Начало форум Разкази

Разкази

Разказ за РЕЙ БРЕДБЪРИ

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Разказ за РЕЙ БРЕДБЪРИ

Мнениеот alexandrit » Чет Авг 22, 2019 4:46 pm

● Известният наш писател Кольо Николов, който отдавна живее
в САЩ, има немалко прочути познати и приятели там. Един от тях
е авторът на „Марсиански хроники“, с когото се сближава преди доста
петилетки. Напоследък Николов е завършил свой сборник със 100 истории
за Лос Анджелис – засега с условното заглавие Котаракът на Рей Бредбъри.

Днес, на рождения ден на знаменития фантаст, ви предлагаме една от тях:


РЕЙ, ИЛИ ЖЪЛТАТА ПОДВОДНИЦА

Автор: Кольо НИКОЛОВ

Приближавах ли къщата на Рей Бредбъри, все си тананиках:
Yellow submarine, yellow submarine...
Може би защото беше жълта, под вечно синьото калифорнийско небе, жълта като глухарче от неговата повест, макар и потънала в безкрайни, тихи зелени водорасли – тревата и дърветата на Шевиот хилс…
Ако бях роден някъде западняк, сигурно щях да знам песента наизуст. Но аз израснах в соца и знаех наизуст „Високи сини планини“. По-късно пускаха редовно песните на Бийтълсите по радиото, но малко българи владееха английски (в училище изучавахме руски, френски и немски) и от всеки текст, достигнал до невъзприемчивото ми ухо, оставаха единствено няколко стиха. Като йелоу събмарин, йелоу събмарин... Песента се появи през хиляда деветстотин шейсет и шеста година, когато излезе първата ми книга с разкази.
Все по това време на размразяване в съветския и българския печат започваха да проникват фантастичните фантастични разкази на Рей Бредбъри, а сега, десетилетия по-късно, синът ми караше гимназия, където бяха учили и четирите му дъщери, съвсем наблизо, и често му ходех на гости.
Жълтата къща напомняше моята на село – къси стълби до малка площадка пред входната врата и широк прозорец отляво. Моят прозорец беше на гостната, почти винаги закрит с вестници и тежки пердета срещу лятното слънце; зад него блестеше гардероб от орехово дърво с дюли отгоре и круши под леглото, които се запазваха през цялата зима. Зад прозореца на Рей се виждаше самият Рей, седнал на маса и надвесен върху ръкопис или книга. И около неговите, и около моите стълби имаше саксии с цветя.
Е, прозорецът на салона вдясно от стълбището в моята къща беше къде-къде по-малък от изпъкналото светло стъкло при Рей, истински илюминатор на подводница. (Пак подводница...) Да не говорим, че аз нямах нито втори етаж, нито тераса върху гараж.
И досега не мога да си обясня защо помня, че първия път, когато посетих къщата на Рей през седемдесет и девета на миналия век, входът беше същият, но съпругата Маги отвори врата откъм страничната улица, Куинсбъри драйв, сред някаква колонада, покрита с турски керемиди; сега там живееше възрастна жена.
Изкачвах стъпалата и поглеждах там ли е Рей. Ако беше, забавях крачките или спирах – да вдигне глава и ми махне с ръка да влизам; не ме ли забелязваше, бързо се връщах назад. Нямаше ли го, звънях, докато се покаже Маги. Нататък знаете – „Рей, дремеш ли?“, кратка пауза, „Дреме“ или „Не дреме, идвай!“.
След смъртта на Маги за него се грижеше възрастен негър. Той се показваше след тежки стъпки, изслушваше ме, връщаше се назад и ме въвеждаше вътре.
Рей остаряваше пред очите ми през годините, но си оставаше все така работлив, сякаш не беше постигнал всичко по силите на човешко същество.
Последния път, когато го видях, седеше зад прозореца, пак надвесен над ръкопис. Остана си така и когато влязох вътре. Разговаряхме, а той все си четеше и поправяше нещо. Същата вечер малък театър, то си беше барачка, на Кахуенга булевард, в долината Сан Фернандо имаше премиера по негов разказ, а той се вълнуваше така, сякаш ставаше дума за постановка на Бродуей. И повтаряше непрекъснато: „Ще се видим там, нали?“.
Не се видяхме.

Изображение

Работех нощем и нямаше кой да ме замести; абе, то имаше, ама за постоянно...
Отбих се няколко пъти по-късно; показваше се млада негърка с бяла престилка и ми обясняваше, че трябва да се обадя на някакъв телефон и на някакво име. Сигурно Рей беше вече много болен и не можеше да решава нищо сам. През всичките ми гостувания все пак си поставях сам спирачка пред прага на жълтата къща – иска ли да се видим, или не. Същото беше и през трийсет-четирийсет годишното ми приятелство с Радой Ралин – негови бяха неизменно времето, настроението и желанието му да види някого, да си говори с него, да вечеря или споделя безкрайни разходки в тихите, спокойни, и нека си го признаем сега, безопасни улици. И двамата бяха във възрастта на моите родители, може би съм търсел някакъв уют, далече от тях... Децата на Радой знаех от малки, дъщерите на Рей си остават и досега напълно непознати. Не исках да се срещна с тях, ако това беше единственият начин да видя отново баща им. Децата ревнуват приятелите на своите бащи и майки, да не говорим, че са малко подозрителни дори...
Рей Бредбъри умря, когато работех в бензиностанция на Сънсет булевард.
Бях пуснал новините по телевизията и говорителят му отдели около трийсет секунди, колкото да продиктува заглавието „451 градуса по Фаренхайт“. Същото телевизионно време отделиха и на Ъпдайк, и на Селинджър, да не забравя Вонегът. Магазинът беше пълен с народ, но никой не спря да се заслуша.
Понякога нямаше никакви посетители и четях дълги часове – списания и вестници най-вече, че да прекъсна лесно, покажеше ли се някой. Та в една такава нощ разглеждах дълъг текст за сринатата къща на Рей Бредбъри. Била продадена, след като живял в нея половин век и умрял там, точно две години след смъртта му, точно (американците обичат да са точни при споменаване на пари) за един милион и седемстотин и шейсет хиляди долара. Направо смешна цена за къща в хубав квартал, да не споменаваме на кого е била; сума ти холивудски пикли вземат по два милиона за две-три седмици снимки във филм. Светинята, пълна с книги и толкова спомени, била разрушена точно за час и половина. Притичали стари приятели, но не ги допуснали от инвеститора да приближат дори, да вземат за спомен камъче дори, камо ли роза от храстите на Маги.
И знаете ли от кого била закупена и разрушена къщата? От един знаменит архитект, който имал други планове за парцела.
Авторът на статията разказваше как съседите разхождали своите кучета по улицата и даже не обръщали внимание на грозната гледка. Жена, заселила се наскоро в квартала, не допускала, че това била къщата на любимия ѝ писател; плакала дълго. Съсед знаел всичко, но клател глава и повтарял – парите винаги побеждават. Млада двойка по анцузи, момче и момиче, пък изобщо не били чували името Рей Бредбъри; това, пишеше журналистът, всъщност беше най-страшно.
Още рано сутринта, като ми свърши смяната, отпраших към квартала на Рей, стигнах улицата и паркирах пред нещо, което някога беше неговата къща. Табелката с номера върху вратата към някогашния гараж стоеше все още непокътната. Зад прясна ограда вляво стърчеше греда, която подпираше напречна дъска и дървена стена, със зейнал някогашния му прозорец и жълтото бюро зад него. Всичко беше затрупано с пръст и боклуци. Само вдясно все още стоеше непокътнат входът на къщата, с няколко храста, истински палмети с десетина червени рози – нещо като малък олтар с извита арка към светиня. Така изглеждат американските къщи, повечето от дъски и талашит, след урагани, торнада, пожари и наводнения, непощадени ни от природа, ни от човешки същества. Нито дори от новия собственик на парцела – знаменит архитект с големи награди, построил университети, съдебни палати и правителствени учреждения. Уж не знаел на кого била къщата и бил учуден, че никой не се интересувал от нея – нито семейството, нито някакви литературни или обществени организации. Просто на човека му харесало мястото и имал планове да събори най-грозната къща в квартала и си построи жилище там – не така скромно, разбира се.
Пълни глупости!
И досега могат да се намерят снимки от приготвената за продан къща и там много ясно пише на кого е. Когато се развихри скандал в печата, архитектът обеща да построи паметник на великия писател със заглавията от неговите книги.
Дето съветват предприемачите, първо пусни булдозера, после извиненията...
После... и последните останки от къщата изчезнаха.
Първият етаж на блокчето, където е умрял Франсиз Скот Фицджералд в Холивуд, поне си стои непокътнат – нищо, че липсва възпоминателна табелка и студентът по английска филология, който живее в задния вход на същата къща, беше сигурен, че там няма наемател с такова дълго име, иначе щял да го познава, какъвто бил общителен...
Къде изчезна – питах се и години след това – жълтата къща на Рей Бредбъри, нали сме свикнали хората да изчезват по-бързо, колкото и знаменити да са?
Ами ще ви кажа...
Нали понаучих английски малко повечко през годините, пак се върнах към оня текст в „Жълтата подводница“ на Бийтълсите.
Та там, грубо преведено и с техен правопис, се казва:

В града където бях роден
Живееше човек който плаваше в морето
И той ни разказа за живота си
В пространства на подводници
Така че ние отплавахме до слънцето
Докато намерихме море от зеленина
И живяхме под вълните
В нашата жълта подводница


Та ето къде е жълтата къща на Рей Бредбъри, ако ме питате!
И където, продължава песента:

Всички ние живеем в жълта подводница
Жълта подводница, жълта подводница
Всички ние живеем в жълта подводница
Жълта подводница, жълта подводница


По времето, когато издадох първата си книга с разкази, повечето ми колеги зарязаха журналистиката. Не и аз. Дълги години се влачех по вестници и списания, радиа и телевизии. Такъв си останах цял живот.
Когато сега завърших тази история, пак отидох до мястото, където беше живял моят стар приятел Рей.
Това, което видях, може да се сравни само с шока на софиянци, които пътуваха дълги часове с топли влакове към дивите ни черноморски плажове с надежда за красиво лято, а откриваха железобетонни чудовища, изникнали за една нощ – хирошимски гъби върху пясъците на оглаждани от ветровете дюни.
Сега там, където някога се препичаше на слънце черният котарак, се извисяваше двуетажна постройка, прикрита с метални надупчени плоскости; гараж сигурно. Цялата фасада беше опасана с широки бетонни ленти и между тях стърчаха железни колове с привързани храсталаци, сякаш да допълнят думата в нейната цялост: железобетон. Многобройни конструкции прикриваха невидим палат отзад, от който се виждаше само солиден покрив с още по-солидни комини.
И никаква плоча със заглавия на книги, разбира се. Нито дума дори кой е прекарал повече от половината си живот на това място и е написал истории, прочетени от милиарди хора по света. Нищо чудно и в Космоса; нали учените все казват, че не сме сами...
Но, знаете ли, човек не може да съществува без надежда.
Къщата, където бяха погребани котките и розите на Маги и котаракът на Рей, наистина я нямаше.
Обаче земята под нея стоеше.
Застанал пред бетонната стена на глупостта и плача, си спомних за един разказ от любимия – може ли да си представите – фантаст и на оня архитект.
Някой беше тръгнал да рие пръст от гробище, да си построи къща, и пръстта изведнъж оживяваше, започваше да се движи, да се връща към времето, от което няма никакво връщане.
Та пак си казах – човек без надежда е немислим.
Един ден земята под бетонното имение на архитекта ще се размърда при първия трус, ще се огъне и от пръстта ще изскочат котките и цветята на Маги.
И черният котарак на Рей – Хали.
И ще застане върху друго рамо, може би.
Като черна птица.
Черна, защото е долетяла от миналото.
Но птица.
И то на щастието...

ооооооооооооооооооооооооооооо

И з т о ч н и к : авторски файл, стигнал до нас благодарение на художника Калин НИКОЛОВ, който е в приятелски отношения с писателя Кольо НИКОЛОВ.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 925
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта