Начало форум Разкази

Разкази

О М А Л А (откъс от роман)

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

О М А Л А (откъс от роман)

Мнениеот alexandrit » Чет Мар 31, 2016 11:19 am

Омала е свят, където хората са попаднали 2600 години преди времето, в което се случват нещата в тази бъдеща книга.

Посевен кораб напуска Земята с колонисти, които са в състояние на анабиоза. Уредите отчитат, че достигнатата планета е годна за живот, и приземяват огромния звездолет в плитчините край остров Центрум. В този момент вулканът Хемор изригва и грамаден скален къс, изхвърлен при ерупцията, пробива корпуса. Започва да изтича радиация, а съживяването на хибернираните заселници прераства в евакуация.

Хората напускат със спасителни лодки и с каквото са успели да вземат в суматохата. По местата, където стигат, ги очакват отряди от разумни влечуги марнис, които им отнемат оръжията, но не се държат враждебно. Мирното съжителство между двата вида продължава няколко столетия, преди марнис внезапно да се оттеглят на континента Голямото плато. Оттам периодично нахлуват в човешките поселища и унищожават всичко, свързано с по-развити технологии...

Хората са принудени да сдържат развитието си, за да не предизвикват влечугите. И така – в продължение на две хилядолетия и половина... Човешката цивилизация започва да изпитва умора. На планетата има и няколко аномалии, които земляните не могат да обяснят. Една от най-загадъчните се намира в огромна впадина в най-слабо заселения континент Гондвана.

„Омала“ е сага за хора, които искат да оцелеят, боготворят децата и продължават да са изпълнени с желание да се избиват.

Предложеният тук откъс е част от една от сюжетните линии.


Константин ТИЛЕВ

О М А Л А

Veritatem dies aperit!
Времето разкрива истината!

1010 година от Посева
Месец – Терани – 29 число
26 часа
Центрум – Сърцето


Стените на шуплата стенеха от туптенето на огнената кръв във вените на вулкана Хемор. Беше топло и много задушно и някъде отдолу, под стотиците кубични метри втвърдена лава и пирокластити, се промъкваше жежкото пипало на магмата от дълбините на Омала, търсеща свободата.
Радж Компетар трепереше от болката, която идваше от изгорените му стъпала. За да стигне до шуплата, му се наложи да прекоси няколко горещи каверни и обувките му, направени от кожа на лала, не издържаха на топлината и почти изгоряха. Остатъците им той прибра в малката торбичка с храна, защото можеха да му послужат при излизането.
Нападението на марнис започна рано сутринта. Плоските им кораби, задвижвани с електромотори, пристигнаха преди изгрева на Сола и когато тя прати първите си лъчи към Центрум, градчето на хората вече беше обградено. Бяха само мъжки – високи почти два метра сиви влечуги, те се движеха много бързо на задните си крака, като се подпираха на опашките си, снабдени с три бойни шипа на края. Носеха брони от червеникав метал, които по ръбовете бяха обкантвани в златно. На главите си имаха каски с връх, от който стърчеше перо от панаш, символ на положен обет за вярност към някой от клановете, водени от женските. От каските се спускаха маски с различни лица, плод на въображението на марнис, но еднакво страшни за човешкото възприятие.

Изображение

Влечугите бяха въоръжени и доста бързи, а съпротивата на хората – вяла. Тук-там имаше няколко схватки, които приключиха скоро, и сега телата на осмелилите се да се съпротивляват бяха нахвърляни на купчини върху площада за назидание на живите.
Жителите на градчето представляваха тъжна, уплашена тълпа от хора, изтръгнати от съня и срещнали ужаса на избиването. Второто поред, след като преди около 400 години, по летоброенето на Центрум, влечугите бяха извършили масово прочистване сред заселниците.
Децата и бебетата ревяха, възрастните мълчаха и стискаха зъби в безсилието си. Духаше силен сутрешен вятър и носеше към тях аромата на събуждащото се море. От тълпата обаче се излъчваше мирис на пот и страх.
Малко по-късно долетяха три панаша – женските водачи, ужасяващо красиви и заплашителни с огнено-златното си оперение и опашки в синьо-бяло. Крилата им се прибраха в джобове отстрани на тялото и главите им, покрити с люспи и обвити в меки мрежести брони, бавно се въртяха. Панашите имаха далечна прилика с дракони, но бяха с размери на бик. Ходеха на два крака с по четири пръста, като задният беше с формата на шип. Предните им крайници бяха скрити в перушината и когато ги изкараха навън, се видя, че са крехки и пъхнати в ръкавици от тънка метална материя. Хората ги гледаха под вежди, страхуваха се да срещнат очите им – огромни златни зърна с черна елипса в средата.
– Ха гон ииий мар до? – главната панаш изпищя фразата на езика им, нещо средно между писъци и звуци, издавани от диафрагмата, ако те имаха такава в тялото си.
– Ийоох, мар гон до ре – отговори един от мъжките, вероятно командир на десанта, защото на каската му личаха три пера.
– Бераз! – това беше команда.
Воините се разделиха на три групи, две от които блокираха изходите, а третата започна да подрежда хората в редици. В Центрум по това време живееха около 12 хиляди души, но в Сърцето бяха не повече от 4 хиляди. Наредиха ги и ги подкараха в колона един по един към панашите. Пред тях ги накараха да покажат ръцете си с обърнати нагоре длани. Търсеха учени, инженери и грамотни. Интересуваха се само от тях.
Радж стоеше в средата на редицата и трескаво се мъчеше да съобрази какво да направи. Учен-химик, той беше минал курс по генетика и химия, а кожата на ръцете му бе прогорена на много места от реактиви и киселини. Това едва ли щеше да го спаси, защото панашите диреха по човешките ръце мазоли и белези, оставяни от тежък физически труд, докато неговите нямаха втвърдявания и удебеления. Издебна момент, в който му се стори, че не е наблюдаван, наведе се, плю си на дланите и топна ръцете си в праха. Жената зад него изпъшка и го подръпна за дрехата. Обърна се и видя, че му подава някакъв парцал. Тя беше учен като него. Позна веднага, макар и да носеше грозна перука, очите ѝ сияеха с онази светлина, която от две-три столетия започна да се появява в ирисите на Избраните.
Радж взе парцала и се захвана да търка дланите си. Разнесе се остър мирис на феноли, ръцете му се оцветиха в кафяво и кожата изпръхна. Така можеше и да мине през огледа, стига да издържеше перуката му, и през проверката на очите...
Редицата вървеше бавно, вятърът духаше безмилостно. Марнис отделяха хората, които според тях имаха белези на учени, и постепенно се оформи група от обречени. Обградени от бойци на влечугите, от тях се носеше вълна на примирено очакване.
Наближи редът на Радж, а сърцето му бумтеше толкова силно, че го усещаше чак в гърлото си. Когато пристъпи до панаша, застанала отляво, той забави крачка и един от стражите го мушна по рамото с електрошоковата си палка. Усети остра болка, която го изхвърли напред. Размаха ръце, за да запази равновесие, но нервен спазъм, преминал по краката му, го препъна и той се блъсна в гърдите на женската. Панашът изписка нещо и понечи да го хване за главата с дясната си ръка, обаче Радж се наведе и само нокътят на палеца, засрещащ трите ѝ пръста, го перна през ухото и горната му част отхвръкна. Рукна кръв, но не усещаше нищо, защото от рязкото си накланяне напред се подхлъзна и озова между двата крака на женската. Тя започна да го рита, за да го изтласка оттам.
______________________

Константин ТИЛЕВ е известен повече като „Нощния българин“, защото е създател и първи водещ на Нощния хоризонт по БНР. В съпровод на неговия глас през миналия век бяха заченати поколения българчета, част от които си спомнят и рубриката „Научна фантастика“ – с нея феновете крепяха душевните си копнения в късните часове на нощта.

След това, още през миналото хилядолетие, този същият, заедно с още трима ентусиасти, направи и първото частно радио у нас ФМ+. Преди десетина години пък публикува първата си книга с фантастични разкази „Репортерски галактикон“ (изд. А р г у с), от която са останали няколко избрани екземпляра в личната му библиотека.

Сега, вече в ХХІ век, Константин Тилев е властелин на честотите. Той е член на КРС – комисията, която дърпа ушите дори на всесилните мобилни оператори. И през цялото време не е преставал да чете и да пише фантастика, и притежава една от най-богатите и разнолики библиотеки с фантастична литература.

______________________

Радж не мислеше, просто искаше да избяга, а бягството при хората е свързано с най-древни инстинкти, заложени в генома им от времената, когато са препускали по полята на старата Земя, преследвани от ръмжащата паст на поредния хищник.
Затова, макар и безсмислени на пръв поглед, инстинктивните му действия бяха правилни. Той се пресегна и почна да скубе перушина от корема на панаша, а женската направо побесня от болка и ярост. Писъците ѝ бяха пронизителни и поне десетина войници се хвърлиха към нея, за да помагат. Йерархичните правила на расата им обаче забраняваха да се приближат до женската на повече от два метра и те безуспешно ръчкаха с палките си в посока на Радж, без да могат да го достигнат.
Трябваше да се измъкне изпод чатала на панаша, защото женската взе да се върти и да боде напосоки с шишовете, излизащи от задната част на краката ѝ. Един от ударите болезнено го прониза горе в ръката, но роговото острие мина през меките тъкани и Радж се измъкна точно в момента, когато войниците сe намираха от обратната страна на женската. Стрелна се мълниеносно покрай кордона, охраняващ учените, към изхода на селището. От човешките редици се разнесе дюдюкане и тълпата се разпръсна с крясъци, внасяйки смут сред марнис. Това му помогна да премине със спринт през още два патрула на влечугите. По улиците на градчето, постлани с каменни плочи, се търкаляха всякакви вещи и багажи, изтървани от хората, докато ги бяха гонили като стадо към площада. Наведе се и грабна малка торбичка, без да знае какво има вътре, но с надежда, че може да му послужи. Най-накрая успя да се измъкне от Сърцето. Продължи да бяга и макар че кървеше, привечер стигна до подножието на Хемор. Там се шмугна в един отвор по склона на вулкана и в паниката си се добра до шуплата, преминавайки през тунелите, образувани от изтеклата лава.
В торбичката намери малко храна: изпечени резени караш, изсушени молюски и плодове. Вода обаче не откри, така че нямаше да издържи дълго в укритието. Докато се превързваше с ивици от ризата, в някаква гънка напипа нещо, което го накара да изкриви устни в радостна гримаса. Яркожълто перо от панаша беше попаднало в дрехите му и сега той го стискаше в шепата си. Разполагаше с частица генен материал от женската. Можеше и да се намери изход от страшния конфликт с влечугите.
Ден по-късно, загубил представа за реалното време, Радж Компетар се измъкна от тунелите на вулкана. Раната му туптеше, бе силно обезводнен и често не успяваше да се ориентира. Беше хапнал от храната, но това само усили жаждата му, а и бе загубил достатъчно кръв, та ходеше като пиян.
Навън беше ранна вечер. Над него Хемор димеше и реката от лава от източната му страна се стичаше бавно към морето. Оттам вятърът носеше странна миризма на тефра (аерозоли от леки елементи), родена от прегръдката на огъня и водата, примесена с нюанси на отровна химия и изненадващи ароматни струни от приятни ухания.
Радж беше изгубил напълно инстинкта си за самосъхранение. Пристъпваше отъпял и единственото му желание бе да се напие с вода и да заспи.
Краката му се препъваха из вулканичните туфи, а земята беше топла и от време на време потреперваше от биенето на вулканичното сърце. Със сетни усилия стигна до извор с гореща вода. Искаше да пие, но температурата ѝ беше поне 70-80 градуса. Нямаше в какво да я налее и да остави вятъра да я охлади. Затътри се по руслото на потока, под него горещата вода беше издълбала дълбоко дере в меката вулканична почва. Издигаха се кълба пара, които в заревото на изтичащата лава се багреха в розово и кървавочервено.
Всъщност човек, изпаднал в състоянието на Радж, ставаше напълно безразличен към заобикалящата го природна красота. Жаждата е враг на романтиката, а той бе жаден, много жаден. И само това го крепеше да напредва през разломите и туфите, следвайки посоката на течението.
Теренът беше неравен и разрани съвсем краката си, тъй като остатъците от обувките му и тъканта на торбичката, която той раздели на две и нави около тях, не пазеха кой знае колко. Усещаше болката, далечна и приглушена – замаяна като него, тя го чакаше да се напие с вода, за да се събуди.
След още километър Радж съобрази накъде го води пътят на водата. За негов късмет, горещите потоци се спускаха към Сърцето и градчето ги използваше за отопление на къщите и парниците. Значи по пътя трябваше да открие дигата, откъдето водата тръгваше по бронзовите тръби, които я отвеждаха до градеца. Но къде беше това?
Късно вечерта той стигна до водохранилището, където пи колкото можа, а после бавно се отпусна в меката, топла, рядка вулканична кал и заспа.

Градчето изглеждаше изоставено. Не се виждаха обичайните забързани минувачи, няколко дребни кучета му се зарадваха, ала повечето бягаха от него и виеха тъжно. Продължи да върви напред, като се опираше на стените на къщите и на оградите, и стигна до голям площад. Там най-сетне видя какво е станало.
Марнис си бяха тръгнали. Сградата на библиотеката и лабораториите към нея бяха в развалини, които обилно димяха. Между тях още се прокрадваха пламъци, които доунищожаваха книгите и апаратите на хората. Кметството изглеждаше непокътнато, но като наближи, забеляза, че всички прозорци са разбити и на плочника се търкалят остатъци от маси, столове, разкъсани регистри и документи.
Най-страшната гледка се откри, когато стигна до края на площада и оттам се ширна изглед към пристанището. Повечето от корабчетата бяха потопени, някои опожарени, а сред тях, като венец на смъртта, плуваха телата на издавените Избрани. Бяха около осемдесетина, завързани един за друг, хвърлени в дълбокото и оставени да се удавят.
Радж се олюля и седна на малка стеничка, пазеща плочника от свличане по стръмния склон към водата. После се катурна настрани и загуби съзнание.
Събуди се от лъч на Сола, който сe заплиташе в миглите на очите му. Лежеше на меко легло, застлано с чисто, бяло, пухено покривало. Ухаеше на нещо сладко и пържено, а въздухът бе лек и той вдиша с удоволствие. Гърдите му горяха от поетите аерозоли по време на престоя в шуплата и сега чистотата на всичко около него му се струваше нереална.
Вратата на стаята скръцна леко и влезе млада жена в работна роба и с плътен шал, увит около главата ѝ, от който се виждаха само очите и лицето до средата на носа.
Тя мина бързо и остави поднос с храна на масичката под прозореца. Обърна се и като видя, че е отворил очи и я наблюдава, се приближи и положи ръка на челото му.

Продължението следва...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 781
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: О М А Л А (откъс от роман)

Мнениеот alexandrit » Пет Апр 01, 2016 9:47 am

Константин ТИЛЕВ

О М А Л А (2)

Нямаше треска, макар че би трябвало да има, но прекараната нощ в горещата кал на водоема комай го бе отървала от това усложнение. Той извади ръката си изпод завивката и я протегна с отворена длан към жената. Кожата му беше боядисана в кафяво от фенолите и изглеждаше като чужда заради полепналата мръсотия.
– Сега яж, после ще говорим – гласът ѝ бе тих, гръден и излъчваше съчувствие.
– В устата ми скърца нещо като пясък. Може ли първо да пия?
– Как ли пък няма да имаш пясък. Когато те донесохме тук, трябваше да ти промиваме устата, защото беше пълна с кална каша, а и целият беше овалян в кал. Къде си се крил? В някоя кална локва край вулкана ли?
Радж разбра, че го е разпознала.
– Лежах в езерото при бента на водохващането. Но преди това се крих в един магмен тунел в туловището на Хемор.
– Аха, значи затова краката ти са като препечени наденици. Ще трябва да мине доста време, докато почнеш да стъпваш на тях, защото изгарянията са сериозни, но не и нелечими. Намазала съм ги с благи масла и няма да правиш опити да ставаш, понеже каквото е започнало да се затваря, пак ще се напука. Ясно?
– Добре. Ще лежа. Дай ми да пия сега.
– Първо изплакни и направи гаргара, плюй ето тук! – тя го повдигна от кръста нагоре и подложи зад него две възглавници. Постави върху корема му меден съд.
Радж взе дълбоката калаена чаша и зажабурка устата си. Изплю водата, която беше сива на цвят. Направи неколкократно процедурата, докато усети, че зърната вулканична пепел изчезнаха. Прочисти ноздрите на носа си, използвайки йога техника.
Младата жена го гледаше и с присмех каза:
– Де да можеше така да изчистиш и ушите си.
Радж докосна едната си ушна мида и напипа здрав налеп от тиня, но тя спря ръката му:
– Това може да почака, когато дойдем да те почистим основно. Сега пий и яж!
– Ще ям, ако ми разказваш какво стана след моето бягство и изобщо за всичко. Видях издавените Избрани в пристанището, видях библиотеката. Какво искаха влечугите?
– До твоето бягство бяхме като стадо. Стояхме като отъпели, защото никой не вярваше, че отново ще дойдат да ни избиват. Знаеш каква е човешката психика. Споменът за ужаса се натиква някъде там, в подсъзнанието, и дори да избликне за момент, пак го изпращаме в дълбокото. Затова никой не вярваше, че пак ще дойдат...
– Какво искат? Искат да ни попречат да се развиваме. Да стоим на нивото, на което сме.
– Слушай сега. Ти тръгна да бягаш, панашът почна да крещи нещо на мъжките, а те поеха в строй към нас. Бяха свалили от ремъците електрическите си пушки и откриха стрелба. Започнаха да ни избиват, но когато първите паднаха, ние се втурнахме към тях. Тези най-отпред бяха или застреляни, или посечени, ама ние напирахме и марнис взеха да отстъпват, защото не спирахме. Група мъже от челото на тълпата успяха да свалят на земята един мъжки гущер и буквално го разкъсаха, а другите влечуги стреляха по тях. Настана меле и всичко се обърка, понеже някои от Избраните също хукнаха да бягат. Тогава другите две панаши дадоха нова команда. Марнис се престроиха и отново тръгнаха в бойна формация към нас, без да спират стрелбата. Обаче и ние ги изненадахме. Някъде отзад изсвириха бронзови стрели от арбалети и убиха още двама мъжки, а след това тълпата се разбяга и всичко свърши. Не ни гониха повече и се изпокрихме кой където намери, но после, като поеха из селището, убиваха всеки, когото намерят.
Тя въздъхна и продължи:
– Избраните не можаха да избягат. Навързаха ги един за друг за десните ръце и ги подкараха към пристанището. Там с ритници и палки ги вкараха навътре в дълбокото и ги оставиха да се издавят. Тези, които някак си успяха да се освободят и да заплуват, бяха простреляни. След това марнис претърсиха всичко, разрушиха лабораториите, запалиха библиотеката, качиха се на лихтерите си и заминаха. Слава богу, във вътрешността на Центрум няма толкова поражения, но тук, виждаш, още прибираме мъртви.
Очите и на двамата бяха пълни със сълзи.

1010 година от Посева
Месец – Терани – 29 число
14 часа
Укрепление Шикарава – Центрум


Ева Логин – 37-годишна Избрана, беше прегърнала през талията Нети Богор. И двете трепереха от острия вятър, който ги пронизваше, носейки капчици солена вода от Средиземно море. Бяха застанали върху защитена тераса най-горе на лявата отбранителна кула на крепостта Шикарава. От другата страна на реката, извираща от Котката, се издигаше главната част на укреплението. Между тях имаше въжен мост, по който се придвижваха бойците от гарнизона.
Двете жени бяха с леки ризници от бронз, а топли шалове обвиваха главите и покриваха лицата им. Под шаловете си носеха черни пухени шапчици със сребърни ленти. Държаха лъкове с бронзови стрели, до тях двама гвардейци подготвяха стреломет, чиято цев беше пряко насочена към групата марнис, стояща безмълвно на склона от лявата страна на реката, далеч от обхвата на човешките оръжия.
– Те са тук, отново са тук! – гласът на Ева бе приглушен от шала и вятъра, който отвяваше част от звука. – Четиристотин години след голямото избиване отново са тук. Пак ли ще има клане? Нети, кажи нещо, Нети!
– Какво искаш да ти кажа? Виждаш, че са тука. Стоят като статуи и не помръдват. Какво искат, не знам, но от тях не чакам нищо добро. Грозни, страшни са...
– Помниш ли историите в книгите за първото им идване?
– Помня каквото си чела и ти. Двеста години след нашето пристигане тук внезапно напуснали всичките си поселения и крепости и се оттеглили на Голямото плато. А четиристотин години по-късно нахлули в градовете на хората и избили голяма група учени, плюс майстори и занаятчии. Същата съдба сполетяла и заловените войници. Разрушили работилниците и малките фабрики. Пощадили само селяни и отшелници, както и малките населени места без промишленост. Дали това е станало точно 600 години след Посева, не знам, но така е поне според нашия календар. Сега пак са тук.
– Какво чакат?
– Чакат нещо, което е там, зад онази горичка, забелязваш ли?
– Какво виждаш, къде?
– Ох, мила, идва още една колона от техните с някакви машини.
– Боже, какво ще правят?
– Боговете, които сме донесли със себе си от Земята, не живеят в тази част на космоса, така че се налага да разчитаме на себе си. Хайде, да вървим в укритието. Каквото и да става, от опита, който имаме, знам, че такива като нас живи няма да ги оставят. Идваш ли?
Двете жени се втурнаха надолу по стълбите на укреплението и влязоха във вътрешния двор. Там няколко десетки защитници апатично пренасяха боеприпаси за двете балисти, а един офицер в пълно бойно снаряжение седеше на каменна пейка и бавно отпиваше от манерка.
Офицерът вдигна глава и каза с глас на много уморен човек:
– Хайде, момичета, отивайте в дупката. Тези са дошли за вас. Бързо, докато още не е започнало каквото ще става.
– Само ние ли ще влезем вътре?
– Вие, вие, за вас сме изкопали това скривалище. Отивайте!
– А Ампур и другите?
– Те влязоха вече. Вървете.
– Ами вие, дето ще останете отвън?
– Нали някой трябва да брани тая крепост? Ако всички се скрием, марнис ще довтасат и ще ви издърпат с тирбушон от тази скална дупка. Тръгвате ли най-сетне?
– Отиваме! – двете жени се затичаха към склона на планината.
Претичаха през тесните улички зад стените на втория вал и хлътнаха в каменна сграда, чийто гръб беше вкопан в склона на планината. Вътре ги посрещнаха двама войници, които напъхаха в ръцете им пакети с храна и две манерки с вода. После махнаха маскировката от стената и се откри кръгла врата с въртящ се механизъм за затваряне. Останка от Посевния кораб, донесена тук и вградена в скалата, за да дава максимална защита на тези, които щяха да се крият в убежището.
Когато преминаха тунела, се озоваха пред втора врата, от бронз и с нормална ключалка. Войникът, който ги придружи, я отвори и ги побутна да влязат.
Ева спонтанно го хвана за ръката и го повлече след себе си. Войникът, съвсем младо момче, се съпротивляваше, но и Нети се присъедини и двете го издърпаха вътре, после захлопнаха вратата и спуснаха масивните резета.
В тясната зала имаше около 170 души – Избрани, майстори на различни занаяти и много деца. Нети никога не беше предполагала, че в укреплението живеят толкова много малки човечета. Сега те седяха, подредени в два концентрични кръга, в чийто център възпитателка, в сива роба на Избрана и посветена, стоеше боса и напяваше някаква мелодия.
Децата мълчаха, всъщност всички мълчаха и чакаха. Проклетото човешко очакване.
Обърнаха за трети път пясъчния часовник. Подът на скалното помещение потрепери. Трусовете следваха през няколко минути. Посипаха се прах и ситни камъчета, които се откъртваха от стените и тавана. Обстрелът започна.
Трусовете спряха след час и настъпи тишина. В помещението имаше водораслов фенер, но дивите зоофити почнаха да изчерпват кислорода от водата и той светеше твърде слабо. Не смееха да запалят свещи, защото помещението не се вентилираше добре и рискуваха съвсем да останат без въздух. Всички дишаха повърхностно и на по-големи паузи.
През вентилационната шахта проникнаха мирис на изгоряло и димни частици. Намиращите се близо до нея започнаха да кашлят. Нети се изправи, махна с ръка да привлече вниманието на хората около себе си, след което намокри кърпата от главата си и я сложи демонстративно на своята уста. Всички взеха да си подават съдове с вода и да правят импровизирани маски. Влечугите бяха подпалили укреплението, а пък какво ставаше горе, ги беше страх и да си помислят.
Ева се беше гушнала в прегръдките на младото войниче и не помръдваше. Ръцете ѝ, положени в скута, леко потреперваха. Мълчанието бе страшно, а усещането, че са затворени в капан, нарастваше с всеки час.
Миризмата проникваше през шаловете и кърпите, мазна и страшна. Воня на изгоряло месо. В крепостта не държаха животни. Горяха хората, останали отвън.
След двайсет часа решиха да излязат. Заспориха дали това е достатъчно, или да изчакат още, но надделяха гласовете да се измъкнат навън, защото в укритието вече почти не можеше да се диша. Войникът и няколко от майсторите отстраниха резетата и отвориха вратата. От междинната камера нахлу дим, остра кашлица раздра тишината. Децата хленчеха, а възрастните се струпаха пред кръглия люк. Един техник посегна към кръглата глава на заключващия механизъм и изпищя при допира с него. Плиснаха вода върху дланите му. Металът на вратата беше нагорещен от бушуващия навън пожар. Събраха останалото по манерките, намокриха парцали и някакви дрехи и обвиха колелото. Вдигна се пара, но вече можеха да опитат да го завъртят.
Нети гледаше към вратата и през давещата я кашлица се молеше ключалката да не е блокирала от топлината. Ами ако не успееха да я отключат и останат в укритието?
С усилия съумяха да завъртят колелото и люкът се открехна. Нахлу дим, но с него и свежи потоци въздух и хората започнаха да дишат по-леко.
Войникът постави стрела на лъка си, Нети и Ева направиха същото, около тях се подредиха мъже с обтегнати лъкове и един от майсторите, висок и мрачен мъж, с почернели от работата с метал ръце, бавно почна да издърпва люка. Разнесе се скрибуцане и всички настръхнаха. Отвън нямаше никого. Димът се стелеше на вълни, а вонята на изгоряло месо стана непоносима.
Върволицата Избрани, майсторите и децата тръгнаха в дима, кашляха и вървяха, като се препъваха по грапавините на пода в тунела. Сградата бе понесла силни удари, но тази ѝ част беше устояла, макар и опожарена. Навън ги чакаше гледка, която накара жените и децата да заплачат, докато мъжете стискаха зъби и хълцаха безмълвно.
Атаката на марнис беше разрушила повечето от сградите и двете кули на укреплението, сетне те бяха изсипали запалителни бомби върху развалините. Защитниците и всички останали навън бяха опечени живи и овъглените им тела лежаха разпръснати навсякъде. Димът се стелеше, на някои места още се появяваха пламъци, а от марнис нямаше и следа. Те дори не си бяха направили труда да влязат в крепостта, бяха наблюдавали отдалече пожара и след това се бяха оттеглили към Голямото плато.
Извън укреплението, на стълб край реката намериха прикован един от защитниците. Беше още жив, а пък на гърдите му, промушени с бронзова стрела, бе закован лист. На него имаше текст на универсалния език, на който хората общуваха с влечугите и птиците добло:
„Марнис бяха тук, за да ви дадат урок. Вие, човеците, сте вредни насекоми, които носят зараза. Ще чакаме епидемията, която сте вие, да изчезне сама, така както става в природата. Припомняме забраната да развивате технологии. Ще живеете на това ниво, на което сте. Ако решите да прескочите този етап, ще бъдете наказвани. Можете да се самоизбивате, както обичате да правите. Ние сме търпеливи!“.
Панаш Арум

Мина месец, развалините бяха разчистени с помощта на доброволци от околните села. Започна възстановяване на някои от сградите.
Една вечер, след работа, когато повечето хора бяха налягали да спят по временни навеси и колиби, Нети откри младия войник, член на кастата на охранителите, да се грее край един от огньовете.
– Ела с мен! – нареди му тя. – В овулация съм. Имам нужда от теб.

Бележки и редакция: Петър КОЛЕВ
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 781
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта