Начало форум Разкази

Разкази

Приказки от чекмеджето: “Какво ли не говорят хората“

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Приказки от чекмеджето: „Кафе и шоколад или ако Константиноп

Мнениеот valio_98 » Нед Май 03, 2020 12:17 am

Приказки от чекмеджето: „Кафе и шоколад или ако Константинопол не беше паднал“


Алтернативно-исторически разказ, написан преди почти две десетилетия за съдбата на едно семейство във версия на историята, в която България е велика. Но величието на страна не означава непременно щастие за хората, които живеят в нея. Великите империи изглеждат добре само в атласите. Разказът не е публикуван никъде до сега.

* * *


1. КАФЕ

Поручик Костадинов отпи глътка блудкава течност. Въпреки войната, в хотел „Адлон“ би трябвало да предлагат по-хубаво кафе. Заради любовта към кафето – небългарска напитка от Етиопия или Бразилия вместо чайник със запарка от шипки – в София често шушукаха зад гърба на Костадинови. Таткото го харесваше от младините си, когато се подвизаваше като консул в Ню Йорк и кръстосваше шпаги с пинкертоновците на американския президент.
Костадинов топеше устни в ечемиченото кафето и гледаше с неприязън немците наоколо. Кой можеше да гарантира, че Стоян, най-големия му брат, не е застрелян от русия келнер, а вторият, Атанас – от младежа, който продава вестници?
Това идване в Берлин бе струвало всяко петаче, спестено за четири месеца товарене на въглища в Константинопол.

***

Ежедневно Георги ходеше до кафенето пред Мадридския кралския дворец. От непрестанния глад той разви амнезия, не беше сигурен дали Ана-Мария е родена през март или април. Помнеше само, че когато празнуваха последния път, беше студено и валеше сняг.
Изтощението пощади спомена за раздялата им преди падането на Варна. Червените завладяха Царево и Констанца. От полка остана един батальон, снеха ги от фронта за преформиране. Георги измоли два дни отпуска от началника-щаба и замина за Созопол, където Ана-Мария живееше сама в лятната къща на покойните си родители.
На следващата сутрин те бяха във Варна, където мачтите в залива оредяваха. Георги най-напред опита официалните канали – семействата на офицерите подлежаха на евакуация.
- Списъкът е дълъг от тук до Солун, - каза му тиловакът от щаба на барон Цветанов. - Като нея са милион, майорските жени и дъщери са хиляди, генералските – стотици.
Георги го погледна свирепо. Офицерът се смути, скъса листче от бележника си и написа нещо.
- Кажи, че аз те пращам. Приготви злато, колкото имаш. Бог да е с вас.
Три дублона отидоха за подкуп на мичмана, чието име му бе дал тиловакът. Контрабандистът открито огледа Ана-Мария. Само съзнанието че от тоя мошеник зависи оцеляването на съпругата му и знанието, че няма да пътуват със същия кораб спряха Георги да не поиска удовлетворение.
- „Царица Ивана Благородна” отплува за Константинопол след час. - Каза мичманът докато попълваше документите.
Ана-Мария се качи на борда минути преди да вдигнат трапа. Наоколо се блъскаха безброй нещастници. Георги беше имал три жълти монети повече от тях.
- След края на войната, по обяд, на вашия рожден... - извика поручикът от пристана.
Корабът се отдалечи от кея, препълнен с царски офицери. Ана-Мария отвори уста, той се опита да прочете отговора по устните й, но не успя. Няколко осемдюймови снаряда разпениха водата. Пътниците се втурнаха настрани от перилата, изпращачите се разбягаха. Георги остана на пристана, прав и сам.
За двете години след края на войната испанските улици се изпълниха с американци, забогатели за сметка на европейското клане: жени с неприлично къси рокли, арогантни мъже. Георги бродеше сред тая паплач и мислеше как предната вечер той, доблестният български офицер, трябваше да открадне риза, защото неговата беше протрита на врата.
До края на април оставаха осем дни и всеки един от тях можеше да бъде рожденият ден на съпругата му.

***

Костадинов освободи таксито пред входа на Тюйлери. Предиобедната разходката из парка щеше да го настрои за романтичния жест към миналото по-добре от всяко старо писмо. Десет години след войната, неизвестно колко преди началото на следващата, той реши да дойде именно в Лувъра. Избираше различни места за поредната „срещата“ с изчезналата си съпруга, с която така и не се разбраха къде да се срещнат в суматохата преди тръгването. Писмата до роднини, обявите във вестниците – нищо не помогна.
Миналата година Георги посрещна рождения ѝ ден с чаша кафе в Берлин до хотел „Адлон“. Изкушаваше се да наруши правилото си и да замине за немската столица. Германия го привличаше със свободата, с изчистения функционализъм на арт-деко-то и с новата вълна политици, които ратуваха за преразглеждане на мирния договор от Фонтенбло. В последния момент реши да остане в Париж.
Ако беше тръгнал за Берлин, след „срещата“ щеше да се разходи из музеите, да иде в бирариите, където се събираха националсоциалистите на Адолф Хитлер. Нещо свързано с тях караше Георги да се тревожи за бъдещето. Редакторите на „Чикаго Трибюн“ споделяха опасенията на своя кореспондент. Все по-често му поръчваха материали за немската политика, вместо за Червения Рим.
Войната можеше да почака. Сега Костадинов се наслаждаваше на безгрижието.
Пред входа мрачен арабин пестеливо разливаше кафе. Георги поръча чашка, помириса я, и като вдигна глава, видя Ана-Мария да тича към него с разперени ръце.


2. ШОКОЛАД

- В Берлин, до хотел „Адлон“! - Извика Ана-Мария.
Няколко водни стълба се изпречиха между кораба и Георги. Тълпата завлече жена му назад. Изпращачите също се разбягаха.
Повече взривове нямаше. На пристана остана единствено мъжът й. Ана-Мария го гледа, докато той не се превърна в тъмнозелена чертичка.
- Госпожице, извинете за нахалството, - заговори я миловиден мъж, на възрастта на Георги. - Не споменахте Берлин?
- Там ще се срещнем със съпруга ми след края на войната.

***

Мадам Костадинова разви бонбона. Не беше виждала подобна сладост от предвоенните приемите у княз Поповски. Те изписваха шоколадите от Швейцария. Повечето от гостите предпочитаха подсладените разновидности, а Ана-Мария – по-горчивите.
Фон Ризен беше запомнил това от разказите ѝ на “Царица Ивана”, и в Константинопол я покани в немски ресторант, където поръча купа шоколадови бонбони. Сервитьорът-германец не помръдна вежда, не случайно преди войната половината му колеги в Европа бяха немци. Наоколо, обясни фон Ризен, несмутени от нищо, вечеряха дипломати и шпиони.
- Повечето са и двете, - допълни той.
Младата жена внимателно отхапа ъгълчето на бонбона. Марципан. Преди войната купата щеше да бъде пълна с истински шоколад.
- Харесва ли ви, Ана-Мария?
Тя възторжено кимна.
Германецът говореше български без акцент. Прадядо му постъпил на българска служба при Симеон Трети, когато Царството се отваряло към Запада. От тогава семейството му живееше в България. Бюргерският здрав разум помагаше фон Ризенови винаги да заемат високо положение. Войната не им попречи, но в първите дни на българската революция те изнесоха от София скъпоценностите си с дипломатическа поща.
Ана-Мария най-после се нахвърли върху марципаните. Когато се нахрани и кръвта се спусна в стомаха й, жената подробно разказа как чудесният ѝ съпруг я спасил от червените. Фон Ризен я гледаше в очите и задаваше необходимите въпроси в паузите, през които Ана-Мария подреждаше обърканите си мисли. В два следобед немецът я настани в най-луксозния хотел на Константинопол и се отправи към местното представителство на Ризенбанк, собственост на клона на семейството, който никога не беше напускал Фатерланда.

***

Вилхелм вкара в стаята количка за сервиране с купа шоколадови бонбони – неизменна откакто мадам Костадинова прие предложението на му да изчака мъжа си в къщата на фон Ризен в Бабелсберг. Въпреки че не искаше да си признае, тя най-напред пресметна до кога ще ѝ стигнат двата дублона, които ѝ беше дал Георги.
Разкошът у тях не я изненада. Ана-Мария заподозря, че домакинът е роднина на Кайзера.
На третия ден Вилхелм се поинтересува дали мадам не желае да разгледа Сан Суси. Вековната царственост на двореца не можеше да бъде изтрита от една война.
- Честит рожден ден! - Фон Ризен ѝ подаде пакетче с розова панделка.
Вътре се спотайваха обици с диаманти.
- Колко сте мил!
Ана-Мария го прегърна. Косите ѝ погалиха лицето му. Германецът се смути и леко се отдръпна, което не остана незабелязано за младата жена.
- Трябва да сте красива пред съпруга си. Разпоредих да приготвят колата за десет. От тук до Берлин са два часа път.
Шофьорът я поздрави докато товареше сандъка с багажа й. Фон Ризен беше наредил прислугата да говори с гостенката на френски, защото знаеше, че тя го владее свободно. Ана-Мария се усмихна и се запита как за няколко месеца е натрупала толкова вещи. Напусна България само с една ръчна чанта.
Автомобилът тромаво пореше веригата от бежанци, които прииждаха от Берлин. Хората се отдръпваха и се взираха в пътниците с нетипично за германците любопитство. Ана-Мария и Вилхелм избягваха да ги гледат в очите.
Закъснялата пролет ги причакваше на всеки завой. Цъфтяха липи и рози. Костадинова си спомни как празнуваха шестнадесетия ѝ рожден ден в Бургас и за пръв път срещна напетия курсант Костадинов от кавалерийското на Негово Величество училище. На следващата вечер той се опита да я целуне и получи плесница.
Фон Ризен отвърна на неволната ѝ усмивката. Ана-Мария се протегна и го погали по ръцете.
- Вие сте истински приятел и джентълмен. - И двамата знаеха за безбройните български благороднички, които се препитаваха по най-безчестен начин по европейските улици. - Няма повече да ви бъда в тежест.
Германецът понечи да възрази, когато изпод торпедото заизлиза черен дим.
- Какво става?
- Каквото и да е, Ана-Мария, обещавам ви, че по обяд ще бъдете пред „Адлон“.

***

В Берлин пиеха горещ шоколад и се качиха на влака с кожени палта. Във Франция останаха по спортни сака. След испанската граница Ана-Мария се осмели да си облече лятната рокля от оранжев сатен, специално ушита за срещата с Георги. Годината в Германия я отучи от истинска топлина. Напразно фон Ризен заповядваше да носят на гостенката горещи тухлички в мъхести хавлии. Ана-Мария мръзнеше непрекъснато.
- За мен кафе, - поръча фон Ризен. - За вас?
- Както винаги.
- Шоколад за дамата, моля.
Ана-Мария се колебаеше между Париж и Мадрид. Жалко, че така и не успяха да се разберат с Георги преди раздялата.
Фон Ризен попиваше с поглед лицето й, сякаш я виждаше за последно. Зад прозореца се редуваха селца и лозя.
Келнерът, немец разбира се, нали войната беше свършила, им донесе поръчката. Ана-Мария отпи глътчица и пресрещна погледа на фон Ризен.
- Вилхелм, обичате ли ме?
Немец, но роден в България, той не умееше да крие чувствата си.
- До дъното на душата си.
- Искате ли да се върнем?
- Вярвате ли, че миналата година не повредих нарочно колата?
- Вярвам ви. - Ана-Мария докосна ръката му. Фор Ризен погали пръстите й. - Ако Георги беше в Берлин, щеше да се срещнем на следващия ден. Той не би си заминал веднага. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
- Иска сърцето ми. А мъжа ви?
- Бях на шестнадесет, родителите ми починаха, бях сама. Той бе напет поручик. И не познавах вас.
- Благодаря, Ана-Мария. Но нека да продължим. - Немецът у фон Ризен взе връх. - “За да дойде пролетта трябва зимата да свърши”.
- Както винаги, вие сте прав, Вилхелм. Нека най-напред да намерим Георги.


3. РОЖДЕН ДЕН

Кафето се разля по костюма на Костадинов. Арабинът се развика да му платят счупеното. Ана-Мария се задави в сълзите си.
- Запознайте се, - накрая каза тя, - новият ми съпруг Вилхелм, синовете ни Фредерик и Волфганг.
Едва сега Георги забеляза фон Ризен и гувернантката с пеленачетата.
Отпратиха бавачката в хотела и потърсиха кафене.
- Какво ще обичате? - Попита келнерът на френски, с немски акцент.
- Шоколад за дамата... - Започнаха мъжете едновременно.
- Моля, поръчайте вие - отстъпи фон Ризен.
- Шоколад за дамата, кафе за мен и...
- Две кафета.
Чуваха се само разговорите около съседните маси.
- Търсих те пет години! - наруши мълчанието Ана-Мария.
Георги погледна към фон Ризен.
- Вилхелм знае всичко.
- Видях ви в Берлин. Заедно.
Фон Ризен извади лулата си.
- Защо не се обади?
- Видях ви заедно и в Мадрид.
- Но защо не се обади?
- Бях беден емигрант от България. Минаха години докато... - Костадинов разпери ръце.
Келнерът донесе шоколада и кафетата.
- С Вилхелм се запознахме на кораба - обясни Ана-Мария. - Той ми предложи закрила. Без него бях загубена.
- Съжалявам, че позволих да преживееш всичко това. Да останем в България щеше да бъде краят. Нямаш представа...
- Имам. Чета статиите ти.
Фон Ризен най-после си запали лулата.
- Търсех те чрез Българското дружество в Берлин...
- Не ходя там. Приех германско гражданство.
Един ден за нас ще снимат филм, помисли Костадинов.
- Още кафе? - Попита келнерът. - Имаме чудесни еклери с шоколадов пълнеж.
- Не, - отсече фон Ризен.
- Днес сте мои гости. - Георги подхвърли предварително приготвена банкнота.
Всички се изправиха и припряно започнаха да се сбогуват.
- Почти забравих, - сепна се Георги. - Честит рожден ден!


Валентин Д. Иванов
Сантяго-Париж-Гаршинг, 2002 г.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: „Стъпки по небето“

Мнениеот valio_98 » Пон Май 04, 2020 12:38 am

Особено твърда космическа фантастика: читателите трябва да се справят с тежки инфо-дъмпове и научни термини. Разказът е публикуван през април 2019 г. в немското фантастично списание „Phantastisch!“ под заглавие „Kielwasser“ (преводът е дело на Erik Simon). Не е публикуван на български. Кафенето, в което се развива част от действието, е кръстено в знак на почит към Павел Амнуел.

* * *


Докато пресичаше стаята и потупваше джобовете на протритите си дънки за да намери ключа на колата, Марица хвърли едно око към собствения си измерителен набор. Последната точка се беше сгушила нула цяло, нула-нула-нула-нула-два процента под линията на средната стойност, напълно в границите на грешката, с която се правеха измерванията. Десет пъти в секунда апаратурата определяше ъгъла, под който светлината се отклонява, докато пресича границата между две лещи за очила с различен коефициент на рефракция. Няколко математически операции превръщаха градусите в скорост на светлината. Устройството всъщност търсеше промени в стойността на тази фундаментална константа, а отклонението беше само удобна наблюдателна параметризация.
Лещите се продаваха в обикновени оптики по деветдесет и девет цента, а китайците произвеждаха и доставяха електрониката за около шест долара. Целият набор струваше на Марица по-малко от десетачка. На пръв поглед машинката щеше да още по-евтина ако тя беше използвала въздух и вода вместо двете стъкълца, но за да се достигне необходимото ниво на точност трябваше да се следят систематични ефекти като зависимостите на коефициента на рефракция от атмосферното налягане и от температурата. Системите за измерване и контролиране на външните условията струваха повече от лещите и – което бе по-важно – експериментът щеше да стане прекалено сложен за ученици, дори от горния курс.
Старата таратайка на Марица почиваше в ъгъла на паркинга, под сенките на две хилави дръвчета. Тя захвърли раницата си на дясната седалка, спусна всички стъкла за да отложи поне с малко настъплението на жегата, и потегли. Днес двигателят ръмжеше по-шумно от вчера, също както вчера беше вдигал повече шум от предния ден. Тенденцията беше очевидна и без да смята коефициент на корелация, колата се нуждаеше от основен ремонт, но смяната на ризите и буталата щеше да струва колкото построяването на двеста измерителни набора. В началото Марица се беше надявала да продава комплектите на училищата, дори да е само на нивото на себестойността им. Тя регистрира фирма за производство на лабораторна техника – също както Галилео преди няколко века, – но скромните бюджети за образование я накараха да се откаже от плановете си. Сега направо подаряваше наборите на училищата. Даже ги изпращаше по пощата за собствена сметка. Да, двигателят ще трябва да почака.
Пътят към училището започваше от лабиринта на Китайския квартал, където Марица бе наела разнебитено студио. Тя се измъкна на магистралата и се понесе на изток. Силите на колата едва стигаха за да поддържа петдесет мили в час, дори на този равен път, и Марица благоразумно остана в най-дясната лента. Това ѝ даде възможност добре да огледа изхода към новия кампус на Калифорнийския Технологичен Институт. Цели две години младата жена поемаше по това отклонение, преди да напусне тяхната докторска програма.
Станалото – станало, шепнеше си тя, хвърляйки един последен поглед в огледалото. Мантрата помогна и днес, както помагаше всеки ден, откакто Марица започна да минава отново от тук, на път към новото си работно място в седемдесет и шесто училище. Картата на Експеримента, закачена на стената в кабинета по физика, щеше да разведри мислите ѝ още повече. Самата мисъл за нея я караше да се чувства по-добре. Мрежата от карфици с червени главички – най-старомодният начин за изобразяване на експериментални резултати, за който може да се сети човек – ставаше по-гъста с всеки изминал ден.
Кафенето „При Кедрин“ се намираше на четири мили от училището. Марица паркира и се нареди на късичката опашката. Редът ѝ идваше, когато някой я потупа по рамото.
- Здрасти! – каза Весна. Те започнаха да работят по дисертациите си по едно и също време, в катедрата по Физика на Твърдото Тяло. Марица пресметна на ум, че старата ѝ приятелка навярно скоро ще защитава. – Как се чувстваш като звезда на образователния небосклон?
- Нищо особено. – Весна я закачаше за интервюто, което Марица даде миналата седмица пред Си Ен Ен. – Експериментът има нужда от популяризация. Ако по телевизията кажат, че е страхотно да се мери скоростта на светлината, повече учители ще се включат.
- Да, разбира се. А в лабораторията още те споменават – смени темата бившата ѝ колежка.
- Наистина? И какво казват?
- Че си губиш времето с идиотчета. С учениците, де.
Момчето на касата прие поръчките им. Те платиха и се отместиха настрани да почакат докато приготвят кафетата им.
- Старецът не иска и да чуе за тебе. Обаче всички други казват, че трябваше да останеш – продължи Весна.
Марица се зачуди дали събеседничката ѝ не се съмнява в избора, който е направила за собствената си кариера.
- На мен ми харесва в училището.
- Е, поне този експеримент със скоростта на светлината те направи велика учителка и ти осигури работа до пенсия – Марица не се обиди. Весна си беше такава, изразяваше констатациите си по най-директния начин, но без злоба и без намерение да обиди някого. – Това не е малко в наше време.
- Аха. А ти накъде си се запътила толкова рано?
- Ами точно за работа става дума. Помниш ли Морисън? Тя сега е в Тайван. Старецът я покани да изнесе семинар в Института и аз отивам да я взема от летището. Групата им се разширява, и не само тяхната. В Азия трябва да се ходи сега, в Азия...
- Чух за това.
- Наистина, трябваше да останеш. Един пропаднал експеримент нищо не значи. Може да се случи на всеки, а и в твоя случай сигурно беше заради слънчевата буря.
Не, освен ако слънцето не подрежда космическите частици като полковете в армията на Наполеон, помисли си Марица. Момчето зад щанда им подаде две картонени чашки, пълни с ароматна кафява течност.
- Тогава всички ми се смееха – не се сдържа Марица. – Де не можеш да измериш скоростта на светлината...
- Всяко чудо за три дни – махна с ръка Весна. – Веднъж Старицата, така те наричаха научната си ръководителка зад гърба ѝ, се изпусна да каже какво мисли за твоя експеримент с рефрактомера.
Двете години работа в училището не помогнаха на Марица да скрие любопитството си. Тя само отпи от кафето, но Весна забеляза интереса ѝ, и направи дълга пауза за ефект, преди да продължи.
- Старицата каза, че идеята ти е гениална.
- Благодари ѝ от мое име.
Те си размениха още няколко реплики в същия дух преди да се разделят.
Марица се вмъкна в таратайката си, послуша как двигателят й стене на празен ход, и включи радиото. Държеше го настроено на Ен Пи Ар, но сега обичайното бърборене на водещия я дразнеше. Пръстите ѝ зашариха по копчетата за смяна на програмата. Всички местни станции като че ли се бяха наговорили да предават реклами едновременно. Накрая Марица просто я изключи. Пет минути по-късно, след като спря на училищния паркинг, тя с изненада откри, че е успяла да изпие цялото кафе. Смачка чашката и я захвърли на задната седалка, където се въргаляха поне петдесет нейни посестрими.
До началото на часовете оставаше доста време, но училищата по Източният бряг вече трябваше да са докладвали първите резултати. Марица беше добавила Етернет платка във всеки набор за да могат устройствата сами да публикуват измерванията си в Интернет. Беше ѝ станало навик да проверява страницата, ползвайки безплатната безжична връзка в кафенето на Кедрин, но днешната среща с Весна не ѝ остави време да я стори. Тя включи настолния си компютър и отвори браузъра.
Страницата на Експеримента се състоеше от една единствена карта на Щатите, върху която всяко измерване беше закодирано с цветна точка: зелена, ако резултатът се намираше в рамките наблюдателната грешка, червена ако е извън тях и по-голям от средната стойност, и синя – ако е по-малък. Зелено море покриваше източните щати, освен ярка червена ивица, съединяваща Мичиган и Флорида. Марица не повярва на очите си. За всеки случай тя прокара курсора над точките и числените стойност на отклоненията се показаха на екрана: на север измерената скорост на светлината беше около два пъти по-висока от стойността, която пишеха в учебниците. На юг рекордът принадлежеше на училище в Маями – там бяха получили тридесет и пет пъти по-голяма скорост.
Марица се опита да си представи какво става в южна Флорида с електрониката заради необикновените стойности на фундаменталните константи. Тя предполагаше, че не може само скоростта на светлината да се промени без това да се отрази и на други други физически величини. Странно, че устройствата ѝ продължават безпроблемно да предават резултатите от измерванията. „Слънчевата буря“, избухнала по време на злополучния опит в началото на аспирантурата ѝ, се прояви по друг начин: тя удари йоносферата по толкова подреден начин, че можеше да се проследи как радиостанциите в съседните окръзи излизат от строя, една по една. Именно последователността на тяхното замлъкване наведе Марица на мисълта за изкуствения произход на проблема.
Безспорно беше само едно: вълна от нещо, което променяше скоростта на светлината, идваше от Канада, пресичаше континенталните Съединени Щати, и по пътя засилваше ефекта си. Навярно, преди да започне да се ускорява, нещото бе обикаляло земята по полярна орбита, точно както много от шпионските спътници...
Какво беше то? Странни космически частици, произлизащи от недрата на Слънцето? Или от центъра на нашата Галактика? Не, Марица беше убедена, че Експериментът, който тя беше подарила на стотици училища, на пръв поглед с образователна цел, най-после е дал резултат. Червената ивица беше следа от междузвезден кораб. Очевидно, абсолютното ограничение на скоростта от Специалната Теория на Относителността оставаше в сила за извънземните, но какво означава подобна бариера за един звездолет, ако конструкторите му могат да я повдигнат, когато пожелаят и колкото пожелаят?
Марица се запита дали същият кораб е минал покрай Земята преди две години и е провалил опита, върху който тя разчиташе да направи дисертация.


Валентин Д. Иванов
25.12.2012, Паранал
1,22,26.01.2013, Сантяго
24,26.07.2013, Малка Верея
3.05.2020, Мюнхен
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: „Трамвай за някъде“

Мнениеот valio_98 » Чет Май 07, 2020 12:57 am

Един от първите ми литературни опити от преди близо три десетилетия. Градско фентъзи, малък опит да се влезе в „голямата литература: или нещо друго – може да се спори.

* * *



Трамваят на няколко пъти се опита да изскочи от релсите, но като разбра, че няма да успее, покорно се остави да бъде воден от волята на ватмана и услужливо отвори врати на спирката. От завоя се показа друга мотриса и също спря. Обичайно нервираните пътници с лакти си пробиваха път навън или навътре, а двата трамвая взаимно си изплакваха мъките от днешния и от всички предишни дни, докато един дядо се стараеше да удря настървено по стъклото.
- Якиме, Якиме!
Точно на метър разстояние, зад срещуположния прозорец, беше седнал втори старец, който досущ приличаше на първия, само че изглежда се беше замислил по-дълбоко, защото не обръщаше никакво внимание на обкръжаващия го свят.
- Якиме, Якиме! – викът караше хората да се обръщат и старият човек сконфузено млъкна.
В този миг, сякаш се беше освободил от нещо, трамваят изпъшка облекчено и потегли. А заедно с това отнесе и Яким, който все тъй съсредоточено продължаваше да се взира в пода някъде около краката си.
До следващата спирка първият старец също изглеждаше потънал в мисли за смисъла на живота, но по едно време лицето му се озари от блага усмивка и той заприлича на светец от иконите. Огледа се изненадано и като установи къде се намира, с почти младежка пъргавина слезе от трамвая. Само че при това му се наложи да посее купища извинения – старовремски навик, с който само разсмиваше хората.
Не беше надалеч – едно време той взимаше разстоянието за по-малко от петнадесет минути. Три преки направо, после надясно и веднага след това наляво. Втори етаж, прозорецът със зеленото перде. Впрочем, сега може и да не е зелено.
Най-напред краката му дадоха да разбере, че вече не е същия. Сякаш за тези години уличката беше станала по-стръмна или пък земното притегляне се беше увеличило. Старецът реши да не разгадава тази тайна.
На прав път беше – короните на кестените по тротоарите като че ли се зеленееха от времето на неговата шестнадесет годишнина. Както тогава лампите светеха през една, а от прозорците се носеше музика и смях. Там, където беше най-тъмно, в сянката на някакъв вход, се целуваше млада двойка. Старецът смутено извърна глава настрани и доколкото можеше, ускори крачка, но скоро се задъха и отново я позабави. Вече беше съвсем, съвсем наблизо.
Странно, толкова години не беше идвал тук, а прекрасно си спомняше тези две малки магазинчета, сладкарничката, офиса на някаква дребна транспортна фирма. Пред него обикновено спираше бежов фургон. И сега бе на същото място, в същия цвят, само че моделът, разбира се, беше нов.
Три крачки до последния завой, две, една.
Нищо. На мястото на сивата пететажна кооперация зееше огромна дупка, сякаш от небесата тук се беше стоварил огромен камък и след като е размазал всичко, е затънал дълбоко в земята.
Като се огледа, старецът забеляза, че изкопът е ограден със зелена дъсчена ограда и че той се е спрял точно на мястото, откъдето излизат самосвалите. Доказваха го и двата широки коловоза, продължени дори върху асфалта с разхвърляна буци кал.
Няколкото крачки напред бяха платени щедро с пясък в обувките, но това не го спря и той бързо обходи ямата от край до край. Ако беше очаквал да намери Яким скрит в някой ъгъл, не го откри. Само накара децата, които играеха на дама в уличката, да оставят заниманието си и дълго да гадаят къде може да е било съкровището, което някога е закопал странният старец, и дали до сега багеристите не са го намерили. Приятна игра е търсенето на съкровище.
Тази вечер вече беше късно, нищо повече не можеше да се направи и старецът бавно се затътри към дома си. Лявата му страна заигра в нервен тик, но в тъмното това не направи впечатление на никого.
На следващата сутрин стана рано, почти като в младежките си години. Не е се колеба дълго – за случай като днешния си струваше да се обръсне и да си сложи новия костюм. Последният нов костюм. Докато старателно остъргваше от провисналата си кожа няколкодневните косъмчета, а после и докато гладеше бялата риза, непрекъснато се усмихваше и даже веднъж се улови, че прави опити да си тананика.
Закуси с обичайната баничка в отсрещното павилионче, но като размисли, реши да се откаже от кафето. Денят обещаваше много изненади и вълнения, трябваше да се мисли за хипертонията.
Едва беше избърсал мустаците си от последните трохи и вече крачеше към кметството. В архива – голямо мрачно помещение в приземния етаж – го посрещна голобрад хилав младеж. Роден брат на учтивостта.
- Заповядайте, господине! На вашите услуги, господине! За мен е удоволствие да ви услужа, господине!
Обаче беше толкова слаб, че господинът сам трябваше да му помага на няколко пъти и двамата доста се изпотиха, докато намерят нужния том от регистрите. Изтупаха го от шестдесетгодишния прах, сложиха го на масата и се наведоха над него.
- Я е накрая – каза младежът.
- Явор, Явор. – Старецът пробяга с пръст по листа и мина на следващия. – Ясен, Ясен. Май го подминах.
Върна се в края на предната страница – последното име беше Явор, а първото на другата беше Ясен. Спря учуден.
Младежът погледна през рамото му и отбеляза:
- Ами да. Скъсан е един лист. Нали няма да се оплачете, господине? – Помоли се той. – Ще ме накажат...
Въпреки това не изглеждаше особено разтревожен. После каза и още нещо, но старецът вече си беше взел шапката и излизаше от тази студена гробница на човешката памет.
Имаше още една надежда, наистина твърде слаба. Все пак той не се колеба дълго и взе трамвая за търговския център. Броеше спирките и не можеше да повярва колко малко се е променил градът за тези години. Даже хората си оставаха точно толкова изнервени, колкото едно време. Мъжете със сериозен вид носеха чантите си, жените се безпокояха за децата си и току строго им подвикваха от пейките, а бабите потайно си шушукаха пред магазините. Сякаш само афишите от черно-бели и грапави бяха станали цветни и лъскави. Но и за това не беше сигурен, миналото винаги му изглеждаше като избледнял стар филм.
Трамваят го друса още малко и най-после пристигна. Старецът отново се разбърза. Високо вдигнал глава, той се провираше през прииждащата тълпа с успеха на уморен плувец, който се опитва да преодолее отхвърлящия го от брега прибой. Първо го спря забързан млад мъж, после сам даде път на майка с детска количка. Хванати под ръка, срещу него вървяха четири момиченца, оживено си разказваха нещо и изобщо не го забелязваха. Отново му се наложи да се отдръпне и в това време човешкият поток го отнесе назад .
Грохнал и измъчен, старецът най-после откри пролука, спусна се към нея и в същия момент видя магазина за обувки. Беше затворено, той спря пред вратата и веднага се почувствува като удавник, на който са хвърлили сламка вместо спасителен пояс.
Не искаше дори да си представи, че няма да успее и този път. Долепи лице до стъклото и надникна вътре. Стори му се, че вижда някакво движение. Поколеба се малко, но вчера и днес бяха дните на неговата смелост. Той вдигна ръка и почука.
- Има ли някой тук? Искам само да попитам нещо!
- Кажете, господине!
- Някога тук работеше един мой приятел...
Продавачката беше възрастна жена и в това се състоеше неговата надежда. Преди да му отговори, тя се усмихна топло, покани го да седне на стола за проба и почти му се извини.
- Аз работя тук съвсем от скоро, а вашият приятел трябва да е напуснал отдавна, господине. Мога ли да направя нещо друго за вас?
Това е, повече няма къде да ходи. Той благодари на любезната продавачка и пое към дома.
Без да бърза, почти тромаво се запъти към спирката. Първата мотриса току що се приближаваше, но старецът дори не направи опит да я достигне. Ярко жълтото петно постепенно се размаза в спускащия се здрач.
Наблизо нямаше пейка и той се подпря на предпазната ограда. Постепенно се унесе, очите му се затвориха, а главата му оклюма. Към реалността го върна леко докосване.
- Господине, нуждаете ли се от помощ? – беше пълноват, но млад полицай с ръст на баскетболист.
- Благодаря, само съм задремал. А, ето и моят трамвай идва.
Имаше празни седалки, но старецът се прислони до един отворен прозорец на задната площадка. Когато имаше буйни гъсти коси, обичаше да застава на това място, и вятърът ги развяваше... Сега на главата му самотно се свиваха няколко бели косъма.
Колелата тракаха приспивно и монотонно, вратите се отваряха и затваряха с тихи въздишки, а хората мълчаливо влизаха и излизаха. Замириса на мокро – навън заваля ситен зимен дъждец, не толкова студен, че да се превърне в сняг, но готов веднага, щом падне на земята да замръзне в прозрачен хлъзгав лед.
По едно време трамваят рязко се раздруса и продължи напред със значително по-голямо поклащане. Така, както беше в някогашните трамваи. Старецът сякаш се събуди. Огледа се – наоколо почти не бяха останали пътници, а неизвестно откъде появил се кондуктор със старомодна униформа обяви следващата спирка. Само че дядото не чу името ѝ – от първата седалка го викаше и му махаше с ръка Яким.


Валентин Иванов
31.08.1991, София – 27.04.2020, Мюнхен
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Машината на времето“

Мнениеот valio_98 » Пет Май 08, 2020 1:32 am

Импресия без литературни претенции, написана преди почти две десетилетия, наскоро след като се бях върнал в България след четиригодишно отсъствие.

* * *


Чух, че в София имало машина на времето, и тръгнах да я търся.
Започнах от площад „Славейков“, нали там продават книги, би трябвало да има повече умни люде. Свечеряваше се, настъпваше оня неуловим момент, когато денят и нощта си сменят местата. Шофьорите палеха фаровете на колите си, и ако човек добре си е свършил дневната работа, няма нищо по-хубаво от това да си отива към къщи. Само дето моето търсене едва сега започваше.
Повъртях се по „Славейков“ и току си спомних как преди не знам си колко години ходих там да търся втория том на „Властелина на пръстените“. Бях с едно момиче, и всъщност отивахме съвсем за другаде, но крастата си е краста, и магаре като мене не може да ѝ устои. Горкото момиче, крачеше след мене търпеливо, свита в тесните си черни панталони и с тясното си черно палтенце, докато аз обикалях сергиите.
Поотърсих се от спомена – за него не ми трябваше машина на времето, – и продължих по „Графа“. Не щеш ли, тъкмо стигнах до спирката на трамвая, който идва от Факултета, и друг спомен ми се изпречи, още по-ясен от първия. Може би защото беше и за по-скорошно време, неуспяло да се размие от въртопите на времето. Същото момиче, няколко бръчици по-късно. От тия, дето се натрупват покрай очите след дълго взиране в света. Само че тя вече не носеше оня тесен панталон, а пола, но все тъй черна. И якето и беше различно, пак кожено, но лъскаво. Същото дето ми го беше показала за пръв път пак на „Графа“, нейде от другата страна на „Славейков“. Тоя ден трябваше да се срещнем по-рано сутринта; тя закъсня, а аз – понеже бях млад и нетърпелив, така и не я дочаках. Нали точно затова търся сега тая проклета машина на времето, да оправя всичките грешки, или поне една, най-важната. Само ако знаех коя е.
Докато вървях, къде ли не се огледах за пустата машина на времето – все я нямаше. И във входовете, из пресечките, и зад гъсто паркираните в две редици автомобили. Дори в кофите за боклук надникнах – и там не я намерих. Но аз и не очаквах да я открия там. Нали е машина на времето, все някаква полза ще има от нея. Кой е луд да я хвърли в кофите за боклук?
На какво ли не попаднах, докато докато се лутах из центъра. На „Попа“ например срещнах друг спомен. Беше седнал срещу кино „Одеон“. Самото кино нали бе затворено, – лятна ваканция – по стъпалата му бяха насядали кой ли не. Тълпата пред самия „Поп“ трябва да е станала твърде голяма и двойките сигурно са започнали да си уговарят срещи от другата страна на улицата, точно както сме правели навремето и ние с това момиче. Споменът и той се беше настанил там, облегнал глава на ръката си, досущ като мислителя на Роден – коя ли споменница чакаше, а тя като всички жени суетници сигурно все още се кипреше пред някое огледало.
Позагледах го, но споменът не ме позна, нищо че си беше мой, и ми стана неудобно. Позавъртях се пред сергията за вестници, която запречваше тротоара до трамвайната спирка – точно както едно време, – и продължих към канала да диря проклетата машина, дето би могла да изправи всичко криво, и дори това-онова от правото.
А там ме чакаше най-големият спомен. Дето започна след една безсънна нощ на попълване на формуляри и продължи през безсънна сутрин на тичане от една поща в друга, където разни безсърдечни лелки все отказваха да сложат на писмото вчерашен печат... Докато стигнахме до тая поща. Дали лелката тук беше по-добродушна, или от тичането видът ни съвсем се беше скапал, но тя се смили и писмото с апликацията замина за Франция с пощата от предния ден. Наслаждавах се още малко на продължението на спомена, особено в онази му част където пихме Ърл Грей на терасата в едно студентско общежитие, и закрачих по-нататък да търся машината на времето. Нали ми казаха че е тук, в София. Няма да се отказвам след толкова вървене, я.
По едно време усетих, че някой ме следва. Обръщам се – той, същият спомен. Кимна ми и без да дума да обели, тръгна редом с мен. Като стигаме до сладкарницата на БСФС-то, лицето му посърна. Сигурно защото там кафето нагарча и има вкус на раздяла. А докато вървяхме през Парка, който се беше преименувал на Градина, напротив – усмихна се. Сложна душа имаше спомена, през какво ли не беше минал, какво ли не беше преживявал. Минаваме покрай много спирки на които се бяхме срещали и изпращали с това момиче, всякакви театри, на сме ходили. Покрай кафенета, дето помнеха безброй кафета със и без кола, покрай цветарки, от които бях купувал букети с червени рози (освен ако не ги крадях от градинките) и разноцветни карамфили (предимно лилави).
- Разбра ли сега? – попита ме споменът.
- Разбрах – отвърнах му.
Той, нали си падаше мълчаливец, само се обърна и се скри в тълпата, без дори да ми каже едно довиждане. А аз си останах с моята новонамерена машина на времето, да крача из нея и да събирам изпопадали кестени.
Разбрах, че машината на времето си е в мен, винаги е била в мен и ще си остане в мен докато имам време. Но нали и аз не си падах по приказките, не му го казах. Пък и споменът вече си беше заминал.


Валентин Д. Иванов
8.10.2001 – 7.05.2020
Сантяго – Мюнхен
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Аз открих машината на времето“

Мнениеот valio_98 » Съб Май 09, 2020 12:36 am

Миниатюра от сто думи, най-вероятно неуспешно участие в конкурса за микроразкази на вестник „Други светове“ през 1992 година. Обаче сред десетките други писани и недописани макро- и миниатюри в архива тази е интересна заради сравнението с разказа „Машината на времето“ (от 2001 година), защото показва, че драскачите като мене, точно като убийците от криминалните романи, се връщатанабеттз я към темата, я към престъплението – ако между тия две неща изобщо има разлика.


* * *


Сега ме гонят безброй ченгета, на крак са цели армейски части – не е шега да открие човек машината на времето.
Всички знаят, че хронофизиката е нещо средно между неизорана нива и вонящо блато. Даже за ветеран като мен с двадесет и седем години в секретните институти.
Шумотевицата едва ли щеше да бъде толкова голяма, ако се бях сетил да унищожа последните си записки – от тях са разбрали, че съм напреднал доста.
Всъщност истината е съвсем простичка – машината на времето са нашите приятели и местата, където сме били. И при които избягах веднага, щом ми писна.


Валентин Иванов
София, 1992 г.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Моля те, покажи ми страховете си!“

Мнениеот valio_98 » Нед Май 10, 2020 12:25 am

Твърда фантастика с пръв контакт, който не изглежда като пръв контакт. Разказът е писан в мюнхенското метро, на 40-минутни сесии, сутрин докато отивах на работа и вечер докато се връщах. Публикуван е в алманах „ФантАstika 2017“ през 2018 г.

* * *


Ние излетяхме на среща с кошмарите си. Небето се бе надвесило ниско над града. Съмнявам се някой от моите спътници да го е изтълкувал като злокобна поличба. Аз си помислих, че при излитането ще ни пораздруса малко. Защото през валмата на облаците прозираха няколко по-ярки звезди. Наистина, това неудобство се оказа не по-силно от обикновеното. Не като другите неудобства, които ни предстояха.
Проверките за безопасност бяха по-сериозни от друг път. За разлика от турбулентността. Две седмици по-рано Министерството на вътрешната сигурност въведе нова най-висока категория за терористична опасност – ултравиолетова. Сега усещахме последствията от достигането ѝ. Зелената зона около летището беше набъбнала до двадесет километра. Тя погълна по-голямата част от Санта Моника. От всеки телевизор в терминала политици и коментатори обясняваха как благоразумието изисквало нивото на заплаха да бъде повишено отново. В късите паузи, докато говорещите глави си поемаха дъх, вървяха реклами за безтегловни маратонки от мономолекулярни нишки. И за средства против бръчки.
Военни патрули четири пъти спряха таксито. Невъзмутимият шофьор, който говореше с неразбираем източноевропейски акцент, стовари куфара ми на тротоара пред входа на терминала и каза:
– Курсовете до летището ми носят два пъти по-малко.
Намекваше за по-голям бакшиш. Но сигурно в думите му имаше известна доза истина.
През зигзагообразните заграждения се промъкнах на собствен ход. Прекарах следващите четири часа, обяснявайки многократно целта на пътуването си. Или очаквайки поредната униформена служителка да прерови бельото ми. Службата за сигурност предоставяше възможност да си избереш от какъв пол да бъде човекът, който те проверява. Така избягваха да ни питат за сексуалната ни ориентация. Което би било нарушаване на неприкосновеността на личността. Службата за сигурност се боеше – съвсем основателно – някой да не я осъди. Аз се забавлявах. Доколкото можех.
Качих се на борда заедно с последните пътници. Защо е нужно човек да седи сгънат на три ката, ако може да прекара половин час повече в движение? И дори да направи едно-две упражнения в някой по-закътан ъгъл на чакалнята?
Един от пътниците беше протегнал краката си през пътеката. Докато се промъквах покрай неговите безбожно скъпи маратонки – същите от рекламата, познах ги по отровно зеления цвят – без да искам, побутнах с раницата си мъжа от противоположната му страна.
– Извинете!
– Няма нищо – той вдигна глава от дебелата книга, която четеше, и я притвори. „Ежедневието на египтяните“, прочетох върху протритата ѝ корица, преди да продължа.
Моето място беше до прозореца. Правото да си го избера ми струваше двеста и четиридесет долара. Нелоша сделка, това е цената на три или четири любовни романа. От неособено популярните. Двете съседни седалки вече бяха заети. До пътеката се бе настанила намусена висока и слаба жена. На вид в средата на седмото си десетилетие. Навярно богата пенсионерка, която харчи спестяванията на покойния си съпруг, отивайки на някоя от екзотичните екскурзии. За които са мечтали двамата, докато той още е бил жив.
Човекът от средната седалка бе плешив, дебел и само с няколко години по-млад от бабата. За разлика от съседката си той беше самата любезност. От него лъхаше на академия. Сигурно професор на път за конференция, предположих аз. Докато жената само завъртя краката си настрани, мъжът енергично се надигна да ми стори път.
– Казвам се Максуел. Доктор Джеймс Максуел – представи се той, щом се настаних. – Но вие ми казвайте просто Джеймс. Не се стеснявайте, ако искате да се разтъпчете.
Преди на свой ред да си кажа името, бабата от крайната седалка се обърна и го изгледа свирепо. Останах с отворена уста. Тя побърза да хвърли един многозначен поглед и към мен. Да не си помисля случайно да я обезпокоя. После се задълбочи в някакво шарено списание на читанката си, а аз превключих телефона си в самолетен режим.
За щастие, излетяхме само с двадесет минути закъснение и бомбата в залива избухна, когато самолетът вече се бе отдалечил. Тъкмо се бяхме издигнали над инверсионния слой и аз се любувах как под нас по бялата повърхност на облаците се плъзга сянката на самолета. Тя бе обкръжена от ореол във всички цветове на дъгата – рядко атмосферно явление. То изисква влажността да бъде висока. И въздухът да е наситен с микроскопични капчици.
Повечето от съседите ми вече изучаваха какво предлага развлекателната система. През процепа между предните седалки се виждаше екранът на десетинагодишно хлапе. То съсредоточено ловеше духчета с мрежа за пеперуди в някакъв анимиран свят. Дизайнерите на играта не бяха пестили багрите.
Доктор Максуел нямаше търпение да побъбри с някого. Той наистина се оказа университетски преподавател. Само че не отиваше да докладва последните си открития на конференция. Най-банално се прибираше от отпуска. Предполагам, че и учените от време на време имат нужда от почивка.
– Аз съм историк – обясни докторът. – Специалността ми е Втората световна война и точно сега подготвям монография върху Битката за Британия…
За щастие, капитанът все още не бе дал разрешение да разкопчаем коланите. Никой не пострада, когато взривната вълна ни настигна. Машината подскочи напред и нагоре. Както поривът на вятъра би издигнал някое хартиено детско самолетче. Резервоарите бяха пълни с гориво и ние падахме цяла вечност. Преди пилотите да овладеят самолета. Не чух писъците на останалите пътници, ушите ми заглъхнаха от моите собствени викове.
По-късно си дадох сметка, че телата на четиридесетината човека, които седяха на по-задните редове, са ме защитили от радиацията.
Съвзех се от болка в лявата ми длан. Професорът я стискаше толкова силно, сякаш от това зависеше животът му.
– Моля пуснете ме!
– Да, разбира се, простете ми, беше несъзнателно – заизвинява се той. – Това като че ли беше прекалено мощно за конвенционален взрив, не мислите ли?
– Какво невежество! – намеси се бабата от другата му страна. – Вие да не би да живеете в деветнадесети век? Не сте ли чували за проблясъка при ядрените взривове? Не го ли видяхте?
Гласът ѝ се извиси над воя на двигателите. Пътниците от съседните седалки, които се бяха посъвзели от шока, обърнаха глави към нея. Вниманието им като че ли я зарадва и окуражи. Тя продължи с още по-голям ентусиазъм.
– А за електромагнитен импулс чували ли сте? Той изгаря електронните компоненти. Направо е чудо как тази щайга все още не се е отправила надолу.
Неволно погледнах през илюминатора. Земята се намираше успокояващо далече от нас. Съдейки по шума и вибрациите, двигателите не възнамеряваха да се изключват. Все още.
– Не се безпокойте – от седалката зад бабата се обади жена. Тя носеше военна униформа. Светлосиня. – Аз съм инженер и ви уверявам, че електрониката на съвременните самолети е добре екранирана и ние сме в безопасност.
Историкът я попита нещо. Тя му отговори. После бабата отново взе думата. Аз престанах да следя разговора.
Имах причина. Двеста и четиридесетте долара ми дадоха възможност да забележа преди останалите как хоризонтът се надига. Невероятно!
Покрай самолета се появиха назъбени червени каньони. Релефът на местността под нас се променяше. И от двете ни страни. Както се убедих, като погледнах наляво. Трябваше да се наведа, за да избегна спорещите си съседи. През срещуположния илюминатор видях как краят на крилото застрашително се приближава към отвесната стена. Или стената се приближава към крилото – не че имаше значение.
Самолетът вече не набираше височина. Въпреки това гърдите ми се наляха с тежест. Лапата на клаустрофобията ме притисна към облегалката. Сърцето ми започна да бие бързо като на младо конче.
По стар навик затворих очи. Започнах да дишам дълбоко и бавно. Вдишване, едно-две-три, издишване, едно-две-три. Вдишване, едно-две-три…
В този момент писъците се подновиха. Останалите пътници също бяха забелязали какво се случва с околния свят.
Планините не се издигат за секунди. Трябват им еони. Новият вулканичен остров, който расте от морското дъно до Хаваите ще се нуждае от милиони години. За да пробие повърхността на океана.
Планините израстват за мигове само във филмите. Можех да се сетя за поне един с подобни сцени. Но те бяха красиво нарисувани картинки. Дори героите го разбираха, не само зрителите.
Можеше ли да бъде добре режисирана заблуда и случващото се зад илюминатора?
– Зле ли ви е? – историкът прекъсна размислите ми.
– Нищо сериозно – отворих очи аз. – Страдам от клаустрофобия. В неособено остра форма.
– О, разбирам – въздъхна професорът. – Като пилота от оня стар филм…
И той бе помислил за илюзията на движещите се картинки. Наистина, сякаш гледахме кино. Погледнах пак навън. Да проверя дали сме все още в същата сцена.
Не бяхме.
Хоризонтът се бе разтегнал под нас. Опасността от сблъсък с червените вертикални стени ни беше отминала. Вместо нея сега ни дебнеше различна заплаха. Дори не бе очевидно, че е заплаха. Зад крилото на нашия самолет и малко по-нагоре висеше друг. Много по-малък, покрит с безформени зеленикаво-кафяви петна. Пилотиран от летец, затворен в кабинка със стъклен похлупак.
– Месершмит! – извика докторът и се просна върху коленете ми, за да достигне по-близо до илюминатора.
– Месер… какво? – не разбра бабата.
– Немски изтребител от края на Втората световна война – отвърна той, без да се обръща към нея. – Първата реактивна машина, която участва в бойни действия.
– Отляво има още едина – обади се жената инженер от задната седалка. – Трябва да са колекционери.
– Може би. Странното е, че наистина има няколко екземпляра, които са в състояние да летят, но те, разбира се, нямат свастики по крилата.
Той посочи пречупените кръстове.
– Аааа, бихте ли се отместили? – деликатно го побутнах обратно към седалката му.
– Извинете! Искрено съжалявам! – Максуел почервеня като стените на каньона, през който летяхме допреди малко.
– Това някаква украса ли е? – попитах аз. Не от интерес. За да разсея напрежението. Пък и клаустрофобията ми беше изчезнала незабелязано. Обикновено атаките не отшумяваха толкова бързо.
– Да и не, обърнатата свастика е символ на Третия Райх – отвърна докторът, без да се замисля. – Гербът им. Смята се, че лично Хитлер го е избрал.
Докато той обясняваше, изтребителят издигна нос.
– Вижте ги, намаляват скоростта! – каза инженерката.
Наистина, хищното триъгълно нещо зад илюминатора изостана.
Въздъхнах с облекчение.
Прекалено рано.
Две ивици светлина разсякоха небето и минаха на метри над крилото. Дори по-близо.
– Те стрелят! – извика професорът. – С ракети! Загубени сме!
Отляво също нещо проблесна, но не толкова силно, както при експлозията на земята. Самолетът ни се залюля.
Нашите пилоти се опитваха да избегнат ракетите. Може би. Надявах се да успеят.
Воят на двигателите се изостри. Ускорението ме притисна към седалката. С крайчеца на окото си видях, че Месер-каквото-му-бе-името изостава назад и надолу. Дано същото да се случва и с втория.
Максуел отново легна в скута ми. За да се полюбува на германската машина. Докато тя се отдалечава.
– Много интересно, трябва да е инсценировка на някой колекционер, не може да бъде друго. И какво забележително внимание към детайлите! А включването на стрелбата в представлението беше черешката на тортата… – мърмореше си професорът. Човек от университетските среди. Какво да искаш от него…
Допуснах, че сме станали жертва на нечия извратена представа за хумор. Лесно и приемливо обяснение.
Само дето гъбата на атомния взрив зад нас се бе разширила. Толкова много, че краят на шапката ѝ можеше да се види лесно. Особено ако човек отправи поглед навън под много остър ъгъл. Както правех аз, гледайки през илюминатора на пътника зад мен.
Изтребителят отвън отново ни настигаше. Но с него ставаше нещо необикновено. Взрях се в малкото летящо нещо. Формата му се разми. Зад него се проточи черен шлейф.
Не беше шлейф.
Почти не беше шлейф.
А наметало.
И до нас не летеше самолет, а костелива човешка фигура, с коса в ръка.
Възрастната жена от другата страна на историка зарови лице в читанката си. Раменете ѝ се разтресоха.
Плачеше.
Летящият човек отвън седна на крилото. Като че ли беше канапе в нечия гостна.
Наметалото му бясно се развяваше под напора на насрещния въздушен поток. Той самият сякаш не усещаше безумната скорост, с която напредвахме.
Бабата продължи да плаче. Професорът колебливо я прегърна през рамената. Тя сякаш чакаше с нетърпение докосването му. Веднага се обърна и се впи в него. Той зашепна някакви успокоителни думи в ухото ѝ. Не можех да ги разбера заради писъка на самолетните мотори.
– Няма нищо – промълви жената. Виждах какво огромно усилие ѝ костваше да се овладее. Нямам представа как тя успя да го стори, на нейната възраст. – Всички сме смъртни.
Останалите пътници сигурно споделяха мнението ѝ. Защото виковете им пак изпълниха салона.
А отвън настъпваше нова промяна.
Човекът от крилото се изправи. Погледна нагоре и бавно закрачи напред-назад. Надигна се на пръсти. И подскочи във въздуха. Полетя на двадесетина метра от нас.
Тялото му стана по-дълго и по-широко. Разпери ръце. Те се източиха и отново се превърнаха в крила. По-дълги от преди. На тях се появиха големи червени звезди. Очертаха се кръговете на четири винта.
– Руска Мечка! – каза жената от задната седалка.
– Мечка? – бабата отново поиска обяснение.
– Да, така се наричат руските стратегически бомбардировачи – побърза да поясни тя. – Аз служа във военновъздушните сили. Ако са ни нападнали, значи бомбата не е дело на терористи.
– Това означава ли, че е започнала Третата световна война? – попита историкът. С изненадващо спокойствие.
Инженерката не отговори.
Върху гърба на трансформирания самолет се пъчеше стъклена купола с две заплашителни черни чертички. Те решително се завъртяха към нас.
Писъци отново изпълниха салона.
Стрелецът от руския бомбардировач – ако Максуел не грешеше – изпрати един дълъг ред. Пред носа на нашия самолет.
Пилотите светкавично реагираха. И ни насочиха към земята. Аз и всички останали на борда увиснахме на коланите.
Бабата изтърва читанката си. Пластмасовата кутия подскочи и разби лицето на старицата. От носа ѝ потече кръв.
Изрових от чантата си пакетче с влажни салфетки. Подадох ѝ една.
– Благодаря! – кимна тя.
Побързах да погледна навън. Какъв ли филм щяха да ни прожектират този път?
Зад илюминатора картината вече се променяше. Бомбардировачите бяха изчезнали.
Както и облаците, които преди ни пречеха да видим земята. По нея се извиваха пътеки.
Не пътеки, а пътища.
Не пътища, а следи от танкове.
Докато бягахме от куршумите на руския картечар, изглежда се бяхме спуснали твърде ниско. Без труд различих ромбовидните корпуси на металните чудовища.
Те бяха опасани по периметъра си с широки вериги.
Всяко имаше по няколко кули.
От тях стърчаха оръдия.
Танковете заобикаляха квадратни сгради, нахвърляни из прерията под нас.
Не сгради, не.
Пирамиди, убедих се, като огледах по-далечните.
Триъгълните им форми се открояваха върху зелената трева. Върху една от тях цъфна роза на беззвучен взрив.
Още преди димът да се е разнесъл, знаех, че вътре има домове. В тях живеят хора.
Спътниците ми се бяха умълчали. Защото отсъстваше пряка заплаха за нас. За пръв път от началото на този безумен полет. Пък и само седящите на крайните седалки можеха да забележат какво става долу.
Трагедията, която се разиграваше под нозете ни, оставаше невидима за повечето пътници.
Бяхме ли се измъкнали наистина от този кошмар?
Не, защото до крилото се приближи поредното чудо.
– Орнитоптер! – жената инженер го назова с думата, която измъченото ми съзнание търсеше. – Или нещо подобно…
Китайско хвърчило, прикрепено към корпус от тънки пръчки. Може би бамбукови. Цялата конструкция бе обвита с прозрачен найлон. Или нещо, което проблясваше на слънчевите лъчи по същия начин. От двете страни бяха закрепени махащи крила, задвижени от няколко мъже. Чрез педали.
Споменах мъже, но не бе сигурно. Защото краката на тези същества имаха мускули, по-дебели от обиколката на гръдния ми кош.
Всъщност краката им под колената се удвояваха. Като задните колела на тежките камиони.
Те се вгледаха в нашия самолет. Един от тях извика нещо. Педалите се превърнаха в мръснозелени кръгове.
Отровнозелени кръгове, като цвета на мономолекулярните маратонки.
Оформяше се редица от съвпадения.
Най-напред каньонът и моята клаустрофобия.
После самолетите от Втората световна война на историка до мен.
Бомбардировачите на… сигурно на военната инженерка.
Египетските пирамиди на пътника, когото побутнах.
Сега и орнитоптера на мъжа с маратонките.
Защо от другата страна на илюминатора се появяват само видения? Това ли беше правилната дума, или чудеса? Или кошмари?
Нямаше значение как ги наричам. Те бяха свързани с мен. И с хората, с които общувах, откакто се качих на борда.
Защо?
Телефонът ми иззвъня.
Но аз го изключих веднага след като се настаних на мястото си. Добре си спомням. Пък и мобилните апарати не работят в самолети. Скоростта е прекалено голяма. И докато телефонът установи контакт с една станция, тя се оказва прекалено далече. И връзката прекъсва. Телефонът трябва да започне отново същата процедура. Със следващия ретранслатор. И така – безкрайна редица от незавършени опити.
Извадих апарата от чантата си.
– Марияна? – обади се непознат глас.
– Слушам.
– Четиристотин и единадесет милиона, седемстотин тридесет и пет хиляди, сто деветдесет и едно цяло и осемстотин седемдесет и девет.
– Моля?
Изневиделица в мен се събуди споменът. Спомените.
Първо за филм. В който използваха телефоните за нещо подобно.
После за книгата, в която някой сортираше хората на две неравни части. По неизвестен признак. И с неособено ясни цели.
И най-накрая – най-важният спомен.
Споменът.
Пред очите ми се изправи домът ми. На Земята. Да. И ние наричаме родната си планета Земя. Нищо че обикаля около безименна звездичка в съзвездието Касиопея. На почти четиристотин парсека от Слънчевата система.
Двете места си приличат. И там има въздух, трева и морета. И там живеят хора. Наистина, ние сме десетокраки същества. Телата ни са покрити с хитин, като на тукашните членестоноги. И. Езикът. Ни. Се. Състои. От. Къси. Изречения. Не като на хората тук. Което ни създава проблеми в диалозите с тях.
Но има и нещо, което ни свързва.
Ние искаме да намерим братя по разум. Също като тях.
Затова такива като мен жертват комфорта и уюта на подземните ни къщи.
Затова пътуваме стотици парсеци до други звезди.
Затова прекарваме хиляди години затворени в малки метални капсули.
Затова страдаме от клаустрофобия.
След телефонното обаждане. Което възстанови истинската ми самоличност. Знаех, че дори моят страх от затворените пространства се използва в теста. Той служи за калибровка на системата, която измерва реакциите на местните. Клаустрофобията е малък личен страх. Атомната бомба е голям, глобален, общочовешки.
Страховете на хората са разпръснати между тези две граници.
Този път те не издържаха изпитанието. Едва седемнадесет процента от пътниците надвиха страховете си. Болшинството все още се парализира от странното и неочакваното.
А петима изпитуеми, чиито лични страхове взех, овладяха паниката си.
Дори проявиха знаци на любопитство.
Все пак. Тукашните хора се представиха по-добре, отколкото преди две хиляди години. Когато е бил предният тест.
Още едно или две столетия, и може би те ще са готови да си стиснем ръцете…


Валентин Д. Иванов
30.08-4.09.2017, 4-6.11.2017, Мюнхен
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Четиридесет и три минути“

Мнениеот valio_98 » Пон Май 11, 2020 1:13 am

Твърда фантастика за войнствени пришълци, които ни нападат с летящи чинии, и се налага разни случайни или не съвсем случайни хора да се заемат със защитата на родната планета.
Един след друг тук са представени два разказа-близнаци, написани за конкурса на сп. „Трубадурите“ (където не спечелиха нищо). Близнаци, защото са две версии на една и съща история – първият е къс, състои се от около 950 думи, както изискваха правилата, а вторият е пълната версия, от около 4700 думи.

* * *


Четиридесет и три минути
(конкурсна версия)


Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант Николов друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата с него отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със старата пушка, защото пущината имаше много силен откат и рамената ги боляха.
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зейнала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, няма излизане. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят полицейската Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде.
Последният половин час се развиваше епично, по Записките на Иван Вазов. Или на Захари кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но тогава съученичката Милка, която си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от който и да е дърт писател.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Там криеше най-близкият нашественик. Пушката беше у сержанта и той натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, кремъклийката падна на земята. Софиянецът – Памуклиев, Памука за приятелите – само това чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше зад тях.
- Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза Николов.
- Млъкни, ма – сряза я Памука. Биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в корените на огромния бряст. Или клен.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
- Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
- Нали ми видя книжката – измърмори вторият защитник на човечеството.
- Малко ли ми минават през ръцете...
- Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
- Като Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в „С деца на море“.
Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
- Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
- Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
- Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
- Значи инженер без пет минути. С това – ченгето извади от джоба си заостреното нещо, което бе задигнало от първия убит зелен – те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
- Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна баровецът и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
- Spoils of war – отвърна ченгето с цитат от Цивилизацията. – Аз не можах да го включа виж дали ти няма да можеш. Лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
- Пазете се! – викна мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Двамата с пришълеца стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Николов предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина от тялото на софиянеца се свличаше на земята.
Ченгето погледна часовника си, вярно на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.

***

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
- Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
- Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer.


Валентин Д. Иванов
18.12.2017, Мюнхен – 27.12.2017, Малка Верея – 29.12.2017, Бургас


* * *


Четиридесет и три минути
(пълна версия)


Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света...
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
- Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
- Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният... или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
- Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
- Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
- Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете...
- Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
- Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм... „С деца на море“.


.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
- Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
- Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
- Руснак?
- Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
- Иди го разбери на кой господ служи.
- А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
- Знаем ги такива – кимна Памука.
- Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
- Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
- България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
- Може би в София?
- И там е казал същото, колегите са в паника.
- Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
- Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
- И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да... слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
- Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
- Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София... Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
- Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
- Шух... ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин... – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
- Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
- Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
- Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
- Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
- Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
- Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
- Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
- Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен...
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
- Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
- Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
- Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му...
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
- Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
- Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

- Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
- Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
- От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
- Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
- Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
- Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше... а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
- Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
- Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
- Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
- Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
- Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
- Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
- Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец...
- От къде знаеш, че са от Марс?
- Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
- Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
- Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
- Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше...



Валентин Д. Иванов
18-19.12.2017, Мюнхен
25-26.12.2017, Малка Верея
30-31.12.2017, Бургас
4.01.2018, Малка Верея
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Как инженер Ганев направи България

Мнениеот valio_98 » Вто Май 12, 2020 2:02 pm

Приказки от чекмеджето: Как инженер Ганев направи България велика


Хумористична фантастика, , макар и малко тъжна, вдъхновена от Алеко Константинов и колкото и да е странно, от братя Стругацки. Винаги ми е харесвала идеята, че няма от какво друго да се сътвори добро, освен от зло, както и няма от какво друго да се направи знание, освен от невежество, а култура – от диващина. Разказът е публикуван в българоезичния чикагски вестник „България“, стр. 17, бр. 11 (924), 2019 г. от 14-20.03.2019 г.

* * *


Епизод първи: инженер Ганев извежда България на три морета

Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта даваше повод за безпокойство. Той не помнеше от кога не го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.
Разтревожен, инженерът се отправи към кухнята с намерението да удави в чаша студена вода досадната пришълка, която се бе вселила в главата му. Но мисълта не захиря, напротив, все едно че беше стайно мушкато, усетило живителна влагинка, вирна листенца, разрасна се и взе да натиска черепа му отвътре, като младо пиле дето аха, и да се излюпи.
Ганев, ядосан вече не на шега, се върна в спалнята и разбута жена си.
- Имам мисъл! – викна той. Почти изпищя, което беше социално неприемлива реакция, неподходяща нито за мъжествеността, нито за възрастта му.
- Кво, бе? – Ганевица едва-едва отклопи очи.
- Имам мисъл! – натърти съпругът ѝ. – Дойде. И не ще да си ходи.
- Ти само изчакай малко и тя сама ще се махне – успокои го жена му. – Що не си легнеш? - И подкрепи думите си с по-солиден аргумент, като надигна завивката. Да му покаже колко е желан и как го подкрепя в трудната му житейска борба.
Но болката в кръста още не беше отпуснала инженера. Да бях пил и един аспирин с водата, рече си Ганев. Ама на, мисълта ме разсея от истински важните неща.
Той направи страдалческа физиономия, потупа се по пояса. Жена му прояви разбиране, обърна се към стената и преди съпругът ѝ отново да докрета до кухнята, вече тихичко похъркваше.
Ганев поправи грешката си – извади от аптечката две байерови таблетки, от онези дето не дразнят стомаха, и ги глътна на екс. За болката се погрижих, рече си той, сега да видя какво мога да сторя за мисълта. Всеки проблем се решава със системен и методичен подход, така го бяха учили навремето във ВМИ-то.
Най-напред, кое бе породило проклетата мисъл? Ганев се поколеба. Тя можеше да произлиза или от уроците по Родинознание в далечната му третокласническа младост или от някое предаване по телевизията.
После, за какво беше мисълта? – България на картата е цветно петно, по-зелено в долините, по-белезникаво там, където са най-високите планини. Как да разпне това парче земя, да я направи по-голяма от човешка длан със среден размер, та да стигне до големите топли морета на юг?
Ганев се почеса там, дето не го сърби. Сети се кое му докара таз мисловна напаст – снощи жена му го заврънка да ходят през отпуската в Гръцко. Инженерът помили, пресметна колко ще им струва пътешествието, сравни предполагаемите разходи с постъпленията в семейния бюджет, и каза твърдо нье. Добре, че тя се сети за морето след уважението, иначе Ганев щеше да си докара болките в кръста на Куково лято.
Обаче по всичко личеше, че жена му не се е отказала напълно от проектопочивката. Нали затова отметна тъй прелъстително завивката тази сутрин. Инженерът пак се почеса на същото място. Дали нямаше начин хем да ѝ угоди, хем да не се разорят?
А не можеше ли да ѝ угоди и да изкара някой лев?
Почеса се инженер Ганев за трети път, извади от изтърканата инженерска чанта един лаптоп, последен китайски модел, отвори го и се взря над екрана в отсрещната стена, където се кипреше полска секция, оцеляла от социалистическата младост на семейство Ганеви. Там, сред няколкото прашасали книги се кипреше един фантастичен роман на Хари Харисън. Останка от същата епоха.
Инженерът не губи време да се чеше повече, направо отвори редактора и затрака по клавишите. Първо, прокопаване на тунел от Сандански до Средиземно море. Но не до къде да е, ами в неутрални води на половината път до италианския бряг. За това ще стигнат европейските фондове за развитие на инфраструктурата от следващата петилетка, а неквалифицирана ръка да върти кирките и да бута вагонетките с пръст – колкото искаш. Второ, изграждане на подземна железница през новия тунел. Теснолинейка, за по-малко напречно сечение. За да спестим средства, ще използваме композициите от линията Септември-Добринище, пишеше Ганев. Трето, най-важното – подводен терминал в Средиземно море. Даже два. Единият между Гърция и Италия, а вторият – на юг, на половината път между Пирея и Александрия. С хъбове за газ и нефт. Ще разтоварваме направо от танкерите без да се налага корабите да влизат в пристанища. Ще спестим разходите за лоцмани и за пристанищни такси. Това Бритиш Петролеум, Тексако и Лукойл всичките ще идват при нас, миличките, ще забравят всякакви там Северни и Южни потоци...
След има-няма десетилетие вечният министър-председател резна лентичката и обяви, че Симоновият завет е изпълнен – България отново се простира на три морета. Инженер Ганев скромно се подсмихваше в ъгъла.



Епизод втори: инженер Ганев превръща България в колониална империя, над която слънцето никога не залязва

Инженер Ганев си пиеше третото предиобедно кафе и тихо пустосваше по моряшки. Клиентите на фирмата недоволстваха, началниците – двойно повече. Самият инженер се извисяваше над бурята на техните тревоги невъзмутим като атол, чийто вулкан отдавна е спрял да плюе лава. Ганев се рееше в облаци от спокойствие – нещо, което никой атол не можеше да постигне, а и повечето простосмъртни – също. Но инженерът не беше обикновен човек, не и в дните, когато го спохождаха идеи.
След случката с тунела му хареса да има мисли. Услади му се и той сам започна да ги търси. За беда пущините не се намираха току-така. Най-лесно се появяваха след външно стимулиране, я от страна на стрина Ганевица, я на някоя тлъста сметка за ток или парно, я – както сега – заради дъщеря му.
Той погледна с безразличие купчината жалби, на които трябваше да отговаря в кутията за входяща писма. Намуси се и с решителен жест ги запрати към кошчето. Така де, от съвета на директорите няма да му искат обратни разписки за да се види, че наистина е изпратил извинения. Те едва ли знаеха, че електронната поща поддържа такова нещо като обратна разписка. Ако искат, сами да се свързват с клиентите и да проверяват.
Инженерът взе чист лист от принтера, пое си дълбоко въздух и бързо – докато не се беше изпарила смелостта му – написа най-отгоре: „Идея“. Чакаше го, не – препираше го новата Мисъл, но Ганев не бързаше да я домисли. Боя се, каза си той, да не се разочаровам от нея, да не се окаже кьор-фишек.
Нямам право да се мая, реши инженерът. Щерката на мене чака.
Кой го е грижа за някакви си недоволни клиенти, като на Ганевата шия висеше с тежестта на воденичен камък една амбициозна тинейджърка, вулкан от желания?
- Искам да уча в Америка! – каза му снощи тя.
А всичко вървеше така добре. Инженерът мирно вечеряше и на никого не пречеше, отдаден на сладостни спомени. Стрина Ганевица, благодарна след почивката в Гръцко, миналата седмица на две пъти се погрижи за кръста му. То, за човек на неговите години не беше нужно повече. Навън залязваше топлото лятно слънце, чуруликаха птички и котката на съседите не мяучеше – или те най-сетне се бяха сетили да я нахранят или вече беше умряла от глад.
Ганев се задави. Вярната му съпруга се притече на помощ и го потупа по гърбината. Дланта ѝ бе тежка, хапката изхвърча от кривото му гърло и се приземи право в средата на чинията. Той деликатно отмести изделието от чехословашки порцелан настрани и се покашля, не защото имаше нужда, а за авторитет.
- В коя Америка? Северна или Южна? – попита инженерът.
- Татко, не се прави на интересен! Искам на западното крайбрежие, – и за да не я прати родителят ѝ в Сиатъл, където валеше два от всеки три дни дори през лятото, добави, – в Калифорния.
Бащата въздъхна. На какво ли не е готов българинът за образованието на децата си?
Цяла нощ той се рови в сайтовете на калифорнийските университети и си скуба косата. Скъпо! Още по скъпо! Прескъпо! Даже с комисионните от хъбовете и таксите от „Солунската митница“, както наричаха граничното съоръжение до изхода на средиземноморския тунел край Сандански, щерката щеше да види Америка през крив макарон.
Ще измисля нещо, зарече се Ганев.
И ето го сега, с перо, прощавайте, писалка-еднодневка Бик в треперещата ръка, той полагаше Мисълта си на белия лист.
Първо, по навик започна да изброява инженерът, обявяваме война на Америка. Това е лесно, стига две-три думи да се променят в някоя телеграма на правителството. За стар хакер като него – детска игра.
Второ, печелим войната. Още по-фасулска работа. Хакваме им НОРАДа-Морада, онези се наканват да си изстрелят ракетите по нас, ама нанай, ракетите отиват... после ще решим къде да отидат, може да ги използваме да решим някой и друг световен проблем, да направим даром малко добро на хората, ако не на всички, поне на некои наши ора. Тъй, де!
Трето, присъединяваме таз проклета Калифорния към Софийската област. Тък щерката ще трябва да плаща по-ниски студентски такси като жител на щата. Което е съвсем друга ракия, не е като кожодерските таксите за студенти от другите щати...
И така, след няколко дена, не много бавно и определено не полека, като броим Хаваите, Гуам и разбира се, метрополията в Европа, България се разтегна и се превърна в световна империя, над която слънцето никога не залязваше.



Епизод трети: инженер Ганев съживява българската космическа програма

Остана сам инженер Ганев: жена му замина за южните морета, а щерката – за Западното крайбрежие. Натъжи се той: те двете изпълниха мечтите си, ами аз? Почеса се по навик на онова място, дето не го сърбеше, и се запита: Каква е моята мечта?
Ето, той направи от България световна сила. Най-световната най-сила. Уолстрийт обезлюдя, всичките банки се преместиха в Софийското сити край НДК. Японските, китайските и американските компании се надпреварваха коя по-напред да си пренесе производството в технопарка край Пловдив, а Бургаското пристанище надмина по товарооборот Лос Анжелис, Хамбург, Плимът и Шанхай взети заедно. От ООНето плахо подпитваха дали не могат да се пренесат от Манхатън в Перник, а Европейския Съюз направо заяви, че дава под наем щаб-квартирата си в Брюксел и ще си строи нова в Пазарджик. Носеха се слухове, че Международната търговска организация иска да се премести в Княжево, а Интерпол – в Симеоново.
А инженерът продължаваше да седи на бюро – макар вече в Българската Западоиндийска компания, – да отговаря на клиентски жалби и само от време на време вадеше мобилния си телефон Респром-1300, производство на завода в Белоградчик, за да провери на холографския екран постъпленията от Самоковската митница. Умната машинка проектираше тримерни графики във въздуха пред него и с гласа на Лили Иванова обявяваше баланса по сметката.
За това ли се борих, за това ли страдах от високо вътрешночерепно налягане, докато мислех тия мисли?
Изтри Ганев с едно махване на ръката всички клиентски писма, яхна електрическата „Тесла“ (да не се бърка с Елонмъсковата „Тесла“ тази е с ударение на последната буква, по български тертип) и по интелигентната магистрала се отправи към родното си село Костилково със скорост триста и осемдесет километра в час. След петдесет и пет минути колата го остави пред къщата на дядо му. Затича се инженерът към дома на праотците си, даже забрави да затвори вратата, та се наложи изкуственият интелект на транспортното средство да я хлопне вместо него. А в това време Ганев вече ровеше из картонените кутии, скрити в най-далечната одая. Там той криеше тетрадките от ученическите си години и сега търсеше онази по Родинознание за трети клас. На гърба й десетгодишният Иванчо, бъдещият инженер, се беше нарисувал някога като космонавт.
Това бе мечтата му.
Не му трябваше много. Повечето от ракетите на НОРАД-Морад още си стояха в силозите и фирмите, на които последното американско правителство беше аутсорсанло поддръжката им, съвестно си вършеха работата. Какво значи загуба суверенитет? Каква Булгерия? Имаме контракт! Договор, сиреч. Ние изпълняваме нашите задължения, бъдете така добри да си плащате. Иначе, ще ви съдим в Хага. Ах, съдът се преместил! И къде? Добре де, ще ви съдим тогава в Хасково, където и да е то. Ганев примерно така си представяше разговора между адвокатите на Боинг, Нортроп-Груман и Локхийд от една страна, и генералите от „Дякон Игнатий“ 3, дето се помещаваше българското Министерство на войната.
Той извади от джоба си измачкана салфетка с логото на веригата за бързо хранене „МакХапка“. Приглади хартийката с длан. Огледа се наоколо. На перваза на стария прозорец лежеше едно оглозгано химическо моливче – сигурно останало още от покойния му дядо, от времето, когато той работеше като магазинер в селото. Инженерът го наплюнчи и започна да смята.
След три дена във Варненския корабостроителница избутаха с булдозери настрани и започнаха да режат за скрап кила на някакъв супер танкер, който по милост се бяха съгласили да строят за Саудитска Арабия. На негово място положиха основите на космически кораб, назован с тайнственото име „Тахмасиб“, който им поръча инженерал.
- С него ще кацнем на Слънцето! – обясни Ганев на директора на завода. – Но за да не изгорим, ще летим през нощта! – Директорът замига на парцали. – Ха-ха, хвана се! Ще летим към Юпитер. И понеже той сега е от другата страна на Слънцето, ще излезем извън равнината на земната орбита и ще направим гравитационна маневра около нашето светило. Тази траектория се нарича овърсан, да наиш...
След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на спътника на Юпитер Амалтея.
- Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му...
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Шуми Марица“ в изпълнение на Зис.


Валентин Д. Иванов
Мюнхен, 8.02-8.03.2019 г.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Приказки от чекмеджето: “Няма новини от Баклавлавия или имаш

Мнениеот valio_98 » Сря Май 13, 2020 9:46 am

Приказки от чекмеджето: Няма новини от Баклавлавия или имаше ли президентът леля?

Покрай KOVID-19 се родиха какви ли не конспиративни теории – в целия спектър от „всичко е измислено“ до „крият труповете“. Според мен вирусът и особено нашата реакция на него разкриха друга тъжна истина, която няма нищо общо с инфекциозните заболявания, макар да е заболяване само по себе си, само че социално...
Разказът – публикуван в подкаста „Българска Фантастика“ (https://www.youtube.com/watch?v=Wwh-bglfkMw) – е посветен на един по-скромен аспект от въпросното социално заболяване: Защо ни е да „създаваме“ вирус, щом имаме средства за масова информация?
Действието се развива в същия свят като в разказа „Как инженер Ганев направи България велика“ от предното съобщение.


* * *



Понеделник, 9 часа и 32 минути сутринта

Папараци фотографират как лелята на президента излиза от имението на поп-певеца ЗиС, яхнала люляковия си кабриолет с хибридно задвижване, производство на бившия завод „Чуков“. Пет минути по-късно снимките ѝ украсяват новинарските страници в Интернет и са харесани милиони пъти в Сураттефтер и в ЧабукХабер. Блогърите и влогърите, стругарите и миньорите, перачките и мисирките, казано накратко всички, се питат какво са правили двамата цяла нощ.
От прес-службата на президента отказват коментари, а когато една журналистка повдига набъбналия въпрос по време на сутрешната си среща с представителите на средствата за масова информация, главнокомандващият на най-скъпите въоръжени сили в света вбесен изхвърча от залата, развявайки жълтата си грива.


Понеделник, 1 часа и 35 минути следобед

Разшифровка от записите на ролковия магнитофон, който един много по-по-по-предишен президент забравил да изключи преди да си поде оставката:
Сегашният президент: Разлаяйте кучетата! Дръпнете им опашките! Хубаво замажете очите на всички!
Прес-секретарят на сегашният президент: Да, сър!


Понеделник, 7 часа и 18 минути вечерта

След едночасово обяснение какво е искал да каже жълтокосият президент в триминутния си ГюрултиЧирик за войната в Западните покрайнини, русата говорителката на президента Ма-Ша Биттер горчиво обявява:
- Вече втори ден няма новини от Баклавлавия. Уверявам ви, че президентството внимателно следи развоя на събитията в тази нещастна страна.
Журналистите учудено се споглеждат, но нямат допълнителни въпроси.


Вторник, 8 часа и 33 минути сутринта

На следващата среща с медиите историята се повтаря – Ма-Ша потрепва с дългите си мигли и с тъжен тон, сякаш току що е изпила половин литър швепс „Битер Лимнон“, обявява че от Баклавлавия все още няма новини.
Журналист от „Нашингтонски Прозт“, стар и влиятелен вестник на немскоезичната диаспора, се престрашава и като се взира в тесните азиатски цепки на очите ѝ – навярно воден от отчаяна надежда, че ще може да прочете в тях истината – направо пита госпожа Биттер какво знае президентството за Баклавлавия, и какво не съобщава на народа. Той завършва с прословутото „защото хората имат право да знаят“.
- Ние самите бихме искали да знаем какво се случва в Баклавлавия, и ако не се случва, както трябва, да го случим според волята на президента. – Ма-Ша изпраща към залата най-чаровно-отровната си усмивка. – В момента нашите най-добри експерти по хибридно разузнаване, хибридни войни и хибридна външна политика работят по въпроса.


Вторник, 1 часа и 02 минути следобед

Президентът пристига на редовната си обедна пресконференция със загрижено лице.
– Обещавам на моите избиратели, че ще направя всичко възможно за да защитя потъпканите човешки права в Баклавлавия! – заявява той. – Уверявам ви, че намаленото производство в нашите заводи, предизвикано от масовата пандемия там, няма нищо общо със снижаването на синеморския индекс МентИкс с петстотин единици...
Половината журналисти трескаво започват да четат в есперантската версия на Енциклопедия Баклавлавика статиите за икономиката и политиката на страната, а другата половина надничат през рамената им и трескаво подпитват какво пише там.
До вечерта МентИкс наистина пада с петстотин единици, но пък никой не помни дали президентът има леля или не.


Валентин Д. Иванов
1.03.2020
Влак Стара Загора 6:10 – София 10:15
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Приказки от чекмеджето: упражнение в литературна мистификаци

Мнениеот valio_98 » Чет Май 14, 2020 7:55 am

Приказки от чекмеджето: упражнение в литературна мистификация


Малка литературна загадка в две части. Първата са пътни записки на любителя на фантастика Ян Янсен за пътуването му до Антверпен, където през далечната 1954 г. той посещава „Тверпкон 1954“. Те са публикувани, доста по-късно, във фензина „Counter Clock“, брой 27 (2017). Аз ги преведох и излязоха в сп. „Тера Фантастика“, бр. 17 (2018). В тях между другото се говори за тайнствен българин, който участва в работата на кон-а и най-вероятно е първият наш сънародник, участвал във фенското движение. За съжаление името му не е споменато.
Втората част от загадката е откъс от фантастичен разказ „Реквием за една планета“, предположително написан от същия българин! Отне ми много усилия да открия и възстановя този документ от оная далечна епоха, в търсенето бяха замеси хора, който не искат да бъдат споменавани, така че няма право да разкривам подробности. Образно казано, това бе почти същото като да открие човек бутилка с писмо от баба си, докато се разхожда по безлюдните космически брегове... Само ще кажа, че пътьом се наложи да разбием шифъра, с който е закодиран Ръкописа на Войнич. Откъсът от разказа бе публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 18 (2019).
Загадката – кой е първият български фен – за сега не е решена, но може би някой ще има повече късмет от мен...

* * *


Тверпкон 1954, записки от Ян Янсен, публикувани (много по-късно) в „Counter Clock“, брой 27 (2017)

Ето че най-после този ден свърши! Цяла седмица на трескава активност и тичане да да докараме конгреса за фантастика до успешен завършек отминаха в историята. Придружени от Кен Слейтър, ние двамата се дотътрихме до моята квартира, а останалите се отправиха по своите пътища, тъй като за повечето от нас следващите дни означаваха да се върнем отново на работа, а на някой им предстоеше и дълго завръщане до техните страни.
Кен възнамеряваше да остане до сутринта, но понеже жена му с децата бяха отседнали у нас, трябваше да се прибере заедно с мен, докато Дейв просто не можеше да се отдели от нас. Освен това у дома им се откриваше възможност да си допият; обосновано очакване, като се има предвид, че по време на шеметните дни преди конгреса аз „попивах“ от ресурсите на Дейв, докато с него обсъждахме различни аспекти на предстоящото събитие, като подходящия ред на мероприятията и други подобни. Както и да е, за изненада на англосаксонските фенове ние бяхме в състояние да ВЪРВИМ до дома си и веднага, щом се добрахме до там, Кен се въоръжи с лист и молив, и с апломб започна: „Беше полунощ в Хавър, беше полунощ в Берхемлеи(1)... А също така, коняците бяха двойни...“ Спрях го тутакси, за да му предложа да си пийнем, а също и защото не разбирах какво общо има Хавър с нашия конгрес. Направо му казах да зареже записките си.
Липсата на вяра във фантастиката, демонстрирана от липсата на волни пожертвувания, за каквито помолихме на „Алфа“ 3(2), не ни позволява да издадем специален брой, посветен на конгреса, както планирахме. Обаче сега и двамата съжаляваме, че не оставихме Кен да продължи, така, за всеки случай...
Но да се върнем към нашата отегчителна история: периодът на двойните коняци не продължи дълго и ние подхванахме бутилка с нещо друго, която скоро беше последвана от още една. Не знам нито искам да гадая какво би станало, ако жена ми не се беше прибрала в къщи около полунощ, и любезно (?) не ни бе убедила да си лягаме...
Дейв успя да се прибере у тях и това, че на следващия ден той се чувстваше свеж като малка птичка напролет е доказателство за качеството на питиетата. Всичко това е само извинение за ужасните записки, които следват по-нататък – аз не успявах да бъде навсякъде, а Кен, който бе моторът на кона, би могъл да разкаже много по-добре за него, Но ние, или по-скоро аз, съм натоварен с тази задача, така че трябва да ме изтърпите. Бих могъл да разказвам надълго и нашироко за проблемите в организацията на конгреса, но ако го направя, това ще изисква двадесет или тридесет страници само за тази част. Всеки, който е бил в организационен комитет на конгрес за фантастика, ще ме разбере. Това, че ние трябваше сами да правим всичко сами, се дължи на тъжното състояние, в което е изпаднал фендъма в Б...ия(3) днес. Предполагам, не всъщност съм сигурен, че тази фенска среща много подобри ситуацията и че ни очаква по-розово бъдеще. Пак се отклоних.
Започваме със сутринта на ден „К“: аз станах около пет часа сутринта, постижение, на което никой в службата не би повярвал, че съм способен. По пътя взех Дейв, и да, той също беше буден... почти. Като стигнахме до залата, открихме, че вратата ѝ е затворена и ключовете ги няма никакви. Обаче само на няколко метра открихме шахта, аз се спуснах в нея и въпреки че едва не си счупих врата заради множеството боклуци в мазето на сградата, успях да намеря стълбището и в края на краищата – да попадна в конгресната зала. По пътя нагоре се наложи да разглобя няколко ключалки, но това е без значение... Дейв все още съжалява, че нямаше диктофон под ръка за да запише сладките думи, които излизаха от устата ми, защото по-късно не откри повечето от тях в нито един речник. Според него съм използвал лексика от няколко езика, които не владея(4).
Началото на конгреса бе насрочено за десет, но към осем започнаха да пристигат първите фенове и срамежливо попитаха дали могат да бъдат полезни с нещо. Ние им дадохме задача да украсяват залата и прозорците с корици от някакви списания, които... да кажем така, не бяха научно-фантастични. Постепенно се стекоха още хора, вероятно заради поройния дъжд, който се изливаше навън. Подозирам, че феновете от Манчестър си го бяха поръчали, защото от постоянната влага са развили хриле и плавници на краката, и не могат да оцелеят дълго без вода. Поне се надяваме, това да е причината, а не съзнателен опит да създадат безредици в Антверпен.
Кен Слейтър бе първият британец, който се появи. Заедно с жена си и децата си, които веднага бяха изпратени да си почуват у дома на Ян. А самият Кен започна опознавателна сесия, на която главното му занимание бе да представя хора, за които никога не е чувал на други хора, които никога не е виждал. Така че, имайте му доверие. Трябва да го поздравим, защото той грешеше само в около деветдесет процента от случаите. Както може да заподозрете, останалите десет бяха хора, който той наистина познаваше.
В десет срещата бе официално открита от Дейв в ролята му на президент на клуба за фантастика „Алфа“ – диктатор би било по-точно определение, защото той сам се избра. Неговата реч, заедно със следващата, на секретаря Янсен, няма да публикуваме тук, понеже са твърде скучни. Ако някой иска да ги чуе, предполагаме, че BBC пази записи.(5) През това време в залата феновете се побратимяваха по обичайния си начин, с юмруци и лазерни пистолети(6), така че никой не забеляза нищо. И двамата докладчици бяха щедро аплодирани – смея да предположа – повече заради усилията им да организират конгреса, отколкото за мислите, които изразиха. Последва изложение за положението на фендъма в Холандия...
След обедната почивка Кен Слейтър представи на публиката Уолт Уилис(7) и трябва да го е направил добре, защото когато приключи, Уолт беше червен като рак. Когато дойде неговият ред да говори, се оказа, че той страда от сценична треска и започна да мърмори под носа си. Можеха да го чуват само седящите на първите няколко реда, така че тук включваме целия текст на доклада му:
Както забелязах в официалната програма, аз трябва да дискутирам неформалните фенски издания. Няма да ви убеждавам, че неформален и приятелски фензин е по-добър от който и да е друг тип списание. Мога само да кажа, че аз лично го харесвам повече и да обоснова собствените си предпочитания, но те едва ли ще ви убедят, освен ако не търсите във фендъма същото, което търся и аз. Впрочем, във фендъма има доста хора, които дори не знаят какво търсят в него. Вземете за пример писмото, което получих онзи ден от един млад канадски неофен. Той олицетворява явление, което рано или късно трябваше да се случи във фендъма – за пръв път любител на фантастиката има на разположение нещо, за което е мечтал всеки редактор на фензин откакто се появиха първите циклостилни любителски издания през 1920-те години. Канадецът има на достъп до цялото оборудване на истинска печатница! До всякакъв вид печатарско оборудване: от линотип до машина за офсетен печат. Естествено, той възнамерява да издава фензин. Още по-естествено, той ще е ежемесечен, ще се отпечатва на висококачествена хартия и ще е богато илюстриран. Тиражът ще бъде около 500 екземпляра...
Този бъдещ фен-редактор току що е прочел „Омагьосаният дупликатор“(8) и едно от нещата, за които ме пита е дали е правилно да използва „аеропланограф“(9), ако има безплатен достъп до него. Тези от вас, които са чели „Омагьосаният дупликатор“ вероятно си спомнят, че ласкателствата на мистър Суифт (който олицетворява офсетен принтер) бяха едно то изкушенията, през които трябваше да премине Джофан. Жертвите на мистър Суифт летяха над фендъма с помощта на „аеропланограф“ докато им свършат парите, след което бяха изхвърлени.
„Летейки наоколо и гледайки отвисоко към фендъма“ са думите, използвани в „Омагьосаният дупликатор“. В тях се крие нещо повече от въпроса за разходите; това е въпросът за високомерието, за отношението между редактора и читатели.
Погледнете на него така: няма смисъл да поставяте на масата щипки за захар, ако на гости са ви дошли приятели, пред които не се смущавате да взимате от захарните бучки с пръсти. По същия начин няма смисъл да се опитвате да впечатлите феновете, ако това, което търсите във фендъма е приятели. Лъскавото списание само издига бариера между вас и вашите читатели и само до някъде това е защото професионалния печат изглежда помпозно. Всеки, който иска да намери приятелство и забавление във фендъма има много по-големи шансове, ако си остане с циклостила и използва енергията си за получаване и написване на хубави материали за своето списание. А ако иска да се похвали с качеството на печата, по-добре да се присъедини към някоя журналистическа асоциация, чийто членове хабят времето си произвеждайки елегантни презентации на своите боклуци.
Разбира се, вие може да търсите във фендъма власт и влияние. В този случай вие сте заложили на погрешния кон. Има само около 200 активни фена. Ако увеличите тиражите си над това число, единственото общо между вашите читатели ще бъде интереса към научната фантастика и ще можете да публикувате само ревюта. И ако има една сигурна истина в настоящия момент, тя е, че към подобни материали няма достатъчно интерес, който да поддържа фенско списание с голям тираж. Когато фантастика се намираше трудно, фензини като „Фантастично ревю“ на Гилинг(10) оцеляваха, защото насочваха читателите към източници и доставчици. Но сега имаме фантастика до втръсване. Феновете като мен, които са израстнали във времената на дифицит, изпитват чувство на дълбока безизходност, защото не са в състояние да изчетат цялата фантастика, която се появява сега. Притеснява ги да си мислят, че може да са изпуснали нещо и не изпитват никаква благодарност към хората, който тичат след нас за да им кажат точно какво са изпуснали и колко е хубаво то. Струва ми се, че сега няма място за подобен тип списание – ревютата не са достатъчни за да осигурят успеха му.
От друга страна, колко по-малък е тиражът ви, толкова по-голям е изборът на материали. Малкият тираж прави вашия фензин подобен на лично писмо(11), а в него може да се включи всичко. Вашите автори могат да пишат непревзето по теми, които лично ги интересуват и вашите читатели ще усетят по-интимна връзка с изданието и ще я демонстрират като ви изпратят писма с коментари, което е по-важно от всякакви пари.
Доказателство за думите ми е факта, че тези приблизително 200 активни фена са успели да издържат само две любителски списания с тираж над 500 броя. И двете са насочени предимно към колекционери, които са представители на друга раса(12).
Но да се върнем към нашия доклад за хода конгреса. Не съм сигурен дали Уолт беше приключил, когато избухнаха бурни ръкопляскания. Забелязах, че той е доволен да се оттегли от сцената и подозирам, че е намерил сполучлива маскировка, защото по-късните ми опити да го открия в залата и близките заведения не дадоха до резултат.
По-нататък конгресът изненадващо пощуря. Кен Слейтър отново надмина себе си, като едновременно беше докладчик, актьор, суфльор и Гху(13) знае още какво. И по-добре, защото иначе конът щеше да замре – повечето от гостите, които бяха обещали да пристигнат, така и не се появиха. Дивото изпълнение на Кен подтикна Дейв и мен да изтичаме на сцената и да се опитаме да разберем целта на неговото бясно ръкомахане. Оказа се, че той не е в състояние да открие хората, които би трябвало да говорят точно в този момент. Ние също не успяхме. Кен успя да поддържа огъня за повече час. За съжаление не можем да ви кажем как, защото и двамата бяхме заети да търсим липсващите докладчици, но по-късно научихме, че е използвал магически трикове и хвърчащо обекти. Обаче един бегъл поглед към бутилките в колата му ни каза откъде той е почерпил дух за подобни изпълнения...
Трябва да е било около час по-късно, когато от дясната страна на залата се разнесе оглушителен шум и един от прозорците се разпадна под въздействието на нечии крака, тяло и... брада! Въпреки че бях предупреден, тази неочаквана поява ме изненада, защото притежателят им беше казал, че ще се приземи на покрива. След като паниката отмина, всички ние посрещнахме Бърт с поздрав, който разклати основите на сградата и покри пода с дебел слой от нещо бяло(14). Бърт беше отнесен до сцената на раменете на феновете, от където пое щафетата от Кен – готов да припадне след толкова усилия. Както научих впоследствие, много хора бяха останали с впечатлението, че това е още един от триковете на Кен.
Минаха петнадесетина минути преди шумът да стихне дотолкова, че да може да се чуе за какво се говори. Групата от Остенд се държеше доста свободно(15) и се наложи да се намеся лично, обяснявайки кой е нашият забележителен гост. Когато залата най-после се успокои, Бърт пое микрофона и се обърна към участниците в конгреса, отделяйки особено внимание на читателите на „Аутентик“(16), който му ръкопляскаха почти непрекъснато...
Нямам представа как Бърт помнеше всичко, което ни разказа, започвайки с късо, но доста скучно описание на своето пътешествие с мотоциклет през Перу. Той особено се разчувствува, докато говореше за своята първа среща с местен фен. Оказало се, че въпросният също държи в ръка стар брой на „Аутентик“ и както може да се очаква, това станало повод за много интересен разговор помежду им. После Бърт разказа за много по-интересното си пътуване до Лима с платноход, в компания на представителки на прекрасния пол, но заради белгийската цензура не може да отделим място за това епично приключение.
За съжаление на някой от присъствуващите фенове, Бърт се добрал успешно до Лима и ни разказа с възторг за различните фенски организации в този прекрасен град. С невъобразимо богатство на детайли той описа гигантските библиотеки, които всеки тамошен клуб притежава; хилядите книги и годишни томове с подвързани списания наредени на огромни шкафове, извисяващи се от пода до тавана; кожените кресла, декориращи всяка стая и величествени шкафове, в които се ширят каталози с индексни карти, подредени по автори, заглавия, теми, обем и първи изречения; баровете – полирани, никелиран и хромирани – пълни с напитки, достъпни безплатно по всяко време(17), освен ако нямате по-специални вкусове... И в средата – зад стъкло, в позлатена кутия – първият брой на „ТФ“(18)...
Часовете летяха и навън започна да се стъмнява. Наложи се да привлечем вниманието на Бърт върху факта, че всичките му слушатели са заспали и че влакът, с който трябваше да си замине, е задържан за да го чака вече повече от час и ако обича да побърза, защото сред останалите пътници има няколко държавни служители, които спешно трябва да достигнат Остенд...
Овациите, с които Бърт бе изпратен сигурно ще бъдат помнени за дълго време от жителите на Антверпен и околните селища. Всъщност властите в града имаха намерение да го канят веднъж месечно, защото шумът след лекцията му се оказа по-ефективен от системата за аварийно оповестяване на въздушна тревога и цялото население беше в укритията за по-малко от една минута.
До тогава бяхме натрупали няколко часа закъснение и претупахме остатъка от програмата. Боб представи филма „Човекът, който не можеше да прави чудеса“ – едно разочарование, особено след брилянтното представление на Кен Слейтър по-рано. Приветствия поднесоха господата Рено, Гале и Сприел от Франция. Те се произнесоха за по-малко хумор и повече фантастика, и нищо чудно, че не получиха подкрепа от присъстващите. Холандецът Бен Аббас, който пристигна късно, говори за неудобните дати, на които организаторите правят конгресите и за холандците, които пишат писма на английски до фламандски фенове. Състоя се специална сесия от представители на белгийския фендъм. За щастие всички бяха достатъчно прегорели за да не забележат, че сцената бе празна. Все пак няколко белгийски фена разказаха – всеки в рамките на една безценна минута – за различните дейности в техните фантастични общности.
След което дойде ред на официалното откриване на бала. Групата – „Венделфанската рагтайм петорка“ – се състоеше от Дейв на барабаните, Вим Стрюк на пианото, и Йен и Кен на бара(19). Излишно е да отбелязвам, че това бе последното събитие в програмата на конгреса, който дълго ще бъде помнен в Антверпен, в Белгия и Холандия и на всяко място, където феновете неуморно се трудят за да организират подобни събития.
Няма да изреждаме множеството благодарности от феновете, който пристигнаха за Тверпкона, защото това би запълнило още един брой. А нашите собствени благодарности са отправени към всички участници и ние искрено се надяваме вие да откликнете на нашия призив за финансова подкрепа (която не получихме тази година!), която би ни позволила да направим страхотен колекционерски брой на нашия фензин.
До следващия Тверпкон през 1955 година!


Полунеаваторизиран превод: Валентин Д. Иванов


(1) Berchemlei – историческите записи свързани в с това име са противоречиви, но изглежда става дума за квартал в белгийския град Атверпен, понастоящем популярна атракция за леководолази-любители. Б.П. (тук и по-нататък обозначаваме бележките на редактора на настоящото ново и на оригиналното старо издания съответно с Б.Н.Р. и Б.О.Р. и бележките на преводача – с Б.П.).
(2) Име на клуб на любителите на изкопаемия жанр научна фантастика. Експертите смятат, че числото е пореден номер на редовни срещи. Учудващо е колко добра организация е постигната само за три срещи. Б.П.
(3) Записът е повреден на това място. От контекста следва, че се говори за Белгия, но може може да се отнася и за други формални образования от онзи период, наричани държави. Б.П.
(4) В никакъв случай не се опитвайте да копирате красноречието на Ян. Ако го сторите, рискувате да ви арестуват. Б.О.Р.
(5) Вече не. Гарантирано. Б.О.Р..
(6) Лазерните пистолети всъщност бяха водни. Б.О.Р.
(7) Според Големия Вселенски Информаторий Walter Alexander Willis (1919-1999) е бил известен фен от Северна Ирландия, носител на Хюго за Активен Фен (1958). Б.П.
(8) Любителски научно-фантастичн роман от Уолт Уилис и Боб Шоу, публикуван през 1954 г. в тираж от 200 броя и многократно преиздаван по-късно. Следвайки каноните на жизнеописанията на пилигрими и светци в християнката религиозна литература книгата описва в алегорични категории пътешествието или по-скоро израстването на любителя на фантастиката Джофан. Б.П.
(9) Неологизъм, базиран на плантограф – скъпо устройство за много качествен печат, предложено от фирмата „Суифт и ко.“ от Сейнт Луис. Б.П.
(10) Според Големия Вселенския Информаторий става дума за британски фензин, редактиран от Уолтър Гилинг, 18 броя от който са излезли в периода между 1947 и 1950 г. Б.П.
(11) Тази истина е преоткрита и от други редактори на фензини. Историята помни един, чийто уводна статия започва с думите „Братко фен...“ Б.П.
(12) На това място редакторът на този фензин, се изправи с просълзени очи, и отдаде почит на Уолт Уилис. От конгреса в Антверпен са изминали 63 години. Имената на най-известните белгийски фенове са други, имената на двата фензина съществуващи днес също са други (Ансибъл и Файл 770), но думите на Уолт продължават да бъдат истина. Б.О.Р.
(13) Според Големия Вселески Информаторий Гху е измислено фендъмско божество, датиращо от средата на 1930те години. Б.П.
(14) Вероятно става дума за мазилка, каквато широко се е използвала в средата на двадесети век. Б.П.
(15) Сред тях се бе и един неофен от Източна Европа, ни повече ни по-малко новоназначен културен аташе в посолството на страната си в Париж. Той изрично ме помоли да не споменавам нито името на страната му, нито неговото собствено, защото рискувал да има неприятности по партийна линия, каквото и да означава това. Вероятно той е първият български участник в западен конгрес на любителите на фантастика. Б.О.Р. Опитите за идентификация на въпросния фен за сега не се увенчаха с успех поради непълните исторически записи от епохата педи Втория Потоп. Б.Н.Р.
(16) Тази забележка ме кара да мисля, че става дума за Хърберт Кампбъл, известен като Бърт, редактор през периода 1952 – 1956 г. на английското списание „Автентична НФ“, излизало между 1951 и 1957 г. Б.П.
(17) Изглежда Бърт ни пробутваше един от онези номера, които в някакъв бъдещ момент ще станат известни като Лундвал-и. Б.О.Р.
(18) Вероятно в текста има печатна грешка и става дума за фензина „Аутентик“, а не за някакъв световно неизвестен фензин, криещ се зад загадъчното съкращение „ТФ“. Б.П.
(19) Бележка от Ед: да, аз също ги изкарвам четирима, но предполагам, че в този момент Ян вече беше започнал да вижда двойно. Б.О.Р.


* * *


Рубрика: Архивите са живи

Както стана ясно от записките на Ян Янсен, публикувани в брой ?? на сп. „Тера Фнатастика“, в Тверпкон, проведен в Антверпен през 1954, участва българин – за пръв път в историята на родния фендъм, наш сънародник се появява на международна среща на любителите на фантастичния жанр. За съжаление името му е неизвестно, но наследниците на организаторите на това събитие от преди 64 години бяха така любезни да потърсят в архивите всякакви материали, свързани с него.
Резултатът граничи с чудо – те намериха началото на негов разказ! Той е написан на френски и кодиран с шифър, подобен на онзи, който е използван в ръкописа на Войнич. След дълги и упорити усилия сътрудника на „Тера Фантастика“ Валентин Д. Иванов разчете кода и преведе ръкописа, който ви предлагаме тук. Уви, даже най-мощните програми за семантичен и лингвистичен анализ се оказаха безсилни да намерят каквато и да е прилика с който и да е оцифрован текст от родната ни литература.
Изследването на архивите продължава и има надежда, че ако съществува, остатъкът от произведението ще бъде открит, както и личността на загадъчния фен и писател – разкрита.



Реквием за една планета

Звездолетът, който ме чака в хангара, е стар и прегърбен като разорен амбулантен търговец нейде от десния бряг на Сена. Никога не съм виждал Сена, нито съм стъпвал на който и да е от бреговете ѝ. Тъй обичаше да казва Стария преди да се спомене. Подозирам, че двете горили в раирани скафандри, които редуват цветовете на развален марципан и престояло сирене, имат намерение да сплотят семейството ми, като ме пратят при него.
Затова няколко секунди преди да изляза на меридионалния коридор, който съединява свата полюса на фон Брауновото колело, давам горен мигач. Нещо съвсем естествено, понеже в тоя час коридорът се използва само за движение обратно на часовниковата стрелка. Горилите след мене правят същото и дори се престрояват на второто ниво. Тук аз натискам по-сериозно гъбката, пренебрегвам задължителния знак и опитвам вкуса на забраненото. Казват, че той бил по-сладък. Лъжа. Отровните изпарения от металохидридната клетка зад гърба ми са също толкова противни, както преди няколко минути, когато спазвах правилата за движение на леки моторни скутери.
Моторът на бричката ми вие от напрежение като сенокосачка – още едно от любимите сравнения на Стария – докато се гмурвам надолу и после в първия радиален тунел.
Животните зад мене се разминават на един вестни разстояние с някакъв безпилотен камион, който приветства умелите им маневри с противно тръбене, достойно разсърден за алфа-носорог. След като едва не са били смлени на кайма, те изостават леко. Давам отново горен мигач, с което ги поставям пред дилемата дали не си правя повторно майтап с тях. Не печеля повече от две секунди, но в тия скъпарски времена, кой ти ги дава?
Без едно излишно движения паркирам скутера на първото свободно място, с два скока – които са лесни толкова близо до оста на станцията, където изкуствената сила на тежестта едва ли надминава десетина процента от земната – се озовавам до входа в шлюза на вътрешния кръг и го херметизирам зад гърба си докато раираните ми преследвачи все още се оглеждат за мен, без съмнение, с най-добри намерения. Гледаме се дълго през стъклото – аз весело им махам, а те безпомощно се свиват, защото полицейски дронове го обграждат от всичките шест страни. Тия машинки с мощни електроразредници без съъмнение са изпратени по следите на нарушителите от ИИ-то на камиона. Или от някой анонимен и законопослушен гражданин.
Оставям горилите да се двоумят. С тоя раиран десен ще спестят пари на данъкоплатците – няма нужда затворническата администрация да им дава униформи, и тези ще минат. От известно време главорезите са станали толкова внимателни и предвидливи. Да им се наначуди човек.
Докато подкарвам разорения амбулантен търговец, пардон гърбав звездолет, ми хрумва, че онези типове може и да не са тъй предвидливи. Просто са нямали време да се преоблекат, откакто са се чупили – временно, разбира се – от дрънголника.
Следващите два часа прекарвам в зоната на полумрак, който дели нощта от деня, и на корабите от класа „призрак на катастрофа“ като моя обхваща цялото денонощие. Корабният компютър, носещ звучното име Дороти – Стария сигурно нарочно го е избрал толкова дълго, за да поддържа паметта ми във форма – ме буди. Навлязъл съм в една друга зона, тая на станцията Тайфуни-разпределнителна.
- Тук „Разорен амбулантен търговец“ – викам в микрофона.
- Вие май ме вземате на майтап, момчето ми. – От високоговорителите се излива сочен глас с цвят на жлъч. Операторката на станцията, моята стара позната Франсоаз. Каква жена! Всички цветове й отиват.
Познаваме се още от преди доброволно-задължителното ми заточение във Вътрешността, на което Стария ме прати веднага след първия инцидент. Тя наистина е стара, поне на сто и осемдесет години. Датата на раждането ѝ е тайна, пазена по-добре от ядрените кодовете на ООН. Наивниците на средна или на още по-незряла възраст, които се швартоват на „Тайфуните“ за пръв път, често се опитват да я забият. Бабето хвърля кибрит в огъня и се наслаждава на свалката, докато дойде някой друг кораб, който се нуждае от вниманието ѝ.
- Получих наследство – обяснявам и пращам идентификационните кодове на таратайката.
Едно съвсем ненавременно наследство, предизвикано от една още по-навременна смърт. Стария пращеше от здраве, доколкото разбира се може да пращи един спейсър, който през през половината си живот се е къпал в радиация, а другата половина – се е опитвал да я отмие в някой бар с дезинфекционна течност, която в астероидния пояс по погрешка наричат бира.
Името на кораба е още една шега на Стария.
- Той е постигнал щастието – разправяше отеца за конструктора на тази съборетина, която между другото ползваше за полети между звездите. – Животът му е завършил с щастието да види, че технологията, която е изобретил с лекота, между две чаши... – паузата му беше нужна за да намери подходяща дума да замени той, което в моята крехка възраст не биваше да знам – кафе, е дала на хората галактиката. А неговата компания събирала дивидентите от човешкото любопитство. И от човешката алчност, ако трябва да бъдем изчерпателни. Със сигурност дивидентите от алчността били по-големи.
Кимах с надуто достойнство на подходящите места, сякаш разбирах нещо и накрая баща ми бъркаше в джоба си и ме награждаваше с някое дребно кредитче. Но не за да си купя с него сладолед „Мота“, а за да го пусна в чинийката на просякинята, която обитаваше тунела зад нашата къща.
- Но преди това е минал през едно предверие – продължаваше Стария – на нищета и мизерия, което е траяло тридесет години. Той е тръгнал от края на болката и нищетата, загубил е жена си, децата си, втората си съпруга и тримата си най-талантливи помощници, преди да...
Съгласявах се отново, с надеждата, че Стария ще забележи настойчивите погледи, които хвърлях към децата, скупчени около сергията за сладолед. Те бяха оформили компактна сфера. Не понеже безтегловността им позволяваше, а защото от време на време от манипулаторът на робота заяждаше и в случайна посока хвръкваше пръска от лакомство, та все някое хлапе щеше да си подслади горчивия бедняшки живот.
Уви, на тоя ден вместо родителската благодарност получих удар с юмрук в рамото. Юмрукът бе съкрушителен и принадлежеше на Стария, който беше забелязал опасността и воден от нещо, което навярно би могло да се определи като бащинска грижа, ме просна върху ламаринения под за да ме отмести от линията на огъня. За сетен път установих, че той е прекалено наблюдателен за един любител на литературата по време на безкрайните полети из астероидния пояс. В следващия миг ни достигнаха четири притъпени изсъсквания на бластер, снабден със заглушител.
Това бе първото покушение срещу Стария. За което аз зная. И да е имало други преди това, той не е благоволил да ме информира, а за по-късните нямах възможност да узная. На следващата сутрин той ме качи на сутрешния дилижанс към Марс и преди немногословната раздяла пъхна в джоба ми препоръка към стария си приятел Борислав, който беше професор по културология на изчезналите народи във филиала на Сорбоната в Хелас Маринес. Така през следващите четири години аз нито веднъж не пиха кафе в някое кафене на левия бряг на Сена. Нито на десния, както казах по-рано.
Изключвам двигателите, нареждам на Дороти да започне следполетната проверка и поддръжка и се отправям към Тайфуните в търсене на забавления, нежност или на каквото намеря.
Животът е поредица от шлюзове, която започва с раждането. Защото какво е то, ако не излизане от първия шлюз, оня, комфортния и безопасния, в който според психиатрите всички ние се опитваме да се върнем. По един или друг начин. Житейският ни път продължава през други шлюзове, по-големи или по-малки, по светли или по-тъмни, по-топли или по-студени. Докато не стигнем последния шлюз. От другата страна на врата му зее чернотата на космоса и ние отплуваме към звездите, отпратени с ритник от съдбата, издишвайки последната си доза въздух.
След втората врата не ме чака чернотата на космоса, нито вакум, а обичайният шум и още по-обичайният аромат на много хора, затворени в малък обем. Поемам към вътрешността на станцията, като се озъртам за подходящо заведение, когато чувам един добре познат глас:
- Сам ли сте, Майкъл?
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Един обикновен специалист от клас Г

Мнениеот valio_98 » Пет Май 15, 2020 12:11 am

Твърда фантастика, написана в казармата. Един приятел казваше, че се е заинтересувал от изкуствен интелект докато бил в казармата поради липсата на естествен наоколо. За мен вероятно написването на този разказ, както и на един друг, значително по-дълъг, всъщност цяла повест, беше бягство от действителността.
Идеята е наивна, но може да се види кога се е появил интересът ми към антропоморфизирането на небесните тела...

* * *



Значи вие сте от Галактикпрес? Репортер! О това е чудесно! Отдавна очаквах обществеността да се заинтересува от работата в нашия институт. Ето че вече тридесет и две години1 работим, а нито един ваш колега не ни е удостоил, така да се каже със своето присъствие.
Е, идвали са, идвали са. Дойдат, направят една две обиколки из института и изчезнат. Не ги виня: млади-зелени, не знаят за какво да пишат. А за нашата работа има има какво да се пише и напоследък – още повече.
Точно така, говоря за небезизвестния проблем със СМУЩЕНИЯТА. Впрочем, млади човече, чувствувам се задължен даже да ви похваля, личи си, че вие сте сериозен журналист, щом предварително толкова добре сте се подготвили. Не ви надценявам, днес всеки среден интелигент знае за индивидуалната връзка повече от който и да е съобщителен инженер от времето на моята младост, но бих искал с две-три думи да опиша проблема на съвсем популярно равнище...
Не искате? Но това си е чиста безотговорност от ваша страна. Все пак ще отнема няколко минути от вашето безценно време. Нали няма да откажете на стареца удоволствието да бъде почтително изслушан?
Така си и знаех, вие сте един прекрасно възпитан млад човек, почти каквито бяхме и ние някога. Само като си помисля с какво уважение нашето поколение се отнасяше към по-възрастните...
Да, да, разбирам нетърпението ви, искате по-скоро да узнаете подробностите около нашата работа. Не се безпокойте, тя няма да ни избяга, а и аз ще ви отделя толкова време, колкото вие сметнете за необходимо. Доволен ли сте?
Чудесно, тогава да започнем с откритието на Стареца, нали го знаете вече доста почервеня и се поразшири, но все още се държи. Удивителна работоспособност наистина!
Вече сте били при него? Да, трябва да призная, че той не се отнасяше добре с хората от вашия бранш, още по онова време. А тогава го обсаждаха цели тълпи от журналисти и му костваше огромни усилия на волята да се освобождава от присъствието им по благопристоен начин. Спомням си, че веднъж дори беше набил един, струва ми се... не съм сигурен, но се андявам, че не е бил от вашето издателство...
Така де, агенция, новинарска агенция. После стана голям скандал и за да избегне съда, на Стареца все пак му се наложи да даде интервю. За пръв и доколкото си спомням, за последен път.
Добре, добре, отстъпвам пред младежкият ви напор. Това се случи преди няколко месеца, по време на една транслация на футболен мач от Галактическите финали преди четиридесет и два цикъла. По линията се появи СМУЩЕНИЕ! Можете ли да си представите СМУЩЕНИЕ! По-рано никога не се беше ставало такова нещо, беше за първи път и ние се молихме да не се повтаря. Най-напред се предполагаше, че шумът е причинен от някаква повреда в приемно-предавателната апаратура, но се появи Старецът, който по онова време разбира се не беше стар, и намери обяснението: СМУЩЕНИЕТО идва от НИЩОТО! И по-точно от една точка която еволюира съвсем наблизо, някъде там по невероятно сложен закон.
С никого на съм споделял, но ако Старецът беше останал все още тук, едва ли щяхме да направим дори една крачка напред. До последния си ден преди да излезе в пенсия, той все повтаряше, че единственият начин да преодолеем СМУЩЕНИЕТО е да увеличаваме мощността на предавателя. Само че не е, има и друг. Лесно ви е сега млади момко, все едно да ви зададат гатанка на която знаете верния отговор, нали? А ние не го знаехме и цели осемнадесет цикъла се чудихме. Какво ли не опитахме, по-добре да не изреждам, защото даже вашите младежки нерви няма да изтърпят. Някои от нас се отчаяха и напуснаха екипа, а и нали не можехме на всяко годишно събрание да размахваме отчети с готови резултати, постепенно ни намалиха субсидиите. Представете си само, наложи се да ограничим дори абонамента си! Какво падение!
Знаете ли, сега дори изпитвам особено удовлетворение, докато си спомням за тогавашните ни неприятности. Винаги е така, но вие сте твърде млад, за да ме разберете. Когато изминат няколко десетилетия, припомнете си за нашия разговор и ще ви стане ясно, че на старини спомените са едно от малкото удоволствия, които ни остават.
По очите ви виждам, че отново съм поставил на изпитание търпението ви, но разказът за нашето откритие няма да струва дори половин ядро на водороден атом без неговата предистория. Връщам се на въпроса. Доволен ли сте?
Най-добре се мисли или когато нямате време или когато нямате избор, забелязали ли сте? Нищо, бъдещето е пред вас, ще успеете.
Бяхме стигнали до там, че вече се чуваха гласове за закриване на темата, когато се появи новата идея. Вярвам, че на всеки е отредено веднъж в живота да бъде осенен от една единствена велика мисъл, но само гениите успяват да я разпознаят. Ха-ха-ха! Аз съм щастлив, разпознах моята: да унищожим източника на СМУЩЕНИЕТО! Нашите изследвания показаха, че то се поражда от някакви съвсем дребни паразити които обитават по кожата на едно от дивите животни. Колко е просто всичко нали? И НИЩОТО, и сложните еволюции в пространството. Трябва само да обезпаразитим онова животното и СМУЩЕНИЕТО ще изчезне! И колегите ме разбраха, оцениха идеята ми, и се съгласиха с мен... Ха-ха-ха!
Да, да кръглата животинка със синьо-зеленикав цвят, нали ви я показах вече...


Валентин Д. Иванов
Класно отделение 292, НШЗО „Хр. Ботев“, Плевен, лятото на 1987 г.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Приказки от чекмеджето: “Наследство от миналото или София 19

Мнениеот valio_98 » Съб Май 16, 2020 9:55 am

Приказки от чекмеджето: Наследство от миналото или София 1943

Трима души срещат Дявола по време на трагичните бомбардировки на София през 1943 година. Но всички няма да оцелеят. Разказът е публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 11 (2013).

* * *



Илия Тополодолски превъртя ключа и грижливо провери дали вратата е заключена. Напълно излишно действие, само няколко секунди по-рано езикът на немската брава, за която беше дал половин асистентска заплата, изщрака като затвор на автомат. Ехото дълго се разхожда из широкото фоайе на старата сграда, в която инженерът беше наследил апартамент от баба Мария, както той наричаше покойната леля на майка си още когато беше малък. След осем години в Студентски град новото жилище му се струваше толкова голямо, че той понякога се объркваше колко стаи има в него.
Пред входа го чакаше една навъсена София, с ниски облаци и пронизващ северен вятър. Ръмеше ситен дъждец, който до довечера сигурно щеше да се превърне в сняг. Илия потръпна, повдигна яката на сакото си и пое обратно по стълбите към третия етаж. Беше забравил да вземе със себе си боклука за хвърляне.
Торбичката със смачкани вестници и обелки от картофи го чакаше зад вратата, предвидливо приготвена от жена му още предната вечер. За четвърта поредна сутрин Илия се изхитряваше да я забрави и снощи Дамянка го заплаши, че ще се разведе с него. Той ѝ отвърна, че е трябвало да се омъжи за Пища Хуфнагел вместо за един беден асистент по химическо машиностроене и двамата се посмяха, но с една жена човек никога не може да бъде сигурен кое се казва на шега и кое не.
С боклука в ръка Илия за втори път слезе до първия етаж и докато се усмихваше наум на спомените за приключенията на семейство Мейзга, излезе на улицата. Усети се едва на ъгъла, когато червената светлина на светофара го застави да спре. За беда кофите за отпадъци се намираха в задния двор на блока, а спирката на сто и две беше съвсем наблизо, от другата страна на пешеходната пътека. Илия се огледа почти отчаяно, наоколо нямаше нито едно кошче за боклук. Трябваше да се върне отново. Днешният ден не започна добре.
Той направи кръгом, както го бяха учили в родната казарма и закрачи обратно. Поне не се налагаше да извърви целия път до входа на блока, защото двадесетина метра по-наблизо в стената се отваряше нисък проход, направен, както Илия предполагаше, именно за изхвърляне на боклука. Четириетажната кооперация беше построена по царско време, когато хората са искали да поддържат входа на жилището си чист. Понякога Илия се питаше защо е толкова трудно да се прави същото в новите блокове, които никнеха като гъби в Студенския град, в „Дружба“ и в далечните „Младости“.
Като малък Илия няколко пъти идва тук на гости у лелята на майка си. Обикновено го оставяха за по една-две седмици в началото на юли, когато старицата празнуваше рождения си ден. Още тогава тя пристъпяше едва-едва заради артрита и някаква контузия от бомбандировките. Баба Мария неизменно черпеше племенника си с тулумбички и захаросани бадеми. Майка му вяло протестираше, че малкият се учи да яде прекалено много сладки неща, че момчето ще свикне, а в Пазарджик такива деликатеси няма и от къде пари, а лелята казваше, че това са достатъчни причини да си хапне докато е тук в София.
Тогава Илия можеше да мине през прохода тичешком, сега му се наложи да се приведе. Преди двадесетина години врата на тунелчето винаги зееше дружелюбно, сега я бяха притворили и някой от жителите на блокчето дори си беше направил труда да я подпре отвътре с парче желязо. Илия се изпоти докато го отмести, но накрая успя да влезе и пред него се показа препълнена кофа с боклук. Капакът ѝ беше изкривен и отвътре се подаваха стари вестници.
Илия направи крачка напред и усети как подът под краката му се разтресе. Само това му липсваше, земетресение. Без да се церемони, той хвърли торбичката на земята, и се втурна към входа на блока, с мисълта че трябва час по скоро да изведе семейството си на улицата.
Съседната сграда потрепери. Четири етажа величествено се сринаха пред очите на Илия. Облак от червен тухлен прах го удари в лицето.
Каква сграда? До блокчето на леля му винаги е имало едноетажен супермаркет „Родина“ със стени от гофрирана ламарина.
Едва сега Илия си даде сметка за воя на сирените и се уплаши истински. Той не знаеше дали те вият при земетресения. Родният му Пазарджик не се намираше в земетръсна зона, а откакто дойде да учи в София, тук не беше ставало нито едно сериозно земетресение, като онова в Свищов по времето на неговото ученичество, когато падна цял блок. Може би пускаха сирените само при силни земетресения, помисли си Илия, докато тичаше.
Той вече посягаше към дръжката на входната врата, когато тя се отвори и отвътре изскочи внушителен непознат мъж с бомбе. На лицето му висеше половинка от очила.
- Господи, Виргилия! – изкрещя непознатият и се спусна към разрушената сграда.
Илия разпери ръце пред него.
- Стойте, другарю! Там може да е опасно!
Мъжът го изгледа странно, но все пак спря. После отново се взря в прашната завеса, която скриваше развалините.
- Там е жена ми.
Това подсети Илия накъде е тръгнал той самият.
- Най-добре изчакайте тук, другарю. Аз ще се обадя на пожарната.
Човекът кимна. Илия забеляза, че счупените му очила очила изглеждат необичайно. Той ги беше свалил и сега нервно ги въртеше в ръцете си.
Всеки момент можеше да последват по-силни трусове. За втори път тая сутрин Илия се затича нагоре по стълбите. Задъхан, той спря пред вратата на тридесет и чести апартамент. На нея, обкована в блестяща медена обвивка, се мъдреше нова табелка: “Докторъ А. Борков, хирургъ”.
Илия запремига изненадано докато търсеше ключа из джобовете си. Сигурно Дамянка е решила да се пошегува, каза си той и посегна да вкара жълтото немско ключе в прореза на новата брава. В цяла София сигурно нямаше друга като нея, колегата му от катедрата по Инженерна физика я донесе от ГДР.
Ключето не влезе. Нещо повече, на вратата вместо модерна брава с патрон стоеше архаично приспособление с широк отвор за ключа. Илия го заоглежда с интерес.
Кой знае защо, Дамянка беше сменила и бравата.
Да не би пък наистина да иска да се развежда с мен, ужаси се той. После в главата му просветна – аз съм сбъркал кооперацията! Като се знам, колко съм завеян, до къде ли съм стигнал преди да се усетя за боклука? Това обясняваше и разрушената сграда отсреща, и надписа на вратата, и ключалката.
Илия се обърна и се затича надолу по стълбите. За всеки случай провери надписите по вратите на втория етаж. Имената не предизвикаха у него никакви спомени.
Пред входа човекът с бомбето не откъсваше поглед от развалините. Той беше изтървал половинката от очилата си и в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да я настъпи. Илия се наведе да му подаде парчето и с изненада откри, че мъжът всъщност използва пенсне.
Над главите им прозвуча мощен вой, толкова силен, че звукът на сирените напълно потъна в него. Мъжът излезе от вцепенението си, хвана Илия за ръката и го повлече на някъде.
- Бързо към скривалището!
- Към какво?
- Към скривалището!
Те се озоваха през входа на тунелчето с кофите за боклук. Врата беше отворена. Мъжът хвана Илия за палтото и го блъсна навътре. Воят отзад се засили, земята се разтресе и асистентът по химическо машиностроене се намери проснат върху мръсния цимент, забил лице в същите картофени обелки, която трябваше да е изхвърлил преди цели четири дни.
В прохода стана тъмно, някой се беше изправил пред входа.
- Много рано започваме да пием, другарю! – чу се сърдит глас. – Сержант Петров, документите за проверка моля!

* * *

Илия никога повече не стъпи в тунелчето. Още на следващия ден той подхвърли на жена си идеята да продадат наследения апартамент и да си купят по-голям в „Младост“. Ще има самостоятелни стаи за децата, ще е по-близо до института, в който младият асистент преподаваше. Два месеца по-късно те намериха купувач и скоро след това се пренесоха в четиристайно жилище близо до булевард „Насър“.
Когато започнаха промените и реституцията, новият собственик на стария им апартамент, – строителен инженер по професия, с широки връзки в бранша, – реши да се впусне в предприемачество. Къде със заплахи, къде с плащане на цени далеч над пазарните, той изкупи останалите апартаменти, бутна кооперацията и за две години на нейно място изникна лъскав шопинг мол със скъпи бутици и много неон.
Една вечер Илия, който междувременно се беше превърнал в застарял доцент с плешива глава, случайно се озова пред мола. С Дамянка се бяха развели отдавна и той се връщаше след среща със студентка от втори курс, с която от няколко месеца имаха мързелив роман. Физически упражнения в постелята срещу решаване на задачи по съпромат. Без емоции и изблици на чувства, точно от каквото имаше нужда Илия сега.
На двадесетина метра от главния вход на търговския център имаше ниска вратичка. Вероятно тя водеше към сервизните помещения, например за изхвърляне на боклука. Колко ли отпадъци произвежда дневно огромният мол, запита се Илия докато се приближаваше към нея. Побутна я – за негова изненада тя не беше заключена.
Някакъв звук привлече вниманието му. Той решително отвори вратичката и още преди охранителят на ъгъла да извика заплашително, Илия се озова в нисичко тунелче. Тук вече воят на сирените се чуваше ясно. Под краката му се усещаше нещо меко. Илия направи крачка назад и се взря в пода. Там лежеше тялото на мъжа с пенснето. И с бомбето. Ужасът, който някогашният асистент изживя преди двадесет години, се беше погрижил да запечата спомена за кратката им среща в паметта на Илия.
Малко по-рано една петдесеткилограмова бомба, се отдели от туловището на американски „Либерейтър“ на седем километра над София. Трябваха ѝ няколко минути, за да достигне земята. Тя падна на улицата пред кооперацията, точно пред коридорчето за изнасяне на боклука. Петдесет килограма взрив, избухнали на десетина метра разстояние не могат да съборят толкова масивна и добросъвестно строена сграда. Но взривената вълна беше достатъчна за да откъсне металната врата от пантите и да я стовари върху Илия и мъжа с пенснето, които се бяха свили зад нея.

* * *

Охранителят на мола дотича задъхан до сервизния вход и както беше виждал в „Досиетата Х“, побутна вратата с крак, докато държеше в ръце фенерчето и газовия си пистолет. После се обърна и повърна в средата на тротоара.

* * *

Мария се притискаше към стената на тунелчето. До нея при избухването на всяка бомба тихичко хълцаше от изненада добре облечен мъж с пенсне – съпругът ѝ. Над главите им американските самолети сипеха бомбен килим над София. Близките попадения караха сградата да подскача върху основите си. Жената се молеше, на Господ ли, на Дявола ли, все едно, дано само някой да чуе молбите ѝ.
- Спаси ме, само ме спаси, всичко ще ти дам!
В тъмното тъмното просветнаха две червени очи.
- За да оживееш ти трябва да умре някой друг. – Чу се глас и замириса на сяра. По плочките затропаха копита. – Балансът трябва да бъде спазен. Кого ще пожертваш?
В този миг през ниската вратичка се втурна някакъв непознат мъж. Гологлав и с бирено коремче, неприлично голямо за тия военни годии.
Мария знаеше кого да избере.


22-23-27.12.2006, 19-21.03.2007
Сантяго – Сантяго – Ла Сия - Сантяго
Валентин Д. Иванов
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Старчески брътвежи за летищна база

Мнениеот valio_98 » Нед Май 17, 2020 1:56 am

Приказки от чекмеджето: Старчески брътвежи за летищна база Земун


Криптоистория или твърда фантастика с пътуване във времето. По аналогия с един клон на фентъзи жанра, бих я нарекъл историческа фантастика. Продукт на интереса ми към фантастиката и към историята, особено периода от началото на Първата световна война до края на Втората световна война. Разказът не е публикуван никъде.

* * *


2.Януари.1945 г.

Воят на двигателите се вмъкна в кабината през разбитите стъкла и когато пилотът се обърна да каже нещо на навигатора, вятърът издуха думите навън. Но и без думи беше ясно че мъжът зад щурвала призовава – скачай, скачай докато е време.
На далечните разузнавателни самолети Дорние-17 командир на екипажа е навигаторът. Той определя курса и височината, той фотографира вражеските позиции. Но пилотът трябва да приземи дългата и неповратлива машина, на него се пада отговорността да я прекара през облаците където го заплашва обледеняване или го дебнат настървени изтребители. Това му дава право понякога, – в онези редки случай, когато рискът многократно надвишава ползата от операцията, – да каже, не, това не може да се стори. И командирът трябва да се вслуша в такъв съвет за да съхрани хората и машината за друг ден, за друга битка.
Сега ролите им се бяха сменили. Пилотът заповядваше без глас, само с поглед, а командирът налагаше вето. Оставам, каза неговото изражение. Така че ти по-добре ни довлачи някак си до пистата, ако не искаш на оня свят душата ти да се измъчва в ада задето си затрил още два живота, освен твоя.
Те загубиха радиовръзка със София след като прелетяха над Пирот. До там навигаторът уверено чертаеше курса и заснежените покриви на сръбските паланки под крилата на раздрънканото Дорние показаха, че е прав. Десетина минути по-късно трябваше да минат над Крагуевац, от където лесно можеше да се чуе предавателя на летищната база в Земун. Напразно радистът се вслушваше в пукота на слушалките, напразно въртеше копчетата на радиостанцията. По едно време, напълно отчаян, той откачи от сглобките предния ѝ панел, бръкна вътре и започна една по една да вади вакумните лампи и да чисти ръждата и влагата от крачетата им с ръкава на летателния си гащиризон. И това не помогна.
На всичко отгоре, зад гърба им се появи изтребител. Черна хоризонтална черта, прекъсната от мъглявото кръгче на перката. От далеч не се виждаха знаците по тялото му, можеше да е немец, който атакува бившите вече съюзници или съветски летец, който все още не е разбрал, че България е сменила страната.
Самолетът възникна от никъде, гмурна се през облаците и на крилата му избухнаха две оранжевочервени цветчета. Дорнието се разтресе, десният вертикален стабилизатор се разхвърча на трески. Гигантската машина беше поемала много олово и преди, но винаги беше спасявала меката плът на мъжете, заключени в издълженото ѝ тяло. Те се молеха и сега да им се размине.
Изтребителят ги подмина с голяма скорост, немецът насочи носа му нагоре за да намали скоростта и започна десен вираж. На опашката ясно се видя пречупен кръст. За да остави помежду им малко повече разстояние, пилотът на Дорнието веднага зави наляво и започна да набира височина. Ако имаха късмет и германецът не ги свалеше през следващите пет минути, може би щяха да се изкатерят над практическия таван на изтребителя или загрижен за горивото си, техният противник щеше да прекрати преследването.
Навигаторът започна да брои на ум: двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и три... Изтребителят трябваше да изскочи зад гърба им след не повече от минута. Като наближи петдесет, той трескаво започна да върти глава, още малко и вратът му щеше да се разкървави от триенето в шаячната яка.
Недалече от него, свит на седалката си, радистът се молеше съдбата да ги пощади. Слушалките се изхлузиха от главата му, увиснаха на кабела и задрънчаха по ламарината на пода. Навигаторът повдигна цевта на картечницата и бавно започна да обхожда с нея небето. Вражеският самолет все още не се виждаше и мерникът улавяше само пухести облаци.
Седемдесет и три, седемдесет и четири, седемдесет и пет...
Немецът се показа на осемдесет и едно, тъкмо когато в главите на тримата започна да се заражда надеждата, че може би ги е оставил на спокойствие.
Битката в небето е различна от битката на земята. Не се изправяш лице в лице с врага си. Обикновено той е чертичка далеч на хоризонта, а в повечето случаи крадешком се промъква от към опашката ти или се спуска като хищна птица от облаците. И не ти оставя време да се загледаш в него. На полето, сред окопите е различно. След първите минути на безразборна стрелба, пехотинците от двете страни се сблъскват, щик иззвънява от удар в сапьорна лопатка, от ранените струи кръв на тласъци, между стоновете се чуват предсмъртните викове на умиращите. В небето се умира самотно, даже другарите от екипажа ти не са близо, разделени от множество прегради или разпилени от разпадащия се самолет на стотици метри един от друг.
Въпреки краткото си участие във войната, тримата мъже в Дорнието бяха успели да видят как се умира във въздуха и всеки се приготви да приеме смъртта както може. Пилотът се вкопчи в щурвала, готов да хвърли машината в поредица от остри криви, с надеждата че куршумите от немската картечница ще прелетят встрани. Радистът се опита да си спомни някоя от молитвите на майка си. Устните му се задвижиха без да издават звук. Навигаторът завъртя картечницата към изтребителя. Концентричните кръгове на мерника отчитаха ъгъла на изпреварване – тридесет градуса, двадесет градуса, десет градуса...
И когато той се накани да натисне спусъка, изтребителят се отмести настрани. Навярно пилотът му отклони вертикалния стабилизатор, леката му машина подложи едната си страна на насрещния вятър и се отмести, с няколко метра настрани. После той побутна стабилизатора в обратна посока, носът на изтребителя се отново се насочи към Дорнието. Оранжевочервените цветя се появиха на крилата му за втори път.
Навигаторът натисна спусъка, нищо че между картечницата и целта оставаха цели две деления на мерника.
Изтребителят избухна.
Навигаторът изкрещя.
По тялото на Дорнието се плъзна сянка. Дълга сянка. Навигаторът веднага разбра, че заслугата за сваления немец не е негова, а на непознатия пилот, чийто машина с фантастична скорост прелетя над тях. Но докато откачи вкочанясалите си ръце от дръжките на картечницата и докато се обърне, другият самолет се гмурна в облаците. Единственото, което той успя да види с крайчеца на очите си бяха зелените каски на пилота и неговия навигатор, седящи в тандем. Миг след това светът се превърна в остър звук.
Но зелените каски останаха пред очите му. Каски, а не шлемове. Големи, кръгли, и с черни стъкла от предната страна. Нещо подсказваше на навигатора, че те се вдигат нагоре, като забрала на рицарски шлемове.
От дясното крило на Дорнието се откъсна огромно парче обшивка и се запремята във въздуха зад тях. Машината се наклони рязко на една страна. Пилотът дълго се бори, преди да я изравни. При това загубиха почти целия си запас от височина и кацнаха по корем в една нива. Десният двигател, който докосна земята най-напред, се откъсна заедно с външната част на крилото. Дорнието дълго се плъзга по снега преди да спре в храсталака пред някакъв ручей. Тримата мъже изпълзяха от останките само няколко секунди преди огънят да погълне натрошеното тяло са самолета им.
Навигаторът разпозна мястото – само на десетина километра от Земун, съвсем близо до мястото, където Сава се влива в Дунава. Тримата изтупаха снега от дрехите си и закрачиха към летищната база.

* * *

Съветският комендант на летището, майор, дълго ги руга че не са му козирували. Навигаторът се опита да обясни, че шубата от овче кожа, която той носи над униформата си скрива пагоните, но руснакът побесня още повече и четвърт час ги заплашва с гауптвахта. А те искаха да му благодарят, че ги е спасил съветски пилот – в тази част на фронта нямаше български изтребители и кой друг би могъл да им се притече на помощ?
За щастие, изневиделица се появи новичка американска джипка с наперен лейтенант. Той прошушна нещо на командира си, който махна с ръка към тримата българи, – от вас нищо не става, – и закрачи към колата. В последния момент майорът се смили над тях и от отдалечаващата се кола им викна да се явят в канцеларията за да ги зачисли на храна. Колкото и да не разбираха руски, те се досетиха за какво става дума. Дългите часове, прекарани по пътя между София и Земун, разделени почти по равно между небето и земята, бяха засилили лингвистичните им способности.
Час по-късно, в канцеларията на офицера за свръзка с българската авиация – пълноват капитан с обгорено лице, – отпуснат от топлината, навигаторът пишеше рапорт за полета. Домакинът му отстъпи масата и единствения стол, а сам се заразхожда край печката-циганка с цигара в ръка.
Канцеларията се водеше канцелария само по име. Преди да отстъпят, германците бяха взривили всички летищни сгради, даже и отходната канализация. Каквото можеше да се възстанови, го заеха сърбите, а руснаците се помещаваха в големи кръгли палатки, разпънати от другата страна на пистата. Около тях постоянно дежуряха войници с автомати, докато при сърбите можеше да иде свободно всеки, който пожелае. Все пак те отделиха за българските офицери една от по-запазените сгради, в която само ъгълът до прозореца беше иззидан наново, ако подредени тухли без мазилка могат да се нарекат зид.
Съветският майор изпълни обещанието си и екипажът получи хранителни „карточки“, срещу които ги допуснаха в столовата. Тримата неуверено влязоха в огромната палатка, откъдето се носеше ухайна миризма на готвено. За разлика от пехотата, където храненето става по стриктно разписание, в авиацията цари свобода. И няма как да бъде иначе – самолетите излитат и кацат според прищявките на облаците, а не според разписание, съчинено от някой тиловак. Измръзналите пилоти трябва винаги да могат да сложат нещо топло в устата си.
Червендалеста лелка със снежнобяла престилка напълни чиниите им (истински порцелан – никакви алуминиеви канчета за авиацията, нека в тях да се храни пехотата!) до ръбовете и ако чорбата можеше да стои на на куп, щеше да им сложи още. Навигаторът забеляза, че докато върти черпака, тя не пропуска да огледа хората срещу себе си. Стана му неудобно за измърляната униформа и той неволно понечи да изтупа куртката си. Жената кимна одобрително и им каза, като се нахранят, да дойдат при нея за да ги заведе в банята. Пилотът, който вече си беше възвърнал обичайното весело настроение понечи да намигне на навигатора, но той добре познаваше подчинените си и изпревари намерението му с ядосан поглед. От изненада пилотът премигна не с едното, а с двете очи.
Из чиниите плуваха апетитни парченца телешко месо, българските летци скоро затропаха с лъжици по дъната им, докато се опитваха да ги съберат всичките и лелката с черпака им предложи допълнително. Водени от старата военна мъдрост, че войникът трябва да се изяжда всичко, което може и дори повече, те не се отказаха и ако ширината на шинелите им позволяваше, сигурно щяха да потретят.
Нахранени, бавни и сънливи, тримата български летци последваха жената, когато малко по-късно тя най-после се освободи. Те заобиколиха столовата и скоро се оказаха пред друга палатка. От дупката в центъра ѝ излизаха тежки кълба дим. Точно преди да влязат, платнището, което служеше за врата, се отвори с размах и отвътре излетяха двама мъже, голи както майка ги е родила, и с всички сили се затичаха покрай палатката. Босите им крака оставяха дълбоки следи в снега.
Лелката посочи към входа и си замина. А голите юнаци се показаха от другата страна на палатката, просто я бяха заобиколили. Едва сега навигаторът осъзна, че те просто се надбягват. Още преди платнището да е паднало зад тях, българите ги последваха.
Половин час по-късно, чисти и наметнати с шинелите си, те сушаха долното си бельо на печката в средата на палатката-баня и тихичко си говореха кой какво ще направи като се прибере в България. За онези кратки секунди, докато Дорнието се пързаляше по снежната целина с откъснато крило, радистът се беше заклел да се ожени за приятелката си, ако оцелее. Пилотът им каза, че ще пусне рапорт за прехвърляне в изтребителен полк. Вярно, че беше загубил самолета си, но не по негова вина. А навигаторът им каза, че много би искал да разбере кой е спасителят им и на какво чудо лети. Останалите от екипажа не бяха оптимисти – ако се съди по малкото, което бяха видели, над небето на Белград те бяха попаднали на някакъв нов самолет. Такива машини навярно остават в тайна с години, ако не и с десетилетия.
Сити, чисти и почти сухи, тримата се върнаха на летищното поле. Офицерът за свръзка им каза, че до няколко дни ще се появи друг български самолет с поща, и с него ще могат да се приберат в София. До тогава трябваше да се подслонят някъде из казармите на охранителната рота. Преди да ги отпрати, той им написа предписание до сръбския комендант. Навигаторът го пъхна в подгъва на ръкава на шинела си.
Тогава навигаторът и останалите от екипаж за за пръв и последен път видяха летците, на които дължаха живота си. Щеше да минат само няколко минути, преди българите да осъзнаят, че тези хора са техните спасители, и много години, преди да открият какви са те и от къде идват. Сега екишажът на Дорнието само гледаше с учудване гумираните дрехи, които плътно обтягаха телата на непознатите – те вървяха, обградени от цяло отделение съветски войници с Шпагини. Дулата на оръжията сочеха към широките гърбове на арестуваните.
Българите спряха и изчакаха малката колона да мине. Най-отзад дръгливо конче влачеше паянтова каручка. От канатите ѝ висеше копринен плат, като от парашут. А под него се виждаха ъгловатите очертания на нещо, навярно останки от самолета им. На единственото непокрито парче – направено от лъскав и гладък бял метал – бе нарисуван български флаг.
Навигаторът повдигна рамене, какво ли не може да види човек на война, и потегли към бараките в края на летището. Пилотът и радистът го последваха. Те вече се канеха да влязат в първата постройка, когато зад гърбовете им някой се развика. Един руснак тичаше към конвоя и каручката, и навярно настояваше да го изчакат.
В ръцете си той носеше две зелени каски. Навигаторът се взря в тях по-внимателно и спря. Пилотът се блъсна в него.
Екипажът знаеше за зелените шлемове на пилотите от неизвестния самолет. Навигаторът им бе разказал още докато се добираха от мястото на принудителното си кацане до летищната база Земун.
Тримата мъже дълго се взираха сред охраната и задържаните.


8.Септември.1978 г.

Екипажът на Дорнието се събра за пръв път заедно, повече от три десетилетия след края на войната. Като почетни ветерани ги качиха на трибуната да гледат авиопарада от високо. Над центъра на столицата в бръснещо полет летяха един след друг сребристи изтребители, управлявани от мъже със зелени каски.
- Момчета, спомняте ли си... – започна пилотът.
Навигаторът не го остави да довърши:
- Всеки ден, но веднага си заповядвам да забравя. По-добре и ти...
- И аз така – думите на радиста едва се чуха през рева на преминаващите самолети – Но продължавам да се питам кой ли може да ги е свалил. Мислите ли, че е онзи немски изтребител?
- Абсурд! – отсече пилотът. – По-скоро им е свършило горивото и се скочили, вместо да рискуват кацане в калта...
- Достатъчно – намеси се пак навигаторът. – Не искам да слушам повече брътвежи на изкуфели старци. Ефектът на пеперудата!(1) – каза той и откъсна поглед от небето за да ги изгледа тежко.
Радистът изпръхтя, а пилотът направи измъчена физиономия. Те не го разбраха, но и двамата не споменаха повече за случката.


Валентин Д. Иванов
Ла Сия, Чили,
13-18.07.2007
Мюнхен
16.05.2020


(1) Разказът “Гръмна гръм”, с който става известна тази фраза, за пръв път е публикуван на български през 1969 година в сборника “Научно-фантастични разкази”, съставен от Д-р Димитър Пеев и д-р Светослав Славчев (изд. “Народна култура”).
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Интеркосмос – 2: `София в дъжда`“

Мнениеот valio_98 » Пон Май 18, 2020 12:11 am

Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ...
Разказът не е публикуван до сега.

* * *


1. „Герника“

- „Tsiolkovsky“, don't respond to this message.(1)
Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.
- „Tsiolkovsky“, don't respond to this message.(1)
През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.
- Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it's the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)
Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.
Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:
- Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?
Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.
- През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.
- Дано да не се стигне до там.
- Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!
Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.
- Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?
- Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.
Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.
- Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.




...

- ... Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.
Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.
Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

...

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.



2. „Нощна стража“

- Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.
- Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.
- Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.
Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.
За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.
За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.
Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.
Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.
Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.
- Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.
Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.
Манчев погледна въпросително командира си.
- Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.
Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.
- „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?
- Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.
Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.
- Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.
Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.
- Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.


3. „Танц в Бужевил“

- Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.
- Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?
- С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.
Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.
- С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.
- Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?
Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.
- Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?
- Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.
Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.
- Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.
Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.
- Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.
- Имаш предвид, стратегически?
- Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки...
- Какво искаш да кажеш?
- Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.
- Един вид система за ранно предупреждение.
- Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.
Манчев се засмя.
- За честта на пагона.
Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.
- За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.
- Американците са искали да вземат бърз реванш.
- Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да.... да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.
Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d'être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.
Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.
По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:
- Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.


3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.
Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.
- Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.
Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.
През процепа се покажа лицето на Лукашов.
- Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.
- Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.
- Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!
- Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.
- За какво е достатъчно?
- За каквото трябва.
- Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!
- Ти искаш ли да летиш до Марс?
- След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.
Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.
Капитанът огледа безпомощно килията си.


4. „Импресия, изгряващо слънце“

- На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.
- На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.
- Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!
- Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.
- Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване...
- Реле... Какво?
Четката замря за миг над платното.
- Релеевото разсейване е... – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.
- От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време...
- Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.
- И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни...
- Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.
Краси се прозя и разтърка очи с ръка.
- Какво ще кажеш, довечера да слезем до града...
Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.
- Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.
- Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.
Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.
Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.


5. „Оцелелите от 'Медуза'“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.
Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.
За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.
Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.
Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.
Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.
Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.
- Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?
- Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.
- Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.
- И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?
- Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.
- Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)


6. „Париж в дъжда“

- Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.
- Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.
- Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.
А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.
Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.
- О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.
- Минчева – поправи го механично бившият капитан.
- Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.
Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.
- Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.
- Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.
Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.
- Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.
- Щом казвате.
- И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.
Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?
- Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.
- Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.
Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.
Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.
- Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.


=====================================================
(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.
(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.
(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.
(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.


Влентин Д. Иванов
Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен
03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Учителят. Най-щастливият ден"

Мнениеот valio_98 » Вто Май 19, 2020 1:33 am

Приказки от чекмеджето: Учителят. Най-щастливият ден

Ранен разказ с чужда планета, чуждо слънце, чуждо небе. И чуждо море. Всички неща, заради които обичам научната фантастика. Разказът е пръв от поредицата за герой, на който предстои да се превърне в Рудолф Сикорски на своя свят. Темата показва колко са ми повлияли Стругацки.
Разказът не е публикуван никъде.

* * *


„Моя зла орис, ти си моя благодетелка“

Най-щастливият ден от живота ми започна на тротоара пред източната стена на морската школа, където окачат списъците с назначенията разпределението на курсантите. Наричат я Стената на плача. Никой от нас не плаче там, сълзите ги проливат майките и приятелките. После приятелките се стапят в далечината и остават само майките.
Така се случи, че аз отидох сам до стената на плача. Майка ми беше на другия край на света, край бреговете на Пурпурния архипелаг с поредната океанографска експедиция, а приятелката ми... Не съм прав да я наричам така. Бившата ми приятелка, Мари́, ми каза точно две седмици преди да завърша курсовете, че няма намерение да ме чака със свито сърце, докато съм на поредното шестмесечно плаване и че възнамерява да напусне планетата веднага. Нейният баща намерил начин да ѝ плати полета до Тейлър и таксата за университета.
Аз също исках да напусна планетата. Двамата бяхме мечтали дълго как един ден ще се махнем от тая миризлива локва, където океанът вони на сяра и островите са толкова малки, че човек никога не може да избяга от противния ѝ аромат. Морската школа беше единствения достъпен начин да го направим заедно. Планът ни беше след практиката аз веднага да си намеря място на товарните кораби, които извозват сярата към планетите от Съюза. „Моя зла орис, ти си моя благодетелка,“ както се пее в песента. Проклятието на Стовенор, сярата която разяжда кожата и дробовете, трябваше да се превърне в наше спасение. Като се замисля сега, доста интелигентно решение за тогавашните ми деветнадесет години. Мари́́ обаче намери по-бърз начин да се махне от нашата родна планета, а аз се оказах сам пред дъските със списъците, завършил курсове за нещо, което не желаех да работя, и се питах къде ли ме е изпратил генераторът на случайни числа на университетския компютър.
Случайните числа нямат нищо общо с разпределението. Още първия ден ни обясниха, че то се прави след специален анализ на психологическите ни профили, физическите ни заложби и куп други параметри, все със сложни имена. Но това си беше лотария и само някой вуйчо на стратегическо място можеше да промени решението в по-добра посока.
Бях разпределен на „ВХ-952“. Нямах представа какво е „ВХ-952“. Базата от данни на адмиралтейството ми показа огромен син дирижабъл, със плосък балон и златни ивици, които се губеха на фона на жълтеникавите облаци. Под него висеше открита гондола с решетка за външно окачване на извънгабаритни товари. Стажът ми нямаше да бъде губене на време, катеренето по решетката щеше да ми създаде полезни навици за безтегловността. Утре сутринта трябваше да се явя пред капитан Тременик в аеропорта на съседния остров. Погледнах нататък. Не беше далече, само някакви си триста метра, но серните облаци правеха въздуха жълт и непрозрачен, така и не се виждаше дали „ВХ-952“ е там или не.
Майка ми много се разсърди, че не съм ѝ се обадил веднага.


„И слон железен те отнася“

Сутринта беше хладна, вятърът духаше силно от юг и гондолата тежко се поклащаше под напора му. Под покривалото, висящо между релсите на външната рамки се криеше нещо с неясни очертания, напомнящо мореходен съд. Изкачих се по мачтата. На трапа не ме посрещна никой, но аз и не очаквах почетен шпалир. От днес щях да бъда втория човек в екипаж от двама.
Почуках на капитанската вратата.
- Влез! – Чу се от вътре приглушен глас.
Той стоеше с гръб към мен, облечен в широк омазнен гащиризон. Затова пък наоколо всичко блестеше от чистота, бях забелязал още докато пресичах палубата. Предишният юнга трябва да беше слязъл от борда съвсем наскоро.
- Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно...
Тя се обърна. Капитанът беше жена.
- Продължавай, курсант!
- Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно протичане на службата.
- Свободно.
Отпуснах коляното на левия крак. Не, че във флота няма жени капитани, особено в товарния. Както научих много по-късно, дори майка ми беше станала старши помощник няколко години след тия събития. Но тогава аз едва бях навършил деветнадесет и току що се бях разделил с приятелката си от детската градина насам. А капитанът беше на около тридесет и имаше най-разкошните кестеняви коси, които може да съществуват. Те се разпиляха по раменете ѝ докато тя се обръщаше за да разбере защо внезапно съм замълчал. Цветът им беше наситен и тежък, все едно че не бяха потопени всеки ден в сярната баня. Предстоеше ми да прекарам следващите шест месеца на борда на „ВХ-952“ с това неземно създание. Бях готов да се хвърля в краката й, да изпълня всяка нейна заповед, да ида с нея до Великденските острови и обратно, да обиколя света.
- Каютата ти е най-отзад на десния борд. В нея има кофа и парцали. Започвай да миеш първата палуба. Неутрализиращ разтвор вземи от цистерната с черна маркировка. Искам до обяд да си свършил. Бегом марш.
Какво беше една палуба...
Каютата ми представляваше малка желязна кутийка, окачена допълнително в края на носещите релси, сякаш някой се е сетил едва в последния момент, че и юнгата трябва да спи под покрив. Нищо чудно, „ВХ-952“ беше стар кораб, сигурно го бяха престроявали и модифицирали поне десетина пъти. На Стовенор почти нямаше нови кораби, сярата и киселинните дъждове не прощаваха на стоманата. Какво остава за хората.
Парцалите бяха точно там, където капитанът ми каза, и без да губя време се захванах с търкане.


„Слънцето гали косите ти“

До обяд бях минал палубата три пъти, което си беше чиста проба престараване. Капитан Тременик можеше да вчеше прекрасните си кафяви коси пред лъскавата повърхност. Миг преди тя да се покаже зад ъгъла, чух нейните стъпки, и се изпънах по стойка мирно, достойна за випусник на Морската Академия, а не на някакви си там шестмесечни курсове...
Капитанът ме изгледа от главата до петите и провери дали коланът ми е стегнат. От нея се носеше дъх на море, сяра, и още нещо, което не можех да определя. Аз забравих да дишам, но както казах, тогава бях само на деветнадесет. От близо ясно се виждаше как серният вятър, който се разхожда по безкрайните океански простори, е разял устните ѝ. Без да осъзнавам вдигнах ръка и пипнах моите. Бяха меки, но скоро и те щяха да станат като нейните. Мисълта ме изпълни с мъжественост, която сигурно е била видима доста ясно, защото капитанът прихна да се смее. Не много по-различно от начина, по който се смееше някога Мари́, още по времето, когато живеехме в предградията на столицата под Сивия залив. Всички подводни предградия на Синектон носят имената на цветове, ироничен избор при мръсножълтата вода, в която са потопени.
Смехът на капитана се смесваше със серните облаци, а аз бях готов да стигна с нея до Великденските острови и да се върна обратно.
Следобеда прекарах в лъскане на следващите палуби. „ВХ-952“ имаше седем, и сигурно още ги има, ако не го е разяла напълно сярната киселина. Капитанът каза, че ще ме поощри, ако успея да ги свърша преди залез слънце. Стигнах само до четвъртата и тя беше истински разочарована. Не ми се ядеше и ядно захвърлих консервата от водорасли в тъмнината, а после дълго стоях заключен в каютата си и дори тайничко си поплаках. Все пак бях само на деветнадесет.
Така завърши първият ден от службата ми на „ВХ-952“. А когато сирената ме събуди на следващата сутрин, под нас се чуваше само плясъкът на вълните и плющенето на платнището, увито около нашия незнаен товар. Капитан Тременик вдигна котва два часа преди изгрев и три часа преди заплануваното време за отпътуване. Тя се беше изправила на мостика, досущ като капитан от планетата-майка. Или не вярваше на спътниковата навигация, или просто обичаше серният вятър да развява косите ѝ. За мен беше загадка как един обикновен морски капитан може да си позволи боя за коса, устойчива против сяра. Скоро научих.


„Всички пътища водят към тебе“

Капитанът не рапортува на юнгата, а юнгата не задава въпроси на своя капитан. Поне толкова бях научил на матроските курсове. И друго бях понаучил, защото по положението на мижавия бял диск над нас и по компаса на ръката ми можах да определя поне приблизително къде се намираме. „Юнгата няма нужда от спътници“ – с тия думи тя ми прибра комуникатора и го заключи в корабния сейф още сутринта на втория ден от пътуването. После ме прати да продължавам с лъскането.
До обяд приключих с последните три палуби. Започвах да свиквам с работата и търкането ми вървеше все по-спорно. Обаче кръстът ме заболя и когато тя мина да провери какво съм свършил, стойката ми вече не ставаше за Академията. Това чистене не беше мущровка или израз на извратен характер. Като се записвах в матроската школа, много добре знаех какво ме очаква. Серните изпарения в комбинация с влагата се превръщат в сярна киселина. Концентрацията е минимална, но никакви защитни покрития не помагат. Затова повечето кораби плуват по въздуха, вместо по вълните, но когато над деветдесет и девет процента от повърхността на една планета е покрита с вода, човек не може да избегне напълно влагата, колкото и нависоко да бяга от нея.
Моят капитан огледа палубата за кой ли път, прокара ръка по обратната страна на желязната рамка, на която под нас висеше товарът, и по пръста ѝ остана белезникава чертичка от отложените соли. В нейния погледа се четеше укор и още нещо, но разочарованието сякаш беше най-много. Идеше ми да потна в дън земя. Не, че на Стовенор имаше много земя, изразът беше донесен от планетата-майка. Свих глава между раменете си и дори не се престраших да проследя с поглед капитана. За кой ли път свалях мислено омасления ѝ комбинезон и се опитвах да си представя какво има под него.
Пропуснал бях да изчистя не само външната страна на рамката, но и долната, както открих половин час по-късно, когато капитан Тременик дойде отново да провери как се справям.
- Юнга, имам специална задача за теб. – Каза тя и ме привика с пръст по-близо до перилата. – Да видим как се справяш с акробатиката.
Товарът под нас беше покрит с платнище, импрегнирано с неутрализиращ разтвор. Обаче подобна защита постепенно се изхабява, превръща се в соли и се изронва, докато платнището се вее от вятъра. Трябваше да сляза по релсите и да закърпя с нови парчета няколко дупки, които киселината беше успяла да разяде. Долу се пенеха вълните, от нормалната височина на дирижабъла – около два километра – гребените им изглеждаха като малки рибки, които се надпреварват да изскачат и да се преобръщат във въздуха.
Казах си, че съм готов да последвам своя капитан чак до Великденските острови и тръгнах след нея към склада, където трябваше да се преоблека в защитен костюм. Даже не си давах сметка, че се събличам пред жена с прекрасни кестеняви коси, толкова бях уплашен от предстоящото занимание. Осъзнах се едва когато тя ме накара да се обърна към стената и закопча дебелата гума на защитния костюм на гърба ми
Откровено казано, цялата процедура беше излишна, ако паднех, нищо нямаше да ме спаси. Сега си мисля, че капитан Тременик ме накара да се преоблека съгласно устава, защото нямаше да е редно да се уча още от началото на стажа си да срязвам ъглите всеки път, когато ми е удобно. А може да е имало и други причини.
Спуснах се по планките на рамката като по стълба. Беше лесно, стига да не гледам надолу. Като стигнах до първата дупка, извадих едно парче платнище от чантата, наметната през рамото ми, и понечих да го наложа върху пробойната. Обаче преди това зърнах какво има под покривалото – през дупката минаваше достатъчно светлина. Беше истински дървен кораб. Платноходен, но без мачти. Такива не строят на Стовенор и никога не са строили. Въпреки това, има два, и двата са донесени от планетата-майка. Единият е на Магелан, и е на парчета. Пред мен се намираше корабът на Джон Кабът.
Платнището отлетя от ръцете ми.
- Хей! – обади се отгоре капитанът. Помахах ѝ за да разбере, че съм добре, извадих следващото парче и започнах да го пришивам върху дупката.
Когато най-после свърших и се изкатерих на долния палуба, видът ми трябва да е бил доста въпросителен, защото тя ме изгледа и посочи надолу:
- Отиваме да го оставим в музея, в Синектон. Не ти ли казах?
Не ми беше казала, и нагло ми се усмихваше. Обаче аз въпреки това бих я последвал до Великденските острови. Но сега пътувахме към Музея на корабоплаването в Синектон. В училище ни разказваха, че когато на планетата-майка океаните започнали да пресъхват и дъното се показало изпод синята си завивка, археолозите събрали останките на всичко потънали кораби, които успели да намерят преди слънцето да избухне. Решили, че нашата колония, покрита почти изцяло с вода, е най-подходящото място за такъв музей. В него имаше дори истинска немска подводница от Втората Световна Война, с огромна дупка от торпедо.


„Попитай душата си накъде отива“

Усетих идването на бурята късно следобед, докато се изкачвах (с търкане) от седмата към първата палуба. Отначало си помислих, че е от умората, но малиновите облаци на хоризонта предвещаваха нещо повече от мъртвешки сън на твърдата койка в моята каюта. Налягането се променяше, идваше фронт и ушите ми го усещаха. Капитанът трябва да е знаел за него още от вчера – циклоните са много бързи, но все пак се зараждат чак от зоната около северния архипелаг и на спътниците им остава достатъчно време да ги уловят.
Преди бурята да ни застигне успях да стигна до третата палуба. След това вятърът стана прекалено силен и капитан Тременик ме повика на мостика. Затворих с мъка вратата. Духаше срещу нас и скоростта ни започна да пада, а заедно с нея и височината. По-голяма част от подемната сила на „ВХ-952“ се създаваше от хелия в балона. Обаче когато дирижабълът се изкачеше нависоко, въздухът се разреждаше и разликата в плътностите на хелия и на околния въздух намаляваше. За да се издигне на максимална височина, корабът трябваше да набере достатъчно голяма хоризонтална скорост и да използва подемната сила, създадена от сплеснатия си балон, точно както е при крилата на хидропланите.
Моят капитан седеше на креслото си в центъра на мостика, напълно погълната от екрана пред себе си. Застанах в дъното на кабината – която също така служеше за капитанска каюта, – и я гледах как се бори с бурята и с претоварения дирижабъл. Вляво от мен имаше завеса, прикриваща личния ѝ отсек. В бързината капитан Тременик беше забравила да я придърпа преди да ме повика. Върху койката, – не много по-голяма от моята собствена, – беше преметната небрежно една полупрозрачна копринена нощница, каквито бях виждал в старите филми.
Гръмотевици прескачаха през лилавите облаци наоколо, но аз не ги чувах. Светкавици проблясваха в очите ми, но аз не ги виждах. Само стоях и се чудех дали коприната не беше плод на въображението ми. От къде един обикновен капитан на кораб ще намери истинска коприна на Стовенор? А и да намери, кой ще му я даде? Тогава изобщо не се запитах как коприната е оцеляла цели триста години след гибелта на планетата-майка.
- Юнга! Юнга! – гласът на капитана най-после ме събуди от вцепенението ми. Тя проследи погледа ми, прекоси малката каюта и яростно дръпна завесата. – Ела тук и хвани лоста за...
Мощен звън прекъсна думите й. Гондолата се залюля и увисна напред. Аз извиках, дори сега съм абсолютно сигурен в това, но не чух гласа си. Сигурно беше заради вятъра. Един от четирите кабела, които прикрепяха гондолата и товарната рамка към балона над нас, се беше скъсал. Останалите издържаха първия опън, който е най-опасен, защото натоварването е ударно, но заскърцаха заплашително. Двата километра под краката ми изведнъж зейнаха като митично чудовище, което се опитва да отхапе сърцето ми, както си е между ребрата.
Капитанът се спусна по наклонения под до вратата и я отвори. Кестенявите ѝ коси се развяха, водата плисна в лицето й. Перилата, които толкова старателно бях чистил до преди малко, сега се намираха почти на метър под нас. Кабината се залюля отново, вятърът хвърли вътре нова порция вода, която се разля по дрехите ни и остави след себе си жълтеникави петна.
При подобни обстоятелства обикновено се хвърля товарът. Но как да хвърлим в кипящите води под нас кораба на Джон Кабът? Археолозите го бяха спасили след първото му потъване на Земята, обаче ако го пуснехме долу, много скоро от него нямаше да остане нищо.
- Аз ще се кача горе за да закача резервния кабел! – изкрещя капитанът в ухото ми и посегна ръка към дръжката на вратата. В същия момент един по-рязък напор на вятъра ни запрати към срещуположната стена. Аз се задържах за скобата, тя – не. Пръстите ни се докоснаха докато се опитвах да я хвана и само усетих топлината на дланта й. Три метра по-нататък капитан Тременик се удари с всичка сила в бронзовата рамка на люка. Гондолата се люшна в обратна посока и омекналото женско тяло се озова в ръцете ми. Под излишно широкия комбинезон фигурата и беше мека, по-мека дори от тая на Мари́.
Бях готов да я последвам до Великденските острови и обратно. За сега обаче трябваше само да закача резервния кабел за балона. В школата ни бяха учили на разни неща. Използвах едно секундно затишие на вятъра за да положа капитана на койката й. Завързах я за рамката през кръста, с нейната собствена нощница. Сложих възела най-отгоре, така че да може да се освободи сама, ако се наложи, и се закатерих нагоре.


„Чистото небе ще ни покани да летим“

Когато се събудих, гондолата продължаваше да виси под наклон, но по-малък от преди и вече не се люлееше така страховито. Лежах на нечия чужда койка. Над мен се надвеси лицето на капитана.
- Събуди ли се, моряче?
Още едно противоречие. На планета, дарена само с десетина островчета, всички които плуват нанякъде са моряци, независимо дали е по водата, в небесата или в космоса. Хората от съседните колонии ни се смеят. Нека да се смеят, нали ние първи стигнахме до тях, а не те до нас.
Косите ѝ ме бяха разсеяли, не че вече бях надраснал моите деветнадесет години. Трябваше капитан Тременик да се отдръпне малко за да видя, че вместо омасления работен комбинезон тя носеше само в тънката копринена нощница. Гледах я как шета из каютата и откривах, че моите предположения за това, което се е криело под ненужно раздутия комбинезон не са били никак далеч от истината. Тя беше всичко, за което си бях мечтал, и след това още нещо.
Не, че не си представях какво щеше да стане след малко. Това беше един от мокрите сънища на всеки курсант, благословен (или прокълнат) с жена-капитан. Е, на почти всеки, защото аз никога не помня сънищата си. Тя дойде като принцеса, в ефирното си одеяние, седна на ръба на койката, съвсем близо до мен. Едва се сдържах да остана да лежа неподвижен, но когато косите ѝ погалиха лицето ми, а устните ѝ – набраздени от сярата и вятъра – потърсиха моите, вече нищо не можеше да ме спре. Докато плъзгах пръсти по нежната ѝ кожа, през главата ми прескочи мисълта, че трябва някой ден да ѝ подаря крем за устни срещу сярата.
После разговаряхме, почти през цялата нощ. Разказах ѝ за Мари́, за нашите планове да се махнем от Стовенор, и за това как се разделихме. Тя ме изслуша без да ме прекъсне, после помълча малко, а когато най-после заговори, започнах да си давам сметка, че денят в който видях разпределението си може да е бил най-щастливия в живота ми.
Призори се срещнахме с кораба – истински космически кораб, с антигравитация и силов щит, – който прибра в трюма си нашия товар и бързо изчезна в небесата. Заедно с Алиса, отрязахме въжетата на външната рамка и разбихме радиото. Моят капитан настоя да я наричам по име. Като пристигнахме в столицата, съобщихме на пристанищния инспектор, че се е наложило да из-хвърлим товара по време на бурята. Не споменахме нито дума за космическия кораб.
Прекарахме в Стовенор два дни, докато администрацията приключи с разпитите и документите. С Алиса разделяхме времето си между Музея на корабоплаването и койката. В Музея тя ми разказваше истории за древните мореплаватели, а за койката е по-добре да не си спомням.
С нея плавахме заедно още три месеца, през които редовно се срещахме с космическия кораб, винаги призори. Най-често прехвърляхме пътници, все хора с учудващо богати и сочни цветове на косите. Един ден споменах на Алиса колко странно е това, и след това хората винаги имаха избелели редки коси, както е обичайно на Стовенор. Тя ми обясни, че всички те са от Земята, легендарната планета-майка, която не е била унищожена преди три века, както ни учеха в училище. Моето наблюдение за косите им помогнало да се маскират по-добре.
От разказите ѝ научих, че на планетата-майка имало дълга гражданска война, но след края ѝ хората от Земята започнали да събират реликвите, откраднати и разхвърляни по стотиците нейни бивши колонии из Галактиката. Сега знам, че Метрополията никога не казва цялата истина, точно както не я разкриваха и моите учебници, но ми беше по-лесно да повярвам за всичко това на Алиса. Предполагам, че не е трудно да се разбере защо.
Една нощ, докато се любехме в каютата й, тя ми каза, че моментът е настъпил и утре мога да замина, както ми беше обещала през нощта след бурята. Аз бях станал моряк за да се махна от планетата, по един или друг начин. Не се поколебах да приема предложението ѝ нито за миг. Очакваха ме велики дела, неоткрити планети и загадъчни цивилизации. Сега сърцето ми се свива като си спомня колко лесно се съгласих. Ако бях останал, всичко можеше да бъде различно.
Същата заран се разминах на трапа с поредната групичка от пристигащи земляни, докато се качвах на космическия кораб. Сега летя между звездите и си подрънквам на китарата. Цената е нищожна – помагам на Метрополията да приобщи бившите си колонии. Стовенор не е изключение, но не изпитвам угризения на съвестта, защото разпокъсаните планети само печелят от обединението. Щастлив съм, доколкото може да бъде щастлив един убиец.
Така и не последвах Алиса до Великденските острови, където подводните вулкани бълват сяра и тровят Стовенор. Забравих да спомена, че тамошните Великденските острови не са като на планетата-майка и си приличат с тях само по отдалечеността и по изолираността си.
Нито пък подарих на капитан Тременик крем за устни. Всъщност, никога повече не я видях. Казаха ми, че корабът ѝ изчезнал в океана по време на буря наскоро след като се разделихме.
Знам, че е загинала, защото не е имала юнга, готов на всичко за капитана си.
Само вечер, преди да заспя, ме спохождат мисли, които не ми дават покой – какво щеше да стане с мен, ако в нощта на бурята не бях спасил Алиса и „ВХ-952“? Дали нямаше да потъна в бездната като нашия безценен товар – но за разлика от него – наистина? И каква е била съдбата на стария юнга, който така грижливо беше лъскал палубите преди да се появя аз?


4-5.06.2002, Сантяго, Чили
30.08.-2.09.2002, Паранал, Чили
16.05.2020, Мюнхен, Германия
Последна промяна valio_98 на Сря Май 20, 2020 12:36 am, променена общо 1 път
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Учителят – 2. Грешки на растежа“

Мнениеот valio_98 » Сря Май 20, 2020 12:34 am

Приказки от чекмеджето: Учителят – 2. Грешки на растежа


Още един тъжен ранен разказ, продължение на „Най-щастливият ден“, за тънката „патина“ на цивилизоваността. Героят се изкачва по служебната стълбица, пътят му минава през откъсната колония, която страда както от собствените си специфични проблеми, така и от късогледството на хората, които са изпратили колонистите. Разказът съдържа ритуално членовретителство.

* * *


Доктор Тарент – 1
Тридесет и две години по-рано.

Обичам Моцарт. Музиката му е сияйна, пълна с блясък и движение. Обаче никой композитор не оцелява на звънеца ми по-дълго от седмица. Когато в четири и половина сутринта някой остави пръста си върху бутона на звънеца и забрави да го вдигне от там, аз твърдо реших да избера някой композитор с по-умерен темперамент.
Камерата пред вратата ми показа двама мъже в сини униформи. Включих записа, може да потрябва на този или онзи.
Звездна пехота често тропа на моята порта. Не е ли малко често? Сякаш през последните години не съм разрязвал достатъчно синя тъкан за да се добирам до надупчените или нарязаните им тела. Натиснах бутона на интеркома.
- Добър вечер, господа. Какво ще обичате?
- Доктор Тарент, имаме спешен случаи. Флотът се нуждае от вас. – Обади се по-старшият, полковник.
Изчаках го да продължи, но той продължи да стои пред камерата ми като истукан. Проклета секретност. Пуснах ги да влязат и още на прага офицерът започна да рецитира поредица от букви и цифри, личният ми мобилизационен код. Ако беше само с още няколко знака по-дълъг, болният сигурно щеше да умре докато ни чака.
- Повикването потвърдено. – Сега беше ред за моята половина от кода, изредих двойно повече цифри и букви, – в три и двадесет и пет. – Изчакайте да си взема чантата.
Хлопнах вратата на спалнята под носа им. За толкова възпитание можеше да останат в хола. Пет минути по-късно излетяхме от покрива на сградата с армейски хеликоптер. Вторият офицер изчезна някъде, навярно в пилотската кабина, а полковникът седна до мен.
- Случаят е спешен. Един от нашите ... служители получи тежка контузия в стомашната област. Прободна рана...
Върху мен се изсипа лавина от медицински термини. Виж ти, полковникът бил колега. Защо ли не носеше медицински знак? Докато се чудех, той заяви, че се налага да оперираме. От куфарчето му се изсипаха рентгенови снимки, кръвни картини и всякакви възможни изследвания. Прегледах ги и го попитах направо:
- Наистина случаят е тежък, но с това ще се справи всеки травматолог с малко повече опит. Дори вие.
Репликата ми излезе по-груба отколкото възнамерявах. Полковникът избра да не я забележи.
- Случаят е малко по-особен. Достъпът до пациента е... ограничен.
- Ограничен?
- Да. И по време, и по пространство. Трябва да направим операцията колкото е възможно по-бързо, и вероятно ще имаме само една възможност през следващото денонощие.
- Не ви разбирам.
- По-добре да видите сам.


Асистент Моинт – 1

Утринната стрелба постепенно утихна. Стреляха и двете страни, – от нашата страна, на Високите и от противниковата, на Кърмачовците, – всеки с надеждата че врагът се е изнервил от чакане, или че уморен от нощното бдене някой отсреща ще закъснее само с миг преди да се отдръпне зад укритието си. Стреляха до почти пълно изразходване на боезапаса. Повечето войни не искаха да носят обратно тежките стрели с метални наконечници и бързаха да се отърват от него колкото се може по-скоро. Напразно усилия. И ние, и те знаехме добре, че вечерта, след падането на здрача и двете страни щяха да съберат между камъните оръжието, с които до преди няколко часа враговете се бяха опитвали да ги убият. И никой не си правеше илюзии, че от другата страна на фронта не се случва същото.
- Това беше дълга нощ – започна Ваим. – Уморен ли си...
Слънцето се издигна все по-високо и сенките, в които Кърмачовците можеха да се крият в полумрака, ставаха прекалено къси, дори за техния нисък ръст. Нощта си отиваше, ние с Ваим се надявахме, че има шанс да изживеем още един ден. Прекрасна мисъл. Той се усмихна с радост към просветващото небе и ме потупа по рамото. Точно тогава стрелата на някакъв Кърмачовец, изостанал с надеждата да отправи един последен изстрел към по-нетърпеливите кърмачета, го улучи в лявото око, разбърка бялото на мозъка му и се спря в задната част черепа.
- ... Мо... – произнесе Ваим с последния си дъх.
Той винаги си беше мечтател, помислих си, докато с една ръка подкрепях омекналото тяло на приятеля ми, а с другата издигах високо щита, за да ни предпазя от други стрели. В следващия миг двете ни тела – мъртвото и живото – се проснаха на земята. Кърмачовецът не повтори, благоразумно решил, че отнемането на един живот е достатъчен успех за днес.
Нещастието се случи докато двамата се прибирахме от караулната будка на външния периметър. Бяха прекарали нощта вътре, ослушвайки се за някое отместено камъче или за леките стъпки на ниските Кърмачовци по червения пясък. Ако забележехме движение, трябваше само да заблъскаме железните стени, за да вдигнем по тревога охранителния взвод на Високите, а ако се наложи – и целия Институт.
Подобни подслушвателни постове имаше през стотина разкрача по отворената част на периметъра. Навсякъде другаде външната стена стоеше непокътната и Кърмачовците не можеха да минат през нея, освен ако не построят обсадни кули. Историята помнеше и такива случаи, но до сега всичките им опити да щурмуват Института се бяха провалили.
Отърсих глава за да прогоня мислите за обсадните кули, докато тялото на Ваим изстиваше в ръцете ми. А можеше да е обратното, можеше сега моето тяло да изстива в неговите ръце. Сякаш изтрезнях и побързах да запълзи към Института. Стрелата пречеше, закачаше се в камъните и завърташе главата на Ваим под невъзможни ъгли. На втория или третия път нервите ми не издържаха, и като надвих погнусата си – интелигент, откакто се помнех, връстниците ми страняха от мен и ме обиждаха на учен – я изскубнах. Изтрих бялото по нея в пръстта, а каквото остана, в дрехите на Ваим, и я прибрах в собствения си колчан. От раната прокапа учудващо малко кръв, сигурно повечето беше изтекла там, между скалите, още в първия момент след изстрела. Не бях забелязал.
И тогава видях човека. Той вървеше по пътеката към Института някак механично, без да се прикрива. Беше Висок и аз инстинктивно извиках да го предупредя:
- Пази се, Кърмачовци!
Човекът се обърна и протегна ръка към пояса си.


Стажант Новак – 1

Червената равнина ме караше да се чувствам почти като на Марс. По това време изобщо нямах представа какво е да стоиш на Големия Сиртис, щях да го науча много години по-късно, но бях гледал достатъчно образователни филми за да си въобразявам, че знам. С малко повече желание можех да се убедя, че две от трите по-ярки планети в тая система са Земята и Юпитер и тогава илюзията щеше да бъде пълна.
Не ми отиваше да стоя така в самото начало на първата си самостоятелна мисия. Вярно, че бях стъпил здраво върху тресящата се червена равнина с леко разкрачени краката, както подобава на един стар морски вълк – или космически, както казват извън родната ми планета, – но и това беше представа, дошла от книгите. А пред мен зад хълмовете се намираше съвсем реално селище, неотбелязано на земните карти. Сигурно са ксеногеолози, ксенобиолози, или хора с някаква друга специалност от дългия списък започващи по същия начин. Сигурно предавателят им работи на друга честота, или изобщо не работи. Сигурно през остатъка от живота си ще бъда осмиван за моята самозвана откривателска мисия. Към редичката от сигурности можех да добавя и още една – временните палатъчни лагери на каквито и да е ксено-не-знам-си-какви-лози не изглеждат от орбита като томас-моровия Град на Слънцето. Или маи беше на Кампанела... Но тая мисъл така и не прогони отчетливия мирис на сяра, които идеше нейде от миналото ми. Знаех с какво се свързва този мирис и подозирах, че може да си го припомня съвсем скоро.
През това време местното слънце изгряваше, на тия ширини му трябваха часове докато откъсне диска си от далечния хоризонт. Вечер пък тук никога не настъпваше истинска нощ. Сенките на заоблените хълмове се протягаха през равнината, сякаш току що са се събудили от сън и аз неволно се протягах заедно с тях.
Само тридесетина минути по-рано приземих кораба на два километра от билото, което отделяше селището от съседната долина на север. Това не беше сериозно прикритие, но липсата на радиосигнали ме караше да се чувствам спокоен. Когато стана достатъчно светло за да не се спъвам в разхвърляните от земетресенията камъни, натоварих на гърба си раницата с продоволствие за три дни и се запътих към селището. Още от орбита бях изпратил до моите шефове донесение за случайната ми находка, но отговорът (или което е по-вероятно – лично моите началници) нямаше да се появят преди късно вечерта.
Толкова време трябваше на учебната фрегата да събере тридесет и седемте курсанти като мен, разхвърляни из тукашния астероиден пояс.


Кърмачовец Яр-Ук Сен – 1

Две почуквания – всички погледнахме наляво. Там в средата на пътечката към Института стояха двама Асистенти. Трима, ако броим трупа, които единият от тях влачеше след себе си. Краката на мъртвеца оставяха дълбоки дири в пясъка. Ниското слънце ги очертаваше като две червено-черни ивици, които се виждаха добре от далече.
Още две почуквания, последвани след кратка пауза от трето. Втурнахме се напред като един, късите ни крачета трополяха по камъните. Асистентите сигурно щяха да ни намират за смешни, ако не бяхме толкова страшни. Двамата на пътя ни чуха и се обърнаха едва в последния момент, когато вече беше късно да направят каквото и да било. Този с трупа го изпусна и се опита да извади меча си, а другият се вгледа изненадано право в мен.
Ударих го по колената, с издишане, така силата ми се фокусира по-точно. Той изрева диво, комбинация между болка и вик за помощ. Възседнах гърдите му, докато останалите го държаха за краката и ръцете.
- Млък! – затиснах челюстта му с коляно и главата му податливо се изви настрани. Нещо в шията му изхрущя, и аз отпуснах хватката. Две почуквания, интервал и след това трето означават че не бива да убиваме никого, по възможност. А ако няма възможност?
На няколко крачки по-нататък другарите ми овързваха пленник. Докато ги изчаквах да свършат с него, огледах човека под краката ми и за кои ли път се възхитих на Уз-Аз Зад. В сутрешния полумрак, само за няколко секунди беше успял да забележи колко странен е моя кърмачо. Облечен в стегнати нови дрехи, с широк пластмасов колан на които висят множество малки кутийки. Съдейки по наклона им към земята, бяха пълни с нещо тежко.
- Бързо назад, изтегляме се – каза Уз-Аз Зад. Нямаше смисъл от почуквания, след всичкия шум и виковете на кърмачото нашето единствено спасение беше скоростта. Късите ни крака отново затупаха по пясъка. Стъпките отекваха в главата ми като гръмотевици, макар прекрасно да знаех, че само на стотина крачки разстояние никой Асистент няма да ги отличи от сутрешния вятър.
Слънцето се откъсна от хоризонта, а потеря нямаше. Друга гениална идея на Уз-Аз Зад – втора група отиде още от вчера да привлича вниманието на Асистентите под далечната стена на Института. Сигурно сега повечето от тях стояха и гледаха моите събратя иззад зъберите на оградата си и се чудеха дали да последват тях или нас.
Прибрахме се почти спокойно. До входа на пещерата стоеше Ула Атез и ме следеше с поглед, докато малката ни процесия не се скри в тъмното. Аз носех на раменете си левия крак на странния Асистент и както подобава на един истински мъж, зает с войнските си задължения, дори не я удостоих с поглед.


Стажант Новак – 2

Моите пазачи бяха джуджета – забравена дума, после дълго се чудех къде съм я чувал и как толкова лесно се сетих за нея. Атаката им ясно показваше, че тук не става дума за цивилизация на два симбиотични вида, освен ако функцията на малките не се ограничаваше с коригиране числеността на големите. Пък и всички изглеждаха прекалено хуманоидни, а откъслечните фрази, които си разменяха поразително напомняха английски.
- Оставете ги край стената – нареди предводителят на групата. Беше облечен в червеникаво кожено одеяние, местен аналог на маскировъчен костюм.
В пещерата беше мрачно, но успях да различа картинките по стената. Ловни сцени – стандарт за палеолита. Само дето в никой палеолит не говорят на почти стандартен английски.
Вече нямах съмнения за езика им, но ръстът не хората около мен си оставаше загадка. Цялото племе – думата ми се стори подходяща – се беше скупчило наоколо и под светлината на няколко миризливи лоени факли се любуваше на мен и на моя колега по съдба. Аз пък се любувах на тях. Никои не надвишаваше метър, повечето бяха дори по-ниски. Лицата им имаха гротескови изражения, въпреки че не се усмихваха, а ни гледаха със смесица от страхопочитание и някакво странно очакване, което се затруднявах да определя.
Жалко, че не можахме да разменим нито дума с другия пленник преди да ни заловят, може би щях да имам отговори на поне някои от въпросите, които се блъскаха в главата ми. Откъсната колония от дегенерати? Или местна мутация, поразила само част от населението? Колко века изолация са необходими за подобна устойчива мутация? А колко време е необходимо за да стане езикът им неразпознаваем? Опитах се да сметна на ум вероятността за поразяване на доминантен ген в силно мутагенна среда, каквато е биосферата на всяка чужда планета, и се проклех за проспаните часове по генетика.
Едно от джуджета ловко развърза краката ми и милостиво махна парцала, с които бяха напълнили устата ми. Облекчено си поех въздух.
- Ставай.
- Кои сте вие?
Той ме изгледа изненадано.
- Кои сте вие, как се казвате? – настоях аз. Изглежда очакваше от мен всичко друго, но не и такъв въпрос, защото все пак ми отговори:
- Ние сме Техниците – интонацията му отчетливо подчерта главната буква.
- Какво? Как се казва това място? Как се казва тази тая колония?
Времето за отговори явно беше свършило, защото той ме удари с плоското на меча си.
- Тръгвай! Стига си се правил на интересен.
Английският му беше съвсем разбираем.
Когато пристигнахме, бях доволен, че не се бе наложило да отиваме надалече, защото нисичкият вървеше зад мен и ми подсказваше пътя със силни удари по гърба, които никак, ама съвсем никак не подхождаха на ръста му. Закара ме в голяма подземна зала, където по начупените стволове на дебели сталактити седяха старейшините на племето. явно тук поверието, че да счупиш сталактит означава да отнемеш нечии живот не вълнуваше никого. По здравите сталактити бяха накачени човешки черепи. С нормална големина. За пръв път, откакто приех предложението на една дама с кестеняви коси и напуснах родната си планетата, започнах да се съмнявам в избора си.


Асистент Моинт – 2

Скоро интересът на Техниците към нас намаля, възрастните заминаха по делата си, и останаха само децата. Тогава започнаха истинските изтезания. Най-напред просто ме замеряха с камъни и улучваха почти винаги, защото стегнатите връзки ми пречеха да се отклонявам. Като се убедиха, че съм почти обездвижен, по-смелите се приближиха и започнаха да ме ритат. Знаеха, че бъбреците са особено болезнено място, знаеше и за други места, където ударите им можеха да ми причинят особено силно страдание. Връзките около китките на ръцете ми – сухожилията на някои мои нещастен предшественик – се впиваха в плътта ми. Не беше случайно – с изтръпнали ръце и крака едва ли можех да окажа някаква съпротива.
Времето беше спряло, през входа на пещерата гледах как дискът на слънцето застина на половин диаметър над хоризонта и отказ да се вдигне по-нагоре. Още щом влязохме вътре загубих всякаква надежда, че спасителният отряд от Института ще се появи. Отрядът никога не се отдалечаваше толкова от точката на прехода, а още по-малко влизаше в пещери.
Постепенно децата ставаха все по-изобретателни в мъченията. Моите вопли трябва да се смутили спокойствието на някого, защото тогава се появи един от възрастните и злобно ги разгони. На тръгване силно ме ритна в устата, сигурно за да не си помисля, че го е направил от съжаление към мен. И аз щях да направя така на негово място – съжалението е слабост.
Тогава докараха непознатия кърмачо. Онзи, за който си мислех, че никога не съм го виждал в Института, чиято поява на пътя – спокоен, самоуверен и незащитен, – помогна да не забележа навреме атаката на Ниските. Сега не изглеждаше толкова надут. Лицето му беше покрито с драскотини, под дясното му око имаше мораво петно, а устната му беше разцепена на две места и по брадичката му се спускаха две тънки струйки засъхнала кръв.
Ударите на децата все пак имаха едно положително последствие – превръзката от устата ми беше паднала и сега можех да задоволя любопитството си. Сигурно за последен път, но нали в Института се славех като интелигент.
- Казвам се Моинт. А ти кои си?
Той ме изгледа така, сякаш беше изненадан, че мога да говоря, но бързо се съвзе.
- И аз се канех да те питам същото. Не само теб – той кимна с глава към джуджетата, – а и тях.
Не намерих сили за по-уместна реакция, освен да повторя въпроса си.
- Стажант Новак, Академията на Флота.
- Стажант?
- Нещо като ученик, студент, практикант....
Бях попаднал в плен с луд. Знаеш, че от време на време в Института се раждаха такива деца, но на втората, най-много на третата година, когато проблемът им стане очевиден, родителите им ги убиваха. Сами и по възможност без съседите да разберат, за да не съпътства лоша слава здравите им наследници. Този е имал късмет, майка му и баща му са го съжалили и са го отгледали в тайна, заключен в някоя задна стая. Кой знае защо си представих стаята мрачна и без прозорци, с мъждукащ процеп на тавана. Това обясняваше защо никога до сега не съм го срещал. Учуди ме само възрастта му – почти колкото мен, значи трябва да е преживял скрит почти двадесет години. Ръцете му бяха мускулести, а кожата – загоряла и с лек тен. Може да е бил заключен в двор, на припек.
- Разбирам – кимнах за всеки случаи. После си припомних какво ме очаква и се разсмях. Глупаво е човек в моята ситуация да се страхува от луд.
- Какво е ставало с теб? Биха ли те?
- А, не. Децата се забавляваха.
Той настръхна под връзките.
- Какво искаш да кажеш?
- Децата трябва да се участ на жестокост още докато са малки – обясних, – по възможност без да са застрашени някой друг да се учи на жестокост върху тях. Единственият шанс за това са пленниците.
Гледаше ме с невярващи очи. Наистина трябва да е прекарал живота си под ключ.
- И ние правим същото – добавих, - когато хванем някои Техник.
- Откачена планета – въздъхна той и изруга.


Кърмачовец Яр-Ук Сен – 2

Уз-Аз Зад ме повика:
- Яр-Ук Сен, последвай ме. – После ме заведе до пленниците. Подаде ми ножа си и изразително погледна единия от тях, онзи с по-окъсаните дрехи.
- От къде да започна?
- Една ръка е достатъчна за начало. – Винаги режем от планинците по малко, само колкото е нужно в момента. Ако ги убием веднага, после месото няма да е прясно.
Кърмачото ме изгледа с разбиране. И с ужас в очите. Развързах внимателно връзките, които държаха ръцете зад гърба му. Друг воин, особено опиянен от днешния бои сигурно би ги разрязал. Уз-Аз Зад забеляза и кимна одобрително. Пленникът се канеше да закрещи отново, но нашият вожд ловко настъпи гръкляна му и виковете потънаха в задавено съскане.
Одрах кожата на ръката му до лакътя. Умеех да го правя още от малък, баща ми ме беше научил. Кожата се цени високо, така той изхранваше цялото ни семейство. Щеше да стане чудесен мех за вода. Кърмачото все пак се изхитри да закрещи. Звуците излизаха на пресекулки от гърлото му, дори цялата тежест на Уз-Аз Зад, които беше един от най-едрите сред нас, не стигаше за да го притиснем както трябва.
Увлечени в заниманието си, не обърнахме внимание на другия пленник. Малко преди това старейшините го разпитваха и, както разбрах по-късно, така и не можаха да разберат нищо от безсмислените му думи. Но пазачът, които го беше водил до тях и обратно, беше проявил немарливост, за която след това щеше да плати с едно дете, а ако няма – с главата си. Не беше вързал отново краката на пленника.
Това му позволи да събори Уз-Аз Зад и да избие ножа от ръцете ми. Острието падна до него, той се извърна и преди да да се изправим, беше разрязал връзките около китките си. После настъпи с огромния си крак гърдите на нашия предводител и стовари върху него цялата тежест на тялото си. Уз-Аз живя до залез слънце и издъхна, дарявайки всички Ниски с обилна вечеря.
Но тогава не ни беше до това – кърмачото хвана сънародника си и двамата се спускаха към изхода. Повечето воини спяха из съседните пещери – снощният поход беше изцедил силите ни – и нямаше кой да се противопостави на бегълците. Двамата пазачи пред входа се опитаха да ги спрат, но здравият Асистент остави другаря си на земята и се спусна срещу тях с викове.
Така и не видях какво стана и как те избягаха – проявих слабост и се наведох над Уз-Аз Зад за да проверя дали диша, забравяйки за копието, което предвидливо бях прислонил до стената. Във временното си умопомрачение не си спомних, че месото диша по същия начин като човека. Непростително.


Стажант Новак – 3

Дребните ми бяха взели пояса с инструментите, от ръката ми липсваха гривната-коминукатор, компасът и още няколко дреболии. Жалко, защото точно сега те можеха да ми спасят живота. Потърсих в джобовете си някоя полезна вещ. Бяха празни. В пещерата не си давах сметка колко бързо лети времето – слънцето се беше издигнало на два диаметъра над хоризонта, което на тази планета с наклонена полярна ос значи много часове. С тия темпове имаше вероятност да залезе някъде в края на другата седмица, а и залезът не вещаеше нищо добро за нас.
Знаех, че можехме да се скрием из камъните, но краткият ми опит на тая планета не говореше в полза на това решение. Джуджетата сигурно бяха доста добри в проследяването. След сутрешната засада нямах никакви съмнения, че знаят как да се спотайват между камъните.
Моят спътник стенеше тихо, особено когато окървавената му ръка докоснеше нещо. „Техникът“ беше обелил кожата му много технично – с един замах, сякаш го прави по няколко пъти на ден. Не допусках, че популацията може да издържи на такова темпо на самоизяждане, по-вероятно канибализмът беше ритуал, но със сигурност малкият главорез имаше достатъчно опит. Спомних си за черепите по сталактитите и с мъка овладях стомаха си. Алиса не ме беше предупредила за нищо подобно, като ми обещаваше звездите.
Нямахме голям избор. Подпрях моя спътник на един по-едър камък и го плеснах няколко пъти. Отначало погледът му се рееше през мен, но постепенно започна да се фокусира върху лицето ми.
- Накъде е твоето селище? – докато джуджетата ме носеха бях загубил ориентировка.
Той не реагира.
- Накъде да вървим? Къде се намира домът ти? Къде живееш? Къде са твоите приятели? – доколкото можах, перифразирах въпроса, както ме бяха учили на практиката по събиране на локална информация.
- Натам – той посочи със здравата си ръка. – Институтът е натам. – Усилието явно изиска всичките му ресурси, защото той пак омекна върху ръцете ми. Нарамих го и се запитах дали не е по-добре да го оставя. Но продължих да го нося. След всичко, което бях научил за остатъците от тукашната колония, прецених, че ще е по-добре да имам съюзник сред тия, от които възнамерявах да искам убежище.
Вървежът помага на мисленето, обичаше да казва Алиса докато се разхождаше напред-назад по палубата на „ВХ-952“. Не усетих как се заех да разнищвам загадката на тукашната цивилизация. Високите „Асистенти“ очевидно са хора, наследници на колонистите, едва оцеляващи след загубата на технологичното преимущество. Ниските „техници“ пък са аборигени, местни хуманоиди. Може би също са хора, наследници на още по-древни колонисти. Лесно можех да проверя, стига да останех жив.
Несъмнено, между двете фракции се водеше воина на живот и смърт. На мен се беше паднал шанса да спася последните оцелели. Все още не разбирах защо използват такива странни имена или пък защо наричаха селището си Институт; имах догадка – последната колония сигурно е била научно-изследователска, тези най-лесно грохват, когато загубят връзка с планетата-майка. Но сега имах по-належащи проблеми за решаване.
- Хей, – раздрусах корабокрушенеца-девето-коляно, увиснал на рамото ми. Той едва повдигаше крака, но все пак отвори очи. – Вие от кога сте тук? От колко години сте на тая планета?
- Откакто Вечния ни е подарил живота.
По интонацията си личеше, че Вечния се пише с главна буква. Ако тук все още си спомняха такава дреболия като азбуката, разбира се. Днес ми вървеше на беседи със сложен семантичен подтекст.
- Кои е Вечния? Къде е Вечния?
- Той е ... всичко. Там на небето – отговори той и понечи да се поклони на местното светило. А то беше толкова ниско, че ако не бих го спрял, и двамата щяхме да се катурнем върху пясъка.


Асистент Моинт – 3

През целия път лудият не спираше да ме разпитва. Не разбирах половината от въпросите му, другата половина бяха за очевидни неща, който той не разбираше или бе забравил. Все едно да обясняваш на някой как да диша. Но се стремях да му отговарям, нали ме водеше към Института. Не исках да го дразня, кой знае какво можеше да му хрумне. Най-накрая, той спря пред главната порта. Отгоре заплашиха, че ще стрелят, но като ме забелязаха, вратата се отвори и пазачите се втурнаха да ни приберат. Между скалите вече се виждаше потерята на Ниските, дори се опитаха да ни обстрелят, но разстоянието беше прекалено голямо и стрелите им падаха в праха без да стигнат до нас.
С няколко думи разказах какво се беше случило с мен и Ваим. Накрая ги попитах дали не познават лудия.
- Не, никога не съм го виждал – каза старшият без да се замисля.
После ме накара да вдигна ръката си и започна да я маже. При първия допир изкрещях от болка. Единият от помощниците му веднага ме сграбчи. Страхът, че като инвалид ще се превърна в живо месо след като по чудо се върнах в Института, започна да се разсейва – не честно, но се случваха подобни неща. Лудият имаше повече шансове да попадне в категорията на месото, но изглежда не си даваше сметка и любопитно оглеждаше пазачите и оръжията им. Как ли успявах да го наблюдавам докато при всеки допир парченцето лой обливаше с огън гигантската ми рана? Сигурно имах нужда да се разсейвам за да не полудея от болката.
Като приключиха с мен, пазачите се върнаха при другарите си зад бойниците, а аз останах в сянката на оградата да се съвзема. Бързо се събра тълпа, заразпитваха ме за отвличането. Дойде и жената на Ваим. Беше наметната с тъмен шал. Знаех го – с мъжът ѝ заедно убихме Ниския, от чиято кожа беше направен. Тя беше хубавица, а така цвета на русите ѝ коси изпъкваше още повече, но силите ми се бяха върнали и първото ми задължение беше друго, не да я утешавам. Махнах с ръка към лудия, които се беше залепил за пазачите и беше на път да ги докара до границата на търпението им с въпросите си.
- Ела да се поклоним на Вечния.
До сега никои не бе дошъл да го потърси, роднините му сигурно се срамуваха от него.
- Добре – съгласи се той изненадващо лесно. – Къде е светилището му?
Знаеше такава сложна дума – странен луд. Сигурно е от много религиозно семейство. Но защо тогава не са го пожертвали още като дете, както е прието?
- Следвай ме и ще видиш откъде Вечният ни е спуснал на тая земя.
Докато тънех в догадки за произхода му стигнахме до центъра на Института. Влязохме през двойната врата в кръглата сграда и за моя най-голяма изненада лудият изведнъж се разсмя със зловещ гърлен глас. Смееше се толкова силно, че не можа да се задържи на краката си, падна на пода и се затъркаля сред праха.
- Портал, най-обикновен ръждясал стар портал!
Неволно се дръпнах по-надалеч от него.


Доктор Тарент – 2

На първия пост полковникът показа пропуска си и някакъв допълнителен документ за мен, на втория сканираха отпечатъците на пръстите ни, а на третия – ретините на очите. След това влязохме в стаята. В центъра стоеше обикновена хирургическа маса на колелца. От едната ѝ страна се извисяваше дебела метална рамка, обвита с нещо, което на пръв поглед приличаше на бобини. Лъскав брониран кабел се спускаше от рамката и изчезваше в стената.
- Нямаме време – офицерът си погледна часовника, военните обожават да ги размахват насам-натам, сякаш нямат универсални импланти, и включи селектора. – Начало след четири минути.
Около нас настана суматоха. Разтичаха се незнайно откъде изникнали медицински сестри и санитари. Инстинктивно протегнах ръце докато ми навличаха операционния халат и ръкавиците. Сложиха ми хирургическа шапка, чевръсти пръсти завързваха на шията ми връзките на бяла маска. Полковникът се преобразяваше по същия начин.
- Нямаме време – пак започна той – за повече обяснения. Това е „портал“ на хиперпространствен преходник.
- Хиперпространствен какво? – не повярвах на ушите си. Такова нещо просто нямаше в природата.
- Тунел между две точки от Вселената, портал, за по-кратко. Експериментален модел. Напомням ви, че сте подписал декларация за опазване на тайната. След- той пак погледна часовника си – две минути имаме сеанс за връзка с една наша звездна колония на сто и осемдесет светлинни години. Не ме питайте къде се намира и от кога е там. Има пострадал и трябва да го оперираме през преходника. Техниците ще го държат отворена колкото време ви е необходимо, но това е свързано с огромен разход на енергия и не е ясно до кога ще издържат акумулаторите на колонията, така че трябва да действате бързо.
- Защо просто не го прехвърлим тук или ние не отидем там?
- Както казах, това е експериментален модел. Преходникът отваря... канал в хиперпространството. Каналът става неустойчив, ако в него има обекти по-тежки от тридесет и четири килограма и двеста седемдесет и един грама. Не се навеждайте прекалено много.
- Но как...
Думите ми останаха неизречени. Металният квадрат в средата на масата засвети с бяла неонова светлина.
- Как сме прехвърлили колонистите ли? – довърши въпроса ми полковникът.
- Да – кимнах. Квадратът светеше все по-ярко. В средата му се появи отвор, дупка във въздуха и през нея се долавяше нещо с размити очертания...
- Преди четиринадесет години прехвърлихме основния екипаж на базата. Шестдесет и осем джуджета. Можете да си представите колко трудно беше да ги намерим, след всички програми за генетично здраве през последните два века. – Той усети, че се увлича в подробности и видимо се стегна. А през това време отворът във въздуха ставаше все по-голям и вече се виждаше, че другият преходник се намира в голяма овална зала. – Когато условията на планетата се стабилизираха, започнахме да им пращаме нормални деца.
- Но те никога няма да могат да се върнат!
- Нашите техници работят над проблема – успокои ме той.
Стените на залата отсреща бяха от поцинкована ламарина, с петна от ръжда. Стабилизиране на условията, как пък не.
Една от сестрите приближи количка със скалпели до мен.
Военните работят на тази конкретна колония вече четиринадесет години, отбелязах си на ум. А от кога ли имат хиперпространствените преходници? На глас само попитах:
- И после?
- После връзката с техния приемник прекъсна. - Аха, казах си аз, трябва да е било за дълго, щом е ръждясала поцинкованата им барака. – Според техниците – нарушена центровка. И така до днес, когато най-после успяхме да намерим правилните параметри от нашата страна. И веднага попаднахме на ранен.
През отвора се виждаше групичка младежи, облечени в мръсни накъсани гащиризони. Бяха се скупчили около ранения. От стомаха му стърчеше дръжката на счупено копие.


Стажант Новак – 4

- Асистентите ги наричат „Ръцете на Вечнния“. Напълно са мумифицирани. В началото сигурно просто са били забравени в приемника, а после суеверието ги е спасило от изяждане. При острата липса на протеин не е чудно, че са стигнали до човекоядство. Разделянето по ръстов признак и последвалата мини-гражданска война вероятно е инициирано от загубата на връзката и съпровождащия срив на доставките преди колонията да добие самодостатъчност. Първите пристигнали са джуджета. Мога да предполагам, че причината е свързана с ограниченията по маса в ранния етап от развитието на хиперпространствените технологии.
Звучах надуто, като някой умник от медите. Но шефът мълчеше, значи беше доволен.
- В тяхната култура определят джуджетата като техници и кърмачовци. Вероятно първото име произлиза от ролята им да поддържат системите на колонията, а второто – понеже те са се грижили за децата, които са пристигнали по-късно. А децата и техните наследници, по-високи на ръст, са асистенти, вероятно защото в началото им е била отредена ролята на помощници.
Началникът на курса ме погледна одобрително. Поех си дъх, сега навлизах в опасна територия.
- Най-вероятно ръцете принадлежат на цивилния хирург, който им е оказвал помощ при кратковременното възстановяване на контакта. Видеозаписът е направен с устройство, което той е носел на китката си и когато полето е колапсирало, е останал на планетата заедно с ръцете му, от лактите нататък.
Погледът на шефа се промени, стана изпитателен и недоволен. Насилих се да продължа с анализа.
- Съдейки по еволюцията на езика, операцията датира от последните двадесет години преди началото на Гражданската война. Най-вероятно е организирана от отдела на Академията за външната сфера. В архивите сигурно има подробности.
Не знаех какво повече да кажа, а началникът продължаваше да ме гледа със същия очакващ поглед. Накрая се смили.
- Защо докторът е направил запис?
Трябваше да се сетя. Ако записът, който бях получил, буквално от ръцете на мъртвия хирург, беше само за историята на заболяването, щеше да започва от с хирургическата операция. А в началото му се виждаше как се появиха офицерите пред вратата на апартамента. Тогава и споменаването на часа добива друг смисъл...
- Не е изключено и участието на елементи от секретните служби на Империята. Възможно е самият лекар да е принадлежал към една от съперничещите си групировки...
Навлизахме в политика, за която един младеж като мен, наскоро дошъл от изолирана колония – макар и не толкова изолирана, като тази, на която карах оперативния си стаж – може да има само бегла представа. За мой късмет шефът имаше и други задължения, освен да измъчва стажантите с въпроси.
- Добре, млади момко! Свободен сте.
И ме остави да се питам защо Алиса никога не ми каза, че Галактиката е толкова жестоко място. Много по-труден въпрос.


Валентин Д. Иванов
14-18.VIII.2002, Сантяго
17-19.V.2020, Мюнхен
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Учителят – 3. Планета за почивка“

Мнениеот valio_98 » Чет Май 21, 2020 11:17 am

Трети разказ от същата поредица, написан по същото време. Но героят – тук с друго име и на друга планета – вече не е същия и тук от личен опит научава, че империите изглеждат добре само в атласите. Разказът, както и останалите от тази поредица, не е публикуван никъде.

* * *


Телефонът изръмжа от нощното шкафче. На Изабела се отнасяха с подозрение към хората с присадена периферия, смятаха че са прекалено млади да се пенсионират. Хегедус се протегна без да се обръща и вдигна слушалката.
- Домът на семейство Балинт.
- Събудих ли те, гадино мръсна? – осведоми се дрезгав глас.
Дрямката мигновено напуснаха Хегедус. Сърцето му заработи на пълна мощност, преди да се намесят допълнителните жлези. Тук може и да не обичат имплантите, но не всичко се вижда с просто око.
- Събуди ме. Доволен ли си?
- Ти ще си доволен, ако не отрежем нищо на женичката ти. Искаш ли да ти пратим едно пръстченце?
Наистина, другата страна на леглото бе празна.
- Какво искате от мен?
- Да стоиш мирен докато не си замине оня федеративен клоун – изсъска мъжът и затвори.
Хегедус се надигна с мъка. Главата го болеше като след препиване. Будилникът беше изключен, а през прозореца грееше обедно слънце. На пода до вратата на спалнята се търкаляше празен флакон. Под ситния текст до бутона се зъбеше стилизиран череп.

* * *

В сравнение с Изабела, Земята бе топла и суха, особено в тези ширини.
Хегедус остави ръчния си багаж на полицата над седалката на експресния влак, отпусна се на мястото си и закопча предпазния колан. Едва след като свърши, осъзна, че е забравил книгата си в чантата, качена на на високата полица над главата му. Зачуди се дали си струва да повтори процедурата с колана заради лековатия роман, който беше купил от някакъв антиквар, специално за да убие трите часа полет – хартиени книги не се срещаха често в колониите и той реши да си направи малък подарък. Отпускащата атмосфера на планетата-майка, тихите разговори на хората наоколо и мисълта за предстоящата почивка го притиснаха към креслото и затвориха очите му.
Няколко минути по-късно той вдигна глава и се огледа, сякаш самото отлагане можеше да сложи книгата в ръцете му. Срещу него седеше жена. Беше облечена в бяла рокля с огромни оранжеви цветя и сандали в същия тон, каквито се носят на повечето островни светове. Дори скрита в дълбоката седалка, нейната фигура излъчваше стремителност. По навик той запомни ръста, теглото и цвета на очите ѝ.
Тя го гледаше с нескрито любопитство, даже повдигна с ръка огромния си кестеняв бретон, за да вижда по-добре. Хегедус беше свикнал белезите по лицето му да привличат вниманието на хората, но повечето не проявяваха любопитството си така откровено. Той рязко откопча колана, надигна се от седалката и скоро разлистваше романа си. Годините, прекарани по изостанали бивши и настоящи колонии го научиха да се наслаждава на хартиените книги.
Отсреща жената се усмихна извинително, отпусна бретона си и се облегна назад. Хегедус се зачете и само от време на време ѝ хвърляше някой поглед над страниците. Стори му се, че тя присвива очи, докато се опитва да види заглавието.
- „Тримата Мускетари“ – той отговори на немия ѝ въпрос.
- А, Дюма! – възкликна спътничката му. – Харесва ли ви?
- Да, много. Чета я за трети път. – Литературната мода на повечето колониални планети се бе закотвила в осемнайсти-деветнайсти век.
Неусетно за Хегедус, двамата се заприказваха. Но не толкова неусетно, че той да не си даде сметка колко дълбоко е било следоперационното му рекондициониране. Беше му приятно да разговаря с непознатата. Книгата, както си беше отворена, легна върху коленете му нагоре с корицата.
Изясни се, че слизат на една и съща спирка. Тя беше литературен агент, работеше в издателство специализирано за мемоари. Разказа му весели случки за някой от клиентите си – все известни хора, главно либерални политици от Земята и от по-близките колонии. Не споменаваше имена, но му даваше достатъчно подробности да разбере за кого става дума. Хегедус я разочарова, защото не разпозна почти никой.
- Е, сещате ли се сега? – питаше спътничката му след всяка история.
- Не – признаваше си той.
- Ама как така? Добре, де, същата дама преди две години...
И така докато не пристгнаха. Малко преди експресът да кацне, тя си взе куфарчето и отиде да се преоблече. Вместо нея се върна друга жена – непослушният бретон беше прибран с фиба, тялото и беше стегнато в строг черен костюм с панталон.
- Извинете, мястото е заето – пошегува се Хегедус. – Тук седи една чаровна млада дама...
На перона тя му даде визитната си картичка, казваше се Ана. Същия ден двамата вечеряха заедно. За втори път се срещнаха едва половин година по-късно, когато той се върна от мисията си на Сияйния път, но през цялото време разменяха съобщения.

* * *

Споменът за първата среща със съпругата му прелетя пред очите на Хегедус докато той вдигаше от пода флакончето. Съдейки по надписа – от спрей против някаква местна гадост. Той продължи към кухнята с намерението да си приготви едно истински горчиво кафе.
Океанът започваше на стотина метра на юг и още толкова по-надолу от къщата на семейство Балинт. Все още течаха ранните години на заселването и подобни имоти можеха да се намерят на умерени цени. Предната стена представляваше колонада с врати, като в оня стар роман на Хемингуей(1), и през горещите дни, които тук бяха мнозинство, Хегедус ги отваряше за да пусне вътре океанския бриз.
Той седна в креслото с чашата кафе, подсилено с няколко капки ром. Долу се простираше пристанището, където безброй яхти бяха накацали от двете страни на кейове. Сред тях се открояваше правителствен катамаран. Върху високите му мачти – дан повече на традицията, отколкото на нуждата, в тези времена на евтини кваркови генератори – се развяваше знамето на Федерацията. Малко под него, на същото въже, плющеше на вятъра беззвучно флагът на главния инспектор по сигурността на колониите – главен адмирал от резерва, наскоро пристигнал от планетата-майка. Преди два дни адмиралът, с когото се познаваха съвсем бегло, посети Хегедус без предупреждение и подробно го разпита за продажбите на къщи. Почти насила го измъкна на терасата, където пиха вино от водорасли до вечерта, и си говореха за радостите на пенсионния и полу-пенсионерския живот. През следващите дни главният инспектор го запозна с някои съседи...
Изабела беше планета с късмет. Астрономите знаеха за нея далеч преди свръхсветлинните двигатели да дадат крила на първата вълна колонизатори, но безкрайните преходи от Земята я предпазиха от бързо и стихийно заселване. Освен с топъл и плитък океан, прободен с множество вулканични архипелази, тя не можеше да се похвали с нищо друго,но то бе достатъчно. За свое щастие, планета не бе подходяща за курорт, заради скъпите и дълги полети.
Заливите на Изабела сигурно щяха да си останат девствени, ако някакъв предприемач не бе открил истинския потенциал на това място – планета за пенсионери. Богатите старци обичаха топлия климат, прекарваха почти цялото си време потопени във водата и водеха заседнал живот. Повечето от тях предпочитаха да избегнат каквито и да е промени, което превръщаше голямото разстояние до Изабела в достойнство. Нищо чудно, че застаряващият адмирал се интересувал от свободни имоти.
Две лодки се отделиха от кея с явното намерение да излизат в океана. Хегедус си помисли, че е време за подводен риболов. Изчака ги да подминат поплавъците, които обозначаваха входа на пристанището, и със залп изпи последната глътка кафе.

* * *

Насочените взривове изпратиха акустична вълна напред и стената пред Хегедус имплодира. Той се хвърли във феерията от парченца стъкло и въздушни мехурчета. Разноцветните прожектори придаваха нереален вид на водната лавина, която се стовари върху обитателите на купола. Хегедус инстинктивно очакваше съскане като в космоса, но за своя изненада чу само музика. Домакините слушаха някакъв класически композитор.
Заради водата скокът му приличаше повече на забавен каданс от стар филм, отколкото на стремителна атака. В средата на стаята Джарет и Морина шареха с ръце под катурнатата масичка, сигурно търсеха аварийните дихатели. Плафоните продължаваха да светят и наоколо прескачаха жълто-лилави петна. Хегедус стъпи с подкованата си обувка върху ръката на жената.
- Кажи на мъжа си, че не е проява на добър тон да нарича съседите си гадини. – Микрофоните и водата промениха гласа му, но не можеха да прикрият заплахата.
В същия миг Джарет подскочи нагоре. Хегедус очакваше подобна реакция и спря устрема му с приклада на харпуна. Алени капчици се разпиляха из прозрачната вода. Хегедус хвана Морина за косите и я изправи до себе си.
- Къде е жена ми?
Джарет вдигна рамене. Държеше се с ръка за носа. Морина мълчеше, пестейки малкото въздух, останал в дробовете ѝ.
- Аз не бързам, – каза Хегедус. Ритна масичката към Джарет и дузината дихатели, закрепени под плота й, заплуваха из стаята. – Вземи един.
Мъжът веднага надяна маската. Хегедус вдигна най-близкия стол и седна. Морина последва движенията му и видимо се насили да коленичи отстрани.
Двамата мъже се гледаха в очите, Харпунът сочеше към гърдите на Джарет. Цифрите се гонеха върху екранчето на стенния часовник. Хегедус си помисли, че тук почти всички домашни електроуреди са водонепроницаеми, сякаш човек не може да се удави, ако няма подходящ музикален фин или ако не знае точното време на смъртта си.
Мина една минута.
Повечето къщи по крайбрежието имаха подводни части. Обикновено те се състояха от една стая, най-често трапезария със стъклена полусфера вместо таван, до която се стигаше през къс тунел. Но Джарет и Морина навярно обичаха океана повече от съседите си, защото в техния дом над повърхността се намираха само входовете, а всичко останало беше вплетено хитроумно между кораловите рифове.
Хегедус следеше секундната стрелка. При нормални условия човек може да прекара под вода три или четири минути, след като предварително си прочисти дробовете. Ако има белодробен имплант или нужната генетична модификация – два или три пъти повече. Но след взрива на Морина не ѝ беше останало време за дихателни упражнения, а на тая планета се отнасяха с предубеждение към присадената периферия. Скоро лицето на жената започна да посинява и по тялото ѝ преминаха конвулсии.
Хегедус прочете в очите на Джарет готовност за нов скок и поклати оръжието многозначително.
- Няма да те убия веднага, ще имаш време да видиш как жена ти се дави.

* * *

- Заповядайте, чувствайте се като у дома си! – усмихна се Джарет и покани с широк жест семейство Балинт в хола на подводната си къща. – Китарата може да оставите зад вратата, а аз отивам да поръся месото с нагревателки.
Ана се заприказва с домакинята, а Хегедус се огледа наоколо. Точно така си беше представял живота в пенсия – с много вода, но без мирис на сяра. Отвъд прозрачния похлупак над главите им се гонеха жълти риби, големи колкото мъжка длан. Лампите пръскаха лилави и оранжеви отблясъци по гостите.
Гостът се ръкува с едни познати, кимна на други и някак естествено се озова до библиотеката. Тук не харесваха имплантите, но обожаваха хартиените книги и в тази комбинация на вкусовете имаше своя логика. Една библиотека, дори малка, представляваше значително капиталовложение и по избора на заглавията можеше да се научи доста за собственика ѝ. Тук преобладаваха биографии на дейци от Френската революция, Войната за независимост на Съединените щати и Изключването на Проксима б.
Музика на неопределена възраст се сипеше от уредбата, създавайки усещане у всеки, който я слуша, че е точно от времето на неговата младост. А младостта на хората около масата беше разпиляна върху поне няколко века, защото не всички пенсионери могат да си позволят свръхсветлинен полет до Изабела. Повечето бяха от по-близките колонии, и релативистките ефекти ги бяха захвърлили само няколко десетилетия в бъдещето.
- Казвам се Стен – представи се възпълничък мъж с плешиво теме, натоварен с по една чаша във всяка ръка. – Пристигнах миналия месец.
Ето някой, който е прескочил цялата ера на биокорекциите, отбеляза си Хегедус.
- Аз съм от Джесика – продължи мъжът и му подаде едната чаша, а другата наведнъж изпразни до половина. – Наздраве! А вие от къде сте?
- Стовенор – и уловил въпросителния поглед на събеседника си, добави, – водна планета, също като тук.
- Носталгия по детството?
- Не, просто жена ми харесва водата. Каква носталгия, На Стовенор има вулкани и чудовищна концентрация на сяра. През цялото време воювахме със сярната киселина, която се опитваше да разяде всичко.
- И кой победи?
- Сярата. Наздраве – вдигна чаша Хегедус.
- Наздраве! А с какво се занимавахте преди да дойдете тук?
- Чинии, давайте чиниите си! – провикна се домакинът от барбекюто.
- Първо на новопристигналите! – Стен се отмести и Хегедус се озова начело на опашката. – За добре дошли.
- По-напред на дамата – на свой ред се отдръпна Хегедус и пусна пред себе си Ана, която до сега беше разговаряла с Морина, съпругата на Джарет. Стан сложи огромно парче ухаеща риба в чинията ѝ.
- Желаете ли салата? Водораслите от нашата собствена градина – той посочи към стъклото над главата си.
- Благодаря – Ана се усмихна.
- И какво казахте, че работехте? – Стен изникна между двамата веднага след като сервирането приключи.
Хегедус тъкмо опитваше рибата, която наистина се оказа чудесна, и вместо него отговори жена му.
- Мъжът ми беше инспектор по колониите...
Чашата подскочи в ръката на Стен и той се озърна към барбекюто, където Джарет ръсеше с нанонагревателки нова порция рибно филе.
- Бях финансов инспектор – побърза да поясни Хегедус. Ана се усмихна, навярно си мислеше, че мъжете никога не престават да играят любимите си игрички, дори когато се пенсионират.
В другия край на стаята домакинът започна да накланя главата си настрани, сякаш се канеше да кимне на Стен, когато усети, че гостът е уловил размяната на погледи помежду им. Кимането прерасна в широка усмивка. Хегедус отвърна на усмивката с надеждата да изглежда достатъчно глуповат и вдигна чашата си за безмълвен тост. До него Стен пристъпваше от крак на крак.
- А вие с какво се занимавахте преди... да дойдете тук? – попита го Хегедус.
- Имах малък бизнес за селскостопански машини. – Отвърна бързо пълничкият мъж. – Вървеше добре. А вие сигурно сте пътували много, не като частниците като нас.
- Да, – кимна Хегедус – почти шест месеца всяка година.
- И все със свръхсветлинни кораби? Трябва да сте видели много свят.
- Беше ужасно – намеси се Ана. – Не можехме да се видим с месеци наред. Но вече никога няма да се разделяме. – Каза тя и го млясна по бузата.
Стен се сконфузи и погледът му безпомощно се замята из стаята докато не попадна върху китарата.
- Нали ще ни изсвирите нещо?
- Разбира се, – съгласи се Хегедус, подаде чинията на жена си, взе китарата и запя под тихото мляскане на другите гости. До края на вечерта не повтори нито една песен.

* * *

Хегедус вътрешно се стегна преди да стреля. Тихата песен от обратното разсейване на собствения му микровълнов пистолет забръмча като комар и в следващия миг от тавана се посипаха пластмасови панели. Стен се хвърли на пода и оръжията им забръмчаха в дует. Изглежда на влизане Хегедус бе докоснал някаква огранителна система и не можа да изненада домакина. Освен това той се страхуваше да използва пълната мощност на пистолета си за да не нарани случайно Ана. За разлика то него, Стен не страдаше от никакви задръжки и изстрелите му караха цялата къща да вибрира. Гласът му долетя от тъмнината.
- Трябваше да те очистим веднага след като пристигна, гадино мръсна.
- Значи с теб имах честта да говоря тая сутрин. – Хегедус стреля по звука. – Липсва ти въображение.
- Сега ще имаш честта аз ти видя сметката. По най-скучния начин и без грам въображение.
Господи, какъв позьор, помисли си Хегедус.
- Първо ме убий, пък после ще си говорим за чест.
Стен стреля. Няколко плочки от стената засветиха с червено сияние.
- Ти по-добре мисли за жена си.
Хегедус излезе от прикритието си – масивна дървена маса, на която вечеряха след обичайните петъчни партии шах преди духът на свободата и независимостта да обхване Изабела – и безшумно направи две крачки встрани. От тук можеду колонадата се откриваше линя за стрелба към Стен. Той се бе свил зад ниското ъглово канапе, на което обикновено сядаха за да играят бридж всеки вторник.
- Чуваш ли, за жена си мисли! – пак се обади Стен, и пак се повтори.
Мисля, нали затова съм тук, отвърна Хегедус на ум и натисна спусъка. Мъжът отсреща нададе вой като смъртно ранено животно. Хегедус си представи как кръвта му се превръща в гъст бульон, а в него плуват съсирени от дробове и присви още по-силно пръста си. Викът премина в стон и постепенно секна. За всеки случай Хегедус изчака още половин минута и стреля отново. Замириса на овъглена плът.
Той бавно се надигна и приведен се спусна по коридора към подводната част на къщата. Зад първата врата се намираше гостната, зад втората – спалнята. Там, просната върху неоправеното легло, лежеше в безсъзнание Ана. Тялото ѝ беше увито в същата копринена нощница, с която беше облечена предната вечер. Клепачите ѝ примигнаха и тя погледна някъде зад него.
Преди Хегедус да се обърне, изгарящ огън докосна гърба му. Той продължи движението напред и се прехвърли през глава, над Ана, от другата страна на леглото. Стреля към процепа на вратата още преди да е стъпил на краката си. Стен, който незнайно как беше намерил сили да го последва чак до тук, се свлече бавно в стаята. Лицето му димеше, сякаш го бяха поръсили с нанонагревателки. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и удари пода.
Ана с ужас откъсна очи от похитителя си и се обърна към Хегедус. После разпери ръце встрани, сякаш го призоваваше да застреля и нея.

* * *

Хегедус прескочи перилата и се превъртя във въздуха преди плавниците му да ударят водата. След него се гмурнаха още трима. Както се бяха уговорили, групата им – общо дванадесет младеещи пенсионери, – се събра около шамандурата на изхода от залива. Въжето, което я свързваше с котвата й, светеше с оранжев блясък. От океана една след друга се задаваха фигурите на ловци от предната смяна. Хегедус се полюбъва на гледката. Нищо подобно не можеше да се види на родната му планета с нейния киселинен океан.
Още на пирса се разбраха, че Джарет, който бе живял най-дълго на Изабела, ще ръководи лова. Той раздели мъжете на двойки и вдигна палец да им пожелае успех. На Хегедус се падна да ловува заедно със Стен. Двамата се закачиха за краищата на общо въже, стиснаха си ръцете и поеха бавно напред. Веднага след шамандурата дъното се спусна надолу, и светлината над главите им помътня.
Всяко движение под водата се отдаваше с мъка. Сигурно затова не забелязаха веднага тюленовата риба, която ги наблюдаваше слята с по-едрите камъни по южния склон на залива. Стен вървеше пръв, впил поглед в дъното под краката си. Имплантите на Хегедус нададоха вой далече преди очите му да се адаптират към полумрака наоколо. Той прошушна в микрофона:
- Струва ми се, че там има нещо – и посочи в посока, точно обратна на мястото където се спотайваше рибата. Стен, за който това беше само втори лов, спря и се взря в мътната вода.
- Не виждам нищо...
Хегедус се престори, че се вглежда по-внимателно.
- Има, виждам я как мърда.
- Няма никаква риба, да продължаваме напред.
- Ще ида да проверя – отсече Хегедус и още преди партньорът му да възрази, откачи въжето от халката на колана си.
- Стой, къде тръгна! – развика се Стен през микрофона, но Хегедус се престори, че не го е чул.
Четвърт час преди да се качат на малкото корабче, което ги докара до центъра на залива, Джарет му се обади и без да се церемони му заповяда да не изпуска от очите си новопристигналия пенсионер. Стен ненавиждаше революционерите от по-младото поколение, които се разпореждаха на Изабела само защото имаха късмет техните колонии да са по-близо до пенсионерската планета на края на Галактиката, отколкото Земята и не им се налагаше да изхарчат почти всичките си спестявания за да стигнат до тук. Това често поставяше истинските стари бойци като него – от Марс, Ганимед и астероидите – в ролята на момчета за всичко, първо в икономиката на Изабела, а после – неясно защо, някак по инерция – и във всичко останало, включително борбата за независимост.
Стен изгледа за последен път отдалечаващия се гръб на Хегедус и си каза, че едва ли има срещу себе си нещо повече от дребен счетоводител, който е обикалял да прави финансови проверки. Нещо в тоя широк гръб го накара да се безпокой, но той прогони мисълта и се зае да намотава съединителното въже. Тюленовата риба избра точно тоя момент за да го атакува и в следващия половин час не му остана повече време да разсъждава за ранговете в нелегалната организация.
А през това време Хегедус тършуваше из къщата на Джарет. Влезе вътре без никакви проблеми. Дори нямаше нужда от шперц, защото на тръгване след прословутото подводно барбекю беше направил копие на ключа от чантичката на Морина. Картичката-двойник се плъзна в процепа и пред него се отвориха сводести стаи, озъбени с мебели като сталактити. Най-напред той се захвана с кабинета на домакина. Още преди Стен да свърши битката си с тюленовата риба, Хегедус знаеше, че наглед безвредните му съседи-пенсионери, са бунтовници, избягали тук от миналото. Още съвсем млад Джарет бе участвал безредиците, довели до Изключването на Проксима б.
Вечерта, след като поздрави Стен с големия успех на лова и успокои изплашената от изчезването му Ана, Хегедус се обади на своя бивш шеф в колониалния отдел.

* * *

Остатъкът от нощта напомни на Хегедус за времето, когато беше действаш инспектор. След всяко негово завръщане се любеха с Ана по цяла нощ. Умората ги приспиваше, но неизменно единият от тях се будеше за да поднови ласките. А на зазоряване, когато Хегедус отиваше до прозореца за да погледне земния изгрев. Ана се смееше, покриваше лицето си с възглавницата, и се шегуваше, че той е останал истинско дете на колониите и никога няма да се насити на земното слънце.
Сега Хегедус се изправи за да вижда по-добре изгрева. Той прекара нощта в канапето до леглото, където жена му спеше с нервен сън от приспивателното. Сама беше настояла да го вземе. Каза му, че не иска да сънува. Гърдите ѝ повдигаха завивката рязко и неравномерно, миглите ѝ трепкаха в насечен ритъм, и Хегедус се попита дали тя все пак не сънува, въпреки приспивателното.
Местното слънце – мързелива червеникаква звезда – показа огненото си око над хоризонта и се огледа наоколо. Няколко подранили лодки в залива го причакваха. Синя чертичка от далечни облаци се спусна по лицето му и скоро се откъсна от долният край на диска.
- Защо трябваше да го убиваш? – обади се Ана.
Приспивателното я бе отпуснало, после е изчаквала да свърши изгрева за да не ме безпокои, знае, че го обичам, помисли си Хегедус. Както всяка сутрин, когато сме заедно.
- Той те отвлече.
- За да се защити. Тези хора са революционери.
Хегедус закрачи към леглото.
- Тези хора са разбойници.
- Изобщо не ги познаваш!
А ти колко добре ги познаваш? Хегедус, който снощи не бе намерил следи от въжета по китките й, едва успя да преглътне репликата.
Ана завъртя рязко глава. Нейният поглед падна върху канапето, където лежеше микровълновият пистолет на мъжа ѝ. Тя посегна с трепереща ръка и го вдигна.
Имплантите разтегнаха времето, реагирайки на експлозията в изкуствената суперадренална жлеза на Хегедус. Ана все още завършваше движението, с което трябваше да насочи излъчвателя към стомаха на съпруга си, когато той се хвърли върху нея. Получи се скок на дължина от място – беше срещал тоя израз някъде, но сега нямаше време да мисли къде, – сухожилията му изпукаха, но се подчиниха и го изхвърлиха напред.
Оказа се, че нощта е върнала силите в жилавото тяло на Ана. Вкопчени в пистолета, двамата се претърколиха през леглото и паднаха на пода. Чу се дълго изсъскване, все едно че някой потопи парче нажежено желязо във вода. Тялото на Ана омекна под тежестта му. Той отскочи настрани и очите му се спряха в лявата ѝ гръд, където пистолетът беше издълбал яма с неравни черни краища, от които стърчаха овъглени ребра.
Хегедус изкрещя без глас, но имплантите се намесиха и не го оставиха да се разридае.

* * *

На Изабела пенсионерите продължаваха да се занимават необезпокоявани с подводен риболов и да се наслаждават на мекия климат. Отвлякоха ги – но само за кратко – две нещастия. Най-напред, необяснимата имплозия в къщата на неговите съседи Джарет и Морина. Телата им, обезобразени от местната фауна, изплуваха от океана няколко седмици по-късно. Трагедията беше повод за много слухове, но полицейското разследване така и не можа да установи причината за нещастието. Ден по-късно загина Стен, при пожар в неговата къща. Смъртта му предизвика доста подозрения заради близкото съвпадение по време с първата трагедия, но се оказа, че аварията е резултат на късо съединение в електрическата инсталация.

* * *

Майнел покани Хегедус да седне на канапето, после отиде до барчето и напълни две чаши с джин, без тоник. Казваха, че напитката идва от замръзналите резервоари на катастрофирал и изоставен транспорт, който от незапомнени времена обикаля по хелиоцентрична орбита между Марс и астероидния пояс, и че шефът на Агенцията по делата на колониите тайно отива там по време на годишната си отпуска за да си издялка малко кубчета замръзнал джин. Никой до сега не беше успял да потвърди или да опровергае тая легенда.
Питието беше добро и Хегедус бавно го прецеди през устните си.
- Моите съболезнования – започна Майнел. – Ана беше прекрасна жена.
Хегедус кимна. Чашите иззвъняха за безмълвен тост. Майнел изля няколко капки на пода.
- За мъртвите... Така правят... на едно място – обясни той. Гостът му си помисли, че ако открие произхода на тоя обичай, ще разбере къде е израсъл шефът му – една от най-строго охраняваните тайни на Агенцията.
- Искам да се върна – каза просто Хегедус.
- „Пътят назад е известен, пътят напред е незнаен“ – цитира Майнел една от любимите песни на своя бивш агент. – Вратата е отворена. Ти знаеш какво те очаква. Работата не е станала по-лека, откакто ни напусна.
- Не идвам за леката работа.
- Все още не сме станали и приют за самоубийци. Ако това е целта ти, има по-лесни начини.
- Не съм самоубиeц.
Майнел замълча.
- Няма какво друго да правя.
Шефът се усмихна скептично.
- Няма какво друго да правя, което да има значение – поясни Хегедус.
- Добре, – кимна Майнел. – Утре сутринта те искам тук в осем. Имам за теб една задача, с която вече трима нoвобранци си строшиха главите. Дано твоята да е по-здрава.
На излизане краката на Хегедус едва докосваха пода. Спря се при секретарката – дългокоса красавица, трябва да беше започнала да работи тук след пенсионирането му. Размениха няколко думи, които Хегедус не чу – на бюрото ѝ лежеше огромна черна папка с неговото име отгоре. Най-секретните материали в Агенцията се пазеха само на хартия, Майнел смяташе, че електронните носители не са достатъчно сигурни.
- Може ли да ми донесете чаша вода? Дискусията – Хегедус посочи вратата – беше доста разгорещена.
- Разбира се, – Усмихна се секретарката. Тя имаше чудесни дълги крака, но посетителят така и не ги видя.
Когато вратата зад нея хлопна, той завъртя с едно движение папката и я отвори на последните страници. Две секунди и една десета за фотографско възприемане на цялата страница. Когато момичето се върна, Хегедус четеше на ум ред по ред заповедта за последното си назначение: „... на Изабела с цел внедряване в група заподозрени дисиденти...“
По-надолу в документа се споменаваше за психотропно индуциране на церебралните функции с цел форсиране и контрол върху развоя на операцията, но Хегедус вече си беше дал сметка, че нито „собственото“ му решение да се засели на Изабела, нито изненадващото посещение на стария адмирал, което доведе до срещата с Джарет и Стен, са били случайни.


Валентин Д. Иванов
Сантяго-Паранал-Мюнхен
24.VIII.2002-16.II.2003-21.V.2020
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: “Първата Принцеса на Двора / или как

Мнениеот valio_98 » Пет Май 22, 2020 12:32 am

Приказки от чекмеджето: Първата Принцеса на Двора / или как се става крал /

Детска приказка, хумористично фентъзи и шега с жанра – още един разказ, написан преди повече от тридесет години. В известен смисъл това е далечен предшественик на авторския сборник с хумористични фентъзи разкази, която написахме с Киро („Професия Юнак“, изд. „Аргус“, 2006).


* * *


- Тази история, сине мой, се е случила тогава, когато слънцето все още изгрявало на изток и залязвало на запад, и за ума на мъжете се съдело по тежестта на меча, който носели на кръста си. Това се случило по времето, когато вратите на домовете се отваряли навън, а капаците се правели от дебело буково дърво, обковано с масивни железни ъгли. Това се случило в деня, в който принцеса Аманда, Първа Принцеса на Двора и Най-достойна да Бъде Любима – да благослови бог името ѝ – изчезнала...


Нищо не предвещаваше бедата, нито един оракул, нито една врачка не я предсказаха. Щом лошата вест достигна до ушите на краля, той грозно сбръчи вежди и нареди да изпратят за придворния гадател, началника на вътрешната стража и палача. Скоро вятърът донесе от двора тъпи звуци от удари на нащърбена секира.
„Трябва а заповядам да му дадат нова“ – помисли си Негово величество, – „но това търпи отлагане, а другото – не.“
- Ти! – височайшият показалец се спря пред гърдите на широкоплещест рицар със старателно излъскани стари доспехи.
С гръм и скърцане избраният коленичи сред залата, положи едната ръка на гърдите си, а с другата обхвана дръжката на страховития си меч.
- Верността на сърцето ми и силата на оръжието ми са твои, кралю!
- Нолан, – царят най-сетне си спомни името му, – заповядвам ти да върнеш принцеса Аманда. И колкото по-скоро го сториш, толкова по-щедра ще бъде отплатата за достойната ти служба!
- Благодаря, господарю.
- А сега върви. Разрешавам да вземеш със себе си десетте най-смели мъже от гвардията ми.
- Благодаря, господарю, не се съмнявам в в доблестта на Вашите гвардейци, но предпочитам да поема по пътя си сам. Не искам никой да ми пречи, когато дойде време да завъртя меча си.
- Горделив си. Затова те изпращам. Бързай.
- Да, господарю. – Нолан първо спусна забралото на шлема, после бавно се надигна и със стъпки, които биха разклатили кулите на всеки друг дворец, освен на този, тръгна да дири съдбата си. При изхода го настигна викът на краля:
- Ако върнеш Принцесата, един ден ще имаш дъщеря ми за жена и половината кралство отгоре!
Рицарят погледна към невръстното хлапе, което си играеше с кукли в ъгъла на тронната зала и отново се поклони. Придворните със страхливо почитание последиха как гърбът му се скри зад посребрелите от прах, но иначе вишневи завеси. Като гледаше бавните му движения, един човек, нисичък и пълен рицар, наречен Валтасар, със задоволство отбеляза, че Нолан също старее.
Като изчака тишината да се стопи в шепота на пищни бъбриви дами и мързеливи застаряващи барони, Валтасар се промуши през една от пролуките в завесата и на свой ред пое по пътеките на славата и опасността.


В ония дни, сине мой, гадателите повдигали воала на бъдещето много по-често, отколкото днес. Затова не е чудно, че и Нолан, и Валтасар първо помислили за един добър оракул...


По бучка захар, по изсъхнало коренче или по сърце на младо агне старият Ездрас можеше да им посочи знак към Принцеса Аманда, Най-достойна да Бъде Любима. И тъй като славата на гадателя се бе разнесла от богатите зали на Двореца до бедните колиби в подножието на Сините планини, няма нищо чудно в това, че двамата рицари се озоваха при него в едно и също време.
Той ги посрещна, седнал на напукана пейка сред китната си градина. На раменете му стояха пойни птички и издаваха най-чудните трели, които някога са галели слуха на човек. Още преди гостите да отворят уста, Ездрас проговори:
- Очите ми не виждат, ушите ми не чуват, дланите ми не усещат, но сърцето ми казва, че идат двама силни и смели мъже. Само единият от вас е достоен да изпълни славната мисия, поръчана от Краля.
- Аз ли съм този, блажени Ездрас? – В един глас попитаха Нолан и Валтасар.
- Избирайте, рицари. Ще ви задам един въпрос и който отговори правилно, на него ще посоча верния път. Но на този, който не познае, ще легне страшно проклятие – проклятието на моята сестра – вещицата Хронида. Срещу него има само един лек – целувката на млада жена.
- Какво е това тъй страшно проклятие? – не се сдържаха рицарите.
- Старостта – отвърна им Ездрас и като почака малко, попита: – Е, какво решихте, храбри мъже?
В това време Нолан и Валтасар гледаха сбръчканата кожа на гадателя, мъчеха се да отлепят очи от нащърбеното му лице; погледите им попиваха и неговите съсухрени ръце, и натежалите му крака, и дървената тояжка, мирно подпряна на кръста му вместо меч.
- Устата ви мълчат, но сърцата ви говорят, че сте съгласни – промълви Ездрас, – защото гледате мен, но мислите за прекрасната Принцеса, Най-достойна да Бъде Любима.
- Задай въпроса си, гадателю – каза Нолан.
- Съгласни сме на всичко – кимна Валтасар.
- Добре тогава. Чуйте го: очите ми не виждат, ушите ми не чуват, дланите ми не усещат; защо тогава държа на раменете си тези две пойни птички?
Отвориха уста от изумление храбрите рицари, от гърдите им се изтръгна въздишка, тиха като целувка на влюбени.
Въпросът беше труден, много по-труден, отколкото очакваха смелчаците, а отговорът бе загадъчен като тайната на самото проклятие. Те свалиха коланите с тежките мечове и се канеха да потънат в дълъг размисъл, когато ги стресна гласът на Ездрас.
- Стар немощен съм вече, защо не изорете нивата ми, докато се готвите да отговорите?
- Да, гадателю.


По същото време, сине мой, когато рицарите обработвали градината на гадателя, съвсем близо до двореца си играело момченце, назовано с пищното име Бардолф; име, което древните давали на оня, що владеели добре секирата и не се бояли от вълци.


Барди бе твърде малък за да оправдае името си напълно и в редките случаи, когато се опитваше да го направи, си докарваше неприятности. Почти не минаваше ден без майка му да изхвърли поредната проскубана котка или краставо куче, които малчуганът тайно внасяше в къщи.
Този път обаче хлапето прояви особена изобретателност, защото котката, която беше хванал край оградата на Двореца не беше като другите. Даже не се наложи истински да я улавя – щом ѝ каза: „Пс-с-с, маци, маци!“ – и тя сама дойде при него. Беше с приятно загладено бяло кожухче и огромна рошава опашка. Най-необичайното в нея бяха големите й червени очи, които гледаха едновременно жално и хипнотизиращо, сякаш сами казваха – какво чакаш, хайде, вземи ме!
Момчето не бе от хората, които могат да издържат на такава молба. Той прегърна бедното изоставено животно, направи няколко бързи крачки и спря като вкаменен. Тъкмо навреме, защото насреща му вървяха неговите две големи сестри. За щастие, увлечени в разговора, не го забелязаха и малчуганът тихо благодари на бога за тяхната бъбривост; те напълно споделяха чувствата на майка си към бездомните любимци на по-малкото си братче.
Като се отдалечи на безопасно разстояние, Барди сбръчи чело и се зае да търси най-верния отговор на един твърде труден въпрос – къде да дене бедното същество. Котката сякаш усети, че сега се решава жизнено важен за нея проблем, сви се на кълбо и жално измяука няколко пъти. Ниският ѝ задушевен глас окончателно трогна сърцето на момчето, то взе окончателно и твърдо решение да я спаси и се запъти към своята тайна дупка в стената. През нея се стигаше право в хамбара, там винаги имаше достатъчно мишки за да не се налага всеки ден да оставя половината от закуската си за котката или което е още по-лошо – да краде нощем от големия шкаф в кухнята парченца сланина.
Барди влезе в хамбара, тихо върна откованата дъска върху процепа, и седна да си поиграе с това толкова мило животинче.
- От къде се взе ти на нашата улица, Мацо? Сигурно си избягала от къщи. И аз като тебе не обичам да стоя в къщи. Бият ме. А теб бият ли те? Май си живяла в богат дом – при някоя графове или барони. А пък може и да си била в самия дворец – размечта се хлапето и вече се мъчеше да си представи какви лакомства се поднасят там за вечеря, когато го стресна гласът на майка му:
- Бардолф, Бардолф! Къде си, непрокопсанико? Идвай бързо, че зелевата чорба ще изстине!
- Ти почакай тук, а аз ще отида да хапна и ей сегичка се връщам.
Барди не се върна тази вечер в хамбара. Недоволна, че синът ѝ е закъснял, майка му го заключи в килера при мишките – тя си мислеше, че се той се страхува от тях, но хлапето бързо се сприятели с най-големия плъх и го нахрани с трохите, останали в джобовете на протритото си панталонче. Когато угощението свърши, плъхът поцвърча малко, пообикаля наоколо и като разбра, че няма да има добавка, се запиля нейде из ъглите. Известно време Барди го вика да си поиграят още, но като не го намери легна върху глинения под и свит на кравайче заспа, уморен от многобройните приключения през този дълъг-предълъг ден.


Животът поднася най-различни изненади, сине мой. Понякога те са приятни, понякога – не. А има случаи, когато човек просто не знае как да ги оцени. Вече ти казах, че през онези години хората често се опитвали да открият тайната на бъдното. И все пак те повече живеели в неуловимия миг на настоящето...


Докато само преди няколко часа Нолан и Валтасар тръпнеха в очакване кого ще посочи старият Ездрас и си разменяха злокобни погледи, сега с дружни те усилия сами теглеха огромния плуг, иначе влачен от три чифта яки биволи. Преди да потъмнеят Сините планини и преди белият сърп на луната да се вдигне за небесна жетва, двамата изораха нивата на гадателя, а после уморено отпуснаха телата си върху земята – топла и ухаеща на вълшебни треви.
Като леко опипваше с пръчица пътечката пред себе си, Ездрас се приближи към тях и с благ глас ги попита:
- Е, добри мъже, открихте ли най-после отговора на моя въпрос?
Не, Нолан и Валтасар все още не го бяха открили, но разораната земя долови напрегнатите удари на техните сърца, смили се над жестоката участ, която ги очакваше и им се притече на помощ, прошепна тихичко в техните бучащи от напрежение уши.
- Старият Ездрас не вижда, не чува и не усеща, но другите хора могат и птиците са за да радват техните очи и уши и ръце.
По-широки бяха раменете на Нолан, по-големи бяха гърдите му, по-силен беше и гласът му, който се извиси и заглуши уморения шепот на Валтасар.
- Верен е отговорът ти, храбри и достойни. На теб ще покажа пътя към Принцеса Аманда, Най-достойна да Бъде Любима. Вземи тази тояжка и тръгни с нея подир слънцето. Вечер, преди легнеш, я забивай в земята, близо до себе си. На сутринта ще я откриеш паднала и тръгвай натам, на където сочи тънкият ѝ край. Ти ще откриеш своята Принцеса – каза Ездрас и ликът му бавно се разсея в здрача.
Нолан скочи, взе тояжката и я заоглежда – най-обикновена чепата пръчица, необелена и неизгладена. Понечи и Валтасар да се вдигне от земята, но необикновена тежест скова тялото му, нетърпими болки не му даваха да се помръдне. Като видя, че не може сам да се надигне и като разбра, че проклятието на Хронида го е сполетяло, той помоли и своя доскорошен съперник:
- Помогни ми, виждаш че ме е обзела старческа немощ. Подай ми ръка или още по-добре, позволи ми да използвам тояжката за да стана по-лесно.
Нолан му я подаде, а Валтасар само това чакаше – взе я и я счупи. Разяри се Нолан, но не можеше да вдигне ръка срещу старец, и то паднал. Прибра ядно меча в ножницата и тръгна на път, като не забрави да вземе със себе си двете половинки. Надяваше се, че макар и счупена, тояжката не е загубила силата си.
Огромно беше щастието на рицаря на следващата сутрин, когато се събуди и видя, че двете парчета сочат с тънките си краища в една и съща посока – към столицата. Заподсвирква си, затананика си и нервно пришпори коня.


Понякога, сине мой, хубавите неща идват от там, от където никой не ги очаква. Помисли си, дали сега ти щеше да бъдеш престолонаследник, ако на следващия ден майка ми – твоята достопочтена баба – не беше намерила котката в хамбара, ако не я беше изхвърлила и ако аз не бях тръгнал да я търся след това. И докато си играехме с нея, някак случайно попаднахме пред моста с веригите, дето го пускат над рова край Двореца. После един от стражниците изтича от вътре, вдигна ме на ръце така, както си държах котката и ме внесе в самия Дворец.
Като че ли беше вчера – така добре си спомням думите на стария Крал:
- Принцесата-котка занесете в Котешкия Двор, а този млад юнак преоблечете и го представете на дъщеря ми.



14.I.1990 г. Валентин Димитров
гр. София Иванов
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Приказки от чекмеджето: „Майндстер“

Мнениеот valio_98 » Пет Май 29, 2020 1:46 am

Разказ за свободата на достъпа към информация и към знания, написан под влияние на Кори Доктороу – адвокат на свободния софтуер и на лиценза Creative Commons. По-наблюдателните може дори да забележат неговото „камео“ в една сцена. Разказът не е публикуван никъде, но с него участвах – не особено успешно – в конкурса, организиран в памет на Иван Попов и може би ще се появи в издание на хартия, заедно с други разкази от конкурса.

* * *


1. „Ко шъ праиш кату додат да тъ прибират?“(1)

По пода на апартамента се търкаляха книги и парчета от мебели. Две гигантски ченгета, които напомняха роботи от филм на ужасите, се бяха изправил до домакинята – жена на средна възраст със заплетени коси.
- Може ли да седна? – Попита тя.
- Не. Забранено е да променяте каквото и да е в сцената на местопрестъплението, – изрецитира полицаят отляво.
Местопрестъпление си беше, с всичките доказателства, които някой съд може да си пожелае, нахвърляни на масата.
- Ще чакаме инспектора. – Добави другият полицай.
Гласовете им бяха неразличими и безразлични. Не защото се опитваха да я смутят или объркат – жената добре ги разбираше – а следвайки естествена реакция на хора, които си вадят хляба като предлагат мускулите си на която и да е сила, без значение дали защитава или нарушава закона, стига да им плаща достатъчно добре. Тя реши, че е по-добре да гледа към плюшеното мече върху масата. Играчката бе част от доказателствата. Лапата ѝ беше откъсната и от дупката се подаваше антена на нелегален безжичен модем. Независимо от това куклата действаше на Ирина успокоително.
Инспекторът най-после се появи. Той бе облечен в измачкан шлифер, забележително постижение в ерата на синтетичните материали, които правеха почти невъзможно дрехите да изглеждат зле. Всичко висеше свободно по него, трябва да беше загубил доста килограми напоследък.
Известно време той изучава доказателствата. На свой ред жената го оглеждаше внимателно и не пропусна бързият поглед, който инспекторът хвърли към двойното легло в съседната стая. Той въздъхна, повдигна един съборен стол и кимна към патрулните полицаи.
- Сложете заподозряната да седне.
С премерени, едновременни движения те спуснаха омекналото тяло на домакинята върху седалката.
- Оставете ни! – Заповяда мъжът.
Ченгетата се подчиниха без да показват дали са разбрали, че заповедта му нарушава протокола. Жената остана в стаята сама с него.
- Ти си луда! – Той закрещя срещу нея веднага, щом вратата зад гърба му хлопна. – Как може да си помислиш дори, че ще се измъкнеш след всичко това?
- Ще се измъкна, само че трябва да ми помогнеш мъничко, Джош.
- Да, разбира се, трябва ти моята помощ. – Мъжът погледна отново към леглото в спалнята. Легло, което те двамата бяха делили преди цяла вечност. – Защо веднъж поне не си помогнеш сама като помислиш преди да сториш нещо особено глупаво. – Той кимна към входната врата, зад която чакаха двамата патрулни. – Те сигурно вече са се обадили в управлението. С теб е свършено, а също и с кариерата ми.
- Не е задължително.
- Ти го направи задължително.
- Джош, трябва ми само половин час, и всичко ще бъде наред.
- Луда ли си?
- Не луда, а подготвена. Имам спящи червеи в половин процент от всички мрежови устройства по света. Половин процент от целия Интернет! Това са страшно много компютри, телефони и импланти. Особено импланти.
- Много добре знам за твоите червеи.
- През следващите тридесет минути ще се реши всичко. Моите червеи ще инсталират нов драйвер на всеки имплант и ще свържат нашите мозъци пряко през мрежата. От сега нататък хората ще могат да учат самостоятелно или един от друг, и придобитите знания ще си остават техни за цял живот. Университетите няма да са щастливи, повярвай ми!
- Университетите няма да имат ни най-малък повод да се тревожат. Такава връзка е невъзможна заради прекъсване на хардуерно ниво. Искам да кажа – на биоуеърно, на биологично.
- Аз намерих начин.
Инспекторът помисли над думите ѝ, после поклати невярващо глава.
- Има начин да се възстанови връзката чрез програмируем вирус. Биологичен, не софтуерен. Самият хипоталамусът може да го генерира, след подходящо... стимулиране. По тази причина те моля за половин час – вирусът се нуждае от време за да изпълни задачата си.
Мъжът кимна.
- Това не е всичко, Джош. Подозирам, че възможността за възстановяване на връзката е била оставена нарочно. По същество тя е задна врата към мозъците на хората, към най-съкровените ни мисли.
- За какво ще я ползваш? Ще станеш императрица на Земята? – Пошегува се той, но гласът му не звучеше особено весело.
- Сякаш не ме познаваш! Напротив, ще освободя всички и ще им помогна да постигнат най-доброто, на което са способни.
- Ирина, ние вече сме водили този спор. Много пъти.
- Да, и ти никога не си направи труда да ме разбереш. Дори не искаше да ме изслушаш.
- Човечеството е пробвало да построи утопия и преди теб. Всички опити са завършвали с кръв. Сега ти искаш да го сториш във възможно най-голям мащаб – включвайки всеки човек, който по някакъв начин е свързан с мрежата. Представи си страданията, които ще причиниш.
- Вярно е, че утопиите са се проваляли до сега. Комунистическата не успя, защото хората не са еднакви, и някой от тях имат амбиции. Капиталистическата версия е на път да се изчерпи, защото хората не са достатъчно различни, и откровено казано, повечето нямат амбиции. А аз ще построя нещо различно, ще дам на всички възможността да бъдат най-доброто, на което са способни.
- Започваш да се повтаряш. – Той се намръщи. – И как ще им помогне твоят пряк интерфейс с мозъка?
- Моят драйвер ще им позволи да обменят невронните си структури. С други думи, да обменят части от собствените си съзнания. Това е много повече, отколкото да си предават един на друг знания, това е споделяне на самия себе си. Късогледите университетски администратори, които си мислят, че ще продължават да събират такси за ползване на лицензионно знание от студентите до топлинната смърт на Вселената, ще се пукнат от яд. Те си нямат и представа колко по-голямо е това, което правя: щом някой някъде научи нещо – независимо дали със собствени усилия или от преподавателска машина, – щом то стане част от неговото или нейното съзнание, човекът ще може да го сподели със света и всеки ще може да качи тези невронни структури и да ги „изпълни“ на своя собствен мозък. Хората ще могат да мислят мислите на другите.
- Ти ще разрушиш цивилизацията, защото хората ще бъдат еднакви, а това е най-сигурният път към застой.
- Няма да бъдат еднакви, защото всеки има своя собствена среда за... изпълнение на чуждите мисли. Говоря за нашите мозъци. Те не са идентични и следователно ще интерпретират невронните схеми по различен начин. Нещо повече, всички имат самобитни асоциации, неповторими преживявания и свой опит. Чуждите мисли ще бъдат изпълнени по уникален начин и ще доведат до собствени идеи. Аз ще издигна всеки индивид до най-високото ниво, което е способен да достигне.
Инспекторът направи няколко крачки към отворената врата на спалнята, спря, завъртя се на пети и въздъхна.
- Звучи прекалено фантастично за да е истина.
Тя си пое дълбоко дъх.
- До не много отдавна хората споделяха песни през Интернет, но това не накара всички да слушат една и съща музика, нали? Аз им предлагам неограничена свобода, те ще могат да споделят части от себе си с другите, да споделят себе си с другите, да стават другите. Кажи ми, няма ли да е чудесно?
Мъжът кръстоса ръце на гърдите си.
- Няма! Ако ти помогна, след тридесет минути ти ще направиш всички ни шизофреници. Заради твоя мозъчен Напстер(2) личностите ни ще се смесят и никой няма да знае повече кой е наистина.
- Ти все още си помниш Напстер! Не си прав за шизофренията. Ядрото на личността е както операционна система, а външните мисловни структури са аналози на програмните приложения. Само дето докато ги изпълнява, операционната система им добавя малко случайни елементи. Това е. – Тя погледна изпитателно към инспектора. – Какво ще правиш сега, Джош? Имаш избор: можеш да се свържеш с мрежата и ти самият да получиш драйвер; или да ме заведеш в участъка. Само че преди да сме стигнали до там, вече няма да има нито мрежа, нито мрежова полиция!
Той отговори с мълчание, само запристъпва нервно от крак на крак. Древният часовник с махало, който по чудо беше оцелял през претърсването на дома ѝ, с тихо тракане отбелязваше отминаването на секундите. Ирина преброи цели дванадесет, докато почукваше по фалшивата пломба на един от кътниците си. Това качи в нейния мозък доклад за активността на резервния безжичен модем, микроскопична схема, която тя бе отпечатала върху парче прозрачна пластмаса, залепено върху долната страна на масата, точно под мястото, където бяха струпани веществените доказателства. Файлът бе празен, нейните червеи продължаваха да спят.
Ирина го провери отново. И отново. Пръстите ѝ се разтрепериха.
- Виждам, че разбираш, – каза Джош. – Ченгетата също могат да пишат вируси. – Той повдигна ръцете си и ги погледна многозначително.
- Искаш да кажеш, че ти можеш да пишеш вируси, – поправи го тя.
- Да, аз мога. И аз не харесвам бъдещето, което ти готвиш за човечеството. Казвал съм ти го и преди.
- Е, тогава ни остава само една възможност. – Жената докосна челото си, преди той да успее да я спре.
Спазмите, които обхванаха телата им, накараха и двамата да подскочат, когато резервният модем съедини мозъците им. За няколко секунди чудовищната изчислителна мощност на работната станция, скрита в мазето на сградата от другата страна на улицата, проби защитната стена около мозъка на инспектора. Без помощта на червеите Ирина никога не би могла да проникне в половин процент от милиардите компютри, разпръснати по света, но в една или две машини – или мозъци – да.
Нямаше светкавици, нито дим и гръмотевици. Нищо видимо не се случи, докато тя прехвърляше копие на своите невронни структури в неговия мозък. Без да иска инспекторът направи няколко несигурни крачки и събори един от столовете. Той падна на пода из издрънча.
Двете ченгета се втурнаха в стаята с извадени пистолети.
- Сър, добре ли сте?
- Всичко е наред... – Успокои ги началникът им.
В този миг жената се нахвърли срещу първия от патрулните полицаи.
Безнадеждно начинание.
Ченгето-гигант имаше предостатъчно време да насочи пистолета си към нея и дори да произведе предупредителен изстрел, както го изисква правилникът.
Тя все още се намираше на метър от него, когато вторият му куршум я улучи право в гърдите.
До тогава двата разума в главата на инспектора се бяха овладели. Сливането помежду им се усещаше като вечност.
В следващия миг Ирина изчезна от съзнанието му. Богатият аромат на мислите ѝ се задържа няколко секунди по-дълго...


2. Долната палуба на пиратския кораб
Осем години по-рано.

Джош обхвана с дясната си ръка кръста на Ирина. На екрана над главите им вървеше стар пропаганден филм против закона за авторското право.
- Музикантите са печелили пари чрез концерти, – обяви говорителят. Чернобял клип показващ как свири биг-бенд пред весела публика придружи думите му. Кадрите се сменяха все по-бавно, докато щастливите негри с инструментите не застинаха, взрени в камерата. Изображението се пикселизира, покриха го все по-едри квадрати в различни оттенъци на сивото. Това беше именно видът програма, която обичаха да въртят в маниашки бар като този, пълен с либерално настроени студенти от техническия университет. – После се появили грамофоните. – Квадратите се превърнаха във въртящи се дискове от винил. – Музикантите се страхували, че звукозаписните компании ще ги разорят, защото хората ще слушат плочите вместо да ходят на концерти...
Момчето почувства топлината и трепета на женското тяло до себе си и стегна прегръдката.
Момичето му отвърна с осъдителен поглед.
- Музикантите, или по-скоро агентите, които ги представяли, успели да прокарат закони, според които звукозаписните компании трябвало да им плащат отчисления от печалбата за всяка продадена плоча. – Дебели букви оформиха думата „хонорар“.
Джош повдигна ръката си по-нагоре. Ирина бе слабичка и пръстите му лесно достигнаха мястото, където чашата на сутиена ѝ избутваше бялата тениска напред. Момичето леко се отдръпна и се обърна настрани. На гърба ѝ се показа надпис „Диво нещо“.
- След това се появило радиото, – гласът от говорителите продължи. Картината се пръсна на фрагменти, който се сляха в изображение на стар лампов приемник. – В началото то излъчвало програмите си на живо, но се оказало прекалено сложно да се организира непрекъсната поредица от концерт. Траеща двадесет и четири часа всеки ден, седем дни в седмицата... По-просто било да използват записи. – На екрана усмихната млада жена зареждаше CD плеър с устройство за автоматична смяна на оптичните дискове.
Ирина се извърна към Джош. Сутиенът ѝ се изплъзна от върховете на пръстите му.
- Спри! Искам да гледам, – каза тя шепнешком. Момчето усети как гърбът ѝ се извива като на котка и предпазливо се отдръпна от нея.
- Звукозаписните компании лобирали пред Конгреса за закон, според който всеки, който излъчва по радиото техни записи, трябва да им плаща... да, именно, отчисления за всяка песен. – Още звучни печати с думата „такса“. – А също и всеки, който пускал музика в ресторант, влак или автобус...
Джош напълно спря да се преструва, че слуша старецът, който проповядваше срещу авторските права, или поне срещу начина, по който големите фирми ги използваха за да печелят за сметка на изпълнителите, протегна се и целуна Ирина по бузата. После пак се отдръпна, дори още по-далеч от преди.
- Кабелните компании, цифровото радио и цифровата телевизия поели по същия път. Те доставяли на потребителите кристално чист звук и картина. – Думите на говорителя бяха илюстрирани с ням клип от МТВ. – Обаче този път ситуацията била различна, защото човечеството тъкмо преминало през технологична революция. Повечето хора вече разполагали с домашни компютри и станало лесно да се съхранява, копира и споделя музика, без тя да губи качеството си...
Неочаквано Ирина отвърна на целувката му.
- ... за разлика от аналоговите носители. – Изображение на скандалния Напстер смени клипа. То бе зачертано от две кръстосани немски думи „verboten“, изписани с дебел шрифт, сякаш имаше опасност някой да не ги забележи. – На студентите в някои от най-реномираните университети било забранено да пишат P2P1 софтуер за да не могат да създават приложения за споделяне на файлове.
Момчето хвана ръката на Ирина и я поведе нанякъде.
- До сега всяко поколение пирати се е превръщало в консерватори, защитаващи тяхното любима форма на статукво. Сега е ред на университетите. Някогашните центрове на свободомислие се превърнаха в ключари на пътя на знанието и прогреса...
- Насам. – Джош отвори тясна врата близо до изхода от студентското кафе. – Внимателно, има стълби нагоре.
Те се озоваха в тясна и тъмна кабинка.
- Къде се намираме? – Попита момичето.
- В старата прожекторна. Кафето някога е било кино. – Това бяха последните думи, които те си размениха преди да срещнат устните си отново, за толкова дълго, че целувката им нямаше край.
Гласът на говорителя все още стигаше до тях, през отвора, от където някога са се прожектирали филмите.
- Новите идеи се раждат в свободни дискусии, в които хората изразяват собствените си виждания и критично обсъждат гледните точки на останалите участници. Университетите са против свободната обмяна на невронни структури под предлог, че бихме могли да обменим знания, които попадат под защита на законите за авторските права. Те твърдят, че „притежават“ – старецът изразително постави кавички около думата – знанията, защото са продали лицензи за употребата им на студентите. Те твърдят, че трябва да им отчисляваме процент от заплатите си, защото може да споделим нещо от наученото с другите. Звучи познато, нали? Каква е разликата между това споделяне и написването на учебни, при което използваме базовите знания, които сме получили в училище?
Джош и Ирина бяха твърде заети за да чуят останалото.


3. Изненади.
Две години по-късно.

Ако бившата ти съпругата наруши закона за защита на авторските права и бъде застреляна докато оказва съпротива при арест, не може да продължите да работите в мрежовия отдел на полицията. И ако изобщо не изхвръкнете от полицията, ставате обикновено патрулно ченге, благодарите на шефовете си за добрината и се изправяте пред всички гадости, които може да ви сервира улицата. Като тази вечер, когато Дожш беше пребит от някаква банда.
- Стая, включи светлината! – Заповяда Кели, неговата партньорка.
Нищо не се случи.
- Всичко тук към твоя глас ли е настроено? – Обърна се тя към него.
- Има механичен превключвател на ляво от вратата, – промълви той.
Малкото студио изглеждаше като че ли вчера я бяха претърсвали полицаи. Кели не бе изненадана, случвало ѝ се бе да донася колегата си тук и преди. Последното, което Джош видя преди очите му да се затворят бе как тя сваля куртката на униформата си и навива ръкавите на ризата си.
Бившият инспектор се събуди заради светлината. Не можеше да идва от неоновите осветителни панели, защото бе твърде силна и стопляше лицето му. Завесите, които не бяха пипани от години, бяха вдигнати. Отне му известно време за да осъзнае, че тази подредена стая е същото мръсно и изоставено място, което бе населявал до предната нощ. Или беше до вчера сутринта?
- Ваше величество, очакват ви велики дела! – Кели се появи на кухненската врата. Носеше една от роклите на Ирина. Червена и леко тясна на гърдите. Освен това полицайката бе по-висока от покойната му съпруга и коленете ѝ оставаха открити. – Закуската е готова, но не ти се позволява да приближиш масата преди да вземеш душ и да се преоблечеш.
Той се огледа. Все още бе облечен в окървавената си униформа.
- Заповядай! – Кели му подаде чиста хавлия.
Джош се изправи и неволно изпъшка, болката от вчерашния бой все още не бе отминала. Той се повлече към банята.
Четвърт час по-късно, бившият инспектор лъщеше като нов и даже се бе избръснал. Преди да се върне при Кели, той сложи мръсните дрехи в пералнята и се уви с хавлия.
Партньорката му тъкмо се справяше с последните остатъци от мръсотия около дивана, върху който той бе прекарал нощта. В ръцете ѝ прахосмукачката издаваше жални звуци, но жената бе усмихната, зарадвана от пълната и окончателна победа над безредието и праха в апартамента му.
Полите на роклята се развяваха от излизащата струя въздух.
- Какво си мислиш, че правиш? – Изтърси се от устата на Джош.
- Как мислиш, какво правя?
Тя го изгледа продължително в очите.
Той отиде до гардероба, скри се зад отворената врата и се облече.
- Какъв е проблемът, Джош?
- Облечи си униформата.
- Извинявай! Надявам се, че не съм те обидила като взех роклята.
- Не се притеснявай за това. Само се преоблечи.
Той отиде до кухнята и отвори хладилника. Трябва да имаше бутилка някъде там... Всъщност имаше три. Избра тази с уиски, намери чаша и я напълни до горе.
Минута по-късно Кели дойде при него. Вече носеше униформата си, наистина, без тежките служебни боти.
- Ще налееш ли и на мен? – Тя посочи бутилката, която Джош все още държеше в ръка.
- Не. Благодаря ти, че се погрижи за мен. Сега си тръгвай. Моля.
- Джош, не бъди толкова упорит. Ти си добър. Аз... аз те харесвам. И искам да остана, Наистина искам.
- Не е възможно. И отново, благодаря за всичко. А сега тръгвай.
- Забелязах как гледаш към проститутките. Ти имаш нужда от жена, Джош.
- Кели, не усложнявай нещата. И без това е достатъчно трудно. Тръгвай. Това е заповед.
Тя помълча за малко, обърна се и пое към изхода, с малки и бавни крачки. Забравил за чашата партньорът ѝ отпи уиски направо от бутилката.
Скоро обувките ѝ затрополиха надолу по стълбите. Той ги слуша докато не утихнаха, после се върна в хола и спусна завесите. След това донесе останалите две бутилки и продължи да пие.
Когато бившият инспектор отново се събуди, стаята бе потънала в тъмнина. Той лежеше на дивана, а телефонът се въргаляше на пода. Екранът му примигваше. Съобщение от банката за автоматично плащане на тока и водата. Мъжът го изтри и провери часовника. Минаваше полунощ. Той набра някакъв номер.
- Вики, – чу се женски глас.
- Джош се обажда. Ченгето.
- Каква изненада! Мислех си, че никога няма да ми позвъниш.
- Трябваш ми. Сега.
- Цялата съм твоя. Срещу скромно заплащане. Къде?
Той ѝ каза адреса и довърши уискито.
Двадесетина минути по-късно тя позвъни на вратата. Джош светна лампата и я пусна да влезе. Беше облечена в стегнат кожен костюм с дълбоко деколте. Косата ѝ бе боядисана в оранжево. Вики я освободи от шапката и я разлюля, докато оглеждаше дома му.
- Колко уютно! Не го очаквах от теб.
- Аз също.
Той постави ръцете си върху кръста на жената, привлече я към себе си.
- Сигурна бях, че ще ме потърсиш някой ден. Забелязах как ми оглеждаше...
- Подозирам, че всички са знаели, освен мен.
- Какви искаш?
- Всичко. Искам всичко.
- Като за пръв път ще ти дам намаление. – Вики започна да се съблича. Ръцете му побързаха да ѝ помогнат. Тя замълча, беше признак на лошо обслужване да се разваля концентрацията на клиента.
Тя направи с него всички неща, което той знаеше, че жените могат да правят с мъжете, и някои други, за който той не подозираше, че са възможни.
След около час те си почиваха на дивана.
- Съжалявам, – каза Джош. – Надявам се, че не прекалих.
- Разбира се, че не си. Ти беше фантастичен.
- Да разбирам ли, че комплиментите са включени в цената?
- Мога да се оплаквам, ако предпочиташ.
- Не е необходимо.
Вики взе хавлията, която все още висеше, преметната през вратата на гардероба и закрачи към банята с толкова грация и елегантност, сякаш всеки ден взимаше душ в жилището на някой непознат. Което може би не е твърде далеч от истината, помисли си ченгето.

* * *

Странни мисли се посипаха върху главата на Джош.
„Как можа да ѝ го сториш?“ попита гласът на Ирина.
Той скочи на крака.
- Ти си жива!
„Да, и още как. Как можа да ѝ го сториш?“
- Не, истинският...
В банята Вики спря душа, изглежда се готвеше да излезе. Джош зашепна.
- Не, истинският въпрос...
„Не е нужно да произнасяш думите на глас.”
„ОК. Истинският въпрос е как можа да сториш това на мен! Защо ме накара да мисля, че си мъртва?“ Той се удари по челото с юмрук. „За да се почувствам виновен? Защо изчезна?“
„За да те спася, глупако. За да спася и двама ни. Да не мислиш, че би могъл да ме скриеш от отдела за вътрешни разследвания, ако знаеше, че съм в главата ти?
„Исках да умра заради теб!“
„Не искаше. Не наистина. Аз знам, нали бях в мозъка ти. А сега ми кажи как можа да унижиш бедното момиче.“
„Това ѝ е работата.“
„Не говоря за проститутката... Всъщност и за нея също, но ще я обсъдим друг път. Сега става дума за твоята партньорка Кели. Тя е влюбена в теб.“
„А къде беше ти, когато тя бе тук? Защо не се показа и не сподели с нас твоето експертно мнение за любовта?“
„Защото твоето тяло е по-мързеливо от мозък ти. Трябва му дълго време да възстанови връзките, за които говорихме преди две години. Кажи ми, защо изхвърли Кели?“
Проститутката се върна и го спаси от необходимостта да отговори, поне за сега. Но Ирина в главата му със сигурност знаеше по-добре от него, че няма какво да каже в своя защита.
- Искаш ли да повторим, скъпи? – Предложи Вики. – За сметка на заведението.
- Веселбата свърши. Обличай се.
Тя разтвори хавлията и му показа какво се крие отдолу, започна да се поглажда тук и там.
- Господин полицай, аз съм толкова лошо момиче!. Няма ли да ме накажете?
- Време е си ходиш – Джош се сепна. – Не, Вики, почакай! Колко ти дължа?


4. Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш, и какво губиш, когато печелиш.
Двадесет години по-късно.

„Щях да го набера десет пъти по-бързо от теб“, каза гласът в главата Джош.
Той тракаше на терминала в библиотеката на старческия дом.
„Остави печатането на мен и мисли за червея“, настоя той.
„Готов е. Надявам се, че ще успееш да вкараш целия код преди да получиш сърдечен удар.“
„Преди ние да получим сърдечен удар.“
„Стига!“
Пръстите му продължиха бавния си танц по клавишите.
„Помниш ли ареста?“ На Ирина ѝ стана скучно. „Ченге и нарушителка на закона обсъждаха бъдещето на човечеството в разхвърляна стая. Не беше ли смешно?“
„Разсейваш ме. И не, не беше смешно. Бъдещето често се определя от хора осъдени за укриване на данъци, хакери и други подобни.“
Той натисна неправилен клавиш.
„Извинявай! Не исках да ти преча.“
Отне му известно време, докато поправи грешката.
„Няма значение, продължавай да говориш. Обожавам да те слушам.“
„Съжалявам, твърде дълго трябваше да мълча.“
„Мисля за възможностите. Прехвърлянето на невронни структури е пряк път към безсмъртие,“ сподели той. „Милиони могат да си качват твоите структури и да ги изпълнят години след като твоето тяло си е отишло...“
„Затова ли се съгласи да поднови нашия малък проект? Нима само защото си стар и краят е близо? Забрави, да се върнем към набирането на кода...“

Frankfurt Airport / Santiago / Paranal
2007-10-29 / 2007-11-10...14 / 2007-11-20


(1) „Whatcha gonna do when they come for you?} - англ.. откъс от песента „Лоши момчета“ („Bad boys“) на вокално-инструменталната група „Вътрешен кръг“ („Inner circle“). Превод – автора.
(2) Напстер – приложение за споделяне на файлове по системата, което добива популярност през периода 1999-2001 г. след което компанията е подложена на съдебно преследване от множество големи музикални компании за нарушаване на законите за авторските права.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 335
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Предишна

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта