Начало форум Разкази

Разкази

Империя от пепел (продължение на "Бяла нощ"), част първа

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Империя от пепел (продължение на "Бяла нощ"), част първа

Мнениеот Tearsgod » Пон Сеп 14, 2009 1:11 am

Сказание Първо
ДАН ЗА ЛЕШОЯДИТЕ

1.

Подножието на Марас Илдрат
Източен Исперос

Залезът окъпа хоризонта в кръв и злато.
Лек повей на вятъра погали свежите треви – високо горе клоните на дърветата зашумяха и зашепнаха магически слова. Рояци дребни насекоми танцуваха над поляните, а лениви скакалци подскачаха с нежелание сред тревата – от стрък на стрък. Отнякъде се обади жаба. Отговори ù подвикването на козодой.
Някакви птички пърхаха насам-натам в далечината и събираха буболечки за изгладнелите си чеда.
Слънцето бавно залязваше, пръскайки пурпур и огън, а облаците пламтяха. Далече долу, сред обраслите с дървета склонове на клисурата, топлината на летния ден бавно отстъп-ваше място на вечерния хлад. Създанията на слънцето бързаха да приключат дневните си дела, за да отстъпят място на нощните си събратя, както го бяха правили от поколения насам.
Кауен обичаше дългите летни вечери. Обичаше свежестта на чистия въздух високо горе, в полите на Марас Илдрат. Обичаше шумовете на гората и шепота на дърветата. Всичко това беше като благословия за изтерзаната му душа.
Всяка вечер, по това време, той сядаше на стъпалата пред дървената къща, която дядо му беше изградил преди толкова много време, и отправяше поглед към гората или към ширналите се, сякаш безкрайни тревисти полета. Наблюдаваше ги, без всъщност да мисли за нищо, оставяйки мисълта да се рее свободно, като величествена птица над върховете на дърветата.
Досами къщата имаше голямо, старо дърво. През пролетта семейство птички гнездяха по клоните и огласяха утрините с кристалночистите си трели. Кората на дървото бе напукана и се лющеше, тлъсти ларви дълбаеха проходи в тъканите му – едновременно източник на храна и защита за бледите им, крехки тела.
В самата основа на дървото, от отсрещната страна, имаше мравуняк.
От сутрин до късна вечер безброй лъскави черни мравки щъкаха нагоре-надолу по купчината от пръст. Горната част на мравуняка беше покрита с почервенели, изсъхнали иглички, падащи от клоните на дървото. През многобройни входове влизаха и излизаха мравки. Едни носеха разкъсаните части на едро насекомо, други пък изхвърляха отпадъците извън мравуняка. Трескавата работа не преставаше нито за миг... освен когато се разразеше буря. Тогава мравешкото гъмжило изведнъж закипяваше, сякаш безбройните дребни твари изпадаха в паника. Или поне така беше на пръв поглед.
Кауен често наблюдаваше дребните работливи същества. Напомняха му на хората... само дето мравките бяха чужди на каквито и да било пороци. От своя страна тези мисли извикваха в съзнанието му други – спомени, които той предпочиташе да изхвърли от съзнанието си.
Понякога ходеше на лов или търпеливо клечеше със саморъчно направена въдица край кристалните води на реката, на около хиляда крачки от къщата. През останалото време сушеше месо или седеше на стъпалата пред къщата. А някой път отиваше на разходка сред полята и близката гора. Така протичаше животът му – далеч от хорската суета и жестокост.
Поне засега.

* * *

- Тичай! Не спирай да тичаш! Продължавай!
Ала самата тя усещаше, че повече не може да продължава. Дробовете й горяха, страните й бяха алени. Пот се стичаше по челото и тялото й, обувките й се бяха разпокъсали, а краката й кървяха. Спря, за да си поеме дъх, макар да съзнаваше, че трябва да продължи.
Хвърли поглед към Аллак – старецът не беше по-добре. Въздухът излизаше от гърдите му с ужасяващо хриптене и свирене, кожата му беше станала восъчнобледа.
Приближи се до него и го подхвана.
- Хайде, старче, не трябва да се отказваме точно сега.
Той я погледна и тя за миг се стресна от онова, което видя в очите му.
- Остави... остави ме тук, дъще. Продължавай без мен. Не аз – ти си важната.... Аз съм...
Нови хрипове разтърсиха стареца и го прекъснаха, но тя прочете в очите му останало-то, което щеше да й каже: „Аз съм просто един старец“.
- Няма да стане, старче – тръсна глава тя. – Ти не ме изостави, когато можеше, нали? Значи и аз няма да те изоставя.
По изражението му можеше да се разбере, че отново са кани да спори, ала вече нямаше време.
Звуците на преследвачите им проехтяха зад тях. Чупене на съчки, звуци от тела, минаващи през гъсти храсти.
- Нямаме време да спорим, Аллак – рече тя. - Да тръгваме. Хайде, направи го заради мен! Моля те!
Старецът се поколеба... после кимна.
Затичаха отново, подкрепящи се един друг, а не чак толкова далече зад тях преследвачите им ускориха ход, усетили, че плячката им губи сили. Ръмжаха и съскаха, зъбеха се един на друг и размахваха закривените си мечове. Бяха стръвни, бързи.
И определено не бяха хора.

- Не мога... не мога да продължавам повече, Меррии'н...
Аллак се отскубна от ръцете й и се свлече върху килима от борови иглички.
- Хайде! Трябва... трябва...
Ала самата тя не издържа и се подпря на ствола на някакво дърво. Дробовете й щяха да се пръснат, краката й сякаш се бяха превърнали в окървавени чуканчета. Всяка стъпка й причиняваше неизмерима болка. Дрехите й се бяха превърнали в окървавени, мръсни парцали.
Свлече се, подпря гръб на ствола и трескаво започна да се опитва да поеме дъх. Изгаряше отвътре. Единственото, което искаше, бе да прекара един спокоен ден... Ала това беше невъзможно.
- Настигат ни – прошепна Аллак. - Продъл... продължавай!
- Късно е. Няма къде да бягаме. Свърши се, Аллак...
„Поне се опитахме, старче. Ти направи каквото бе възможно. Аз също. Ала явно е било недостатъчно.“
Създанията, които ги преследваха, наизскачаха от храстите, мечовете им разсичаха въздуха. Бърбореха, ръмжаха и съскаха възбудено. Заобиколиха ги от всички страни.
„Значи това е– помисли си Меррии'н, докато наблюдаваше как уродливите, грозни твари се приближават към тях. – Така ще сварши всичко.“
Създанието най-отпред изкриви устни в гротескно подобие на усмивка, разкривайки пожълтели, заострени зъби.
- В ръцете ни ссса – изсъска то. Белези и рани покриваха лицето му, бронята, която носеше, беше очукана и стара. – Хванахххме гиии.``
- Храната ни ссвършши – обади се друга твар. – А тук има плът колкото шшшщеш...
Водачът им се обърна рязко и оголи зъби.
- Не ни трябват мъртви – изръмжа той. – Или поне не сега.
„Не сега? Какво, в името на Салрас, означава това?“
- Ама ние...
- Мълчи, проклетнико! Иначе ще ти отсека ръката и нея ще я ядеш!
Създанието промърмори нещо, обаче отстъпи назад.
Водачът им пристъпи по-близо.
- Не се приближавай, твар проклета! – изкрещя Аллак и се надигна рязко.
Едно от съществата опъна тетивата на късия си лък. Водачът го спря с жест. Приведе се към стареца и присви очи.
- Ти ли ще ми попречишш, ссстарче? - изсъска съществото. – Едва ли. Та ти не можеш дори да се движишшш...
- Убийте ни тогава!
Нещо като усмивка плъзна по белязаните устни на създанието.
- Има време. Ще стигнем и до това. Преди това обаче...
Не успя обаче да довърши.
Нещо се стрелна от храстите, удари една от тварите в гърдите и я повали на земята. Мечът падна сред шумата. Огромна кафеникавочервена фигура се вряза сред групата създа-ния, дереше, разкъсваше...
Ръката на Меррии'н неволно стисна тази на Аллак.
„Велики Салрас, какво е това?“

* * *

Дрезгаво ръмжене и накъсан, хриплив лай проехтяха из спокойния въздух, разсичайки го като нажежен до бяло нож.
Коуен вдигна рязко глава. Познаваше този звук.
Меча хрътка.
Неговата меча хрътка...
Нещо не беше наред.
Нещо определено не беше наред....

Тундрата Керес'даб
Северен Катрахард

Слепецът крачеше през ледената пустиня, а високо над него небето гореше.
Наситеносини, изумруденозелени и кървавочервени проблясъци пробягваха по небосвода, сякаш някъде там, високо над света, крепостта на боговете беше пламнала.
Макар и да не можеше да види сиянието, мъжът го усещаше, знаеше, че то е там. Толко-ва пъти го беше виждал като дете... толкова пъти беше вдигал поглед нагоре, докато вратът не започнеше да го боли. Толкова пъти беше играл с момчетата от племето под същия този свръхестествен огън. Когато порасна можеше с дни да се взира в лицето на любимата си, в нейните очи, дълбоки като кладенци. Ала тогава той виждаше. Тогава бе имал очи. А сега единственото, което можеше да види, бяха спомените – ярки картини, прогорили съзнанието му и запечатили се там завинаги.
Помнеше последните неща, видели очите му – стотиците мъртви и умиращи, покосени от странната болест, донесена от онзи странен мъж, който ловците бяха намерили полумъртъв в покрайнините на Итар Аммен – Сияйните хълмове. Тъй като не знаеха какво да го правят, а и не можеха да го оставят в студа, те взеха решение да го отнесат до селото и да го оставят на грижите на шаманите. Онова, което бяха сторили, беше правилно – всеки друг на тяхно място би направил същото.
Докато пристъпваше върху тънката снежна покривка, която скърцаше изпод краката му, слепецът поклати глава. Нямаше как да знаят.

В нощта, когато ловците докараха мъжа, мъждукащ като свещ между живота и смъртта, младежът, чието име беше Дераел и който много време по-късно (Месеци? Години?) щеше да броди ослепен из жестоката към слабите тундра, седеше край огъня в землянката на ловците и проклинаше късмета си. Днес той трябваше да е в тундрата заедно с останалите ловци, вместо да седи при жените... ала предишната сутрин беше счупил левия си глезен и сега ръката му непрекъснато и напълно неволно докосваше подобната на пръстен от смола превръзка, която шаманът му беше сложил. И всичко това – поради собствената му глупост. Би трябвало първо да провери състоянието на почвата на върха на хълма, който бе изкачил... но беше прекалено погълнат от дребното космато създание, което подскачаше сред замръзналите храсти пред него, в опит да се спаси от преследващия го човек. Така или иначе Дераел стъпи на издадения ръб на хълма с намерението да се спусне от другата страна и да пресече пътя на заека, като си мислеше, че земята под него е достатъчно вледене-на, за да го издържи.
Е, не го издържа. Срина се внезапно изпод краката му и го повлече надолу. Така заедно с глезена му се счупиха и надеждите му да отиде на лов. Процедурата, на която го подложи шаманът, беше болезнена – но Дераел изпитваше по-голяма болка от собствената си невнимателност.
И така сега седеше, изпънал внимателно пострадалия си крак, и се взираше в огъня, в пламъците, които танцуваха като демони и поглъщаха ненаситно всичко, което попаднеше в тях.
Дераел се пресегна и взе една съчка от купчината. Хвърли я в огъня и известно време наблюдава как пламъците я деформират. После в землянката влезе Асиел и той моментално забрави за всичко.

Безкрайно далеч във времето (или поне на него така му се струваше), същият този Дераел – ослепен, накуцващ леко с единия крак, опипващ земята пред себе си с груба тояга (дебел клон на дърво, в което насмалко не се бе препънал в нощта, когато напусна мъртвото си село), усещаше пареща болка при спомена за Асиел. Помнеше косата й – черна като безлунна нощ и мека. Помнеше очите й – зелени и дълбоки, толкова различни от очите на останалите от селото (казваха, че е наследила очите на баща си – странник, посетил селото преди близо двадесет и две години и напуснал го след година и половина – два месеца преди майката на Асиел да я роди). Лицето й, устните й, гласът й – всичко това изплуваше от мрака и с всеки спомен в сърцето му се забиваха нажежени ками.
И тя беше мъртва. Мъртва като всички останали... освен самия него. По непонятна причина болестта не го уби. Вместо това го лиши от зрение. Самият той би предпочел да беше умрял.
Ала боговете имаха други планове, както обичаше да казва Старицата.
Дали?
Бог ли беше онова, което го накара да остави ножа, който стискаше с острието към себе си, когато разбра, че вече не може да вижда? Бог ли беше онова, което му нашепна да остави мъртвите и да поеме към ледената пустош, където според обичая на племето бяха изпращани слепците? Дераел не знаеше. И въпреки това остави ножа, който бе измъкнал от колана си, коленичил над тялото на Асиел в онзи миг, в който светлината завинаги му беше отнета. Остави го и пълзейки, опипвайки около себе си, излезе навън и пое към гората, сигурен, че ще умре.
Ала той оцеля. Оцеля въпреки всичко и продължи да върви без път и посока, воден от спомените, защото единствено те му бяха останали.



4.

Таванът на галерията се срути без предупреждение.
Подпорите рухнаха, повличайки след себе си огромни късове скала, които затрупаха входа и вдигнаха в сумрака огромни облаци прах.
Джуджето се поизправи леко и се задави от праха. Закашля се дрезгаво, брадата му се тресеше възмутено.
Единствено късметът ги беше спасил – него и Дауриен, от риска да бъдат премазани под скалите.
Огледа се. Дауриен също кашляше наблизо, подпрял ръка на стената. Дайд се изправи, изхрачи се на каменния под и въздъхна...
Tearsgod
 

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта