- Спасеният от лавината -

[alexandrit]

Преди време обещах на моя колега от Варна
Веселин Маринов (поет, белетрист и преводач
от няколко езика), че ще пусна в нашия форум
този разказ. За това има и конкретен повод –
тъкмо днес преди 86 години е роден класикът
на българската фантастика Любен ДИЛОВ...

П ъ р в а ■ п у б л и к а ц и я

Веселин МАРИНОВ

СПАСЕНИЯТ ОТ ЛАВИНАТА

НТР-ите (които някои на шега наричаха „глациофаги”) упорито продължаваха да не се подчиняват на командите на своите водачи и напълно самостоятелно насочваха огромните си лещи все към един и същи сектор от необозримата снежна равнина. Сякаш се стремяха да открият нещо в определена точка...
– Кучи синове! – изруга главният диспечер Бен Дилън, като, разбира се, имаше предвид ентеерите.
И в следващите секунди един след друг започнаха да се включват лонгафоните им:
– Ало, Бен, тук НТР-1. Обажда се Лю Ди. Проклетото машинище отказва да се подчинява... Но ти сигурно вече си забелязал...
– Да, Лю, видях – въздъхна Бен Дилън. – Остави го да си прави каквото иска!
– Окей, Бен! – съгласи се Лю.
Още не успял да се изключи, намеси се НТР-2.
– Хей, Бени, какво става, по дяволите? Ти схващаш ли нещо? НТР-ите започнаха да работят на автономен режим... – това пък беше гласът на Лобендилис.
Бен Дилън включи едновременно връзките с всички НТР-и и заповяда:
– Момчета, разбрах. Няма нужда да се обаждате повече. Оставете машинките си да работят сами! Само наблюдавайте контролните уреди!
Трийсет и шест зорки очи почнаха да следят как НТР-ите постепенно се наредиха в кръг около едно тъмно петно, което вече се открояваше на фона на безкрайната бяла пелена...
Кълбата пара, които се бяха образували над петното, ставаха все по-обемисти; скоро петното се покри с такава гъста бяла завеса, че вече не се виждаше нищо.
Когато мъглата се разсея, синхронен вик на изненада се откъсна от гърлата на всички водачи:
– Господи, какво е това?
Видеосондите на осемнайсетте НТР-а като по команда се насочиха към самата повърхност на петното. На 18 екрана се открои една и съща картина – това бяха останки от книги, на чиито корици се четяха имената на техните автори и заглавията им. „Кавалът на андромедянина” от Спаска Бончева, „Ой ми та тебе, Драконе, инфра-Драконе” – сборник избрани творби из фолклора на българските космонавти (съставители: супернаучният сътрудник на Института по космическа фолклористика Пенчо Звезделинов и хипернаучната сътрудничка Стоянка Всъдеходова), томчето със стихотворения „Сълзите на Касиопея” от Венера Галактийска и още много други – все от български автори. Това успяха да забележат абсолютно всички. Изобщо цяла лавина от книги на млади български фантасти се появи пред очите им...
– Ха! – туй беше следващият звук, произведен от гърлата на смелите борци с ледената обвивка на Земята.
– Чудна работа! – рече си тихичко Бен Дилън. – Откъде са се взели тук толкова много книги?...
Всички водачи на НТР-и, приели по телепатичен път мисълта на главния диспечер, слязоха като един човек от машините си и започнаха да се приближават към изкопа.
Лю Ди нададе пронизителен вик – като кунгфуист преди атака – и правейки кълбо във въздуха, се приземи в ямата.
Предвидливият Лобендилис, който изкара от каросерията на своя НТР едно миниелеваторче, внимателно спусна това практично устройство до краката на Лю Ди. Тесноокият започна предпазливо да измъква една по една книгите и да ги товари в кофичките на елеватора.
– Внимавай, Лю – рече му македонецът Люпчо Диловски. – Това са много ценни екземпляри – най-вероятно е да са първите издания.
– Я то знам, друже, я то знам – усмихна му се сръчният китаец.
Когато стигнаха до последната книга – „Спомен за света” на Агоп Мелконян, – всички видяха под дебелата ледена кора тяло на човек. Изглеждаше така, сякаш беше заспал под стъклен похлупак.
Лю Ди включи нанолазера си и изряза в леда достатъчно широк отвор, за да бъде спокойно извадено тялото на неизвестния. Кой беше този човек? Ако се съдеше по облеклото му – костюм от твърде популярния някога дънков плат, – вероятно бе от XX столетие.
Бен Дилън сподели тези свои мисли с колегите си. Междувременно тялото вече беше настанено в един от всъдеходите и потегли към Медицинския център. Там бе поставено под прозрачния капак на изолационната камера, която осигуряваше възможността да се запази произволно дълго време.
– Трябва да поканим най-големите специалисти в областта на медицината – каза Бен Дилън. – Люпчо, свържи се незабавно с Москва, Берлин и Рим и съобщи, че каним в София академик Левон Дилонян и професорите Лебендилс фон Ротенуфер и Либендилио Булгарели. Те трябва да извършат операцията по размразяването на нашия неизвестен приятел...
Само след около час тримата най-големи специалисти медици в света бяха в операционната зала.
– Предлагам – започна пръв академик Дилонян – да използваме най-напред новия препарат „Диловин-Л”...
– Не е ли все още рисковано? – предпазливо се осведоми професор Булгарели. – Експерименталният стадий не е приключил...
– Науката върви напред само когато поема евентуалните рискове, млади колеги – назидателно рече на 120-годишния италианец 153-годишният академик Дилонян.
Другите две светила кимнаха в знак на съгласие.
Академикът докосна едно копче на пулта пред себе си. Подобно пипала на октопод, към стъкления похлупак се устремиха от няколко посоки маркучи, които се втъкнаха в различни отвори на пластмасовата повърхност. Два от маркучите се долепиха до слепоочията на неизвестния, трети – до сърцето му, други два чифта – съответно до ръцете и долните му крайници.
Разнесе се равномерно бръмчене. Всички присъстващи в залата имаха чувството, че то само увеличава и без това високото вътрешно напрежение.
Трийсетте минути, след изтичането на които „Диловин-Л” вече трябваше да е извършил своето, се сториха на всинца дълги като геологически епохи.
Точно в последната секунда от трийсетата минута професор Лебендилс натисна нужното копче и капакът на херметичния инкубатор безшумно се отвори.
Професор Булгарели взе една писалка със златно перо и бодна с нея бузата на спасения от лавината. Бузата трепна и направи няколко тикови движения.
– Това е... това е... Колеги, някога хората са вярвали в чудеса... – гласът на академик Дилонян трепереше от вълнение.
Присъстващите бяха така погълнати от личните си емоции, че никой не разбра кога изваденият изпод лавината от книги е дошъл в съзнание, ала още не смееше да отвори очи. Под събудената му мозъчна кора се стрелкаха хаотични мисли.
„Какво е това? Къде съм?... Какви са тези професори?... Интересно колко дълго съм спал?... Дали не съм бил отвлечен и упоен?... Ех, че ми тежи главата!...”
Любопитството му надделя и спасеният отвори най-напред едното си око. Като забеляза, че професор Лебендилс го гледа в упор, бързо отвори и другото.
– Добре дошли, господин Дилов! – усмихна се академик Дилонян.
– Добре дошли ли? – учуди се писателят. – Защо? Къде съм?
– Вие пак сте си в София, само че през 2544 година – все така усмихнат, обясни академикът .
– Това е невъзможно! – от изненада мъжът подскочи и седна в пластмасовото си ложе.
– Защо да е невъзможно, господин Дилов? – весело запита ученият. – Вие ли го казвате, вие, писателят фантаст? Под тази лавина от все нови и нови книги вие сте били защитен и благодарение на това не само сте запазили жизнените си функции, но дори сте се подмладили...
– О, нима? – въпросително смигна писателят.
– Да, да! – рече професор Булгарели и му подаде огледало.
От амалгамираната повърхност към спасения от лавината гледаше същият онзи млад фантаст, който някога, през XX век, публикува първата си фантастична книга „Атомният човек”.
– Добре, но как съм успял да дойда в съзнание? – колебливо попита белетристът. – Имате ли „Комунин-Б”? Или може би „Витастимулин-К”?
– Имахме ги, ала днес вече разполагаме с нещо много по-ефикасно, господин Дилов – обясни професор Лебендилс. – Само че то се нарича „Диловин-Л”. Този препарат не просто съживява, той осигурява почти безсмъртие... А освен това – което е най-важното – може и да подмладява, както сам се уверихте. Вие сте първият хомо сапиенс, върху когото изпробваме новия препарат, защото имате най-голямо право...
– Всичко това е много хубаво, обаче сега трябва да си починете, господин Дилов – намеси се професор Булгарели. – Не е лесно да се направи такъв скок във времето – от вашата епоха направо в 2544 година...
– Нищо ми няма! – скочи на земята писателят. – Чувствам се отлично... Усещам такъв глад и жажда, че бих изял не знам какво...
Но светилата на медицината бяха неумолими. Тримата едновременно заклатиха глави в отрицателна посока.
– Не може, господин Дилов! – отсече професор Лебендилс. – Днес трябва да си починете! Банкетът във ваша чест е насрочен за утре. Хайде, вървете да спите! Няма да съжалявате... – прибави професорът с игрива нотка в гласа.
Нейде в дъното на коридора се мярна някаква красавица с дълги оксиженирани коси и виолетови, гримирани в черно очи.
„Хубава жена...” – проблесна за миг в съзнанието на писателя.
Любен Дилов влезе в стаята и облече специалната пижама, напомняща по кройката си космически скафандър, но ушита от много мека черна материя с оранжева яка и маншети.
Вече бе легнал и се беше завил до брадата, когато вратата се плъзна безшумно навътре в стената и в появилия се отвор се показа същата белокоса хубавица с теменужени очи.
– Добре дошли, господин Дилов! – мелодично звънна дълбокият й алтов глас. За втори път писателят чуваше този поздрав, който го накара да се чувства като новороден. А и така си беше...
– Сега трябва да ви направя инжекция – продължи хубавицата.
Белетристът послушно запретна ръкава на пижамата си. Имаше непреодолимото чувство, че е готов да стори всичко, което би поискала от него тази фантастична жена.
Теменужнооката опря до ръката му малък лъскав цилиндър, подържа го така няколко секунди, после го прибра в чантичката, която носеше със себе си, и пленително се усмихна:
– Приятни сънища, господин Дилов!...
„Е, да, сънищата ще бъдат наистина приятни...” Това беше последната мисъл на Любен Дилов, преди да се унесе в дълбока, безпаметна забрава, от време на време нарушавана от сладостни видения...

(П р о д ъ л ж е н и е т о ■ с л е д в а)

[alexandrit]

■ Една картина от Роб Гонсалвес




Веселин МАРИНОВ

СПАСЕНИЯТ ОТ ЛАВИНАТА (2)

Събуди се на другия ден сутринта от позвъняване, подчинено на законите на музикалната хармония.
Малък екран на отсрещната стена засия в галещи окото гълъбови тонове.
– Добро утро, господин Дилов! – изгука красавицата с виолетовия поглед. – Как спахте?...
– Благодаря, отлично! – отвърна писателят, като се стараеше да придаде максималната степен на гальовност на гласа си.
– Днес в 10 часа мондовизията ще предава специален репортаж за вас, а интервюто ще води един от най-големите ни съвременни журналисти... – продължи хубавицата. – Името му е Любош Дилски...
– А вие как се казвате, мило момиче? – зададе той въпроса, който отдавна пареше на небцето му.
Краснооката сирена се усмихна загадъчно и отговори:
– Казвам се Любомира Дилованова...
– Как?... Да не би да сте?... – изрече на интервали спасеният от лавината. „Да не би да е моя прапрапра... и тъй нататък внучка?” – помисли си той поразен.
– Не, не съм, господин Дилов – кокетно се усмихна красавицата, която вероятно четеше мисли. – Първи от моя род е писателят фантаст Денко Богоев. Още съвсем малък той почнал да чете вашите романи и така се запалил, че и сам взел да пише...
– Кога е роден този ваш прапра... и тъй нататък дядо? – осведоми се авторът на „Атомният човек”.
– През 2000-ната година, господин Дилов – като продължаваше да се усмихва, отговори момичето.
Мимоходом за себе си той отбеляза, че това непрекъснато „господин Дилов, господин Дилов” от тези очарователни уста вече явно започваше да не му допада. Предпочиташе да чуе съвсем друго обръщение. Гласно зададе следващия си въпрос:
– А кои книги е издал фантастът Денко Богоев?
– О, те са много!... Едва ли ще си спомня всичките... Но ще се опитам да ви кажа някои... Например „Бентът на река Лета”... „Кучето на Орион”... „Самодивата от Хадес”... – чуруликаше хубавицата от далечното бъдеще.
„Гледай ти, гледай ти!” – помисли си старият уважаван белетрист.
Беше му радостно на душата, че българската фантастика е продължавала да върви все по-далеч в безкрайността с кралимарковски крачки и лавината от книги, която го беше запазила, все така е растяла не с дни дори, а с часове.
– Хайде сега идете в столовата да закусите, господин Дилов, и да се настроите на вълна „Интервю”! – рече делово красавицата.
Настъпи часът на предаването. Любен Дилов седеше в удобен фотьойл, конструиран според изискванията на футурологичния дизайн, и с жив интерес следеше събитията около откриването му под лавината от фантастични книги – дело на български автори. Същата, която беше съхранила живота му.
– Да-а! – спомняше си той с носталгия. – Ето я „Спомен за света” на Агоп... „Къртицата” на Любомир Николов... „Петият закон” на Никола Кесаровски ... „Където не сте били” от Велко Милоев... и тъй нататък... и тъй нататък... Мили стари спомени!... После дойдоха следващите поколения – „Новият вятър”, както ги нарече един критик. „Луната – разгневеното око на съвестта” от Николай Пантелеев... „Стрелата на Перун” от Андрей Кънчев... И само те ли?... Колко други още... истинска лавина...
Репортажът за откриването на Любен Дилов свърши и започна интервюто с него на живо... Оттук нататък писателят бегло хвърляше по едно око към екрана... Ох, как не обичаше той тези многобройни интервюта!... Откакто настъпи ерата на преустройството, беше отчетено, че българската фантастика е постигнала известни успехи, има натрупан положителен актив, но той все още е малък... и тогава всички медии захванаха масово да публикуват статии, обзорни бележки, интервюта, разкази от наши писатели фантасти. Студията за игрални филми създаде специалния творчески колектив „Андромеда”, който всяка година произвеждаше най-малко по два фантастични филма по оригинални сценарии на български автори.
Ала това продължи тъй до момента, когато някой някъде не реши, че обществото отделя твърде много внимание на фантастиката, а за сметка на това са започнали да намаляват произведенията, посветени на реалистичното отразяване на действителността. Топлият нов вятър бе изместен от мразовит полъх, който скова творческото въображение.
Над лавината от фантастичните произведения на родни автори се образува ледена кора. По някаква зла (или по-скоро щастлива) игра на съдбата в така образувалата се херметична камера се беше озовал писателят Любен Дилов.
И той, и неговите питомци – младите отечествени фантасти – щяха да бъдат предадени на забрава, ако не беше най-великото събитие на XX век – Научно-Техническата Революция.
Благодарение на нея през XXVI век се стигна до създаването на т.нар. НТР-и – огромни самодвижещи се машини, които приличаха на далекопроводни стълбове, на чийто връх посредством шарнирно приспособление бяха закрепени гигантски оптически лещи. Тъкмо те послужиха за стопяването на ледовете навсякъде, където ги имаше.
Всички тези неща бяха припомнени в предаването на мондовизията.
И емисията беше вече към своя край, когато в овала на вратата отново грейна хубавицата от XXVI столетие – Любомира Дилованова.
– Господин Дилов! Чакат ви. Обядът във ваша чест ще започне точно в 12 часа – изпя тя почти на един дъх.
Пред входа на ескулапиума стоеше сребриста амфибия с фантастични форми. Хубавицата и писателят се настаниха в нея и тя мигом се понесе напред и нагоре.
След двеминутен полет ходолетът се присофи (действието става на територията на София) пред един небостъргач, по цялата фасада на който с огромни букви бе изписано „Ресторант „Икарска среща”.
Обширната банкетна зала грееше, щедро обливана от лъчите на знойното февруарско слънце. Всички места бяха вече заети – с изключение на почетното.
Любен Дилов се огледа наоколо и видя, че освен трите светила на медицината и онези, които го откриха под лавината, тук имаше доста хора, които той като че ли познаваше, ала не можеше да се сети откъде.
– Кои са тези? – шепнешком попита той, сядайки в единствения празен фотьойл.
– Това са представители на много населени планети извън Слънчевата система – също тъй шепнешком започна да му обяснява Любомира. – Точно срещу нас е делегацията на планетата Зенон, до тях са хелианците, вдясно от представителите на Зенон седят пратениците на планетата Майола.
Внезапно озарение обхвана цялото същество на писателя. „Та туй са потомците на моите мили икарци!!!... Сигурно по пътя си са открили множество планети, годни за живот на земните хора, и са ги населили...”
Старият фантаст с младо сърце усети как очите му се навлажняват...
– Братя и сестри от различните планети! – стана академик Дилонян с намерението да произнесе тържествено слово. – На всички онези, които още не знаят, искам да съобщя, че днес сред нас се намира прочутият писател фантаст от България, чието име е известно дори извън пределите на Слънчевата система – Любен Дилов. Благодарение на най-новите постижения на науката, вдъхновени от неговото древно, ала неостаряващо перо, днес – след близо 600 години – жителите на Земята и на другите планети във Вселената имат възможност да общуват пряко с този непоправим фантаст...
Любен Дилов разсеяно слушаше словото на академика. Изведнъж усети нечие деликатно докосване. Погледна към Любомира – тя бе насочила цялото свое внимание към това, което се говореше, и не даваше признаци, че се интересува от госта.
Тогава писателят погледна вляво от себе си и срещна погледа на две големи тъмни очи. Беше едно хубаво чернокосо момиче, което шепнеше нещо.
– Ти еси монж красноляпен и прясилен... Когда зачнон ше танце, хочу танцовати с тебоу... – долови писателят.
Този коктейл от старобългарски и съвременни славянски езици му напомни нещо. „Ами да... Това е студентката от „Недовършеният роман...”. Тъкмо случай сега да го довърша...” – рече си наум белетристът.
Междувременно академик Дилонян беше приключил с речта си и думата бе дадена на гостите от различните планети. Ръководителят на зенонската делегация също каза прочувствени слова и накрая обяви:
– А сега бихме искали да поднесем на писателя фантаст Любен Дилов малък подарък като признание за това, че с богатото си творческо въображение той насели множество планети във Всемира...
И по даден от него знак една младичка красива зенонка излезе напред, като държеше пред себе си поднос, върху който се мъдреше искрящо зелено ухо.
Гледката на голямото зелено ухо върху подноса внезапно накара Любен Дилов да избухне във весел смях.
– Но... но, господин Дилов, какво има? – ужасена зашепна в ухото му Любомира Дилованова. – Не е хубаво така, ще вземат да се обидят...
– Няма нищо, моето момиче! – все така смеейки се, обясни писателят. – Просто изведнъж си спомних един стар анекдот и си помислих какъв ли щеше да бьде подаръкът, ако бях гинеколог...
Всички разбраха шегата и над дългата маса екна дружен гръмогласен смях. Ако все още имаше някакви прегради между отделни присъстващи, внезапната вълна на непринудена веселост ги стопи окончателно. В главата на писателя започна да назрява идея. „Това е тема за цял цикъл разкази... „На какво се смеят потомците...” Въображението му отново полетя напред – към XXX столетие и дори още по-нататьк...
И тук пак възникна една от трудностите, които неминуемо се изправят пред всеки писател фантаст. „Как например ще обясниш подобен виц на разумни същества, които се възпроизвеждат чрез делене?... Освен ако са свръхинтелигентни и притежават способността моментално да се поставят на мястото на земния човек...”
Внезапно обладан от сериозно настроение, Любен Дилов вдигна ръка и над главите на всички се възцари тишина.
– Мили мои деца! – започна той. – Вярвам, че никой не се учудва, задето се обръщам към вас така... Вие всички сте мои деца... Поне по силата на това, че съм се родил много преди вас. И всички ви обичам еднакво, макар най-често да си мисля за икарците... – сред потомците на някогашните икарци настъпи оживление – но е напразно да се питам докъде са я докарали с Териана, понеже все още не знам какво е станало с времето, докато съм бил под лавината.
И все пак не мога да не си представям разни неща – така по-силно усещам, че съществувам. Ако няма кой знае какви промени с времето, сега там навярно бушува цялата техническа мощ на Икар. Сигурно е така, щом вие сте долетели на Земята – имам предвид делегациите от различните планети, населени с правнуци на икарците.
Благословена да бъде вашата прапрабаба, която вероятно не е задържала твърде дълго своите лъвове под земята. И техните потомци вече извършват космически полети до древната прародина – Земята. Хубаво е, че хората повече не са сами в безкрая... Когато изпратят сигнали в Космоса, ще има кой да им отговори... И с обединени сили земните жители, зенонците, хелианците, майоланите и другите извънземяни ще продължат все по-навътре и навътре в глъбините на Вселената... За да се множат населените светове... Защото повече от ясно е, че разумът на хомо сапиенса е единствен в звездния океан... Поне засега... Поне засега... – едва чуто завърши писателят и наведе глава.
В последните му думи ясно пролича мъката... Той седна на мястото си и подпря глава с ръце.
Възцари се пълна тишина. Никакъв звук не нарушаваше настъпилото мълчание. Буйният февруарски вятър се блъскаше в огромните стъкла на залата и те тихичко звънтяха.
Внезапна буря от ръкопляскания накара стъклата да зазвънтят по-силно. Любен Дилов вдигна очи и видя как от една врата към тях идва човек с напълно побелели дълги коси и брада, облечен в академическа тога и шапка.
– Кой е този? – дискретно се наведе писателят към Любомира Дилованова.
– Това е главният готвач на ресторант „Икарска среща” – с тържествен шепот изрече потомката на фантаста Денко Богоев. – Академик Любар Дилофсон.
– Щом в една страна готвачите са академици, какво да кажем за писателите... – промълви повече на себе си старият белетрист. – Щастлив съм, че благодарение на невероятната случайност можах да стана очевидец на далечното бъдеще на моята страна... Това е най-големият шанс за един фантаст.
Академик Дилофсон дойде до масата и направи знак с ръка.
– Уважаеми дами и господа! Държа да ви съобщя, че току-що се получи поздравителна тахограма за скъпия ни гост от миналото – Любен Дилов. Тя е от неговия френски колега Льобен Дьо Л'Оф. Записан с букви по старинния начин, текстът й гласи: „Скъпи наш учителю! Искам най-напред да ви предам сърдечни поздрави от името на всички членове на Дружеството на френските фантасти, което носи името на Сирано дьо Бержерак. В качеството си на председател на това дружество имам чест да ви уведомя, че за този дълъг период от близо 600 години в моята страна са публикувани всички ваши книги в по няколко издания и освен тях около 300 книги на български фантасти от всички поколения...”
Нов гръм от ръкопляскания вдигна прах чак до тавана.
– Освен това... освен това... – мъчеше се да надвика шума академик Дилофсон – са получени поздравления от Асоциацията на американските фантасти с председател Джеймс Либъндийл, от Лигата на арабските фантасти с президент Либ Бен ед-Дилан, от Сдружението на гръцките фантасти с председател Харилаос Либенидис и още много, много други... От целия свят...
Без да спират, ръкоплясканията станаха още по-бурни. Няколко мощни гласа започнаха да скандират:
– Мо-лит-ва-та! Мо-лит-ва-та!
Тишината настъпи без всякакъв преход. Любен Дилов стана, изкашля се лекичко и бавно подхвана:
– „О, свети Жул, свети Хърбърт и свети Карел! Да бъдат благословени имената и умовете ви, що дадоха на человеците храна за сивите им клетки за вечни времена, ибо существо, което не умее да мечтае, за цял живот си остава твар безсловесна. Ниспошли, богиньо Фантастико, нам, на твоите верни чада, още разум и сили, за да сътворяваме на книга чудеса, които после вещите ръце на технократите ще превръщат в действителност. Да святится име твое, Фантастико, и нине, и присно, и во веки веков! Амин!...”
– Амин! – изрекоха всички хорово.
– Вдигам тост за нашия гост! – провъзгласи в рима академик Дилофсон, видимо обхванат от поетично настроение.
Зазвъня многогласният канон на стотици кристални чаши. Всички присъстващи пиеха на големи глътки от нектара на фантастиката.