на Гюнтер бе лишено от смисъл.

Сега се намираше в една африканска страна. Плащаха му фантастично и той оправдаваше заплатата с растящия брой на жертвите си. Предстоеше му десант от огромен транспортен самолет, летеше в него и настроението му бе отлично. Докато някои от подчинените му страхливо пребледняваха на седалките, Гюнтер предвкусваше сладкия гъдел на битката. Представяше си изкривените от болка лица, прегънатите като картонени човечета фигури, садистичната радост да убиваш и пак да убиваш.

Но Гюнтер Мюлер не знаеше, че това е последният му полет. Напоследък в един от кръговете на ада бе настъпил дефицит на клиенти, който доведе до юридически спор с администрацията на рая. Постигнато бе протоколно споразумение: райската администрация призна правото на адската над пасажерите на транспортния самолет. С отделна клауза се потвърждаваше правото на Гюнтер за транзитно преминаване през чистилището, докато останалите все пак трябваше да се позадържат в него. За изпълнение на операцията от страна на сатанинското ведомство бяха определени Бимбо – съвсем младо стажант-дяволче, и неговият дядо, известен като Люцифер № 28 800.

Бимбо веднага пристъпи към изпълнение на задачата. Отклони самолета от курса и го насочи към една от силните бази на противника, снабдена със зенитна батарея. След това се спусна към нея и омагьоса снарядите ѝ да не пропускат целта. Направи една от най-големите си магии, за която беше получил оценка „много добър“ в дяволското начално училище.

Естествено, че при такава добра магия попадението беше отлично, самолетът изгуби летателните си качества и започна да пада. Но Гюнтер Мюлер успя да отвори вратата му, да скочи и да разтвори парашута си. Освен с жестокост той беше прочут и с мигновените си реакции.

Невероятно ядосан, Бимбо като мълния се устреми нагоре, увисна над него и се изплю върху парашутните ремъци, които поддържаха тялото на Гюнтер. Дяволската киселина на слюнката му ги разяде начаса, клиентът му се откъсна от тях и с вик на ужас се устреми към земята.

Не му беше съдено да стигне жив до нея. Бимбо вече бе повикал на помощ дядо си, който напъна своите мощни гърди и директно го издуха в ада.

oooooooooooooooooooooooooo

И з т о ч н и к : КАРМА (илюстрации на Димитър Стоянов-Димо по разкази на Иван Н. Хаджиев и Христо Пощаков). – Сборник. Книга трета от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

◄ ■ ●

Иван Н. ХАДЖИЕВ

УРОК ПОСЛЕДЕН

По пълнолуние гробарят Мустафа, въоръжен с лопата, чесън и кол, дойде пред един пресен гроб на знатна девойка, за да търси скъпоценности. Беше готов да приеме дори неравен двубой с вампир. Но още при първата копка гробът се разтвори самичък, пръстта се отдръпна и сред многоцветни блясъци изскочи, изригна чудовищен дух. Човекът клекна, зяпнал от страх, а духът гневно размаха крайници над него:

– Нещастнико крадлив, нима не знаеш, че който вади кол другиму, сам пада в гроба?!

Мустафа се окопити и проплака:

– Братче, имаш милост, ти казвам... значи! Шест деца челяд храня, две-три жени, заплатата малка, пък горница вече никой не дава... Ей нà – вземи ми всичкото, като щеш!

Човекът извади 50 фалшиви долара, талон № 13 за храна и мръсна носна кърпа.

Духът, крайно отегчен, не каза нито дума. Само натъпка устата на Мустафа с чесън и го халоса здраво с кола по дебелата глава. След което премина през него като едно нищо.

На сутринта никой не разбра причините за тази странна смърт на гробаря. Също и – кой отмъкна талона за храна № 13, който някой ден може би щеше да има покритие...

Изображение

ТРЕТОТО ОКО НА ТИГЪРА

Махавира, всемъдрият владетел на Гангските земи и небеса, имаше една довереница и ученичка, ако не смятаме физическата им връзка. Но тази жена го беше предала за пари или просто защото не можеше да понася неговата духовност. На седмата нощ от своето деяние, когато тя се усамоти в покоите си и откачи от стената бронзовия поднос, видя в него – понеже това бе нейното вълшебно огледало – страшната глава на Тигъра-отмъстител. Жената приготви двуострия нож, който пазеше за главата на самия Махавира, щом му дойде времето – и се престори на заспала.

Малко преди зазоряване от въздуха изникна страшният Тигър.

– Удари часът – приготви се да получиш заслуженото! – изръмжа той и се изправи на задни лапи.

– Аз не вярвам в твоята сила! – изсъска жената. – Ти си фантазия на моя учител!

Но за всеки случай замахна с ножа. В миг бял воал обви ръката ѝ, върху острието пробяга блясък, после движението рязко се забави, по тялото и ръцете на жертвата преминаха конвулсии.

Когато ножът докосна гърдите на Тигъра, кожата му се свлече настрани, откри се зловещо усмихнат човешки скелет – навярно предишният образ на звяра – и над сърцето блесна Всепроникващото око. Мекият лъч бяла светлина от него вцепени жената и бавно отпусна безжизнената ѝ снага.

На сутринта никой от околните не разбра чудноватата смърт на тази евина щерка. Само Махавира поглади с длан бронзовия поднос. Сега на него бяха изписани нови знаци, а в средата – образът на Фудо Мьоо като добиващ човешки вид скелет, с меч и въже за връзване на демони в двете му ръце...

oooooooooooooooooooooooooo

И з т о ч н и к : СТРАХ (илюстрации на Петър Станимиров по разкази на Иван Н. Хаджиев). – Сборник. Книга втора от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

___________________
* Псевдоним на известния днес писател Стефан Кръстев, който през 1993 г. участва с два свои хорърски разказа във вестник „Други светове“.

** Вярваме, че на някой бъдещ Еврокон или единият, или другият ще спечели континенталния приз за художник. И двамата го заслужават – твърдо! Бел. АлК.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Фев 04, 2019 12:28 pm

Художник на корицата: Фиделия Косева

Изображение

ПОМЕСТВАМ тук един разказ, написан от 20-годишен младеж и публикуван в дебютната му книга „Синята хризантема“ (София, книгоиздателство -Аргусъ-, 1922 г.). Разказа съм го взел от антологията на българската диаболична фантастика „Игра на сенките“. Още нещо за този хубав том с твърди корици и интересни илюстрации: съставител му е Огнян Сапарев, а пък издател – „Христо Г. Данов“ (Пловдив, 1983 г.). *

НАМИРАМ, че в „М а л в и н а“ има не само фантастика, но и хорър, така че се получава фантастичен хорър. Разказът се подчинява на определението на г-н Иван Атанасов-Deadface да шокира. Мисля, че в него има и чиста проба ужас – само за малко се поставете на мястото на разказвача художник! – а щом си шокиран и ужасèн, ти без съмнение си също уплашен и стреснат...

● Светослав МИНКОВ
(4.II.1902 – 22.XI.1966)
______________________

М А Л В И Н А

Аз не се познавах с Малвина. Но един художник не можеше да се смути от този глупав предразсъдък. Отидох при нея, обясних ѝ с най-малки подробности желанието си и тя се съгласи. Започна да идва в ателието ми.
И картината, в която аз исках да въплътя образа на вечната красота, на вечната непорочност, напредваше с удивителен успех и мнозина, които я бяха виждали, разкриваха ми перспективите на едно бляскаво бъдеще.
Но аз трябваше да вземам и странични поръчки, защото материалното ми състояние беше твърде разстроено. При все това, макар и с мъка, аз преодолях пречките и дотолкова се бях увлякъл в работата си, че понякога даже и не спях. Неуморно работех.
И един ден, когато картината трябваше да бъде завършена, Малвина не дойде. И повече тя никога не дойде.
Това, разбира се, ме отчая, защото картината, над която аз работех от толкова години, оставаше пак недовършена. И аз затърсих Малвина. Но никъде не я срещнах.
В това време получих писмо. Писмо, чийто подател не знаех. Съобщаваха ми за някаква поръчка. Да рисувам баба на смъртно легло. Но аз нямаше да отида, ако не бях в такова тежко положение на бедност и мизерия. Нямах пари даже и за хляб.
И аз взех статива и палитрата си и се запътих на указания адрес. Намерих се в предградието пред една стара, порутена къща. Натиснах звънеца. От всички краища на къщата отекнаха звуците на отдавнашна запустялост. Никой не ми отвори. Аз хванах дръжката и тогава вратата се открехна с такова зловещо скърцане, че за момент се поколебах. Исках да се върна. Но аз възлагах големи надежди на тази поръчка. Баба на смъртно легло – един вечен спомен, за който ще се вземат доста пари. И аз влязох вътре.
Минах през някакъв тъмен коридор, стигнах пред една врата. Похлопах. Никой не се обади. Тръгнах нататък. Друга врата. Но пак никакъв отговор. Аз се ядосах. Съобщават ми да дойда тук, а никой не ме посреща, никой не може да ме упъти.
Аз вече сериозно бях решил да си отида, но в този момент, сред мъртвата глухота, която цареше наоколо, звънна един подигравателен смях, който ме ужаси и вледени кръвта ми:
– Хе, хе, хе! Изгубихте ли се, изгубихте се! Тука, тука, в крайната стая! Хе, хе, хе!
Аз победих малодушието си и тръгнах към онази страна, откъдето се носеше гласът. И когато влязох там, в стаята, блясъкът на хиляди погребални свещи едва не ме заслепи. Аз видях на един креват някаква баба с едно-единствено око – угаснало и мъртво, с отвратителни беззъби уста, които непрекъснато ронеха жесток смях. Над кревата стоеше един стар, с олющен циферблат часовник, чиито стрелки се въртяха толкова бързо, че отлитаха часовете на цели дни и седмици.
Близо до бабата стоеше един свещеник в бяло расо, който пълнеше с вино два човешки черепа и с някаква неразбираема наздравица поднасяше единия от тях до устата на болната.
И бабата, пияна, продължаваше да се киска, все така безпричинно и жестоко, беззъбите ѝ уста фъфлеха:
– Утре ще бъда мъртва и сега пречиствам душата си. Пия от Светото Причастие! Хе, хе, хе, пия от Светото Причастие, пречиствам душата си!
И после тя започна да говори такива работи, че аз почувствах да се облива лицето ми в плам. Тя разказваше за съвкуплението на Христос и Мария, а белият свещеник клатеше главата си категорично и настойчиво и с едно безочливо нахалство потвърждаваше думите на бабата.
Аз не можех да понеса ужаса на това дръзко безсрамие и избягах. И зад гърба си отново чух смеха на болната баба:
– Хе, хе, хе! Пия от Светото Причастие, пречиствам душата си.

* * *

Една есенна привечер, когато минавах през булеварда, зададе се насреща ми един затворен автомобил. И интересното беше това, че аз не видях никакъв шофьор, никакъв пасажер в него. Видях един грамаден зелен некролог, залепен върху резервоара с бензин. И там прочетох: „Молете се за Малвина!“.
И по-добре, че Малвина умря. Защото след онази случка аз и без това не можех да продължа картината си – картината на вечната непорочност, на вечната красота. В ушите ми непрестанно звучаха смехът на пияната баба и онези светотатствени думи...
И аз заминах. Напуснах града и тръгнах да обикалям света, и дълги години бродех аз из далечни страни и всичко онова, което някога, в юношеството ми, беше мечта, се сбъдна. Аз видях фиордите, любувах се на борбата с бикове в Испания, разхождах се с лодка по водите на светещите езера в Япония, почивах под сенките на древни сфинксове и пирамиди.
Но аз не бях щастлив. Аз исках да нарисувам картината на вечната красота и непорочност, аз мечтаех да създам едно безсмъртно творение. И само мисълта за това крепеше живота ми. Но онази проклета баба се изпречи на моя път и всичко се разруши. Не, аз не бях щастлив.
И един ден аз трябваше да се завърна в родния град. И това беше през една пролет.
Над тясната пътека, която водеше към моя дом, вишните ронеха цвят и отблясъците на залязващото слънце играеха весело по запрашените стъкла на ателието ми.
Аз намерих ключа и отворих вратата. Там – в царството на моите сънища и мечти – беше пусто, глухо. Няколко плъха, изненадани от внезапното ми появяване, пробягаха над разхвърляните ескизи. Аз отидох при картината, изтрих я от прахта, исках да видя още веднъж следите на онова, което някога мислех възможно. Но можех ли да вярвам на очите си? Не беше ли това някакъв кошмар?
На платното, където бях рисувал Малвина, стоеше портретът на бабата. Онова угаснало око отново ме погледна, вторачено и смело, беззъбите уста изфъфлиха:
– Разбра ли сега, разбра ли сега?
Аз изтичах до хазаите и ги попитах дали е идвал някой в ателието ми през време на моето отсъствие. Не, никой не бил идвал.
Аз тръгнах към предградието, където преди години бях поканен да рисувам бабата.
И както някога натиснах звънеца. И както някога отекнаха от всички краища на къщата отзвуците на отдавнашна запустялост. И пак никой не ми отвори. Тогава аз започнах да удрям с юмруци по вратата, исках да узная кой беше причината за тази глупава гавра...
Но прозорецът на съседната къща се отвори и един старец ме попита кого търся.
– Тук не живееше ли някога една баба? – казах аз.
– Баба! – отвърна учудено старецът. – Не, тук никога не е живяла баба. В тази къща живееше Малвина Х., която умря преди девет години.

оооооооооооооооооооооооооо

* През м.г. „Малвина“ видя бял свят в още една книга – сборника „Д я в о л и а д а. Българска диаболична проза“, издаден стилно от -Милениум-. Че в него е публикуван хорър, недвусмислено се изказаха и известните познавачи Христо Блажев, зам.-главен редактор на „Сиела“ (http://knigolandia.info/book-review/dyavoliada/), и Петър Атанасов, главен редактор на Българското сайфай списание (https://scifi.bg/statii/balgarskiyat-horar-ot-20-te-i-30-te-godini-na-hh-vek/). – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Съб Фев 23, 2019 8:12 pm

През далечния април на 1988-а стартира списание ФЕП (Фантастика, евристика, прогностика) и аз бях много щастлив да взема сигналния му първи брой, извъртян във врачанската печатница „Васил Александров“. По едно съвпадение на обстоятелствата, някъде по същото време Янчо Чолаков написва своя сложен и особен разказ, който можете да прочетете по-долу.

Разказът е публикуван за пръв път в 456-страничната целулозна тухла на бургаския алманах „М о р е“, брой 1-2 за 1990 година. Влиза в състава на Янчовия цикъл Ездач на пеперуди (такова заглавие си е жива поезия в проза, нали?). При това положение се пита: ами защо авторът не се е самообявил или самоназначил за „един от основоположниците на българския хорър“, както вече са направили някои по-млади пишещи люде?

Отговорът е елементарен, ако използваме безсмъртната фраза на Шерлок Холмс. Защото Янчо Чолаков познава добре нашата (разбира се, българската) литература, включително и нейния диаболичен клон, на който съвсем стабилно „седят“ създатели на хорър като Минков, Полянов и Райчев...*


■ Янчо ЧОЛАКОВ

АПОКРИФ XX

И Варух запита: Кой блясък е
на луната и кой на слънцето?

„Откровение Варухово“ **

Приведени над прашните си колби, пълни наполовина с жълти, малинови и изумрудени течности, учените ни съобщават извода си, че темпоралните деформации водят до нещастие. Доказателство в полза на тяхното твърдение е и моята история. Ще се опитам да я възпроизведа накратко пред вас.
Беше пролет – никой съвременен разказвач вече не започва с толкова шаблонно словосъчетание, с изключение на пишещите четвъртокласници, но какво да се прави, наистина (и за мое голямо съжаление) беше пролет. Взирах се в засятата с архитектурни отпадъци водна плът и опитвах да си спомня името на онази киселина, може би олеинова или нафтенова, една капка от която е достатъчна, за да се разстеле и покрие повърхността на цяло езеро; представях си как жабите с мъка отварят уста по мътното дъно и се оригват, изпращайки петролни мехурчета към средния слой, изпълнен със смачкани фракове и мазни папийонки. Долу, в утайката, най-старият жабок се опитва да изтегли с ципестите си длани ръждиво копие, пухти от усилие и се напъва, аха-аха да успее.
Дори и не подозирах, че това е началото на случая Варух. Бях се изтегнал доволно, гръбначният ми стълб се вдървяваше от леност, а разцъфналите клони на акацията противно проскърцваха в ушите ми.
Сянката падна изведнъж, косо, очерта бързо фигурата на едър мъж в краката ми и после се разтегли. Изненадах се: пред мен не стоеше просто голям мъж с грудковидно лице и сако, каквото бях виждал по снимките на баща ми от младата му възраст – това беше отгоре на всичко и сляп мъж. Медночервен, какво ти – бакърен, запотен, нявгашният му поглед вероятно е бил лют, сумти нервно, пляска с бърни, мускулите на ръцете му шават, мърдат като франзели, снопчетата на гушата потрепват в такт, вибрират в недотам горещия въздух, скулите чудно защо се оросяват в пот, нагънатата на пластове желирана плът издава специфични триещи звуци, небръснатата му от година брада се ежи, сплъстена и корава като четина на морско свинче, а бръчките му разливат плънки по цялата безформена мутра, набучена подобно на тиква върху вечно недохраненото му туловище, което пристъпя неуверено, същински колос на глинени нозе.
Озадачен бях, че някой се опитва да наруши усамотението ми, и то тук, сред красивия пейзаж с отпадъците, в омразния сезон на пролетта.
– Надушвам човешко присъствие – измърмори той с плътен глас.
Намръщих се, естествено.
– Какъв си ти? – попитах и се надигнах на лакът.
– Оперен певец, човече. Драматичен тенор. Пял съм къде ли не – в Ковънт Гардън, Гранд опера, Манаус...
– А в Кушкундалево не си ли пял? – подметнах раздразнено. И млъкнах, защото се изненадах от недружелюбния тон на собствения си глас.
– Къде? – сепна се мъжът.
По синклиналите на челото му разбрах, че опитва да си спомни въпросното населено място с оперна сцена. Напразно – такова има само на края на света. Според приказките от лигавото ми детство.
– Откога в операта вземат слепи тенори? – продължих настъплението.
– Вече не пея там, сега се пенсионирах поради болест – отвърна слепият. – Бюрократът Варух ме ослепи, мръсникът!
– Какъв е този Варух?
Може би се побърквах? Ама че гнусен дебел старик!
Слепият се взираше невиждащо пред себе си. Заговори и се унесе сам в разказа си:
– Варух е галено или съкратено от Васил Рухинов, не знам... Срещнах го в планинската хижа под Мальовица, може и да ти е позната. Случайно се събрахме на една маса, Васил ми говори за работата си в предприятието, счетоводител бил, имал някакви неприятности там... Напи ме и ето нà – избоде ми през нощта очите с джобно ножче. Бях задрямал, тъкмо сънувах, че пропадам в пропаст...
„Що за щуротии?“ – помислих си обезпокоен. Докато се питах, слепият малко неочаквано за мен побърза да приключи с обясненията си:
– Това е всъщност всичко! Властите го търсиха, разбира се, но той беше успял вече да изчезне.
Тук млъкна, ослуша се подозрително и отново додаде:
– Извинявай, млади човече, сега кой месец тече?
– Не знаеш ли? Април.
– А в коя година сме, ако не те затруднявам?
Виж го ти! На какво играеше?
– В хиляда деветстотин осемдесет и някоя – процедих.
– Странно – той зацъка обезкуражително с език и като се обърна с мъка, отдалечи се в посока към града, без дори да каже едно „довиждане“. Месата на задника му се кандилкаха и подскачаха подир своя собственик. Какво пък, негова си работа – нека се маха.
Разтърсих глава, за да го прогоня от мисълта си. Стиснах слепоочията си с длани и в съзнанието ми изплува добре позната картина: студени лица кимат неприветливо от каменни постаменти, фучат трамваи, човешките единици тичат от улица в улица, досущ като комици от старите филмови ленти, качват се и слизат, гларусите с грачене ги торпилират от въздуха, правят плавни имелмани и лупинги, грозно пищят през човките си...
Сключени челюсти, слизести устни. Сноват в разни посоки човеци и човечета, карат се, бият се, плюят се един друг. Месарниците са обсадени от рояци зелени мухи. Градът...
Изглежда бях започнал да се унасям в полудрямка, когато нечие чуждо присъствие ме извади от сънливото ми вцепенение.
– Добър ден, уважаеми синко! – изръмжа надвесен над мен непознат мъж в значително по-вехто одеяние от общоприетото, нещо, прилично на музеен експонат, оръфан костюм от края на миналия век. Сбърчих нос. Погледнах очите на новия си събеседник и отпуснатите му клепачи ме смутиха. Лунатик? Ами! Господи, в когото не вярвам, защо пращаш днес всички слепци на разходка из полето?

о Художник: Игор МОРСКИ (Полша)

Изображение

Прецених внимателно новодошлия. През мършавото му телосложение релефно се очертаваше скелетът. Стомахът му сигурно беше един от най-празните стомаси, които въобще могат да съществуват. Бузите му бяха хлътнали като кокоши полози, а в крачолите му имаше повече вятър, отколкото живо съдържимо. В лявата си костелива ръка стискаше старовремски бастун, а колоритните му мустаци препратиха аналогиите ми към македонските хъшове, с които се бе познавала лично прабаба ми.
– Добър ден, рекох! – напомни ми той. – Или се мамя: може би няма никой пред мене? Я да видим!
И ме перна с бастуна през носа веднъж, после понечи да повтори... Отдръпнах се назад.
– По-леко, ще ме набучиш с шипа на патерицата! – предупредих го недоволно. – Какво искаш?
– Напуснах града и съм тръгнал за село, синко, та те питам да ми покажеш посоката.
– Кое село?
– Кушкундалево, милото ми.
Не вярвах на ушите си. И още по-малко, на очите си.
– Такова село има само в легендите, дядко! – усмихнах се на стария пръч. Даа, интересен проклетник, привлекателен, не ще и дума… Лицето му – изпито, косата – проскубана, накъсо казано – няма нищо в това бостанско плашило, което би могло да събуди симпатията на милосърдна сестра, камо ли състраданието на млад мъж. Ненужен човек.
– А ти как ме забеляза? – не го оставих да се смущава дълго аз.
– Замириса ми на човешко месо, сине – изуми ме с отговора си той. И едва сега усетих неговото ухание – той вонеше целият на плесен, като че ли току-що се бе измъкнал от гроба.
– Ти... откога си сляп? – попитах предпазливо, като междувременно потърсих с ръка някой по-голям камък, който при нужда би могъл да ми влезе в работа.
– Онзи проклетник, демонът Ва Рох, ме окьорави, гръм да го тресне! Много преди да отида в града и да го ударя на просия, живеех заедно с тоя мизерник в Осоговската планина, в една полусрутена къщица. Току-що се бях върнал от битката при Меча цръв, и кръст за храброст имам от мурабето, ей го. Направили бяхме вричане като ортаци с Ва Рох заедно да гледаме овце. Добре, ама той взе всяка божа вечер да ме плаши с осоговския вълкодав, който скоро щял да довтаса за лошотия. Една заран месечината още не се беше раздигнала, подзрях две овце удушени, а зад плета ми се мярна нога с нокти и чух вой. Минаха, не минаха два дни и хоп! – таман си отлагах гегата, гледам, нечия сянка с вълча опашка почна да се навърта край кошарата...
Чак тръпки ме побиха. Какво бръщолевеше тоя жалък старей? Откъде се беше домъкнал? Изслушах го до края, бях смутен и не се осмелих да го прекъсна. Веднъж Ва Рох му посочил нещо и като го тупнал по рамото, рекъл му: „Ето го, вълкодавът дойде да ти вземе зрението, нещастнико!“. „Къде е, не го забелязвам?“ – разтревожил се старецът, защото наистина не съзирал никого пред себе си. А Ва Рох го укорил на свой ред: „Какво се пулиш, виждал си неведнъж чарковете му да се мяркат край оградата, а целия събран наедно сега не можеш да го видиш!“.
– Какъв е този Ва Рох, не схващам нищо? – дадох израз на учудването си.
– И аз късно го научих, синко: Ва Рох е таткото на отвъдните сили, които бдят за реда и хаоса в деветте земи на човеците, така разказвали още дедите на дедите ни – отзова се с готовност сладкодумният откачен старик. – Значи и ти не знаеш къде е Кушкундалево?
– Не – отвърнах със зла ирония, – и се съмнявам дали някой друг може да те упъти. Сега си застанал в посока, която води към града, ако продължиш все така, ще го дариш с присъствието си.
– Град ли? – изхриптя насреща ми той неприязнено. – Никакъв град не ми трябва!
Показа ми гърба си и като опипваше могилите от боклуци край брега, отправи се в обратната посока, която водеше по-скоро в Голямо Крушево, отколкото в Кушкундалево. Въздъхнах с облекчение, станиоленото слънце отгоре напече свирепо, а земята под него подпухна като марципанена. Поклатих глава и я оброних унило. Мигар трябваше да се притеснявам заради двама слепци? Незрящите, ако ми позволите метафората, винаги са били в изобилие на този свят.
Изглежда, че съм изпаднал в просъница, защото отново ми се яви натрапливото съновидение: улиците на града, осеяни от човешки зурли. Тракат чаши с абсент и перно, препускат файтони, лудеят шантани, братя Кесаровски извиват нов шлагер, в сумрака някой разлепя афишите на първия говорящ филм, царят на крадците зъзне изоставен под моста, а около него се умилква скимтящо куче, което иска да му отмъкне пеещия часовник със сребърна верижка; други песове лаят бясно, а мазолеста ръка тика патроните в пълнителя, в очакване обкръжението на сините фуражки да стесни обръча. Черно-бели граждани отпреди десетилетия, малко изтрити и пожълтели като стари фотоси, а всъщност – вече стрити на частици, по-ситни от въглищен прах, готови да станат на хумус. Откакто се помня, само един процес е започнал преди мен и никога не спира, неумолимо тече, протича, не е възможно да бъде спрян – единственият сигурен процес в този несигурен свят е стареенето на материите, тяхното превръщане във вехтория. Някои се успокояват, като наричат това изменение.
Във въздуха се промъкнаха неуверени стъпки, но не въображаеми, а напълно реални и аз бях принуден да отворя очи. Пред мен стоеше поредният гаден дядо с отпуснати дълги и жилести ръце, гръбнак дъга, редките бели кичури коса стигаха чак до кръста му, а носът стърчеше подобно на камба от лицето на своя притежател, който, разбира се, беше съвсем сляп. Явно се бе залутал из бунището и сега се чудеше накъде да поеме. Но ето че скоро се ориентира, краката му се извиха като лозови пръчки и го насочиха право към мен. Няма съмнение, че ме беше помирисал и бързаше да дойде при моята скромна особа за съвет. На свой ред аз го подуших и нюхът ми прескочи преградата на един мумифициран въздух, присъщ на незапомнени стари времена.
– Откъде си, странниче? – побързах да завържа разговор. Странниче... Защо ли се обърнах към него с толкова архаичен титул? Кое ме подтикна да го нарека така?
– От Ключ ида, момче. Гуслар съм – изгъгна старият. Библейският му подземен глас, кой знае защо, ме отпрати към онези човешки модели, които се подвизаваха в живописните миниатюри от средновековната хроника на Константин Манасий.
– От Ключ, значи... – прошепнах и прехапах устни, но после ги освободих. – Антерийката ти май доста е прогнила, а?
– От мрачните Самуилови войници съм аз, чедо.
– Виждам – отвърнах съкрушен. – И навярно Варух е угасил светлината ти?
– Той, византиецът прегаден, Василий Рушител, трижди проклет да е! Анатема! Помрачи деня ми и ме закле: „Твоята светлина и твоите зари да се свършват до двадесет и деветия ден за един час. И пак да се раждаш нов – тъй да бъдеш до свършването на света“ ***. Затуй проглеждам нявгаш, но по малко, и пак ме удавя тъмното, да ме мори.
Имах чувството, че пред погледа ми се разиграва спектакъл, в който единият от изпълнителите си е заучил както подобава репликите, а другият, т.е. аз, е принуден непрекъснато да импровизира. Е, трима слепци са премного за следобеда на пролетната умора. Самуилов воин? Защо не? Чувал съм за ненормални, които се мислят за Чърчил, Сталин и Рузвелт, взети заедно.
– Посочѝ ми пътя към Беласица, момче – простена той с глас, в който се долавяха древни музикални нотки.
Винаги е редно да упътиш някой, който се завръща по трудни друмища там, откъдето е започнал жизнения си път – в тъмнината. Тъгата ни тегли към началото на началата и навярно мракът е свойствен на човешката природа, с нейните зари и светли дни, в които всеки предмет хвърля падаща сянка.
– За Беласица не знам – казах. – Но ако продължиш накъдето си поел, ще стигнеш скоро до престолния град.
– Град ли? Не ща никакъв град – ядоса се чудатият старик. Едва сега съгледах дългите нокти на ръцете му. Е, не беше хилядогодишен, но не ми се видя и много по-млад. Струваше ми се, че никога повече няма да срещна слепотата. Махнах на отдалечаващата се прегърбена фигура за сбогом, а в мозъка ми за кой ли път вече пъплеше оживлението на града.
Плискаше се кумис, вдигаха се пряпорци и маждраци, спускаха се забрала, край проядените каменни стени изникваха воините Мойсееви, Давидови, Ааронови и Самуилови, стиснали тежки мечове, бодливи бухалки и топки, с телени ризници, огрени от блясъка на стотици факли, в очакване на стотната сеч и милионната жертва.

* * *

С автомобил напуснах града, защурах се и аз сред колите по катраненото шосе, оставих зад себе си затворените каменни снаги на жилищните кооперации и панелното ежедневие, между чиито рамки тържествуваха човешките единици, дилетанти и марионетки под знака на онова невидимо чуждо веление, което бди нощем над сънищата на всеки един от нас, отвисоко и отдалеч, вън от квадрата на деня.
Беше студена ноемврийска привечер, подслоних се в самотна къщичка насред полето. Валеше, никой не отговори на почукването ми, вратата се оказа отключена и аз влязох, като се оглеждах предпазливо. Намерих стопанина в тясна стаичка, в която се процеждаше мъждива светлина от крушката, завита накриво на олющения таван. Седнал до масата, той разгъваше брезентово руло с много прегради и джобове, от които вадеше шишенца йод, ланцети, скалпели от стелит, лъскави медицински куки, а накрая измъкна дори някакво шило и грижливо го постави до другите си неща. На лавицата над главата му видях килнати настрани три-четири книги:
Хофмановите нощни бдения,
„Белият кардинал“, старо издание на Майринк,
„Книга на гигантите“ от перса Мани,
„Вести из мемоарите на Сатаната“ и „Фантазии в Бременската общинска пивница“, и двете от моя любимец Хауф, починалия твърде млад немски автор от XIX столетие. По пода се въргаляха пръснати откъснати ко̀ли от „Покерът на темпераментите“, писана от Чавдар Мутафов, а така също листи от зароастрийската свещена книга „Авеста“ и брошури по демонология. Привличаха вниманието литографиите, ескизите и екслибрисите от стените, създадени в онзи особен маниер и студенокръвен стилистичен рисунък, присъщ само на двама гении – мистичния Брьогел и ужасния Дюрер. Мярнах мимоходом всички тези заглавия и рисувани разкрачени фигури, по навик; всъщност митарствата на дявола сега съвсем не ме интересуваха, защото оказа се, че, свеждайки поглед надолу, се бях вторачил по случайност точно в положеното на покривката шило – острието му се бе покрило с тъмни ръждиви петънца от засъхнала кръв. Студена тръпка пробягна по гърба ми с гърч на гол червей, а очната ми течност се смрази от уплаха, превърна се в стъкло – но все още не губех самообладание, краката ме държаха, забити в пода. Опитах се трезво да преценя, ала мислите ми се рушаха, късаха се на молекули като нетрайни нитратни съединения, пак си взаимодействаха и връщаха при мен все собствената ми злокобна фраза: „Хората подлежат на обезкървяване“.
Ръката му посегна към инструментариума на масата внимателно, като че ли извършваше свещенодействие.
– Кой сте вие? – попитах прегракнало и притиснах гръб до стената, може би за да потърся сигурност в нея. Една дебела и хладна стена винаги навява идеята за стабилност, дори когато е изградена от тухлени монади. Не чаках дълго отговора.
– Аз съм погубителят на светлината – изрече той, – това е инструментът ми – докосна шилото с показалец, – а ти си слепецът от 80-те години на двадесетия век.
________________________

* Повече подробности ТУК – https://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/.
** Варух (в друго изписване: Барух) е сред най-значителните библейски пророци, а неговото „О т к р о в е н и е“ представлява апокалиптичен апокриф, който въвежда читателите и слушателите в тайните на бога и битието. Някои преписи на „Откровението“ водят към старобългарски първообраз, възникнал навярно още през X-XI век и повлиял на богомилската космогония.
*** Също цитат от „Откровение Варухово“. – Бележки на редактора.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Съб Апр 20, 2019 5:23 pm

Назад... назад... 2015; 2009; 2000; 1997; 1992... Да, 1992-ра!

Такси към чистилището – разказ от Север ЕЛИСИН *

Обичам дните, когато има големи рокконцерти в града ни. В такива дни все ще се намери някой екзотичен младеж, чиято самобитност и в облеклото, и в нрава му ще ме хвърли в едно прекрасно настроение. Не знам на какво се дължеше, може би плод на неизживяното ми детство.
Днес бе такъв ден, но напук на очакванията ми не можах да кача никой от верните рицари на рока, дошли на поклонение на новия си идол на сцената.
Едва когато се бе вече стъмнило, един ми махна. Беше се маскирал като смъртта, облечен в мантия, а в ръката си държеше коса. Качих го.

Изображение

– Накъде, метъл? – попитах го.
– „Блянове“ № 10.
– Окъснял си?
– Да, иначе не бих използвал такси. Рядко се случва, но никой не може да прескочи железния закон на времето.
– Добре си се маскирал!
– Това е униформата ми.
Вонеше отвратително, обаче аз не се дразнех. Не всеки може да се пръска всекидневно с „Ален Делон“ или „8х4“.
– Ами тази коса? – засмях се. – Изтъркана работа! Защо не я смениш с „М-16“ или „Калашников“, или „Узи“, или някакво друго автоматче... което убива повече хора, за по-бързо...
– Човешки представи за надмощие! Мислиш ли, че с него би прекъснал стръка на живота или да промениш законите му? Това е само част от косата ми.
– Можеше да вземеш базука или пък атомна бомба например!
Непознатият мълчеше. Интересен ми бе, но тактично избягвах въпросите си, както и емоцията да му плесна два и да го изхвърля заедно с вонята му от колата. Все пак ми беше клиент, а да продължа с питанията си, значеше да го раздразня. Скоро стигнахме до „Бляновете“. Помоли ме да го изчакам.
Май щеше да падне обикаляне. Това е добре. Днес щях да съчетая работата с удоволствието. Разбира се, ако не убиех това хапливо наркоманче!
Не се бави дълго.
– „Надежди“ № 13! – изрече сухо, после пак замълча.
В един момент свали качулката си. Лицето му се откри. То не беше човешко лице. Бе мъртвешки бледо. Липсваха очи, а вместо тях зееха огромни черни кухини. Кожата по черепа бе разядена и по нея пълзяха гадни червеи.
Изплаших се, но бързо се овладях. Знаех, че е номер. Това са човешки образни представи за смъртта. Тя не можеше да има тяло.
– Добре си се маскирал! – засмях се нервно.
– Боиш се, защо? – попита непознатият. – Смъртта е достъпна за всеки!
Стигнахме до „Надеждите“. Отново трябваше да чакам. Този път по-дълго. Едва когато запалих цигара, забелязах, че ръцете ми треперят. Но защо?
Какъв е този детски страх! Нима една шега, при това толкова фентъзи, е способна да ме уплаши? Нима нямах разум да осъзная, че това не може да бъде смъртта! Ама че съм бил! Страхът обаче не изчезваше.
Здравият разум не успя да го победи. Познавам себе си и знам, че когато разумът не съумява да победи страха ми, то този страх е истински, а опасността – реалност. Усетих, че изтръпвам. Две хладни ръце се плъзнаха по моето тяло. Докоснаха врата ми, нежно обхванаха с длани бузите ми, спуснаха се по гърдите, по коремната ми преса, по члена, който се сви от допира, и по бедрата ми.
Мислите ми хаотично се разпръснаха из лабиринта на страха, а една крещеше в моя череп:
– Това наистина е смъртта!
Устните ми повториха:
– Това наистина е смъртта!
Тогава тя отново се зададе. Клатушкаше се. Вонеше на алкохол. Бе пияна.
Когато отвори вратата, видях колко много беше променена. Сега вече бе красиво дългокосо момиче, но с черти на уличница.
– Хайде, карай! – изсмя се цинично.
От косата ѝ капеше кръв.
– Накъде?
– Познай!
– Все едно, и бездруго няма да стигнем!
– Ха-ха-ха-ха! Можеш ли да ме спреш? И без теб бих стигнала до „Блянове“ и „Надежди“.
Мълчах. Карах бързо.
– Не разбра ли, че без мен всички други цели биха били безсмислени? – изсъска в ухото ми.
Изглеждаше красива, обаче продължаваше да вони ужасно.
– Безсмъртен е само този, който не се е родил. Умрял е този, който е живял. Живее този, който ще умре. Целият живот е само един замах на косата ми. Толкова трае той.
Не мислех нищо! Отвратителната миризма парализираше мислите ми.
Задушаваше ме! Смазваше ме! Бе миризма на евтина уличница, на плесен, на тоалетна в евтина кръчма и съсирек.
– Карай към „Свобода“ № 3!
Мълчах, а аудито летеше все по-бързо и по-бързо.
– Ако смъртта не бе достъпна за всеки, тя би била висша цел!
– Продължавай, продължавай, обичам те!
– Не разбра ли, че ако ме нямаше, всички в живота биха ме обожествили!
Засмях се нагло. Вече бях надскочил страха. За пръв път изпитах това усещане сега, но то беше прекрасно.
– Говори ми! Искам да чуя философията ти! Не усещаш ли, че колкото и да променяш фасона си, продължаваш да вониш ужасно!
– Спри! Ще намеря друго такси!
Колата ми хвърчеше по шосето с повече от двеста.
– Спри!
– Няма да стигнеш до „Свободата“!
„Свобода“ № 3 беше моят адрес, но тя нямаше да се добере дотам.
Една стена ми хареса! Натиснах педала. Видях, че вече съм вдигнал двеста и тридесет. Завъртях волана....

Първа публикация във: вестник „Други светове (Фантастика и разкази на ужаса)“, брой 14 // 1992 година


о о о

Ц и р к ъ т – разказ от Стефан КРЪСТЕВ

Това бе неповторим спектакъл. Направо си беше чудо. Абсолютна атракция! Абе, нещо страшно!
В другите циркове винаги имаше нещо изкуствено. Нещо, което те караше леко да се учудиш или най-много да се възхитиш. Този беше направо разтърсващ. Отначало бе съвсем обикновен до момента, в който най-неочаквано обявиха:
– Днес в цирк „Луцифер“ ще видите за пръв път номера „Падащ от трапец еквилибрист“.
Барабаните забиха туш, под купола се възцари напрегнато мълчание. Единият от артистите се наклони и падна от трапеца. Черепът му се размаза по арената...
Реакцията на публиката беше неописуема, едва ли някой обаче напълно допусна, че номерът, който видя с очите си, бе истина, но въпреки това бе настъпил шок.
– Антракт! – обявиха.
– Да излезем да пием бира! – каза ми на ухото Деси.
Когато отпи, забелязах, че бутилката в ръката ѝ трепери.
– Това, което видяхме, разбира се, беше шега! – изрече с треперещ глас.
– Да, но забелязвам, че те разстрои. Няма да е зле да си тръгваме. Трябва ни спокойствие. Трябва да мислим и за детето, което ще се роди.
– Обаче аз искам да догледам програмата. Все пак присъстваме на една необикновена атракция... Глупаво беше, че се разстроих. Това е просто номер. Фокус!
Добре го каза Деси, но се улових, че и аз треперя, макар и скришом дори от себе си...
– А сега ще видите дресура на истински тигри човекоядци.
Трупът на еквилибриста не бе изнесен и когато тигрите излязоха на арената, лакомо се нахвърлиха отгоре му... Появи се дресьорът и ги накара да застанат по местата си, ала това не бе така лесно както при другите дресури. Тигрите му се зъбеха, ръмжаха, всеки момент очаквах да му скочат. Но дресьорът успя по свой невероятен начин да ги обуздае.
– А сега господинът ще бъде изяден от тигрите си...
Дресьорът даде някакъв знак и тигрите му се нахвърлиха... От този момент нататък изумлението изчезна. Почувствах лекота и обладаваща ме приятна топлина. Бях възхитен и вече разбирах, че всичко е истинско. Не само аз, а и цялата публика, дори Деси, бяхме обхванати от това настроение. Спектакълът бе омагьосал всички, всички бяха под въздействието му и бяха доволни от онова, което наблюдаваха. Тук намериха мястото, където да разтоварят забранените си страсти.
– Спектакълът е към своя край – обяви водещият. – Сега ще видите канибали от Соломоновите острови. За да сте съпричастни, един от вас ще стане тяхна жертва...
Не бях осъзнал напълно думите му, когато няколко клоуни се втурнаха в секторите. Хванаха Деси. Опитах се да направя нещо, но ме завързаха, и то така, че да гледам как на арената разкъсват и изяждат жена ми... Щом извадиха плода от утробата ѝ, загубих съзнание. Опомних се след няколко дни в болницата.
Дълго още се лекувах и през цялото време чувах всевъзможни слухове и хипотези за цирк „Луцифер“. Никой обаче така и не разбра тайната му. Циркът изчезна тъй абсурдно необяснимо, както се и появи.

От източника: Стивън Джордан**. За една нежна душа. – Сборник разкази. – Варна, ИК „Д е л и ц и я“, 1992.

*. Север Елисин е псевдоним на известния днес писател Стефан Кръстев, с който той подписва и втория свой horror във вестник Други светове (бр. 16 от 1992 г.) – „Историята на един зомб“.
** Колективен псевдоним на писателите Йордан Матеев и Стефан Кръстев, чиято книга „За една нежна душа“ излиза тогава в 5-хиляден тираж и отдавна представлява антикварен деликатес... – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Май 06, 2019 11:23 am

о На Гергьовден преди 120 години се ражда майсторът на диаболичните разкази Владимир Полянов. Да си спомним за него чрез един от тези опуси, в които той вещо забърква коктейл от хорър, гротеска и комизъм *...

Разказът се публикува и по друг интересен повод – на 4 май се навършиха две години от първата у нас Кръгла маса, посветена на хоръра (http://ornikology.blogspot.com/2017/06/).


Изображение

Владимир ПОЛЯНОВ

П Р О И З Ш Е С Т В И Е

Лято. Жега. Сън.
Смъртта скучае. Никакви убийства. Никакви събития. Някои вестници пишат за кабинетна криза. Нищо не става. По краищата на страната мрат бежанци, но това е само печално. Хубавите дами са на курорти. Вестник „Дума“ дава за разтуха всеки ден сто реда глупости под заглавие „Изкуство и критика“. Един писател е „предприел екскурзии из парковете, слухти между шумаците“ и предава впечатленията си в разкази. Нищо не излиза и от това. Прозявка е разтворила уста над целия град.
Скука. Прозявка. Сън.
Смъртта решава да се влюби в първата жена, която срещне. Става. Тялото я боли от непрекъснато лежане. Вдига завесите. Вън е зноен ден. Асфалтът се топи и движи като черна гъста река по улицата. Няколко минувачи вървят с отпуснати ръце и клатят шапките си. Далече на ъгъла слънцето блести през тънката рокля на млада жена.
Смъртта бързо се облича. Излиза. Жената стои на ъгъла. От съседните магазини, скрити в сянка, няколко мъже гледат слънцето през роклята. Жената чака някого. Тя е млада, руса, с тънко стройно тяло и добре гримирано лице. Очите ѝ гледат неспокойно.
Смъртта приближава, сваля шапка.
– Извинете!
Жената не вижда. Не чува. Тя очаква някого. Вдига деликатната си бяла ръка, поглежда сребърно часовниче. Безпокойството притегля очите ѝ, прави ги големи. Мъжете от съседните магазини се смеят и сбутват. Вместо слънцето те виждат през роклята друго.
– Извинете! – повтаря смъртта и галантно се усмихва.
Жената тръгва. Пристъпва до първата пресечна улица. Когато върви, роклята ѝ се разтваря и разкрива едното коляно. Обръща се, спира. Гледа към ъгъла, отново поглежда часовника. Трамвай загрухтява като недоклано животно. Минава, отминава. Празен.
Жената пресича улицата. Сега един мъж се затичва след нея. Той идва от ъгъла. Пот тече от челото му. В ръката си стиска часовник. Достига жената. Спират. Тя го гледа с недоволство, сочи му часовничето. Мъжът отчаяно ръкомаха и обяснява. Тя казва нещо със сърдито лице и отминава... Той остава. Смутен търси часовника, който е в ръката му.
Смъртта избързва след нея. Настига я, мъчи се да каже нещо забавно.
– Аз дойдох по-рано от него. Правото е винаги на първия!
Жената не чува. Тя почти тича по улицата. Отчаяние стърже грима по лицето ѝ.
Смъртта се забавлява.
– Не упорствайте! Ако не желаете да останете с мене, върнете се при него. Уверен съм, че часовниците ви устроиха неприятна шега. Вашият любим изглеждаше съсипан!
Младата жена пресича улицата. Спира пред трамвайната спирка, обръща се, поглежда към изоставения мъж. Смъртта е недоволна от себе си, разкайва се за думите си. Казва други:
– Ах! Наистина ли ще се върнете при него! След като закъсня половин час! Такова унижение!
С нервно движение жената се извръща и без да дочака трамвая, тръгва отново. Смъртта се усмихва.
– Тъй ми харесвате! Наистина ми харесвате! Ще ми подарите ли само един поглед?
Младата жена върви като замаяна. Отново пресича безцелно улицата. Минава от един на друг плочник. Автомобили, трамваи, коли дават тревожни сигнали. Тя бяга. Смъртта се качва на малък луксозен фиат. Маха с кърпичка.
– Елате! Ах, аз наистина започвам да се влюбвам във вас! Елате!
Тя не чува. Автомобилът криволичи зад нея.
– Елате! – вика смъртта и надува клаксона.
Жената се обръща да погледне и пада. Малкият луксозен фиат минава отгоре ѝ и спира.
Смъртта бързо слиза. Взема нежната ръка със сребърно часовниче и любовно я целува. Восъчна бледност покрива лицето на младата жена...
Вечерта смъртта, щастливо изтегната в леглото си, чете вестник. На втората страница тя вижда написано с едри букви:
______________________________

Произшествие. Ново шофьорско безумие.
Днес в три часа следобед автомобилна кола премазва на улица „Търговска“,
при бясно каране, младата госпожица Д. Няма ли власт, която да обуздае?...
______________________________

Смъртта яростно смачква вестника и го захвърля.
– Простаци! Такъв речник! Галантните истории се наричат шофьорско безумие, а истинското безумие...
Плюе и затваря очи...

Първа публикация във: „Вестник на жената“, брой 211 от 31.Х.1925 год.


хохохохохохохохохохохохохохохохохохохо

* През 2018 г. Поляновият разказ „Произшествие“ излезе за пореден път – сега в антологията „Д я в о л и а д а (Българска диаболична проза)“ на издателство Millenium. В своя блог Книголандия известният познавач на литературата Христо Блажев недвусмислено определи жанра на тази „Дяволиада“ – хорър. И това въпреки твърдението на шепа други бг познавачи, че Владимир Полянов не е писал хорър, защото самият Вл. Пол. не го бил заявил...**Бел. alex.

** Да, ама не!, формулирано по бочаровски. В интервю за вестник Литературен глас от 1935 г. Владимир Полянов казва дословно: „Страшните разкази, моите най-любими разкази, които в 1922 година почнах и ги отпечатах, не бяха резултат на видено, чуто и прочетено, както мнозина си въобразяват, а плод на един особен период от моя живот, на който отражението не можеше да бъде друго...“. Но какво, и да не беше го казал – не по думите на един писател за себе си се съди относно жанровата принадлежност и качествата на неговите творби. Чисто и просто някои познавачи трябва да се концентрират по-концентрирано (сори за тавтологията!) върху самите хорър произведения, а не върху измисляне на псевдотеории за този жанр. – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Вто Юни 04, 2019 5:38 pm

95 години от кончината на Франц Кафка

БИК, ИЛИ КРЪВ В ПРАХОЛЯКА

Разказ от Александър КАРАПАНЧЕВ

Току-що станал, Ф. трепереше до прозореца. Рано сутрин самотата му бе най-смазваща; през деня и късно нощем, когато кашляше над ръкописите си, тя се избистряше. Стори му се, че прозорците отсреща за миг го погледнаха. Тясна елипса на изпито лице, застинали в размисъл очи и щръкнали настрани уши, които по шаржовете му щяха да рисуват гигантски, разперени от конвулсивен страх.
Врани грачеха угнетено. Неизвестно откъде тътнеше заплаха. Огромните конструкции на облаци, цяла нощ сепвани от смътни видения и промяна на гледната точка, може би са усетили неговия снощен кошмар. Не за пръв път го навестяваха кошмари, не за пръв път ги превръщаше в притчи. Небето червенееше над света анемично, ламаринено, безпомощно.
Безпределната самота, подправена с представи, още по-силно скова Ф. Канцеларии, където денят почти не надниква; деспотичен баща, ненавиждащ го заради хилавостта; кървави храчки, неприспособимост и обилие от мотиви, душащи всяка инициатива в сърцето му на отчужден даже от себе си човек. Чувстваше, че му остава малко и финалът ще облекчи натрупаните болки.
Зората мудно изтляваше. Улиците бяха покрити с мъртвешко-блед глух скреж. Сиво-черни здания се губеха неизмерими в мъглата. Бикът; приятелят. Още веднъж щеше да изчерпи човешката надежда, но нима докрай това бе по силите някому? Ф. седна пред писалището, перото изскимтя в мастилницата. Заглавие: „Бик“. Колкото и да го терзаеше, все пак творчеството беше единственият му отдушник. Какво сънува снощи?

Изображение

● Картина от „Галерия Дачевски“

... Нямаше сезон; хората бяха размити сенки; нямаше нищо светло, енергично в тунела на новата дисекция, където навлезе. Заедно с приятеля М. отиде на зоопарк. Експресионистично-дръзки афиши уведомяваха, че в столицата гостува с редки колекции прочутата фирма „Есперанца“.
Отидоха, защото не искаха да остават сами със себе си; за да правят нещо, независимо че го намираха абсолютно безсмислено. Унило минаваха край клетките, а животните спяха тъпо или им хвърляха натежал от безразличие поглед. Излишни бяха пищните реклами; обществото така бе притиснало Ф. между гранясалите си механизми, че той – гол сред облечени – не таеше дори надежда и толкоз силно не вярваше, че по-късно щеше да повлече и други в своята ледена бездна. Напразно някакъв служител им крещеше през хроничната гримаса на усмивката си: „Господа, моля ви се, тази маймуна не е проста, тя е образована напълно и написа отчет за Академията... Моля ви се, господа, обърнете внимание – тази мишка се нарича Жозефина, тя е най-известната певица на мишия народ...“. Защо ги убеждават, че „Есперанца“ не притежава нито един обикновен екземпляр, че даже животните вече са загубили естествения си облик? Нима това е важно? Щом са дошли, по-добре: тишина.
М. пъхна няколко крони на служителя. Той криво се ухили и отдалечавайки се, мърмореше: „Господата грешат, „Есперанца“ няма тук...“. И докато обикаляха, двамата чуваха гласа му – трополящ отвред като нескончаем дъжд върху тенекиен перваз.
Но бяха в зоопарка; нищичко не можеше да се промени. Вината им бе жива, стара колкото тях. Не пропуснаха нито една клетка.
В забравен кафез лежеше човекоскелет. На табелката пишеше, че субектът е майстор на гладуването и от години не е слагал троха в устата си. По трапезата на своя век той не намираше ястие, годно да възбуди апетита му. Надзърнаха през олющения, мазен от пипане геоскоп, за да видят гигантска къртица, също неоценим уникат на „Есперанца“. Тя усърдно риеше тунели и час по час вдигаше зурла, ослушвайки се да не би някой да е срутил брънка от лабиринта ѝ, в който се бе впримчила сама. Макар на геоскопа да не можеше да се вярва много, стори им се, че къртицата е полудяла от въображаемо преследване и се мята като стисната в чудовищни клещи.
Това не развали настроението на приятелите. Нищо нямаше сила да пръсне обелките от човешко настроение, болно мъждукащо у тях. Няколкото искрици предчувствие за окончателно освобождение излъчваха по-скоро фантазна топлина. Ф. се изплю, задушаван от праха под неуверените им стъпки. Спътникът му погледна храчката: кървава! Необратимо; дори надеждата се беше отчаяла от Ф.
В стъклена кула висяха медузи. Ако човек се поспреше, можеше да забележи как оскъдната светлина на деня стопява медузите, те се разсейват във водата, а на равни интервали от един кран шляпват нови партиди.
Вече се умориха от безцелната обиколка. Наоколо трополеше дъждовният глас на служителя, той имаше други клиенти. Жадуваха тишина, да се свият в някое ъгълче, където липсва осветление, и да се самозабравят. Стигнаха до голяма постройка, ниска, тумбеста, в която зееше подобно пещера тъмен дълбок вход. И те влязоха. Удари ги мирис на загнило месо, на стара кръв. Озоваха се в зала с масивна като за слон желязна ограда.
Защо бяха изминали дългия тунел? Зад железата неясна купчина дишаше на пресекулки. Беше бик. И тежък сумрак, чиито молекули са сякаш паяци, озъбени плъхове; и съвсем сами, беззащитни.
Дано възнагради нелепите им усилия, през металните пръти М. бутна бика няколко пъти с бастуна си. А Ф. стоеше унесен, нима нещо се отнасяше до него? Все едно, всяка промяна е слязла в низшите области на Хадесовата империя. Бикът се размърда под острието, измуча жално, като че помоли – не ме закачайте! Но М. продължи своите опити. Животното бавно се изправи – все пак атака – и погледна човека. М. започна да чертае някакви фигури в праха, напоен с дъх на вехта кръв. И грамадата следеше зорко фигурите, изведнъж се раздразни, насочи рога към „матадора“. Те обаче само застъргаха железните решетки.
Другият се вгледа в екземпляра на „Есперанца“. Той бе могъщ, отвратителен – вместо уста имаше огромна обрезка от кърваво черво. Защо го дразнят? Очертанията на оградата прекъсваха в гъст здрач. Звярът почна да кръстосва из клетката си. М. се смееше. Смехът му напомняше дъждовното тропане на бъбривия служител. Тук също не можеше да има тишина, спокойствие, самозабрава. Приятелят обикаляше – отвън, около оградата – и сипеше смътни думи върху бика, бутайки го с бастуна. Това остана абсолютно чуждо за Ф., той неподвижен ловеше с мутиралия си слух как отдалеч – и отвсякъде – прииждат, глухо и жестоко тътнат застрашителни звуци, с които всичко щеше да свърши. Искаше да предупреди спътника си, ала М., опиянен от солидната защита, се прехласваше. Да отслужи литургия на надеждата? Та тя отдавна бе сменила своя адрес! Човек и звяр кръжаха, сякаш се дебнеха. М. избухна в кикот, древната зала го превърна в страдалчески вопъл.
Неочаквано рязко бикът се наведе и излезе от оградата.
В тъмнината не бяха забелязали, че клетката таи свободен отвор.
Значи досега експонатът само се забавляваше. Разрил сплъстения прах, той почти служебно затича след М., който с всички сили хукна край оградата. Чудовището вече го догонваше, когато М. стигна отвора и се вмъкна вътре. Секунда-две по-късно бичата грамада влетя в клетката. Другият ги наблюдаваше как се преследват зад решетките, без да може да предприеме нещо. И не си спомняше кога надеждата избяга от него, а обществото го увлече между ненаситните си барабани. Ф. ридаеше беззвучно, изпъждайки светлия лъч от хиляди сърца, потърсили утеха в неговия пример. Той бе предвидил раждането единствено на онова, което щеше да бъде изгонено от живота. Със счепкани челюсти паяците и плъховете на сумрака се унищожаваха и прераждаха в нова гъмжаща чернота.
Щом навъртя една обиколка, приятелят му изскочи. Бикът – подир развяващите се пешове. Дълго се надбягваха: ту извън клетката, ту в дълбините ѝ. Изглеждаше, че животното може всеки момент да докопа и разкъса „матадора“, но нарочно не се напряга докрая. Хрипове пълнеха цялото пространство.
Най-после звярът уморен отпусна кървавата обрезка-морда, заспа. М. изтупа дрехите си, сетне седна направо в праха; спътникът му чуваше неговото бясно чукащо сърце. Безкрайно почива М., вяло вторачен в бика, който едва не му отне божията искра. Не му оставаше много, ала това щеше да бъде избавление. Нима би могло да се помогне някак на М.? Редкият експонат на „Есперанца“ хъркаше; чертите на желязната клетка се размиваха във вонящия мрак. Двамата като че забравиха: там някъде зее отвор, из който бикът може пак да налети. Смътните им сенки се отпечатваха по стените, подобни на ръждясали зъбчатки от безсънен механизъм. И не смилаше ли тогава човека дори собствената му сянка? Уж отдъхнал, М. отново се изтупа от прахоляците и без да каже нито дума на приятеля си, бързо тръгна по тунела навън. Повървя; и изведнъж затича.
Ф. тъкмо щеше да го последва, когато грамадата се събуди – ще речеш, че изобщо не бе заспивала, – за да се втурне след М. Всичко туй звярът извърши някак си пряко воля, някак служебно, сякаш всеки ден му се налагаше да изпълнява този ритуал. Не бе сън. Искаше да извика на М., да го предупреди. От устата му обаче не се отрони никакъв звук, пък не положи и най-слабите усилия за целта. Знаеше, че нищо не е подвластно на стремежите му. Страх и неверие изсмукваха всичките му фибри, оставяйки им едничка сила за съзерцание – без протест; и с напълно искрена душа.
Животното се сля с мрака в тунела. Ф. полека го следваше. Ловеше воплите и по тях възстановяваше гледката. Светлината на изхода ставаше все по-ярка, когато бикът застигна М. С един замах на рогата го подхвърли нагоре, така че „матадорът“ се удари в тавана и вече загубил съзнание, падна право върху вдигнатите остриета на звяра. Раните му върнаха разсъдъка. Той изкрещя плахо – стонът заглъхна в гълчавата на тропическите птици вън, в мокрия бъбреж на служителя – и времето пак потече равно като капки, хлъзгани от дъжда по тенекиен перваз, чезнещи в запусната каменоломна.
И Ф. различи изхода, видя там бика, надвесен над трупа на неговия стар приятел.
Чудовището флегматично отскубваше парчета от М., плюеше ги, без да обръща никакво внимание на минаващия човек. Човекът също не му обърна внимание; отбеляза само, че червовидната муцуна е станала още по-кървава и като я влачеше в прахоляка, квасейки го, бикът апатично, служебно се загуби към огромната си ръждива клетка. Вероятно щеше да заспи в очакване на други посетители. Ф. разбра, че всъщност за звяра няма значение дали някой ще го дразни, или ще го гледа смирен. Жертва винаги имаше. Това съвсем не беше просто както девиза „Не закачайте животните!“. И всички бяха виновни, оплетени в мрежите на митично съдопроизводство, чиито присъди са неотменими. Задмина трупа на приятеля си. Не можа и сега не можеше с нищо да му помогне. Излезе от тунела.
Нямаше сезон; нито часовници, нито проблясък на промяна. Въпреки гениалните видения и ридаещите кошмари нима от пречупените лъчи на надеждата би могло да му се направи сияещ ореол? Срещу него идваше тълпа нови посетители на спектакъла „Есперанца“. Прочутата фирма бе само едно колело от машината на онзи свят, който вече изтриваше инициала му от кресливите си афиши. Между тълпата ръкомахаше натрапникът, обливащ мирозданието с дъждовен здрач – нескончаем, ламаринен, болезнен. Тези хора, загубили своите свойства поради липса на въображение, бяха чужди на Ф. и той им беше отдавна чужд, също като на всички през живота си. Не ги предупреди за бика – трябваше ли; щеше ли да се измени нещо с това?
Преди да напусне зоопарка, надзърна повторно в геоскопа. Гигантската къртица неуморно риеше тайни тунели. Тя все не можеше да бъде сигурна, че напълно се е скрила от приближаващия враг, за чието нашествие се ослушваше напрегнато. Може пък да е оглушала и смъртта внезапно ще я грабне. От крана в стъклената кула шляпна свежа партида медузи.
Портата на зоопарка тракна зад гърба му.


... Ф. се разкърши, отиде до прозореца. Студената зора се беше стопила; комините пушеха: и дим, и небе имаха почти еднакъв сив цвят, така че изглеждаше небето да влива по-мръсните си ивици през комините в къщите. Скрежът се бе стегнал още по-здраво – пратеник на вечните ледове, където и Ф. скоро щеше да изчезне гол. Почукаха гнусливо на вратата. Баща му го викаше на закуска, макар прекрасно да би минал без хилавия си син. Ф. промърмори, че не е станал и – извинявай, папа – ще полежи малко. Пантофите на стареца се отдалечиха с облекчение. Навярно сега с доволна усмивка си пъха кърпа под брадата, а млякото забулва с пàра очичките, които тъй саркастично умеят да се впиват.
Върна се при писалището, помисли и скъса новата притча. Случайно парченце, паднало в мастилницата, лакомо почерня. Прелитайки, враните пищяха: „Кав-в! Кав-в!“. Постоя на стола, заслушан в тракането на приборите оттатък и във всичко друго в своя живот, и пак хвана перодръжката. Писецът лъщеше като зеница; в трапезарията издрънча поднос, припрени стъпки се смесиха с виковете на баща му. Написа на листа отново: „Бик“, след което дълго остана загледан през прозореца.

● Първа публикация в: сборника „Моделириум“. – Библиотека „Фантастика“ № 045. – Бургас: О ф и р, 2001 г.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Нед Юни 30, 2019 10:05 am

... На 24 май ми звънна една приятелка, с която не бяхме общували мнооого отдавна, пръснати по различните си битови и служебни пътеки.
Тя работи в Института за литература към БАН и сега ме информира за големия напреднал проект Гласове на български писатели. Щом влязох в сайта, побързах най-напред да изслушам микрорецитала на любимия си поет Александър Геров, а после кликнах на изобретателя на фантаскопа Светослав Минков – http://dictionarylit-bg.eu/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2-%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2.
Както личи от датата по-горе, Минков дава това интервю само няколко месеца преди да се пресели в Отвъдното. И, разбира се, всеки може да чуе със собствените си уши (стига да не се прави на глух!) признанието му: „... Модата на диаболизма, дошла от Запад заедно с експресионизма, не отмина и мене и за известно време аз описвах всякакви ужаси и страхотии“.
Тези думи на маестрото ме вдъхновиха да потърся някои по-кратки текстове с всякакви ужаси и страхотии от по-новата епоха.


Едно божествено дуо: ФОБОС & ДЕЙМОС

Малки хоръри от първите години
на нашата т.нар. демокрация


УСПОКОИТЕЛНА СМЪРТ от Христо Пощаков

Събитията протичаха в съзнанието на Хелмут Новак като в забавен кадър. Беше останал без сили, не можеше да помръдне дори очите си. В полезрението му се мяркаха униформи, бели халати и непознати лица. Неподвижни оставаха част от огледалото на тоалетката, стенният плафон над него и причудливите шарки на тапетите в хотелската стая. Долавяше и нещо червено, разлято по гърдите му. „Какво става около мен?“ – с учудване мислеше той.

– Мъртъв е – констатира съдебният лекар. – Откарайте го в моргата, след това ще направим аутопсия.

– Интересна работа – промърмори полицаят пред него. – Да убиеш такъв здравеняк, съвсем не е лесно.

„Жив съм!“ – поиска да изкрещи Хелмут, но безсилието му сковаваше устата.

Напъхаха го в непрозрачна торба, понесоха го нанякъде, после разбра, че се намира в движеща се кола. „Чакайте! Спрете!“ – викаше наум Хелмут, обаче нямаше кой да го чуе.

Автомобилът се закова, усети, че го поставят върху количка, бутат я, пъхват го в нещо студено. Дочу метално похлопване, след това настъпи ужасяваща тишина.

Часовете минаваха, студът го пронизваше, обхвана го дрямка, която премина в сън и в страшен кошмар. Ръцете му се бяха превърнали в пипала, завършващи с озъбени глави на кръвожадни хищници. Главите използваха движенията на пипалата, които се опитваха да го удушат, хапеха го, стремяха се да разкъсат плътта му. Той беше изгубил собствения си облик, приличаше на съвсем друг човек. Хелмут извика насън и се събуди. Посрещна го вледеняваща тишина.

Бяха изминали два дни, а едни и същи, кошмарите се редуваха. Струваше му се, че полудява. „Искам да умра, наистина искам!“ – крещеше умореното му съзнание. Жестоката му съдба чу молбата и на третия ден доведе санитарите.

Избутаха го до залата за аутопсии, Хелмут видя белите плочки и настръхна. После се сети за кошмарите.

Когато скалпелът на хирурга отряза все още живото му сърце, моментната болка премина и той най-сетне напусна този свят с чувство на облекчение.

От източника: КАРМА (илюстрации на Димитър Стоянов-Димо по разкази на Иван Н. Хаджиев и Христо Пощаков). – Сборник. Книга трета от поредицата „Фантастични истории“. – С о ф и я: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991 *.

Изображение

- Нарисува: Юрий Санников -


ГЛАВАТА от Йордан Матеев

Огледах се в огледалото. Една съвсем приятна глава! Може би трябваше още малко лак за косата? Н-не! По-добре е да сложа мъничко пудра... Напоследък бръчките ми си личат много. Какво да се прави – възраст!

– Госпожо! – прокашля се деликатно директорът. – Готова ли сте най-после? Не можем да караме хората да губят търпение!

– Момент, господин директоре! Знаете, че обичам да се грижа за външния си вид! Особено за главата! В обществото човек трябва винаги да изглежда добре! Това е първото ми правило! Нали не искате тълпата отвън да ни освирква?

– Не, разбира се! Ала времето...

– Ей сега! Не бъдете такъв нетърпеливец!

Пооправих една немирна букла. Подсилих ружа. Хората не трябваше да мислят, че съм бледа, както и не трябваше да мислят, че се изчервявам като селянка.

– Господин директоре, готова съм!

– Вие сте великолепна! – директорът на затвора плесна с ръце. – Струваше си чакането!

Навън беше мъгливо утро. Зяпачите се тълпяха. Ако екзекуцията беше в ясен ден, щяха да забележат прическата ми. Ала сега и това утешение щеше да бъде напразно!

Някой ми целуна ръката. Един тих глас ми каза:

– Вие сте неповторима, госпожо! Каква красива глава имате!

Усмихнах му се с благодарност. Беше много любезен човек! Жалко, че червената качулка скриваше лицето му.

От източника: вестник ДРУГИ СВЕТОВЕ (фантастика и разкази на ужаса), брой 11. – Президент и издател Александър Попов. – С о ф и я: ИК „Джемини“, 1992 г. **


... И НЕЩО ПОВЕЧЕ от Иван Н. Хаджиев

Много отдавна – вече не помнеше откога – му се искаше да избяга така, че да не се върне никога. Не му достигаше смелост или може би просто не оставаше време. И ето че сега съдбата реши вместо него. Когато лекари и сестри се защураха наоколо (никой до момента не беше го правил тъй усърдно), Ивайло Михалчев разбра, че идва краят на това жалко тяло, захвърлено като мръсен стар парцал върху операционната маса. Пожела да го оставят всички, да се махне някъде далеч-далеч от тази дълбока тиня...

И ето: той се издига бавно нагоре, вижда тялото си във вид на голяма кървяща рана – и с отвращение изчезва през отдушника. Болката мудно потъва надолу. Измества я неясен леден страх. Ивайло Михалчев или по-точно неговото съзнание се рее в мека тъмнина, оградена в далечината с елипсовидно сияние... Изведнъж някъде отгоре се свлича огромен силует. Едра фигура с късо сако и внушителна вратовръзка – шефът Иванов, от три месеца покойник. Прави широк жест, взет от руски филм, и казва важно:

– Седни, Михалчев! Хм, да, извинявай – разполагай се там както можеш... Знам всичко, което искаш да знаеш. Ха-ха, добър или лош, оставам винаги твой шеф! Но да бъдем делови! Извиках те, Михалчев, за да ти поверя една твърде отговорна работа. Както вече се досещаш, аз съвсем не умрях при катастрофата, а бях издигнат на настоящия си пост. Ти може да не си видял много добро в живота от мен, обаче аз ценя твоите качества на специалист. Затова с чиста съвест ти предлагам моето място.

Другарят Иванов се обърна с гръб. В сумрака се виждаше само дългият му гръбначен стълб, заобиколен с контурите на бюро и фикус. В този момент отнякъде нахълта другарката Геновева – кварталната активистка, също покойница. Тя изрева с цяло гърло и помете в нищото кабинета на началника.

– Не си повярвал на тоя подлец, нали? – запита странно тя. – Мошеникът жалък – понеже не му дават да мине отвъд, си търси някой бунак да се всели в тялото му, та да се върне в живота – но ние бдим! Така. Предлагам ти нещо далеч по-умно: да те изпратим с мисия в кварталния клуб по интереси. Сега много се държи на ориентацията на отделната единица...

Душата на Ивайло Михалчев отново пожела да го оставят на мира всички, да се махне някъде далеч-далеч от тази дълбока тиня... Възползва се от своята обтекаемост и балканския си инат и се отнесе към далечния край на Тунела. Всякакви злодеи, знайни и незнайни измамници искаха да го стреснат и да го върнат назад, в пъкъла на живота, или да го направят един от тях. Но нищо повече не можеше да го спре по блажения път към Отвъдното. Последната надежда... ***

От източника: СТРАХ (илюстрации на Петър Станимиров по разкази на Иван Н. Хаджиев). – Сборник. Книга втора
от поредицата „Фантастични истории“. – С о ф и я: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.
________________________________

* И понеже годината в копирайтите на тези плеядски художници е 1990, това ни подсказва кога са били готови техните илюстрации... Текстовете са написани през 1991-ва от няколко души (и пера!), членуващи във вече 45-годишния Клуб за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ – София.
** Според някои източници, в изданията на „Д ж е м и н и“ са отпечатани немалко разкази от българи, които са използвали англоезични псевдоними. Е, да, тогава – в зората на т.нар. демокрация – беше модерно да криеш своето авторство в собствената си страна. :sad:
*** По-късно този разказ излиза няколко пъти тъкмо под такова заглавие: „Последната надежда“.

Компютърен набор и бележки: Наталия МАРИНОВА
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Вто Юли 16, 2019 9:44 am

Изображение

Николай Василиевич Гогол: В И Й *

Според световната е-енциклопедия „Лаборатория фантастики“ (https://fantlab.ru/work43272) тъкмо повестта на Гогол ВИЙ е първата същинска хорър творба в руската проза. Излиза през 1835 г. в авторския сборник „Миргород“, като оттогава е преиздавана безброй пъти на разни езици по Земята и филмирана многократно.

За да почетем суперкласика Н. В. Гогол, който се ражда в една и съща година с друг първопроходец на хоръра – Едгар Алън По, направихме композиция от три кратки откъса, извлечени от „В и й“. Моля, заповядайте на нашето
малко четене:

Р а з. Останал сам, философът за минута изяде рибата, огледа плетените стени на кошарата, ритна по зурлата подалата се отвън любопитна свиня и се обърна на другата страна, за да заспи като заклан. Изведнъж ниската врата се отвори и старата влезе приведена в кошарата.
– Какво искаш, бабо? – каза философът.
Но старата вървеше право към него с прострени ръце.
„Ехе-хе! – помисли си философът. – Само че не, гълъбице! Стара си.“ Той се отмести малко по-настрана, обаче старата без всякакви церемонии пак се доближи до него.
– Слушай, бабо! – рече философът. – Сега са пости; а пък аз съм такъв човек, че и за хиляда жълтици няма да се омърся.
Но старата се мъчеше да го сграбчи в ръцете си, без да продума дума.
Философът се уплаши, особено когато забеляза, че очите ѝ светнаха с някакъв необикновен блясък.
– Бабо! Какво правиш? Върви си, върви си с Бога! – извика той.
Ала старата не казваше нито дума и го търсеше с ръце.
Той се изправи с намерение да бяга, но старата застана на вратата, втренчи в него искрящите си очи и пак почна да настъпва.
Философът искаше да я отблъсне с ръце, обаче с изненада забеляза, че ръцете му не могат да се повдигнат, краката не се движат; и той с ужас разбра, че дори гласът не излизаше от устата му: думите без звук мърдаха на устните му. Той чуваше само как тупти сърцето му; видя как старата се доближи до него, скръсти ръцете му, наведе главата му, скочи бързо като котка на гърба му, удари го с метла в хълбока и той, подскачайки като eздитен кон, я понесе на раменете си. Всичко това се случи толкова бързо, че философът едва можа да се опомни и хвана с две ръце коленете си, като искаше да спре краката; но за най-голяма негова изненада те се вдигаха въпреки волята му и правеха скокове по-бързо от черкезки кон. Чак когато бяха отминали вече селцето и пред тях се откри равна долина, а встрани се проточи черна като въглен гора, той мислено си каза: „Ехе, та това е вещица“.

оооооооооооооооооооооо

Естествено, нашата цел не е да разкрием сюжета на „В и й“, нито пък да представим тук всичките му най-страшни моменти, в които – по израза на самия Гогол – сърцето замръзва. Ето защо продължаваме своята минигоголиада с някои по-периферни може би, но все пак типични изпълнения на главната героиня:

Д в а. – Ехе-хе-е! Изглежда, вас в бурсата не ви учат на много голям ум. Слушай тогава! Ние имаме в селото един казак Шептун. Добър казак! Той обича понякога да пооткрадне и да излъже без всякаква нужда, но... добър казак е. Неговата къща не е много далеч оттук. В също такова време, както сега сме седнали да вечеряме, Шептун и жена му свършили вечерята и легнали да спят и тъй като времето било хубаво, Шептуновица легнала на двора, а Шептун вътре в къщата, на пейката; или не: Шептуновица вътре на пейката, а пък Шептун на двора...
– Съвсем не на пейката, ами на пода легнала Шептуновица – рече жената, която беше застанала на прага и бе подпряла буза с ръка.
____________________________________

210 години от рождението на Н. В. ГОГОЛ (1809-1852)
____________________________________


Дорош я погледна, сетне погледна надолу, сетне пак нея и като помълча малко, каза:
– Като ти сваля фустата пред всички, няма да ти стане хубаво.
Това предупреждение подейства. Старата млъкна и вече нито веднъж не го пресече.
Дорош продължи:
– А в люлката, окачена насред стаята, лежало едногодишното им дете – не зная дали от мъжки или от женски пол. Шептуновица си лежала и по едно време ѝ се сторило, че зад вратата дращи кучето и вие така, че просто да избягаш от къщи. Тя се уплашила: защото жените са такъв глупав народ, че ако привечер се изплезиш на някоя иззад вратата, душата ѝ ще отиде в петите. Все пак, си казала, я да ударя по муцуната проклетото куче, дано престане да скимти – и като взела ръжена, излязла да отвори вратата. Едва я открехнала и кучето се втурнало между краката ѝ и право към люлката на детето. Шептуновица вижда, че то вече не е куче, ами младата господарка. При това поне господарката да беше такава, каквато тя я познава, както и да е, но ето ти чудо: тя била цялата синя, а очите ѝ горели като въглени. Грабнала детето, прехапала му гърлото и почнала да му пие кръвта. Шептуновица само извикала: „Ох, нещастие!“ – и избягала от къщи. Само че гледа – в пруста вратата заключена. Хукнала на тавана; седи и трепери глупавата му жена, а после вижда, че младата господарка идва при нея и на тавана; нахвърлила се и започнала да хапе глупавата жена. Чак на сутринта Шептун измъкнал оттам жена си цяла изпохапана и посиняла. А на другия ден глупавата жена умряла. Та ето какви грехове и съблазни има! Тя, макар и да е от господарски сой, но все пак, когато си е вещица, вещица си е!
След тоя разказ Дорош самодоволно се огледа и мушна пръст в лулата си, като се канеше да я натъпче с тютюн. Темата за вещицата стана неизчерпаема. Всеки на свой ред бързаше да разкаже нещо. При един вещицата дошла във вид на копа сено чак до вратата на къщата; на друг откраднала калпака или лулата; на много моми в селото отрязала косата; на други изпила по няколко ведра кръв.

ооооооооооооооооооооооооооо

Изображение

А ето и трейлъра на този филм
от 2018 година, чийто плакат виждате по-горе – https://www.youtube.com/watch?v=_Fhe4f0d3v8.

Т р и. – Време е – каза Явтух. – Хайде.
„Огън да изгори езика ти, проклет шопар!“ – помисли си философът, стана и рече:
– Хайде.
Из пътя непрекъснато се оглеждаше встрани и се опитваше да говори със своите придружители. Но Явтух мълчеше, а Дорош не беше приказлив. Нощта беше адска. Цяла глутница вълци виеха някъде далече. И самото лаене на кучетата беше някак страшно.
– Като че ли нещо друго вие: това не е вълк – каза Дорош.
Явтух мълчеше. Философът не намери какво да каже.
Те се приближиха до черквата и влязоха под вехтите ѝ дървени сводове, които показваха колко малко стопанинът на имението се грижеше за Бога и за душата си. Явтух и Дорош както по-рано си отидоха и философът остана сам. Всичко беше като преди. Всичко беше все така застрашително познато. Той за минута се спря. На средата все тъй неподвижно стоеше ковчегът на ужасната вещица. „Няма да се уплаша, Бога ми, няма да се уплаша!“ – каза той, пак очерта кръг около себе си и почна да си припомня всички свои заклинания. Тишината беше страшна: свещите трепкаха и заливаха със светлина цялата черква. Философът обърна една страница, после обърна друга и забеляза, че чете съвсем не онова, което е писано в книгата. Уплашен, той се прекръсти и започна да пее. Това донякъде го насърчи: четенето тръгна и страниците се мяркаха една след друга. Изведнъж... посред тишината... с трясък се пукна железният капак на ковчега и мъртвата се надигна. Тя беше още по-страшна, отколкото първия път. Зъбите ѝ страшно тракаха, устните ѝ заиграха в конвулсии и с див писък се понесоха заклинания. Вихрушка се изви в черквата, иконите изпопадаха на земята, посипаха се разбитите стъкла на прозорците. Вратите се откъснаха от пантите и несметно множество чудовища се втурна в Божия храм. Страшен шум от крила и драскане с нокти изпълни цялата черква. Всичко летеше, препускаше и търсеше навсякъде философа.

От източника: Николай Василиевич Гогол. – П о в е с т и. – София: Народна култура, 1973 (уви, преводачът на книгата не е посочен).
_______________________
* Вий е величаво творение на простонародното въображение. С това име се нарича у малорусите старейшината на гномовете, чиито клепки стигат чак до земята. Цялата тая повест е народно предание. Аз не искам да променя нищо в него и го разказвам почти със същата простота, както съм го слушал. – Бележка на Гогол.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 916
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта