Начало форум Разкази

Разкази

Балагейски хроники

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Балагейски хроники

Мнениеот lamorena » Вто Юли 28, 2020 4:17 pm

Два откъса от проект, по който работя в момента. Първият откъс, "Церемонията", е писан преди около 5 години. Тогава се двоумях как да продължа - като отделни разкази за един и същи свят или като една цяла история. Накрая (миналата година) реших, че ще бъде една голяма история (т.е. пак роман :wtf: ), но ако не беше карантината, щях да си стоя още с решението и добрите намерения само.
Ще се радвам на отзиви за текста. За пръв път се пробвам в жанра сатирично/хумористично фентъзи, предизвикателството е огромно и много искам да се получи. :redface:

III. ЦЕРЕМОНИЯТА
Бързогеп Скатавков кротко дремеше в маргаритената нива. Край него се търкаляха оскубани стръкове. Листенцата от цветчетата им се бяха разбягали в мига на откъсването.
─ Ставай, сънливецо! Ставай, че ще пропуснем пристигането на нашия бог – гласът беше груб, а подканата бе придружена от няколко млатвания с юмрук.
─ Днес няма да работя, не ми се падна – промърмори сънливо Бързогеп, без да погледне наглия натрапник.
─ Идиот! – не се стърпя брат му. Защото не друг, а именно той, Грошодир Скатавков, ръмжеше задъхано в ухото на задрямалия. – Ако пропуснем посрещането, иди обяснявай после, че си лоялен боговерец. Ти знаеш ли на какво ще заприлича издирвалницата, ако бог Пръвков не ни забележи навреме?
─ Ти върви, аз смятам да го посрещна тук този твой бог – отговорът на разбудения беше невъзмутим. – А и издирвалницата си е твоя.
Грошодир изсумтя, махна с ръка и забърза към богостралата. Гърбораците от съседните ниви вече се бяха строили от двете й страни. Грошодир едва успя да си пробие път до първия ред. Занавлича наколенките, купени предния ден. Бяха последен модел, с омекотяващи мехурчета и перфектния износен вид. Огледа се. Наколенките на повечето гърбораци изглеждаха протрити от употреба. „Всеки иска да се изкара добър боговерец – подразни се новодошлият. – Ама когато дойде време за парите, се крие из горите.“
Докато разсъждаваше, отляво, откъм града, се зададе тържествена процесия. Най-отпред, на бял кон, се носеше Негово Превъзнесителство Гръмодрън Пръвков. Вдясно от него, на един разкрач по-назад, яздеше първозаклинателят Цветопън Шестушев. Шестте му уши се поклащаха във всички посоки, докато сивият му жребец пръхтеше предупредително в лицата на посрещачите. От лявата страна на Гръмодрън, възседнала примирена кобила, се носеше любимката на народа – Благопуха Друмостройна. От големите й очи на кукумявка се излъчваше всемирна благодат, а устенцата й кротко преживяха бучица захар.
След тримата, в стройни редици, се точеше Съветът на заклинателите. От двете му страни вървяха пеши пазугери, да ги делят от гърборашката тълпа. Грошодир не виждаше добре дали съветът е в пълен състав, но се надяваше, защото искаше да размени поглед със стария си приятел Славолиз. Заклинател Славолиз Драпчев отговаряше за всичко, с което се заемаше. По тази причина Грошодир се надяваше днес да си кимнат, та в най-скоро време да се срещнат, та със заклинателска помощ да превърне издирвалницата в богоугодно свърталище. Ех, ако можеше и самият Гръмодрън да го забележи...
Зад богослужителите, натоварени в скърцаща каруца, шумяха бърбораците. По подобие на бога си, заклинателите обичаха да водят със себе си бърбораци, за да разказват те на простосмъртните за великите им дела. В замяна им предлагаха храна и някоя и друга жълтица. Най-послушните се уреждаха с постоянно място в церемониите и с останки от самата божа трапеза. Мисълта за трапезата разпалваше сред бърбораците конкуренция до смърт. Дори сега, в каруцата, те пламенно се бутаха и ритаха, за да попречат на съперниците си да направят по-добри скици или да запишат по-мъдри слова.
И понеже по-мъдри слова от тези на Негово Превъзнесителство нямаше, когато той даде знак с ръка, че ще говори, над богостралата настъпи гробовна тишина.
─ Както всяка година, дойде време да открием нашата богострала – започна Гръмодрън. Гласът му кънтеше надалеч, усилван от магическите фунийки на първозаклинателя. – Дарявам ви с това шосе, за да пристигате по-бързо на нивите си и да откарвате по-лесно продукцията в складовете на заклинателите. Догодина ви обещавам и настилка от морски камъчета – бели, гладки, доволни да служат – като вас.
Дружни възгласи и ръкопляскания заглушиха края на думите му.
─ Ние с вас сме едно – продължи с блага усмивка гърборашкият бог. Лицето му излъчваше меко доволство. – Да, вие работите за мен, но аз съм този, който се трепе денонощно с мисли за вашето щастие. Ето, например вчера, идва при мен заклинател Добрувков и ми вика: „Огънят за зимата няма да стигне“. Нямало подпалки. И очаква от мен аз да намеря. А заклинател Поплювков ми обяснява, че нямало достатъчно патерици за старците. И какво? И те на моите плещи!
Някои от гърбораците продължаваха да кимат одобрително, но други се заспоглеждаха с гузни лица.
─ Не е важно сега кой е виновен – погледна ги бащински Гръмодрън. – Важното е, че понеже вие сте изхарчили всички подпалки, без да мислите за зимата, аз съм принуден да събера всички читанки и пера, за да ви ги раздам като подпалки.
─ А не може ли да ползваме маргаритените дръжки? – прокрадна се в тишината несигурен гласец.
Шестте уши на Цветопън бясно се завъртяха и когато откриха нахалника, първозаклинателят даде знак на двама пазугери да го отведат.
─ Почакай, приятелю – спря го с ръка Гръмодрън. – Не бива да се сърдим на гърбораците за незнанието им, а да ги учим на нашето – и се обърна към изплашения човечец: – Ако ползваме дръжките за подпалки, според теб от какво ще направим патерици за старците? От листата ли?
Гърборакът, засрамен и пребледнял, се откопчи от пазугерите и падна на колене пред небесния ездач. Наколенките му бяха стари, но твърде запазени – факт, който веднага бе отразен от бърбораците.
─ Прости ми, Твое Превъзхваление – занарежда коленичилият. – Но ако съберете читанките и перата, как ще се учат децата ни на четмо и писмо?
─ Ех и ти! – изля се благият божествен укор. – На гърборак се преструваш, ама умникът в теб не умира! Личи си откъде си дошъл. Та кое според теб е по-важно: огънят за зимата или четмото? Аз например, като не съм учил четмо и писмо, та що? Не съм ли върховен бог на планетата? Не сека ли жълтици за всички? Не е важно четмото, умнико, а мисленето. Нависоко трябва да се мисли и нашироко. Не е шега работа туй, ей! Затова заклинатели съм ви намерил, те да се мъчат с мисленето, вие само да се трудите.
И Гръмодрън кимна към редицата на заклинателите, все така народно усмихнат. Гърборакът обаче, вместо да се вразуми, отново проговори:
─ Презри ме, Твое Първичество, за грешните ми мисли, но маргаритените дръжки са слаби за патерици. Ако обаче ги изсушим, стават чудесни подпалки.
Този път Гръмодрън не издържа. Размаха ръка и гръмотевицата му се стовари върху устатия поданик. Той падна парализиран, свит на утроба. Разяреният бог дръпна юздите на коня си, изправи го на задни крака, а когато предните отново се спуснаха, копитата им се стовариха връз падналия.
Пазугерите побързаха да отстранят човешката купчинка.
Тържественото откриване на богостралата продължи. След божествените прозрения беше ред на Благопуха да закълне тазгодишното настилане на пътя. Гърбораците вкупом коленичиха и заизричаха благодарности. Три млади девойки с подноси в ръце се отделиха от тълпата. Първата застана до коня на Гръмодрън, втората – до Благопуха, а третата, с известни колебания, приближи шестоухия първозаклинател. По невидима команда трите повдигнаха подносите към ездачите.
Върху подноса за Гръмодрън се кипреха златни ножички и букетче астералии, завързано с небесноцветна панделка. Благопуха се сдоби с купичка захарни бучки, а Цветопън – с комплект ръчно изработени наушници. Тримата поеха подаръците с присъщото за ситуацията достойнство. Гръмодрън размаха букетчето над главата си, след това хвана ножичката и отряза ритуално парченце от панделката. Парченцето тупна на земята сред еуфоричните възгласи на коленичилите.
Гръмодрън даде знак на всички да станат. Гърбораците се занадигаха, като вадеха малки кибритени кутийки от джобовете си и ги отваряха. Над тълпата се разлетяха стотици калинки – любимите животинки на върховния бог.
И тъкмо тогава, когато калинките излитаха, а Гръмодрън жизнерадостно ги ловеше, погледът на Грошодир се сблъска с лицето на заклинател Драпчев. „Все пак късметът не ме е напуснал“ – помисли си Грошодир и кимна на стария си приятел, без да отмества очи от неговите. Заклинателят отговори на кимването, след това извърна поглед на около тридесет градуса и кихна.
„Три дни – успокои се главата на семейство Скатавкови. – Ама за по-сигурно ще се пробвам след два.“
Връзката беше направена. Издирвалницата беше спасена.


IV. СЕНКИ
Бог Пръвков се завърна в двореца в помрачнено настроение. Уж откриването беше преминало добре, уж боговерците коленопреклонно се бяха строили по пътя му и го аплодираха, но всичко сякаш с усилие правеха, а не от чиста вяра. Съвсем друго беше, когато дойде на планетата.
Първите години бяха изминали в блаженство – балагейците не само се кланяха на новия бог, те го обожаваха. Където и да отидеше, каквото и чудо да направеше, хората ахкаха и благославяха съдбата, която го бе довела при тях. Даряваха го щедро и не само в храмовете – понякога с цели каруци дарове се връщаше от път Гръмодрън.
Бърбораците се надпреварваха да го възхваляват, а младите бърборачки направо се разтапяха в краката му. Не им отказваше нищо той, с бащинска грижа се отнасяше и божествената искра във всички разпалваше.
─ Ваше Превъзнесителство, какво ще бъде следващото Ви чудо? – питаха го бърбораците.
─ Ще свържа всички островини с мостове, а между мостовете ще изградя богострали, за да може, като тръгнете днес оттук, до океана да стигнете, без да се намокрите и без да се накаляте.
─ Брей! Че това е път през цяла Балагея! – цъкаха с език бърбораците.
─ Така е! Я колко богове сте имали, някой друг такова чудо правил ли е?
─ Нито е правил, нито е обещавал.
Гръмодрън разтягаше устни в усмивка и кимаше с мечтателно наклонена глава, докато бърбораците се надпреварваха да записват и запомнят казаното от него. А когато думите божествени стигнеха до ушите на всички, бърбораците се връщаха с нови въпроси:
─ Ваше Превъзхваление, казват, че след Вашето пристигане на Балагея жълтиците станали кът...
─ Аз скверни думи няма да търпя! – сърдеше се Гръмодрън, а когато сърдит беше, небето над бърбораците буреносно гърмеше, та едвам чуваха словата му. – Цветопъне – обръщаше се той към своя първозаклинател, – я се ослушай, приятелю, кой разправя тия небивалици и... виж там, обяснете му с пазугерите как стоят нещата...
─ Ваше Първичество, ама... такова, жълтиците за гърбораците... – не стихваха бърбораците, което още повече разгневяваше бог Пръвков.
─ За гърбораците, значи! – ръмжеше той. – Те пък кога ли жълтици са виждали, та сега малко им били! Ама нали съм си добролюбец аз, от мен да мине, ще си получат те жълтиците. Още днес ще наредя на Милодумка да насече нови за хазната.
Сечеше ли жълтици Милодумка или не, хората така и не узнаваха, но всички навсякъде обсъждаха как техният бог е обещал да се погрижи.
─ Ваше Превъзхваление, а вярно ли е, че искате да разтурите Акадремията? – връщаха се отново при него бърбораците.
─ Абе, вие съвсем ли без разум останахте? Как ще разтурвам аз, когато изграждам! За вас го правя, не за себе си, само дето тия умници неблагодарни излязоха. Мъча се от Акадремията на светло да ги извадя – кой на ливада, кой в планина – да попасат малко кози, да ожънат някоя нива, че както са се заврели в своята мухлясала сграда, самите те ще мухлясат. За здравето им се грижа, а те? Разтурял съм бил!
След такива тежки раздумки с бърбораците Гръмодрън отиваше да си отпусне душата из селенията божествени. И понеже беше човеколюбив, канеше боговерци при себе си и на разни игри ги учеше. От всички игри една му беше любима: ритнитопка й викаха. На голяма поляна, благословена от Гръмодрън с вечно зелена трева, се събираха гърбораци, юнаци и пазугери и дружно ритаха топка, като всеки се опитваше да я вкара през краката на противниците си. Голямо объркване наставаше, затова бог Пръвков се принуди да въдвори ред: сложиха в двата края на поляната две порти, където да вкарват топките, а играчите се разделиха на отбори. Така и заиграха: отбор юнаци срещу отбор пазугери, после всеки от тях срещу отбора гърбораци... Накрая дори описваците и бърбораците свои отбори създадоха, за да са близо до своя бог. И всички му се възхищаваха, защото никой не можеше като него топката през портите да запрати.
Като се сети за играта, Гръмодрън се усмихна. „Трябва пак да поритам с момчетата“ – реши той. Ритането винаги му помагаше при вземането на тежки решения. Но той обичаше играта не само заради това, а и защото балагейците вярваха, че е измислена лично от него. Нямаше кой да им каже, че тя в други светове е създадена, от векове обичана и... с друго име известна.
Усмихна се балагейският бог при тези си мисли и продължи да се отдава на спомени.
Когато си отпочинеше достатъчно, той обичаше да обикаля на проверки, да наглежда строежа на богостралите, защото колкото и да се кълнеше, че сам ще ги строи, беше оставил тази работа на гърбораците. Затова редовно се появяваше пред тях, за да види докъде са стигнали. Понякога пръскаше похвали, понякога дружелюбно хокаше невежите, но винаги боголейно ги наставляваше. А те го посрещаха с дъхави питки и свежи плодове, изпращаха го с медовина и прясно уловен дивеч... Като се насещаше за тези моменти, жадуваше Гръмодрън за следваща среща със своите боговерци. Така времето минаваше, подаръците по-големи ставаха, поклоните на гърбораците по-ниски... И сякаш нищо не можеше да наруши блаженството на балагейския гръмовержец.
Но точно тогава, когато му се струваше, че животът се изпълва с вселенско блаженство, във въздуха бяха започнали да витаят отровни сенки. Невидими бяха те и неуловими – също като силите, които ги бяха събудили. Говореше се, че причината била в шума от поклоните, но това, разбира се, бяха само догадки на незнайни богохулници. Понякога бог Пръвков усещаше как се докосват до него, обгръщат го и сякаш затулят божествения му блясък. А когато блясъкът намалееше, вярата на боговореците също угасваше – уж на вид бяха същите, уж молитвите чинно шептяха, но душите им в незрими черупки се скриваха.
Опита Гръмодрън да премахне сенките с различни магии, само че нито една негова дума не подейства. Наложи се дори да се прероди, за да изгрее отново аурата му с пълна сила. Нахока той след Прераждането заклинателите и ги натири те да се борят със сенките, да докажат, че мястото им е в Съвета. И замърмориха те чародейни слова, но отново нито едно не достигна до сенките, напротив – все по-силно усещаше тъмнината им Гръмодрън. Аурата му отново започна да се стопява и се наложи повторно да се прероди.
След второто Прераждане Гръмодрън се уплаши и то не на шега – за пръв път в живота се сблъскваше с такава незнайна сила. Готов беше помощ да подири, само че не знаеше къде. Не можеше да помоли другите гръмовержци – не го долюбваха те, защото, учил-недоучил, до тях се беше наредил. Близнаците Мракосвет и Светомрак пък направо щяха да му се изсмеят или дори да му отнемат Балагея.
Затова той продължаваше да прави онова, което най-добре му се удаваше – да строи богострали и мостове, да гали невръстни балагейчета по главичките и да щипе бузите на момичките. Продължаваше да пътува по цялата земя балагейска и да разяснява своите дела. И макар че все по-често го правеше, и макар че бърбораците уголемяваха всяка негова дума, хората все по-рядко се вслушваха в казаното. „Ето, и днес се намери мизерник, дето да развали хубавия празник – набърчи чело Гръмодрън. – И по-лошо ще става, ако не намеря начин да се справя със сенките.“
Само че начинът засега оставаше неизвестен, а от вълненията и усърдните размишления бог Пръвков се почувства изтощен. Клепачите му започнаха все по-дълго и по-дълго да остават затворени.
Накрая той се предаде. Промърмори няколко думи и креслото му се превърна в удобно легло, което с предпазливи потрепвания се понесе към балдахина на Отмарящата спалня.
Аватар
lamorena
 
Мнения: 7
Регистриран на: Пон Май 29, 2017 5:37 pm
Местоположение: София

Re: Балагейски хроники

Мнениеот valio_98 » Чет Юли 30, 2020 3:39 pm

Благодаря! Началото ми изглежда обещаващо, бих го дозчел.
Успех!

ПС Сега е "мъртъв" сезон - отпуски, протести. Страхувам се, че едва ли ще има много отзиви.
Аватар
valio_98
 
Мнения: 369
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Балагейски хроники

Мнениеот lamorena » Чет Юли 30, 2020 7:53 pm

Благодаря!
Като довърша, ще ми трябват тестови читатели :wink:

А за мъртвия сезон си прав, но публикацията си е тук, а аз не бързам.
Аватар
lamorena
 
Мнения: 7
Регистриран на: Пон Май 29, 2017 5:37 pm
Местоположение: София


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта