
Преди време обещах на моя колега от Варна
Веселин Маринов (поет, белетрист и преводач
от няколко езика), че ще пусна в нашия форум
този разказ. За това има и конкретен повод –
тъкмо днес преди 86 години е роден класикът
на българската фантастика Любен ДИЛОВ...
П ъ р в а ■ п у б л и к а ц и я
Веселин МАРИНОВ
СПАСЕНИЯТ ОТ ЛАВИНАТА
НТР-ите (които някои на шега наричаха „глациофаги”) упорито продължаваха да не се подчиняват на командите на своите водачи и напълно самостоятелно насочваха огромните си лещи все към един и същи сектор от необозримата снежна равнина. Сякаш се стремяха да открият нещо в определена точка...
– Кучи синове! – изруга главният диспечер Бен Дилън, като, разбира се, имаше предвид ентеерите.
И в следващите секунди един след друг започнаха да се включват лонгафоните им:
– Ало, Бен, тук НТР-1. Обажда се Лю Ди. Проклетото машинище отказва да се подчинява... Но ти сигурно вече си забелязал...
– Да, Лю, видях – въздъхна Бен Дилън. – Остави го да си прави каквото иска!
– Окей, Бен! – съгласи се Лю.
Още не успял да се изключи, намеси се НТР-2.
– Хей, Бени, какво става, по дяволите? Ти схващаш ли нещо? НТР-ите започнаха да работят на автономен режим... – това пък беше гласът на Лобендилис.
Бен Дилън включи едновременно връзките с всички НТР-и и заповяда:
– Момчета, разбрах. Няма нужда да се обаждате повече. Оставете машинките си да работят сами! Само наблюдавайте контролните уреди!
Трийсет и шест зорки очи почнаха да следят как НТР-ите постепенно се наредиха в кръг около едно тъмно петно, което вече се открояваше на фона на безкрайната бяла пелена...
Кълбата пара, които се бяха образували над петното, ставаха все по-обемисти; скоро петното се покри с такава гъста бяла завеса, че вече не се виждаше нищо.
Когато мъглата се разсея, синхронен вик на изненада се откъсна от гърлата на всички водачи:
– Господи, какво е това?
Видеосондите на осемнайсетте НТР-а като по команда се насочиха към самата повърхност на петното. На 18 екрана се открои една и съща картина – това бяха останки от книги, на чиито корици се четяха имената на техните автори и заглавията им. „Кавалът на андромедянина” от Спаска Бончева, „Ой ми та тебе, Драконе, инфра-Драконе” – сборник избрани творби из фолклора на българските космонавти (съставители: супернаучният сътрудник на Института по космическа фолклористика Пенчо Звезделинов и хипернаучната сътрудничка Стоянка Всъдеходова), томчето със стихотворения „Сълзите на Касиопея” от Венера Галактийска и още много други – все от български автори. Това успяха да забележат абсолютно всички. Изобщо цяла лавина от книги на млади български фантасти се появи пред очите им...
– Ха! – туй беше следващият звук, произведен от гърлата на смелите борци с ледената обвивка на Земята.
– Чудна работа! – рече си тихичко Бен Дилън. – Откъде са се взели тук толкова много книги?...
Всички водачи на НТР-и, приели по телепатичен път мисълта на главния диспечер, слязоха като един човек от машините си и започнаха да се приближават към изкопа.
Лю Ди нададе пронизителен вик – като кунгфуист преди атака – и правейки кълбо във въздуха, се приземи в ямата.
Предвидливият Лобендилис, който изкара от каросерията на своя НТР едно миниелеваторче, внимателно спусна това практично устройство до краката на Лю Ди. Тесноокият започна предпазливо да измъква една по една книгите и да ги товари в кофичките на елеватора.
– Внимавай, Лю – рече му македонецът Люпчо Диловски. – Това са много ценни екземпляри – най-вероятно е да са първите издания.
– Я то знам, друже, я то знам – усмихна му се сръчният китаец.
Когато стигнаха до последната книга – „Спомен за света” на Агоп Мелконян, – всички видяха под дебелата ледена кора тяло на човек. Изглеждаше така, сякаш беше заспал под стъклен похлупак.
Лю Ди включи нанолазера си и изряза в леда достатъчно широк отвор, за да бъде спокойно извадено тялото на неизвестния. Кой беше този човек? Ако се съдеше по облеклото му – костюм от твърде популярния някога дънков плат, – вероятно бе от XX столетие.
Бен Дилън сподели тези свои мисли с колегите си. Междувременно тялото вече беше настанено в един от всъдеходите и потегли към Медицинския център. Там бе поставено под прозрачния капак на изолационната камера, която осигуряваше възможността да се запази произволно дълго време.
– Трябва да поканим най-големите специалисти в областта на медицината – каза Бен Дилън. – Люпчо, свържи се незабавно с Москва, Берлин и Рим и съобщи, че каним в София академик Левон Дилонян и професорите Лебендилс фон Ротенуфер и Либендилио Булгарели. Те трябва да извършат операцията по размразяването на нашия неизвестен приятел...
Само след около час тримата най-големи специалисти медици в света бяха в операционната зала.
– Предлагам – започна пръв академик Дилонян – да използваме най-напред новия препарат „Диловин-Л”...
– Не е ли все още рисковано? – предпазливо се осведоми професор Булгарели. – Експерименталният стадий не е приключил...
– Науката върви напред само когато поема евентуалните рискове, млади колеги – назидателно рече на 120-годишния италианец 153-годишният академик Дилонян.
Другите две светила кимнаха в знак на съгласие.
Академикът докосна едно копче на пулта пред себе си. Подобно пипала на октопод, към стъкления похлупак се устремиха от няколко посоки маркучи, които се втъкнаха в различни отвори на пластмасовата повърхност. Два от маркучите се долепиха до слепоочията на неизвестния, трети – до сърцето му, други два чифта – съответно до ръцете и долните му крайници.
Разнесе се равномерно бръмчене. Всички присъстващи в залата имаха чувството, че то само увеличава и без това високото вътрешно напрежение.
Трийсетте минути, след изтичането на които „Диловин-Л” вече трябваше да е извършил своето, се сториха на всинца дълги като геологически епохи.
Точно в последната секунда от трийсетата минута професор Лебендилс натисна нужното копче и капакът на херметичния инкубатор безшумно се отвори.
Професор Булгарели взе една писалка със златно перо и бодна с нея бузата на спасения от лавината. Бузата трепна и направи няколко тикови движения.
– Това е... това е... Колеги, някога хората са вярвали в чудеса... – гласът на академик Дилонян трепереше от вълнение.
Присъстващите бяха така погълнати от личните си емоции, че никой не разбра кога изваденият изпод лавината от книги е дошъл в съзнание, ала още не смееше да отвори очи. Под събудената му мозъчна кора се стрелкаха хаотични мисли.
„Какво е това? Къде съм?... Какви са тези професори?... Интересно колко дълго съм спал?... Дали не съм бил отвлечен и упоен?... Ех, че ми тежи главата!...”
Любопитството му надделя и спасеният отвори най-напред едното си око. Като забеляза, че професор Лебендилс го гледа в упор, бързо отвори и другото.
– Добре дошли, господин Дилов! – усмихна се академик Дилонян.
– Добре дошли ли? – учуди се писателят. – Защо? Къде съм?
– Вие пак сте си в София, само че през 2544 година – все така усмихнат, обясни академикът .
– Това е невъзможно! – от изненада мъжът подскочи и седна в пластмасовото си ложе.
– Защо да е невъзможно, господин Дилов? – весело запита ученият. – Вие ли го казвате, вие, писателят фантаст? Под тази лавина от все нови и нови книги вие сте били защитен и благодарение на това не само сте запазили жизнените си функции, но дори сте се подмладили...
– О, нима? – въпросително смигна писателят.
– Да, да! – рече професор Булгарели и му подаде огледало.
От амалгамираната повърхност към спасения от лавината гледаше същият онзи млад фантаст, който някога, през XX век, публикува първата си фантастична книга „Атомният човек”.
– Добре, но как съм успял да дойда в съзнание? – колебливо попита белетристът. – Имате ли „Комунин-Б”? Или може би „Витастимулин-К”?
– Имахме ги, ала днес вече разполагаме с нещо много по-ефикасно, господин Дилов – обясни професор Лебендилс. – Само че то се нарича „Диловин-Л”. Този препарат не просто съживява, той осигурява почти безсмъртие... А освен това – което е най-важното – може и да подмладява, както сам се уверихте. Вие сте първият хомо сапиенс, върху когото изпробваме новия препарат, защото имате най-голямо право...
– Всичко това е много хубаво, обаче сега трябва да си починете, господин Дилов – намеси се професор Булгарели. – Не е лесно да се направи такъв скок във времето – от вашата епоха направо в 2544 година...
– Нищо ми няма! – скочи на земята писателят. – Чувствам се отлично... Усещам такъв глад и жажда, че бих изял не знам какво...
Но светилата на медицината бяха неумолими. Тримата едновременно заклатиха глави в отрицателна посока.
– Не може, господин Дилов! – отсече професор Лебендилс. – Днес трябва да си починете! Банкетът във ваша чест е насрочен за утре. Хайде, вървете да спите! Няма да съжалявате... – прибави професорът с игрива нотка в гласа.
Нейде в дъното на коридора се мярна някаква красавица с дълги оксиженирани коси и виолетови, гримирани в черно очи.
„Хубава жена...” – проблесна за миг в съзнанието на писателя.
Любен Дилов влезе в стаята и облече специалната пижама, напомняща по кройката си космически скафандър, но ушита от много мека черна материя с оранжева яка и маншети.
Вече бе легнал и се беше завил до брадата, когато вратата се плъзна безшумно навътре в стената и в появилия се отвор се показа същата белокоса хубавица с теменужени очи.
– Добре дошли, господин Дилов! – мелодично звънна дълбокият й алтов глас. За втори път писателят чуваше този поздрав, който го накара да се чувства като новороден. А и така си беше...
– Сега трябва да ви направя инжекция – продължи хубавицата.
Белетристът послушно запретна ръкава на пижамата си. Имаше непреодолимото чувство, че е готов да стори всичко, което би поискала от него тази фантастична жена.
Теменужнооката опря до ръката му малък лъскав цилиндър, подържа го така няколко секунди, после го прибра в чантичката, която носеше със себе си, и пленително се усмихна:
– Приятни сънища, господин Дилов!...
„Е, да, сънищата ще бъдат наистина приятни...” Това беше последната мисъл на Любен Дилов, преди да се унесе в дълбока, безпаметна забрава, от време на време нарушавана от сладостни видения...
(П р о д ъ л ж е н и е т о ■ с л е д в а)