Начало форум Разкази

Разкази

СъЛзА от ЗмЕиЦа

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

СъЛзА от ЗмЕиЦа

Мнениеот alexandrit » Пон Авг 29, 2016 9:49 am

„ЗЕЛЕНИ РАЗКАЗИ (АМА НАИСТИНА)“ е антология на все по-актуалната екологична тематика. Събрала е между страниците си такива известни автори като Теодор Стърджън, Дейвид Брин и Сергей Другал и техни български колеги – Христина Панджаридис, Мария Белчева, Любомир П. Николов, Калин Ненов, Александър Карапанчев и др. Издател е Фондация „Човешката библиотека“. Неотдавна тази антология спечели първо място в категорията „Любима книга за 2015 г.“ от Националните фантастични награди.

За повече подробности – http://choveshkata.net/blog/?page_id=5447.

Днес ви предлагаме един от тези зелени (ама наистина) разкази.


■ Светла ДАМЯНОВСКА

СЪЛЗА ОТ ЗМЕИЦА

Събуди ме бурята. Лятно време се случва да гърми, да святка и пороен дъжд да се излива по всяко време на денонощието. Тази вечер беше тихо, имаше пълна луна и ярки звезди, когато простирах (не е било по-късно от 23 часа). А сега е черна тъмница, вятърът фучи и блъска клоните на явора в стъклата на прозореца на спалнята и макар че още не е заваляло, пороят може да започне всеки момент. Поглеждам червените светещи цифри на електронния часовник – 3:15 ч. след полунощ е. Никак не ми се става, но вятърът ще отскубне дрехите от щипките или поне ще омотае прането около въжетата. Трябва да отида да го прибера, иначе целият ми труд ще е напразно. Намятам халата, нахлузвам чехлите, отивам в хола и излизам на терасата. Вятърът наистина е много силен – косата ми е в очите, полите на халата ми се веят, а аз се опитвам да намеря опипом ключа за лампата.

Когато най-сетне крушката светна, видях, че чаршафите, дрехите и филизите на увивните растения на балкона са се усукали едни в други. А голямата саксия с фикуса бенджамин беше преобърната. Миришеше на прах, носен от вятъра, на влажна пръст от саксията и на омекотител. Заех се да дърпам дрехите, да ги отвивам и откачвам. Хвърлях ги направо вътре на дивана (после щях да ги сгъвам).

Както си гледах нагоре по въжетата на простора, изведнъж настъпих нещо, което се дръпна и жално изскимтя. Отскочих назад и погледнах там, където стоях допреди миг. На пода нямаше нищо освен стъпкана пръст. Но между листата на дървовидния фикус нещо проблесна… Взрях се по-внимателно, светлинката изчезна. С дръжката на метлата леко разгърнах клонките. Нещо шавна и бързо се дръпна още по-навътре в листака. Помислих си, че някое коте се е изкатерило по асмата и е скочило на терасата, за да се скрие от бурята.

Изображение

– Псссът! – опитах се да го изгоня. Не че имах нещо против да стои там на завет, но ме чакаше още работа по терасата, а то в паниката си можеше да ме издере, ако пак го настъпя. Почуках леко саксията с дръжката, дано излезе, обаче то се притаи и повече не се обади. Свърших с дрехите и си влязох. Реших, че няма смисъл да изправям саксията – вятърът щеше пак да я събори, а и на сутринта щях да чистя и да оправям изпочупените цветя. Легнах си, за да се опитам да си доспя. Рано трябваше да ставам за работа…

Спах неспокойно, а навън бурята вилнееше.

На сутринта небето беше чисто, нямаше облаци и само обрулените листа и изпочупените клони напомняха за вихрушката нощес. Явно изобщо не беше валяло. Излязох на терасата. Две от цветята ми – драцената и папратта, намерих безвъзвратно съсипани. Повечето от останалите бяха преобърнати и изпомачкани, но щяха да се оправят. Подредих ги на перваза на прозореца и отидох в ъгъла да изправя фикуса.

Когато го закрепих, с удивление видях в стеблото му вкопчено нещо, което освен четири ноктести зелени крачета, люспеста опашка и муцунка на динозавър имаше пера по врата и яркочервена кожа около огромните златни очи, ококорени паникьосано. Почувствах, че създанието се уплаши повече и от мен. Естествено, изпуснах фикуса и той отново рухна на мозайката. „Нещото“ болезнено изскимтя и продължи да мрънка, докато не се престраших отново да разгърна листата с дръжката на метлата. То не я нападна, нито направи опит да избяга – явно не можеше или не искаше. Сложих си дебели брезентови ръкавици, останали от ремонта, и реших да се опитам да откача създанието от ствола, в който се беше вкопчило с мрачна решимост. Съгласи се да отпусне пръстчета, хванах го през коремчето, но въпреки това не можах да го измъкна от клоните. Когато се приближих толкова, че да успея да надникна между листата, открих, че освен лапи чудото имаше и крилца, покрити с жълто-зелен пух и тук-там наболи вече перушинки. Сигурно се бяха заплели в клоните. Освободих ги внимателно, но явно създанието беше наранено – започна да скимти още по-плачливо.

Беше дълго около двайсет сантиметра, красиво оцветено в жълто-зелено и лилаво, с червени ивици по главата и корема. Не можех да определя какво е. Първо си помислих, че глобалното затопляне може да е повлияло на местната фауна и в България вече да се въдят някакви особено екзотични хамелеони, обаче доколкото знам, хамелеоните нямат крила. Заприлича ми на ламята, дето свети Георги я убива по иконите. Внесох го вътре и подробно сравних двете създания. Не, онова на иконата ми имаше три глави, а моето „нещо“ – само една. Може пък да е китайски дракон – те са всякакви видове и размери, само дето обикновено са маски и костюми, а това тук беше живо... И тъжно, безпомощно и с изкълчено крило (доколкото успях да го диагностицирам). Оставих дракончето на кухненския диван и се обадих на комшийката отдолу – тя е ветеринар и би трябвало да знае как се наместват изкълчени крила. Заредих кафеварката – да има за съседката... пък и за свети Георги, ако дойде да си търси злата сила, за да я победи.

След петнайсет минути съседката дойде, още сънена и рошава, обърна кафето на екс, намести изкълченото крилце, направи му стегната превръзка и си отиде да вземе контрастен душ, защото, както обясни, била махмурлийка от купона снощи. Като я изпращах, плахо попитах дали все пак не знае какво е това, дето го лекува, но тя отвърна, че всякакви генномодифицирани организми продавали вече в зоомагазините, пък и какво значение имало… Нали било сладуранско. Ама да взема да го нахраня, защото сигурно са го отбили преждевременно от майката – докато го преглеждала, било лапнало палеца ѝ и се опитало да суче. Аз това не съм го забелязала, явно тогава съм си сипвала кафе.

Сладура, както го кръстих в чест на съседката, изпи шише и половина мляко (добре, че пазя едно старо шише „Чико“ от времето, когато детето ми беше още бебе), завря глава под възглавницата и утихна. Аз обаче се сетих, че трябва да излизам, и естествено, се зачудих какво да правя с него… Изнесох го на терасата и го оставих на пода. Там и да изцапа, нямаше кой знае какво значение, а и ако родителите му решат да си го приберат, най-лесно щеше да им е оттам. С тези правилни мисли затворих вратата на терасата и излязох за работа.

Когато се върнах, вече се смрачаваше. Надникнах през прозореца и гостенчето още беше на мястото си – свито зад саксията на фикуса. Реших, че сигурно е слънчасало, и го внесох в хола. Забърсах люспите му с мокра кърпа. То като че ли се посъживи. Седнах да гледам новините, а то сложи глава на коленете ми и притвори очи, захапало биберона.

По местния канал съобщиха, че от планинското имение на бизнесмена Харалампи Харалампиев била избягала двойка змейове заедно с бебето си. Били от особено скъпа порода, която в диво състояние се въдела само в Пирин. Последната мода сред особено богатите бизнесмени била да ходят на лов за тези създания, да ги зашеметяват с ултразвуковите си германски пушки и след това да си ги отглеждат като домашни любимци в специално пригодени за целта скалисти площи с размери най-малко десет на десет декара, изолирани като гигантски волиери от стоманизирана мрежа, опъната на яки пилони за далекопроводи.

Въпросната двойка била успяла да се измъкне от клетката си. В късните часове на предишната нощ специализираният екип на собственика я преследвал с хеликоптери. Успял да убие мъжкия, но майката и бебето не били заловени. Естествено, беше обявена награда от 5000 евро за съобщаване на местонахождението им, като се предупреждаваха хората от околните села, че змеицата е кърмачка и по тази причина – раздразнена и много агресивна. Иначе тоя вид бил тревопасен (по принцип). Но и мечките са всеядни по принцип, докато не станат стръвници, нали?

Е, поне най-сетне разбрах какво е това в скута ми, откъде се е взело и какво яде. А също така, че струва 10 000 лева, почти колкото така отчаяно не ми достигаха, за да си доизплатя заема. Сладура спеше, доверчиво отпуснал глава на коляното ми, и изобщо не подозираше за обхваналия ме душевен смут – дилемата да го продам или не… Не се терзах дълго – докъм последната новинарска емисия. Продажбата на бебета, били те човешки или змейски, си е еднакво отвратително деяние. Решено – ще си трая. Не ми се вярва семейството змейове да е избягало от добро от този Х. Харалампиев… Само дето не ми беше много ясно какво ще правя, когато създанието порасне… Но тогава ще му мисля. Може би ще го пусна на свобода веднага щом укрепне достатъчно…

Тъкмо станах, за да угася лампата в хола и да си легна, когато долових драскане по касата на прозореца. Отметнах пердето, да видя дали пак не излиза буря, и погледнах право в лицето на ужаса… На стъклото беше опряло нос нещо, което можеше да бъде само майката на миниатюрното създание, заспало на дивана. Главата ѝ почти изпълваше прозореца, беше втренчила в мен огромни златисти очи, а пък ноздрите ѝ се свиваха и отпускаха. Беше кацнала на тръбата на парапета, а крилете ѝ висяха зад нея свити и отпуснати. С предните си лапи драскаше по касата на прозореца. Когато се отместих, за да види чедото си, тя се взря в него, леко въздъхна (от което половинметрови пламъци облизаха ламперията на терасата и опушиха стъклото) и една голяма сълза капна от окото ѝ на перваза. После се раздвижи и тихо изскимтя. Сладура се събуди и се втурна към нея. Успях да открехна вратата за терасата и той се шмугна през прага. Майката се наведе, облиза го с голям грапав език, след това го захапа за врата и го повдигна. Ето, сега ще размаха крила и ще отлети, помислих си с надежда… Разбира се, бързо затворих и заключих, но ми беше напълно ясно, че само един удар с чело е достатъчен, за да влезе до половината в хола и да ми отгризе главата до кръста… Тя обаче изхърка нещо на малкото и отлетя.

На другата сутрин реших да огледам пораженията от снощното посещение на змеицата. Сълзата беше кристализирала в голям и красив камък. Лесно се отдели от перваза. Разгледах го срещу светлината – беше прозрачен, синьо-зелен и с правилна кръгла форма. Силно се надявам да не е опасен. Мисля да го покажа на един мой познат от Задругата на майсторите – ще искам да ми го направи на медальон. Мога да си го нося като медал…

◄ ■ ●

Светла Дамяновска за себе си:

Родена съм във Враца, обаче живея в Мездра. От 2001 г. съм председател на литературен клуб „Христо Ботев“ в града. Участвах в учредяването на Дружество на писателите – Враца. От 2006-а съм член на Съюза на българските писатели.
Публикувам от 1979 г., но сериозните си творби (поезия, проза, журналистически материали) създадох след 1986. Сътрудничила съм на много регионални и национални вестници, както и на редица списания. Мои творби са отпечатани в над 20 сборника.
Авторка съм на шест поетични книги: „Етюди за самота“ (1993), „Заесеняване“ (1998), „След...“ (1999), „Мозайка“ (2000), „Малък художник с големи идеи“ (2002), „Носталгия по бъдещето“ (2005).
Имам три книги с проза: „Съчинения по живота“ (2003), „Козе мляко“ (детска фантастична приказка, 2004) и сборника с нефантастични, криминални и фантастични разкази „Разходка с Ноев ковчег“ (2008).
„Сълза от змеица“ ще бъде включен в бъдещия ми сборник „Български работи“.

Изображение

Всички призьори тук – http://nfnagradi.net/results-2016/.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 833
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта