Начало форум Разкази

Разкази

Елхарите

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Елхарите

Мнениеот Bogdanov » Пон Юли 05, 2004 6:18 pm

[b]Автори- Мирослав Петров и Костадин Боянов [/b]

Елхарите

Всичко започна в един мразовит януарски ден. Бях седнал на една маса в дъното на "Дивия елен" и бавно допивах топлия си ейл. Течността приятно ме разконцентрираше от доскорошните ми проблеми и отнасяше съзнанието ми далеч от реалния свят. Изведнъж леко побутване ме извади от унеса и видях насреща ми да стои млад елф. Беше облечен в ефирни дрехи с горско зелен цвят. Усмихна ми се и попита:
- Свободно ли е?!
Вдигнах рамене.
- Както изглежда.
Елфът се усмихна и зае мястото си ,след което потърси с поглед съдържателя.
След като си поръча "същото като мен", елфът ме изгледа дълго и не заговори преди да донесат питието му.
- На здраве - каза той накрая и повдигна своята халба. - За нашето приятелство.
- Кой си ти - отвърнах в отговор аз - Какво искаш?
Елфът невъзмутимо отпи от питието си и каза с грейнали очи:
- Не ме ли позна?
Вгледах се по-внимателно в лицето му и прехвърлих през ума си всички от неговия вид които познавах. Неговото лице виждах за пръв път.
- Кой си ти? - попитах го отново.
- Казвам се Енолд - каза елфа. - Сега сети ли се?
Задавих се и изтървах халбата си на пода, където тя срещайки камъкът се пръсна и течността плъзна под масата. Енолд бе не друг а принцът на Синтите - един от най-големите елфически родове в старата гора. Но какво правеше тук? И какво искаше от мен?
-Ти си боец...И ще ми трябват услугите ти, защото добре знам, че точно в момента парите ти не са в изобилие. – рече уж нехайно принцът-елф.
-На север оттук има един храм и от хилядолетия никой не се е осмелявал да припари до него.
-А ако мога да попитам, защо? - зачудих се. .
-Нека ти кажа защо! - погледна ме Енолд с усмивка. - Този храм е създаден от зъл култ към един отдавна забравен бог още преди 3000 години. В него се пази един талисман, който е още по стар. Някога елфите го направили и в него трима магьосници заключили душите си, давайки му огромна сила. Ние търсим тази магическа сфера, за да можем да спрем злото, извиращо от незнайни измерения.
- Не могат ли могъщите елфи сами да си вземат сферата?
Енолд изхъмка, помисли малко и накрая призна:
-Трябва да си призная, че хората са станали доста...как да го кажа...експанзивни, в последно време...Е последно време за нас... последните няколко века. Веднъж задействана, магията на сферата пречи на други да използуват вълшебства в храма. Затова на всеки сто и петдесет години предлагаме на един човек да отиде вътре, да вземе талисмана...и да стане безумно богат! Е, какво ще кажеш?
-А защо на всеки сто и петдесет години? - заинтересувах се аз. Все пак ставаше въпрос за моята кожа, колкото и малко да струваше тя.
- Защото на всеки 150 години планетите попадат в такава конфигурация- неясно обясни Енолд, явно криейки още нещо.- Въпреки това няма да те лъжа - никой досега не се е върнал от храма. Е, какво ще кажеш?
С едната си ръка бръкнах в пазвата си и напипах празната си кесия.
- Само ако ме черпиш още една бира! - казах аз.
Излизайки от "Дивия елен" забелязах , че Енолд го няма . Не се учудих..
Започнах да мисля за всички тези магии , планети , сфери , магьоснически души и .. се запитах изконния въпрос .
- Това пък какво ме засяга ? - .. и продължих да вървя .
Обичах неимоверно много елфите , техните мъдрости , песни , предания и науки . Възхищавах им се . Исках да бъда като тях ... да бъда един от тях .
Но естествено това не бе толкова лесно . То си бе направо.. невъзможно .
Искаше ми се да мога да спечеля доверието им . Да бъда техен приятел .
Ако не бях в такова настроение щях да се зарадвам много и с неохота да приема на момента , но.. нещо беше различно .
Замислих се защо ВСЪЩНОСТ ме бе помолил да извърша това дело , този благочестив принц Енолд .
Отговорът , който пръв изникна в съзнанието ми не ме зарадва особено много .
"Просто , за да им свърша някаква работа" - казах си мислено аз .
Дълбоко в себе си се надявах , че той лъже , че не могат да си вземат амулета и това е просто някакво изпитание , с което да се докажа . Дали грешах или не щеше да се разбере по-късно. Отърсих се от тези тревожни мисли и се запътих на някъде... очакваше ме изненада !
Докато човекът се измъкваше замечтано от кръчмата, принцът се промуши безшумно покрай него и обиколи солидната каменна постройка. От другата страна го чакаше дорест кон. Той го яхна и прошепна в ухото му:
-Язди, бързо! Трябва да съобщим на Даркатер, че сме намерили Избраника...ако наистина е той. - сетне конят се понесе към близкия дъбов лес и изчезна в сумрака на дърветата.
..тъкмо отворих вратата на къщичката , която обитавах за известно време , когато вътре видях цяла делегация елфи . Не знам колко време съм стоял така.. с отворена уста и със стъписан вид , но когато се поразмърдах забелязах , че те са седнали на една маса и говорят нещо на език , който не разбирах . Приближих се .
- Добър ви ден , благочестиви елфи - изрекох смутено аз . Всички погледи мигом се стрелнаха към мен .
- Дано да бъде добър - с неприкрито недоверие в гласа изрече един по-едър елф в края на масата , излизайки от сянката , която бе върху него .
Моментално го разгледах . От глава до пети . Забелязах , че имаше превръзка под одеждите си .
- Добър е и добър ще си остане - каза един , който срязвайки по-недружелюбния , изникна сякаш от нищото зад мен . Стреснах се .
Поканиха ме на масата , за да обсъдим нещо . Скоро щях да разбера за какво става дума ...
...говорихме на дълго и нашироко . Задаваха ми въпроси , на които сякаш знаеха отговорите . Питаха ме за детството ми , за живота ми.. за всичко . Отговарях охотно , може би заради любовта си към елфите , но все пак внимавах какво излиза от устата ми . Изведнъж темата се люшна , като кораб в страховита буря , и по-възрастния на вид елф , който сряза онзи недружелюбен , русокос елдар , се обърна към мен и спирайки погледа си за известно време върху ми рече :
- Прекалено много време изгубихме във въпроси . Време е да ти кажем това , заради що дойдохме . Тази история с храмът не е точно така.. . Истината ще разбереш по-късно . Но сега ти казваме, че ти си Този , който търсим . Ти си ни нужен , за да оцелеем .. поне според мен . В далечно минало те съзрях сред мъгли и тъмнини . Видях как ти ще бъдеш тук , за да помагаш . Надявам се да не съм сбъркал .
*******
След известно време се поразмърдах . Започнах да оглеждам четиримата елфи , които седяха на масата и този , който стоеше прав до тях , облегнал се на стената . Прокарах поглед през всички тях . През гладките , като мрамор , лица , през живите очи , в които съзрях Мъдростта и Опита , Щастието и Тъгата , Красотата и Грозотата .
И те имаха нужда от мен .
- Какво искате да сторя ? - запитах аз...
- Не бързай. Няма да ни е лесно да ти разкажем. А и ти трудно ще го понесеш. Нужна ти е подготовка.
След кратка пауза...
- Ела, можеш да изоставиш този дом. Последвай ни.
Излязохме на улицата. Продължихме по пътят към градския пазар. След няколко кръстовища стигнахме до една странна улица. Различността й не беше толкова лесно определима. Някак беше по - светла и по - щастлива от останалите. Заведоха ме до малка къщичка. Трябва да спомена, че беше почти в края на градчето.
- Влез, не се притеснявай. Тук нощувахме.
Последвах ги в къщата. Тя определено не беше обитавана от хора. Всякакви скъпи и красиви предмети се търкаляха из нея: мечове, явно елфическа изработка, красиви и бляскави ризници, статуи, сякаш излезли от ръцете на Феанор. Но всъщност беше доста подредена и хм... величествена. Не можех да повярвам, че това е къщата , която бях видял преди няколко секунди.
- Тук ще пренощуваме, преди да тръгнем.
- Къде ще ходите? - попитах.
- Не разбираш ли вече? Ти идваш с нас. А пътешествието също не е толкова лесно нещо. Ще разбереш малко по - късно.
След като ме настаниха ,оставиха ме сам за известно време. Единственото което знаех със сигурност бе,че съм канен на вечеря след няколко часа...
... Докато чаках да ме повикат долу, аз се замислих за същността на това,което трябваше да сторя. Наистина ли аз бях Избрания или всичко това е плод на моето въображение? Всичките тези елфи ме караха да се чувствам някак... странно. Винаги досега съм се възхищавал на тяхната раса и...
Точно в този момент в стаята влезе един от елфите и каза:
- Време е!
Небето беше порозовяло от първите слънчеви лъчи. Бели перести облаци се гонеха като буйни коне по ведрото синьо небе. Обвитите с вечни ледници и снегове върхове на планината Ерхал-Дан изглеждаха като огромни купчини бляскава захар.
В двора на къщата биеха нетърпеливо с копита седем издръжливи полудиви планински коне - от онази порода, която планинските кланове използват едновременно за лов, работа и война. Четири от тях бяха възседнати от четиримата елфи, два бяха натоварени с големи вързопи. последното и най-едрото от животните явно беше избрано за мен.
Огледах го. То не беше красиво и май не беше и много дружелюбно. Изпод дългата му рунтава грива проблясваха черни, изпълнени със стаен гняв очи, при всеки удар на копитата му о мраморния плочник летяха искри. Конят непрекъснато дърпаше привързаните за едно дървено трупче юзди - което беше нямо доказателство, че не е свикнал с тях, а още по-малко със седлото. Последното се потвърди като видях, как елфите яздят своите животни. Обитателите на лесовете бяха метнали на гърбовете на конете си само по едно леко одеяло и нямаха юзди.
Върнах се към прекараната в къщата нощ. Когато слязох на вечеря, бях посрещнат от елфите с някакво странно уважение. Те ми оказаха честта да се хранят и разговарят с мен като равен с равен. После когато заситихме глада си в огнището беше запален силен огън и те запяха. Пееха на своя странен музикален език. И странно - аз разбрах всичко, което ми разказваха тези деца на гората. А признавам си с изключение на няколко прости фрази от техния красив език не знаех почти нищо.
Историята беше древна, величава и много тъжна.
В нея се разказваше за любовта между елф и човешка девойка, любов зародила се много-много отдавна. Тя била толкова силна, че трогнала даже непреклонните Богове. Те позволили да се случи нещо невиждано. Девойката от рода на човеците и елфът били събрани в свещен съюз от Боговете и дарени с велика милост. Те поставили началото на нов народ, на раса наречена Елхари - сиреч Богоизбрани. Тя била взела най-доброто и от двата народа - този на елфите и хората. Елхарите сътворили чудеса и достигнали такива висоти на познанието и науката, с каквито не можели да се похвалят ни хора, ни елфи. И двете раси им завидели за постигнатите успехи. Но при хората тази завист, уви била по-малка. Колкото и да били порочни те имали кратък живот и злобата, която трупали в сърцата си отмирала ведно със смъртта им. Но не така било с елфите. Създанията от горския народ с всяка изминала година започвали да трупат все по-голяма неприязън към елхарите. Тъй се стигнало до ужасна и безсмислена война. Вина за нея имали най-старите елфи,
Това били тези елфи, които помнели създаването на расата на елхарите. Те настроили народа си срещу онези, които били кръв от кръвта им и повели армии срещу елхарите. Много хора жадни за скътаните в дворците на елхарите богатства ги последвали.
Войната била ужасна. Елхарите се били смело, но били по-малобройни от вражите орди. Един след друг техните блестящи дворци бивали поглъщани от бойните огньове. Но те не се предавали.
Безумието продължило, докато един човек, наемнически генерал, командир на глутница кръвожадни мъже не срещнал Янана - една от най-прекрасните елфически принцеси.
На войските на този наемнически генерал било отредено от четиримата върховни предводители на елфите да унищожат замъка на Янана.
Янана излязла сама пред замъка си и предложила своя живот в замяна на живота на поданиците си. Жестокият генерал бил поразен от смелостта и красотата на девойката. На свой ред той коленичил в нозете и, признавайки я за своя кралица. Сетне обърнал войските си срещу своите бивши съюзници.
постъпката на наемника била като ведро с ледена вода за хората. Те осъзнали, че постъпват глупаво, и че биха могли да спечелят много повече от съюз с красивите и мъдри елхари. Те прекратили войната срещу им. Елфите също го сторили, осъзнавайки с ужас колко голяма грешка са допуснали.
Но уви, злото било посято. И нищо не можело да го спре. Заслепени от своята омраза армиите на четиримата най-големи елфически владетели продължили да обсаждат двореца Еворнала - там където живеели най-мъдрите от елхарите - тримата велики магьосници Златен елен, Сив Вълк и Мраморен Сокол. Виждайки, че е настъпил последният им час, великите магьосници създали магично кълбо. В него те впечатали всички свои знания и изрекли страшно проклятие - ако до деня, в който Среброопашатата комета Заел мине отново над земята, тази реликва не бъде намерена и пречистена от потомците на виновните за войната елфи, то целият елфически род щял да бъде унищожен от ужасна гибел. Сетне магьосниците проболи сърцата си със златни ножове и паднали във вълшебни огньове. Най-довереният им слуга - мълчалив варварин от планините взел кълбото и го положил в храма.
Боговете приели клетвата на магьосниците, но отредили тъй - в своето търсене горския народ ще бъде придружаван от човек. Както някога незнайния наемник помогнал на Янана да спре войната и да запази народа си от унищожение, тъй и този човек трябвало да помогне на елфите да оцелеят. Избраника им нямало да бъде от знатен род, крал или принц. Той щял да бъде прост войник, наемник от границата...
Туй разказаха ми моите домакини и с тези приказки изпратиха ме в стаята. Когато се качих в стаята до одърпаната ми раница бяха поставени черна ризница с лек сребрист оттенък - изработена от митрил и дълъг лек меч с гравиран върху острието лебед. Засмях се - не знаех доколко приказките на елфите бяха верни - но нямах нищо против да пътувам с тях, щом ми даваха тези прекрасни оръжия. Да не забравям и добре натъпканата кесия. Мислех че тя ще ми трябва за кон, но уви оказа се, че новите ми приятели вече се бяха погрижили.
Погледнах още веднъж животното. То изцвили. Сякаш не му харесваше, че ще трябва да ме носи на гърба си.
- Какво да се прави, приятелю! - засмях се аз, приближавайки се леко към него. Като хлапе бях работил достатъчно в конюшните по граничните фортове, за да познавам нрава на тези зверове. - И на мен не ми е по-приятно това пътуване! Но ще трябва да се търпим!
Потупах леко коня по шията и му подадох една ябълка. Той изпръхтя, но прие ласката ми и подаръка. Засмях се доволно и се метнах на гърба му, леко хващайки юздите. Май с този грозник щяхме да се разбираме.
Елфите ме погледнаха с погледи, в които като че ли се четеше одобрение. После Енолд вдигна ръка. Притичаха двама слуги с ниско спуснати качулки. Вратите на къщата се отвориха и ние препуснахме вихрено към градските порти. Започваше новия ден, а с него и нови приключения....
Много се учудих, когато забелязах, че не тръгват към центъра на града и после към портата, а се запътиха направо към гората. Попитах най - близкия до мен елф, който носеше тъмно зелен плащ с качула
- Накъде смятате да потеглим?
- Първо ще преминем през тази гора. Наричат я Мраколес. Би трябвало да се сетиш защо се казва така...
- Мраколес! Не знаех, че се казва така. От почти три месеца съм в този град, но никой от местните не е използвал това име. Наричат я или Прокълнатия лес, или Гробовната гора.
- Няма значение как я наричат - отвърна елфът. - Всички имена са верни. Малцина са онези, които веднъж навлезли сред сумрачните и дебри отново са виждали бял свят. Там изчезват и хора и създания, случват се много странни неща. Неща, които дори и ние не можем да си обясним.
- Защо тогава трябва да минаваме през нея? - попитах аз силно обезпокоен. - Бихме да изберем пътя през брода на изток, а после да свърнем към планините. Този маршрут освен, че е по-безопасен предлага и повече удобства за пътниците. По него има ханове, в които може да отседнем, граничните патрули следят за безопасността на пътуващите търговски кервани.
- Пътят през брода несъмнено би ни улеснил, приятелю - доближи коня си до нас и Енолд. - Но ние сме задължени да минем през Мраколес. В тази омагьосана гора, според нашите мъдреци ще проверим дали онзи когото сме избрали да ни помогне в търсенето на медальона е истинския Избраник. Ти имаш силата - това го разбрахме през дните, докато те наблюдавахме, и докато ти разказвахме нашата история снощи. Древните текстове на нашия род са неразбираеми за простосмъртните. Ти обаче разбра всичко, нали така?
Потвърдих с кимване.
- Сега е време за последната проверка. Нашите мъдреци рекоха, че онзи който ще ни води трябва да се докаже като доблестен воин с чисто сърце. В тази гора има един жертвен камък. Той идва от далечния космос и в него е затворено най-черно зло. Ти трябва да се пребориш с него и да докажеш, че си достоен да бъдеш наш спътник и водач през планините.
- Значи затова ми дадохте оръжията? - мрачно попитах аз и опипах дръжката на елфическия меч.
- Донякъде! - усмихна се загадъчно Енолд. - Ти сам трябва да откриеш как да победиш мрака...
Докато водехме този разговор неусетно стигнахме първите дървета на гората. Елфите слязоха от конете си и се разположиха в сянката на една висока скала.
- Ще те чакаме тук! - каза Енолд - Върви! Нашите сърца са с теб.
Подръпнах юздите на жребеца си и поех към гората. Нямах си представа къде ще търся този жертвен камък, но бях сигурен в едно предстоеше ми не особено приятно преживяване...
Цели два часа обикалях без да открия нищо. Над мен клоните на дърветата надвисваха като пръсти на грабливи птици. През покрова от листа почти не проникваше светлина. Навред цареше сумрак, носеха се жални, протяжни звуци. Дали ги издаваха птици или животни трудно можеше да се определи.
Постепенно започнах да изпитвам жажда. Потърсих с очи някакъв извор или поточе, и бързо го открих. Недалеко от мен, заградено от няколко малки храста бликаше изворче. Понечих да сляза от коня, но жребеца ми изцвили тревожно и разтърси грива. Сепнах се. май не беше разумно да пия от тази вода. Преглътнах мъчително и въпреки измъчващата ме жажда продължих своята обиколка. Изминаха още два часа. Не открих нищо. В гората стана още по-тъмно...

* * *



Дърветата се разстъпиха и се оказах на една поляна, огряна от месечината. Слязох от коня и го завързах за ствола на една ела.
Там, на малко възвишение се издигаше черен камък, толкова черен, че поглъщаше всичката светлина и нямаше сянка. Неговата повърхност се състоеше от хиляди полирани стени, които излъчваха мрак.
Не метеор се беше ударил в Мраколес. Този пратеник от небето се беше приземил, без да остави дупка. Но не той ме беше накарал да сляза от коня.
Три зловещи сенки на вещици охраняваха своя мрачен господар. Тези безплътни създания с остри нокти и червени очи шептяха зловещи заклинания.
Когато ме съгледаха, те се втурнаха към мен, като ме изгаряха с червения си поглед. Но аз извадих блестящия вълшебен меч и червените лъчи се отбиха от изкованото с още по-древна магия острие.
Понечих да замахна и да ги съсека една по една. Но в този момент си спомних думите на Енолд: “Не всичко е такова, каквото изглежда.”
Внезапно дясната ми ръка залепна за дръжката на меча и започна да се затопля. Острието започна да вибрира и бе трудно да се удържа право нагоре. И в един миг мечът засия с онази бяла светлина, за която бе направен за избрания.
Тогава видях, че не по своя воля тези три създания пазят черното зло. Черни пъпни върви се извиваха и клокочеха, свързвайки ги с техния тиранин. Мечът запя и се стовари върху отвратителните пипала на звяра. Освободени, трите сенки паднаха в несвяст на земята.
Затичах се и забих мълниеносно острието от бяла магия право в средата на пулсиращото зло. Мечът проникна в кристала, без да се счупи.
Кълбото от мрак започна да се променя. То се топеше като черен сняг. Някакво създание, подобно на паяк се гърчеше вътре и накрая остана странния му скелет в черна локва от други светове.
Подритнах безжизнените останки и се обърнах, за да видя какво е станало с пленничките на черния камък. Но те бяха изчезнали. Три сияйно бели фигури на самодиви се приближиха и се поклониха.
- Благодарим ти, че ни спаси, юначе!- казаха те с мелодичните си гласове.
Първата ми сложи венец от цветя и се отдръпна:
- Нека твоето сърце те води и никога не ти изневери.
Втората положи ръка върху челото ми и изчезна всякаква умора. Усетих прилив на могъща сила.
- Нека с ум да използуваш дарената ти сила.
Третата ми подаде една брезова свирка.
- Опитай я! Тя винаги ще ти помага.
Учуден взех малкото парче бреза и го надух. Тогава се чу плясък на огромни криле и нещо затули върховете на дърветата. Чудовище с бели криле се приземи внимателно до мен, без да ми стори нищо. Само ме погледна с дясното си око и изпръхтя одобрително.
- Това е Белият дракон, последен от своя род. Някога елхарите ги използуваха за пътуване, вместо ездитни коне. Надуеш ли свирката, той ще долети- обясни третата самодива.
С доста резерви се приближих към главата на дракона. Той стоеше кротко, когато го погалих по муцуната. Само това и чакаше. Грабна ме, сложи ме на гърба си, плесна с ципестите си криле и полетя.
Въздухът свистеше, но аз се държах за пластините на гърба му. Драконът мина в бръснещ полет края на Мраколес, където край огъня се бяха изтегнали Енолд и другите елфи, като им отмъкна печения глиган от огъня. После довърши кръга и кацна грациозно на поляната.
- Радваме се, че станахте приятели. Последния дракон и последния избран. Това е добра поличба.- казаха самодивите.
После сплетоха ръце и....изведнъж се намерих в края на гората, заедно с коня си. Машинално потупах торбата си, за да се уверя, че свирката е там и не съм сънувал...

* * *

Енолд и останалите шетаха около огъня, за да оправят бъркотията, сътворена от дракона. Един носеше нови съчки за огъня, друг събираше разпилените вещи, а трети проклинаше всички твари, задето му е изгорена зелената дреха.
Енолд налагаше с някаква зелена каша изгорения елф, който не преставаше с пиперливия си език. Когато ме видя, той се изправи, усмихна се и ми подаде ръка.
- Знаех си, че ще се справиш. Само избрания може да повика силата на меча. И запомни, че мечът не е в ръката ти. Ти си мечът, в теб е белият пламък на свещената истина. Запази го чист.
Мълчаливо се поклоних пред мъдрите му думи и после се включих в устройването на лагера.
Но спокойствието не беше за дълго. От небето нещо тупна близо до огъня. крясък изпълни нощта и след туй заглъхна.
Елфите извадиха късите си мечове и се насочиха към мястото. Наведоха се над трупа на елен, озадачени.
- Спокойно! Белият дракон ни връща жеста.- казах аз, едва сдържайки смеха си.
- Белият дракон? Значи сказанията са казвали истината?- ококори се Енолд и повтори думите на самодивите. – Последният дракон и последният избран- добра поличба.
После ме потупа по рамото и шеговито допълни:
- Все пак, добре е да го научиш на маниери. Не може така да гори навсякъде и да ни отмъква вечерята.....
Тази вечер елфите пяха до късно и разказваха един след друг легенди за минали времена....

* * *

Няколко дена вървяхме по тесните пътеки, които се издигаха към заснежените планини. Елфите се загърнаха в своите млечнобели наметала. Дори за тях не беше обичайно да се изкачват през заснежените проходи. Все по-често те спираха, за да запалят огън. Шеговитите им подмятания и песните останаха в зелените клисури.
Енолд изпитателно се взираше в посърналите лица, проверяваше облеклата, оръжията и провизиите. При почивка раздаваше на всекиго синя купичка, в която пускаше по няколко щипки билки в горещата вода. Опитах и аз от елфическия чай. Не беше лош, миришеше на лято.
Последния ден бяхме стигнали до тесния проход. Трябваше да слезем от конете, за да минем в редица. Бялото мълчание величествено ни обгръщаше.
Внезапно се чу невероятен тътен, който страховито нарастваше.
- Лавина! Бягайте напред!- извика Енолд.
Но беше късно. Снежната маса ни повлече като порой, заслепяваше, блъскаше. Ударих се в нещо и загубих съзнание....

* * *

Когато се опомних, опипах около себе си елхови клони и изпълзях навън от снежната хралупа. Бях извадил късмет. Лавината ме беше запратила в клоните на една ела, вместо да ме погребе завинаги. Спомням си как виках и търсех следи от другарите си. Най-сетне забелязах една зелена шапка и започнах да ровя около нея. Извадих премръзналото лице на Енолд, а след малко и целия го проснах на старото си място в клоните. Той дишаше. Едва успя да отвори очи, после ги затвори и нещо шепнеше. Наведох се, за да го чуя.
- Остави ме! Помогни на останалите! Извади меча!
Търсенето с всяка изминала минута ставаше безнадеждно. Защо трябваше да вадя меч? Енолд сигурно се е побъркал.
Все пак го послушах и сторих същото, както тогава при самодивите. Бялата магия изпълни меча и запя. Тя освети снега като обикновена вода и така видях телата на другите. Бързо се завтекох и започнах да ги изравям.
Не след дълго, а за мен- сякаш часове, елфите бяха положени на импровизираното от клони легло. Белият пламък можа дори да запали сухите клони, които намерих, преди да сложа меча обратно в ножницата.
Енолд изглеждаше като никога изтощен и зъзнеше стоически под мокрите си дрехи. Той дори нямаше сили да говори.
Силно изтощен от стореното, аз седях до огъня и не намирах сили да кажа каквото и да било. Бяхме загубили конете. Бяхме в беда...

* * *

Замислено бръкнах в торбата си, за да намеря нещо, с което да нахраня измръзналите. Но напипах само няколко къшея хляб и бучка сирене. С треперещи от студа пръсти разпределих оскъдната храна в купичките от син порцелан и ги залях с гореща вода. Елфите благодарно приеха топлата попара и грееха ръце на съдините.
Но друго изпадна от торбата, докато търсех лъжиците. Свирката. Брезовата свирка на дракона. Това беше спасението. Дали щеше да се отзове Белият дракон?
Поех въздух и надух свирката с непослушните си напукани устни. Сетне отпуснах ръце. Колко ли трябваше да чакаме?
Вече си мислех, че това е безнадеждна работа, когато чух плющенето на познатите криле. Драконът се приземи до нас, като неодобрително изкряка от ледения сняг под ноктите му.
Тъй като можеха да се качат само двама, трябваше да направя няколко курса до края на прохода, откъдето започваше зеленината и имаше малко езеро.
Най- накрая се събрахме до езерото. Драконът се потопи в кристалните води. Но той не се къпеше. Главата му се гмурна и се появи, налапала голяма риба. След като утоли глада си, драконът ни подхвърли риби, достойни за угощение на великани и полетя над дърветата, докато стана на точка и най-сетне изчезна съвсем.
Благодарихме на съдбата и се нахранихме с рибата. Най-сетне можахме да изсушим дрехите си и да потънем в сън след изминалите премеждия...

* * *

Бавно изплувах от тежкия сън. Пред премрежения ми поглед се виждаха краката на елфите, които, кой знае защо бяха изправени. Изглеждаха като смешна горичка в тези зелени панталони. Трудно се надигнах, за да видя защо са станали. Видях разтревожените им лица. Всеки от тях беше поставил стрела на лъка си, готова всеки момент да излети.
Чуваха се ударите на подковани копита и не след дълго се появи конница, предвождана от рицар с бели доспехи. Той повелително вдигна ръка и всички заковаха конете си.
“Само разбойници ни трябваха”- мислех си аз. Окъсаните и прашни дрехи на тези хора подсказваха дълъг път, изпълнен с битки и лишения.
В знак на мирни намерения рицарят слезе от коня и свали шлем, от който избликна къдрава руса коса.
Енолд втрещено гледаше приближаващия. После ясно и силно нареди:
- Свалете оръжията! Това са елхари.
Все още невярващ на очите си, той сложи лъка на рамо и падна на колене, за да целуне десницата на война. Но той не му позволи.
- Стани, Енолд, внук на Енолд Сребролъки. Не е отредено верни съюзници да коленичат.
- От...откъде знаеш името на прадядо ми?- преглътна изумено елфът.
- Това е дълга история.- каза рицарят.
Той махна на хората си да разседлаят конете и не след дълго заедно се събрахме край огъня, за да опитаме от виното и неговия разказ....

* * *

Не всички елхари загинали в междуособната война. Въпреки че техния красив град бил в руини, те се изтеглили в горите и оттам правели набези срещу силите на мрака. В тези кратки стълкновения те намирали понякога помощта на елфите. В тежките битки с многобройните пълчища от гноли, орки и троли те неведнъж ставали верни съюзници, за да скрепят с кръв старата дружба. Най- прославен сред елфите бил Енолд Сребролъки, що умервал окото на ястреб. Песни се пеят за него, как предупредил елхарското селище и после, покачен на дърво, сеел смърт сред грозните изчадия. Когато не му останала ни една стрела, той срещнал достойно смъртта с късия си меч, поразявайки още няколко неприятели...
...... След няколко дни езда успяхме да стигнем стана на елхарите. Кожените им шатри бяха опънати по такъв начин, че бързо можеха да се свият при нужда.
Малко жени и деца бяха останали. Ние се радвахме на топлия прием, но със свити сърца гледахме това, което беше останало от един велик народ.
Белият рицар Рубин и Енолд отидоха при могилата, дето беше погребан прославения прадядо на елфа. Енолд тържествено коленичи и запя с ясен глас песен, в която имаше както тъга, така и юначество.
- За какво пее?- попитах аз един от елфите.
- Това е песен, която сега е съчинил за дядо си. Тя ще се предава от поколение на поколение в зелените гори.
Замълчах си, но доста се зачудих на творческите умения на иначе суровия предводител на отряда ни.....

* * *

На следващата сутрин слънцето прозираше весело през клоните. Миришеше на пушек и вкусна закуска. Мирната гълчава на елхарския стан ме караше да си мисля, че съм бил тук от много време и трудностите са някъде безвъзвратно назад.
Но не било съдено да е така. Докато пилеех времето в този размисъл, Енолд, Рубин и останалите елфи вече се стягаха за път. Друга група елхари вече беше приготвена и нетърпеливо ни чакаше.
Грабнах си торбата и меча, нахлузих ботушите и забързах към дружината.
Не знам какво са разговаряли Енолд и Рубин снощи, но се досещам, че той е приел да ни придружи до храма в руините на елхарската столица.
Препуснахме в ясното утро, натоварени с провизии и добро настроение....

* * *

......... Няколко дни пътувахме все през сиви местности, говорещи за някогашни жестоки битки. Дърветата бяха изкоренени. Трева не никнеше в жълтата изгоряла земя.
Тук-там стърчаха нечии избелели кости, старинни оръжия ръждясваха в зеленикавите локви. Тук беше минала смъртта, направлявана от злото. То беше наситило всичко със зловонното си присъствие и ужасената природа си беше отишла.
Късно една привечер се изкачихме на поредния хълм и Енолд посочи в далечината. Там се виждаха руините на елхарското величие............

* * *

Рубин и елхарите рядко бяха идвали насам, тъй като тук беше леговището на неприятеля. Те нямаха достатъчно сили да изтребят многочислените орди.
Странно защо, враг не се появяваше. Ние напредвахме в колона по двама между руините. От двете страни стояха елфите с готови за стрелба лъкове.
Неусетно наближихме една кула, която сигурно някога е била последно убежище на защитниците. Тя беше оцеляла. Внезапно се чу рев на стотици гърла зад гърба ни. Същият рев идваше и отпред. Бяха ни устроили засада.
- Бързо! В кулата!- нареди Рубин, но всъщност нямаше и нужда да го казва, тъй като всички като един се завтекохме към единственото спасение.
Барикадирахме входа и се затичахме по стръмните стъпала към площадката на върха. Слава богу, вътре нямаше никой. Зъберите на кулата бяха унищожени, така че се наложи да си правим укрития с каквото попадне.
Енолд задърпа ръкава ми и аз го погледнах неодобрително.
- Виж!-посочи той право към центъра на града. – Храмът!
Беше ми безразлично. Какво от това? Нали сме обсадени? С ужас гледах как страшните създания долу разкъсват живи нашите коне. Енолд ми говореше нещо, но не го слушах.
- .......свирката. Надуй свирката!- завърши той.
Досетих се и призовах Белия дракон.
През това време група орки се опитваше с една греда да изтърбуши преградата долу. Елфите ги засипваха с камъни и стрели. Трябваше да пестим стрелите.
Белият дракон се появи сякаш от облаците, насочи се към кулата и избълва порядъчна порция огън към обсадителите. Те отстъпиха с крясък и се скриха зад руините. Някои елфи слязоха долу да оберат падналите стрели, но последният бе поразен от захвърлена брадва.

* * *

Драконът кацна на кулата, като едва се закрепи на края на площадката. Трябваше да свие грамадните си криле, за да не събори някого.
Елхарите наблюдаваха удивени и с благоговение древния си другар. Докато потупвах нашия спасител по муцуната, Енолд и Рубин нещо разпалено обсъждаха.
Най- накрая те отидоха при мен, за да разрешат спора.
- Кажи му ти!- Енолд побутна Рубин.
Последният повдигна рамене и накрая изтърси:
- Ето какво! Това упорито магаре отказва да дойде с теб в храма! Дрънка ми за прадядо си и прочие.
- Не дрънкам, ами искам да изпълня дълга си.- отвърна Енолд- А ти да отидеш с него при реликвата.
- Трябва да отвлечем вниманието на неприятеля, докато изпълниш задачата си.- допълни Рубин като се мръщеше.- Разбери, неразумни елфе, че на него му трябваш ти за помощник.
Енолд кисело се усмихна, но не каза нищо повече.
- Добре!- казах аз, леко ядосан.- И кой ме забърка в тая каша? Кой ще ми каже какво да правя в този храм? Не, Енолд, ти ще дойдеш с мен, независимо от своите капризи.
Рубин погледна елфа и неочаквано го прегърна. Никога няма да забравя този момент. Енолд се просълзи и му прошепна:
- Не разбираш ли? Ти ме осъждаш на.....живот.
Рубин се усмихна и ме потупа по рамото, като едва не го отнесе вместо някой орк.
- Върви, момче! Елхарите знаят как да умират!
Когато драконът излетя, той ни поздрави с извадения си меч.

* * *

.......Храмът се издигаше в центъра на града на един хълм. Някога към него са водели стъпала, но сега те бяха брутално изтръгнати.
Драконът ни остави пред обраслите с бръшлян колони.
Ние влязохме в хладния здрач на коридорите. Някога с красиви рисунки, сега стените бяха изпъстрени с тайнствени сигли на мрака.
Енолд ме спря, преди да влезем в светилището.
- Трябва да ти кажа. Реликвата, която се пази тук, е едно бяло кристално яйце, светещо с неземна хубост. Легендата гласи, че избрания трябва да постави реликвата на поставката й, която се намира на покрива и да завърти обратно на часовниковата стрелка. Той е избран да върне светлината и прогони мрака.
- И как да го дотътря до покрива?- иронично подметнах аз.
Елфът не отговори, а само посочи зад гърба си. Драконът беше питомното куче, което щеше да свърши работата.

* * *

....В светая светих на храма светеше червеникава светлина. Девет сенки на некромансери правеха заклинания над яйцето. Зад него се виждаше тъмна дупка- каналът на злото от отвъдни светове. От там некромансерите черпеха своята мощ и създаваха пъклените си армии.
Енолд потрепери от студ или ужас, може и двете едновременно. Той бръкна в торбичката, където държеше стрелите и извади други остриета за тях. Те бяха сребърни.
На елфически език той извика заплаха към врага. Първите три стрели запяха и повалиха точно трима от магьосниците. Аз извадих меча и бялата му магия заблестя, при което останалите шестима закриха очи.
Още двама паднаха от стрелите, докато тичах към кристалното яйце. Двама паднаха, поразени от верния ми меч. Енолд беше свършил стрелите и се бе вкопчил в ръкопашен бой с единия некромансер.
Аз избутах последния от пътя ми, мислейки го за безобиден. Но той се прицели с магия в краката ми и аз паднах, като улових с ръце кълбото. Започна яростна борба за него. Най- накрая успях да зашеметя с юмрук противника и грабнах реликвата.
През това време ранения Енолд отблъскваше с хладна решителност врага, но се спъна в поваления от мен магьосник. Другият го налетя отгоре с тържествуващ вой, но елфът сграбчи островърхия медальон от врата си и го забоде в окото му. Аз успях да го довърша с меча.
Издърпах елфа от труповете на некромансерите. Беше ранен тежко. Докато се чудех как да му помогна, последният противник се съвзе и посегна с кинжал към гърба ми. Но магическия меч сам описа дъга и му отряза ръката.
- Н-е-е-е-е!- виеше той, гледайки ръката си и се строполи мъртъв.
Тогава мечът направи нещо необикновено. Бялата му светлина докосна раните на елфа и те се затвориха, сякаш нищо не е било. Изненадан изпуснах оръжието, превърнало се в чудодеен лек. Уморен се отпуснах на колене и разтърсих Енолд. Той отвори очи и се усмихна.
- Върви! Знаех си, че ще стане така...
Вдигнах от земята меча и с опаловото кълбо под мишница се насочих към изхода....

* * *

През това време Рубин, елхарите и елфите се сражаваха геройски в неравната битка. Стрелите на елфите пееха и носеха точна смърт. Елхарите ги отбраняваха от летящите харпии, за да могат да стрелят долу, без да се разсейват.
Внезапно тежки стъпки отекнаха по улицата. Няколко гигантски трола мъкнеха огромен дънер.
- Това беше...- каза Рубин- Свърши се с нашата преграда.
И наистина,
Bogdanov
 

Re: Елхарите

Мнениеот Мартин » Сря Юли 07, 2004 11:29 am

М-да, явно само аз съм се зачел... То, вярно, че и предложението за този форум беше мое...

Абе това някакъв майтап ли е? Имам предвид разказа. В самото писане има кусури тук-там, които поразвалят удоволствието... неподходящи изрази... Изказът е ту епичен, ту разговорен... ама това не е най-важното, то може да се изчисти.
Самата история ме учуди - какво сега - Толкин ли ще доразвиваме?
Въпрос на вкус - вероятно почитателите на фентъзито би трябвало да харесат разказа. Вярно, че Толкиновите работи позволяват подобни доразвивания, но аз не съм им фен, особено, когато изказът е толкова трудно подражаем. И Островът на съкровищата, и Отнесени от вихъра, и други книги са получавали такива "добавки" - за това, какво е станало "преди" или "след" оригиналния разказ, но освен някакъв комерсиален успех, не са постигали друго.
Иначе като история - не е неприятно да се чете - типичен куест, но като знаеш, че и елфите, и орките идват от друга книга, някак си...
Не смея да критикувам повече, не се чувствам подготвен, а и нямам такъв навик. Учудвам се, обаче, че хората, които обичат да четат и да анализират, досега не са казали нищо. Гоа, например...

Мартин
 

Re: Елхарите

Мнениеот Hanko » Чет Юли 08, 2004 1:27 pm

Има едно нещо, дето му викат граматически правила. Да вземе поне единият автор да ги изучи... Другото Мартин май го е казал.
Hanko
 

Re: Елхарите

Мнениеот IzrodGaden » Вто Фев 15, 2005 3:50 pm

Хех Мартине, елфите орките и всякаква друга приказна паплач, са си приказни герои, който иска може да вкара малък хобит в главната роля на междузвезни войни, стига да го направи сполучливо. Допълнително разни вампири и други диви самодиви ( лично аз ги предпочитам разголени ). Писанието по горе не е лошо, но като че ли е за подрастващата публика до 15години.
IzrodGaden
 

Re: Елхарите

Мнениеот Мира » Сря Окт 25, 2006 3:25 pm

Хванах се да чета заради този, който го е пуснал. Не можах да стигна до края, въпреки че обичам Толкин, но... когато човек има висока степен за сравнение...[s]:-([/s]

Мира
 


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта