Начало форум Разкази

Разкази

Всичко лошо се връща

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Всичко лошо се връща

Мнениеот Tearsgod » Пон Сеп 14, 2009 1:18 am

Цял ден бродеше из горите в подножието на планината. Раната в рамото му пареше и пулсираше болезнено, около нея непрекъснато кръжаха мухи. В самата рана помръдваха личинки, хранещи се с живата плът.
Изпод краката му хрущяха счупени клонки и мъртви листа. Зайци пробягнаха на няколко пъти току пред краката му.
Проклети българи! Сутринта един от техните хайдушки отряди беше причакал него и групата му и резултатът бе показателен - всички от групата му бяха избити, а той се отърва само с тази проклета рана.
Единственото, което донякъде поддържаше настроението му, беше фактът, че именно той простреля и вероятно уби един от българите. Аллах, наистина ли всичко това се беше случило тази сутрин? Струваше му се, че оттогава са изминали векове.
И като псуваше и кълнеше, той така и не усети кога топлият летен здрач обгърна земята.
Прекрачи някакво поточе и продължи по животинската пътечка нагоре по хълма. Превали го и застана за миг, отлюлявайки се, колкото да се огледа.
Право напред, през високите стволове на дърветата, той различи нещо като голяма поляна и закрета към нея.


****

Излезе на поляната и спря, усещайки се изведнъж неимоверно слаб. Чувстваше главата си странно лека, светът се завихряше пред очите му в цветна феерия. Приклекна и опря ръце на хладната трева, свел глава надолу. Затвори очи и ги стисна толкова силно, че в главата му пробляснаха ярки звезди.
Стоя така, докато не усети, че му е малко по-добре. Тогава, без да се изправя, надигна бавно глава и съзря нещо в далечината - малко тъмно петно, ярко контрастиращо с пищната трева дори в сгъстяващия се полумрак.
"Това пък какво е?" - запита се. Помисли малко и реши да отиде до него. Стана и тръгна с бавни стъпки. Малки белезникави скакалци изскачаха от тревата и кацаха по панталоните му, но той не им обръщаше внимание. Кръвта от рамото му бе спряла да тече, но раната все още пулсираше.
Поляната - всъщност две свързани една с друга изоставени малки ниви, обрасли с висока трева и бурени, беше оградена отвсякъде с дървета. Гъсти, рошави ели, криви борове, огромни смърчове - всички те бяха надвиснали над краищата на поляната, сякаш в опит да я предпазят от стихиите. Докато мъжът вървеше през тревата и бурените, откъм гората долетя крясъкът на козодой.
Мъжът спира на няколко пъти, колкото да си поеме дъх, и накрая стигна до единственото нещо в цялото място, което не бе дело на природата.
Всъщност беше кладенец, изграден от големи, обли камъни. Издигаше се на метър и петдесет от земята - едва няколко сантиметра над бурените, но, както мъжът установи след като хвърли един поглед вътре в него, беше дълбок. Много дълбок. Към три-четири метра, може би повече. На дъното му имаше вода - не много, около петнадесетина сантиметра - и в нея плуваха мъртви буболечки.
Турчинът - чието име беше Мустафа, седна на тревата и облегна гръб в каменната страна на кладенеца. Трябваше да си почине. Погледна към небето. Тъмнината бавно поглъщаше света. Мустафа сви рамене - е, в крайна сметка щеше да му се наложи да пренощува тук поради липса на по-добро място. Не му се обикаляше през нощта. Из тези гори дебнеха безброй опасности - вълци, мечки и хайдути. Щеше да му се наложи да е нащрек. Аллах, как му се щеше сега да е вкъщи! Трижди проклети да бяха онези неверни кучета, които ги бяха нападнали. Е, рано или късно справедливият бог щеше да ги накаже. Рано или късно.
Когато усети, че има достатъчно сили, Мустафа стана и отиде до най-близките дървета, за да събере клонки за огрев. Върна се при кладенеца, разчисти с ножа си голям кръг около него, после седна и стъкна огън. Точно в момента, в който пламъците весело затанцуваха към небето, мракът окончателно падна над поляната и планината. Мустафа се премести по-близо до огъня, свали ризата си и се зае да почисти раната с водата от манерката си. Когато приключи, тялото му бе мокро от пот - и тази пот не беше в следствие единствено на близостта му до огъня.
Извади от малката си торба парче сушено месо и започна да реже от него с ножа си и да яде. Устата му не желаеше храна, стомахът му - още по-малко, но храната щеше да му даде сили, а силите му трябваха. Изяде половината месо, другото зави и прибра. Отпи глътка от манерката, после завинти капачката й и я остави до себе си. Облече отново ризата си, после легна направо на земята, полагайки под главата си свития елек.
"Никога няма да заспя" - помисли си той, докато гледаше игривия танц на пламъците и пет минути по-късно заспа.

***

Така и не разбра какво го събуди - остана само голият, свършен факт. Той отвори очи и видя, че огънят отдавна е изгаснал, а над цялото поле е изгряла ярката пълна луна. Примигна и се надигна на лакът. Вратът му изпука и той присви очи... и се сепна, внезапно доловил нещо в тихата лятна нощ. Звук. Някакъв звук. Точно зад него. Обърна се рязко, ръката му инстинктивно посегна към дългия нож. Спря по средата на движението и бавно отпусна ръка. Долната му устна лекичко увисна.
Съществото, което седеше на ръба на кладенеца, му се усмихна топло и приглади косата си.
Беше момиче - или поне приличаше на такова. Леката, ефирна дреха, с която беше облечено, бе мокра и прилепнала по тялото. Кожата на девойката бе бледа като самата надвиснала отгоре луна.
- Кккк... какво си ти? - Заекна Мустафа и се надигна рязко.
- Спокойно, не се плаши. Няма да ти сторя зло. - Гласът на момичето беше звънък като ромон на поточе, но някак... приглушен, като че идваше отдалече.
- Какво искаш?
- Последвай ме! - Девойката се изправи с лекотата и бързината на котка и се усмихна.
- Как...
Но тя вече тичаше напред, през огряната от лунната светлина поляна, като току се обръщаше, за да види дали той я следва.
Мустафа беше запленен от чудното видение - макар съзнанието му да твърдеше - не, да крещеше, че не трябва да прави това, той се изправи и я последва през полянката.
Към гората.

***

Малко преди да навлезе в гората, девойката спря, облегна се на някакво пречупено през средата дърво и се обърна да го погледне. Той беше на петдесетина метра от нея, изражението на лицето му не бе кръвожадно или похотливо, а само объркано.
Изчака го да се приближи още малко и се обърна.
- Хей, чакай! - Извика той, ала вече беше късно. Момичето тичаше сред дърветата, а смехът му се носеше в нощта.
- Последвай ме! - Извика тя някъде отдалеч. - Намери ме! Намери ме!
После се скри сред дърветата.
Мустафа се поколеба за миг - чудеше се дали не сънува все пак, после решително навлезе в гората.

***

Следваше смеха й - тъй звънък в тихата нощ. Някак особен, непозволен - сякаш нарушаваше покоя на Майката Нощ, той долиташе ту отляво, ту отдясно, ту някъде далеч отпред - понякога близо, понякога далеч. И неизменно повтаряше:
- Последвай ме! Намери ме!
И той я следваше, сякаш от това му зависеше живота.

***

Лека мъглица обгръщаше дънерите на вековните дървета, пълзеше и опипваше около краката му и поглъщаше сухите листа и иглички - застилаше като одеяло главичките на гъбките.
Вятърът стенеше в клоните на дърветата, отронваше по някое листо или пък просто си играеше високо горе.
А Мустафа продължаваше да следва странното видение.
И най-накрая го видя.
Момичето седеше в центъра на някаква полянка - кръг разчистена земя сред гората, заобиколена отвсякъде с гигантски дървета и трътлести храсти. Стоеше там, чакаше го.
И той отиде при нея.
Понечи да й каже нещо, но тя допря пръст до устните си и закачливо му намигна.
Направи му знак да седне и когато той го направи, започна да танцува.

***

Мустафа гледаше запленен, неспособен да откъсне очи от налетите й бедра, гъвкавото тяло и примамливо полюшващите се, стегнати гърди.
"Сънувам - помисли си. - Наистина сънувам!"
Ала всичко беше прекалено истинско, за да е сън.
Или, ако беше, то това бе един прекрасен сън.
До момента, в който девойката спря да танцува.

***

В един момент тя стоеше пред него, в следващия я нямаше - изчезна, стопи се.
- Какво, да го вземат... - Мустафа се изправи рязко. - Хей, момиче, къде изчезна? Момиче? Къде се дяна, кучко крастава?!
Гората около него остана няма и глуха.
Мустафа извади ножа си с едно-единствено, рязко движение. Гневът го беше обзел за съвсем кратко време. Очите му хвърляха мълнии, устата сипеше проклятия...
Нещо изпращя откъм гората.
Мустафа застина.
Клон ли се беше пречупил?
Да, сигурно вятърът беше...
Някакво движение зад него - бързо, като студен вятър.
Обърна се. Нищо. Само заобикалящата го от четири страни гора и луната, обливаща полянката с болезнената си светлина.
Ножът в ръката му изведнъж натежа.
Звук от драскане, някъде отляво.
Извъртя се с цялата бързина, на която беше способен, в посоката, откъдето идваше звукът.
Нещо подскачаше нагоре по ствола на някакъв бор - бързо, много бързо. Като катерица. Обаче не беше.
Нещото се скри сред клоните и боровите иглички.
Стискаше ножа до прималяване. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
С крайчеца на очите си зърна друго движение - този път отдясно.
Още нещо се катереше нагоре с вълнообразни подскачания.
Изви се вятър, който погали лицето му. Мустафа изстена.
Някъде в далечината се чу трясък. Паднало беше дърво.
Нещо изписка дрезгаво някъде из гората. Отговори му още едно подобно изпискване от някъде другаде. И още едно. И още едно.
Сякаш нечия ръка докосна рамото на Мустафа и нечий глас прошепна в ухото му:
- За всичко, което си сторил. За всяка беда, която си причинил. За всяка девойка, която си насилил и за всяко дете, което си убил. За всички твои грехове - от раждането ти, до края на света...
Пръстите му изпуснаха ножа. Устните започнаха да шептят някаква молитва. От гнева му не бе останал и помен. Имаше само страх.
До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а някакво странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна.
Разни неща започнаха да излизат от гората, подскачаха по дърветата, прелитаха дори от клон на клон. Не бяха прилепи. Нито катерици.
Приближаваха се. Към него.
Страхът отпусна и размекна ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.
Сякаш излязал от някакъв унес, той започна да бяга - а единственият път беше през гората.
Съществата зад, около, пред него запищяха и засъскаха още по-силно от преди. Ледените им писъци отекваха в гората като смеха на девойката - онова видение, което го беше довело тук.
Започна да тича сред дърветата, прескачаше паднали дънери, подхлъзваше се от мокрия мъх по камъните - но не спираше да бяга.
Нещо се изхвърли от близкото дърво и полетя към него. Удари лицето му. Ноктите пробиха бузите му, проникнаха навътре, в устата му, застъргаха зъбите и венците му. Болката бе мигновена.
Отстъпи назад, спъна се и падна тежко по гръб.
Нещо отхапа ухото му. Друго загриза чатала. Тълпяха се около него, подскачаха и цвърчаха.
Съзнанието на Мустафа продължаваше да крещи, че това не се случва в момента, че той продължава да спи до кладенеца. "Това е само сън" - казваше си. - "Само сън".
Ала болката бе истинска.
Tearsgod
 

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта