Начало форум Разкази

Разкази

Катедралата (В мрака ІІ)

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Катедралата (В мрака ІІ)

Мнениеот Tearsgod » Пон Сеп 14, 2009 1:28 am

Малко след полунощ адвокатът Хари Коул мина през подвижните бариери и излезе на перона на метрото. В далечината светнаха жълтеникавите фарове на мотрисата. Въздухът беше застоял и мръсен - имаше особен дъх - някак влажен и тежък; толкова плътен, че би могъл да бъде разрязан с нож.
Грохотът на експресния влак изпълни района на станцията. Спирачките изпищяха високо, болезнено; композицията спря. Коул влезе в един от вагоните - последваха го още десетина души.
Адвокатът седна на първата седалка, която му се изпречи и леко притвори очи, припомняйки си случилото му се през изминалия ден, оказал се за него необикновено дълъг.
Като за начало трябваше да защитава в съда някакъв непълнолетен чернокож наркоман, закопчан заради опит за убийство. Коул успя да убеди съдията да намали присъдата и като че ли това беше единствената му победа през този ден. Малко по-късно изгуби дело за предумишлено убийство след като оная страхотна дългокрака кучка Джанет Уиндингтън (майната му, краката й сигурно стигаха чак до сливиците) разби защитата му на пух и прах. Докато излизаше от Съдебната палата се препъна и насмалко не си строши врата по стълбите. На улицата едва не го блъсна автобус. В кафенето келнерът разсипа кафето върху панталона му (чисто нов панталон за 800 долара, представете си!) и като за капак колата му издъхна някъде към Пето Авеню и Коул бе принуден да чака почти два часа, докато дойдат и я изтеглят. "Задръствания!" - оправда се усмихнато младият мъж от сервиза и Коул му тегли наум една майна, обявявайки на глас, че няма никакви проблеми. Чак утре щеше да може отново да кара колата си, та затова се принуди да вземе метрото и пак затова в момента се чувстваше не уморен, а направо скапан. Единственото, което му се искаше, беше да се добере час по-скоро до апартамента си и да се изправи пред огледалото, оплаквайки уморения си вид, а после да се изтегне в леглото. Знаеше, че щом докосне възглавницата с глава, всичко случило се през този ден ще се стопи като дим през отворен прозорец.

***

Във вагона беше задушно, въпреки че прозорецът над главата на Коул беше отворен. Отвън нахлуваше оглушителното тракане на колелата. Коул се поизправи и се огледа. Освен него във вагона имаше още десет души - пищна блондинка, приличаща на ходеща реклама на нов модел силикон, трима тъмнокожи младежи, дремещи в ъгъла, възрастен мъж с бастунче, лежащо в скута му, русокос костюмар с дипломатическо куфарче, седнал точно пред Коул и четири девойки, които бяха прекарали адски добра вечер (за разлика от самия него), ако се съдеше по зачервените им лица и блестящите очи. Или пък просто бяха надрусани? След кратък размисъл обаче Коул реши, че просто са пийнали повечко. Едната от тях - чернокоса красавица в тясна рокля с дълбоко (ама наистина дълбоко) деколте, забеляза погледа му, намигна му кокетно и издаде сочните си устни напред, дарявайки го с въздушна целувка. Останалите започнаха да се кикотят, ала смехът им беше погребан под адския шум на мотрисата.
Адвокатът поклати глава и заби лице в стъклото, наблюдавайки тъмния тунел. Съзнаваше, че се е изчервил и това, кой знае защо, го ядоса. Мамка му, рече си, и без това денят беше достатъчно скапан. Колко по зле можеше да стане?
Сякаш в отговор на мислите му, влакът се люшна рязко, а спирачките изпищяха пронизително. Нейде над главата на Коул нещо припука, след което дразнещо безполов металически глас обяви, че е възникнал малък технически проблем, който скоро щял да бъде решен.
От страна на пътниците се разнесе недоволен ропот. Никой не искаше да остава задълго тук, дълбоко под земята. Имаше нещо адски плашещо в чувството, че си погребан жив в тъмнината.
Тунелът отвън тънеше в мрак.

***

През двойната врата към съседния вагон се виждаха няколко души, които ожесточено спореха за нещо, без да обръщат внимание на създалата се ситуация. Малко по-напред от тях двама мъже си говореха спокойно. Единият държеше някакво списание с розови корици и сочеше на другия нещо в него. Коул беше сигурен, че това е порносписанийце, но поради разстоянието не можеше да види какво точно.
Адвокатът се отпусна и се замисли. На четиридесет и осем, той имаше немалко добродетели, но и немалко пороци, като последните май бяха в повече. Женил се беше два пъти - и двата пъти бракът беше завършвал с развод. Имаше пет деца (колко от тях бяха негови той не знаеше, но поне за едното беше сигурен) на които редовно плащаше издръжка, любовница, която най-често изпразваше джобовете му, вместо да споделя леглото му и "зъл" едноок питбул, който щом видеше непознат лягаше по гръб и чакаше да го почешат.
Не парите бяха причината той да се захване с правото - Бог му беше свидетел, че имаше много пари, оставени в наследство от баща му. Не беше станал адвокат и заради чувството, че трябва да помага на хората в нужда или други подобни глупости. В мегаполис като този тези понятия отдавна бяха отмити. Коул беше станал адвокат просто защото искаше и толкоз.
Погледна часовника си. Един без петнадесет след полунощ. Някъде по света слънцето тепърва изгряваше, а другаде клонеше към залез. Земята продължаваше да се върти. Коул се надигна и подаде глава през прозореца. Видя само мрак.
- О, мамка му! - изруга тихо и седна обратно.
Точно тогава композицията с грохот се върна към живота и се понесе в тъмния тунел. Сред пътниците се надигна вълна от аплодисменти. Коул усети как някаква огромна тежест се свлича от сърцето му. Изобщо не му се искаше да прекара цялата нощ толкова дълбоко под земята. "Може би ще подремна" - реши той и се приготви да стори точно това - да задреме и да сънува как Анджелина Джоли му прави свирка. И...
И в този момент композицията отново спря рязко, вагонът се разтърси. Преди някой да успее да стори каквото и да било прозорецът пред мястото на Коул - до седалката на русия с куфарчето, буквално се взриви навътре сред водопад от стъкла. Костюмираният беше издърпан същевременно навън и нагоре, като през цялото това време не спря да крещи. Куфарчето му падна на пода.
Във вагона се разнесоха писъци, хората наскачаха от местата си и се скупчиха пред двойната врата в предната част на вагона като стадо уплашени животни. Всички, освен Хари Коул и чернокосата мацка в дъното - беше се заклещила някак и не можеше да помръдне. Коул не беше заклещен, но също не можеше да мръдне. За първи път в живота си, Хари Коул разбра какво е да бъдеш парализиран от страх.
От началото на всичко това бяха изминали петдесет секунди.

***

Нещо тежко тупна на покрива на вагона, после започна да се търкаля. После нещо се преметна през ръба наполовина и се удари в стъклото точно до чернокосата. Тя изпищя - толкова високо и болезнено, че Коул имаше чувството, че тъпанчетата му ще се спукат. В следващия миг и той видя какво виси пред прозореца и трябваше да събере всичките си сили, за да не изкрещи.
Отвън висеше наполовина тялото на русокосия костюмар. Сакото и ризата му бяха разкъсани на парцали и напоени с нещо тъмночервено, което определено не беше сироп. Вратовръзката се поклащаше ритмично като махало на часовник. Половината лице на мъжа бе здраво - другата представляваше смляно месо. Едното око липсваше - другото висеше надолу, държейки се на оголен, кървав нерв.
Отново се разнесоха писъци...
И осветлението във вагона угасна.
Пълен мрак.

***

В настъпилата суматоха Коул чуваше единствено писъците на пътниците и глухото тупкане, с което трупът отвън се удряше в стъклото. Някой започна да плаче. Някой друг пък започна да реди молитва. Самият Коул седеше в мрака и се чудеше да се смее ли или да плаче.
"Егати шибаният ден!" - помисли си и в следващия миг във вагона прозвуча пронизителния шум на разкъсван метал и трошащо се стъкло.
Някой се сети да светне с джобно фенерче и го насочи назад, към края на вагона. Коул се обърна нататък.
Чернокосата кукла вече не пищеше. Всъщност, тя вече не можеше да прави каквото и да било. А не можеше да прави каквото и да било, защото бе мъртва. Или по-точно - нарязана на части, като всяка от раните й съответстваше на огромните разрези в стената на вагона. Приличаха на следи от нокти. Огромни нокти.
Нова порция писъци. Коул усети как главата му се издува и всеки миг ще се пръсне от болка. Идеше му да изкрещи и той, обаче не му стигаха силите. Просто седеше и зяпаше безмълвен.
Тогава задната част на вагона - точно зад седалката на Коул, беше буквално изтръгната и запратена нанякъде. Точно като онзи самолет от "Изгубени". Същевременно предницата се повдигна нагоре и изненаданите пътници, скупчени отпред, изгубиха равновесие. Вагонът се наклони леко настрани и Коул падна на пода. Онзи с фенерчето го изпусна и то удари адвоката по носа. Няколко седалки се изкъртиха. После нещо тежко удари Коул по главата и той изгуби съзнание.

***

Отвори очи и първото, което чу беше тишината. Пълна, абсолютна тишина. Нямаше нито писъци, нито хленчене или плач. Коул се надигна леко. Фенерчето все още беше до носа му и Коул го взе. Изправи се, след като се увери, че вагонът не се клати. Подпря се на една облегалка и насочи лъча към двойната врата в предницата. Почти веднага го отклони и затвори очи. Усети, че му се повдига.
Двойната врата беше разкъсана, металът бе огънат навътре. От давана до пода провисваха кървави, влажни вътрешности. Ръка с раздрани кожа и мускули лежеше наполовина отвън - гола кост стърчеше от раната. Нещо космато лежеше на предната седалка - човешки скалп. Недалеч от него разкъсани дрехи си правеха компания с окървавен откъснат пенис.
- Трябва да се махна оттук - рече тихо Коул в мрака и малко по-късно направи точно това.

***

През първите минути навън Хари Коул установи две неща. Първо - че другата половина на вагона лежеше смачкана до неузнаваемост на стотина метра в дъното на тунала: и Второ - че не цялата композицията беше спряла втория път. Просто вагонът беше откъснат от нея.
- Що за твар може да направи подобно нещо? - запита се на глас, ала откри, че сам не може да си отговори.

***

Крачеше из мрака сякаш часове и единствено лъчът на фенерчето му сочеше пътя. Мислеше, че цяла вечност ще скита в празните тунели, когато го намери.
- Какво, по дяволите е това? - изтръгна се от устата му.
Пред него се издигаше огромно шестоъгълно помещение, от чийто таван висяха някакви подобни на сталактити неща. В дъното се издигаше бетонна площадка, прорязана то ивици ръжда, а от нея започваха няколко сухи тунела.
След кратък размисъл, Коул пое по десния.

***

По някое време се натъкна на изгниващ труп. От дрехите бяха останали само парцали, но все още си лицеше какви са. Униформа. Полицейска униформа. Коул се канеше да отмине трупа, когато фенерчето освети нещо черно и лъскаво. Обзет от погнуса, адвокатът клекна до останките и леко отмести парцалите от предмета.
Беше пистолет.
Отдръпна се несъзнателно. Беше държал оръжие, да. Ала не ги обичаше. Оръжията бяха създадени да сеят смърт, а Коул не беше убиец. Мошеник - да, но не и уби...
Протяжен звук, подобен на мъркането на гигантски котарак, изпълни задния край на тунела - там, откъдето бе дошъл Коул, и сложи край на колебанията му. Той протегна ръка, трескаво откопча кобура и измъкна пистолета. Втъкна го в панталоните си, изправи се и хукна напред. Дори и не му хрумна, че пълнителят може да е празен, а ако не е - че патроните може да не са годни след толкова много време в тунела.

***

Фенерчето примигна два пъти, после лъчът му отново разсече тъмнината. Релсите на които Коул стоеше в момента бяха пусти и покрити с прах и камъчета. По тази линия не бяха минавали влакове от години. Коул потръпна и продължи по пътя си.
На няколко пъти му се стори, че чува тих шепот някъде зад него и отстрани, но когато освети посоката, не видя абсолютно нищо. Само пустота.

***

Сервизният тунел, в който беше влязъл преди минутка, беше абсолютно сух. Миришеше на мухъл. И на нещо друго - някаква тежка, древна смрад. Поне таванът не капеше, както беше в предишния тунел. Коул седна на студения под, измъкна пистолета и го разгледа на светлината на фенерчето. Беше 25 мм. "Глок", черен и лъскав като мокър сатен. Адвокатът извади пълнителя и го огледа. Вътре имаше седем патрона. Извади ги един по един. Не разбираше много от оръжия и амуниции, но патроните му се сториха сухи и годни, така че той ги върна обратно и пъхна пълнителя в пистолета. Тихото щракване му вдъхна някаква, макар и минимална, утеха.
- Защо, Господи... - изстена безпомощно, докато се взираше в пистолета. - Защо ми причиняваш...
Прекъснат беше от звук. Някакъв звук. Коул усети как косъмчетата по врата му настръхват.
Звукът беше стържещ и пронизителен в глухата тишина. Звук на метал, стържещ върху бетон. Но не беше като от драскане с нож, а някак... ритмично. Като стъпки. Бяха близо. Твърде близо.
Коул се изправи рязко и насочи едновременно пистолета и фенерчето в посока на звука. Нещо скочи към тавана и запълзя с невъзможна скорост над главата му, избягвайки с изумителна ловкост светлината на фенерчето.
Коул побягна. Нещо се стовари върху гърба му и го прикова към земята. Пистолетът и фенерчето отхвръкнаха от ръцете му.
Адска болка прониза дясната му ръка. Сякаш в нея се беше забил нажежен нож.
Висок, чуруликащ звук долетя до ушите му. Усети нечий дъх върху тила си и затвори очи, очаквайки смъртта. Чу как нещото бавно разтваря челюсти...
Ослепителна светлина блесна от края на тунела. Създанието изпищя от ярост и... болка ли беше това? Може би.
После натискът в раната на Коул престана, съществото скочи и изчезна в мрака.
Адвокатът чу стъпки, които се приближаваха до него. Лъч светлина го освети и някой каза:
- Мисля, че е жив. Ранен е, но е жив.
Коул понечи да потвърди, но изтощението го обгърна с цялата си сила и той загуби съзнание.

***

Отвори предпазливо очи. Изстена, когато болката в ръката избухна с ослепителна белота.
- Събуди се - рече някой.
Коул погледна нататък.
Видя човек, седнал на нещо, което му заприлича на обърнат кашон или каса - като онези, в които разнасят млякото. Беше мъж. Носеше тъмносиня униформа - високо на ръкава й имаше оградена в кръг емблема, но Коул не успя да я разчете. Виждаше всичко леко размазано. Искаше да помръдне, но беше прекалено изтощен. Лицето на мъжа бе грубовато, покрито с двудневна брада. В едната си ръка стискаше полуавтоматично оръжие.
Пред очите на Коул изникна манерка.
- Вода?
Коул намери сили да кимне. Успя да вдигне ръка и взе манерката. Надигна я. Студената течност се стече в гърлото му. Прекалено бързо обаче и той се задави. Закашля се. Отне му известно време да се възстанови и когато това стана, Коул вдигна поглед. До мъжа беше застанала някаква жена. Носеше същата униформа и вероятно би била красива, ако лицето й не беше покрито с мръсотия и засъхнала кръв.
- Кои сте вие? - попита тихичко.
Двамата се спогледаха.
- Бихме искали да ви попитаме същото.
Коул затвори очи.
- Коул - рече. - Хари Коул. Адвокат съм. Аз...
- Как се озовахте тук? - попита жената.
- Метрото... пътувах с метрото... и тогава...
- Това е един от пътниците - рече мъжът.
- Оцелял? - попита жената и погледна към Коул. - Извадил си късмет, приятелче.
- То пък един късмет... - прошепна Коул и двамата непознати се усмихнаха. - А вие? Кои сте и как попаднахте тук?
Миг мълчание. После мъжът рече:
- Аз съм Карлос Да Силва, това е Сюзан Нейпъл. Ние сме екип по "почистването"... Или поне бяхме. Изпратиха ни тук долу. Бяхме осем души. Само двамата оцеляхме.
Коул едва-едва кимна.
- Ония твари...
Жената кимна.
- Да.
Коул въздъхна и раната отново се обади. Той погледна към нея и видя, че около нея е превързан някакъв парцал.
- И сега какво ще правим? - попита.
Двамата отново се спогледаха.
- Ами по план трябваше да стигнем до най-долното ниво - отвърна накрая Сюзан.
- Защо? - попита Коул. - Какво има там?
Отново минута мълчание. Накрая отговори Карлос.
- Катедралата - рече.

***

Вървяха през тунелите цяла вечност. Спътниците му не бяха особено разговорливи, пък и на Коул не му беше до разговори. Стигаше му това, че не е сам.
По едно време Карлос, който вървеше по-напред, спря като закован.
- Мамка му! - изруга.
Коул и Сюзан се приближиха и надникнаха.
- Боже! - изсъска Сюзан, а адвокатът побърза да извърне поглед.
Върху жълтата летва на релсите лежеше човек. Или поне някога е бил човек. Сега беше просто изпечено месо.
Тримата прекрачиха трупа, като внимаваха да не настъпят летвата, и продължиха по пътя си.

***

Влязоха в дълъг тунел с голи стени. Жегата беше толкова голяма, че сякаш изпиваше дъха им. Вероятно бяха в друг сервизен тунел, недалеч от изоставения главен.
- Според инструкциите - рече Карлос - на километър и нещо оттук трябва да се намира Катедралата.
Останалите замълчаха.
Сервизният тунел направи лек завой и се вля в друг. Тримата спряха и Карлос насочи лъча на фенерчето си към пода.
Току под краката им личаха дълбоки следи в бетона. Като от нокти. Или ножове.
Карлос закрепи фенерчето и зареди оръжието си. Сюзън направи същото. Коул извади пистолета.
Тръгнаха предпазливо. Тунелът на няколко пъти завиваше рязко, но засега беше пуст. Само следите оставаха по пода, стените и тавана. Ала онова смразяващо стържене не се чуваше.
Скоро излязоха от тунела и отново стъпиха на релсите. Коул въздъхна облекчено.

***

Полуавтоматът изтрещя. Куршумите минаха покрай целта и рикошираха в стената.
Сюзан лежеше на земята и се опитваше да разгони гадините, скупчили се около нея. От откъснатия й крак шуртеше тъмна кръв и багреше земята. Карлос стреляше нейде зад нея. Патроните на Коул бяха свършили.
Осмокраките гадини се бяха изсипали от някакъв страничен тунел и ги бяха хванали неподготвени. Бяха големи колкото кучета и май се състояха само от осем крака и огромна уста, пълна със зъби. Въпреки, че нямаха очи обаче, тварите се движеха уверено и никога не пропускаха.
Сюзън стреля и едната гадина се разлетя на парчета. Друга зае мястото й и се хвърли към жената. Тя натисна спусъка...
Щрак!
По дяволите, пълнителят!
Удари съществото с приклада. То изскимтя жално и отскочи встрани. Като паяк пролази бързо на другата страна. Сюзан удряше всичко, което виждаше, но това не спираше устрема на тварите. Те се бяха скупчили около нея, катереха се по тялото й. Ножът! Съвсем беше забравила за него! Трябваше само да го вземе...
И с тази мисъл в главата си, Сюзън Нейпъл умря.

***

Бяха се измъкнали от тварите преди около час. Те обаче така и не ги последваха - вечерята им беше сервирана.
След смъртта на Сюзън и без това затвореният Карлос стана още по-мълчалив. Коул нямаше сили дори да ругае.
В тоалетната на изоставена станция* откриха парчета окървавен плат. Дрехи. Имаше и малко кръв, но нямаше трупове.

***
Коул го забеляза пръв. Отвори уста да извика, ала не беше достатъчно бърз.
Катерещото се по стената създание скочи безшумно към Карлос, насочило към него предните си крайници, които блестяха като метал и нямаха пръсти. Приличаха на остриета.
Преди Карлос да реагира, нещото отсече главата му с лекота и кацна на съседната стена. Главата на мъжа се изтърколи на земята. Тялото остана право още миг-два, после се свлече. Оръжието и фенерът изтракаха на земята. Създанието остана на стената. Не помръдваше. После бавно завъртя кръглата си, безока и бяла глава към Коул. Не направи нищо. Просто сякаш го гледаше.
Коул вдигна фенера и, без да изпуска нещото от поглед, придърпа с крак полуавтомата на Карлос и го вдигна. Започна бавно да се изтегля назад, накрая не издържа, обърна се и побягна.
Щом той се скри в тунела, съществото слезе от стената, падна на земята и се затътри към трупа на Карлос. Приближи се до зейналата рана на мястото на врата и впи зъби в още топлата плът.
Хари Коул отново остана сам.

***
- О, по дяволите! - изсъска Коул, когато раната му внезапно пламна с ярка, чиста като сълза болка. Спря и притисна раната с длан. Затвори очи, чертите му се изкривиха от болката.
- Трябва да си починеш, човече - изсумтя той. Беше уморен и гладен, спеше му се, костюмът му беше станал на нищо... Имаше нужда от почивка. Поне една седмица сън...
Някъде зад гърба си чу приглушено потракване.
Завъртя се около себе си, пулсът му се ускори. Лъчът на фенерчето проряза мрака. Дулото на полуавтоматика зейна напред...
Нямаше нищо. Коул усети само хладен повей по бузите.
Нямаше представа колко време е седял така - сигурен беше, че е повече от две минути. Звукът повече не се повтори.
Адвокатът въздъхна тежко, обърна се и продължи по тунела. По някое време се усети, че си тананика.
- Хей, Джуд... - гласът му беше дрезгав в тъмата.
Същият звук.
Коул отново се обърна. Тунелът отзад тънеше в мрак.
- Май е време да се паникьосам - рече си. Обърна се и забърза към края на тунела. И спря като закован.
Тунелът завършваше с дебела, стоманена врата. Беше леко открехната и през нея нахлуваше някакъв повей. Мъжът се поколеба за миг, после насочи оръжието, хвана дръжката на вратата и дръпна.

***
Съществото се метна върху него от мрака, притисна го до влажната стена и Коул изкрещя. Подобните на ножове предни крайници се забиха в тялото му - единият проникна точно в раната на ръката му и адвокатът едва не припадна.
Оръжието изтрака на земята.
Успя да изблъска тварта и тя падна на пода. Запълзя бързо настрани, докато Коул се навеждаше да вдигне оръжието.
Нещото скочи внезапно напред - към лицето му.
Ала Коул вече беше вдигнал оръжието.
Пръстът натисна спусъка. Куршумите се забиха в бледата плът на създанието и я разкъсаха. Кървави парчета месо и някаква лигава прозрачна течност опръскаха задната стена...

***
... бягство...
... паника...
... стъпките на нещо бързо и гладно, което го следваше...
А после се скри в един сервизен тунел и дълго не посмя да излезе оттам.

***
Някъде към пет и половина следобед за външния свят, Хари Коул откри Катедралата.

***
Из въздуха се разливаше странно белезникаво сияние. Таванът беше на около двадесет метра от главата на Коул и се губеше в сумрака, поддържан от извити каменни колони. Подът беше покрит с напукани плочки, а от стените провисваха паяжини.
- Катедралата - прошепна едва ли не благоговейно Коул.

***

Колкото повече вървеше, толкова по-грамадно ставаше помещението. Таванът вече беше толкова високо, че почти не се виждаше. И ставаше все по-тъмно. Накрая пълният мрак отново се възцари в Катедралата.
Чу шум и спря, лъчът светлина зашари по далечните стени, колоните и прашасалия под. Нямаше...
Тогава го видя. Нещо бързо се скри зад рухнала колона. Заприлича му... Приличаше му на човек.
Тръгна към него, стъпките му отекваха прекалено силно в огромното помещение. Прехвърли се над падналата колона и спря, поразен.
Те седяха там - в нещо като пещера в самата стена на Катедралата. Стояха и го гледаха. Мъже, жени, старци, деца. Бяха поне двадесет. Коул не можеше да проумее как се бяха побрали там.
Отдръпваха се от светлината на фенерчето и свиваха очи - бяха свикнали с мрака. Бог знае откога живееха тук. Коул ги огледа бавно и веднага му стана ясно, че нещо не е наред. Нещо определено не беше наред.
И скоро разбра какво.
Лицата, ръцете и повечето от откритите части на телата им бяха деформирани. Кожата им не беше бяла като на създанията в тунелите, а жълтеникава и покрита с тумори и буци. Стори му се, че един от туморите зашава под светлината на фенерчето. Сякаш някакъв паразит се мърдаше под кожата.
- Кои сте вие, бе хора? - попита тихо.
Някакво дете се приближи до него и протегна ръка с дланта нагоре. Пред погледа на Коул нещо се загърчи под кожата на дланта като живо.
Той побягна.

***
Спря по някое време и се огледа. После продължи. Беше обиколил огромна част от Катедралата, но повече уроди не видя - макар да бе сигурен, че го следят. След като прекрачи под една извита високо над главата му арка обаче, чувството изчезна.
- Защо, по дяволите са кръстили това чудо Катедралата? - запита се той.
И скоро разбра.

***
Навлезе в обширно открито помещение и лъчът на фенерчето освети гледка, която накара дъхът му да спре.
Прахът и разрушението не бяха достигнали до това място и по стените и куполовидния таван все още бяха запазени невероятни рисунки.
Ангели и демони, райски полета и адски огньове, в които изгаряха живи грешниците с изкривени лица. А високо над главата на Коул неземно божество протягаше ръце над потъналия в тъмнина подземен свят. Това вече беше същинската Катедрала - осъзна го с някаква кристална яснота, която прогори съзнанието му за части от секундата.
Адвокатът дълго стоя в огромното помещение, безсилен да откъсне поглед от стенописите. Питаше се кой ли е сътворил това, кои ли са авторите на тази красота, осъдена никога да не бъде видяна от човешки очи. Уродите? Или някои други?
Може би никога нямаше да разбере.

***
След два часа излезе от помещението и продължи обиколката си в мрака.

***
Насочи лъча надясно. В далечината видя някаква купчинка боклуци. Канеше се да премести лъча на фенерчето, когато купчината се размърда.
Коул насочи оръжието нататък.
Но от купчината не се надигна поредната твар, а човек. Жив, дишащ човек!
Коул изтича до него. Човекът беше полугол, тялото му беше покрито с белези и рани. Но поне не беше урод като онези, които бяха останали назад. Едното му око беше затворено. Лъкатушещ белег минаваше през бузата му. Жестикулираше яростно и мърмореше нещо, но Коул не успя да разбере какво.
- Какво има? - попита.
Отново същият полуразбран отговор.
- Какво? - попита Коул още по-силно. Гласът му отекна в Катедралата.
Другият мъж се отпусна назад и затвори очи.
- Събудихте ги - изрече вече с нормален глас. - Събудихте ги и вече няма какво да се направи.
- Кого? - попита Коул. - Кого съм събудил?
Мъжът посочи към тавана. Коул понечи да насочи лъча на фенерчето нагоре и в същия момент то угасна. Настана пълен мрак.
Чуваше тежкото дишане на мъжа до себе си. Остави бавно оръжието на земята. В тази тъмнина то беше безполезно.
Стържене на метал върху камък. Отвсякъде. Звукът ги заобикаляше от всички страни.
Коул клекна до другия мъж, затвори очи въпреки мрака и направи нещо, което не беше правил от години. Хари Коул, четиридесет и осем годишен, два пъти развеждан адвокат, баща на пет деца, наведе глава и беззвучно заплака.
В абсолютния мрак засъскаха приветствия към Хари Коул.

Владимир Ангелов, 06.06.08 - 08.09.08

----------------------------------------------
* Виж "В мрака" (б. авт.)
Tearsgod
 

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта