Начало форум Разкази

Разкази

Приказки от чекмеджето: “Какво ли не говорят хората“

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Приказки от чекмеджето: “Какво ли не говорят хората“

Мнениеот valio_98 » Пон Мар 23, 2020 8:42 pm

С това съобщение започвам да публикувам стари мои фантастични произведения, които до сега бяха недостъпни или са трудно откриваеми в Интернет.
Започвам с първия си публикуван микроразказ-шега, която се появи през 1992 г. в бр. 8 на в-к „Други Светове“. Във вестника има правописна грешка – там пише паталогоанатом.

***

“Какво ли не говорят хората“

А за мен обикновено казват, че съм роден с късмет поне за десет баш-късметлии. Сякаш беше вчера, така добре си спомням майка ми, която го каза първа – бях на осем години и паднах от третия етаж. На петнадесет ме удари ток и съседът употреби почти същите думи. После позасилих темпото – на седемнадесет се изтърсих от дървото пред къщата на бъдещата ми съпруга. Тя призна, че не срещала по-голям късметлия и се омъжи за мен. Всъщност тогава не ми провървя особено.
Но това беше само началото. Сега да ви кажа как се изрази моят патологоанатом...

Валентин Иванов
Аватар
valio_98
 
Мнения: 246
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: „СВОБОДА ЗА ЕДИН ДЕН“ или по въпроса

Мнениеот valio_98 » Вто Мар 24, 2020 9:18 pm

Приказки от чекмеджето: „СВОБОДА ЗА ЕДИН ДЕН“1 или по въпроса за националните характери


Разказът е публикуван в електронната версия на сп. „Усури“ през 2003 година. Идеята за него произлиза от заглавието на случайно прочетена статия в сп. „Economist“. Самата статия няма нищо общо с Източна Европа.

*******


Йосиф се събуди на зазоряване. Толкова години бяха женени с Надежда, а той така и не свикна да спи до нея без да се буди от похъркването й. Побутна я леко с лакът. Тя се размърда, изсумтя нещо неразбираемо и се обърна на другата страна. Мъжът й не бързаше да се радва и наистина, само минута по-късно Надя продължи да издава същите звуци.
Знаеше от опит, че за тая нощ е приключил със спането; отметна завивката и затърси с крака чехлите. Леденият кремълски паркет го опари по петите. Йосиф изруга наум, коленичи до леглото и зашари с длани по пода. Чехлите се бяха сврели в най-далечния ъгъл и бяха нагризани. Той се зарече да изпрати кремълския котарак в Сибир, да лови мишки в лагерите. Ако намери.
През прозореца в спалнята надничаше утринната столица. Йосиф я погледна с неприязън. Още един ден, през който трябваше да се тревожи за изпълнението на петилетния план, за добивите на жито, за превъоръжаването на армията, за оня мустакат дърдорко от Берлин. А на Йосиф просто му се искаше да стегне въдицата и само да гледа как поплавъкът подскача всеки път, когато някоя рибка захапе стръвта. Не беше ходил за риба от години.
Това трябва да се уреди някак си, каза си той, и се почеса зад ухото.

* * *

Като видя шефа си да влиза, секретарят му Поскребишев скочи от стола. Кога ли спи този човек, запита се Йосиф.
- Здраве желая, другарю Сталин!
- Добро утро, другарю генерал. Пишете декрет, да се излъчи по радиото незабавно: по решение на ЦК и Президиума на Върховния Съвет днес до залез слънце целият съветски народ се обявява за свободен. Всеки може да ползва свободата си по свое лично усмотрение. А вие идете да се наспите.

* * *

Берия научи за декрета от агентите си в канцеларията на Сталин: машинописката помоли за разрешение да изтича до тоалетната веднага след като разшифрова драскулките на Поскребишев и даде индигото, което беше използвала, на един офицер от външната охрана. След три минути черна Емка изхвърча от Спаската порта – Берия не се доверяваше на телефоните, въпреки че се подслушваха от собственото му ведомство. Четвърт час по-късно той прочете декрета и веднага нареди два полка на НКВД да тръгнат към столицата.
Генерал Жуков пък разбра за новополучената свобода от радиото, докато се бръснеше. От изненада той за малко не се поряза, и за миг застина с бръснач в ръка. После отиде до телефона както си беше с пяна по лицето, и вдигна слушалката:
- Володя, седем и осемнадесет, на деветдесет и второ направление.
После Жуков се върна да си довършва бръсненето, а през това време още два полка, този път от Московския военен окръг, поеха към центъра на столицата.

* * *

Сталин освободи охраната и шофьора. По навик тръгна към бронирания Пакард, но размисли – пътят е лош, а колата е тежка – и натовари кошницата със сандвичи, които жена му беше приготвила в ЗиМ-а на охраната. Двамата се качиха и Йосиф Висарионович понечи да запали мотора, когато пред тях запъхтян изскочи Поскребишев.
- Другарю Сталин, чакайте, идвам с вас!
- Другарю генерал, не прочетохте ли какво пише в декрета?
- Прочетох, другарю Сталин, но...
- Значи знаете, че сте свободен до залез слънце.
- Знам, другарю Сталин, но ако ви потрябвам?
Йосиф Висарионович вдигна ръце в знак на безсилие, съвсем по грузински.
- Какво да ви правя, другарю генерал?
- Аз ще стоя съвсем тихичко, все едно че ме няма! И само ако ви потрябвам...
Сталин кресна:
- Бегом марш! Докато се върна да сте лъснали Цар-пушка!
Поскребишев се завъртя на пети и се затича към вътрешността на Кремъл. Сталин го изчака да се скрие, седна в колата и потупа жена си по коляното.
- А сега ние, Наденка, ще отидем да си починем.

* * *

Вечерта Сталин завари армията и частите на НКВД да стрелят едни срещу други из цяла Москва и веднага нареди да извикат при него Жуков и Берия. За техен късмет рибата беше кълвала чудесно през целия ден и в багажника на ЗиМ-а се кипреше цяла кофа с пресни климчета, които Надежда Алилуева тъкмо пържеше в кремълската кухня. Йосиф Висарионович нареди на охраната да натупа двамата палавници и заряза държавните дела за да си хапне рибка.
Новината за еднодневната свобода пътува до България повече от двадесет години. Държавното и партийно ръководство не загуби време да последва примера на Големия брат. Комюникето беше прочетено по радиото в централната емисия на новините в осем сутринта, Генералният Секретар веднага замина да лови риба на Искъра. Сам, понеже от доста години беше останал вдовец. След половин час по шосето за Калотина се образува задръстване от коли, каруци и пешеходци.
А вечерта Генералният обикаляше безлюдната София и се чудеше къде са хората.


1 „Freedom for a Day“ - статия в сп. „Economist“, Май 10-16, 2003, посветена на еднодневната среща на неправителствените организации в Узбекистан.


Валентин Д. Иванов
14-15.05.2003, 4.10.2006, 27.11.2006, 14.04.2014
Последна промяна valio_98 на Чет Мар 26, 2020 12:11 am, променена общо 1 път
Аватар
valio_98
 
Мнения: 246
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: "Този свят е създаден от вас"

Мнениеот valio_98 » Чет Мар 26, 2020 12:10 am

Разказът е публикуван в юбилейната антология „Непознатите Стругацки“ (номер 8 от поредица „Тера фантастика“), издадена през 2010 по повод 35-годишнината от създаването на клуб „Аркадий и Борис Стругацки“ и 85 години от рождението на А. Н. Стругацки. Съставители са Юрий Илков, Александър Карапанчев и Владимир Борисов. Редактор е Александър Карапанчев. Издателство „Ернор“.

***


1. Макс

Вратата на входа я разбиха съвсем наскоро, но прибраните бабички вече бяха успели да отнесат парчетата ѝ за огрев.(1) Макс се промъкна на една страна през остатъците на рамката, за да не закачи последния си приличен костюм на стърчащите отломки, и предпазливо погледна към небето. Тъжни многоетажни блокове се извисяваха над уличката, а над тях се простираше непробиваема небесна твърд – толкова ниска, че несъмнено я подпираше Александрийският стълб.
В торбичката на Макс дрънчаха тройка празни бутилки. Вчера той попрекали малко с пиенето и сега не беше сигурен дали се черпеха с бивш приятел от института, или с приятел от бившия институт. Какъвто и да бе, събутилникът му си замина разно сутринта и вече нямаше как да разбере истината, а Макс все пак трябваше да се пребори с махмурлука. За щастие винарският магазин се намираше зад ъгъла и бившият менеес(2) скоро се оказа в края на дългата опашка пред входа му.
От студа ставите му се схванаха бързо и ето че той започна да описва сложен танц върху снега. Макс тъй и не усети как настъпи пръстите на добре облечения гражданин, който покорно чакаше след него.
Младежът кимна вместо извинение. Непознатият се усмихна и поправи вратовръзката си. Кой нормален човек си купува водка, облечен като за прием в Кремъл, удиви се Макс. Едва сега забеляза, че дрехите на човека не просто са хубави, но са и старомодни. Така се обличаше бащата на Макс, когато с цялото семейство ходеха на първомайските манифестации. Той качваше малкия Максик на раменете си и момчето от високо се кокореше в огромните ракети, които величествено преминаваха покрай тях.
Непознатият вероятно възприе усмивката му като желание да пообщуват, докато им дойде редът.
- Отдавна ли чакате, млади човече?
- Не, току що пристигнах.
- Какъв студ, а?
- Да, временцето си го бива. А пък вие извинявайте, че ви настъпих. Аз само подскачах, за да се постопля...
Хората до прозорчето на магазина се развикаха. Появи се милиционер.
- Само това ни трябваше, сега има да стоим до второ пришествие – оклюма Макс.
- Всъщност защо трябва да стоим и да мръзнем? Те ще се разправят поне половин час. На две преки от тук знам друго място, където продават от същата отрова. Я да се разтъпчем до там, тъкмо ще се сгреем – предложи непознатият. – Впрочем наричайте ме Фил.
- Аз съм Макс. Такова... сигурен ли сте за магазина? Аз живея наблизо и никога до сега...
- Доверете ми се – усмихна се новият му познат.
Наистина, след по-малко от тридесет минути те седяха на една гнила греда, която предвидливо очистиха от снега, и се подпираха на бетонната стена зад другия магазин. Фил не спираше да говори.
- Опитайте, Макс – каза той и протегна десница. В нея лежеше мъничък телевизор. Ръката му трепереше, навярно собственикът ѝ рядко злоупотребяваше със спиртни напитки. – Подарък ми е от един приятел, полковник. Бивш. Това е пространствената настройка, а това е... По-добре забравете за ей това копче, просто не го пипайте.
Той говори дълго и само от време на време спираше, за да хване Макс за ръката или да отпие от бутилката. Но Макс не можеше да откъсне поглед от екранчето, върху което хора в хубави нови дрехи се разхождаха по Невския проспект, над главите им размахваха крила оринтоптерии всички се усмихваха.
- Това е вашият свят – завърши Фил. – Дръжте...
Тук алкохолът най-после надделя и тялото му се отпусна върху мръсния сняг.
Младежът се опита да подкрепи новия си приятел, обаче ръцете не го слушаха и той само успя да подхване телевизорчето. В този момент устройството сякаш нарочно се завъртя така, че Макс, без да иска, натисна онова същото копче, което не трябваше да пипа...
Вечеровски погледна изчезващите контури на Макс изпод присвитите си клепачи и изчака, докато преходът завърши.
- Хм, стана по-бързо, отколкото очаквах – промълви той и мислено му пожела успех.


2. Максим

Лицето на Кикин излъчваше едновременно умерена загриженост за любимия Биг Бъг и чувството на дълбока вина. Преди два дни аз го кастрех за излишна бъбривост, а сега, надвесен като планина над непознатия, той се преструваше на опитен професионалист. Хлапак.
Тойво седеше от дясната му страна и съсредоточен до самозабрава, се взираше в ноктите си, но столът му предвидливо бе придърпан назад. Винаги готов укротител на извънземните прогресори. Още един хлапак. Много се надявах, че той няма да порасне в близките две-три седмици.
- ... и после аз се озовах тук – завърши непознатият и се огледа, сякаш очакваше да види на стената табелка с пространствено-времеви координати.
При нас го доведоха работниците от службата за ремонт и поддръжка на нул-кабините от Невския район. Той набрал десетина неверни кода и автоматиката подала сигнал на дежурния. Такива неща се случват често, когато децата си играят или просто са се загубили, ала този път в кабината се оказал възрастен чичко, който изглеждал объркан. Дежурният решил, че е попаднал на болен, и за всеки случай изпратил медицинска бригада. Човекът се казвал Максим, обаче нямал идентификационен номер. Лекарите не знаели какво да правят с него и в края на краищата позвънили на нас.
Той напълно би могъл да бъде болен. Съдейки по изражението на лицето му, цялата болка на света се помещаваше именно в неговата глава. Дадох му две минути да се съвземе, преди да му отправя първия въпрос:
- Макс, срещали ли сте Фил преди?
Не, той беше съвсем сигурен. Фил се обличал добре. Сега е деветдесет и втора година, кой може да си го позволи? Щял е да го запомни.
- А как се обличат хората през деветдесет и втора година? Опишете, моля, в съвсем общи черти...
Вместо отговор Макс се разсмя от душа. Тъй се смеят людете с чиста съвест. Кикин прехвърли тежестта на свободния си крак, а пък Тойво най-после се откъсна от ноктите си и се взря в своето стило. Красиво и удобно стило.
- Ами нормално се обличат – Макс видимо се окопити, даже стойката му, приведена и отпусната до този момент, се стегна и изправи. Изглеждаше ми като човек, който току що е взел някакво решение и е отхвърлил бремето на неопределеността. После изведнъж добави: - Всички са с панталони и якета от третраканетилен.
- Разбира се – съгласих се аз. Благодарих му за отделеното време и го помолих да почака в приемната. Когато той излезе, аз погледнах моите хрътки, един вид: излагайте съображенията си.
- Правилно са извикали лекарите. Той нямаше да е за нас – изстреля Кикин, – ако всъщност не беше ваш двойник.
Тойво поклати глава. И без ментоскопия можеше да се види как в нея се оформи подозрението, че пред нас се намира прогресор-неудачник на Странниците.
- Вашият съименник навярно все още не е обядвал. Дали да не отида с него в някоя закусвалня? Вчера Сандро ми препоръча едно прекрасно място, където предлагат мариновани скариди. Просто прелест.
- Какво пък – кимнах аз, – приятен апетит.
Моето храбро страшилище за чужди прогресори внимателно се запъти към приемната, като не пропусна да сложи стилото в джоба си. Хубаво стило, автоматът зад ъгъла прави пет такива за минута. Обаче не успях да преброя до три и той се върна.
- Вашият съименник е изчезнал.
Тримата заедно прегледахме записите от автоматичната ключалка. Оказа се, че аз собственоръчно съм му разрешил да си отиде в същото време, докато съм разговарял с Тойво и Кикин в съседната стая.


3. Макс

Гора, която повече приличаше на подивял парк, започваше само на десетина крачки от входа на къщичката, където го разпитваха. През зелените корони надничаше слънцето и пееха птички, каквито Макс не беше чувал в Ленинград от много години. Пред взора му се откри пътечка, акуратно посипана с дребен чакъл. Той направи няколко стъпки по нея, но побърза да я изостави и енергично се запъти към най-гъстите храсти.
Пет минути по-късно Макс излезе на самоходен път, веднага разпозна – по-скоро си спомни от нещо, прочетено в не толкова далечното му детство – какво е това и се зарадва. Тук, за разлика от кабинката за нул-транспортировка, не му трябваха нито адреси, нито номера на БВИ(3). Вървѝ и се пързаляй накъдето ти видят очите.
Трасето пое нагоре. Той се премести в средата, където скоростта беше малко по-висока, и си позволи да се поотпусне леко. За пръв път през последните часове се чувстваше уверен в себе си. Навярно това се отрази на неговото лице, защото хората, които вървяха или по-скоро се возеха насреща му, започнаха да му се усмихват. Също както пешеходците от телевизорчето на Фил.
Следвайки примера на другите пътешественици, Макс седна направо на пътя и си събу сандалите. Бяха му ги дали монтьорите, в замяна на тежките обувки, съветски образец, с които той тръгна от къщи сутринта. През панталона си усещаше топлина, пътят меко пулсираше, сякаш сивият метал, от който бе направен, е жив. Макс внимателно докосна сребристата му повърхност. Не се случи нищо страшно и той натисна по-силно. Преодолявайки слабо съпротивление, пръстите на човека влязоха в метала. Макс се дръпна, ръката му излезе безпрепятствено. Зелените петна, останали по дланите му от преминаването през гората, бяха изчезнали.
- Самопочиства се! – възкликна той и се огледа да види дали някой не е обърнал внимание на манипулациите ми.
Тъкмо в този момент пътят преминаваше билото на заоблен хълм. Оттук се откри изглед към зеленото море, което покриваше земята до хоризонта. Точно напред, над короните на дърветата, се извисяваше бял паметник. Познато лице, загледано в бъдещето, позната десница, показваща единствения верен път. Паметник на Ленин.
- Майко мила! – Макс откъсна поглед от монумента и се взря в синьото небе над подвижния път. – Той наистина е създал всичко това!
Но докато произнасяше тия думи, младежът вече не гледаше към скулптурната фигура.


4. Максим

- Загубихме го само за два часа и седемнадесет минути, докато проверявахме всички близки нул-кабини и глайдерни паркове – отсечено рапортуваше Тойво. – Оказа се, че той просто е вървял пеша напряко през гората към път Север-Юг 85721 и е пътувал с него един час и четиридесет и две минути до село Алена малина, от където все пак е взел глайдер и се е отправил към Киев. Предстои му да пътува още между два и два и половина часа, в зависимост от метеорологичните условия и натовареността на движението по маршрута. Но ние можем да поемем управлението на машината във всеки момент и да я приземим заедно с него, където ни е удобно.
Тойво си поигра със стилото, давайки на любимия Биг Бъг време да смели информацията.
- Или може да не приземяваме глайдера пред входа на Киевския Комкон-2 и да проследим контактите на този Макс. Разбира се, това е по-рискованият вариант – съедини последните точки моят неуморим ловец на прогресори.
Тънкият писък на мобилния информаторий в джоба на Тойво ме спаси от необходимостта на отговоря на неговия ням въпрос. Той слуша минута-две и обяви:
- Ето, че и контактите се появиха, почти от само себе си. Обектът се е приземил пред Института на чудаците.
След доклада на Сандро и посещението на Магьосника, Тойво се съмняваше, че Институтът е пълен с Страници или поне с техни агенти. Моят пъргав инспектор навярно недоумяваше защо легендарният Биг Бъг, който пръв от земните прогресори проникна в леговището на Островната империя, не предприема нищо. Може би в главата му вече се оформяше немислимото доскоро предположение, че аз не съм истинският Максим Камерер, ами негов дубъл. Защо не, ако едно копие се оказало дефектно, от това не следва, че друго не е успяло да се инфилтрира в Комкон-2 и да подмени несменяемия му началник, наследник на Рудолф Сикорски. Сигирен бях, че само страхът да не попадне в пропастта на параноята, свързана с името на моя предшественик, спираше Тойво.
А аз все още прекарвах един по един служителите от моя отдел през Института на чудаците и не бях уверен на кого мога да се доверя и на кого – не. Този Макс беше нов елемент и никак не се вписваше в разработката ми. Особено ме безпокоеше случаят с ключалката.
- Да вървим – казах най-накрая аз.
Когато излязохме от кабината за нул-транспортировка на площада пред института Макс лениво крачеше към входа му. Той беше оставил глайдера си, тежък шестместен „Римфоринх“, току пред главната институтска сграда и сега оглеждаше с интерес зелената ѝ фасада. Тойво се втурна да му прегради пътя.
- Синдромът на Сикорски! – напомних му гласно аз и той веднага забави темпо, като че ли площадът беше потънал в вода.
Пред портала ни посрещна моят стар приятел Даниил Логовенко.
- Здравейте! Радвам се да ви видя, Максим! И вас също, Макс и Тойво!
- Здравейте, господин Логовенко! – изпревари ме нашият обект.
- Без „господин“, моля. Наричайте ме по лично и бащино име.
- Благодаря, Даниил Александрович! Тук ме изпрати един човек... мисля, че искаше да ви предупредя – Макс бързаше да се доизкаже, сякаш се страхуваше да не го прекъсна. – Той се казва Фил.
- Филип Павлович – поправи го Даня.
- Вие знаете за това?
- Не всичко – повдигна рамене Логовенко. – Надявам се, че ти ще ни помогнеш да разберем по-добре какво става.
Макс подхвана своя разказ, който вече бяхме чували толкова много пъти, но скоро се обърка и му се наложи да започне пак отначало.
- ... той каза, че вашият свят е нестабилен, че е създаден от Саул Репнин, който е първият люден – говореше на пресекулки младежът – и че след смъртта му само вия можете да стабилизирате тази времева линия... И че Мирозданието се е опитало да предотврати сливането на всички мирови линии... и тъкмо там е точката на пресичане на културното влияние на САЩ върху Япония, на кухините на Малянов и на... ех, забравих още какво...
- Всичко е точно така, момчето ми – кимна Даня. – Ние знаем и за сливането на мировите линии, и за Мирозданието. Обаче нищо не може да се направи. Без Саул този свят е обречен и му остава да живее едно, най-много две поколения.
Аз изтръпнах. Логовенко погледна към мене.
- Ти вече разбра всичко, времето за истински разговор още не е настъпило. Не ме гледай така обвинително – размаха ръце той. – Ние също можем да създаваме нови светове, но те са само разклонения, леко подобрени копия на нашия собствен и ще изчезнат заедно с него. Затова не бива да се учудваш на приликите. – Погледът на Даня многозначително прескочи от мен към Макс и се върна обратно. – Настоятелно те моля да проявиш търпение. Изчакай, ще те потърся. Предстои ни заедно да вземем някои трудни решения.


5. Макс

Комконовците изчезнаха в кабината за нул-транспортировка и Макс въздъхна облекчено. Логовенко бащински положи ръка върху рамото му.
- Ти навярно се досети, че си люден, също както нас. Само че си се родил в друг свят, значително по-неблагополучен от нашия. Но той е основният и ще продължи да живее, след като нашият се разсее като купчина изсъхнали листа под напора на есенен вятър... Ти разполагаш с избор – да останеш на тази обречена Земя или да се завърнеш на твоята. Знам, че тук ще ти хареса и през тия двадесет или четиридесет години, които бихме могли да прекараме заедно, ако останеш с нас, ще имаш любов, приятелство и любима работа. Обаче ти си млад и ако се върнеш, все още запазваш шанса да ги намериш в своя истински свят – завърши той и пъхне едно малко телевизорче в ръката на Макс. Но щом видя колебанието в очите му, побърза да продължи: – Или по-скоро да ги създадеш. И те ще са си твои, истински.


Валентин Д. Иванов



(1) Внимание: този разказ се препоръчва на хора, които наистина познават творчеството на братя Стругацки. – Б. съст.
(2) Съкращение от думите младши научен сътрудник. – Б. авт.
(3) Съкращение от руското Большой всепланетный информаторий. - Б. авт.
Последна промяна valio_98 на Съб Мар 28, 2020 11:32 am, променена общо 1 път
Аватар
valio_98
 
Мнения: 246
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: "Конкурс за работа"

Мнениеот valio_98 » Чет Мар 26, 2020 11:31 pm

Разказът е спечелил трета награда на „Конкурса за фантастично изкуство Бургас 2007“ и е публикуван в електронното списание „Фентернет“ (бр. 1, 2008 г.) и на английски в немското електронно списание Internova през 2008 г. и в антологията „Around the World in 80 Science Fiction Stories” (2016, редактор Michael K. Iwoleit). Тази антология се класира на трето място в ежегодната надпревара за немската Kurd Laßwitz Award.


***


- Не го докосвайте! – извика най-високата жена. Тъмен костюм, очила със сребърна рамка и коси, стегнати в кок. – Не знаем с какво хранят компютрите тук.
Аз замръзнах.
Няколко минути по-рано една изключително възпитана млада жена ни въведе в тази чакалня. Тя избягваше да гледа към нас. Хората никога не ни се усмихват, освен ако служебните им задължения не го изискват.
Някой беше забравил да нахрани компютъра на рецепцията и тя тихичко скимтеше под далечния ъгъл на бюрото. Трите кандидатки, които бяха пристигнали за интервюто преди мен, съсредоточено се взираха в бледозеления таван. Без съмнение и те се чудеха дали ситуацията не е инсценировка, за да се провери силата на майчинските им инстинкти, и обмисляха как е по-добре да реагират. Аз си задавах същите въпроси, но опитът ми подсказваше, че на работодателите никога не им харесват проявите на нерешителност, така че се приближих до бедното същество.
- Не го докосвайте! – отново същата дама. Тя бе облечена в тъмен костюм, носеше очила със сребристи рамки и косата ѝ бе прибрана в стегнат кок. – Може да го убиеш.
Пренебрегнах нейните протести и сторих нещо добро за бедното същество – извадих от чантата си бутилка с мляко и го нахраних.
- Трябваше да попитаме някой от фирмата – обади се с известно закъснение втората, най-младата от всички нас.
- Това е за мобилни телефони – показах им етикета и налях още малко течност в устата на компютъра.
- Не е полезно за храносмилането да му давате толкова много наведнъж – отбеляза третата, сива мишка на неопределена възраст, с бледи намеци на пол. Очевидно именно тя беше най-сериозният ми съперник.
Компютърът се оригна. Безцветната беше права, разбира се. А аз бях бясна, защото допуснах грешка и защото ѝ позволих да се възползва от това. Поне не и дадох да натрупа самочувствие като я оставя да разбере как се чувствувам.
- Не биваше да го оставят гладен на първо място – казах аз. – Три дни без храна и тя ще започне да яде централния си процесор.
Компютърът изпразни бутилката за пет минути, на чаени лъжички. След това вратата на приемната се отвори.

* * *

Жената, която влезе, носеше бели панталони и синьо сако с емблема на фирмата. Ние се изправихме.
- Здравейте! Козвам се Стефания Джоунс, от Личен Състав. – Как се чувствате? Извинете, че ви накарах да чакате.
Ние отговорихме нещо благовъзпитано и тя ни въведе в зала за конференции. По стените висяха стилни картини с цветя. О'Кийф. Оригинали.
- Възхищавате се на изкуството, госпожо Робъртсън?
За момент се изкуших да го поправя, че е мис Робъртсън, но тя можеше да ме разбере погрешно.
- Харесвам я.
Госпожа Джоунс кимна и ни покани да седнем около масата.
- Всички вие сте преминали предварителната селекция в агенцията за трудови ресурси, така че няма да ви задавам обичайните въпроси. Нашата фирма се нуждае от хора, на които може да се разчита. Умението да се работи в екип е решаващо. Ние може да наемем една или две от вас, или дори всички. А може и да не наемем никоя.
Тя ни изгледа една по една, навярно проверяваше как реагираме на думите ѝ.
- Госпожо Стейпълтън, бихте ли ни казали какво ви изкарва от равновесие?
Значи това беше името на безличната. Тя не потрепна.
- Безразличието.
- Вашето собствено?
- Аз винаги се ангажирам с нещата, които върша.
- Оставете на другите да преценят това.
Кандидатката беше готова да избухне. Джоунс я игнорира и се обърна към жената с кока и очилата.
- Госпожо Грациани, как се справяте със стреса?
- Търся корена му и го отстранявам.
- А ако корена, както се изразявате вие, не може да бъде отстранен? Ако това е вашият непосредствен началник?
- Причината никога не е в индивида, а в отношенията между отделните индивиди. Аз ще се опитам да променя отношенията...
- Как ще накарате шефа си да не пуши на работа?
Грациани се замисли за миг.
- Пушенето е забранено в майчините домове. Сигурна съм, че това никога няма да се случи във фирма като тази.
- И ако все пак се случи, какво ще направите?
- Ще говоря с нея или с него.
- А не с някой от Личен състав? Значи, ще се поколебаете да издъните шефа си?
- Да, ще се свържа с Личен състав. Това ще е второто ми действие.
- Благодаря ви, госпожо Грациани. Нашата фирма няма да се нуждае от услугите ви. – Джоунс се изправи. Ние се наканихме да последваме примера ѝ, но тя махна с ръка. – Останете, с вас не сме свършили още.
Грациани напусна стаята без да пророни дума. Аз не гледах към нея, а към оставащите две съпернички. По-младата, чието име все още не бяхме чули, проследи нещастната ни конкурентка с поглед, изпълнен с ужас. През това време мисис Стейпълтън се взираше в мен без да мига.
- Госпожо Трентън, – тя попита момичето, – каква е най-отговорната задача, която сте провалили през кариерата си?
- Никога не съм проваляла задача.
- Никой не е идеален, госпожо Трентън. Помислете си по-добре.
- Наистина, господине! Аз бях първата в моя курс по майчинство. И имам прекрасни препоръки от фирмата, в която изкарах лятната си практика.
Тя идваше направо от университета.
- Тогава защо те не ви наеха, госпожо Трентън? Трябва доста да сте се издънили пред тях. Не се ли сещате как?
- Всъщност, аз дори не кандидатствах за работа там. Те са голяма фирма, но техните най-сложни продукти са хладилници. Моята генетична модифицируемост е с три порядъка по-висока, отколкото е необходимо за производство на охладителни уредби. Предпочитам работа с повече предизвикателства и по-добри перспективи.
Вероятно Трентън, а не Стейпълтън беше основната ми конкурентка.
Джоунс се обърна към мен. Изведнъж се почуствах гладна и си припомних със съжаление за бутилката мляко, с която нахраних компютъра в приемната.
- Госпожо Робъртсън, кой е най-големия риск, който сте поемали на работа?

* * *

Преди пет години, когато кандидатствувах за първата си работа като майка в голяма биотехнологична компания, все още не ни разпитваха така, както днес го правеше тази кучка. Но от тогава изискванията на технологията се повишиха и стана почти невъзможно да се намират достатъчно майки, които са способни да износят стотици процесори всяка седмица. Ускорителите на растежа могат само да съкратят периода на бременността, но не и да спасят психиката ти след четири раждания на месец. На фирмите им се налага или да те пенсионират с огромна пенсия, или да се изправят пред съдебни заседатели, които без колебание са готови да отсъдят в полза на бившите служителки. Пренасянето на производството в страните от третия свят е възможно само за най-простата биотехника, защото там едва няколко процента от населението е преминало през генетични тестове, а жените в детеродна възраст с модификационен потенциал като моя са рядкост: две на сто хиляди. Единствената защита на компаниите е да прекарат кандидатките през най-трудните възможни психо тестове. И те го правят.

* * *

- Преди две години, когато работех за микропроцесорна фирма в Калифорния...
- А – прекъсна ме Джоунс – небезизвестната Долина на хилядите майки. – Чували сме за това велико място, как може... Но продължавай, кажи ми какво героично дело си извършила.
- Отказах да направя аборт на потенциално дефектна серия от процесори. Това беше експериментална серия и съм подписала декларация за неразгласяване, но мога да ви кажа, че бременността завърши успешно.
Мистър Джоунс сигурно го знаеше от досието ми.
- Защо рискувахте?
- Защото те са мои деца.
- Госпожо Робъртсън, за мен е удоволствие да ви предложа работата. Поздравления!

* * *

Така постъпих в МС. Имах късмет, че те обявиха място точно сега, че разширяването на производството във военно-промишления комплекс беше изчистило пазара от високомодифицируеми майки, че преди двадесет години Бил Порталес се поддал на натиска на родителите си и отишъл да учи медицина. Имах късмет и по безброй други причини.
Но късметът не е достатъчен. Аз знаех. че те искат жени, които биха сторили всичко за своите деца. Дори ако новородените не са нищо повече от високотехнологичен биоуеър за паралелни изчисления.


Валентин Д. Иванов
1.12.2006 – 21.04.2007 – 5.08.2007 – 17.09.2007 – 26.03.2020
Аватар
valio_98
 
Мнения: 246
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: „Първият въпрос“

Мнениеот valio_98 » Пет Мар 27, 2020 8:46 pm

Разказът е написан през 2002 година и е публикуван на страницата на софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София под заглавието „Външна памет“.


***


Стоян се събуди със замаяна глава. Не помнеше нищо. Не е вярно, можеше да каже името си. Само първото, наистина, но щом знаеше, че има и други имена, не всичко беше загубено. Огледа се. Пред него просветна точка, която се разтегна по хоризонтала и после избухна в ярко син екран. Един след друг се отваряха прозорци, букви и цифри запрескачаха лудо по тях. Стоян ги гледаше с невярващи очи. Какво беше това? Къде се намираше? И това бяха най-лесните въпроси.
Постепенно водовъртежът на екрана утихна. Стоян се намери пред един единствен прозорец. Прозорец. Думата възникна от само себе си в главата му. Както и думата глава. Той мислено (мислено?) махна (махна?) с ръка (ръка?) и се отказа да се пита откъде идват новите му знания.
В средата на прозореца имаше празно поле, с пулсиращ курсор, а под него – бутон с надпис „търси“. Като не знаеше какво да прави, мъжът понечи да вдигне ръце към клавиатурата и да напише името си. Още преди мисълта да се оформи, курсорът пробяга надясно и остави след себе си пет дебели букви. Стоян. После запремига отново, сякаш му се присмиваше.
Той се обърка. Това нещо мислите му ли четеше или какво? Повече от любопитство, отколкото очаквайки да се случи нещо, той си представи, че натиска бутона. Бутонът беше тримерен, с резедава сянка, и послушно хлътна. Глобусчето в горния десен ъгъл на прозореца се завъртя, а отдолу се сменяха числа, показващи скоростта на връзката. Стоян отново се учуди как може да разпознава почти всичко на екрана, и в същото време да не си спомня дори останалата част от имената си.
Нямаше дълго време за размисъл. Прозорецът побеля и на него една след друга се изредиха множество връзки. Връзки? Добре де, нека да бъдат връзки. Първите двадесет реда от осемдесет и четири попадения:

Лични страници
Телефонен указател
Клубове
Намери стар приятел
...

Вече без да се колебае, Стоян си представи как курсорът отива над първия ред и леко натиска удебелените букви. Глобусчето отново се завъртя и пак се показаха двадесет реда, от шестстотин тридесет и седем хиляди и сто деветдесет и три попадения:

Стоян Алексиев, доцент, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет
...

Той натисна първата връзка и глобусчето се захвана с обичайното си упражнение. На екрана се зареждаше картина, ред по ред, от долу нагоре. Голяма извита сграда, със статуи на двама седнали мъже отпред.
Пет минути по-късно знаеше всичко за катедрата по Астрономия и за звездните населения на галактиките. Още пет и за него нямаше тайни в целия Софийски Университет. Докато на страницата на някой си Калоян, студент първи курс по Социология, не попадна на връзка към Църквата на Светите Седмочисленици. Там имаше Библия, според която светът беше само на няколко хиляди години. Как тогава звездите и галактиките можеха да бъдат на милиони и милиарди години?
Замисли се над противоречието. Нямаше достатъчно данни. Не помнеше нищо. Освен името си. Ключът бе в данните. Трябваха му повече данни. Огледа се безпомощно. До глобусчето се намираха ред бутони, на които не беше обърнал внимание по-рано. Отне му известно време да открие, че двата най-големи – надписани със стрелки, сочещи в противоположни посоки – помагат да се проследи пътя между връзките. Тръгна назад. След четиристотин и осемнадесет натискания попадна на резултата от второто си търсене:

Стоян Алексиев, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет
...

Преди да натисне бутона отново, той забеляза, че на третия ред името му е свързано с... с памет. Памет? Да, памет. Премести курсора и натисна.
„Създайте си нови спомени!“ – призоваваше страницата. – „Спомнете си за оная прекрасна седмица на Хаваите преди толкова много години...“
Не беше това. Върна се до началната страница на търсачката, написа „памет“ и побърза да натисне бутона. Не му харесваше как курсорът му намига. Първите двадесет попадения се появиха почти моментално.

Организация на паметта
Невронни връзки
Чипове за памет
История
Родова памет
...

История сигурно беше правилният избор, но Стоян беше заинтригуван от странния израз на втория ред. Нови двадесет връзки:

Изкуствен интелект
Алгоритми за оптимизиране
Структурна лингвистика
...

По навик последва първата връзка.

Енциклопедия на изкуствения интелект
Форум
Разпознаване на изображения
Математическо оптимизиране
...

Стоян намери определението за изкуствен интелект в енциклопедията, замисли се и след няколко прости дедуктивни операции заключи, че той самият е изкуствен интелект. Робот, направен за да изследва връзките в мрежата. По-правилно е да се каже написан, на обектно ориентиран Пролог++ или на някой друг логически език от високо ниво.
Откритието нито го зарадва, нито го натъжи. Просто още един факт, както това, че звездите са на милиони или на милиарди години (за сега спорно твърдение). Няколко логически операции по-късно реши, че вместо да изследва собствените си усещания, е по-добре да се опита да разреши противоречието между фактите от Университетската и от църковната страница.
Минаха още няколко минути, през които Стоян се научи, че може да задава на търсачката и по-сложни въпроси. Постепенно стигна и до нейната граница. Все пак тя се опираше на една проста логическа база от данни, истинско пеленаче в сравнение с неговия алгоритъм... Или беше по-правилно да каже, в сравнение с неговия разум? Едва ли търсачката щеше да се справи с последното му питане. Без да дочака смислен отговор, Стоян написа: „Кой ме е създал? Има ли Бог?“
Глобусчето се завъртя.

*

В главата му избухна бомба. Хиляди, милиони, милиарди битове се стовариха като куршуми върху бедния му мозък. Прозорецът, който до сега заемаше цялото му полезрение, се сви до малка иконка в долния ляв край на гигантско поле... Не, на гигантски екран! Наоколо откри стотици други иконки, от всяка го обстрелваха нови и нови битове.
- Тянко, мили, ето че пак си тук! – Усмихна се жена му и го прегърна. – Как се чувстваш?
- Благодаря, добре. – Отговори ѝ той, чисто механично.
- Слава Богу. Отне ми почти половин час...
- Значи има Бог? – Прекъсна я Стоян.
- Пак ли... – Изпъшка жена му.
Той си спомни. След катастрофата му инсталираха външна памет – миниатюрен чип в черепа. Лекарите препоръчаха модел с лесна смяна и автоматично дублиране върху сървера на болницата на всеки двадесет и четири часа.
Системата работеше почти без проблеми. Почти, но не съвсем – до сега Стоян шест пъти се беше събуждал с въпроса „Има ли Бог?“


Валентин Д. Иванов
11.06.2002, Паранал - 12.12.2005, Ла Сия – 25-27.03.2020, Мюнхен
Аватар
valio_98
 
Мнения: 246
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: „Думи под вълните“

Мнениеот valio_98 » Пет Апр 03, 2020 1:49 am

Разказ, алтернативна история, написан през 2000 година и публикуван в сборника "Моделириум" (изд. "Офир", 2001). Съставители са Атанас П. Славов и Иван Хаджиев, редактор е Иван Хаджиев.
Това е "отломка" от грандиозните планове, които на времето лелеехме с Кирил Добрев за по-голямо произведение в тоя жанр, и за съжаление така и не материализирахме.

***


Покрит с цветя
бих искал сега да умра
в тоя сън на двама ни.
Естуджин

В библиотеката на Софийския Университет понятието време е относително. Човек е заобиколен с ръкописи, които не си помнят годините. Докато ги разлиствам, често изпитвам усещане, че съм някъде извън нормалните представи за дни и години. И дори за векове, защото половината от папирусите тук датират от Симеоново време, или най-малко от разцвета на Втората Империя. Естествено, обикновените студенти като мен не работят с оригинали – макар че те са само зад една стена, в съседното хранилище. Всичката книжнина, натрупана на масата пред мен, – се състои от копия. Наистина, много точни копия, толкова съвършени, че дори и аз, който съм се ровил из тях почти непрекъснато през последните четири години от моята докторантура, понякога забравям това и си представям как Симеон се е взирал в същите едри букви и е прокарвал пръст по редовете. Хм, това с пръста май е пресилено, все пак той е бил образован човек и едва ли е сричал.
Времето е относително и защото когато човек се унесе в четене, независимо дали има пред себе си оригинал или копие, часовете отлитат неусетно. Часовникът прозвънява на китката ми – закъснявам. Иванка сигурно ме чака долу и нервно форсира моторетката си. Охраната на тая сграда е такава, че дори и дъщерята на първия заместник министър-председател не може да влезе тук без придружител, а по тая късна доба и – с придружител няма да я пуснат. Парадоксите на българската параноя – чуждестранният докторант е по-свободен от чедото на местния елит.
Зарязвам свитъка и тичешком се спускам по стълбите. И без това от него не се разбира кой знае какво – тоя книжовник май е наблягал повече на медовата ракия, отколкото на писането: звезди падат от небесата, горят огньове. Прилича на комета или на метеорит. Нашите хроники също са пълни с такива неща. Защо не и българските. Нали Ани си няма работа. Прищевки. Те всички шефки са така. И тук, в България, е същото като у дома. Всичко е въпрос на прищевки. Само че тук могат да си ги задоволяват по-лесно, поне от Симеоновия век насам, – точно когато някой си анонимен сътворител е писал тоя загадъчен ръкопис. Като се замисли човек, целта на повечето книжовници май е била чисто и просто да се подиграят с бъдещите докторанти. И в наше време е същото – кой ли чете научните списания – само разни нещастници като мен, които бързат да си свършат докторантурата, въпреки прищевките на техните си Анита.
Утре ще трябва да проверя в катедрата по астрономия, там сигурно ще знаят. Можеше и по Мрежата да потърся нещо и докато свърши седянката, сигурно щях да имам резултат. Но, както показа завчерашния ми опит, на една седянка може да се случи какво ли не. Как казваха българите – защо да отлагаме днешната работа за утре, като можем да я свършим вдруги ден.
Иванка сигурно съвсем се е изнервила вече. Слизам по стълбите тичешком. Моторетката тихичко мърка между краката ѝ. Хубави, стройни крака. И хубава моторетка, чисто нов Иж, сигурно е още в гаранция. Представям си как се е изтъркалял най-много преди месец-два от оня завод в... някъде из източните провинции, все забравям къде ги правеха. Виж, ако беше исторически факт, сигурно щях да го запомня. Даже понякога си измислям мнемонични правила, свързани с историята, особено когато трябва да запомням телефонни номера. Обаче за Ваниния номер не ми трябва правило, въпреки че се познаваме само от два дни. Лицето ѝ е мрачно, дори на фона на вечерното софийско небе. За целувка и дума не може да става. Жалко.
- Упражнявай се с бягането, че току-виж работата ти избягала. Или пък нещо друго – казва ми момичето.
- Аз има особено дълги крайници...
- Тя ме награждава със скептична усмивка:
- Имаш ти, имаш...
- Ако има и още нещо след това, моторетката го заглушава. А с папируса ще се занимавам утре. И защо ли да се занимавам изобщо. Възсядам задната седалка, слагам чантата си помежду ни и прегръщам Иванка през кръста. Тя си носи каската на лакътя, нанизана като огромна халка. Дългите ѝ черни коси се развяват в лицето ми, но аз не се оплаквам. Трудно ми е да повярвам, че това е същото момиче, с което само преди два дни си четохме един на друг поезия до зори. Башо, Ясенов и Иж, какво съчетание.
- Знаеш ли, че до сега съм возила само двама души така? – пита момичето, докато уверено криволичи през натовареното движение на софийските улици.
- Поласкан съм.
- Единият е приятелят ми и той, разбира се, ме държи тука – и тя ми показва къде, – а другият беше една приятелка, която е лесбийка.
- Каква чест – възкликвам и я прегръщам още по-здраво, тъй като наближава остър завой.
Но още преди да стигнем до завоя, зад нас се раздава бучене, нещо проблясва в небето и се сгромолясва по посока на центъра на града, където е катедралата Света Неделя. Седянката, на която отиваме, ще бъде в някаква вила, в подножието на Витоша, така че Иванка почти трябва да положи мотора на една страна, за да направим обратен завой. Светлините около храма имат по-червен оттенък от обикновено и тънат в дим. В един момент се взираме натам и покорното ръмжене на мотора под нас е единственият звук в цялата вселена, а в следващия отново се завъртаме на място и политаме напред. Срещу нас вият сирени. През останалата част на пътя мълчим.



В първата есенна сутрин
поглеждам огледалото
и виждам лицето на баща си.
Кижо Мураками

Какво ли значи да се изправиш пред лицето на разгневен бог? Стотникът не можеше да си отговори, но византийците отвъд реката със сигурност знаеха добре. Може би си струва да спре огъня, да отскочи до другия бряг с броневика и да ги попита, помисли той. И после ще запише отговора на изсушена говежда кожа с мастилото от варена кора на персийски орех. За историята. Ако не побърза, скоро няма да остане нито един византиец за питане.
- Разказахме им играта, гус’ин стотник! – Ухили се доволно десетникът на разчета, хлапак от столицата, или най-много от покрайнините, ако се съди по диалекта. Впрочем и без да се вслушва в завалените му гласни, стотникът знаеше, че момчето е трето поколение столичанин, напълно съответстващ на психофизиологичния профил на операцията. С малка допълнителна склонност към излишни разговори.
- Да, разказахме им я, десетник.
- Сигурно си мислят, че иде краят на света, гус’ин стотник! Сигурно се молят за прошка.
Стотникът се зачуди дали това плямпало случайно се сети за бог и прошка, или все пак тая психофизиологична измишльотина работи. Не, ако работеше, никой с поне малко здрав разум не би включил такъв дърдорко в групата. Психофизиологичният профил да върви по дяволите, заедно с всички комплексни тестове за поведение, за съвместимост и за какво ли още не. Стотникът си даде сметка, че си няма представа как ще реагират десетникът и останалите бойци след два дни, когато планираното време за операцията изтече и трябва да взривят оръдията и счупят затворите.
Снарядите продължиха да разравят отвъдния бряг. Все пак тук беше несравнимо по-добре, отколкото в окопите по западния бряг на Канкун.



Завръщане
толкова много пътища
през пролетната трева.
Йоса Буссон

- Вече почти излизаме от града, когато Иванка спира рязко на банкета.
- Маска! Забравих да ти кажа, че седянката ще е с маски!
- Няколко минути по-късно спираме пред малко магазинче на ъгъла на “Княз Антон от Моравия” и “Княз Константин от Силезия”. Докато вадя чантата от малкото пространство помежду ни, Иванка ме поглежда изненадано, сякаш е очаквала нещо друго.
- Разочарована ли си?
- Тя само ми се усмихва, с усмивката си за спиране на разярени тигри.
Както подобава на именитото място, новият ми костюм е на благородник, само че от двора на Крал Шарл от Франция. В добавка си купувам и черна маска, която покрива по-голямата част от лицето ми.
- Сега ти знаеш как ще изглеждам аз, а аз не знам как ще изглеждаш ти – казвам на Иванка. – Не е честно.
- Не се бой, няма да се загубим.
- Намираме мястото много лесно – дива българска естрада се разнася из целия квартал. Още преди да се доближим, Иванка ме хваща за ръката.
- По-добре засега да не казваме за това... което видяхме в града.
Вдигам безмълвно рамене – сръбски националисти, критска мафия, еврейски терористи – местните табута отдавна са ми известни и спазването им далече не е най-високата цена, която съм съгласен да платя за една докторантура в България.
Вилата е голяма, построена в римски стил. На поляната пред нея са спрени всякакви коли, от мощни открити жребци, местно производство, до мижави таратайки, евтин внос от Чунг Куо. Иванка добре познава мястото и ме повежда напред. Пресичаме дневната, от където извира какафонията, и се насочваме към задния двор. Тук музиката се чува по-слабо, наистина съвсем малко по-слабо, но с повече викане и въображение, може дори да се разговаря. Къде на китеници, къде направо на пода, са насядали двайсетина човека. Главно студенти. Повечето от момчетата са в напреднал стадий на напиване, а момичетата – на разнежване. Няма вятър и въздухът е пропит с аромат на цигарен дим, пот и коноп. Любов, вино и народна, малко им трябва на българите...
... страх и несигурност – обяснява братът – колега на колежка, която изглежда почти толкова добре, колкото и Иванка. Само дето ѝ липсват няколкото искри интелигентност в очите. Това е цялата разлика. Нищо чудно, че в тия несигурни времена апокалипсисът се ползва с успех сред жените. Колегата следва традиционния подход – гробовен глас, малко сарказъм, подхвърлен между другото цитат от гръцки философ, и момичето вижда в теб интригуващ мъдрец. Разбира се, не всяко момиче, но Университетът на Републиката е пълен с достатъчно от дъщерите на най-снобската част от софийския елит и шансовете да те поправят, защото си приписал думите на Вергилий на Аристотел или обратно, са нищожни.
Сядаме около ниска софра, наоколо се лее ледено студено шуменско пиво, а Иванка е опряла бедро до крака ми. Докато се наместваме, разговорът предсказуемо се насочва към още по-мрачни теми...
Смъртта е като прекрасна дама на неопределена възраст – продължава същият, братът колега, – с която мога да флиртувам. Не че в живота си съм правил много безразсъдни неща – следва нехайно махване с ръка, – но знам, че където и да ида, каквото и да правя, тя е някъде наблизо и по свой си начин флиртува с мен.
- Аналогията ти е прекалено сексуално обоснована и свързана с типичните социални роли, приписвани на двата пола – отбелязва приятелката му. Нищо чудно, че му е приятелка. – Я си помисли, не заместваш ли някоя реална жена, която те е отхвърлила, с въображаема, като ѝ приписваш трагични...
- Преди десет години бих се съгласил – отговаря младежът, – но след две сексуални революции и една суфражистска контрареволюция, всеки може да флиртува с когото си поиска. Пък и преди десет години не бихме водили тоя разговор.
Намигам на Иванка, тя ми отвръща, а брадатият продължава:
- Карам кола – тя е на съседната седалка, вървя по улицата – тя ме подминава на отсрещния тротоар. Като всеки флирт и тоя си има приятните моменти. Най-опияняващият е точно мигът преди разминаването, когато нищо не е ясно и не зная дали ще ме има след още една, не, само след още половин крачка! Колкото и да ми се иска да се разминем и всеки да продължи по пътя си, знам, че мога да спра и да се заприказвам с нея. Разбира се, спирането в някакъв бъдещ момент е неизбежно, но точно тогава е само мое решение и единствено аз мога да...
- Типично подсъзнателно желание да се преродиш в нещо различно – намесвам се аз. – Кармата...
- Прераждането – сбръчква вежди моят събеседник – е вашето удобно извинение да се отложи днешната работа за утре.
Не мога да оставя без отговор това, макар да не съм практикуващ будист. Започвайки от смисъла на прераждането и на живота въобще, някак неусетно прескачаме към невероятната победа на цар Симеон над византийците. С българите преходът към историята се случва по-естествено и незабележимо, отколкото да речем с инките, или със зулусите. Изглежда, не само малките нации имат велика история, но и големите.
Домакинята слага край на дискусията ни, като гаси лампите. Тая част от церемонията винаги ме заварва неподготвен и трябва да се преоблека в новия си костюм пипнешком.
Никой не знае точно кога и как балът с маски е навлязъл в българската културна традиция. Може би след завладяването на западните провинции, където някога се е простирала Франция, българите са приели част от техните обичаи. Обаче в този момент трансфузията на културни явления изобщо не ме интересува. Вместо да си задавам въпроси, следвам примера на скучаещата българска аристокрация и просто се наслаждавам на традициите, независимо от произхода им. Баловете с маски не винаги са били просто за забава. В средата на 17 век, когато са станали особено популярни, това е било място за приготовление на убийства и революции. Дори Народното събрание обсебва по-голямата част от властта на царя точно в резултат на заговор, започнат на един парламентарен бал с маски. В наши дни за повечето от българите, особено по-младите, маските са само инструмент за по-разнообразна любов. Да живее упадъкът на нравите!



Зелена жабо,
Твоето блестящо тяло
също ли е боядисано току що?
Риуносуке Акутагава

Нито един даскал не спи добре и Ани не беше изключение. Зноят над София не помагаше, а съскането на охладителя само я раздразни допълнително и тя ядно го изключи. Намери цигарите в тъмното и се измъкна по нощница на чардака. Разправии в Университета, разправии в къщи. Изведнъж усети колко е уморена. Точно в тоя миг нещо опашато като комета от детска рисунка пресече небето. Ани стисна цигарата между устните и се опита да си припомни откъде ѝ е позната тая картинка. Снимка от стар вестник – напоследък терористите ставаха все по-нагли... Или все пак е от някъде другаде?
Почти веднага се чу вой на сирени.



Пролетно море.
Вълните идват и си отиват.
Идват и си отиват.
Йоса Буссон

Българите са придобили умението да се преобличат на тъмно в резултат на естествен отбор. Уви, моите предци не са минали през същата мундщровка, и когато лампите светват отново, аз взе още се мъча да намеря ръкавите на костюма си. Перуката ми се търкаля някъде на пода, а вместо лицето, маската покрива лявото ми ухо. Заслепен от ярката светлина, не мога да видя добре на кого принадлежи ръката в сатенена ръкавица, която ми подава перуката и ми помага да поправя маската.
- Благодаря!
- Моля.
- Гласът е дълбок, с прелъстителна женственост. И звучи познато. Иванка.
- Нещо за пиене?
Тя кима и аз се отправям към барчето, но преди това внимателно запомням костюма ѝ. Нищо особено, само си е сложила голяма шапка с воал, франкски стил, отпреди тридесетина години. Къде ли го беше скрила това чудо, вижда ми се прекалено голямо за мъничката ѝ раничка.
Не успявам да се начудя и вече съм се върнал, с две огромни чаши сливовак с лед. Иванка ме хваща свойски под ръка и ме насочва към чардака. Той е обърнат към Витоша и къщата ни закрива от светлините на града. Звездите сякаш са по-ярки и дали заради това, или заради влажните пръсти, които леко са се отпуснали на моята ръка, стиховете сами се отлепват от устните ми, а после и от тези на Иванка. Гласът ѝ става още по-дълбок и зовящ от когато и да било. Нисък и гърлен, той е все по-неуловим. За да не пропусна дума от това, което тя казва, постепенно се приближавам към нея, докато няма как да се приближа повече.
И тогава Иванка неочаквано се разридава.
Какво? – Посягам към джобовете си за кърпа. – Какво става? Извинявай...
Иванка продължава да ридае, франкската ѝ шапка се свлича и на лунната светлина проблясват бели коси.
Ти извинявай – личи си, че жената пред мен трябва да положи гигантско усилие на волята, за да се съвземе. – Ти извинявай...
- Иванка?!
- Да. Всъщност не. Твоята Иванка спи в съседната стая. Всичко е много сложно...
- А ти коя си?
- Иванка. Само че не същата... и в същото време същата.
Изглежда тъмнината не ѝ пречи да види колко съм объркан.
- Аз съм същата Иванка, но от петнадесет години в бъдещето.
И после ми разказва най-невероятната история, която някога съм чувал.Според нея Симеон е превзел Цариград с два мотострелкови десятъка, изпратени от бъдещето. Не само от неговото бъдеще, но и от моето – след три месеца от завчера. Но това не е всичко, продължава Иванка. Пожарът в центъра на града е започнал от устройството за пътуване назад във времето, което по инерция се връща натам, откъдето е тръгнало.
- Но нали е тръгнало от три месеца в моето бъдеще?
- Вярно – сребърните коси отново се люшват. – Обаче ентропията работи и при пътуване във времето. Да пратиш нещо в миналото е все едно като да разлюлееш люлка. И после ако не продължаваш да я побутваш, няма да се издигне до същата височина, а ще се люлее известно време и постепенно ще спре. Същото е и с устройството за пътуване във времето, само че него не можеш да го побутваш. Затова то се върна сега, а не след три месеца.
- А ти, ти също ли няма да се върнеш в твоето време?
- Не – горчиво се усмихва Иванка, – аз изобщо няма да се върна. Всъщност не знам точно какво ще стане, след като... ако променя историята. Разбираш ли, някой в далечното бъдеще на тая страна е изпратил в миналото това устройство, за да помогне на Симеон. Тоя пръв опит е успял и историята се е променила, обаче устройството се е върнало в бъдеще, в което никой не е знаел за него, в бъдеще, в което то не е било изпратено в миналото, за да го промени. И ако не бъде изпратено отново, Симеон няма да победи и всичко наоколо – тя размахва неопределено ръка – няма да го има.
- И ти трябва да направиш това?
- Не, разбира се. Точно обратното – да го предотвратя. Кой знае колко пъти вече устройството е пътувало до миналото и се е връщало? Поне два пъти, а може да са десет, или милион. Светът е преживял достатъчно Велики Българии. В последното издание след три месеца ще сме на косъм да започнем война с Ацтеките. Преди да тръгна, нашият умник Тошо – тя посочва с палец към тавана – изпрати ракети на Канкун и островът беше блокиран от индианците. Моето връщане си беше чиста авантюра – използвахме един разсеян лъч от тласкащата машина. Стигна само за да мога да дойда до тук, не повече. Енергията беше малко.
- До тоя момент не вярвам точно така, както не се вярва на магия. Може ли един всемогъщ магьосник да създаде непробиваем камък и всепробиваща стрела? Обаче ако същият този магьосник може да създава всепробиващи стрели само в понеделник, сряда и петък, а непробиваеми камъни – в останалите дни от седмицата, човек неволно се замисля.
- И защо ми казваш всичко това?



Застояла вода.
Скок на жаба.
Цоп.
Матсуо Башо

Това, че съм идвал толкова често в библиотеката по малките часове, сега работи за мен. Пазачите само ме поглеждат мълчаливо и продължават да щракат с неизменната си табла. Пътьом спирам пред моята работна маса и взимам ръкописа с описанието на взрива. Хранилището е на едно махване с магнитната карта и оригиналът е в ръцете ми. Папирусът се запалва с тих пукот. Точно пред ръба на огънчето, само за миг, топлината проявява скритите схеми на устройството за връщане във времето. В следващия миг обаче огънчето ги поглъща. Само да не се включи противопожарната инсталация...
Утре Ани ще се сети за ръкописа на тоя незнаен български книжовник от двора на Симеон, ще го намери и ще се убеди, че той описва точно тазвечершния пожар. Вдругиден тя ще го спомене пред любовника си, който по съвместителство я разработва за тайната полиция. Още три дни по-късно докладът му ще стигне до неговия началник, той ще го изпрати по-нагоре и след две седмици оригиналът ще попадне в полицейската лаборатория, където ще прочетат тайнописното послание на оня стотник, изпратен в миналото. По същото време един докторант от Сипанго ще загине при автомобилна катастрофа, а след близо три месеца ще извадят стотника от пъкъла на Канкунската криза, и ще го пратят с две десетини да разбие византийските войски пред стените на Константинопол. Но малко по-рано дъщерята на новия министър-председател ще изкопчи истината за всичко това от баща си. И тутакси ще пометне. Ще ѝ отнеме почти петнадесет години, за да се добере до устройството за пътуване във времето...
Папирусът започва да гори пръстите ми и го хвърлям на пода. Пред очите ми причернява, навярно от дима. И настава нощ. За миг знам, че съм в хранилището на Софийската библиотека и в същото време – в моя роден град, където слънцето изгрява от запад иззад огромна облачна гъба...


Пролетно море.
Нечии следи
думи под вълните.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 246
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Уволнение“

Мнениеот valio_98 » Съб Апр 04, 2020 1:07 am

Разказ, алтернативна история, публикуван в сборника "Знойни хоризонти" (изд. „Аргус“, 2006). Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, редактор е Емануел Икономов (под псевдонима Емилиян Малезанов).
Действието се развива в света на „Думи под вълните“ и описва откъде се е появила машината на времето, с която е променено миналото.

***

Повечето хора не могат да мислят. Не ме разбирайте погрешно – те са убедени, че мислят и всеки ден взимат десетки и дори стотици решения: „Стюардеса“ или „Слънце“, (1) кюфтета или кебапчета. По-лошо е, когато те си повярват, че от тях зависят другите: да пробяга ли взводът три километра за зарядка или да се скатае на спортната площадка, да се строи ли ротата в пълно бойно снаряжение на плаца за четири минути или не, и да излезе ли редник Марков в отпуска или да застъпи наряд.
И все пак такива хора не могат да мислят. Защото решенията им са само видимост. Ефрейтор Петров пуши „Слънце“ защото са му казали, че истинските мъже обичат силни цигари, а не защото ги харесва повече от „Стюардеса“. Старшини-школниците ни карат да бягаме сутрин защото дежурния по полк им е казал, че ще ги вкара в ареста ако не направим пет обиколки на плаца. Лейтенант Костадинов ни вдига по тревога след полунощ всеки път като се напие и жена му и не го пусне в къщи.
По-сложно е да се обясни защо редник Марков, който има разписана книжка в джоба, се въоръжава за караул.

* * *

Облаците ни обстрелваха с капчици дъжд. Вятърът се пъхаше в мокрите яки на униформите и заплашваше да ни отвее кепетата.
През тълпата, която скоро щеше да се превърне в строй, мина топчест офицер. Капитан Захариев, командир на дивизиона, пияница и крадец на служебна нафта. Умерено мислещ.
- Айде, Марков, айде служба не остана! – засмя се той и ме потупа по рамото.
- Още три месеца, другарю капитан.
- Утре-други ден като ви пратят да работите на металургичния комбинат, все едно че сте се уволнили – настоя Захариев. Останалите в караула наостриха уши. Повечето ни набори от два месеца гонеха мадамите на строежа, само нашата рота остана да дава наряди през ден докато новобранците се закълнат.
Захариев отмина. Какво му пука, че ние ще стоим цяла нощ отвън на дъжда? Отива си на топло в къщи при полата на жена си.
- Брато, колко ще е дълга задръжката тая година? – попита Маркуча. Немислещ. От Горна Оряховица. и висок като осемнадесететажен блок. Но ходи прегърбен, сякаш иска да се скрие под земята. Знае си, че винаги е в издънка. – Два месеца? Три?
Омръзнали са ми тия разговори.
- Колкото миналата година.
- Тогава беше до една седмица преди Нова година. Ама по-миналата – само до първи декември.
- Значи тази се пада до средата на януари.
- Да бе, точно така ще стане. – Намуси се Маркуча, запали една „Арда“ без филтър и ми обърна гръб. Глупак, няма да успее да я допуши преди да ни строят.
От малкия плац, където всеки момент щеше да започне развода на караула, се виждаше добре КПП-то на полка. Почти пред самия портал беше спрял зелен „Москвич“. (2) От него излезе цивилен с провиснало шкембе и се ръкува с капитан Захариев.
- Караул, строй се! – изкомандва от левия фланг някакъв залюхан старшина-школник, от немислещите. Ние се размърдахме като бременни хлебарки, дрънчейки с автомати, каски и паласки. Както предположих, на Маркуча му се наложи да изхвърли генералски фас.
Миришеше на мокър шаяк и кисело зеле.

* * *

Преди да застъпя на пост вятърът се усили, разгони облаците и дъждът спря. Чинарите около авторемонтната работилница шумно се разделяха с последните си листа. В такова време проверяващият можеше да ти дойде под носа и да те хване в каквато си ще издънка. Поне ако ме острижат сега и после ни задържат до Нова година, косата ми ще има време да порасне за увото. Но ако ни пуснат по-рано, ще се появя в цивилизацията лъснат като тиква за печене.
До края на смяната ми оставаше четвърт час, когато от към пътя се чу бръмчене и присветнаха фарове. Такива номера в поделението правеше само командирът на химическата рота старши лейтенант Николов, със зачатъци на мислене. Но му липсваше перспектива и мислите му се простираха до това как да надхитри поредния нещастник, назначен на някой от далечните постове. Последно беше заобиколил поделението с личната си кола, една синя „Застава“ (3) с очукани калници, спрял на няколко километра по-нататък по пътя към града, и се върнал пеш. Новобранецът едва не го застрелял. Значи имаше надежда един ден той да се окаже напълно мислещ. Новобранецът, не Николов.
Сега старши лейтенантът беше в дивизията на курсове, а от останалата офицерска сволоч (4) никой не беше способен дори на толкова изобретателност. За всеки случай застанах под лампата, да ме види по-добре проверяващият. Точно обратното на онова, което бих направил, ако наистина пазехме нещо. Ама ние нали само се преструвахме че пазим.
Колата се приближи, вече можех да разпозная че е „Москвич“. С пробит ауспух. Зелен, както се оказа, когато тя спря пред портала. Врата се отвори и от нея се излезе капитан Захариев.
- Марков, отваряй, че братовчедът закъса. Трябва да продухаме карбуратора, няма да изкара до града.
Сигурно и братовчедът се отоплява с нафта. Отворих портата, колата мина покрай мен. Захариев се приближи, пак ме потупа по рамото. Взе да му става навик. От другата страна на оградата братовчед му спря да го изчака, сигурно не знаеше накъде да кара.
„Москвичът“ беше толкова стар и изгнил, че едно малко сътресение беше достатъчно за да се отвори задната врата. От вътре се посипаха парчета желязо и задрънчаха по асфалта. Капитанът се затича към колата, аз го последвах. Наведохме се почти едновременно. В първия момент дори не разбрах какво държа в ръцете си. Беше нещо тежко, желязно, плоско, и след падането на земята – мокро. Меч, към половин метър дълъг, в кожена калъфка.
- Дай тука – Захариев го издърпа от ръцете ми. – Братовчедът ги прави от ресьори (5) и ги продава на колекционери.
Скоро пристигна смяната, а когато след полунощ пак застъпих на пост, от зеления „Москвич“ нямаше и следа.

* * *

- Минчо, като влезем в селото, завий надясно. От там поделението се вижда най-добре.
„Мерцедесът“ послушно намали, почти без да ляга върху предната ос. Активно окачване. Какво ли не измислят германците. Моят шофьор внимателно заобиколи дупките, знае си интереса, и пред нас се показа в цялата си хубост центърът на селото.
Не бях идвал тук от петнадесет години, когато след уволнението ни закараха с една воняща „Прага“ (6) до гарата в града. С това Родината ми се отплати за двадесет и седем месеца вярна служба.
Селото беше западнало наистина, а не заради ниските облаци, от които ръмеше противен дъждец. Гадно време тук бях виждал и преди, но сега мястото отблъскваше не заради него, а с усещането за разруха. Нямаше ги дядовците, които постоянно кибичеха на площадчето и играеха табла. Магазинчето, от което си купувахме вафли и мед на път за танковия полигон, беше затворено. Рамката на счупената му витрина зееше като квадратна паст на митично чудовище, а от ъглите й стърчаха стъклени зъби. Талашитените рафтчета, на които едно време се кипреха два-три вида цигари, се търкаляха на пода, начупени на парчета. Тук някога царуваше продавачката Гинка, героиня на безброй войнишки сънища.
Скрити под навеса на КПП-то пушеха двама офицери. Малко по-навътре беше паркирана зелена джипка, а зад нея - прашен Джуган. (7) За петнадесет години в армията сигурно не бяха станали никакви „Праги“. Капакът на ЗИЛ-а беше отворен и вътре се ровеше шофьорът. Ако човек не забележи новата натовска униформа на зелено-кафяви петна и тревата, избуяла в пукнатините на асфалта, сцената можеше да се случва в деня на моето уволнение.
Военните ме зяпаха с откровена неприязън докато излизах от „Мерцедеса“.
- Майор Петков – представи се по-старшият. Гласът му ми звучеше познато. Може да е бил лейтенант, когато аз отбивах службата си. – А това тук е капитан Денчев.
- Станимир Марков – кимнах им отдалече. – Документите във вас ли са?
Петков отвори папката, която до сега стискаше под мишница, и извади един лист.
- Стоянов, – обърнах се към адвоката ми, който най-после беше измъкнал дебелите си телеса от колата. – Провери го.
Той приглади плешивото си чело с ръка и се зачете като бързо мърдаше устни.
- Приемо-предавателен протокол... Така... Всичко е наред.
Извадих от вътрешния джоб „Паркера“ си, сложих листа върху капака на колата и се разписах. Капитанът изглежда забеляза златния писец, погледът му се залепи за писалката в ръката ми.
- Няма ли да проверите сградите? – попита майорът.
- Няма нужда. След... – погледнах часовника си – тридесет минути ще пристигнат булдозерите.
Той ме загърби и извика:
- Сержант, снемай карула!
От портала чудесно се вижда малкия плац на поделението, където едно време се правеше развода на наряда. Сега там се бяха струпали десетина войника. Три поста и разводач. Сержантът изкомандва нещо, но в същия момент шофьорът на Джугана хлопна капака на мотора и аз гледах като в нямо кино как войниците се строиха в колона по двама и бавно, провлачвайки крака по мократа земя, замаршируваха към насам.

* * *

Строителите наистина пристигнаха след половин час. Точна фирма, с тях работя от две години и никога не са ме подвеждали. Затова им възложих екоселището. Главният архитект на фирмата Стаменов, човек на моята възраст, ентусиазирано обясняваше накъде ще гледат прозорците на еднофамилните къщи, колко голям ще е басейнът и какво ще е покритието на тенис кортовете. Стоянов само цъкаше с език и се криеше под чадъра си. Сигурен съм, че на ум пресмяташе предполагаемите печалби и преценяваше дали е поискал достатъчно голям хонорар.
Докато обиколим веднъж поделението, дъждът спря, а работниците инсталираха автокран и свалиха от полуремаркетата два булдозера.
- Започнете от тук – посочи им той сградата пред нас. – Има ли в това село място, където човек може да изпие едно кафе?
- Да, в колата ми. Минчо, донеси термоса.
Преди да съм свършил, пред нас се появиха три пластмасови чашки с ароматна течност и плоска бутилчица с коняк. От време на време шофьрът ми получаваше пристъпи на съобразителност.
- За вкус – налях по няколко капки от коняка в кафетата. – Наздраве!
- Дзън! – засмя се архитектът. – За строежа!
Едва успяхме да отпием по глътка, когато от полуразрушените сгради на поделението се чу вик.
- Стой! Стой!
Булдозерът, който вече застрашително се беше засилил към на някогашната авторемонтна работилница, замря. Из зад стената изскочи работник. От далече се виждаше, че е мургаво циганче, на не повече от двадесет години. В ръцете си държеше нещо продълговато.
- Аз такова, по малка нужда – заобяснява той, като се приближи към нас. – И вътре...
- Асенчо, дай ми това! – нареди Стаменов и пое странния предмет. Отупа праха от него, стисна го в двата края и без видимо усилие ги раздалечи. Показа се ослепително острие.
Привет от капитан Захариев и братовчед му със зеления „Mосквич“.
- Спрете! – извиках аз и се затичах към сградата на работилницата. Архитектът ме последва, а някъде далеч назад се чуваше тежкото фучене на Стоянов. Вратата беше заключена с ръждив катинар, а не ми се обикаляше сградата да търся от къде в нея се е промъкнало цигането. – Кирка, дайте ми кирка!
Кирка не се намери, но един от работниците дойде с лост. Изтръгнах го от ръцете му и собственоръчно разбих вратата.
Озовахме се в помещение, оглозгано до бетон. Военните бяха демонтирали всичко, липсваха дори металните ъгли по ръбовете на каналите. Макар че последното по-скоро беше дело на Асенчовите роднини.
- Тук има нещо странно – обади се Стаменов някъде отляво. Някога там беше складът за резервни части. Тръгнах нататък.
По средата на малката стаичка блестеше лъскав куб. Не много по-голям от кутия за седемнадесетинчов монитор. Дъното му се намираше на около половин метър над циментовия под и на пръв поглед нищо не го поддържаше. От другата страна добре се виждаха краката на архитекта, обути в сини дънки и кафяви работни обувки „Катерпилър“.
Инстинктивно вдигнах поглед към тавана да видя на какво е закачен кубът.
- Не, не виси на нищо. – потвърди подозрението ми архитектът. – Нито има подпори отстрани...
Наоколо се търкаляха още десетина меча, досущ като този, които Стаменов държеше в ръцете си, или като онзи, който преди петнадесет години изпадна от раздрънкания „Москвич“ със запушени жигльори.
Последва взрив.

* * *

После Стаменов обясни, че става дума за имплозия. Противно на експлозиите, при които взривната вълна е насочена навън, при имплозиите тя се разпространява навътре.
- Най-често се случва – продължи архитектът. – когато се спука монитор от старите, с катодна тръба. Вътре в тях има вакум и при имплозията въздухът се опитва да го запълни.
- Искаш да кажеш, че сега имаше имплозия, защото кубът изчезна и на негово място се образува вакуум? Като в космоса? Или като в стар кинескоп? – Попитах за всеки случай.
- Факт е, че го няма. А го видяхме всички: ти, аз, Стоянов... И Асенчо.
- И мечовете ги няма.
Архитектът вдигна рамене:
- Освен този, който беше в ръцете ми.
До четири следобед обикаляхме из склада, очаквайки кубът да се появи отново. Стаменов нареди на хората си да започнат разрушаването от другия край на поделението, а на циганчето заповяда да наглежда мястото на всеки петнадесет минути и да си държи езика зад зъбите, ако не иска утре да остане без работа.
- Не мога да чакам повече – казах на архитекта. – Имам делова среща в града след два часа. Не пипайте тази сграда докато не ви наредя.

* * *

Лъскавият куб изчезна завинаги и в края на краищата трябваше да съборим старата авторемонтна работилница. Сега на нейно място се кипри малка къщичка с две стаи, в която живее семейство пенсионирани англичани от Нюкасъл. Понякога се питам дали това не беше групова халюцинация и единствено мечът, който виси на стената в офиса ми ме убеждава в обратното.


(1) Марки български цигари от преди 1989 година.
(2) Марка съветски леки автомобили.
(3) Марка югославски леки автомобили, произвеждани по лиценз на ФИАТ.
(4) Русизъм, от сволочь – измет.
(5) Ресор – листова пружина, често използвана в окачването на леки и товарни автомобили преди 1980 година. Захариев произнася думата с диалект.
(6) Марка чехословашки камиони с повишена проходимост, с колесна формула 6x6.
(7) Неофициално „прозвище“ на ЗиЛ-157, съветски камион с повишена проходимост, с колесна формула 6x6.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 246
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта