Начало форум Разкази

Разкази

Господарят на розите

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Господарят на розите

Мнениеот Tearsgod » Пон Авг 24, 2009 10:27 am

Е, дойде най-сетне. Значи ти си била първото нещо, посрещнало баща ти на прага...
Отдръпваш се, когато протягам ръка, за да докосна косите ти. Съзирам в очите ти страх и омраза. Разбирам те. Знам какво изпитваш - ти, съвършената, недокоснатата. Защото и други изпитват същото, когато ме зърнат.
Аз съм Чудовището, Звярът... Синята брада, ако щеш - макар барон Жил дьо Ре* отдавна да е мъртъв. Погледни себе си: златисти коси, румени страни, очи с цвета на небето, устни като черешов плод... А сега погледни мен - огромен, приведен, заплашителен; с изтляваща плът под очуканата броня...
Не винаги съм бил такъв, мила моя. Не. Някога името ми беше Девкалион, граф на Тул. Някога бях почитан и уважаван, притежавах всичко... или поне така си мислех тогава.
Питаш ме как станах това, което съм сега? С грешка. С една съдбовна грешка. Убих - умишлено, признавам. Ставаше въпрос за жена, разбира се. Бях влюбен до полуда в нея - и си въобразявах, че тя отвръща на чувствата ми. Затова полудях, когато ми докладваха, че тя се среща с друг мъж. Отне ми седмица, за да го открия... ала го открих. И го убих - убих и двамата, в пристъп на безумна ярост. Така и ме откриха - коленичил на разкаляната земя, с окървавеното острие на меча, забито в калта. Само благодарение на случайността хората от селото не ме убиха веднага. Бях прокуден - защото един от бароните се застъпи за мен. И в онзи ден чух думите на старата циганка - онази, която ме прокле. Прокле ме да не спра да убивам и... да изживявам животите и предсмъртната агония на всеки убит от мен. Оттогава изминаха два века. Два века, мила моя - разбираш ли какво означава това?
Забелязвам нещо ново в погледа ти. Омразата изчезна. На нейно място дойде съжалението. Ах, колко мразя това съжаление! В сравнение с него дори омразата ми е приятна. Да - омразата е моя стара приятелка. Както и скръбта.
Ела сега с мен. Последвай ме по мраморните стъпала на моя замък - порутен и угасващ като самия мен. Не бой се от призраците, бродещи сред мрачните коридори - те не ще сторят нищо на живите... също както живите не могат да сторят нищо на мъртвите.
Забелязваш ли, че в този замък няма нищо живо? Нито паяци, нито плъхове, нито мухи дори. Защото в моя замък, Красавице, нищо не живее дълго. Дори и любовта. Ще възразиш, че любовта не може да умре. Да, и аз си мислех така. Преди, някога, далече назад. За тези два века, Красавице, за тези два века разбрах, че дори любовта е тленна - че единствено омразата не може да умре.
Кости изтляват по тъмните ъгли. Стара кръв е попила в пода... Понякога през прозорците надничат лица. Дълбоко в криптата древни духове крачат безспир - уморени в нетленността си.
Би ли живяла сред всичко това? Би ли понесла да живееш сред шепота на мъртвите? Би ли стояла в студената спалня, докато отвън разклонени светкавици порят абаносовите небеса? Ще понесеш ли това заради твоята любов? Ще...
Трясък на счупено стъкло прекъсва думите ми и огнена топка прелетява през стаята, разбивайки се в стената. Пламъци облизват камъка, извисени в канонада гласове скандират отвън. Селяните... Селяните са ме открили.
Бягай! Бягай, Красавице! Махай се оттук преди да се превърнеш в поредната безплътна сянка. Бягай....

*****

Колони рухват в нощта. Пламъци пълзят от всички страни... Ти тичаш по безкрайните коридори, преминаваш от стая в стая - порутени, празни и огромни помещения, които някога са имали имена. Златната стая, синята зала, пурпурната, зелената... бялата...
Някога тези стаи може и да са отговаряли на името си - едната е била облепена със злато, другата - с изумруди, рубини... Ала сега всичко е рухнало и покрито с прах. И единствено призраците кръжат из тях навеки.
Стигаш до портата, спираш се... защо? Защо се обръщаш?
Устните ти прошепват нещо - тихо, едва доловимо. И аз го чувам. Чувам го въпреки пращенето на пламъците и тропота на рухнали камъни.
"Извинявай" - изричаш ти. Само една дума. "Извинявай." За какво? За...
А после ти отваряш портите, заставаш пред тях и изкрещяваш на побеснялата тълпа:
"Убийте го!"

****

Тя тича боса по чакъла, от многобройните й ранички тече кръв. Зад нея, далеч зад нея тълпата - вече поуспокоена, стои безучастно и наблюдава как порутеният мрачен замък бавно се срива в нощта.
По някое време силите й не достигат и тя пада на колене отстрани на пътеката. Стои така, свела глава, а косите й падат пред израненото лице. Започва да вали, тя вдига невиждащ поглед към беззвездното небе - не осъзнава, че в момента мисли за Господаря на розите: онзи, когото бе предала. Не разбира, че той вече не може да умре.
Просто стои като статуя в дъжда - не осъзнава, че плаче.

****

Създанието спря за миг недалеч от нея, изгледа я продължително, после се загърна с мокрия плащ и продължи пътя си, а от обгорялата му броня капеха повехнали рози.
Безликият крачеше; колелото на живота продължаваше да се върти.

-----------------
* Жил дьо Ре - живял през 15 в. аристократ. Убил стотици деца от простолюдието. Дьо Ре безгрижно заявил, че измъчването на невинни е “изцяло за мое забавление и физическо удоволствие и нямам никаква друга цел или намерение”. Жил бил невероятно дързък при подбора на жертвите – той изпращал слуги, които да залавят децата и да ги водят в замъка със същата лекота, с която изпращал да събират реколтата. Първообраз на известния литературен герой Синята брада (бел. авт.)
Tearsgod
 

Re: Господарят на розите

Мнениеот BlackHeart » Пет Сеп 04, 2009 5:58 pm

Страхотно е, единственият му кусур е, че е прекалено кратко - може да се доразвие тази идея!
BlackHeart
 


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта