Начало форум Разкази

Разкази

Лед

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Лед

Мнениеот Tearsgod » Пон Сеп 14, 2009 1:29 am

1.
НИК
(ЛЮБОВНИ ПЕСНИ ЗА СТРАХА)

1.

През нощта има един мъртъв момент, когато е прекалено късно, за да заспиш, ала и прекалено рано, за да се събудиш. В такива моменти идват кошмарите. И фигурите – бледи форми без лица, които обикалят около прозорците, блъскат се безспир в студеното стъкло, а когато най-накрая се махнат, по гладката стъклена повърхност остават тънки стичащи се струйки вода. А може би са сълзи?
Вятърът свисти и пъшка навън, надига се до писък и спада до шепот, блъска се в прозорците и стените, а после внезапно утихва само за да връхлети с удвоена сила върху онова, което величаем с думата „лагер“, поради липсата на по-подходящо определение. Лично за мен такова има – гробница. Нашата ледена гробница. Понякога си мисля, че само аз забелязвам очевидното – че сме затворници в ледената пустош. Au pays des aveugles, le borgne est roi* Разбира се, може и да греша. Никой не е безгрешен. И аз не съм. Може би другите просто имат по-добри начини да се справят с положението.
Докато все още разполагаме с припаси положението не е толкова тежко. Все някак ще се оправим. Виж, еднообразието и скуката са други проблеми. Трябва да сме внимателни. Някои от хората тук понасят пленничеството на леда по-тежко от други. Именно те ме притесняват най-много. Не, всъщност не те, а онези сред другите, които са изпълнени с прекален оптимизъм. Има една малка група сред нас, които са убедени до мозъка на костите си, че скоро ще пристигнат спасителните екипи – символът на кавалерията, която от стотици години насам е отъждествявана с образа на спасението. Страх ме е дори да си помисля какво би се случило, когато върху тях се стовари с цялата си тежест жестоката истина – че кавалерията няма да дойде, че в момента никой дори не ни издирва... За да ни издирват, някой трябва да знае, че сме изчезнали. А ние дори не успяхме да изпратим сигнал за помощ.
Знам, че денят на истината наближава – може би дори е по-близо, отколкото си мислим. Знам, че припасите все някога ще свършат. И тогава вече, както казва главният механик Игор (може би единственият друг освен мен, който си дава ясна сметка за нерадостното ни бъдеще), цитирайки някакъв руски учен: „Мы не можем ждать милостей от природы; взять их у нее наша задача**“. Според превода, който Игор направи, това означава: „Не можем да разчитаме на подаяния от страна на природата; нашата задача е сами да си ги вземем от нея.“
Правилно. Адски правилно. Но и адски трудно за изпълнение. Особено в нашето положение.
Седя в каютата си, наблюдавам плаката на IRON MAIDEN с техния ухилен талисман Еди и в сърцето ми се прокрадва страх, стиска с костеливите си пръсти сърцето ми, плете ледени паяжини около костите ми. Страх от онова, което ни очаква, страх от неизбежната ни участ. Страх за...
Помощник-капитанът Дейв Кларк нахлу в каютата ми и по изражението на лицето му разбрах, че се е случило нещо. Онова, което ми каза, обаче, надмина и най-ужасните ми сценарии. Четири думи. Само толкова. Но от тях надничаше бездната на ужаса.
- Ник, контейнерите с припаси ги няма.

2.
- Не е възможно да ги няма, Дейв – говорех, докато той ме водеше към товарния отсек. - Разполагахме с... колко? Петдесет контейнера? Седемдесет? Не може просто хей така да са изчезнали.
- Всъщност бяха осемдесет и три. – Отговори Дейв. Лицето му беше изопнато и напрегнато, устните му се бяха превърнали в бледа линия. За петте години, откакто се познаваме, нито веднъж не съм го виждал такъв. Но пък и никога не се беше случвало нещо подобно.
- До тази сутрин всички бяха на мястото си. – Продължи Дейв след малко. - Сигурен съм в това, защото лично аз минах сутринта през каргото да проверя състоянието на изолиращите системи. Знаеш, че при тези температури системите често се повреждат.
Кимнах. Навън температурата често падаше до -141°С – 187°С. При подобни условия ледът е твърд като стомана. Крехката техника, с която разполагахме на кораба не беше пригодена за такъв климат и много често се налагаше да я поправяме. Европа*** не е Антарктида.

(следва)
-------------------------
*В царството на слепите, едноокият е цар - френска поговорка.

**Думите са на Иван Владимирович Мичурин (1855-1935) – руски учен, биолог, селекционер, академик.

***втората луна на Юпитер.
Tearsgod
 

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта

cron
Общо на линия са 2 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 2 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта