Начало форум Разкази

Разкази

Бойно поле

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Бойно поле

Мнениеот Tearsgod » Пон Авг 24, 2009 10:23 am

- Барикадирайте вратите! - изкрещя един нисък, възпълен мъж и гласът му се понесе над настъпилия хаос.
Неколцина го послушаха. Останалите се бяха скупчили като стадо овце в средата на помещението.
Отвън, в мрака, настъпваха мъже и жени със свръхмодерни оръжия - картечници, огнехвъргачки, дори преносими ракетни установки. Бяха решили да ни заличат от лицето на Земята.
Вратите бяха барикадирани и малка групичка мъже заковаваше прозорците. Дъските обаче бяха малко и нямаше да стигнат. Едва ли тези предпазни мерки щяха да издържат на масирана атака. Пък и не това им беше целта. С тях се надявахме да спечелим малко време.
Плъзнах поглед по парцаливата тълпа. Бяхме всичко на всичко около стотина души. Онези отвън сигурно надминаваха петстотин. Освен това те бяха въоръжени, докато ние - не съвсем. Е, ако не се броят общо трите пушки, няколкото мотики, една-две брадви и един револвер с пет патрона - моя собственост.
Шансовете ни не изглеждаха добри.
- Какво ще правим, Крис? - попита нечий свистящ и гъгнив глас. Стори ми се, че е на Патрик.
- Не знам - поклатих глава. Говоренето при нас се беше превърнало в същинско изкуство. Всяка дума беше тежка като воденичен камък. - Ще останем тук, струва ми се.
Не беше най-умното нещо на света. Но нямаше какво друго да кажа.
- Ще се наложи да се бием, нали? - приближи се Шейн Троцки - онзи същият, дето бе дал заповедта за барикадирането.
- А имаме ли избор? - погледнах го в очите.
Той сведе поглед. После кимна внимателно и парченце кожа се отлюспи от челото му.
- Няма да издържим дълго, разбира се - думите ми излизаха със свистене през лишената от устни уста. Разлагащите се гласни струни едва пропускаха въздуха. - Не, няма да издържим дълго. Но поне ще отнесем няколко от онези копелета в ада заедно с нас.
Неколцина зомбита в средата на помещението вдигнаха изненадано глави, сякаш ме бяха чули. Погледите им известно време не се откъсваха от мен. Не им обърнах внимание.
- Изпрати някой да обиколи мазето и горните етажи. Все трябва да има някакви оръжия.
Шейн кимна внимателно и се отдалечи с накуцване.
Противно на онова, което си мислят повечето хора, ние не сме мъртви. Не сме попаднали под въздействието на някакъв вуду прах. Ние просто сме болни. Телата ни се разлагат, а ние все още сме живи... ако под това разбирате живот.
И скоро онези, заради които всички се бяхме превърнали в чудовища, щяха да дойдат и да ни унищожат.

***
- Идват! - извика някой.
Приближих се до прозореца и надникнах през процепа, където липсваха две дъски.
Да, идваха. И водеха със себе си Косачи.
Начело вървяха трима мъже с огнехвъргачки. И докато ги гледах ми хрумна нещо.
- Шейн, пушката.
Подаде ми я.
Проверих дали е заредена, после промуших дулото между дъските, прицелих се, доколкото можах, и натиснах спусъка.
За момент помислих, че не съм улучил. После резервоарът на единия от мъжете се взриви и пламъците го обгърнаха като факла. Той падна на колене, залюля се и рухна на една страна, подпалвайки гъстата козина на един Косач. Изчадието изпищя високо и пронизително и се втурна да бяга. Не стигна далеч. Огънят го повали на земята и го погълна.
Това щеше да забави малко...
Ответният удар дойде почти веднага.
Някой стреля с гранатомет. Успях да зърна проблясъка само за миг, после направих единственото, което можех да сторя. Отскочих настрани и назад, надявайки се да...
Стената избухна сред облак прах, дъски и тухли, които се посипаха наоколо. Огромно парче падна върху левия ми крак, притискайки го за пода. Костите ми бяха крехки, плътта - мека като масло. Когато се дръпнах леко, плътта и костите се отделиха от бедрото ми. Само за секунди останах без крак.
Болката вече не ми правеше впечатление - никой от нас не я усещаше, защото болестта беше прекъснала някои сетивни зони на мозъците ни. Но това можеше да ме забави. В суматохата придърпах пушката и, използвайки я като патерица, се изправих на нея.
Бегъл поглед ми беше достатъчен, за да видя останалите от групата - бягащи като пилци, уплашени от трясъка на автоматите и пламтящия ад на огнепръскачките. Мнозина падаха, покосени. На няколко крачки от мен някаква жена, която бегло познавах, беше буквално разполовена на две от куршумите. Половинките тупнаха глухо на пода.
Не трябваше да става така. Не трябваше...
Шейн беше онзи, който се втурна срещу Чистачите. В ръката си стискаше втората пушка. Успя да даде няколко изстрела - само два попаднаха в целта.
Измъкнах револвера от колана си и закуцуках към улицата, минавайки през сринатата стена. Един Косач ме видя и се хвърли срещу мен. Главата му, състояща се сякаш само от пълни със зъби челюсти, беше приведена ниско, козината на гърба му беше настръхнала, а отзад като махало се люлееше дългата му опашка, в чийто край се поклащаше топка от мускули, от която стърчаха метални шипове. Косачите бяха бързи и умни - компактни машини за убиване, създадени преди около половин година. Този тук специално беше нов модел - никога не бях виждал Косач с...
Гадината се хвърли напред. Почти инстинктивно пръстът ми натисна спусъка. Куршумът прониза дясното му око и спря устрема му. Изчадието застана на четири крака и започна да ме заобикаля. Опашката му се приготви за удар.
Стрелях още няколко пъти, но онова, което всъщност ме спаси, беше тълпата.
Останалите зомбита най-сетне се бяха окопитили и се втурнаха към командосите. Някаква кирка разцепи черепа на Косача, брадва разсече опашката му и той се свлече на земята - моментално стъпкан от вълната зомбита. Явно примерът на Шейн се беше оказал достатъчен. Ако ще умираме, поне да дадем отпор, както вече бях казал.
Стрелях срещу някаква жена с миниавтомат. Русата й глава се превърна в кървава каша. В същия момент нечий изстрел раздроби пушката ми и аз изгубих равновесие.
Строполих се на асфалта. От нощното небе започна да вали.
Зомбита и тежко въоръжени Чистачи се сблъскаха като вълни в морски бряг. Касапницата започна - такава, каквато я описват стотици филми на ужаса.
Последната картина, която се запази в съзнанието ми, бяха умиращите ми събратя. После усетих някакво движение отстрани, обърнах се...
Видях летящата към мен топка от мускули, както и ужасеното ми лице, отразило се в широките метални остриета...
Tearsgod
 

Re: Бойно поле

Мнениеот BlackHeart » Пет Сеп 04, 2009 5:53 pm

Разказът ми хареса! Напомни ми на зомби разказите на Благой Иванов, добро, добро!
BlackHeart
 


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта