Начало форум Разкази

Разкази

Саяс

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Саяс

Мнениеот Threed » Съб Фев 26, 2011 2:12 am

Част първа- странстване

Стоеше насред планини от лава. Кой беше той? Какво търсеше там? Изобщо знаеше ли къде се намира? Като се замисля… не. Нямаше никаква представа. Изглеждаше объркан. И как да е другояче, нали вървеше по безлюдна земя, осеяна с радиация. Дори птичките не препарваха до това място. Стояха си там в онзи вакуум на острова, защитени от отровите. Въпреки това той крачеше, малко неуверено, но все пак се движеше. Дали знаеше накъде отива? Ето… Спря… Втренчи се нагоре… Какво търсеше и изобщо издирваше ли нещо? Странно… падна! Не го държаха краката. Погледна ръката си. Нещо пишеше на китката му… Четири букви, издълбани с някакъв тъп предмет. Трудно се четяха... Имаха ли някакво значение? Сигурно да! Не виждаше ясно, но все пак ги разчете с изтерзан глас.
- Саяс…- едвам промълви.
Учудващо… Нищо не означаваха за него… Тогава защо толкова внимателно, а и болезнено, бяха изчовъркани в плата му? Пак стана и тръгна. Приближаваше водата. Не! Не пий от нея! Тя е като коктейл от отрова… Късно… Жадно лочеше… Това е края му! Какво? Невъзможно! Вече трябваше да е труп… Човек не може да издържи, нито онези зверове- дедрите. Скапаните същества… отровиха планетата… Дори допир до кожата им носеше смърт. Мазна и слузести твари бяха те. Сякаш излезли от тинята… безформени и смърдящи. Колко необичайно… Този странник… Към кои принадлежеше?
Извика силно. Болеше го. Надали… Беше ядосан. Не и това не е! Защо крещеше тогава? Държеше се за главата. Подпря се с ръце и повърна кръв. Може би наближаваше края му? Че как иначе, тази радиация… Никой не може да я понася. Целият се гърчеше. Забираше пръсти в калищата. Търкаляше се по земята. Да, сигурно… умираше. Очите му мърдаха бързо в различни посоки. Не ги контролираше. Явно мислеше за нещо. В съзнанието му се появяваха картини- разпокъсани… пребледнели… Спомени ли са? Няма какво друго да е!
Отново се изправи. Отиде до лавата. Докосна я и се опари. Държеше се като дете. Изглеждаше, че не знае нищо… Но как е възможно? Поне на тридесет години беше… Избяга оттам и срита няколко камъни, ядосан, че се нарани.
О, не! Идваха дедрите. Дявол да ги вземе… пак с тези токсични кораби! Бълваха отрови от двигателите и мърсяха навред… Да пукнат дано! Забелязаха Саяс… Сигурно това му бе името. Дошли са за него! Какво иначе ще дирят тук… Изтрепаха ни като кучета. Друго не могат да ни вземат… вече… Хванаха го в обсег, но чакай малко… Не искат да го убиват!? Какво тогава… Телепортираха го на борда. Защо им е? Та той дори себе си не познава…
Последна промяна Threed на Съб Фев 26, 2011 2:46 am, променена общо 1 път
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Съб Фев 26, 2011 2:37 am

Разказа не е нищо особено. Затова не ме критикувайте много :smile: . Все пак съм го писал за 10-20 минути. Надявам се поне малко да ви хареса... А знае ли човек, може и да има продължение… :smile:
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот Кънчо Кожухаров » Съб Фев 26, 2011 3:33 am

Threed, засега разполагаме само със заявка за разказ. Няма как да получиш обратна реакция без да доразвиеш идеята си. Мисля още, че ще е добре да прочетеш и редактираш продължението, преди да го пуснеш тук, защото в първия откъс има грешки, които се виждат моментално: плата - плътта, забираше - забиваше, неправилното членуване и така нататък. Иначе разказът ти може да си спечели по-остри критики, отколкото заслужава; въпрос на учтивост е да го представиш на читателите си в най-добрия възможен вид.

Успех!
Кънчо Кожухаров
 
Мнения: 230
Регистриран на: Вто Мар 02, 2010 1:48 pm

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Съб Фев 26, 2011 4:47 am

Съгласен съм! За втори път ми правят забележка :sad: . Добре ще е да си взема поука и да проверявам по- внимателно писанията си.
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот Stanley3264 » Съб Фев 26, 2011 1:07 pm

Тъкмо стана интересно и ... няма повече! Ще пуснеш ли продължението?
И надявам се, няма да ми се разсърдиш, няколко фактологически забележки:
"Дори птичките не препарваха до това място. Стояха си там в онзи вакуум на острова, защитени от отровите." - Птиците не биха могли да дишат във вакуум.
"Четири букви, издълбани с някакъв тъп предмет." - сигурно е възможно, но поне аз не мога да си представя как може нещо да се издълбае с тъп предмет и то върху човешка кожа?
" Разказа не е нищо особено." - "Разказът", защото е подлог в изречението. Той и Кънчо Кожухаров ти намекна нещо такова, не знам точно това ли имаше предвид.
Не се притеснявай, това са дребни недостатъци. Иначе започва интересно, разпалва любопитството. Започва в приключенски стил в духа на "Стар трек" и "Старгейт Атлантис" - (между другото сред любимите ми филми). Важно е какво ще стане по-нататък, как ще се развие действието.
Stanley3264
 
Мнения: 124
Регистриран на: Вто Мар 02, 2010 6:34 pm

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Съб Фев 26, 2011 3:20 pm

Малко съм зает сега, но се надявам до 2-3 дни да пусна продължение. Колкото до фактологическите грешки- прав си. Вместо "вакуум", ще е по-добре "балон" и не "тъп", а "затъпен". Просто го писах късно вечерта, а и съм разсеян, когато проверявам, но ще се старая максимално правилно да напиша продължението, заедно с редактирана първа част. :smile:
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Пет Мар 04, 2011 12:05 am

Част първа- „Странстване”


Стоеше насред планини от лава. Кой беше той? Какво търсеше там? Изобщо знаеше ли къде се намира? Като се замисля… не. Нямаше никаква представа. Изглеждаше объркан. И как да е другояче, нали вървеше по безлюдна земя, осеяна с радиация. Дори птичките не припарваха до това място. Стояха си там, в онзи балон на острова, защитени от отровите. Въпреки това той крачеше, малко неуверено, но все пак се движеше. Дали знаеше накъде отива? Ето… Спря… Втренчи се нагоре… Какво търсеше и изобщо издирваше ли нещо? Странно… падна! Не го държаха краката. Погледна ръката си. Нещо пишеше на китката му… Четири букви, издълбани с някакъв затъпен предмет. Трудно се четяха... Имаха ли някакво значение? Сигурно да! Не виждаше ясно, но все пак ги разчете с изтерзан глас.
- Саяс…- едвам промълви.
Учудващо… Нищо не означаваха за него… Тогава защо толкова внимателно, а и болезнено, бяха изчовъркани в плътта му? Пак стана и тръгна. Приближаваше водата. Не! Не пий от нея! Тя е като коктейл от отрова… Късно… Жадно лочеше… Това е края му! Какво? Невъзможно! Вече трябваше да е труп… Човек не можеше да издържи, нито онези зверове- дедрите. Скапаните същества… отровиха планетата… Дори допир до кожата им носеше смърт. Мазна и слузести твари бяха те. Сякаш излезли от тинята… безформени и смърдящи. Колко необичайно… Този странник… Към кои принадлежеше?
Извика силно. Болеше го. Надали… Беше ядосан. Не и това не е! Защо крещеше тогава? Държеше се за глава. Подпря се с ръце и повърна кръв. Може би наближаваше края му? Че как иначе, тази радиация… Никой не може да я понася. Целият се гърчеше. Забиваше пръсти в калищата. Търкаляше се по земята. Да, сигурно… умираше. Очите му мърдаха бързо в различни посоки. Не ги контролираше. Явно мислеше за нещо. В съзнанието му се появяваха картини- разпокъсани… пребледнели… Спомени ли са? Няма какво друго да е!
Отново се изправи. Отиде до лавата. Докосна я и се опари. Държеше се като дете. Изглеждаше, че не знае нищо… Но как е възможно? Поне на тридесет години беше… Избяга оттам и срита няколко камъка, ядосан, че се нарани.
О, не! Идваха дедрите. Дявол да ги вземе… пак с тези токсични кораби! Бълваха отрови от двигателите и мърсяха навред… Да пукнат дано! Забелязаха Саяс… Сигурно това му бе името. Дошли са за него! Какво иначе ще дирят тук… Изтрепаха ни като кучета. Друго не могат да ни вземат… вече… Хванаха го в обсег, но чакай малко… Не искат да го убиват!? Какво тогава… Телепортираха го на борда. Защо им е? Та той дори себе си не познава…


Част втора- „Пробуждане”


Беше като кукла… безмълвен… покорен... сякаш безжизнен. Седнал на пода, в близост до товарния люк, по средата на ръждясалата секция, не помръдваше. Но защо очите му излъчваха такава празнота? Като на мъртвец… А дали притежаваше душа? Поне наличие на такава нямаше… Колко тъжно! Само една празна черупка... без чувства, без желания… Насреща му, няколко дедри, около дузина… обсъждаха нещо. Уплашени ли бяха? Не! По- скоро притеснени…
Дойдоха още двама. Бутаха тежка, метална… масивна кутия. Мръсници! Това бе от ония камери, в които запечатваха хуманоиди. Искаха да го пъхнат вътре. Жестоки, безскрупулни, хранещи се с плутоний и уран създания… Нямаше по- точно определение за техния вид… В природата им съществуваше единствено разруха… Не познаваха, що е обич… Нито пък добро… И как да е иначе, нали се тъпчеха с боклуци… От тях разума се промиваше… деформираше…
Бавно се приближаваха към него. Но защо толкова плахо? Какво можеше да им направи? Та той беше по- беззащитен и от дете… По дяволите! Затвориха го в капсулата… Поне да го убият, не могат! Радиацията не му въздействаше, а тя е тяхната сила. Но ако искаха, щяха да го застрелят с плазмените оръжия… Все пак, не са сред най- умните раси из Космоса… И въпреки това замисляха нещо… Какви ли планове крояха…
Започнаха разговор… Дори езикът им бе неприятен… Някакви шушукащи и цъкащи звуци.
- На къде, генерале?
- Не е ли ясно?! Към Ма’ар… Само там можем да открием Зератон… Дано да ни свърши работа!
- Да, сър! Ще задам координатите!
Саяс гледаше към тях с каменното си изражение. Чуваше ли какво си говорят… разбираше ли? Не, невъзможно! Камерата е звукоизолирана… Или пък… Да! Има начин… По трептенията… Преди време човеците изучаваха езика им посредством вибрациите на звуците, а био- технолозите изобретиха чип, който драстично повишава сетивността. Чрез него се засичаше и най- лекия шум или движение до двеста метра. Имплантираше се единствено на военни… Явно и той притежаваше такъв… Значи, все пак, е имал предистория… Но какво ли се е случило с него?
Курсът бе въведен в бордовия компютър. Но защо толкова бързаха? Какво ги безпокоеше? За първи път проличаваше страх в техните действия… Странно, нали? Покоряваха и унищожава светове, просто ей така… А сега, трепереха пред някакъв странник… Нужно ли им бе това подобие на човек? Имаше ли нещо специално в него? Само въпроси… Ясен отговор липсваше…
Корабът се разтресе. Някой го нападна. Пирати ли бяха? Невъзможно! Не са толкова глупави! Тогава кой? Сигурно… призракоподобните… Те биха се осмелили. Чудати твари… Съставени от ектоплазма, преминаваха в различни нюанси на видимостта. Рееха се безцелно из Космоса, но изпречи ли им се нещо, сееха разруха, подобно на дедрите. Нанасяха щети… Откъснаха парче метал… Удар след удар блъскаха корпуса с дългите си пипала, докато последва взрив. Сега, можеха да се успокоят и продължат. А Саяс? Той се носеше в безтегловността с отделения отломък… Такава ли бе съдбата му? Това ли му е отредила… да умре сред спокойствието на черната материя… Само времето ще покаже!
Отнякъде се появи совалка- малка, ръждясала… напукана, от ония, които се въртяха наблизо, за да събират остатъците след призракоподобните. Наричаха ги „лешоядите”. Капитанът ѝ съзря камерата. За боклукчии като тях, това си бе цяло съкровище… Дори не се замислеха и бързо я качиха в трюма.
Алия гледаше товара. Колко плашещо дете само… Едното ѝ око се закриваше от метална пластина, забита с болтове в черепа ѝ, а ръцете- целите в рани и белези. Носеше бледо- зелена, раздърпана рокля, вероятно ушита отдавна, от времето, когато нейният вид- ейлите, още обитаваше родната си планета. Всичко, обаче, се промени след инвазиите на дедрите. Много цивилизации изчезнаха, а малкото спасени- покорно се подчиниха и бавно и мъчително залязваха под радиационните лъчения, докато шепа оцелели, като нея, останаха бездомни… безпризорни… едва ли не атракция…
- Лейди Сае, вътре има човек.
- Какво?! Извади го… Ама че дете…
- Да, госпожо!
- Отивам да съобщя на капитана… Пак проблеми… Този път ще вика…
Малкото момиче отвори капсулата. Хвана за ръка Саяс и го заведе в контролната зала. Постави го да седне на някакъв стол. А той изпълняваше… като марионетка… Нямаше възражения… Нито желания… Просто една статуя. Единствено дишането му показваше, че е жив. Пак това ужасяващо усещане… пробождаше главата му. Падна на пода, гърчейки се… В съзнанието му изскачаха картини… отново неясни… безсмислени… С него ли са свързани? Дявол да го вземе, нямаше представа… Повърна кръв и всичко затихна… Лежеше свит на кълбо и трепереше…
- Лейди… Госпожо, човекът… Болен е!
- Мамка му! Ще ни зарази всички! Най- добре… да го изхвърлим!
- Не!- намеси се капитан Рат.- Щом е бил в тази капсула, ще е ценен! По- добре да го задържим!
- Съобразителен както винаги!- отвърна Сае като срита с хидравличната си протеза странника.
- Алия, наглеждай го! Така като гледам, е беззащитен! Ние ще се видим с прекупвача като пристигнем!
- Да, сър!- отвърна с усмивка.
Кацнаха на станция „Нова надежда”. Иронично наименование, нали? Някога, това място, бе убежище за бездомните, но сега- прогниваше от бедност и разврат… без правила… без контрол… истинска утопия за престъпността… Мнозина върлуваха по коридорите… убиваха… мамеха… просто хулиганстваха… или пък тънеха в отчаяние, чакайки залеза на своя вид след смъртта си… Каква надежда е това? Никаква… Поредната заблуда за странстващите…
Рат и Сае слязоха от совалката. Алия надзираваше странника и го гледаше любопитно… Все пак си беше дете… и въпреки грозната ѝ, плашеща външност, окото и излъчваше доброта и невинност…
- Как се казваш?
- Не знам!
- На колко си години?
- Не знам!
- От къде си?
- Не знам!
- Какво знаеш?!
- Не знам!
- А-а-а…- ядоса се тя.
Тропна нервно с крак, скръсти ръце от незадоволство и се обърна с гръб. Той стоеше и не помръдваше. Питаха ли го- отговаряше… Нищо повече…Никакви емоции… Даже поколебаване не показваше…
Момичето надникна през рамо и отново се извърна към него. Втренчи поглед и със сърдита физиономия се опита да го заприказва:
- Можеш ли поне да се усмихваш?!
- Не!- със студен глас, като по протокол, ѝ отвърна.
- Тогава ще те науча!
Хвана го за бузите и ги опъна… Разтягаше ги, ту на ляво, ту на дясно. Изглеждаше нелепо… сякаш ял нещо развалено… Въпреки това придобиваше весело изражение…
- Не си играй със стоката!- обади се Рат.
- Остави я! Нищо лошо не прави! Хайде, Алия, тръгваме! Намерихме купувач за него!
- Но… лейди Сае… Не може ли да го задържим?
- Не! Не ти е домашен любимец! Ще ти вземем норски червей… Поне изпълнява номера…
- Съжалявам…- обърна се към странника.
Отидоха в някакво заведение. Каква лудница само?! Беше претъпкано място- рай за разбойника… Блестяха светлини. Танцьорки се кълчеха на пилоните и върху бара. А там… в далечния ъгъл, на сепарето, един смъркаше странна, зелена, димяща напитка през хобота си, докато друг пускаше пипала на сервитьорката. Барманът правеше коктейли с осемте си ръце, а с останалите две забърсваше чаши. Сае разблъскваше застаналите пред нея, докато вървяха навътре.
- Елате с мен! Шефът ми ви чака!- спря ги дебела, с лула в устата и предизвикваща погнуса жена.
Те я последваха, влязоха през ръждясалата врата зад бара и се настаниха на канапето. Срещу тях стоеше прекупвача- мазен, едър, с провиснали сланини и гнойни рани по тялото си. Вдигна ръка и силно удари по бюрото.
- Това ли е стоката?!- погледна към Саяс.
- Да!
- Добре… много добре!
- Нека говорим по същество!- обади се Рат.- Искаме половин милион кредита!
- О-о, не сте ме разбрали! Казах, че искам стоката! Не съм споменавал, че ще платя!
- Какво…
- Разбирате ли, дедрите го издирват навсякъде… А аз съм им длъжник… Затова ще го задържа и ще им го предам!
- Няма да стане това!- намеси се Сае.
- Не ме разсмивайте! Добре знам, че няма да се съгласите! Разбрах интересни неща за вас… Капитанът е бивш терорист, ако не се лъжа… Пръв след листата за издирване… А ти… Май ще е по- добре да те наричам „Кървавата лейди”! Кажи ми, наистина ли си заклала дузина създания и то само с нож!
- Е, значи си запознат с нас! Как смяташ да ни спреш?
- Ха-ха-ха! Аз, да ви спра? Не съм способен… нито моите хора… Но те си искат своето! Лично са дошли за този човек… Моята печалба е от главите ви… Доста голяма награда има за тях. А и момичето, ще ми е приятно да прекарам една вечер с нея!
Вратата се отвори. Скърцаше дразнещо, като че ли предупреждаваше за опасността. Влязоха неколцина дедри, зловещи както винаги, готови да нападат. Бяха изгубили човека и искаха да си го върнат.
Сае стреля към тях, но безрезултатно… Лазерът се просмука от слузестата им кожа и изпари… Обърна се срещу прекупвача, гръмна го и се усмихна ехидно. Започна престрелка.
- По дяволите, лейди! Да бягаме!- сопна се капитана.
Тримата скочиха през прозореца, а Саяс ги последва. За първи път взе самостоятелно решения. Защо го направи? Възможно ли е да има желания, но да ги потиска? И той… не знаеше… Дори не проумяваше реакцията си…
- Мамка му! Защо ни последва?! Точно сега ли трябваше да си решителен!- каза Рат и го блъсна до стената.
- Остави го! Не му е времето сега! Трябва да стигнем до совалката…
- С него… Невъзможно! Като мишена сме!
- Ще млъкнеш ли?!- ядоса се Сае.- Щом ни е последвал, ще дойде с нас! Няма какво повече да обсъждаме!
- Без мен тогава…
- Подъл страхливец! Върви, където искаш! Да тръгваме, Алия!
Странникът се приближи до малкото момиче, хвана я за ръка и здраво я стисна. Какво се случваше с него? До сега действаше без емоции… без рискове… Сигурно… се е привързал към детето… Но нали, именно той, не трепна пред смъртта, нито пък се отчая, летейки сред мрачното спокойствие на Космоса… Защо точно това малко, грозновато и плашещо същество предизвикваше такива реакции в него… Как разчупи ледената му обвивката? Няма значение… Сега имаха по- големи проблеми…
Навсякъде имаше дедри. Подлите твари бяха окупирали станцията и ги търсеха. Движеха се на групи и разпръскваха радиация.
Всичко живо се покриваше... Не искаше да се изложи на отровните изпарения. Дори Рат се свиваше като плъх в канализацията. Страхуваше се да не го намерят и убият. Само Сае, Алия и Саяс стояха до една сграда и мислеха. Как ли щяха да постъпят? Ще следват ли предначертан план, за да достигнат совалката? Не! Това не е присъщо на лейдито… Стана, погледна към тях и въздъхна тежко от напрежение… Какво замисляше тази жена…
- Хей!-каза тя.- Слушайте внимателно! Аз ще изляза и ще привлека тяхното внимание, а вие бягате към кораба! Ясно ли е?
- Но, госпожо…
- Няма друг начин! Дори въздухопроводите са под наблюдават…
Раздвижи механичната си протезата и хукна с викове към дедрите. Стреляше на посоки и макар че виждаше безсилието си, изпитваше истинска наслада. Погледът и придоби фанатичен блясък, а усмивката се превърна в налудничав смях.
По същото време, отстрани, бавно се промъкваха другите двама. Сае забеляза това и хукна в другата посока. Враговете им я последваха… Защо се жертваше за тях? Какво знаеше, което те не? Нищо! Просто подозираше, че в странника има нещо важно… Все пак, за да го издирват толкова усилено, не можеше да е другояче…
Бягаха към совалката,без пречки, без затруднения. Стигнаха пред нея, отвориха херметичната врата и влязоха. Но защо не помръдваха? Притесняваше ли ги нещо? Да… Срещу тях стоеше Рат… окървавен… посинял… на рани от радиацията… едвам провлачваше омаломощеното си тяло. Протегна ръка… Явно искаше да им каже нещо… Малкото момиче се приближи, а той едвам прошепна:
- Съжалявам… Не исках…
Закашля се… заби лице в пода и издъхна… Но как се озова там? Нали се укриваше в каналите… И защо изглеждаше пребит? Нахлуха дедрите… Ето кой го е подредил така… Насочиха оръжията си към бегълците и ги притиснаха към ъгъла.
- Най- после… Открихме го!- извика някой.
Детето се притесни… Цялата трепереше… Много добре знаеше, че странника е беззащитен… Това още повече я плашеше…
- Моля те, помогни ми! Моля те…
Саяс мълчеше… Не знаеше какво да прави… Чудеше се… Преди и това не умееше… Колко нелепо… Дори врагът очакваше да стои като послушник… Прободе го остра, натрапчива болка… Съзнанието му се изпълни от картини… Пак това мъчително усещане, но далеч по- силно от предходните… Спомените се сменяха един след друг и преливаха в главата му… Не можеше да ги асимилира всичките… Извика… удряше по пода… От носът му се стичаше кръв… очите му почерняха…
- Какво правите? Оставете детето!- каза той.
Замахна с ръка и разсече един от дедрите. Движенията му бяха бързи, почти недоловими. Хвана друг, а съществото се стопи и сля с него… Уплашени, откриха стрелба, но изстрелите не го ловяха… Постепенно уби всички… Невероятно! Никой не можеше да ги докосне, а той- даже ги умъртви… Спря… Погледна към Алия… Дали и нея ще убие? Хвана я за главата и здраво я стисна… Но защо? Недей! Какво… Лекуваше тялото и от радиация… Колко необичайно… Как е възможно това?! Отново придоби нормален вид…
- Благодаря!- каза момичето.- Какво ще правим сега?
- Можеш ли да управляваш совалката?!
- Да!
- Добре тогава! Отиваме към Ма’ар! Въведи координатите!
Тя застана пред бордовия компютър и зададе курс. После погледна към него и попита:
- Кой си ти...?
- Нямам представа! Това искам да разбера! Единственото, което знам е, че някой си… Зератон… може да ми каже…
- Ако ще ходим там, ще ти трябва прикритие…
Отиде до някакъв сандък и извади тъмно кафява, закърпена роба. Подаде му я и се усмихна.
- Облечи я! Трябва да закриеш лицето си…
- Благодаря, за всичко… Ти ми помогна да се пробудя…- отвърна и.
Все още не разбираше много неща. Не знаеше кой е… нито от къде е… Но на всяка цена искаше да научи… В главата му циркулираха спомени, толкова бледи и далечни, че не можеше да се докосне до тях. Поне сега не се държеше бездушно… Вече не беше просто предмет…
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот Stanley3264 » Пет Мар 04, 2011 1:37 pm

Все по-интересно става. Публикувал ли си до сега нещо и къде?
Stanley3264
 
Мнения: 124
Регистриран на: Вто Мар 02, 2010 6:34 pm

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Пет Мар 04, 2011 1:48 pm

Не, нямам публикации... Единствено участвам в конкурси, но, за да кача още разкази тук, трябва да изчакам да отминат самите състезания, заради правилата в тях :)
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Пет Мар 04, 2011 5:14 pm

Продължението и заключителната част, заедно с 1ва и 2ра, мисля да публикувам в нова тема, за да изглежда по- подредено :smile:
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот robinofloksli » Пон Мар 07, 2011 11:50 pm

Стилът в първата част е хубав, той ме накара да прочета докрай този разказ, който има един много сериозен недостатък - няма история. Има последователност от събития без всякакъв смисъл, претрупан е с ненужни подробности, светът в който се случват нещата в началото загатваше интерес, после стана скучен. Някакви вогони преследват някого неясно защо, космически пирати се намесват в действието, после нашия избива всички, ей така, щото се оказва, че може. Загадката е прекалено постна (кой е главния герой и защо е такъв) за да задържи читателски интерес.
Добрата стилистика е сред плюсовете, но всъщност и там има много работа.
Искрен приятелски съвет - преди да седнеш да пишеш много добре помисли какво и как ще напишеш. И потърси в уикипедия думичката завръзка
Да не се взема насериозно...
Аватар
robinofloksli
Модератор
 
Мнения: 1695
Регистриран на: Сря Яну 08, 2003 2:15 pm

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Вто Мар 08, 2011 1:51 pm

Благодаря за коментара и съвета! Ще го имам напредвид :)
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот robinofloksli » Вто Мар 08, 2011 5:08 pm

Threed написа:Благодаря за коментара и съвета! Ще го имам напредвид :)


Много се радвам, че не реагираш негативно, ако наистина е така. Повечето хора приемат критиката като лична обида. Ние не се познаваме, но вярвам че можеш да напишеш нещо наистина интересно, ако се постараеш повече. Ще следя изявите ти в тази секция.
Да не се взема насериозно...
Аватар
robinofloksli
Модератор
 
Мнения: 1695
Регистриран на: Сря Яну 08, 2003 2:15 pm

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Сря Мар 09, 2011 2:42 am

Та нали за това е критиката- да покаже плюсовете и минусите. Няма причина да реагирам остро.
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Пет Мар 18, 2011 2:54 am

Част първа- „Странстване”


Стоеше насред планини от лава. Кой беше той? Какво търсеше там? Изобщо знаеше ли къде се намира? Като се замисля… не. Нямаше никаква представа. Изглеждаше объркан. И как да е другояче, нали вървеше по безлюдна земя, осеяна с радиация. Дори птичките не припарваха до това място. Стояха си там, в онзи балон на острова, защитени от отровите. Въпреки това той крачеше, малко неуверено, но все пак се движеше. Дали знаеше накъде отива? Ето… Спря… Втренчи се нагоре… Какво търсеше и изобщо издирваше ли нещо? Странно… падна! Не го държаха краката. Погледна ръката си. Нещо пишеше на китката му… Четири букви, издълбани с някакъв затъпен предмет. Трудно се четяха... Имаха ли някакво значение? Сигурно да! Не виждаше ясно, но все пак ги разчете с изтерзан глас.
- Саяс…- едвам промълви.
Учудващо… Нищо не означаваха за него… Тогава защо толкова внимателно, а и болезнено, бяха изчовъркани в плътта му? Пак стана и тръгна. Приближаваше водата. Не! Не пий от нея! Тя е като коктейл от отрова… Късно… Жадно лочеше… Това е края му! Какво? Невъзможно! Вече трябваше да е труп… Човек не можеше да издържи, нито онези зверове- дедрите. Скапаните същества… отровиха планетата… Дори допир до кожата им носеше смърт. Мазна и слузести твари бяха те. Сякаш излезли от тинята… безформени и смърдящи. Колко необичайно… Този странник… Към кои принадлежеше?
Извика силно. Болеше го. Надали… Беше ядосан. Не и това не е! Защо крещеше тогава? Държеше се за глава. Подпря се с ръце и повърна кръв. Може би наближаваше края му? Че как иначе, тази радиация… Никой не може да я понася. Целият се гърчеше. Забиваше пръсти в калищата. Търкаляше се по земята. Да, сигурно… умираше. Очите му мърдаха бързо в различни посоки. Не ги контролираше. Явно мислеше за нещо. В съзнанието му се появяваха картини- разпокъсани… пребледнели… Спомени ли са? Няма какво друго да е!
Отново се изправи. Отиде до лавата. Докосна я и се опари. Държеше се като дете. Изглеждаше, че не знае нищо… Но как е възможно? Поне на тридесет години беше… Избяга оттам и срита няколко камъка, ядосан, че се нарани.
О, не! Идваха дедрите. Дявол да ги вземе… пак с тези токсични кораби! Бълваха отрови от двигателите и мърсяха навред… Да пукнат дано! Забелязаха Саяс… Сигурно това му бе името. Дошли са за него! Какво иначе ще дирят тук… Изтрепаха ни като кучета. Друго не могат да ни вземат… вече… Хванаха го в обсег, но чакай малко… Не искат да го убиват!? Какво тогава… Телепортираха го на борда. Защо им е? Та той дори себе си не познава…


Част втора- „Пробуждане”


Беше като кукла… безмълвен… покорен... сякаш безжизнен. Седнал на пода, в близост до товарния люк, по средата на ръждясалата секция, не помръдваше. Но защо очите му излъчваха такава празнота? Като на мъртвец… А дали притежаваше душа? Поне наличие на такава нямаше… Колко тъжно! Само една празна черупка... без чувства, без желания… Насреща му, няколко дедри, около дузина… обсъждаха нещо. Уплашени ли бяха? Не! По- скоро притеснени…
Дойдоха още двама. Бутаха тежка, метална… масивна кутия. Мръсници! Това бе от ония камери, в които запечатваха хуманоиди. Искаха да го пъхнат вътре. Жестоки, безскрупулни, хранещи се с плутоний и уран създания… Нямаше по- точно определение за техния вид… В природата им съществуваше единствено разруха… Не познаваха, що е обич… Нито пък добро… И как да е иначе, нали се тъпчеха с боклуци… От тях разума се промиваше… деформираше…
Бавно се приближаваха към него. Но защо толкова плахо? Какво можеше да им направи? Та той беше по- беззащитен и от дете… По дяволите! Затвориха го в капсулата… Поне да го убият, не могат! Радиацията не му въздействаше, а тя е тяхната сила. Но ако искаха, щяха да го застрелят с плазмените оръжия… Все пак, не са сред най- умните раси из Космоса… И въпреки това замисляха нещо… Какви ли планове крояха…
Започнаха разговор… Дори езикът им бе неприятен… Някакви шушукащи и цъкащи звуци.
- На къде, генерале?
- Не е ли ясно?! Към Ма’ар… Само там можем да открием Зератон… Дано да ни свърши работа!
- Да, сър! Ще задам координатите!
Саяс гледаше към тях с каменното си изражение. Чуваше ли какво си говорят… разбираше ли? Не, невъзможно! Камерата е звукоизолирана… Или пък… Да! Има начин… По трептенията… Преди време човеците изучаваха езика им посредством вибрациите на звуците, а био- технолозите изобретиха чип, който драстично повишава сетивността. Чрез него се засичаше и най- лекия шум или движение до двеста метра. Имплантираше се единствено на военни… Явно и той притежаваше такъв… Значи, все пак, е имал предистория… Но какво ли се е случило с него?
Курсът бе въведен в бордовия компютър. Но защо толкова бързаха? Какво ги безпокоеше? За първи път проличаваше страх в техните действия… Странно, нали? Покоряваха и унищожава светове, просто ей така… А сега, трепереха пред някакъв странник… Нужно ли им бе това подобие на човек? Имаше ли нещо специално в него? Само въпроси… Ясен отговор липсваше…
Корабът се разтресе. Някой го нападна. Пирати ли бяха? Невъзможно! Не са толкова глупави! Тогава кой? Сигурно… призракоподобните… Те биха се осмелили. Чудати твари… Съставени от ектоплазма, преминаваха в различни нюанси на видимостта. Рееха се безцелно из Космоса, но изпречи ли им се нещо, сееха разруха, подобно на дедрите. Нанасяха щети… Откъснаха парче метал… Удар след удар блъскаха корпуса с дългите си пипала, докато последва взрив. Сега, можеха да се успокоят и продължат. А Саяс? Той се носеше в безтегловността с отделения отломък… Такава ли бе съдбата му? Това ли му е отредила… да умре сред спокойствието на черната материя… Само времето ще покаже!
Отнякъде се появи совалка- малка, ръждясала… напукана, от ония, които се въртяха наблизо, за да събират остатъците след призракоподобните. Наричаха ги „лешоядите”. Капитанът ѝ съзря камерата. За боклукчии като тях, това си бе цяло съкровище… Дори не се замислеха и бързо я качиха в трюма.
Алия гледаше товара. Колко плашещо дете само… Едното ѝ око се закриваше от метална пластина, забита с болтове в черепа ѝ, а ръцете- целите в рани и белези. Носеше бледо- зелена, раздърпана рокля, вероятно ушита отдавна, от времето, когато нейният вид- ейлите, още обитаваше родната си планета. Всичко, обаче, се промени след инвазиите на дедрите. Много цивилизации изчезнаха, а малкото спасени- покорно се подчиниха и бавно и мъчително залязваха под радиационните лъчения, докато шепа оцелели, като нея, останаха бездомни… безпризорни… едва ли не атракция…
- Лейди Сае, вътре има човек.
- Какво?! Извади го… Ама че дете…
- Да, госпожо!
- Отивам да съобщя на капитана… Пак проблеми… Този път ще вика…
Малкото момиче отвори капсулата. Хвана за ръка Саяс и го заведе в контролната зала. Постави го да седне на някакъв стол. А той изпълняваше… като марионетка… Нямаше възражения… Нито желания… Просто една статуя. Единствено дишането му показваше, че е жив. Пак това ужасяващо усещане… пробождаше главата му. Падна на пода, гърчейки се… В съзнанието му изскачаха картини… отново неясни… безсмислени… С него ли са свързани? Дявол да го вземе, нямаше представа… Повърна кръв и всичко затихна… Лежеше свит на кълбо и трепереше…
- Лейди… Госпожо, човекът… Болен е!
- Мамка му! Ще ни зарази всички! Най- добре… да го изхвърлим!
- Не!- намеси се капитан Рат.- Щом е бил в тази капсула, ще е ценен! По- добре да го задържим!
- Съобразителен както винаги!- отвърна Сае като срита с хидравличната си протеза странника.
- Алия, наглеждай го! Така като гледам, е беззащитен! Ние ще се видим с прекупвача като пристигнем!
- Да, сър!- отвърна с усмивка.
Кацнаха на станция „Нова надежда”. Иронично наименование, нали? Някога, това място, бе убежище за бездомните, но сега- прогниваше от бедност и разврат… без правила… без контрол… истинска утопия за престъпността… Мнозина върлуваха по коридорите… убиваха… мамеха… просто хулиганстваха… или пък тънеха в отчаяние, чакайки залеза на своя вид след смъртта си… Каква надежда е това? Никаква… Поредната заблуда за странстващите…
Рат и Сае слязоха от совалката. Алия надзираваше странника и го гледаше любопитно… Все пак си беше дете… и въпреки грозната ѝ, плашеща външност, окото и излъчваше доброта и невинност…
- Как се казваш?
- Не знам!
- На колко си години?
- Не знам!
- От къде си?
- Не знам!
- Какво знаеш?!
- Не знам!
- А-а-а…- ядоса се тя.
Тропна нервно с крак, скръсти ръце от незадоволство и се обърна с гръб. Той стоеше и не помръдваше. Питаха ли го- отговаряше… Нищо повече…Никакви емоции… Даже поколебаване не показваше…
Момичето надникна през рамо и отново се извърна към него. Втренчи поглед и със сърдита физиономия се опита да го заприказва:
- Можеш ли поне да се усмихваш?!
- Не!- със студен глас, като по протокол, ѝ отвърна.
- Тогава ще те науча!
Хвана го за бузите и ги опъна… Разтягаше ги, ту на ляво, ту на дясно. Изглеждаше нелепо… сякаш ял нещо развалено… Въпреки това придобиваше весело изражение…
- Не си играй със стоката!- обади се Рат.
- Остави я! Нищо лошо не прави! Хайде, Алия, тръгваме! Намерихме купувач за него!
- Но… лейди Сае… Не може ли да го задържим?
- Не! Не ти е домашен любимец! Ще ти вземем норски червей… Поне изпълнява номера…
- Съжалявам…- обърна се към странника.
Отидоха в някакво заведение. Каква лудница само?! Беше претъпкано място- рай за разбойника… Блестяха светлини. Танцьорки се кълчеха на пилоните и върху бара. А там… в далечния ъгъл, на сепарето, един смъркаше странна, зелена, димяща напитка през хобота си, докато друг пускаше пипала на сервитьорката. Барманът правеше коктейли с осемте си ръце, а с останалите две забърсваше чаши. Сае разблъскваше застаналите пред нея, докато вървяха навътре.
- Елате с мен! Шефът ми ви чака!- спря ги дебела, с лула в устата и предизвикваща погнуса жена.
Те я последваха, влязоха през ръждясалата врата зад бара и се настаниха на канапето. Срещу тях стоеше прекупвача- мазен, едър, с провиснали сланини и гнойни рани по тялото си. Вдигна ръка и силно удари по бюрото.
- Това ли е стоката?!- погледна към Саяс.
- Да!
- Добре… много добре!
- Нека говорим по същество!- обади се Рат.- Искаме половин милион кредита!
- О-о, не сте ме разбрали! Казах, че искам стоката! Не съм споменавал, че ще платя!
- Какво…
- Разбирате ли, дедрите го издирват навсякъде… А аз съм им длъжник… Затова ще го задържа и ще им го предам!
- Няма да стане това!- намеси се Сае.
- Не ме разсмивайте! Добре знам, че няма да се съгласите! Разбрах интересни неща за вас… Капитанът е бивш терорист, ако не се лъжа… Пръв след листата за издирване… А ти… Май ще е по- добре да те наричам „Кървавата лейди”! Кажи ми, наистина ли си заклала дузина създания и то само с нож!
- Е, значи си запознат с нас! Как смяташ да ни спреш?
- Ха-ха-ха! Аз, да ви спра? Не съм способен… нито моите хора… Но те си искат своето! Лично са дошли за този човек… Моята печалба е от главите ви… Доста голяма награда има за тях. А и момичето, ще ми е приятно да прекарам една вечер с нея!
Вратата се отвори. Скърцаше дразнещо, като че ли предупреждаваше за опасността. Влязоха неколцина дедри, зловещи както винаги, готови да нападат. Бяха изгубили човека и искаха да си го върнат.
Сае стреля към тях, но безрезултатно… Лазерът се просмука от слузестата им кожа и изпари… Обърна се срещу прекупвача, гръмна го и се усмихна ехидно. Започна престрелка.
- По дяволите, лейди! Да бягаме!- сопна се капитана.
Тримата скочиха през прозореца, а Саяс ги последва. За първи път взе самостоятелно решения. Защо го направи? Възможно ли е да има желания, но да ги потиска? И той… не знаеше… Дори не проумяваше реакцията си…
- Мамка му! Защо ни последва?! Точно сега ли трябваше да си решителен!- каза Рат и го блъсна до стената.
- Остави го! Не му е времето сега! Трябва да стигнем до совалката…
- С него… Невъзможно! Като мишена сме!
- Ще млъкнеш ли?!- ядоса се Сае.- Щом ни е последвал, ще дойде с нас! Няма какво повече да обсъждаме!
- Без мен тогава…
- Подъл страхливец! Върви, където искаш! Да тръгваме, Алия!
Странникът се приближи до малкото момиче, хвана я за ръка и здраво я стисна. Какво се случваше с него? До сега действаше без емоции… без рискове… Сигурно… се е привързал към детето… Но нали, именно той, не трепна пред смъртта, нито пък се отчая, летейки сред мрачното спокойствие на Космоса… Защо точно това малко, грозновато и плашещо същество предизвикваше такива реакции в него… Как разчупи ледената му обвивката? Няма значение… Сега имаха по- големи проблеми…
Навсякъде имаше дедри. Подлите твари бяха окупирали станцията и ги търсеха. Движеха се на групи и разпръскваха радиация.
Всичко живо се покриваше... Не искаше да се изложи на отровните изпарения. Дори Рат се свиваше като плъх в канализацията. Страхуваше се да не го намерят и убият. Само Сае, Алия и Саяс стояха до една сграда и мислеха. Как ли щяха да постъпят? Ще следват ли предначертан план, за да достигнат совалката? Не! Това не е присъщо на лейдито… Стана, погледна към тях и въздъхна тежко от напрежение… Какво замисляше тази жена…
- Хей!-каза тя.- Слушайте внимателно! Аз ще изляза и ще привлека тяхното внимание, а вие бягате към кораба! Ясно ли е?
- Но, госпожо…
- Няма друг начин! Дори въздухопроводите са под наблюдават…
Раздвижи механичната си протезата и хукна с викове към дедрите. Стреляше на посоки и макар че виждаше безсилието си, изпитваше истинска наслада. Погледът и придоби фанатичен блясък, а усмивката се превърна в налудничав смях.
По същото време, отстрани, бавно се промъкваха другите двама. Сае забеляза това и хукна в другата посока. Враговете им я последваха… Защо се жертваше за тях? Какво знаеше, което те не? Нищо! Просто подозираше, че в странника има нещо важно… Все пак, за да го издирват толкова усилено, не можеше да е другояче…
Бягаха към совалката,без пречки, без затруднения. Стигнаха пред нея, отвориха херметичната врата и влязоха. Но защо не помръдваха? Притесняваше ли ги нещо? Да… Срещу тях стоеше Рат… окървавен… посинял… на рани от радиацията… едвам провлачваше омаломощеното си тяло. Протегна ръка… Явно искаше да им каже нещо… Малкото момиче се приближи, а той едвам прошепна:
- Съжалявам… Не исках…
Закашля се… заби лице в пода и издъхна… Но как се озова там? Нали се укриваше в каналите… И защо изглеждаше пребит? Нахлуха дедрите… Ето кой го е подредил така… Насочиха оръжията си към бегълците и ги притиснаха към ъгъла.
- Най- после… Открихме го!- извика някой.
Детето се притесни… Цялата трепереше… Много добре знаеше, че странника е беззащитен… Това още повече я плашеше…
- Моля те, помогни ми! Моля те…
Саяс мълчеше… Не знаеше какво да прави… Чудеше се… Преди и това не умееше… Колко нелепо… Дори врагът очакваше да стои като послушник… Прободе го остра, натрапчива болка… Съзнанието му се изпълни от картини… Пак това мъчително усещане, но далеч по- силно от предходните… Спомените се сменяха един след друг и преливаха в главата му… Не можеше да ги асимилира всичките… Извика… удряше по пода… От носът му се стичаше кръв… очите му почерняха…
- Какво правите? Оставете детето!- каза той.
Замахна с ръка и разсече един от дедрите. Движенията му бяха бързи, почти недоловими. Хвана друг, а съществото се стопи и сля с него… Уплашени, откриха стрелба, но изстрелите не го ловяха… Постепенно уби всички… Невероятно! Никой не можеше да ги докосне, а той- даже ги умъртви… Спря… Погледна към Алия… Дали и нея ще убие? Хвана я за главата и здраво я стисна… Но защо? Недей! Какво… Лекуваше тялото и от радиация… Колко необичайно… Как е възможно това?! Отново придоби нормален вид…
- Благодаря!- каза момичето.- Какво ще правим сега?
- Можеш ли да управляваш совалката?!
- Да!
- Добре тогава! Отиваме към Ма’ар! Въведи координатите!
Тя застана пред бордовия компютър и зададе курс. После погледна към него и попита:
- Кой си ти...?
- Нямам представа! Това искам да разбера! Единственото, което знам е, че някой си… Зератон… може да ми каже…
- Ако ще ходим там, ще ти трябва прикритие…
Отиде до някакъв сандък и извади тъмно кафява, закърпена роба. Подаде му я и се усмихна.
- Облечи я! Трябва да закриеш лицето си…
- Благодаря, за всичко… Ти ми помогна да се пробудя…- отвърна и.
Все още не разбираше много неща. Не знаеше кой е… нито от къде е… Но на всяка цена искаше да научи… В главата му циркулираха спомени, толкова бледи и далечни, че не можеше да се докосне до тях. Поне сега не се държеше бездушно… Вече не беше просто предмет…


Част трета- „Крахът на една цивилизация”


Ма’ар… върхът в индустриалното развитие и инженерната мисъл… Представляваше изкуствена планета, изградена от метал, в сърцевината на която се намираше гравитационно ядро, а по повърхността- генератори на атмосфера… Като спътник обикаляше около Проксим- синият гигант и използваше водните му запаси. Хиляди колонии обитаваха ръждясалите и земи… едни, за да работят във многобройните фабрики, а други… да развиват подземния си бизнес…
Естествено положението се промени с появата на дедрите… не много и все пак значително… Производителността, научното дело, дори наемните убийци служеха в тяхна полза… А най- лошото бе, че никой не знаеше, даже и не подозираше, за съществуването им до тогава… Просто, ей така, дойдоха от далечната мъглявина „Ω13” (омега 13) и започнаха да завладяват…
Зад огромната сянка на Проксим бавно се появяваше совалката на Алия и Саяс. Дълго и изморително летяха, но най- после успяха да достигнат целта си… Разбира се, за да проникнат и кацнат на Ма’ар, се изискваше повече от късмет… Имаше два начина, чрез които можеха да го направят… Кой ли щяха да изберат и дали щеше да е удачен? Ако предпочитат първия, то шансовете им ще са малки, не за друго, ами необходимостта от документи и пропуски ще ги поставят в неизгодно положение. Определено не притежаваха такива, а и странника се издирваше усилено. Немислимо е да се спрат на него… Оставаше им вторият, нелегалният…
- Трябва да се прекачим към танкера…- каза момичето.
- Защо?
- Ако искаме да стигнем успешно, това е варианта…
- Хм… Дано да знаеш какво правиш…
- Със сигурност!- отвърна ентусиазирано.
Не за първи път проникваше така… Преди време, заедно със Сае, закупиха няколко сандъка с плазмени оръжия, именно от това място, но сегашната ситуация изискваше по- голяма предпазливост. В случая не ставаше въпрос за дребно мошеничество и някаква маловажна, тъмна сделка, а за собствените им животи… и макар че не осъзнаваха причините, заради които попаднаха в това положение, бяха силно решени да ги разберат, каквото и да им коства…
Скачиха се с танкера и слязоха на борда. Алия се оглеждаше … Явно търсеше нещо…
- Какво правим?!- попита Саяс.
- Трябва да открия един познат… Той ще ни помогне…
Повървяха из доковете, когато момиче спря…
- Ето го! Това е той…- посочи към някой.
Създанието изглеждаше страховито… Беше поне два, ако не и повече, метра високо, космато и със закривена физиономия… Наричаха го Маджи и всеки, който го познаваше, знаеше, че е весел и забавен тип, но винаги търсеше изгода и лесна печалба…
- Хей, Маджи!
- Какво правиш тук?- зачуди се гиганта.
- По работа…
- А къде е Сае?
- Няма я…
- Пак се е забъркала в нещо, нали?
- Ами… знаеш я… Искам да ми помогнеш за нещо… да стигна до Ма’ар…
- Хм, какво ще прави едно малко дете там и то самo?
- Не съм сама! Той е с мен!- дръпна за ръка Саяс.
- Кой е пък този?!
- Няма значение…
- Щом няма, ще ти излезе по- скъпо… По сто кредита на човек!
Алия бръкна в джоба си, извади някакъв чип и му го подаде…
- Нямам пари, но ето ти ключа за совалката… Поне 300 можеш да изкараш от нея…
- Да, така е… Май си се забъркала в големи неприятности, а?
- Плащам повече, за да не питаш!- с кисела физиономия му отвърна и тропна с крак.
- Добре, добре… Така… Ще ви скрия в една от секциите, а когато кацнем- ще излезете, но без да бягате или да се оглеждате… Не искам да пораждате подозрение!
- А, Зертон, къде можем да го открием?!- обади се странника.
- Това е ясно на всеки. Търсете го в „Кулата”, но не вярвам да ви допуснат вътре… Охранява се добре и то от дедрите… Не знам как ще се свържете с него…
- Това е наш проблем!- сопнато отсече.
Заведе ги в едно от багажните отделения и ги бутна зад някакви кашони. Размести товарите, за да ги прикрие още по- добре, изтупа ръце от задоволство и излезе.
Танкерът тръгна. Летеше бавно, дори изнервящо. Едвам навлезе в орбитата на планетата и се разтресе от съпротивителните сили на атмосферата. Кацна трудно в един от хангарите.
Маджи бързо отиде при нелегалните си пасажери.
- Хайде, какво чакате още! Тръгвайте преди проверяващите да са пристигнали!
- Д…Да!- отвърна му Алия.
Саяс нахлузи качулката си и я понамести малко. Хвана за ръка момичето и излязоха. Намираха се сред непознати земи, осеяни с мръсотията на фабричното производство и разврата на едно болно общество. Но това не ги притесняваше… Сега търсеха Зератон… Кой беше той? Какво представляваше? Тези въпроси ги озадачаваха… Но дали можеше да им помогне… А щеше ли да им съдейства? Може би… всичко това е напразно… Или пък не…
- Как ще стигнем до „Кулата”?- зачуди се странника и огледа около себе си.
- Не знам… Но мисля, че имам идея… Щом това и е наименованието, сигурно ще се издига на високо. Само трябва да се качим на някой покрив и да разгледаме, нали?!
- Права си! Онази мисля, че е достатъчно висока!- погледна към близката полусрутена сграда.
Промушиха се между някаква тясна пролука, минаха през разпадащите се стени и се заизкачваха по стълбите нагоре. Натрапчивата миризма на старо дразнеше сетивата им. Около тях имаше остатъци от спомени, отдавна изгубени истории на бившите обитатели… Алия се приведе и взе захабена и изгнила снимка, на която, макар и трудно, се забелязваха веселите лица на някакво семейство…
- Какво ли се е случило с тях?- попита тя и с умиление се взираше в изображението.
- Има ли значение!? Остави снимката и да продължаваме!
Странника бе прав, поне до някъде… Много добре осъзнаваше, че тази малка и почти разпаднала се хартийка притежаваше нещо, което на него му липсваше… Имаше минало, причина, за да съществува, а той- единствено тъмнината на неизвестното… Просто един физически обект, който съвсем наскоро придоби способността да взима решения… Но каква личност е без да познава себе си и собствената си история… Никаква! Само една фигура жадна да съществува…
Излязоха на покрива и с притворени очи се взряха в хоризонта. Изкуственото слънце, изградено по подобие на луминесцентните лампи- от неон и аргон, пречеше на видимостта им, но все пак успяха да забележат силуета на някаква висока сграда, която стърчеше над другите.
- Това трябва да е „Кулата”.- уверено заяви Саяс.
Бързо излезе от порутената постройка. Тичаше и разбутваше случайните минувачи, а погледа му беше устремен към целта. Искаше час по- скоро да разбере кой е. Сякаш изгубил разсъдъка си, не осъзнаваше опасността да нахлуе ей така. Нямаше план, или пък най- малкото- някаква умерена предпазливост… Обзет от фикс идеята, преследваше желанието си по възможно най- безразсъдния начин… Лицето му показваше необичайно за него притеснение. По челото му се стичаше пот, а зениците се свиха. Беше на крачка от „Кулата” и вероятно пред собствената си смърт… Само няколко метра го деляха от дедрите, които с удоволствие биха открили стрелба. Честно казано, те това и чакаха…
- Спри! Недей…- извика Алия и се хвана с треперещи ръце за крака му.
- Пусни ме!- отвърна и и я срита настрани.
Момичето се хвърли стремглаво и отново се вкопчи в него, докато той вървеше и провлачваше тялото и.
- Моля те, спри!- каза тя с тъжен глас.
Като че ли това прекрати неговата лудост… А и окото и, така насълзено… пораждаше някакво топло и същевременно мъчително чувство в него…
Отдалечи се оттам и седна на някакъв сандък. Въздъхна тежко. Размърда качулката си. Подпря се с длани върху коленете си. Погледна към стената и видя електронна холограма с неговия лик, под който пишеше: „Издирва се! Награда за информация: 50 000 кредита.”.
- Благодаря и… Извинявай!- засрамено смъмри.
- Няма нищо!-усмихна се тя и продължи.- Най- добре ще е да измислим план, за да влезем…
- Мисля, че се сещам за един…- отново погледна към холограмата.
Прошепна и нещо и се отдръпна. Алия смръщи вежди. Изправи се рязко и се запъти към дедрите… Какво ли бе намислила? Ама че дете… Явно се ядоса…
- Хей! Онзи, който търсите… Знам къде е.- извика на радиационните твари, които охраняваха „Кулата”.
- Къде е?- попита единият със звуковия преобразовател, за да може да му се разбира.
- Ето натам! Облечен е в тъмно кафява роба…
Охранителите бързо се запътиха, накъдето посочи тя. Дали го предаде… Сигурно и е писнало… Но защо ще прави това? Може би иска наградата? Не, невъзможно! Беше част от плана…
- Браво! Добра работа!- потупа я по рамото Саяс.- Хайде, да действаме, докато ги няма…
Влязоха вътре. Каква сграда само… Дори външната и фасада е впечатляваща, лъскава и добре поддържана… Определено се отличаваше от останалите постройки с липсата на ръжда и мръсотия… Беше толкова висока, че едвам се забелязваше върхът и… А отвътре… даже и по- пленителна… Макар че дедрите бяха изключително мърляви създания, това не личеше по интериор… толкова чист, че да те е страх да стъпиш. По стените висяха картини… някой- творения на изкуството, а други- инженерни схеми… Истинска галерия на духа и прогреса… Рядко се срещаха такива места, особено в тези трудни и опасни времена, но това, някак, се е запазило непокътнато…
- Да потърсим вентилационната шахта преди да са се върнали….
- Ето я, горе! Вдигни ме да я достигна!- посочи Алия към нея.
Саяс взе някакъв стол, махна решетката на въздухопровода, вдигна момичето и и помогна да се напъха вътре. Протегна ръце и впрегна сили да се набере, когато от близкия коридор се появи дедрит. Противната твар откри стрелба и го улучи в рамото. По дяволите! Сигурно са ги засекли чрез дроните. Тъпите роботи обикаляха и следяха с цифровите си сензори за натрапница… Няма друг начин да ги открият… Та нали вече разкараха охранителите….
От изстрела падна на пода. Хвана се за рамото и извика от болка. Пак изпадна в онова странно състояние… Очите му почерняха, а лицето придоби каменно изражение… Рязко се изправи, приклекна и с невероятна бързина като на куршум се изтласка срещу врага си. Срита го в главата и сякаш абсорбира част от него с плътта си… Взе оръжието му и влезе във вентилацията…
- Ето вземи бластера! Не знам как, но аз мога да се защитавам и без него, а на теб може да ти потрябва…
- Благодаря!- отвърна му момичето.
Въпреки че раната бе дълбока и кръвта се стичаше обилно от нея, странникът продължаваше напред…
- И сега какво?!- зачуди се Алия.- Имаш ли някакви идеи… Тази вентилация може да ни отведе навсякъде…
- Нямам!
- Какво мислиш да правим…?
- Продължавай да вървиш, все ще попаднем на нещо!
- Какво?! Преди малко уби един от техните, а и сигурно са разбрали за нас… Нямаме много време преди…
- Ш-ш-ш! Някой се приближава!- хвана я за устата и погледна през някакъв отвор на вентилацията, за да види какво става.
Две създания, облечени в бели престилки, бързаха и обсъждаха нещо.
- Г-н Зератон, вижте тези данни…- подаде някакви бележки събеседника му.
- Интересно, много интересно… Благодаря! Ще ги разгледам.- отвърна той и продължи напред сам.
Това ли представляваше, този който търсеха… Един засухрен… слаботелесен… възрастен хуманоид с прошарена и немарлива коса, механична ръждясала ръка и електронно око с огромна леща, която допълваше налудничавия му вид.
- Чу ли?! Това е той…
- Да…
- Отива към асансьора. Бързо… Сега е момента да го спипаме.
Ускориха темпото. Странникът ритна решетката и скочи върху Зератон като го изблъска в асансьора. Приклещи го с ръка до стената, изчака момичето да влезе вътре и натисна копчето, за да затвори вратите.
- Казвай на кой етаж е кабинета ти?
- Кои сте вие?
- Трябва да поговорим… И без номера, иначе ще те убия… Разбра ли?!
- Д…Да… На четиридесетия…
Качиха се и безпроблемно влязоха в кабинета му… Налудничавият хуманоид се отскубна от ръката на Саяс, побърза да се отдръпне, подхлъзна се леко и неволно събори колбите от бюрото си… Изправи се и запази самообладание…
- Колко носталгично… човек и ейл обединяват силите си… както в старите времена… Но кои сте вие и какво искате от мен?- попита той с лек сарказъм.
- Ние задаваме въпросите! Кажи ми… Какво съм аз?
- Какъв отговор очаквате?! Откъде мога да знам… Нали и аз това попитах…
- Не си играй с мене! Защо ме издирват дедрите?!
- Не може да бъде…- приближи се и обиколи около него.- Ти си проект „Саяс”… Отдавна чакам да се срещнем… Но как си придобил емоции…
- Проект…?
- О, да… Добре ще е да ти обясня по- подробно… Знаеш ли какво означава името ти?
- Не…
- Система за Асимилиране на Ядрени Субстанции, накратко САЯС…Но в общи линии си кукла!
- Кукла?
- Да… Има много видове, но повечето са чисто механични… Едни са програмирани за шофьори, а други- служат за удоволствие… Но ти бе създаден като оръжие срещу нашествениците…
- Дедрите…?!
- Точно така! Представляваш биологичен организъм, който съдържа във всяка клетка на тялото си наноботи, способни да разграждат ядрените вещества до безвредни молекули, както и да ги поглъщат… Затова и дедрите те търсиха, но искаха да изучат технологията ти, за да проникнат на последното обител на човеците, а също така и на ейлите…
- Ейлите ли?- заинтересува се момичето.- Не съм последната от вида си?
- Последната, не, но една от малкото… А ти... Саяс… Трябва да си ми благодарен! Ако не бях излъгал, че трябва да те доставят жив, за да изуча технологията ти, сигурно вече да си мъртъв…
- Излъгал? Каква ти е ползата от това?
- Не винаги съм им служел… Бях принуден… Но сега друго ме интересува… Позволи ми да погледна програмата ти!
- Не си в позиция да искаш каквото и да било!
- Явно не разбирате! Нямам никакво желание да ти навредя, а още по- малко да помогна на дедрите…- преглътна тежко и продължи.- Знаеш ли, бях в екипа по създаването ти и тъкмо извършвахме първите тестове с теб, когато скапаните твари нападнаха планетата… От някъде бяха разбрали за експериментите и побързаха да се отърват от нас… Почти цялата планета беше унищожена от радиацията, заедно с лабораторията и всички записки в нея… Само един остров пусна навреме щита си, направен по подобна на твоята технология, но, за да я изучат, трябваше да го изключат… Нещо, което е равно на самоубийство… За съжаление… успяха да ме пленят и искаха да им помогна със пробиването на щита, но всичко, което знаех изгоря със записките ми… Дълго отлагах и заблуждавах глупавите същества, но започнаха да се усещат… Тогава от информаторите разбрах за теб… Единственото, което можех да направя е да кажа, че, ако те доведат жив при мен, ще пресъздам технологията и ще пробия защитната стена… Нямах друг избор, иначе подписвах смъртната си присъда… Ето защо, разреши ми да погледна програмата ти за поведение…
- Как да съм сигурен, че мога да ти вярвам?!
- Ако ми позволиш, ще ти кажа… кой си бил преди да станеш кукла…
- Защо не ми кажеш сега и няма да те убивам!
- Не мисля, че ще го направиш… Все пак съм ти необходим! Само аз мога да ти разкажа историята…- със самодоволна усмивка му отвърна.
- Алия, наглеждай го и ако направи нещо нередно- гръмни го!
- Да приема ли това за разрешение.- почеса се по главата.
- Действай, но внимавай!
Саяс легна на металната маса, наподобяваща хирургичните, а около главата му се въртеше някакъв обръч, който сканираше съзнанието му. Ученият отиде до компютъра си и започна да разглежда получената информация.
- Колко странно…!- каза той с учуден поглед.- По принцип програмните параметри за поведението на куклите се базира върху разрешаващи и забраняващи закони, но в този случай всеки един от тях се е обвързал с друг и по този начин е предоставил по- голям обсег на действие, даже нещо повече… има възможността сам да създава закони спрямо ситуацията… Ето как е придобил съзнанието и самостоятелността си…- мислеше на глас.
- Приключи ли вече?!- попита Алия.
- Да! Готов съм!
- Тогава го изключи от системата!
Странникът стана, но изведнъж го проряза силна болка. Свлече се на земята и започна да се гърчи. За пореден път главата му преливаше от неразбираеми и неясни спомени. Повърна кръв и кризата отмина…
- Какво става с него? И преди е изпадал в това състояние…- разтревожи се момичето.
- Спокойно! Нищо особено… Ако е бил изложен на радиация, значи я е абсорбирал и сега вече я е разградил… Все пак е органично същество и трябва да се отърве от непотребните и вече безвредни химикали…
- Значи това е било…- едвам промълви Саяс.
Изправи се, избърса устата си и продължи:
- Изпълних моята част от уговорката, сега е твой ред… Разкажи ми за миналото ми!
- Честно казано, няма много за разказване… Беше военен, но, когато помагахте на ейлите срещу дедрите, те убиха… Нямаше близки и затова бе подходящ за проект „САЯС”… Модифицирахме съзнанието ти и внедрихме програма…
- Ами спомените, които се появяват в главата ми?
- Трябваше да бъдат изтрити… Все пак технологията за това си беше нова и не много надеждна… Но сега разбирам, кое е променило програмните ти параметри за поведение…
- Помогни ми да си ги възвърна!
- Съжалявам, но не може да стане… Вече са увредени и частично премахнати… За разлика от амнезията, това е необратимо…
- По дяволите!
- Единственото, което е възстановимо, са навиците… Те са заложени в друг дял на съзнанието, който не се засяга от апаратурата за изтриване… Не мисля, че са ти необходими…
- Възвърни ги!
- Щом настояваш… Нещо повече, ще подобря модификациите ти… Забелязах, че си изградил защитен и боен режим, но не е добре установен. Мога да подобря програмата…
- Ще промени ли сегашното ми поведение?
- Не!
- Алия, ако нещо се случи и изгубя контрол, застреляй ме... Чу ли!
- Да…
Отново легна на масата и обръча започна да се върти около главата му. Отне малко време, но модификацията бе извършена… Дали ученият ги измами? Не, нямаше да рискува… Все пак самият- той излъга дедрите, за да запари живота на странника…
- Добре ли си?- недоверчиво и с неприкрита предпазливост попита момичето.
- Май, да!
- Казах ви, че няма да излъжа… Аз съм учен, а не…
Звукът на сирената прекъсна Зератон. В стаята проблясваше на равни интервали от време някаква червена светлина… Какво се случваше? О, да, сигурно са разбрали за натрапниците в сградата… Поне имаха време да узнаят каквото искаха…
- Предупредителната сирена!- погледна нагоре ученият.- Трябва да бягате!
- Хайде, Алия, да минем през вентилацията!
- Не! Недейте! Сигурно са я запечатали вече… Имам друга идея… Вземете белите престилки от шкафа и излезте с другите учени… В момента ги евакуират…
- Може да ни разпознаят…
- Нямате друг начин… Опитайте се да се слеете с останалите….
Защо им помагаше… Нали преди малко го заплашваха със смърт… Колко странен хуманоид… Видът му определено пораждаше някакви отрицателни чувства, и най- вече недоверие, към него, но все пак е било само заблуда… Явно е казвал истината, щом в момента им съдейства…
Облякоха набързо престилките и тръгнаха да излизат. Зератон си стоеше на мястото и не помръдваше…
- Ела с нас!- повика го момичето.
- Съжалявам, но не мога! Имам имплантирано проследяващо устройство, а и нямам правото да напускам сградата… без значение какво става…
Алия вдигна бластера си и стреля по компютъра.
- За всеки случай! Сигурно си запаметил данните…- каза тя.
- Ама че дете… Доста умно от нейна страна…- усмихна се ученият.
Тръгнаха надолу. Сляха се с останалите и почти не се открояваха от масата учени. Притеснението се изписваше върху лицето на момичето. Краката и трепереха, а ръката и здраво стискаше тази на Саяс. Бяха почти излезли, когато ги спря един от охранителите…
- Хей, ти, малката! Коя си?!
- Аз ли…?
- Същата! Учен ли си?!
- Да!
- Не съм те виждала…
- Нова съм. Отскоро се присъединих…
- Няма страшно, тя е с мен!- намеси се странникът.- В момента работим по нов проект, за да пробием щита…
- Хм, добре! Вървете!
Продължиха напред без да се обръщат. Алия все още беше бледа…
- Спокойно! Отдалечихме се вече.- успокои я Саяс.
- Така е! Но… Това, което разбрахме… Една цяла цивилизация е била сломена…
- Унищоженото не може да се върне…
- Но пък може да се възроди от пепелта, нали?
- Да…
- Тогава трябва да опитаме…
Очите на момичето заблестяха. Знаеше, че някъде там, сред развалините и отровите, на една планета, макар и унищожена, още светеше искрата на надеждата… Там, на онзи остров, на който дори птиците се криеха под малкия купол на енергийния щит, се намираха създания от нейната раса, но и ключът към спасението…
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am

Re: Саяс

Мнениеот Threed » Пет Мар 18, 2011 2:57 am

Не успях да напиша заключителната част, тъй като съм притиснат от лични ангажименти, но когато успея, мисля да публикувам разказчето в нова тема. Приятно четене и се надявам да ви хареса!
Threed
 
Мнения: 49
Регистриран на: Пон Фев 21, 2011 12:43 am


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта