Начало форум Разкази

Разкази

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната!

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната!

Мнениеот valio_98 » Пет Юни 12, 2020 8:39 am

Повест в ретрофантастичен стил, написана през периода 2010-2013 г.

Пълното заглавие е:

Тате, донеси ми парченце от Луната!
или един ден от живота на геолога
(мемоарна фантастика)
Последна промяна valio_98 на Пет Юни 12, 2020 8:41 am, променена общо 1 път
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Първа част, в която татко Костадин получава пионерско...

Мнениеот valio_98 » Пет Юни 12, 2020 8:40 am

„...и да върна онези времена,
когато мислех само за игра...“

Мая Христова, 8б клас,
СОУ „Й. Йовков“, 2009 г.



Първа част, в която татко Костадин получава пионерско поръчение, а Сашка – незаслужено наказание.


Сашка се протегна над облегалката на предната седалка и целуна баща си по дясната буза. После се измъкна от „Москвича“ и с всички сили хлопна вратата след себе си, ала ключалката изщрака само веднъж. Наложи се тати Косьо да помогне и този път бравата хвана на второто зъбче.
Момиченцето, което се беше отдръпнало назад за да наблюдава манипулациите на баща си с вратата на старичкия Осмак(1) от безопасно разстояние, се приближи отново към ръба на тротоара. Ръцете ѝ приглаждаха синята униформена престилка. Косьо спусна стъклото.
- Палечке, якичката ти се е обърнала.
Тя я оправи пипнешком, но остана да мястото си.
- Какво има? – попита Косьо.
- Тате, нали ще ми донесеш парченце от Луната? Не от нашата де, от онази другата... от Ружена...
- Честна пионерска. И на теб, и на Иванчо, а на мама – специален корал от океана на Велека.
Докато отговаряше на щерка си, той хвърли бегъл поглед към небето. Над градчето се трупаха сивосини облаци.
- Пази си чадърчето, и ако вали през голямо междучасие, да го вземеш със себе си! И да не стъпваш в локвите!
Дъщеря му кимна и помаха с ръчичка. Косьо ѝ отвърна и погледна в огледалото. Отзад не се задаваше никаква кола. Той включи на първа предавка и плавно потегли, като внимаваше да не изскочи изневиделица някое дете пред колата. В седем и петнадесет учениците бързаха за сутрешна физ-зарядка. Сашка му беше разказвала, че другарят Стоянов, заместник-директорът на тяхното училище и преподавател по физическо, бил много строг и карал закъснелите да тичат допълнително. Косьо оценящо погледна пистата. Тя следваше очертанията на училищния двор, неправилен петоъгълник заграден от ниска бетонна стена, увенчана с рехави стоманени решетки. Таткото прецени на око че дължината на една обиколка е около двеста метра. Нищо и никакво разстояние за възрастен човек, но за хлапетата от началния, че и от средния курс, сигурно беше истинско изпитание да го пробягат, дори само веднъж.
Сашка премина през зелената порта на училището, но спря от вътрешната ѝ страна за да види как сивкавият „Москвич“ на баща ѝ продължава по „Булаир“ и спира пред пешеходната пътека, да пропусне няколко деца. Зад гърба ѝ заместник-директорът изсвири с никелираната си свирка.
Това не беше рядкост, повечето учители по физическо си носеха постоянно свирки на връвчица около врата, но никой друг не можеше да се похвали с толкова красива като неговата – продълговат цилиндър с топче накрая. Учениците от горния курс твърдяха, че е истинска английска полицейска свирка, но те често си правеха шегички с първокласниците като им разказваха разни небивалици, и после се смееха, когато маляците им повярват.
- Строй се! – изкомандва се Стоянов.
Две даскалици от средния курс се приближиха и започнаха да приканват закъсняващите да се побързат. Нямаше нужда, обиколките на двора бяха достатъчен стимул, и учениците се затичаха към строя.
- Ами ти какво чакаш, специална покана ли?
Сашка чак подскочи от изненада, но остана да наблюдава до входа. Тя даже пусна ученическата си чанта на асфалта. Вътре имаше четири учебника, още толкова учебни тетрадки, атлас по география и осем тетрадки малък формат – половината за работа в клас, половината за домашни. Всичко това тежеше само по себе си, а найлоновите подвързии го утежняваха още повече.
- По-бързо! – извика едната учителка и понечи да я хване за ръката, със сила да завлече вироглавото момиченце при останалите, но в този момент през портата притичаха трима ученици от средния курс. Даскалицата прецени, че те са по-виновни от Сашка просто защото са по-големи, и се спусна след тях.
На кръстовището, където се отделяше улицата към Геофизичената станция, днес се беше изправил милиционер. Той махна с палката си на баща ѝ, приближи се до спрялата кола и заговори тати Косьо през прозорчето. Отдалече не можеше да се чуе за какво става дума, но Сашка добре си спомняше как миналата година от училището ги заведоха в Пионерския дом. Там, в двора беше построено истинско Детското градче, с миниатюрни улички, знаци и пешеходни пътеки. Навъсен чичко със синя униформа и пагони с лъскави звездички им обясни правилата за движение, и им каза, че той и колегите му глобяват всеки, който ги наруши.
Щяха ли сега да глобят баща ѝ?
Момиченцето се огледа. Учителката се отдалечаваше, държейки един от закъснелите за ухото. Пътят беше свободен, и момиченцето се втурна напред. Забравена, Сашкината чанта остана на мястото си.
Плочките изчезваха под разветите поли на мантата ѝ. Металните пръчки на оградата отдясно се размазаха в непрекъсната зелена стена.
- Стой! – прокънтя мощен глас и две ръце с месести къси пръсти я хванаха за раменете и я принудиха да спре.
Едва сега Сашка вдигна поглед от тротоара. Без да се усети, беше стигнала до кръстовището, но „Москвичът“ на баща ѝ вече беше изчезнал.
- Бягаме за здраве от училище, а? – усмихна се чичкото милиционер изпод прошарените си мустаци. Той беше възпълен и бузите му нездраво червенееха. Момиченцето забеляза още че ръкавите на униформата му лъщят от гладене. За да не става така майка ѝ винаги слагаше върху дрехата носна кърпичка, напръскана с вода.
- А-аааа.... – понечи да каже Сашка, но от тичането въздухът в гърдите ѝ беше изчерпан за много минути напред.
- И много бързаме май. Ми то да се бърза не е хубаво. Ще изскочиш пред някоя кола, после има да те излежава човек.
Сашка не улови смисъла на последните му думи.
- И за къде си се разбързала? – продължи той. – Да не си забрави домашното?
- И-ииии... Исках... Баща ми.
- Какво?
Тя само посочи към улицата, по която обикновено минаваше татко ѝ.
- Този дето си размахва червената книжка насам-натам баща ти ли беше? – попита чичкото милиционер. Момиченцето пак не го разбра напълно, но усети неодобрението в гласа му. – Да не си забравила нещо в колата?
- Не. Аз, такова, – отвърна тя на пресекулки, – само исках да му кажа довиждане.
- Утре ще му кажеш. Сега беж в школото, че виж вече другарчетата ти вече започнаха да правят гимнастика.
Момиченцето се обърна назад и бавно тръгна покрай училищната ограда. Краката ѝ едва се отлепяха от тротоара, но тя мразеше да ги сурне. Дядо Иван, бащата на майка ѝ. често казваше че така правят само хора с нисък жизненият тонус. Сашка не беше сигурна какво е това и се престраши да го попита едва когато си тръгваха от селото, в отговор на което старецът се засмя гръмогласно. После майка и я качи в колата и дядото така и не успя да отвърне, а когато отново се върнаха там, беше за неговото погребение и вече нямаше кой да ѝ обяснява подобни неща. От тогава всеки път, щом се сетеше за дядо си, или се усещаше че провлачва крака, Сашка се опитваше да ходи по-енергично, ала днес всичкият кислород от въздуха се беше скрил някъде и на нея ѝ беше по-трудно от всякога. Чадърчето, което в бързината беше забравила да остави на тротоара заедно с чантата, направо късаше ръцете ѝ.
До входната врата стоеше другарят Стоянов. Навярно той беше връстник на чичкото милиционер, а може да беше и по-възрастен, но изобщо не беше дебел като него. Учениците от по-горните класове разправяха, че на младини е изиграл два мача в „А“ РеФеГе(2) с „Тракия“,(3) но се контузил тежко и станал треньор, а после и учител.
- Калоянова, раздвижи се! – заместник-директорът я подкани с гръмовития си глас. Сигурно половината град чу, че Сашка е закъсняла. Съученичките ѝ, който до този момент чинно правеха приклякания с отскок, взеха да си шушукат и да се подсмихват.
- По-бързо! И това ми било отличничка! Две обиколки, бегом, марш!
Тя послушно се затича по пистата.
- Стой! – изкомандва отново Стоянов и посочи чантата ѝ. – А това на кого го оставяш?
Момиченцето се върна, сложи я на раменете си отново се затича. Двете обиколки щяха да я държат на пистата поне десетина минути след началото на първия час, гарантирано закъснение или дори неизвинено отсъствие. От обида в гърлото ѝ се образува буца, която спря и без това недостатъчния приток на въздух.
- Не се мотай! – извика след нея зам-директорът. – По-бързо, по-бързо!
- Дребната, дай чантата тука! – прошепна някой отзад. Тежестта изчезна от плещите ѝ. Сашка погледна зад гърба си. Настигаха я група наказани ученици, които започваха втората си обиколка. Една ръка вдигна нависоко чантата ѝ. Презрамките сами се изхлузиха от раменете ѝ. На момиченцето съвсем му олекна.
Без да спира да тича, тя пак се обърна през рамо и с изненада откри че ѝ помагаше един от учениците от горния курс, които закъсняха заедно с нея за физ-зарядката. Лявото му ухо червенееше като добре сварен панджар. Чантата ѝ смешно се клатеше в ръката му. И не беше само тя, той носеше още две, явно на други ученици от по-ниските класове.
- Кавалер! – изръси през зъби друго момче, което тичаше до него. Без да се обръща, спасителят ѝ прехвърли целия си товар в едната ръка, протегна другата и халоса досадника по рамото. Не силно – онзи дори не се олюля – само колкото да му натърти, че греши. Двамата продължиха да бягат сякаш нищо не се е случило.
- Защитник на слабите и угнетените! – захили се пак другият, уверен в своята безопасност, защото приближаваха Стоянов.
Днес заместникът трябва да беше в много добро настроение, защото им махна да приключват още преди всички да са свършили двете си обиколки. Разточената им групичка пробяга няколко метра по инерция преди да се влее в строя. Голямото момче изчака Сашка и останалите дребосъци да се приближат и им раздаде чантите.
- Друг път да не закъснявате, бе фъстъци! Имате късмет, че тренирам за спартакиада.(4)
И побърза да се нареди при своя клас, в най-задната редица.



(1) Осмак – жаргонно наименование на „Москвич“ 408.
(2) „А“ Републиканска футболна група – название на българската Първа професионална футболна лига през периода от 1948 г. до 2000 г.
(3) Название на футболен клуб „Ботев” (Пловдив) през периода от 1967 г. до 1989 г.
(4) Масово спортно състезание за непрофесиоанлисти и младежи.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Втора част, в която при татко Костадин пристига парашутистка

Мнениеот valio_98 » Пет Юни 12, 2020 11:42 pm

Косьо съжали, че си показа служебното удостоверение на старшината. Човекът щеше да го пусне с устно предупреждение, спирането с предни колела върху пешеходната пътека не е нещо, за което взимат книжка. Трябваше откровено да си признае, че се е загледал в двора на старото си училище. Милиционерът сигурно щеше да му изнесе една лекция, че децата нямат спирачки и с това случката щеше да приключи. Но тази сутрин в къщи се забавиха със закуската, после се сбогуваха дълго време със Сашка, а „Славата“(5) на ръката му показваше седем и двадесет. В девет имаха излизане в нова система, където никой от хората му не си беше показвал носа, а преди това трябваше да прочете доклада на руснаците от десантната плавгрупа(6) в Японско море и от експедиционното отделение в Байконур, и да направи обслужване на скафандъра си.
Зает с мисли за работата, той не забеляза как измина няколкото километра до геофизичната станция. Миналата година я преименуваха на Сеизмична обсерватория, но новото име не доби популярност. За хората в градчето думата обсерватория си остана свързана с Народната астрономическа обсерватория, която се белееше съвсем близо на съседния хълм. Там работеха трима физици и всеки четвъртък от седем часа вечерта изнасяха лекции на децата, а нощем показваха планети и звездни купове на желаещите, с два петнадесетсантиметрови телескопа. Косьо беше водил цялото си семейство, даже няколко пъти.
На паркинга вече се кипреше синьо-бялото „Балканче“(7) на аспиранта Ваньо Стойчев. Той все още го беше възседнал и го изфорсира за последно преди да врътне контактния ключ върху фара.
- Добро утро, другарю Калоянов!
- Добро да е, Стойчев! Как е каската?
- Бива, бива.
Аспирантът се наведе да затвори кранчето за бензина и каската му грейна пред Косьо с цялата си прелест. Тя не беше като обикновените, които можеше да се купят в магазина на „Мототехника“(8) за осем лева и петдесет стотинки, и приличаха на кожен каскет с каишка. Тази защитаваше даже брадичката на мотоциклиста и имаше подвижен плексигласов похлупак пред очите. Черна, необичайно лека и с оранжеви светкавици от двете страни, тя беше гордостта на Стойчев. Миналата пролет той си я донесе от Чехословакия, когато двамата с ходиха на конгрес на Международния геофизичен съюз в Прага. Друсаха се в спалния вагон почти три денонощия, през които Косьо за пръв път от месеци се наспа като хората. Стойчев прекара почти цялото пътуване в съседното купе при две чехкини, които се прибираха от почивка в Созопол, и за двадесет дни на Черноморието бяха понаучили нещо за достойнствата и недостатъците на българските мъже. За Косьо най-полезната част от пътуването, след здравия сън, беше че шаферът им обмени по сто лева в крони, иначе имаше да гладуват в Прага. Въпреки това аспирантът едва не се размина с кнедлите и бирата, защото още през първия ден изхарчи почти всичките си крони за тази прословута каска и се наложи Косьо да му даде назаем. Пък и чешките физици, които им домакинстваха, изглежда се досещаха за финансовото състояние на двамата си гости. Наистина, те не им предложиха пари, навярно от тактичност, но всяка вечер ги гощаваха в различна Пражка кръчма.
Косьо се приближи и потупа каската на младия си колега.
- От къде знаеш, че е добра, като не си я опитал? Защо не вземеш да паднеш някой път, само малко, колкото да провериш дали е здрава?
- Здрава е, здрава, ама ще се надраска. Аз искам да ми е като новичка.
В този момент до тях паркира зеленият „Вартбург“(9) комби на Николов, директора на станцията. Той много се гордееше с колата си, най-западното возило, което един български интелигент може да си купи. Косьо беше виждал с очите си как всеки път, когато колегата му минава покрай автомобила си, го потупва по капака като любим кон. Днес той не беше сам, до него се извисяваше смолисточерен кок, нямащ нищо общо с опърпаната и прошарена косица на баба Николица, както наричаха съпругата му зад гърба ѝ.
Директорът измъкна тежкото си тяло от колата, трудно беше да се повярва че докато е правил дисертацията си в Съветския Съюз този човек е избродил Камчатка и Якутия в търсене на нефт и диаманти. Той се засили да отвори вратата на спътничката си, но тя не го дочака и излезе сама.
- Здрасти народе! Запознайте се – представи я Николов, – другарката Диманова, журналистка от „Работническо дело“.(10)
- Просто Цецка – усмихна се непознатата.
На мъжете им потрябва малко време, преди да отговорят. Софиянката носеше впит дънков костюм, като героините от западните филми.
Те разбираха от западни филми. Градчето, в което живееха, се намираше достатъчно близо до южната граница, за да може всеки домашен майстор да вдигне антена, с която се хващат поне една турска и две гръцки програми, Да, присъстващите бяха квалифицирани специалисти по женските форми. Обаче да отгатваш прелестите на някоя задморска актриса през снежинките на телевизионния екран не е същото като да подадеш ръка на жена, която може да сложи всичките чужденки в задния си джоб.
Аспирантът побърза да я поздрави както си беше с каската, само вдигна забралото.
Щом свършиха с представянията, Николов хвърли бомбата:
- Смяна на направлението. Телексът пристигна снощи. Днес ще излизате край едно червено джудже на шест парсека и нещо... И отгоре наредиха, – той посочи с пръст към небето, – другарката Диманова да дойде с вас.
Каската на Стойчев, която той най-после беше успял да свали, издрънча глухо на асфалта. Младокът се втурна след нея, но в старанието си да я хване по-бързо, той я ритна, тя се затъркаля и се спря чак до бордюра. От далече можеше да се види грамадната драскотина, която се появи точно по средата на лявата светкавица.
- Ама кокът ѝ – съвзе се Косьо. – Няма да се побере в шлема.
Вместо отговор „Просто Цецка“ вдигна ръка и издърпа дървената игла, която придържаше конструкцията над главата ѝ в изправено положение. Гарвановочерните коси се разстлаха в тънък слой по раменете ѝ. Тя изгледа тримата геолози триумфално.
- Аз лично ще я инструктирам по техника на безопасността – въздъхна обречено Николов и поведе гостенката след себе си.
Бай Пешо, куцият портиер на станцията, им отвори и те влязоха в сградата.
- Нека аз да проведа инструктажа на другарката – предложи Стойчев, докато вървяха по коридора.
- Не! – отсече директорът. – Вие сега отивате да обслужите скафандрите, включително резервния. До половин час да сте готови, за да можем да ѝ го настроим. И да прочетете доклада на съветските другари, те вече са били в тази система!
- Къде е той? – попита Косьо.
- Сигурно е на телекса или всеки момент ще пристигне – отвърна Николов и посочи на Диманова кабинета си. – Но дори и да го няма – подвикна той през рамо, – вашата задача е съвсем проста: да се покажете, да се огледате, и да се върнете. Без никаква самодейност!
- Трябваше аз да ѝ направя инструктажа, – оплака се аспирантът, докато двамата със Стойчев се спускаха към подземието, където някога се намираше работилницата, сега превърната в екипировъчно депо.
- Смяташ ли, че тя щеше да научи нещо от твоя инструктаж?
- Да, аз така щях да я инструктирам, че...
- Именно. А след час и половина излизаме и представа си нямаме къде ще ходим. Слушай какво – Стойчев спря и младокът едва не се блъсна в началника си. – Ти изтичай до горе да вземеш доклада, а аз през това време ще се захвана със скафандрите. И докато ги проверявам, ще ми четеш на глас.
Стойчев хукна обратно по стълбите, а Косьо се спусна до долу, извади един комбиниран уред от чекмеджето, и започна да мери волтажа на батериите от СЖО-то(11) на първия скафандър.
- Планетная система ЕН два-шесть-пять-семь – започна да чете аспирантът направо на руски, но после се поправи. – Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем...
После отново се спря и се плесна по челото.
- Ами че тя е журналистка! В централен вестник! Дали ще ни разсекретяват?
- Добро утро! Ако пишеш и научните си статии със същата скорост, с която мислиш днеска, никога няма да защитиш.
- Да, ама дали ще ни разсекретяват? – настоя на своето аспирантът.
- То като че ли е останало нещо тайно. Половината град знае с какво се занимаваме...
- Сигурно ще ни дадат жилища...
- Жилища! Ти си помисли за славата! – подигра го Косьо. – Вече виждам как те целува Джина Лоллобриджида.
Младокът го изгледа шашнато.
- Преди години гледах някъде снимка как Лоллобриджида целува Юрий Гагарин на някакъв прием. Можеш да помолиш Цецка да ти я намери. Сигурен съм, че тя с радост ще помогне на един млад лъв на родната наука като тебе.
- Ама Джина Лоллобриджида не е ли малко старичка вече?
- Хайде, Гагарин, стига си мечтал, чети телекса.
- Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем, – подхвана пак Стойчев, – известна още като Глисе петстотин осемдесет и едно, се състои от червено джудже от клас М-три и шест известни планети, третата от които се намира във водната зона...(12)
Камъчето и коралът от Ружена ще трябва да почакат до следващото излизане, помисли си Косьо и си наложи да се съсредоточи върху справката на съветските космодесантчици.


(5) Марка съветски часовници.
(6) Плаваща група – русизъм, израз на популярна тенденция по онова време в техническата и научната терминология, точно както сега доминират термини, произхождащи от английски език.
(7) Марка мотоциклети, произвеждани в гр. Ловеч през периода от 1958 г. до 1975 г. Под „Балканче“ обикновено се разбира най-малкия модел – мопед с работен обем на двигателя 50 куб. см.
(8) Държавно стопанско обединение (ДСО) „Мотоехника и автосервизи” – държавно предприятие в Н. Р. България, което се е занимавало в продажба и ремонт на моторни превозни средства.
(9) Марка леки автомобили, произвеждани в Германската Демократична Република (ГДР) през периода от 1966 г. до 1991 г.
(10) Вестник „Работническо дело“ е български ежедневник, орган на ЦК на БКП, издаван в периода от 1927 г. до 1990 г.
(11) СЖО - система за жизнеобезпечение.
(12) Водна или според съвременната терминология, обитаема зона около една звезда – зона, в която равновесната температурна на повърхността на една планета позволява наличието на течна вода.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Трета част, в която Сашка се справя с класна умножена по...

Мнениеот valio_98 » Нед Юни 14, 2020 10:49 am

Трета част, в която Сашка се справя с класна умножена по осем, но майка ѝ понася последиците, а в същото време мистър Шулц пътува за римската вила


Леля Айше, училищната чистачка открехна вратата. В процепа се показа главата ѝ, покрита със синя забрадка.
- Другарко Калоянова, другарката Манева ви вика.
Децата мигом се разсеяха, започнаха да си шушукат и да гадаят защо директорката може да вика при себе си учителката по пеене в средата на часа. Двамата бабаити на класа, които Димка специално беше сложила да седят най-отпред, започнаха да се бият. Тя се намръщи и почука с химикала по плота на бюрото.
- Тишина, тишина! Георги и Антон! Станете! – Калоянова се обърна към момчетата първия чин. – Веднага!
Шумотевицата намаля, но не изчезна напълно.
- Вие двамата, тъкмо сте се изправили, ще бъдете старши на класа докато ме няма. Георги, пусни грамофона, Антоне, извади от там, – тя посочи редицата шкафове със стъклени врати в дъното на музикалния кабинет, – плочата с „Девета симфония“ на Бах и я донеси. Ако заваря някой да не си е седнал на мястото като се върна, ще го накарам да изпее „Пътнико свиден“(13) на дъската!
Класът се разсмя в отговор на тази заплаха, а Калоянова с мъка се изправи от стола и понесе тежкия си корем навън. Първите тонове на Деветата се чуха още докато тя вървеше по коридора. По средата на пътя към директорския кабинет те бяха изместени от ударите на часовника с махало, който висеше във фоайето на първия етаж. Цялото училище живееше по неговото време, чистачките се взираха в стрелките му преди да бият училищния звънец, учениците по него проверяваха колко минути им остават до края на междучасията. Сутрин в седем директорката лично го сверяваше по сигнала за точно време на програма „Хоризонт“.
Димка отброи десет удара, почти средата на третия учебен час на първа смяна, както наричаха класовете, които идваха на училище преди обяд. След двадесет минути щеше да започне голямото междучасие. Тя почука на вратата на директорския кабинет. От вътре се чу едно уморено „да“, Манева имаше проблеми с разсънването и се лекуваше с кафе и цигари, от което гласът ѝ сутрин беше прегракнал като на джазова певица.
- Калоянова, твоята математичка се е проявила – посрещна въпросителния ѝ поглед директорката. – Помолиха да им се обадиш моментално – тя посочи телефона на бюрото си.
Димка се обърна да излиза, в учителската стая също имаше апарат.
- Къде ще ходиш, позвъни от тук на спокойствие. После притвори вратата, аз ще кажа на Айшето да заключи. Отивам в Окръжния съвет(14) да се разправям с онези идиоти от отдел „Просвета“. Отпуснали са ни пари само колкото за половината ремонт .
Манева се натовари с няколко дебели папки, взе отворения пакет „Стюардеса“ и кибрита от масата, и потегли по директорските си дела.
Димка придърпа към бюрото единия от столовете за посетители, отпусна се върху него и започна да набира номера. Четири цифри, достатъчно за едно малко градче, но все големи, и след всяко завъртане на бялата шайба ѝ трябваше цяла вечност, докато се върне до началното си положение. Странно беше, че очакват да се свърже с тях веднага. Всички училища работеха по един и същ график, и както тук, в „Отец Паисий“, сега беше средата на часа, така и в „Благоев“, където учеше Сашка.
В слушалката се заредиха писукания. Ръката на Димка се изпоти и започна да ѝ се повръща. Най-после отсреща отговориха. Тя се представи.
- Здравейте, колежке! Аз съм Божурова, учителката по математика на Сашка. Извинявайте че ви потърсихме точно сега, знам за вашата... – Математичката се запъна за миг, сякаш не искаше да спомене думата бременност пред някого. – За вашето положение, но не можахме да се свържем със съпруга ви.
- Те понякога са заети с експерименти – обясни Димка. – Какво става с дъщеря ми? Да не е болна?
- Не, даже е много здрава. Толкова здрава, че заедно с още двама свои съученици успяха да провалят класната работа по математика.
- Ама тя сериозно се подготвя. С баща си всяка вечер решават задачи.
- Казах да провалят класната, а не да се провалят на класната. Дъщеря ви, заедно с още двама калпазани изрешиха задачите на всичките осем групи, които им дадох.
Димка едва се сдържа да не прихне. Не толкова за да не обиди Божурова, колкото за да се предпази от спазмите в стомаха, които смехът можеше да предизвика. За всеки случай тя прикри микрофона с длан.
- Знаете ли колко време ми трябваше да приготвя задачи за осем групи? – обиденият глас от слушалката продължи а я напада. – И да знаете, че това го правя само за техния клас, другите минават с по две...

*

Сашка стоеше в учителската стая на „Димитър Благоев“ с наведена глава. Божурова я остави изправена пред шкафа с дневниците и отиде да говори в майка ѝ по телефона. Този път наистина прекалиха. През първия срок тримата заедно с Диана и Стамо решаваха задачите на собствените си групи и после ги пускаха на най-близките си съседи, но след няколко контролни математичката забеляза приликите в решенията и се закани да им приготви изненада за класната в края на учебната година.
Божурова ги раздели на осем групи, което усложни нещата, защото първо трябваше да си прехвърлят условията, после решенията. И даскалицата обикаляше между чиновете като цербер. Със Стамен решиха задачите на по три групи, а Диана се оправи с останалите две. Хванаха ги в самия край. Или може би по-рано, защото точно докато Сашка си припомняше как премина класната през злополучния втори час, математичката обясни на майка ѝ:
- Видях ги още в началото как си подхвърлят бележчици, ама исках да разбера до къде ще стигне нахалството на нашите отличници! Следващия път тях тримата ще ги сложа отделно от всички, в единия ъгъл! – Заплаши тя.
Ура, извика Сашка с всичката сила на вътрешния си глас. Щом ще има следващ път, значи няма да ни изключат.

*

Вишневият „Чавдар“(15) излезе на билото и въздъхна жално за последен път. През първите километри след като излязоха от София шосето беше равно, но с навлизането в планината завоите се занизаха един след друг. Шофьорът все по-често минаваше на ниска предавка. Зад автобуса се проточи дълъг шлейф от сажди и изгорели газове.
Хер Шулц често се обръщаше назад, и разгледа добре допотопното транспортно средство, което сега го носеше към развалините на една римска вила в подножието на планината. Без съмнение двигателят на рейса се нуждаеше от смяна на сегменти и пристъргване на цилиндри. Макар днес да носеше университетска карта, на която пишеше че е професор славист от университета в Кил, чужденецът разбираше от коли и мотори. Той беше прекарал младините си зад волана на артилерийски влекач в една армия, за която не обичаше да разказва.
В далечината се показа отбивка с чешма и автобусът тромаво зави към нея.
- Десет минути почивка – обяви шофьорът. Пътниците се надигнаха от местата си.
Водачът извади изпод седалката си приспособление, от което очите на хер Шулц широко се отвориха: то представляваше третина от вътрешна автомобилна гума. Долната ѝ страна беше защипана с две заковани едно за друго парчета дърво. Виждаха се грубо изкривените пирони, които ги държаха заедно. А в горния край на гумата някой внимателно беше изрязал две кръгли дупки. Шофьорът отиде до чешмата, промъкна пръстите на дясната си ръка през отворите, хвана с лявата дъсчиците, и започна да пълни приспособлението с вода от чучура. По същество, това представляваше сгъваема кофа. Много изобретателно, реши хер Шулц, и също слезе от автобуса, като не пропусна да провери дали не е забравил нещо след себе си.
В подножието на планината се трупаха облаци и той се поздрави за предвидливостта да облече промазан анорак. Сутринта в столицата грееше слънце, но от североизток в страната навлизаше студен фронт и през следващите няколко дни се очакваха валежи. Дъждът може да лиши археологичната експедиция на хер Шулц от всякакво удоволствие. Ала господинът не се притесняваше и не бързаше. Градчето в долината пред него се славеше с чудесен етнографски музей, за който с възхищение разказваха културните аташета на другите западни легации. Сградата на някогашния турски конак, в който се помещавал музеят представлявала архитектурен паметник от седемнадесети век. Един кратък престой докато времето се оправи щеше да даде на слависта от Кил чудесна възможност да се наслади на местните забележителности.
Хер Шулц се огледа. С оригиналната си гумена кофа водачът наливаше вода в широка фуния, забита в отвора на радиатора. От вътре излизаше пара и мъжът държеше лицето си настрани за да не се... ощави, сети се чужденецът за подходящата дума. По поляните наоколо блееха крави, овчар с дълга гега викаше нещо нечленоразделно на кучетата си. Откакто бяха спрели, по шосето минаха само две коли: седлови влекач „Шкода Мадара“(16) с полуремарке, пълно с бали слама в посока към Пловдив, и раздрънкана зелена джипка към градчето, към което се бе запътил и хер Шулц. Овалните стоманени пластини, които ѝ служеха едновременно за задна броня и за стъпенки при качване във високата каросерия, бяха боядисани в бяло.
- Тръгваме! – провикна се шофьорът и пътниците покорно се стълпиха пред вратата на „Чавдара“. Хер Шулц се качи последен.
Половин час по-късно и много завои по-нататък, пред очите му се откри изглед към долината. Чужденецът се вгледа в белите блокчета по хълмовете от двете страни на реката. Гледката щеше да бъде чудесна, ако я нямаше маранята. Неговите колеги му бяха разказали и за нея – резултат от изпаренията на язовира и от оловните съединения, които гигантският минно-обогатителен комбинат от двадесет и пет години бълваше в небето над градчето.


(13) Популярна естрадна песен от началото на 1970-те години, озаглавена „Нашата мила родна страна”. Текст Иван Генов, музика Димитър Петков.
(14) Орган на месно управление. Един от неговите отдели – „Народна просвета“ – се занимава с образувателните институции като училища и детски градини.
(15) Марка автобуси, произвеждани в гр. Ботевград през периода от 1956 г. до 1999 г.
(16) Марка товарни автомобили, произвеждани в гр. Шумен през периода от 1970 г. до 1989 г. по лиценз на чехословашката автомобилостроителна фирма „Шкода“.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но ням

Мнениеот valio_98 » Пон Юни 15, 2020 12:25 am

Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но няма огнен старт

Двигателят на новичката „Жигула“(17) зарева на висок тон по склона към геофизичната обсерватория. Всеки хлапак може да каже по звука, че автомобилът е с хиляда и шестстотин кубиков двигател като на „Лада“,(18) помисли си капитан Стефан Шеритов. Колата спря пред входа, офицерът слезе и нервно запристъпя наоколо, докато двамата му спътници със суетене извадиха чантите си от багажника. Тримата бяха облечени в цивилни дрехи, но синьо-жълтата маркировка на автомобила и униформата на старшината зад кормилото не оставяха съмнение за характера на работата им.
Шофьорът се накани да потегли и им помаха с ръка през прозорчето.
- Довиждане, другарю капитан!
Шеритов кимна в отговор и се обърна към спътниците си.
- Друг път никакво идване с патрулка! Колко му е да ни снимат от някой спътник.
- Нямаше други коли, а и без това закъсняваме. – оправда се най-високият от тях, Владо Софиянски от научно-техническия отдел. Той носеше добре изгладен, но малко старомоден костюм, а в ръката си стискаше дръжката на олющена кожена чанта. Капитанът не веднъж му беше казвал, че прилича на доктор от разказ Чехов.
- Има облаци, – снизходително напомни третият мъж, Дончо Тахънджиев, родом от северното Черноморие. Той беше най-нисък от тримата, с рижи мустаци, и за разлика от останалите, работеше в съвсем цивилно учреждение – Астрономическата обсерватория, където пристигна преди три години по разпределение. Градчето му хареса и по всичко изглеждаше, че ще остане тук за дълго, дори да не го бяха мобилизирали да участва в работата с портала. Неговият багаж изглеждаше най-странно – продълговат дървен сандък с дръжки от двете страни. Носеха го двамата със Софиянски.
- Ти поне би трябвало да си чувал за инфрачервена фотография – отвърна Шеритов. – Дай да ти помогна.
Мустакатият свали от рамото си масивна тринога и му я подаде, преди да отвърне.
- Инфрачервените камери виждат само разликата в температурата, а покривът на колата е с една и съща температура, независимо дали е син или жълт, или червен, или зелен.
- Така е, – подкрепи го дългучът с кожената чанта. От горе може да се види само че пред сградата е спряла кола. И че двигателят ѝ работи.
- Айнщайновци! – ядоса се Шеритов. – Участъците с различен цвят отразяват различно и следователно се нагряват различно, така че температурата на покрива зависи от боята.
- Брех, нашият капитан разбирал от физика! – прихна Чеховият доктор.
- Това, така да се каже, е ефект от втори порядък – защити се нисичкият. – И има значение само ако покривът е подложен на пряка слънчева светлина, което не е случаят сега, и ако забравим за високата топлопроводимост на метала, от който е направена колата.
- А да не говорим за тенджерата – посочи невъзмутимо капитанът към сигналната лампа, която увенчаваше покрива на колата. – Тя със сигурност е по-студена от покрива и ще се види на снимките като черно петно. Нали не очаквате техните аналитици да решат, че на някой от геолозите му е станало лошо и е идвала линейка?
Портиерът Бай Пешо, бивш железничар, който още носеше униформена фуражка от предишната си работа, най-после докуцука до вратата да ги пусне, и тримата продължиха спора си в сградата.
- Че какво, съвсем логично обяснение – отвърна Тахънджиев.
Той се канеше да каже още нещо, но в този момент вратата в края на коридора, където се намираше кабинетът на Николов, се отвори и пред тях се показа профилът на „Просто Цецка“. Директорът явно беше вдигнал щорите на прозорците си, защото иззад гърба ѝ струеше ослепителна светлина. Очите на тримата все още се адаптираха към сумрака на геофизичната станция и те можеха да видят единствено очертанията на тялото ѝ.
Изглежда домакинът беше предупредил гостенката, че останалата част от експедиционната група ще пристигне всеки момент, защото без да покаже никакъв признак на изненада, тя се отмести да им направи път.
Николов ги представи и обясни, че жената е журналистка и ще участвува в поредното излизане, което обаче ще е насочено към нова планетна система. Шеритов не повярва на ушите си – пуснали им бяха някаква парашутистка от централен вестник без да ги предупредят и на всичко отгоре ги пращаха един господ знае къде. Сигурно в ЦК бяха решили да разсекретят програмата, и без това по сведения на разузнаването характерът на тяхната работа не беше тайна за ЦРУ от поне два месеца, но защо така изведнъж и защо без предупреждение? За да се появи мацката тази сутрин, решението трябва да е било взето преди поне ден и половина. Освен ако случайно не се е намирала някъде наблизо.
- Отдавна ли сте в нашето градче? – попита я той.
- О, само от снощи – тя се усмихна, – вчера на обяд тръгнах от София.
Шеритов я погледна и неволно отвърна на усмивката ѝ. Оставяше само да разбере дали тя съзнателно му спести въпроса кога се е запътила насам, или репликата ѝ се дължеше на обикновена бъбривост.
Той се извини и направо заяви, че отива в съседната стая да позвъни. Директорът разпери многозначително ръце още преди капитанът да е излязъл. Докато набираше номера на Управлението, Стефан си представи как телефонът на Николов издайнически издрънка – всички апарати в геофизичната обсерватория бяха деривати, с един и същи номер.
Началникът на отдела го нямаше, но дежурният потвърди, че от София току-що е пристигнала телефонограма със заповед да оказват всякаква помощ на другарката Цветелина Маркова Диманова, родена на осемнадсети ноември хиляда деветстотин петдесет и девета година в Търговище, личен паспорт номер... Сега оставаше само да ѝ поиска документите за проверка, въздъхна на ум Шеритов.
Той се приближи до вратата на директорския кабинет точно когато журналистката се интересуваше колко пъти са излизали през портала.
- Седемнадесет – похвали се от иззад гърба му Стойчев. Съдейки по изцапаните ръце, той идеше от работилницата в мазето. Капитанът го пропусна да влезе, младокът беше готов да избухне от ентусиазъм. Нищо чудно, като се вземат предвид формите на другарката от София. – Скафандрите са готови. Заповядайте в пробната.
- Чакайте! – спря ги Николов. – Прочетохте ли докладната?
- Скука – отговори аспирантът. – Пращат ни в системата на някакво червено джудже. Фотографският обзор е открил шест планети, наистина, едната е в зоната на течната вода и...
- Фотографският какво? – прекъсна го гостенката.
- Фотографският обзор – намеси се Тахънджиев. – Преди в една система да отидат хора се изпраща фоторобот. Това е малко устройство, с размер на куфар. В него има четири камери тип „рибешко око“. Те имат... – той се забави, търсейки подходяща дума, – изпъкнал обектив, който може да обхване едновременно почти половината небе. Това отговаря на ъгъл на полезрение от близо сто и осемдесет градуса. Повечето нормални фотоапарати могат да обхванат най-много четиридесет-петдесет. Разбира се, със специален късофокусен обектив всеки апарат може...
Групичката, на която след по-малко от час предстоеше да се превърне в експедиция до една от най-богатите на планети звездни системи, посетени някога от човечеството, се завлече към подземния етаж. Калоянов, вече екипиран, ги чакаше пред изделието Царичина-3 и проверяваше налягането в резервните кислородни бутилки. Изглеждаше, че този път късметът най-после ще се усмихне на аспиранта – на него се падна честта да помогне на Диманова с обличането, но в последния момент се оказа, че тя е минала курс за подготовка със съветските скафандри „Орлан“,(19) спомените ѝ са съвсем пресни и може да се справи сама. Стойчев обидено отиде да се екипира в противоположния ъгъл на залата. Софиянски едва съхрани сериозно изражение на лицето си, а Шеритов мислено отмести датата на секретното съвещание на ЦК с поне една седмица по-назад. Може би дори с две.
Когато приключи с обличането на скафандъра, той извади личния си ключ. Николов последва примера му и в момента, в който градският часовник започна да отброява дванадесет удара, те ги вкараха в двете ключалки на експедиционната камера. Отверстията им умишлено бяха достатъчно раздалечени, за да не може да си отвори сам човек – част от мерките за защита на системата.
- На три! – каза директорът и започна да брои, – Едно, две, три! – И двамата едновременно завъртяха ключовете си.
Скритото в стената устройство комбинира усилията им с часовников механизъм, който откриваше достъпа до изделието само в определени, предварително програмирани моменти.
Пред тях се откри куб от потъмняла поцинкована ламарина, заварена направо за рамка от тридесетмилиметрови винкели. На няколко места можеше да се видят ръждиви петна, следи от сблъсъци с активни чуждопланетни атмосфери, в които желязото се окислява за минути. И ние летим с това чуди до другия край на Галактиката, помисли си капитанът и тутакси се поправи. До сега не се бяха отдалечавали на повече от двадесет и пет парсека – по-малко от една десета от процента от размера на Млечния път – езикът на човек може да се счупи, докато го каже, а мозъкът – докато го помисли. Но най-страшното беше, че дори този малък обем съдържаше хиляди звезди и Тахънджиев се кълнеше, че и най-добрите звездни каталози са непълни. Да не говорим, че плътността на звездите в посока към центъра на Галактиката расте експоненциално.
Диманова не преставаше да разпитва и вече бе успяла да измъкне тази информация от колегите му. Шеритов издебна подходяща пауза в разговора и се намеси.
- Нямаме достатъчно хора и време за изследването на всички звезди, затова най-напред изпращаме фотографски станции, за да съберем информация за всяка система преди да решим дали има смисъл да я изследва пълноценна експедиция. Пък и ни коства значително по-малко енергия да прехвърлим двадесет килограма, отколкото два тона.
- Освен това – добави астрономът, – станциите са малки и е по-трудно да бъдат забелязани, отколкото този сандък. – Той потупа стената на куба с ръкавицата на скафандъра си. В отговор кабинката изкънтя на кухо.
Журналистката го погледна въпросително.
- Имам предвид, потенциалния противник?(20) Как биха могли...
- Не, не говоря за тях, а за потенциална развита космическа цивилизация. Не искаме извънземните веднага да научат за нас, разбирате, ако не са добронамерени...
- Десетминутна готовност – обяви Софиянски. Той се беше облакътил на пулта, от който се управляваше изделието.
- А това какво е? – приближи се към него Диманова.
- Контролен пост. Има два, онзи е основният – той посочи към другия ъгъл на залата, където прегърбен над подобно устройство, Николов съсредоточено записваше нещо в ученическа тетрадка на големи квадратчета. – От тук управляваме прехода.
- Управляваме е силно казано, – откъсна се от заниманието си директорът на станцията. – Относителната грешка в координатите е към шест процента.
- Това не е ли опасно?
- Само ако човек не внимава. Но ние не разчитаме на абсолютната точност и изпращаме експедиции само до сравнително близки звезди, така че дори при големи отклонения няма опасност нашите героични изследователи да изгорят във вътрешността на някое чуждо слънце. Първо се прицелваме далече от целта. Като пристигнат на място тези юнаци правят триангулация – той посочи групичката, състояща се от Шеритов, Калоянов, Тахънджиев и Стойчев, които в момента товареха допълнителни батерии за скафандрите и куп друго резервно оборудване в кабината. – После коригираме координатите и ги пращаме пак, този път по-близо. И така няколко пъти, примерно десетина, докато не се озоват на повърхността на планетата, астероида или кометата, която искаме да изследваме.
- Не сме съвсем сигурни – добави Тахънджиев, – но изглежда, че мястото на пристигане зависи от промените на гравитационния потенциал по лъча на зрение. С първото излизане ние така да се каже пристрелваме(21) траекторията. От там нататък са достатъчни само линейни поправки, защото потенциалът почти не се мени в рамките на няколко десети от парсека.
Той сигурно щеше да продължи лекцията си още дълго, ала Софиянски погледна хронометъра на стената, изкашля се и обяви петминутна готовност.
- Спуснете си забралото – нареди Николов на Диманова, – и влизайте в кабината.
Шеритов слушаше разговора и едновременно пренасяше последните кутии от неприкосновения запас. Той не спираше да се чуди на дилетантското решение да им изпратят журналистка. Колкото и да се е готвила при съветските другари, останалите в групата нямаше да ѝ имат доверие, преди да я познават по-отблизо, и в неговите очи това подлагаше цялата експедиция на неоправдан риск. Добре че скафандърът скриваше пищните ѝ форми и мъжете не се разсейваха като я гледат. Но след като веднъж си я видял облечена в прилепналия дънков костюм, как да я прогониш от мислите си?
В последния момент Тахънджиев се замота със своята дървена кутия – тя съдържаше петнадесетсантиметров телескоп „Касегрен-Максутов“, необходим за небесната триангулация. Диманова беше пожелала да погледне инструмента по-отблизо и капакът му беше останал отворен. Астрономът щракна закопчалките му точно когато Николов започваше обратното броене.
- ... Десет, девет, осем, седем...
Кабината потрепери. Директорът навярно беше подал електричество към намотките под пода, които представляваха изделие Царичина-3. Под това име телепортът-проектор се числеше в официалните документи. Самата кабина не представляваше нищо повече от ръждив метален контейнер, изграден над него. Сърцето на устройството представляваше един от дванадесетте работещи проектори – така ги наричаха по липса на по-добър термин или на по-дълбоко разбиране какво всъщност правят с пространствено-времевия контикниум, – намерени при разкопките край едноименното софийско село.(22)
- ... шест, пет, четири...
Токът в градчето спря. Сега цялата електроенергия на окръга течеше към геофизичната станция по брониран кабел, закопан под шосето преди два месеца, когато сводна рота на вътрешни войски, облечена в раздърпани кечаджийски униформи, но съставена само от капитани и майори, се преструваше, че ремонтира градската канализация.
- ... три, две, едно, поехали! – по традиция завърши Николов.



(17) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2101 и неговите модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1200-1300 куб. см. и мощност 64-69 конски сили.
(18) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2103, ВАЗ 2106 и техните модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1500-1600 куб. см. и мощност 75-80 конски сили.
(19) Скафандър за работа в открития космос, разработването му започва още през 1960-те години като част от подготовката за съветската Лунна програма.
(20) Популярен евфемизъм, с който в страните от Варшавския договор бяха обозначавани страните от НАТО.
(21) Метод за стрелба в артилерията, когато атмосферните условия, например скоростта и посоката на вятъра, не са известни. Най-напред се изстрелва се един снаряд, по възможност снабден със специялен заряд, който произвежда голямо количество дим – за да обозначи ясно място на падането. При изстрелването на следващите снаряди се правят корекции в азимута и наклона на цевта на оръдието, така че точката на попадение да се приближи към целта.
(22) Село Царѝчина, община Костинброд се намира на около 30 км северозападно от София. Печели печална известност през 1990-те години, когато група от мистификатори убеждават българската армия да изкопае тунел с дължина 165 м. и денивелация 70 м. в търсене на съкровището на цар Самуил, следи от извънземен разум и т.н.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Пета част, в която инспектор от София проверява как Димка си

Мнениеот valio_98 » Вто Юни 16, 2020 12:15 am

Пета част, в която инспектор от София проверява как Димка си води уроците

Димка завари Осми „Г“ клас относително спокоен. Деветата симфония продължаваше да се носи от старичкия дървен „Респром“,(23) а част от учениците замечтано се взираха в небето. Учителката прие, че именно „Деветата симфония“ е умиротворила класа, а не Георги и Антон, които със сериозен вид се разхождаха по пътечките между чиновете. Тя нареди на момчетата да седнат на местата си, и понеже до края на часа почти не оставаше време, пропусна разпявката. Само взе тебешира, и написа на дъската домашното за другата седмица – да се научат наизуст текстовете на две песни от урок номер двадесет и едно, добави страниците, и мълчаливо почука с тебешира по дъската и по учебника, който лежеше на катедрата. Някои от децата кимнаха в отговор. Тя пак почука, този път по-силно и сега повече ученици показаха знаци на разбиране, а по-съвестните дори си записаха домашното в тетрадките.
Те прекараха остатъка от часа в слушане на музика. Когато най-после леля Айше натисна звънеца, стаята избухна в глъч и се изпразни за миг. Предстоеше голямото междучасие, двадесет минути, през които човек трябва успее да се нареди на опашката пред павилиончето за закуски и да си купи баничка, а после да я изяде докато играе на гоненица или скача на един крак по квадратите, начертани с цветни тебешири върху асфалта в училищния двор. Димка спря грамофона, прибра плочата в шкафа и без да бърза се отправи към учителската стая.
Вътре цареше шум, не по-малък отколкото в коридора.
- Калоянова, ще дойде инспектор от София! – обясни ѝ химичката. – Манева се обади преди малко, случайно научила докато била в „Просветата“.
Вратата се отвори и в рамката ѝ се показа самата директорка. Тя дишаше на пресекулки и една от по-младите възпитателки побърза да ѝ налее вода от огромната гарафа на масата. Димка си помисли, че дори стотината метра, които деляха тяхното училище от Окръжния Съвет, могат да бъдат много дълго разстояние.
Донесоха стол. Манева седна, разкопча най-горното копче на блузата си, освободи пълничката си шия от плена на яката, и потвърди новината за инспектора.
- Ще пристигне за четвъртия час. Казал е, че иска да посети уроци по рисуване и по пеене. – Изстреля тя между две дълбоки вдишвания. – В отдела хабер си нямаха, че ще идва някой.
Около Димка по-възрастните учители обречено завъздишаха, те добре знаеха какво значи внезапна проверка от София. В такива случаи тяхното училище винаги се превръщаше в първа жертва, заради удобството което предлагаше близостта му със Съвета. Освен това, то беше базово за тукашния Учителски институт и всеки пропуск в знанията на децата можеше да бъде извинен, или поне обяснен с оправданието, че този материал е преподаван по време на практика от студенти. Практикантите бяха като хартията – можеха да понесат всичко и докато се стигне до тях, вятърът на разпределението отдавна да ги е духнал в някой далечен край на България.
Инспекторът се появи броени минути преди леля Айше да бие звънеца за началото на четвъртия час. Чистачката, предвидливо инструктирана да мете фоайето до второ нареждане, го отведе в директорския кабинет. Когато гостът влезе, Манева изненадано надигна глава от учебния план. Нищо по съсредоточеното ѝ лице не издаваше, че току-що е разстлала върху бюрото огромния картон, прилежно разделен на квадратчета, изпълнени със ситни буквички.
- Вас търсят – каза лелката и се върна при метлата и кофата за боклук.
- Добр день, – поздрави новодошлият със силен руски акцент. – Аз съм Георгий Соколников, от Инспектората към Министерството на Просветата.
- Заповядайте, другарю Соколников – скочи на крака стопанката на кабинета. – Аз съм директорката Цветелина Манева.
- От Съвета ми казаха, че вашата... училище е най-лучшее. Предложиха ми да дойда направо тук и казаха, че ще ме чакат.
- Никой от „Просветата“ не е е появил още.
- Предлагам да не ги чакаме – махна с ръка гостът и погледна часовника си. – Ако не се греша следую... следващият час започва след малко. Само ми покажете кабинета по пеене.
- А в час по руски не искате ли да влезете?
- Нет, не. Аз съм само инспектор по пеене и рисование.
Докато вървяха по коридора той обясни, че е роден в Ленинград,(24) но преди шест години срещнал красива българка.
- Най-красивата! – натърти той – Впрочем, всички жени тук са красиви.
Двамата правели дисертации в Московския университет. Оженили се и след нейната защита се преместили в София.
Пред тях учителите се разкъсваха между желанието да видят инспектора и тревогата, която ги караше час по-скоро да се скрият в стаите. Иззад вратите се чуваха команди:
- Клас, стани! Клас, мирно!
Няколко закъснели ученици ги изпревариха тичешком. Инспекторът погледна многозначително директорката, но не каза нищо. Тя само повдигна едва забележимо рамене.
- Имаме син на пет години – добави руснакът, когато те се изправиха пред вратата на музикалния кабинет.
Манева за всеки случай почука преди да влязат при Димка и изчака за миг, докато отвътре не се чу гласа ѝ.
- Влез!
- Другарко Калоянова, извинявайте, че ви обезпокояваме, това е другарят Соколников, на проверка от Министерството – обясни директорката. – Той ще присъства на урока.
- Ама разбира се, заповядайте. – учителката по пеене се изправи до бюрото.
- Аз ще седна вот-там – гостът посочи едно празно място на последния чин, от към страната на прозореците. – продължайте все едно че ме няма. А с вас – той се обърна към Манева, – с вас будем разговаряме след часа.
Директорката се поколеба преди да остави младата преподавателка в ръцете на хищника от София. Усетил колебанието ѝ, инспекторът добави:
- Не се безпокойте, вече знам къде се намира ваш кабинетът.
По усмивката му си личеше, че се шегува и Манева се разтревожи още повече. Но тя нямаше какво повече да прави тук и излезе. А в стаята настана нервна тишина, само чиновете поскърцваха, докато учениците се въртяха на местата си, поглеждайки крадешком към непознатия мъж в дъното на кабинета.
- Отворете учебниците на страница четиридесет и седем. Следете текста. Петя – Калоянова се обърна към ученичката, която пееше най-добре, – дай тон!
Димка знаеше, че момичето три пъти седмично ходи на солфеж в градския младежки дом, но въпреки това се наложи учителката на два пъти да използва камертона си, преди да класът най-после да запее както трябва. Гласовете на повечето все още не бяха започнали да мутират и „Стани, стани юнак балкански“ се получи по-добре, отколкото в другите класове, но никой не можеше да каже дали това е достатъчно за проверяващия от столицата.
Груповото изпълнение успокои учениците, те спряха да се озъртат назад и Калоянова рискува да изпита двама души върху последния урок, за Бах. Една шестица и една четворка по-късно тя им разказа за Бетховен, написа домашното на дъската и ги накара да изпеят още една Възрожденска песен. По средата на „Тих бял Дунав се вълнува“ звънецът се обади и часът свърши.
Соколников изчака децата да излязат от стаята.
- Кажете на другому клас да се строи в коридора и да стоять там.
Димка предаде нареждането на дежурния ученик и го предупреди да пазят тишина, защото като нищо инспекторът може да реши да изслуша още един урок по пеене.
- Вие проведохте добър урок – започна инспекторът без да става от мястото си на най-задния чин. – Но недостатъчно разпяване. Вредно за гласни труни. – И той се впусна в дълга тирада как говорният апарат може да се повреди от претоварване, с тон който подхождаше повече на оперен репетитор, разтревожен да не би примадоната на трупата да загуби най-горната октава на гласа си.
Калоянова го слушаше почтително изправена до катедрата, и не можеше да повярва на ушите си. Всичките проверяващи, с които се беше срещала до сега в кратката си кариера, се интересуваха преди всичко от нейното преподаване, а не от здравето на детските гласни струни.
Разборът на урока продължи по-малко от пет минути. Накрая Соколников я изненада още веднъж, като дойде да ѝ стисне ръката и я съпроводи до учителската стая, от където Димка трябваше да вземе дневника на следващия клас.
- Уморен с доргата. – каза инспекторът на директорката, надвиквайки звънеца за влизане в петия час. – А и никой не появился от отдел „Просвета“. Ще мина през савет да си поговорим с тях. При вас ще се върна следобед, да направим подробен разбор на млада колежка.
Манева мислено подскочи от радост, защото посещението на урок по рисуване, втората специалност на инспектора, се отлагаше с поне няколко часа. Учителят по изобразително изкуство Цанчо Цанчев се отличаваше с любовта си към чашката. Сутринта той не се появи в учителската преди часовете, а само изпрати един ученик за дневника. Това предвещаваше опасност, защото като весел и разговорлив човек от нейното поколение, Цанчев обикновено търсеше възможност да си побъбрят, ала с всички сили избягваше да се мярка пред очите ѝ когато знаеше, че срещата ще му донесе само упреци.

*

Соколников кимна на чистачката и пое по улицата, която свързваше училището и Съвета. Но вместо да продължи напред към Народния Съвет, той зави още в първата пресечка и се отправи към близката кооперация, до входа на която стоеше жълта телефонна кабинка.
В портфейла му подрънкваха много монети от две стотинки. Той пусна една в процепа и преди да набере номера, се изкашля няколко пъти, сякаш искаше да прочисти гърлото си. После произнесе на чист български език, без следа от руски акцент:
- Добър ден, може ли да повикате другарката Калоянова?
Отсреща недоволен женски глас му съобщи, че тя е в час.
- Но моля ви, спешно е! – настоя инспекторът. – Случи се нещастие с нейния съпруг. Предайте ѝ веднага, че трябва на часа да дойде тук...
- Минутка само! - трогната от новината, събеседничката му най-после склони да му помогне. - Сега ще я изпратя някой да я...
- Не, не мога да чакам. Предайте ѝ да идва веднага. Трябва да тичам...
Той окачи слушалката на кукичката и побутна вратата, но тя се оказа препречена. Пред нея стоеше възрастна лелка, навярно пенсионерка. От тези, които прекарват целите си дни на пейките пред блоковете, знаят и последния слух и всичко е тяхна работа. Тя загрижено го попита:
- Обадихте ли се в „Бърза помощ“?
Инспекторът се стресна за миг.
- Не се безпокойте, другарите вече направиха каквото трябва. Те вече са там.
- А, щом другарите са пристигнали, – лелката се отмести за да му стори път, – значи всичко е наред.
Соколников побърза да се отдалечи и едва няколко пресечки по-нататък се престраши да извади от чантата си малко транзисторче „Юпитер-601“.(25) Той го включи и повъртя малко копчетата му, преди от високоговорителчето да се разнесе разтревоженият глас на Калоянова.
- ... лошо да не се е случило.
- Вече пратих да извикат Милев, той днес е дошъл с „Москвича“. – успокояваше я Манева. – Веднага ще те закара...
Инспекторът изключи „Юпитерчето“ и енергично закрачи към Сеизмичната обсерватория. През няколко минути той включваше радиото, колкото да се убеди, че Димка все още не е пристигнала в службата на мъжа си. В апаратчето имаше магнетофонна лента само за четиридесет и пет минутен запис, и „Соколников“ не искаше да пропусне най-важното от предстоящите обяснения между учителката и колегите на съпруга ѝ.
Четвърт час по-късно най-после се чу как колата с жената спира пред обсерваторията. После нейде глухо забръмча звънец. Инспекторът прищрака два пъти с ключето за избор на диапазон от къси или средни вълни, и вграденото магнитофонче започна да записва.
- Отворете! Николов, какво става с мъжа ми? Жив ли е?
- А, Стойчева! – чу се мъжки глас. – Ти пък кога успя да разбереш за... за аварията?
„Соколников“, който отпуснато вървеше по улицата към музея, мислено подскочи.
- Жив ли е?
- Да, жив е, успокой се. Мъжът ти е роден с риза и в добавка, със златна лъжица в устата.
- Пусни ме да го видя.
Високоговорителите изпуснаха скърцащ звук, все едно се отваряше дълго несмазвана врата.



(23) Марка български домакински електроуреди, сред които грамофони.
(24) Името на Санкт Петербург през периода от 1924 г. до 1991 г.
(25) Портативен 7-транзисторен радиоприемник „Юпитер-601“, произвеждан от 1971 г. в Днепропетровския радиозавод. Маса – 280 грама, захранване – 9 в. батерия.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Шеста част, в която прозвучават изстрели в зоната на течната

Мнениеот valio_98 » Сря Юни 17, 2020 12:22 am

Шеста част, в която прозвучават изстрели в зоната на течната вода

Междинната станция ги посрещна със скреж по пода, който скърцаше под натиска на магнитните им обувки. Косьо изчака да затихнат вибрациите и отвори шлема на скафандъра си.
- Добре дошли на Леонида, в системата на ЕН две хиляди шестстотин петдесет и едно! – в дробовете му нахлу леден въздух. – Ох, тука някой пак е икономисвал.
- Сега ще включим топлото, – обади се Софиянски и се наведе над пулта за управление. – Да, икономисвали са и от тока, и от водата.
- Нищо ли не е останало? – попита Калоянов.
- Някакви си тридесетина литра. Трябва да кажем на Николов да се оплаче. Братушките винаги ни оставят на сухо.
- Знаете ли оня виц – намеси се Стойчев, – дето токът и водата се срещнали на стълбите...
- Знаем! – прекъсна го Шеритов, и го изгледа продължително. Аспирантът не се беше усетил, че такива неща не се разправят пред журналистка, и то от „Работническо Дело“. Същата мисъл навярно споходи и останалите, защото четиримата мъже едновременно се огледаха да видят какво прави Диманова. Тя се взираше през илюминатора в огромния диск на гигантската планета, около която обикаляше Луната, върху чиято повърхност се намираше промеждутъчната станция.
Тишината я накара да се обърне към тях.
- Прилича на Юпитер! И е толкова близо...
- Наистина е близо, но няма нищо общо с Юпитер – усмихна се Тахънджиев, – който е газов гигант и се състои най-вече от метан. А Велека, както я нарекохме, – той вдигна ръка към синия кръг, който изпълваше илюминатора, – е воден гигант. Под облаците има океан от обикновена вода. С континенти, острови, пясъчни плажове и дори корали.
- Живи? – изуми се журналистката.
- Абсолютно. Но са съвсем безвредни и безопасни за нас, защото биологията на Велека е основана на силиций. Пясъчен живот, изключително бавен. Съдете сама, планетата е поне на осем милиарда години, а най-сложното нещо до което е стигнала тукашната еволюция е аналог на нашите безгръбначни. Навиват на спирали и приличат на черупки от рапани.
- Вие били ли сте там?
- И там, и на другите два спътника: Ружена и Владислава...
- Другарко Диманова – намеси се в разговора им Калоянов, – разбирам, че имате много въпроси, но ни предстои преход към основната цел на експедицията. Експедиционният ни прозорец е дълъг само осем часа и половина, и ако искаме да изпълним програмата, трябва да побързаме.
- Извинете – сконфузи се софиянката. – Но е толкова интересно.
- Обещавам като се върнем да отговоря на всичките ви въпроси. А сега ще ви моля да помогнете на Иван и на Стефан да пренесат една трета от нашите запаси в станцията. Владо, Дончо, вие се заемете с астрономическата триангулация. Имате половин час, след което продължаваме към ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем. И не забравяйте, че силата на тежестта тук е осемдесет и девет процента от нормалната! Разликата може да не е голяма, но трябва време докато се свикне.
Групата се преобрази за миг, движенията на всички станаха забързани и целенасочени. Косьо им се полюбува за няколко минути преди да седне пред пулта и да се захване с описание на действията на експедицията в дневника на станцията. Новото занимание го накара да сбръчи вежди и да въздъхне. Кой можеше да предположи че усвояването на космоса ще включва толкова много писане? Обаче той беше сред авторите на документацията по техника на безопасност за експедиционната служба и нямаше на кого да се оплаква. С разума си разбираше, че воденето на подробна документация с многократно дублиране може по-късно да спаси нечий живот, но до сега не бяха губили човек при излизанията и беше трудно да убеждава останалите, и дори себе си, от нуждата всеки път да се изписват безкрайни страници с наблюдения, който обхващат всичко – от цвета на скалите в околностите на базата до настроението екипажа. Пътуванията в космоса с телепортаторите се оказаха по-безопасни от класическата космонавтика, която до сега беше отнела четири живота по време на полети, и един господ знае още колко при подготовката им. На телепортите не им трябваха хиляди тонове взривоопасно гориво, те не зависеха от капризите на електрониката в системите за управление, да не говорим за метеорологичните условия по време на старт. Всичко, от което имаше нужда един телепорт, беше малък органичен кристал, способен да управлява формата на вълновата функция на атомите в решетката си. И енергията на средно голяма атомна електроцентрала.
Софиянски и Тахънджиев тропаха в шлюзовата камера. Ниската сила на тежеста им помогна да изнесат скоро телескопа навън. А Диманова, аспирантът и капитанът от ДС прехвърляха пакети със суха храна от кабината в склада на станцията.
- Не ви ли дадоха да прочетете отчетите на предишните експедиции? – Стойчев издебна момент, когато двамата с журналистката останаха сами.
- Дадоха ми, но само извадки, и те бяха пълни с астрономически данни за маси, плътности и скорости. На мен тези работи нищо не ми говорят – призна си „Просто Цецка“. – А вие наистина ли сте слизали на планетата? Дали няма начин да се отбием? Съвсем за малко.
Младият геолог не можа да сдържи усмивката си.
- За ходене сме ходили, и дори не веднъж. За съжаление този път едва ли ще може. Помните ли какво каза нашият началник за прозореца на експедицията?
- Да, аз тъкмо се канех да питам...
- Работата е там, че точката на излизане може да се намира само по лъча на зрение. – Той прочете нов въпрос в изражението на лицето ѝ. – Иначе казано, точката на излизане трябва да е в зоната на пряка видимост. Ако между нас и целта ни има звезда или планета, дори да е нашата собствена, не можем да стигнем направо до където искаме. Свързано е с изкривяването на пространството от масата на това тяло. Така че трябва да направим един скок настрани и да я заобиколим и да се преместим в точка, от която се вижда целта. Представете си, че ако пред нас има стена, да я заобиколим за да погледнем какво се намира зад нея. Същото е и със Земята, не можем да излезем до звезда, която се намира от другата ѝ страна. Но Земята се върти, звездите изгряват и залязват, значи трябва да се избере момент, когато целта ни е над хоризонта.
Диманова кимна, макар и с известно закъснение. Окуражен, Стойчев си пое въздух и продължи.
- Звездата, около която обикаля Велека, се намира в зоната на пряката видимост от нашето мило градче само за около девет часа. В плана на експедицията е предвиден тридесет минутен запас, затова шефът каза, че прозорецът на експедицията ни е осем часа и половина. Ако не се върнем преди те да са изтекли, трябва да чакаме десетина часа, докато нашата звезда изгрее от България, или в краен случай, да се опитаме да се свържем с една от съветските плавгрупи в Атлантика. Обаче за да ни приберат, те първо трябва да се пристрелят, а за това ще удвои енергията, изразходвана за цялата експедиция. Без да броим, че не изглежда добре за нашето участие в програмата, ако трябва да ни спасяват.
- А колко ток отива за едно излизане? – попита журналистката.
- Колкото София изразходва средно за четири дни. Изследването на Галактиката е скъпо удоволствие.
- Разбирам – кимна тя. – Но какви неща откривате!
- Стараем се – почервеня младежът и сякаш случайно я хвана за ръката. Обикновено той докосваше събеседничките си толкова нежно, че те потреперваха, но през скафандъра не беше същото и сега Диманова само се усмихна с разбиране и леко се отдръпна. Аспирантът се престори, че не забелязва реакцията ѝ. И продължи. – Например, миналата седмица ми се случи нещо зашеметяващо. Нали знаете, аз съм геолог и моята работа в експедицията е да търся находища на редки елементи. Разбира се, когато не ходя за вода, – той вдигна пластмасовите туби, които висяха в ръцете му...
Журналистката му се усмихна окуражаващо и той понечи да продължи, когато пред тях се появи Косьо.
- Как върви?
- Добре, другарю Калоянов – рапортува по военно Ваньо. – Останаха още две туби и една каса с консерви.
- Поправка, само две туби. Ето ги консервите – намеси се Шеритов, който току що идваше от кабината. – Нашите физици готови ли са?
Вместо отговор Калоянов натисна бутона на радиостанцията си. От слушалките в шлема му се дочу пукот.
- Четвърти и пети, чувате ли ме? – попита Косьо.
- Четвърти и пети – през шума не можеше да се разбере дали говори Дончо или Владо. – Прибираме се след десет минути. Само още две измервания...
- Нямате десет минути. Да сте се прибрали след пет. Нека да остане нещо и за другия път.
- Разбрано.
- Да не забравите да оставите и една четвърт от патроните. Аз започвам предстартовата подготовка – каза Калоянов. – Елате в контролната зала като приключите.
Диманова изчака той да се отдалечи и продължи да разпитва аспиранта.
- А какво мерят те?
- Астрометрия. Това е дял от астрономията, който се занимава с определяне положенията на звездите на небето. Ама с много голяма точност. После по тези измервания ще определят орбитата на Велека за да можем да излизаме до тук с по-малко поправки. Нали разбирате, така се пести енергия. Ама това са рутинни работи, нека да ви кажа какво отрихме миналата седмица...
Той продължи да ѝ говори, докато не приключиха с товаро-разтоварните работи. После всички се събраха в центъра на базата при Калоянов, който добави още няколко изречения за дейността им през последния час в дневника и обяви петминутна почивка. Журналистката веднага се залепи до илюминатора, а капитанът придърпа началника на експедицията в далечния ъгъл.
- Отиваме в нова система, добре е да сме готови за всичко. Няма да е зле да извадим автоматите от оръжейната.
Косьо се намръщи.
- Вече си представям как се изсипваме с калашниците пред някакви зелени аборигени и започваме да сеем огън и жупел сред тях, а после купуваме земята им за три брадви и две шепи мъниста.
Шеритов игнорира репликата му.
- Освен това – той посочи с поглед Диманова, – тя е с нас.
- Точно заради нея е по-добре да не се правим на междузвездни завоеватели. Бедна ти е фантазията какво ще напише.
- Сигурен съм, че в статията ѝ дума няма да става за оръжие. Ние идваме с мир и всичко останало.
- Не говоря за статията ѝ, а за доклада, който ще изправи в ЦК. Тя е техен човек. Не чуваше ли как изцеждаше Стойчев докато разнасяхте провизии? Хиляди пъти по-добре ще е да ни разсекретят и веднъж за винаги да свърши тази проклета игра на шпиони.
- Чух. Но щом са изпратили съвсем външен човек, значи решението вече е взето. Едва ли нейният доклад ще има силата да обърне проекторезолюция на ЦК. Единствената опасност е, ако по някаква причина тя не се върне. Точно затова настоявам да сме въоръжени при това излизане.
- Добре – въздъхна Калоянов. – Но без никакви излишества. Автоматите в положение през рамо.
- Не си забравил строевия устав! – усмихна се капитанът.
- Как ще го забрава като чичо ми му е редактор.
- Сериозно?
- Няма майтап, той работи във Военно издателство. Остави сега устава, не искам да се правим на герои, и без друго ако срещнем развита цивилизация, която е излязла в космоса, едва ли ще имаме шанс с нашите пушкала. Спомни си от къде идват обектите.
Шеритов кимна. Технологията, с която беше построен извънземния космически кораб, изровен от квадрат петдесет и едно до село Царичина, надминаваше всичко постигнато от човечеството не с десетилетия, а с векове. Никой не знаеше дали той е пристигнал от другия край на нашата Галактика или е построен в митичната Атлантида. А имаше и историци, които настояваха, че е тракийски. Единственият безспорен факт идеше от стратиграфския анализ, който показа, че корабът е престоял погребан в земята под Царичинското поле поне десет хиляди години. По мащабите на Вселената това е нищожно късо време, но за една цивилизация е истинска вечност. За толкова време човечеството се е развило от родово-общинен строй до кацане на Луната. Ако преди сто века някой е можел да се телепортира, какво ли умее да прави сега?
- Готовност за излизане след три минути! – обяви Косьо.
Членовете на експедицията забързаха към кабината. Владо и Стефан затвориха люка с шестдесет секунди запас. Ключовете на таблото щракаха, големият часовник цъкаше.
Ваньо многозначително погледна Диманова и почука с пръста на ръкавицата по шлема си. Тя кимна и затвори забралото с едно движение.
- Десет – започна да брои Калоянов. – Херметизирайте скафандрите! Осем, седем, шест...
Подът под краката им се разтресе. На три светнаха зелените лампите, които сигнализираха готовност за излизане.
- ... Две, едно, поехали!
Вибрациите се усилиха, винкелите и гофрираното желязо започнаха да стенат. Магнитните обувки на Диманова, която се беше подпряла на стената, не издържаха и тя излетя към тавана. Слушалките в шлема на Косьо донесоха до ушите му болезнения ѝ вик.
Лявата стена започна да свети в бяло.
- Завърти ни! Завърти ни веднага! – извика Тахънджиев. – Обстрелват ни! Сигурно е инфрачервен лазер.
- Назад! – Шеритов беше свалил автомата от рамото си и трескаво се оглеждаше за враг.
Парчета разтопена стомана се разхвърчаха из кабината. Едно от тях се рикошира върху пулта пред Косъо оставяйки в мястото на удара черно петно. Когато началникът на експедицията вдигна поглед, стената беше изчезнала. През отвора се чернееше космоса, посипан със златен прашец от далечни звезди. Аварийното осветление се включи и по-слабите от тях изчезнаха. Подът се успокои.
- Назад! – извика отново капитанът и изстреля един дълъг ред навън.
През дупката Стойчев видя целта му – лъскав овал, на няколко метра от тях, ако можеше да вярва на окомера си в космоса. Сега наистина няма да успя да донеса на Димка корал от океана на Велека, помисли си той. Нито дори парчета от Луната за децата.
Куршумите оставяха дълги бразди върху повърхността на овала. Владо и Дончо също започнаха да стрелят, а Косьо повдигна капачето на големия червен бутон, под който пишеше „Аварино връщане“, и го натисна.
Кабината затрепери отново.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Седма част, в която учениците научават за силата на...

Мнениеот valio_98 » Чет Юни 18, 2020 12:14 am

Седма част, в която учениците научават за силата на индивидуалния подход и за ползата от лицевите опори, а Димка получава телефонно обаждане от бъдещето

След звънеца за края на третия час повечето ученици започваха трескаво да прибират учебниците и тетрадките си, и тичешком се отправиха към павилиончето за закуски. Сашка не бързаше. Пред него за минути се образуваше опашка от поне стотина деца. Най-напред бяха късметлиите, които по някаква причина са излезли малко по-рано от час, или пък чийто класни стаи се намираха на по-долните етажи. Кабинетът по физика беше едва ли не в най-далечния ъгъл на училището, на последния етаж. Момичето прецени, че няма смисъл да бърза. Вместо това тя се полюбува на лилавото мушкато, което физичката гледаше на перваза на кабинета си. Цветът му ѝ напомни за Алиса Селезньова и като размахваше чанта, Сашка запя песничката от филмчето.(26) Като си тананикаше и подтичваше в такт с музиката, тя слезе до физкултурния салон, остави чантата си в женската съблекалня и излезе навън.
Облаците, които от сутринта владееха небето, се бяха снишили още по-застрашително над градчето, но дъждът милостиво изчакваше да мине голямото междучасие и на няколко места ученичките, даже от по-горните класове, използваха благосклонността на времето за да поиграят на дама. Сашка се приближи към най-близката групичка и се загледа.
Дамата е редица от номерирани квадрати, начертани с тебешир върху асфалта, която напомня на човече. Първо хвърляш камъчето в най-близкия квадрат, прескачаш го на един крак и продължаваш така докато не стигнеш до главата. Там се обръщаш и продължаваш назад, само на двойката трябва да клекнеш, и то на един крак, и да вземеш камъчето. После го хвърляш на две, и пак подскачаш напред и назад, и така докато не сгрешиш. Тогава отстъпваш на следващия. Печели този, който пръв мине дамата, или стигне най-далече.
Момичето, което беше на ред сега, загуби равновесие и настъпи чертата. Сашка използва паузата за да попита дали може да участва и тя.
- Който дойде последен, играе последен – отсече Ваня, вечно нацупена дебеланка, което също чакаше реда си. Тя учеше в съседния клас и двете се познаваха съвсем бегло.
- Добре – съгласи се Сашка.
- Пък татко другата седмица замива за Либия – обяви Петя, момичето, което току що беше сгрешило. – Ще работи в болница в Триполи, за една година.
- А пък ако искате да знаете моят татко даже без да е доктор е ходил в Египет – не остана длъжна Ваня. – Ама аз още не съм била родена и не помня.
- От къде знаеш тогава? – усъмни се Петя.
- Оная вечер майор Пелов и жена му ни бяха на гости и аз ги слушах как си говорят.
Сашка се накани да попита дали бащата на Ваня също е офицер, но в същия момент Петя се развика:
- Подслушвана се хвана в капана! Подслушвана се хвана в капана!
- Ей, а пък миналото лято баща ми и майка ми ходиха на екскурзия в Лененград! – намести се третото момиче, Люба. – Следващия път и мене ще ме вземат.
- Голяма работа – не издържа Сашка. – На мене пък баща ми ходи до други звезди!
И мигом съжали. Трите ѝ съученички прихнаха в един глас.
- А до галактиката Андромеда не ходи ли? – попита Ваня. – Или до Магелановите облаци?
Нямаше път за отстъпление.
- Ако иска, може да отиде.
- Космонавт, космонавт! – развикаха се в един глас трите ѝ съученички.
Сашка ядосано се обърна и се опита да се отдалечи от тях, но те я наобиколиха и продължаваха да подвикват след нея на висок глас.
- Космонафт! Космунафт! – за да я подразнят момичетата започнаха да изкривяват думата. – Косминафт! Косъминафт!
Сашка се разрида и се затича към физкултурния салон. Гласовете им още дълго я преследваха, дори когато тя се намери далеч от всички, сама в коридора пред вратата на съблекалнята.
Когато се появиха първите ѝ съученици, Сашка вече беше измила сълзите от лицето си и не подсмърчаше. Трите ѝ съученички закъсняха и тя не ги срещна отново преди часът да беше започнал. Първо Емилов, вторият учител по физкултура, съвсем млад още – той дойде миналата година от София по разпределение – строи целия клас и ги раздели на отделения, сякаш са войници. После ги разпрати на уредите като ги предупреди да не отиват в другата половина на салона, където един от деветите класове, под ръководството на зам-директора Стоянов, играеше хандбал. Обикновено ако два класа имаха едновременно физическо, по-големите излизаха на двора, но заместникът сигурно искаше да ги държи под око – да не се скатава или да не пушат зад ъгъла на салона.
На Сашка и още четири момчета се падна гредата. Те гордо отказаха да се катерят по този чисто женски уред и се натъркаляха по дюшеците, натрупани в ъгъла. Емилов ги видя, и набързо им нареди да направят три обиколки на салона. С леката ръка на Стоянов обиколките на това или онова ставаха популярно наказание в училището. И когато Петя, Ваня и Люба се появиха и виновно застъпяха около вратата на салона, Сашка с ужас осъзна, че Емилов ей-сега ще ги прати да ѝ правят компания. Идеше ѝ да ревне пак.
Наистина, те тръгнаха към нея. Видяха я отдалече и не пропуснаха да кажат на всеки срещнат, че бащата на Сашка е космонавт, но като дойдоха при нея, започнаха да се катерят по гредата без да ѝ обелят нито думица. Сяакаш тя не съществуваше.
В този момент Емилов наду свирката си. Неговата може и да не беше английска и полицейска, но пронизителният ѝ писък накара всички в салона да замръзнат.
- Смяна на центровете, по часовниковата стрелка – изкомандва той. – Бегом, марш!
Следващият център се падаше на успоредката и Сашка се затича нататък. И изведнъж се озова на земята.
Падането беше болезнено, тя удари лицето си, от носа ѝ потече кръв.
- Хей вижте, дъщерята на космонавта в безтегловност! – захили се някой зад гърба ѝ.
Сашка се обърна към гласа, но и без това знаеше, че той принадлежи на Жоро. Твърд тройкаджия, с един куп неизвинени отсъствия, който не пропускаше удобен случай да направи марка(27) на някого.
Водени от чувството за самосъхранение, трите ѝ съученички спряха надалече. А Сашка едва сега откри, че чорапогащникът ѝ има две огромни дупки на коленете и че по кожата на краката ѝ са се появили огромни драскотини, наръсени тук-там с вишневи капчици. Капилярно кръвотечение, спомни си тя от часовете по гражданска отбрана.
Емилов, който до сега навярно беше гледал в друга посока, най-после забеляза, че в часа му се случва нещо нередно и пак наду свирката.
- Стой! Какво правите там? – и се затича през целия физкултурен салон към тях.
Обаче преди да пристигне, една ръка, свита на юмрук се стовари върху главата на Жоро. От изненада, той почти си глътна езика. Граматиката със сигурност си я глътна.
- Ти защо нападаш по-слабите, бе? – попита притежателят на ръката. Сашка го разпозна, момчето от физ-зарядката, което носеше чантите на малките. И нейната включитлено. – Ако те халосам още веднъж...
Той се накани да въплъти заканата си в действие, игнорирайки приближаващия се Емилов, когато гласът на Стоянов го спря.
- Прекрати саморазправата! Генчо, пет лицеви опори!
Усетил съюзник в лицето на заместник директора, Жоро събра кураж колкото да подхвърли:
- Пет лицеви са нищо. Да знаете само как ме удари.
Стоянов се обърна към него.
- Десет лицеви опори.
Емилов, който най-после беше пристигнал, с опасение изгледа как заместник директорът раздава правосъдие на учениците в собствения му час.
- Едно! Две! – командваше зам-директорът. – Защо още не си започнал?
Жоро легна на пода и с пъшкане едва-едва се надига.
- Изправи ръцете! Брой на глас!
Момчето с нежелание започна да прави лицевите както трябва, а Стоянов повика с кимане по-младия си колега наблизо и му прошепна нещо. На осмата опора заместник директорът спря Жоро и го остави да играе с класа си, а Сашка изпрати при училищната лекарка да ѝ почистят раните и да ѝ сложат лепенки на раздраните колена.

*

Николов се отмести да направи път на Димка, но вместо да влезе в сеизмичната станция, тя го хавана за реверите на сакото и го раздруса. Притеснението ѝ даде сили, ала и самият Николов изглеждаше подтиснат и покорно се остави в ръцете ѝ.
- Къде е той?
- В кабинета ми. Ела.
Димка най-после го пусна и без да се оглежда назад се затича по коридора.
- Косьо! Косьо! Къде си?
От кабинета на Николов се показа главата на непозната жена с разчорлена коса, облечена в провиснала бяла дреха.
- Къде е мъжът ми?
Непознатата се отдръпна и вместо нея се появи Владо Софиянски.
- Здравей Диме. Тука е твоят човек. Всичко е наред, не се притеснявай.
Косьо лежеше на стандартния модел канапе от талашит и фурнир, производство на тукашната мебелна фабрика, който по традиция украсяваше всички директорски кабинети в градчето. Той също беше облечен във възширок бял гащиризон, като онзи на жената. Огромна превръзка скриваше половината му лице.
- Какво ти е?
- До сватбата ще мине – пошегува той, но гласът му издаде, че едва надвива болката за да се усмихне. – Така става като човек не си гледа в краката.
Димка не му повярва, но за всеки случай попита:
- Да не си паднал?
Някой зад тях се изкашля. Учителката се обърна, беше Ваньо Стойчев. Той я поздрави без да каже дума, само с кимане.
- Какво стана, Косьо? – Димка прегърна мъжа си, като внимаваше да не натисне превръзката.
- Дълго е за разправяне. Важното е, че съм жив.
Тя настръхна.
- Някой да не би да е умрял?
Мъжът ѝ пак хвърли поглед към Владо, помълча малко и въздъхна преди да отговори.
- Случи се голяма беда със Стефан Шеритов. Дето бяха у нас на гости за Първи Май.
Димка кимна. Какво ли е правел един офицер от Държавна сигурност в геофизическата обсерватория?
- Нещастен случай – добави Косьо.
- Още не знаем подробностите – намеси се Софиянски, но съпругът ѝ продължи.
- Загина нашият Стефчо, загина – и се обърна към колегата си. – Няма как да се скрие такова нещо в малък град като нашия.
- Извикахте ли доктор да те види? – попита учителката.
- Да, всеки момент ще дойде. А ти как научи за... мене?
- Обадиха ми се по телефона. Всъщност на Манева се обадиха и тя ме изкара от часа. После Милев ме докара с неговата кола“. Може още да ме чака вънка, трябва да му се обадя, да не се притеснява.
- Кога се обадиха? – намеси се Софиянски. – Това е важно, како Димке, моля те опитай се да си спомниш точно.
- Преди по-малко от половин час трябва да е било. Пътят до тук е десетина минути, пет минути докато тръгнем и още толкова докато леля Айше се качи от първия етаж до кабинета по музика.
Владо я изгледа изумен.
- Не може да бъде! Преди двадесет минути ние още не се бяхме върнали!
- Сигурна съм. За по-малко време просто няма как да се стигне до тука. Нито за повече. А защо лекарят не идва? На Бърза Помощ ли се обадихте?
Софиянски кимна.
- Сега ще проверя какво става.
Той понечи да тръгне но на вратата се спря и пак се обърна към нея.
- А кой се обади? Позна ли гласа?
- С Манева са говорили. Тя само ми каза, че са се звъннали от Геофизичната. Нямам представа кой се е обадил.
Димка си даде сметка, че внезапното ѝ идване ще донесе неприятности на някого. За всеки случай тя побърза да добави:
- Тя се изрази така, като че ли не е Косьо, ами някой негов колега.
- Това е ясно – успокои я Софиянски. – Ние през цялото време бяхме заедно.
Той излезе и скоро телефонът започна да придрънква. Учителката знаеше, че тук всички апарати са деривати и си помисли, че сигурно Владо звъни в болницата.


(26) „Лиловый шар” („Лилавата сфера”) – съветски детски филм за Алиса Селезньова, по едноименната повест на Кир Буличьов от 1987 г. – анахронизъм и чиста проба авторски произвол.
(27) Да направя марка – да спъна някого. Идиоматичен израз, популярен сред учениците през 1970-80те г.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Осма част, в която нашите герои участват в преследване

Мнениеот valio_98 » Пет Юни 19, 2020 12:22 am

Кабината се материализира върху три жлеба в приемната зала на базата. Нейното собствено тегло я накара да се плъзне по тях, докато електродите на дъното ѝ не опряха до изводите към капацитивните акумулатори на базата. Размърдани от сътресението, отломки и незакрепени вещи паднаха през отсъстващата дясна стена и се разпиляха по пода.
- Какво ще правим сега? – попита Косьо без да откъсва поглед от таблото пред себе си. Там, в средата се намираше волтметъра, съединен с батерията. Стрелката видимо се отместваше надясно, след две минути щяха да са натрупали достатъчно енергия за още един скок.
Никой не се обади и той ги подкани.
- Имате ли някакви съображения?
- Какви съображения? Няма ли просто да се връщаме на Земята? – попита Диманова. – Там ще сме в безопасност.
Косьо предположи, че тя се обади едва сега, защото в паниката си не е могла да намери бутона за включване на микрофона. Парашутистка, какво да искаш от такъв човек.
- Не е очевидно – обясни Шеритов. – Те ни чакаха, все едно знаеха къде ще се появим. Следователно могат да засичат точката на излизане.
- Ами ако яйцето е един вид мина – попита аспирантът Стойчев, – на която сме се натъкнали случайно?
- Хмм, не вярвам – намеси се Тахънджиев. – Разстоянията в космосът са големи. Наистина големи. А нашият любезен посрещач ни чакаше на метри от нас. Ние самите не можем да предскажем с подобна точност къде ще се материализираме.
Калоянов си отбеляза, че за в бъдеше може да се доверява на окомера си, освен ако и двамата не допускаха една и съща грешка, и обобщи:
- Приемаме, че могат да регистрират излизане. А дали могат да проследяват направлението на скок в прогрес?
- Трудно е да се каже – отвърна Дончо. – Склонен съм да допусна, че е по-лесно да триангулират скока ако са от страната на тръгването, отколкото ако са от страната на пристигането. Във всеки случай, не бих си заложил дясната ръка, че след няколко минути онзи овал няма да се появи тук.
- Деветдесет секунди до пълна готовност – Косьо не забравяше да следи напрежението в батериите.
- На теория – продължи астрономът – когато правим преход ние променяме вълновата функция на атомите, които ще се транспортират. Обаче промяната не се ограничава само в тях. Всеки път, така да се каже, завличаме със себе си известно количество материя, която се намира наблизо. И преходът оставя следа под формата на слаби смущение във вълновите функции на съседните атоми. От определено разстояние нататък смущението е прекалено малко и това е ефективния радиус на телепорта. Ако нашите любезни посрещачи притежават същата технология като нашата, нищо не пречи да проследят направлението ни, защото скоковете се извършват по геодезични линии, които надалеч от центрове на големи гравитационни потенциали са почти прави. Наистина, във във вакуума където излязохме ние, има съвсем малко атоми, но не смея да твърдя дали са достатъчно за нашите посрещачи, или не.
Стрелката пред Косьо достигна средата на скалата.
- Една минута – каза той. – При тези обстоятелства нямаме право да рискуваме. Първо, тази база подлежи на унищожение. Второ, ще се приберем с междинно излизане през ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем...
- Аз ще включа детонаторите – намеси се Шеритов и тръгна към шлюза, но по средата на пътя зави надясно и изскочи навън направо през липсващата стена. Така щеше да спести време.
- Ще те изчакаме, но побързай – напомни му Калоянов. – А ние да започваме предстартова подготовка.
Софиянски и Стойчев започнаха да щракат с ключовете на таблото, а Тахънжиев се зае да изчислява небесните координати на ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем. За една минута акумулаторите на кабината щяха да съберат енергия само за три скока, което не им даваше много възможности за корекции. Ако веднага не се окажеха в зоната на пряка видимост на базата, можеха завинаги да останат в космоса.
Косьо погледна към астронома. Той беше вдигнал отражателя на шлема си и през стъклото се виждаше как хапе устни докато внимава да не натисне някой погрешен бутон на Елката.(28) Ръкавиците на скафандъра сковаваха движенията и специално заради тях бяха взели огромен калкулатор, от тези, които се срещат в счетоводните отдели на предприятията. Този беше модифициран, с допълнителни математически функции. Дончо се взря за миг в зелените цифри на ламповия дисплей, после изтри резултата и пак започна да удря по клавишите.
За да не го смущава, Калоянов вдигна ръка и помаха на другите двама колеги. Те го разбраха и само мълчаливо кимнаха, давайки знак че са готови.
Стрелката на волтметъра почти достигна границата на скалата. Косьо превключи обхвата на уреда. Докато Шеритов се върне, щяха да прехвърлят известно количество допълнителна енергия. С малко късмет, можеше да имат достатъчно за четвърто излизане. Дано по-скоро капитанът да включи детонаторите. Оставяше само да наберат координатите и да се махат от тук. Базата, която до сега беше за тях уютен дом сред звездите, изведнъж се превърна в чуждо и враждебно място. Косьо потрепери, въпреки че системата за терморегулиране на скафандъра не би го оставила да замръзне.
- Готово – Тахънджиев излезе от транса си и започна да диктува числата на Ваньо, който ги въвеждаше в регистрите на системата за ориентация на кристала. Жироскопите под краката им завиха, вибрациите започнаха отново.
- Стефане, ние сме готови – Косьо нямаше причина повече да пази тишина. – Какво става с капсулите?
- Почти съм готов. Останаха ми само две.
- Зарежи ги – намеси се Софиянски. – Ще детонират от взрива на другите.
В слушалките се чу пращене. Подът се разтрепери още повече. После Шеритов каза с променен глас:
- Тръгвайте. Сега.
Калоянов си представи как овалът се материализира в контролната зала на базата и пред него стои капитанът, с детонатор в ръцете.
- Сега – повтори и Калоянов пропускайки обратното броене просто натисна стартовия бутон.
Стените изскърцаха и Косьо се извърна към шлюза с надеждата да види че Шеритов току що се е промъкнал през него. Но още преди геологът да завърши движението, задната част на кабината се изду към него, сякаш я гледаше през обектив тип рибешко око, и се протегна да докосне лицето му. Той изрева от болка и залитна.
Вибрациите изчезнаха още докато Калоянов падаше към пода и кабината се озова в космоса, в околностите на друга звезда. Настъпи безтегловност, но инерцията се погрижи той да понесе още един удар в лицето.

*

- Ваньо, виж моля те дали има топла вода – помоли Косьо. – Ако няма, включи бойлера.
- Докторът каза да не си мокриш раната – напомни жена му.
- Ще внимавам.
Подкрепян от Софиянски, геологът се отправи към втория етаж, където се намираше банята. След измването – половината от което беше всъщност забърсване с влажна кърпа – силите на геолога се възвърнаха, и когато чист и облечен с нови дрехи той отиде в малката кухничка да изпие едно черно кафе, трудно можеше да се каже че именно днес Косьо е преживял няколко взрива и преследване в космоса.
Там го очакваше Ваньо Стойчев, с чаша чай в ръка. Лицето му беше зачервено и Калоянов си помисли, че напитката му може да е подсилена с нещо по-сериозно.
- Къде е моята благоверна?
- Долу е Димка, Николов я омайва в кабинета си, опитва се да ограничи изтичането на нашите тайни.
- Тях целият град ги знае. Останало ли е още кафе?
- Докторът ти каза да не пиеш заради обезболяващото.
- Докторът каза и да лежа следващите три дни.
Аспирантът повдигна рамене и му подаде джезвето. На дъното се тъмнееше кафява утайка.
- Ако искаш прясно, сега ще направя.
- Благодаря, няма нужда. Така го обичам най-много.
Косьо си наля, отпи и с наслада задъвка недосмляните зърна. После си помисли, че ако сега се появи Шеритов, за него няма да има кафе и ще трябва да сварят още. Само че капитанът никога няма да се появи и дано вместо него да не ги споходи оня лъскав овал.
- Такова, за кака Димка, де – смънка Стойчев. – Как мислиш, кой ли я е повикал?
- Нямам идея. Когато са ѝ звънили ние не се бяхме върнали още, а тук беше само Николов. Той пък няма как да знае предварително за засадата, която ни устрои яйцето. Загадъчна работа.
- Владо мисли, че в това има пръст вражеско разузнаване.
- На него това му е работата да мисли за вражеско разузнаване.
- Ама той е само научнотехнически експерт – възрази аспирантът. – Виж на Стефан Шеритов...
Той не довърши. Двамата изпразниха чашите си в мълчание и Косьо слезе на първия етаж. Наистина, Николов беше извадил от тайника си една кутия шоколадови бонбони „Черноморец“ и някакви тунквани бисквити, и полагаше всички усилия да отвлече Димка от нерадостните мисли. Без да е чул и дума от разговора, Калоянов реши че директорът няма шанс да постигне целта си.
- Не знам какви са ви експериментите, но мъжът ми да се връща от работа с разбито лице не е приемливо. Ще го накарам да си търси друга работа, да знаете.
- Денят, в който той ни напусне, ще е най-лошият ден в живота ми. Без него станцията е загубена, по-добре да я затваряме веднага.
Косьо си даде сметка, че Николов е единственият от групата им, който не е чул последните думи на Шеритов и за това има сили да се шегува. В съзнанието на директора загиналият им колега за сега само липсва и предстои да мине доста време, преди Николов да осъзнае, че Шеритов никога няма да се върне. Сигурно часа или два, или три по-късно той ще се презира за сегашните си шеги, макар те да са направени с благородната цел да успокоят една дама. Калоянов съжали началника си и побърза да прекъсне сцената.
- Другарю Николов – обърна се той към него, с нарочен официален тон, – нали ще ни пуснете за един час да приберем щерката от училище? След почивката ще се върна да... обобщим резултатите от експеримента.
- Разбира се, за един час. Но не закъснявай!
- Да тръгваме – обърна се Косьо към жена си.
Тя се сбогува с директора и двамата се отправиха към колата. На входа ги пресрещна униформен старши лейтенант. Синята куртка му стоеше прекрасно, като на актьор от филм за милицията.
- Здравейте. Аз съм Славов, колега на Стефан Шеритов. Вие навярно сте другаря Калоянов, а това е?
- Съпругата ми Димка. Здравейте. Тя тъкмо дойде да ме вземе. Отиваме да приберем дъщерята от училище.
- Трябва да поговорим – каза предпазливо офицерът.
- Веднага след обедната почивка се връщам. Ако не е много спешно...
- Не, няма проблем. Аз сигурно ще поостана в станцията за известно време.
Косьо подкара Осмака по пътя към града. Ясно беше, че Славов го пусна само защото градът е блокиран. Не, че геологът се канеше да бяга някъде. След първия завой Димка се обърна към него и той забрави за старши лейтенанта.
- Какво става?
Той превключи скоростите и поклати глава.
- По-добре е да не знаеш.
- Ако не искаше да знам, трябваше да си мълчиш когато започнахте да кръстосвате Галактиката. Сега е късно да се правиш на загадъчен.
- Не се правя на загадъчен и ние нищо не кръстосваме. Нашето е все едно да излезеш на пруста.
- И кой те нареди така?
Той попипа бинта, с който беше омотана половината му глава.
- Диме, не сме сами.
- Не сме какво?
- Не сме сами в космоса, това е. Днес се сблъскахме с представители на друга технологична цивилизация. А може и да са роботи, не сме сигурни.
Тя погледана към превръзката му.
- Не бълнувам, и другите ги видяха, не само аз – Косьо побърза да я увери. – Нито пък е халюцинация от удар. Даже по-скоро беше обратното, ударих се заради тях.
- Те ли убиха Стефан?
- Не. Не точно. Те ни причакаха около... около една звезда. Обстреляха ни. Ние им избягахме в базата, където... няма значение. Той се върна да сложи детонатори и да я минира, като предпазна мярка, но те ни проследиха и когато се появиха... Стефан се взриви заедно с тях. Транспортната кабина се разтресе от взривната вълна, тогава се контузих и аз. Но то е нищо.
„Москвичът“ спря на светофара. Двамата мълчаха, чуваше се сако как двигателят работи на празен ход. От тук се виждаше училището. Децата бяха започнали да излизат и те се взряха да разпознаят дъщеря си.
- Има ли опасност тези от другата цивилизация да са ви проследили до тук?
Червената светлина се смени с жълта и Косьо се приготви да потегли.
- Гаранции няма, но ние направихме всичко възможно за да се откъснем. Прибрахме се с девет излизания през две различни звездни системи. И винаги унищожавахме базите след себе си.
- Ето я Сашка – каза Димка и погали издутия си корем.

*

Момиченцето на учителката по пеене и геолога се качи в колата при родителите си и те смениха темата. Хер Шулц изключи транзисторчето си. До края на лентата оставаха по-малко от пет минути и сега беше моментът да я смени. Той бръкна в джоба да извади швейцарското си ножче, с десетина различни накрайници между които и отвертка, и в този момент видя че по уличката бавно се движи зелена джипка. Воден от предпазливост повече, отколкото от някакво конкретно подозрение, културният аташе изчака колата да отмине преди да започне да развива винтчетата на „Юпитерчето“ си. Машината се изравни с него и той видя че извитите пластини, които заместваха бронята, са бели.
Хер Шулц не беше в занаята от вчера. С годините той беше изградил в себе си навика подсъзнателно да наблюдава обстановката около себе си. Като се качваше по стълби, немецът можеше да каже с доста голяма точност колко стъпала делят два последователни етажа, като влезеше в някой вход той можеше да изрецитира цветовете и марките на последните десетина коли, които са го изпреварили, а на излизане от метрото или от някой магазин той запомняше лицата на първата пет човека, които са го последвали.
Споменът за зелена джипка с бяло отзад го върна при чешмата, където тази сутрин шофьорът на автобуса спря да налее вода. Разбира се, в малък град като този човек може да срещне един автомобил два пъти в интервал от няколко часа, но в света на Хер Шулц случайността не съществуваше като понятие. Той продължи да върви по улицата, сякаш нищо не се е случило, като разсеяно оглеждаше цветята в градинките пред блоковете.
Двадесетина метра по-нататък колата се качи с десните колела на тротоара и спря. От нея излязоха двама млади мъже. Широките костюми не можеха да скрият мускулестите им фигури.
Засада, помисли си културният аташе и се приготви да разбие транзисторчето с тока на обувката си.


(28) „Елка” – марка български електронни калкулатори.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Девета част, в която някой чакат Годо, а други – утрешните..

Мнениеот valio_98 » Съб Юни 20, 2020 12:14 am

Девета част, в която някой чакат Годо, а други – утрешните вестници

Сашка видя превръзката отдалече и се затича към колата.
- Тате, да не си се ударил?
- Само малко – oтговори Калоянов. – А какви са тези лепенки на твоите колене?
Момиченцето закъсня с отговора малко повече, отколкото беше необходимо.
- Здравей прекрасна – вмъкна се в паузата Димка. – Къде се удари?
- Паднах по физическо.
- Случва се. Ще ти мине като на кученце – продължи майка ѝ. – И на баща ти му няма нищо. Като махнат превръзката, ще видиш че даже е станал по-хубав.
Дъщеря им захлопна със замах вратата на „Москвича“. Този път тя хвана и на двете зъбчета.
- Как мина училището? – попита Косьо. Той се накани да запали двигателя, но в същия момент някой почука на стъклото. До колата се беше изправил непознат ученик от горния курс. Следваше го момиченце, сигурно с две или три години по-малко от Сашка. Двамата си приличаха, сигурно бяха брат и сестра.
- Дъщеря ви си е забравила екипа – младежът вдигна малка торбичка. Косьо я позна, в нея Сашка си слагаше анцуга и гуменетките за часовете по физическо.
- Благодаря! – Димка спусна стъклото и взе нещата. – Тя нашата както нищо един ден ще си забрави главата.
- Сестра ми ги намерила и като разпитала – допълни ученикът, – другите момичета ѝ казали на кого са.
Той се застоя за миг, сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Калоянов забеляза, че и Сашка замръзна на задната седалка, сякаш уплашена, че баткото може да я издаде с нещо. Но младежът се колебаеше, а между него и Косьо седеше Димка, която изпитателно се взираше в лицето му и нямаше начин геологът да се намеси и да го окуражи. Пък и не беше сигурен дали е правилно да го направи пред Сашка. Затова Костадин само се наведе надясно за да го разгледа по-добре, и попита:
- Как се казваш?
- Генчо.
- А сестра ти?
- Пенка – обади се момиченцето.
- Благодарим ти, Пенке! И на теб, Генчо!
Калоянов завъртя ключа на стартера, включи на скорост и потегли към детската градина на Иванчо. Известно време в колата цареше тишина. Сашка се въртеше на задната седалка, а Димка преглеждаше съдържанието на торбичката.
- Разбрах, че учителката ти по математика ме вика утре – каза Косьо. – С какво се прояви този път?
- Ами днес имахме контролно и тя беше разделила класа на осем групи, а пък ние с Дида и Стамо решихме всичките задачи – изстреля Сашка.
Веждите на Калоянов подскочиха.
- Сериозно? Не беше ли трудно?
- Поощрявай я, поощрявай я! – намеси се жена му. – Ама Божурова мене вика, не тебе.
- Защо да я поощрявам? Само питам дали е било трудно.
- Никак даже – обади се дъщеря им от задната седалка. – Тя другарката Божурова такова, само цифрите беше сменила. Иначе условията си бяха едни и същи.
- Правилно е да се каже „Другарката Божурова беше сменила само цифрите“, – поправи я майка ѝ. – По-добре е да се говори без паразитни думички.
- Добре де, другарката Божурова беше сменила само цифрите. Тате, а ти донесе ли ми парченце от Луната?
Димка подскочи на мястото си.
- Парче от какво?!
- От Луната. Тати ми обеща тази сутрин.
Косьо се сви на седалката и си представи, че е невидим. Ако много се напънеше, можеше да стане прозрачен. От физическа гледна точка е просто, трябва само да накара атомите в тялото си да не взаимодействат с електромагнитното излъчване. Истинска дреболия.
- Ти защо смяташ, че баща ти ще ходил на Луната? – попита Димка с безизразен тон. Косите на Калоянов се изправяха всеки път, когато тя заговореше така.
- Ами аз ви чух снощи как си говорихте и сутринта го питах. И той обеща да ми донесе парченце от Луната.
Виждаш ли, не съм виновен, каза Косьо на жена си с поглед. Ще я видим ние тази работа, отговори му тя по същия начин. Той съсредоточено се взря в пътя.
- А, тате, донесе ли ми го? – настоя Сашка.
- Не, моето момиче. Така стана, че днес не можах да отида до Луната. Но ако ми се случи да намина от там, обезателно ще ти донеса.
Иванчо беше сред последните три деца, останали в градината. Възпитателката им се скара, че пак закъсняват. Калоянов ѝ се извини. После закара семейството си до техния блок и се върна на работа да пише обяснения.

*

Геологът нахвърли събитията от днешното излизане върху хартия точно два пъти. Първо за Славов, който внимателно изчиташе всяка страница, докато Калоянов пишеше следващата и му задаваше уточняващи въпроси. После за научния отдел в Специализираната лаборатория, която се занимаваше с телепортите под прикритието на развойна дейност в завода за ДЗУ(29) в Стара Загора. Николов им изпрати доклада по телефакса. Петнадесет минути по-късно техният началник се обади по телефона и каза, че утре ще изпрати експертна група.
В очите на Калоянов тази бурна активност не можеше да скрие колко аматьорски подхожда България към най-голямата тайна в историята на човечеството. От една страна той беше благодарен за това, защото иначе никога не би могъл да се докосне до космоса и Вселената, но от друга, не можеше да не се запита как така само един единствен офицер от Районното управление на МВР разследва въоръжен конфликт с извънземна цивилизация, десетки или стотици пъти по-мощна от земната. Как технология, която има потенциал да промени из основи живота на хората, се разгадава от няколко инженери в ДЗУ-то. Наистина, те бяха най-подходящите хора за целта в страната, защото само преди една година от два американски компютъра, купени през тридесет и три ръце – за да се избегнат ограниченията на КОКОМ(30) – се научиха да произвеждат микропроцесорите, който сега заводът им бълва за целия соцлагер.
С тези мисли в главата Косьо придружи Славов когато той посети Васка Шеритова за да ѝ съобщи, че съпругът и е починал при изпълнение на дълга си. Жената плака дълго, особено след като ѝ казаха, че тялото не е намерено. После се обадиха на сестра ѝ. за да дойде и да постои при нея през следващите няколко дни. Единственото удачно обстоятелство беше, че Стефановите деца бяха при баба си, и леля им мина да ги прибере от там, така че не се наложи геологът да присъства, когато те разберат, че баща им е загинал.
Покрай отчетите и посещението в дома на колегата, геологът се прибра в къщи по-късно от обикновеното, но Сашка и Ваньо все още бяха будни и той им прочете една глава от „Закриването на Америка“.(31) След като ги приспаха, Димка и мъжът ѝ седнаха около масата в кухнята. Не се бяха разбирали предварително, но и двамата знаеха, че това е първата им възможност да поговорят сериозно.
Калоянов си наля сто грама от ракията на дядо Димитър.
- Не е хубаво за антибиотиците – каза Димка.
- Иначе няма да мога да заспя. Васка прие новината много тежко. Какъв ден само... – Той отля няколко капки на земята. – За Стефан.
Двамата помълчаха.
- Какъв ден, само – повтори Косьо.
- Като всички други, през които обикаляте Галактиката. Ами ако се беше случило с тебе? Какво щях да правя аз?
- Днес беше различно, това е пръв контакт! – той игнорира въпросите ѝ. – Вярно, че нещата не се развиха както очаквахме, но може би е недоразумение. Например, ако сме се оказали в нечий заден двор, или дори в нечия спалня, нищо чудно да ни прогонят. А може да са ни взели за някой друг. Тези неща предстои да се изяснят. Ще опитаме да започнем на чисто. Утре, щом дойдат колегите от Стара Загора...
- Какво си казал на Сашка за Луната?
- Извинявай, в суматохата изобщо не стигнах до това. Тя ни е чула снощи докато си приказвахме в спалнята. Помниш ли, като дойде при нас? Ние си помислихме, че направо е влязла, а тя сигурно е стояла пред вратата поне пет минути.
Двамата инстинктивно погледнаха към коридора, от където се влизаше в спалнята на децата. Там сега нямаше никой.
- Сутринта в колата тя ме помоли да ѝ донеса парче от Луната – Продължи Косьо. – Аз ѝ казах, че няма да ходя там – той посочи с ръка полумесеца, който удобно надничаше през прозореца на кухнята им. – Но тя не ми повярва. И аз на шега обещах да ѝ донеса, ако ми се случи да намина от там.
- Как можа? Ами ако каже на някой?
- Ами аз казах в училище – обади се Сашка. – Не трябваше ли?
Калоянов и жена му втрещено я изгледаха. Сцената от предната вечер се повтаряше. Детето се беше скрило в коридора, зад вратата на кухнята и затова не го бяха видели по-рано, когато проверяваха дали пак не се е събудила.
- Знаеш ли колко е лошо да се подслушва? – попита Димка. Гласът ѝ трепереше и Косьо си помисли че жена му едва се въздържа да не кресне на малката калпазанка.
- Ама вие си казвате най-интересните неща вечер, когато мен ме няма.
Калоянов едва се сдържа да не се разсмее.
- За подслушването ще си говорим още. А сега ни кажи на кого си разправила, че баща ти ще отива на Луната.
Дъщеря им с неохота сподели как днес през голямото междучасие с три съученички играели на дама, и после започнали да си разправят къде са ходели родители им. На другите бащите им били в Египет, в Съветския Съюз, а на Петя баща ѝ другата седмица щял да заминава за Либия.
- И ти, за да не останеш по-назад, се похвали за Луната – вметна татко ѝ.
- Да. Само че те не ми повярваха, – Сашка заподсмърча. Косьо виждаше накъде отива цялата работа, но трябваше да разберат какво точно и на кого е казала щерка им. – После Жоро ми направи марка в часа по физическо и каза, че съм в безтегловност, а Генчо го удари за да не напада по-слабите и заместник директорът ги накара да правят лицеви опори. Генчо пет и Жоро десет и...
- За това ли си забрави анцуга и гуменетките?
- Да, защото ме пратиха в кабинета на училищната лекарка – кимна Сашка и със сълзи на очи добави, че там сестрата ѝ е намазала коленете с ѝод.
- Щипеше ли? – поинтересува се Калоянов.
- Да.
- Какво научи от тази случка?
Сашка замълча.
- Хайде заедно да видим какво се е случило. Първо, ти си ни подслушвала снощи докато си говорехме с майка ти. Това е лошо и не бива да се повтаря. Ако разберем, че продължаваш да го правиш, много ще се натъжим.
- Понякога възрастните говорят за неща – намеси се Димка, – които децата не разбират. И могат да ги изтълкуват погрешно. Разговорите на възрастните могат да объркат децата.
Дъщеря им кимна.
- После – продължи Косьо, – докато сте играели на дама, сте говорили за родителите си. Хубаво е децата да се гордеят с родителите си, но е лошо да се хвалят с тях. Например, Петя няма никаква заслуга за това, че баща ѝ ще пътува до Либия...
Сашка заспа едва в единадесет и половина, този път наистина.
Димка безшумно затвори вратата на детската и се облегна на стената. Косьо в хвана за ръка и я поведе към спалнята.
- Какво ще правим сега? – попита тя.
- Съдейки по думите ѝ, другите деца не са я взели на сериозно. До утре ще са забравили, стига само тя да не им напомни.
- Ще се изненадаш какво запомнят децата. От една думичка на десетгодишна възраст може да ти излезе прякор за цял живот.
Косьо седна на края на леглото и събу десния си чорап.
- Съвсем забравих. Днеска в станцията се появи журналистка от „Работническо дело“.
- Една с чорлава коса? Видях я на влизане и се канех да те питам коя е тази жена, но после като се случиха всичките неща, ми излетя от главата.
- Същата. Типична парашутистка. Заради нея измениха програмата и ни пратиха около това проклето червено джудже. Но смият факт, че се появи журналистка означава че може би ще ни разсекретят и тогава няма да има значение какво е казала Сашка. Разбира се – разсъждаваше геологът докато изуваше левия чорап, – след днешния контакт нещата се промениха, но ако имаме късмет още утре сутринта ще кажат за нас по новините.
Жена му не отговаряше и той се обърна да види какво става с нея. Димка беше легнала върху завивките напълно облечена, и спеше свита на кравай. Косьо извади от шкафа един чаршаф, покри я с него до брадичката, както тя обичаше, и отиде да си налее още сто грама.

*

Калоянов и Димка внимателно изслушаха новините по радиоточката в седем, когато правеха сутрешния преглед на печата. Говорителите разказваха за рекордни добиви на жито, за дружески посещения и за предсрочно изпълнение на петилетни планове.(32) Никакви телепорти, никакъв сблъсък с извънземни в системата ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем.
В седем и петнадесет започна музиката на „България, дела и документи“.(33)
- Кой днес ще закъснее за физ-зарядка? – зададе риторичен въпрос Косьо и цялото семейство се зае да се обува.
Сашка пристигна навреме и не ѝ се наложи да обикаля тичешком двора на училището. Косьо нарочно мина по-напред през градината на Ваньо за да им останат няколко минути насаме с Димка.
- Сигурно са решили да отложат обявяването – започна той.
- Аз пък си мисля, че нищо няма да обявят. Ти сам каза, че едва-едва сте излезли на пруста и веднага ви нападнаха. Ами ако това не е нечий заден двор, а в цялата Галактика се води война?
- Твърде малко знаеха за света, в който живеем, за да строим хипотези – въздъхна Калоянов. – Човечеството е като селско момче, което за пръв път попада в града и с отворена уста се взира в електрическите трамваи, вместо да се отмести от пътя им, преди да са го сгазили.
През остатъка от пътя те мълчаха. Косьо се чудеше дали промяната във вчерашната програмата е била заради журналистката или заради разсекретяването на проекта, и дали авторите на доклада, който преди да тръгнат му прочете аспирантът Стойчев, са знаели с какво ще се сблъска българската експедиция и са искали да предотвратят откриването на тайната. Или точно обратното – искали са тайната да бъде разкрита. Все въпроси, които надминаваха компетенцията на един обикновен геолог от забутана станция в провинцията.



(29) Дискови запаметяващи устройства.
(30) Координационен комитет за контрол на износа (Coordinating Committee for Multilateral Export Controls или COCOM) е международна организация, създадена от страните от страните-членки на НАТО през 1949 година за контрол върху износа на високотехнологични продукти и продукти с военно предназначение към страните от комунистическия блок.
(31) Детски исторически роман от Величка Настрадинова, с автобиографични елементи. Издателство „Отечество“, 1981 г.
(32) Популярен по онова време русизъм, с който се замества българския израз петгодишен план (или петилетка) –елемент на плановата икономика при социализма, система от целеви показатели за икономическо и социално развитие, които трябва да бъдат постигнати в срок от пет години.
(33) Историческо-патриотично предаване по Българско национално радио, излъчвано всеки ден от 7 часа и 15 минути по времето на социализма.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Епилог, в който Сашка се наслаждава на дъхоспираща гледка

Мнениеот valio_98 » Нед Юни 21, 2020 8:42 am

През купола на звездолета „Стемителни“ се виждаше огромния диск на галактиката Андромеда.(34) Тя заемаше половината небе, ако думата може да се употреби за открития космос. Сашка нарочно избра за цел на първото излизане звезда далече в халото ѝ, така че дискът на галактиката да се покаже пред нея в целия си блясък. От пътуванията си из Млечния път тя знаеше, че по-наблизо звездите ще да се виждат отделно, а от тук спираните ръкави се сливаха в реки от светлина, течащи между черните брегове на прахови облаци.
Преди много години в ботаническата градина на един от островите в Хавайския архипелаг я споходи мисълта, че за всяка книга има свое правилно място за четете. Човек само трябва да го намери. Например на „Етюд в червено“ подхожда старинен английски замък с огромна зала, отоплявана с камина и кресло с висока облегалка, чай „Ърл Грей“ с бергамотово масло и халат на големи карета. За „Пладнето“ на Стругацки човек трябва да избере юнска сутрин, да вземе със себе си одеяло и да се изкачи със собствените си крака на някой хълм, от който се виждат върховете на боровете в долината. И обезателно да си носи касетофон, заедно с дузина съскащи касети на Висоцки. На върха да постели одеялото, да слуша музиката, докато чете как Кондратиев се връща на Земята или как Мак Сим атакува кулите. За Буковски трябва бунгало на морския бряг, и буря, и шумен прибой...
Тази чужда галактика беше правилното място за спомените на баща ѝ. Писани набързо, нощем, с неравен почерк в ученическа тетрадка с широки редове, те обясняваха много – от системното нежелание на нашата цивилизация да излезе извън границата на ниската околоземна орбита до бързата замяна с кабелни системи на всички радокомуникации, който могат да пресекат слоя на Хивисайд. Публикуването на записките, които Костадин Калоянов бе оставил, даде на затлъстялото човечество причина да захвърли настрани пуканките, да остави дистанционното, и да се надигне от канапето пред телевизора. Тази тънка книжка възроди пионерския дух и тласна напред космонавтиката. След първите плахи излизания на пруста човечеството научи, че за щастие Галактиката не е заселена с много и опасни извънземни, както са предполагали старият геолог и хората, превърнали преди двадесет години изолационизма в съдба на нашата цивилизация.
Пред погледа на Сашка, в далечната галактика Андромеда, се обичаха и мразеха разумни същества, умираха и се раждаха цивилизации. Дъщерята на Косьо се поздрави за избора на място, извади електронния четец и избра симулацията на бащиния си глас и се заслуша.


(34) М31 или галактиката в съзвездието Андромеда е една от най-близките до нас гигантски спирални галактики. Светлината от М31 пътува до нашата галактика около 2.5 милиона години.



Валентин Д. Иванов
30.01-31.07.2010
Паранал-Сантяго-Ла Сия
Аватар
valio_98
 
Мнения: 357
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта