Начало форум Разкази

Разкази

Самодива

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Самодива

Мнениеот rupani » Вто Яну 09, 2007 7:39 pm

Самодивата

Това беше първият ми случай като инспектор.
В големия град се беше появил изрод.
Такава дребна работа обикновено се дава на новаците, които имат силни крака да бягат. Не се обидих. Смятах да приключа бързо и да мина на следващото ниво от “лайняната стълба”, както я наричахме в академията, и която всеки начинаещ инспектор трябваше да изкачи, за да стигне до клуба на втория етаж – там, където даваха значки за членство и собствено сепаре.
-
За последно изродът бе забелязан да плаши хората край контейнерите в един богаташки квартал, изненадвайки ги с фрази от рода на: “Колко е часът?” и “Къде е ресторант Глория?”.
Запътих се натам в късните часове на вечерта, предрешен като помощник-готвачка - редовните жертви на изрода. Мотах се цяла вечер сред контейнерите с бутафорен чувал за смет. Не открих никакъв изрод и тъкмо реших да си тръгвам, когато забелязах следи от самодива в тревата на един все още незастроен парцел между тузарските кооперации. Изродът веднага мина на втори план.
Следите бяха пресни. Беше минала от тук преди не повече от пет минути.
Самодивите се срещаха изключително рядко и обикновено с тях се занимаваха цели екипи. Последният случай на самодива бе отбелязан преди пет години в малкото градче Чикарио. Името му и днес предизвикваше спазми в корема на всеки, спомнил си за касапницата, която се бе разразила там. Черно петно в историята на ОБНИ - Отделът по борба с нереалните индивиди – тогава самодивата се бе изплъзнала.
Разумът диктуваше да съобщя веднага в централата – самодивата не беше в моите компетенции. Нещо обаче неудържимо ме теглеше към нея. Близостта й бе разпалила в мен страст, може би като на ловна хрътка и аз бях готов да скъсам каишката, и да се втурна след нея.
-
Нагазих в тревата. Над пустия терен се стелеше мъгла. Съвсем лека, но някак си подсилваща усещането за нереалност. Сърцето ми биеше сигурно с двеста удара в минута. Можеше да е някой от самодивските трикове, можеше да е просто предупреждение, а можеше да е просто мъгла – беше средата на Октомври.
Направих още една крачка. Щях да попадна в сянката на кооперациите и нямаше да виждам почти нищо. Самодивата можеше да ме нападне отвсякъде...
Кракът ми се вдигна за следваща крачка...
В този момент чух глас зад себе си: “Бихте ли ми казали, къде е кино...”
Обърнах се и с един удар проснах изрода на земята. Докато той панически се опитваше да поеме въздух, вече бях му сложил плазмена яка на кривия врат. По дяволите! Дежурният екип щеше да дойде след секунди и трябваше да го изчакам!
-
- Добре си постъпил – окуражи ме проверяващия, пристигнал с екипа по залавянето – Ти си ценно попълнение и не бихме искали да те загубим още при първия ти случай. Подобрил си с три стотни рекорда за арест на изрод! Поздравления!
- Бих се осмелил да попитам за самодивата, сър! – казах аз в отговор.
- Е-е-ех, всеки начинаещ инспектор мечтае да хване джудже или самодива. Мисля, че все още не е разумно да се включваш в този случай...
- Позовавам се на поправка 11 от Устава, сър!
- Поправка 11... Разбира се, ти пръв си открил следата и формално нямаме право да ти откажем участие, но... – председателя си свали слушалката от ухото си – Ти знаеш за ...
- Стълбата.
- ... за стълбата. Тази стълба не е измислена случайно. Когато дойдат сериозните случаи трябва да сме сигурни, че хората ни ще останат живи. Мисля, че още не си готов.
- Продължавам да настоявам, сър!
Проверяващият махна ръка от рамото ми и ме изгледа строго.
- Младши инспектор Хансен! – каза той – Според точка 3 от Правилника за сертифициране на стажанти имам право да Ви пратя да ловите изроди цяла година. Настоявате ли да участвате?
Бях почервенял като домат, но се напънах да отговоря достойно.
- Да, сър!
- Добре тогава! – проверяващия никак не бе доволен от отговора ми - Можеш да участваш в разследването. Но ще те следя изкъсо и при първа грешка си вън от случая. Ще понесеш най-строгото наказание!
- Слушам, сър!
-
Самодивите крадяха деца. Това не ставаше изведнъж. Обикновено те набелязваха детето месеци по-рано. После започваха методично да го посещават през нощта, докато накрая го убедят да тръгне с тях. Самодивите бяха големи изкусителки. Самите деца често дори се съпротивляваха при опитите да бъдат спасени от самодивите. Самодивите крадяха деца на възраст между три и седем години. В района имаше 130 потенциални жертви.
Следите от самодивата не показваха да е водила дете със себе си – значи още го обработваше. Не беше ясно обаче, на какъв етап от обработката се намираше. Можеше да дойде да го вземе след месец, можеше да го стори на другата нощ.
През деня имахме страшно много работа – разговори с родители, деца, психолози... Вечерта обхвата на заподозрени спадна до три. Всяко едно от тях трябваше да се охранява, и това не бе лека работа. Ако самодивата заподозреше нашите действия, можеше да повика подкрепление и тогава ставаше страшно.
Аз се паднах свръзка между отделните постове. Бях маскиран като проститутка. Женските роли много ми лепнеха, поради естествената липса на косми по лицето ми.
При първото дежурство си въртях задника цяла нощ и успях само да се скарам с две истински проститутки и техния сутеньор, на който бързо видях сметката в един тъмен вход. Това бяха всичките ми активи от дежурството. Самодивата не се появи. Пасивите бяха много – като се почне от болката в краката, несвикнали с високи токчета, и се стигне до евтиния грим, който отказваше да се измие от очите ми.
-
Самодивата се появи на шестата нощ – в четири часа сутринта.
За голяма изненада на охраната детето бе подготвило предварително багажа си и си бе легнало с дрехите. Екипът усетил, че нещо става едва когато го видели да отваря прозореца и да се качва на перваза.
Сигналът за тревога ме завари на две преки от седеметажната сграда в която живееше детето. Пристигнах с максималната скорост позволяваща ми да не нарушавам проститутското си прикритие.
Първото нещо, което видях бе самодивата, която водеше малкото момиченце за ръка. Луната тази нощ светеше достатъчно силно, за да се съмнявам в това което виждам. Двете вървяха надолу, по стената на сградата, сякаш тя не беше вертикална, а хоризонтална. Нищо не показваше, че за тях важат законите на земното притегляне. Крачеха по фасадата, сякаш се разхождаха. Косите на самодивата се развяваха нагоре, а личицето на детето изглеждаше съвсем спокойно. Самодивата беше много красива.
С мъка откъснах поглед от тази невероятна картина за да се натъкна на нова, още по-страшна.
На седмия етаж, там където беше спалнята на детето, на прозореца се виждаха двама от моите колеги, набучен на дървени шипове, израснали от рамката на прозореца, и двамата в момент в който са се готвели да последват самодивата с оръжия в ръце. Единият беше набучен през гърдите, а другият през цялото тяло, защото беше стъпил на перваза. Почувствах, че ще се свлека на земята.
-
Самодивата и момиченцето бяха стигнали до първия етаж. Когато трябваше да се срещнат лице в лице със земята, те просто прекрачиха и започнаха да вървят нормално. Тогава ме забелязаха.
Не знам доколко съм изглеждал като проститутка, но определено изражението на лицето ми е било крайно объркано. Самодивата ми се усмихна. Нещо ме бодна в сърцето. Погледът й се спря върху мен само за секунда, но на мен ми се стори цяла вечност. Въобразих си какво ли не. Само упоритите тренировки в академията успяха да ме удържат неподвижен.
Самодивата и детето вече вървяха надолу по улицата.
-
Когато видях гърбовете им нещо прещрака в главата ми и аз се сетих, че съм инспектор в специален отдел. Беше трудно да преценя, какво да предприема. Имах малък плазмен пистолет в чантата. Не бе кой знае какво оръжие срещу самодиви, но само това ми се полагаше. От друга страна детето много лесно можеше да се превърне в заложник. Дали да продължа да играя безопасна проститутка или да вляза в ролята си на полицай?
От безизходната ситуация ме извадиха първите щурмоваци, които, като ято лешояди се спуснаха от небето.
Това беше тактика, въведена преди няколко месеца. Самодивата бе първата, върху, която я изпитваха. Щурмоваците можеха да пикират над нарушителя с леките крилати костюми, заимствани от летящите бозайници, които придаваха изненада на атаката им най-вече поради изключително ниското ниво на шум, който произвеждаха при летене. Обикновено се спускаха от покривите на съседни сгради.
Самодивата грабна детето в една ръка и с другата започна да се защитава. Щурмоваците бяха поне десет, но тя умело ги манипулираше, принуждавайки ги да си пречат един на друг. Задачата им всъщност беше проста – трябваше да сложат плазмена яка на шията й, но това се оказа на практика невъзможно. Скоро щурмоваците извадиха тежките оръжия и тогава стана страшно. Започнаха да се избиват един друг. Някои паднаха обезглавени, други разсечени на две, някои бяха просто осакатени.
Когато самодивата остана сама с детето, сред купчина трупове, облени в кръв, върху нея се изсипа тежка стоманена клетка, която се заби с шиповете си в асфалта. Самодивата взе от купчината край себе си един плазмен автомат и с него изряза дупка в решетките. Измъкна се невредима. Докато се бавеше с тази операция, шест копиеподобни агрегата паднаха от небето така, че да образуват обръч около клетката. Когато агрегатите се включиха, около тях се образува купол от силово поле, което държеше самодивата в капан. Всеки допир до полето беше смъртоносен за нея. Плазменият автомат не бе способен да простреля полето.
Самодивата се поколеба десетина секунди и вдигна детето пред себе си. Насочи се към периферията на кръга, образуван от полето. Нямахме право да рискуваме живота на детето. Полето трябваше да бъде изключено. Докато успеем да го включим наново, самодивата вероятно щеше да е навън...
-
Аз се реших на една безумна постъпка. Затичах се към мястото където самодивата смяташе да напусне кръга. Точно в момента, когато тя излизаше навън, аз грабнах момиченцето от ръцете й и се мушнах обратно в кръга. Самодивата, изненадана от дързостта ми, ме последва без да мисли. Операторът бързо включи полето.
- Изключвай, изключвай! – виках аз, тичайки към противоположния край на кръга.
Уви, самодивата загря по-бързо от колегите ми, какво съм намислил. Тя светкавично се върна назад към периферията и в момента, в който аз излязох извън кръга, тя също излезе.
Намирахме се на противоположни краища на кръга. Втори път едва ли щях да я подмамя да влезе там. За всеки случай аз влязох обратно в кръга.
Самодивата ме изгледа внимателно и кой знае защо ми се усмихна. После се плъзна в мрака и изчезна. Нямаше смисъл да я преследваме повече – козовете ни за тази вечер бяха свършили.
-
- Тя ще се върне отново, сигурен съм!
- Не можем да държим момиченцето с месеци под надзор!
- Самодивската магия не трае толкова време. Ако иска да вземе детето, ще трябва да дойде скоро.
- Може да не е сама...
- Хансен има предложение.
- Пак ли Хансен!
Допуснат бях на съвета след операцията, защото наистина имах план, как да заловим самодивата. Половината от офицерите никак не харесваха идеята един сополанко да им се меси в работите, но вече имах някои протекции, главно от командващия операцията онази нощ и от проверяващия, позволил ми да участвам в нея.
- Да не забравяме, че все пак Хансен спаси операцията от пълен провал. – напомни един от моите защитници.
- Хайде – давай, Хансен...
-
За да не застрашаваме живота на гражданите, бяхме изнесли момиченцето в една вила извън града.
Там, съвсем наистина, терапевти се опитваха да го върнат в нормално състояние. Детето беше депресирано и непрекъснато плачеше за самодивата.
Около вилата имаше разположени различни капани за самодиви. Самата охрана беше направена по доста сложен начин и бе плод на колективния ум на целия отдел. Доколко бе пробиваема бе друг въпрос. Важното бе, че самото място можеше да се наблюдава от много посоки и това не бе пропуск. Искахме да сме сигурни, че самодивите ще могат да имат добра видимост по всяко време.
Нашите приготовления трябваше да изглеждат наистина сериозни. Около цялата вила бяхме разположили сензори които имаха за цел да сигнализират за всяка поява на самодива. Следяхме движението на самодивите денонощно.
Подготовката на вилата ни отне няколко дни. През това време наистина няколко самодиви се появиха в района това беше съвсем според плана ми. Трябваше скоро да очакваме посещение...
-
След около седмица моментът дойде. Датчиците отчетоха поява на шест самодиви в близост до вилата. Бяха разположени равномерно в пръстен, който непрекъснато се стесняваше. Дадох сигнал за начало на операцията.
Един вербуван от нас трол трябваше да инсценира отвличането на момиченцето пред очите на самодивите. Ние трябваше да го погоним малко, а после да се направим, че сме го изгубили. Самодивите щяха да продължат гонитбата, защото на тях трол не може да им избяга. Той щеше да ги отведе до специално подготвено място, където щяхме да ги хванем всичките.
Планът ми беше железен. Самодивите и троловете бяха в непрекъсната вражда. Едва ли можеха да разберат за фалшификацията предварително. Пък и не беше чудно трол да отмъкне нещо, към което се домогват самодиви, с единствената цел после да го изтъргува скъпо и прескъпо. Освен това, отбраната ни срещу троловете бе коренно различен от тази срещу самодивите и не бе трудно за един трол да пробие блокада предназначена за самодиви. Това самодивите вероятно го знаеха много добре...
-
Аз ръководех координацията на операцията от една стая в приземния етаж на вилата. Бяха ми поверили тази роля не защото планът беше мой, а за да опера изцяло пешкира при евентуална издънка. Не се боях да поема този риск. При успех влизах направо в клуба на инспекторите, при това със сериозна преднина. При неуспех щях да ловя изроди цяла година...
Тролът, хванал момиченцето подмишница вдигна достатъчно шум на излизане. Охраната бе добре подготвена и съвсем по правилата хукна почти цялата след него. Самодивите вече би трябвало да се включат в гонитбата.
За моя изненада обаче те не се насочиха след трола, а към вилата. Да не би да бяха загрели измамата?
След мнимото отвличане, бях изключил всички капани за да насоча енергията към капана в който тролът трябваше да отведе самодивите.
Момиченцето бе на втория етаж и за всеки случай бях подготвил подобен капан и там. Бързо превключих енергията към него.
В същия момент самодивите нахлуха във вилата. За моя изненада се насочиха не към втория етаж, а към приземния. Загрях какво правят едва когато нахлуха в контролния център.
Търсеха мен.
-
Бях освободен от магията на една достатъчно отдалечена поляна, навътре в гората. Паднах от изтощение в тревата.
- Да го накараме ли малко да потанцува? – запита една от самодивите
- Хм, - каза друга, като се приближи към мен и обърна лицето ми нагоре за да го разгледа добре – Много е сладък. Как ми се иска ...
- Не го закачайте! – викна трета – Царицата каза да й го занесем невредим!
- Че аз какво ще го повредя? – изсмя се втората самодива
- Хайде ставай! – сръга ме третата в ребрата – Път ни чака!
- Жаден съм... – изломотих аз след неуспешния си опит да стана.
- Искаш ли да те накърмя? – предложи услугите си най-старата
- Стига, Веспа! Гринда, дай му вода!
Тази, която нарекоха Гринда загреба с ръце сред тревите и поднесе към устата ми две шепи роса. Това ме освежи достатъчно. Станах. Отново надянаха на врата ми юлара от царевична коса и ме повлякоха сред дърветата.
-
Самодивите се движеха много бързо, но въобще не личеше да се изморяват. С дългите си дрехи те сякаш летяха над тревите, без да ги докосват, докато аз трябваше да бягам като морски пехотинец–новобранец и едвам успявах да ги следвам с душащия врата ми юлар.
Малко преди зазоряване навлязохме в едно дълбоко дере. То ни отведе до добре скрита зад храстите пещера, в която влязохме и продължихме по влажните и коридори.
Тунелите на пещерата бяха абсолютен лабиринт. Бягах в тъмното без да знам накъде и ако трябваше да се върна по същия път, едва ли щях да успея.
Накрая излязохме на светло.
Намирахме се в огромна зала, естествен амфитеатър сред гигантски кристални сталактити и сталагмити, които излъчваха мека разноцветна светлина.
На трон от зелен кристал бе седнала същата самодива, от чиито ръце бях изтръгнал детето онази нощ. Нима бях се противопоставил на самата самодивска царица? Започна да ми прилошава.
-
В подножието на трона си играеха малки деца, които при вида ми се изплашиха и побягнаха. Моите пазачи ме накараха да коленича. И без това краката не ме държаха, та коленичих от само себе си.
- Ето го, царице!
Самодивите се отдръпнаха от мен. Аз стоях с наведена глава и очаквах присъдата си.
- Как смееш да се влюбваш в мен? – прозвуча над главата ми властен глас.
- Аз?
Очаквах всичко но не и това. Вдигнах поглед към самодивата. Лицето й не изразяваше нито присмех, нито злоба. Беше просто красиво. Сведох очи.
- Аз не съм влюбен в теб... във Вас...
- О, да! Влюбен си! Видях те как ме гледаше онази нощ.
- Много мъже сигурно са Ви гледали така...
- И всичките са мъртви – додаде самодивата.
Тя слезе от трона и дойде при мен. Хвана ме за раменете и ме подкани да се изправя.
- Но ти си жив. Сега ще трябва да докажеш любовта си!
Бях сащисан.
- Да доказвам? – заеквах аз - Какво да доказвам? Аз...
- Влюбен си в мен, знам го – прекъсна ме самодивата – Ние самодивите разбираме от чувства повече от вас – хората.
- Вие може да сте влюбена в мен, но аз не съм...
Боже, какви ги приказвах! Самодивите в залата настръхнаха като харпии. Очаквах на мига да бъда ликвидиран... но самодивата само се обърна и кротко ме погледна.
- То е все същото. Не бих се влюбила в човек, който не ме обича.
- Значи...
Самодивата властно ме прекъсна.
- Изпитанието е следното. Ще трябва да се биеш на живот смърт с бившия ми мъж. Който победи ще ме има завинаги.
При последните думи, самодивите вкараха в залата една планина от мускули, висока два метра.
- Да се бия с тази горила? Защо направо не ме убиеш?
Самодивата се бе върнала отново на трона си. Започна да ми обяснява съвсем нехайно, сякаш не бе чула моя протест.
- Да, освен, че е доста силен, той знае и доста трикове. Не си е губил времето напразно тук. Беше ми мъж сто и петдесет години. Но... не можа да се отдели от нечистата си природа. Започна да се заглежда по други жени.
- Не, този двубой е неравностоен! – поклатих глава аз.
- Пак грешиш. – каза самодивата и се наведе към мен - Ти си влюбен в мен. Твоята любов е твоята сила, а той... – тя го погледна с презрение -Той се бори само за живота си.
- Аз също се боря за живота си!
- Ако се бориш само за живота си, ще загубиш. Бори се за мен!
- Господи...
- Отпусни се... – каза ми съчувствено самодивата - Боят започва след малко.
Стоях с наведена глава и в мен се надигаше бяс. Ролята на жертвено животно ми омръзна.
- Добре! – казах аз – Ще се бия. Но ще поставя едно условие!
В залата настана тишина. Самодивската царица ме погледна с любопитство.
- Да го чуем.
- Ако победя, ти ще дойдеш в моя свят. Ще станеш смъртна, ще се лишиш от всичките си свръхестествени способности, ще ми бъдеш жена, както всички други жени!
Самодивите гледаха като треснати. Горилата, заела вече своето място на площадката, където щеше да се води борбата се изсмя, но беше бързо свалена на земята от пазачите си и млъкна. Царицата мълчеше навела глава.
- Добре... – отрони най-после се от устата й.
В залата настана вой. “Не, царице, не...”, отвсякъде самодивите се опитваха да възпрат своята царица.
- ... ще дойда с теб, ако победиш. – завърши самодивата, вече гледайки ме в очите – Ще стана обикновена жена.
Изтръпнах. Нещо в мен се преобърна. Досега, всичко около мен ми изглеждаше повече като сън, но сега вече изглеждаше съвсем реално. Сърцето ми заби лудо. Бях обзет от една единствена идея. Трябваше да им покажа, кой съм, да покажа на тази жена...
Обърнах гръб и се запътих към арената. Залата се разтресе от викове.
-
Бях като хипнотизиран. Умората беше изчезнала, гладът и жаждата бяха изчезнали. Чувах виковете около себе си като далечно ехо. Двамата с моя съперник се дебнехме в центъра на кръга, всеки въоръжен с брадва и меч.
Тези оръжия бяха твърде тежки за ръцете ми. Нищо чудно, че след два-три удара от страна на противника, се оказах обезоръжен. Той се хилеше злобно в лицето ми, сякаш бе подгонил пиле, предназначено да стане на супа.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се измъквам от ударите му. Все още нямах никаква представа как ще го убия, но за мое най-голямо учудване, в мен се бе зародила увереност, че това ще стане неминуемо.
Тази увереност бързо прерастваше в ярост. Вече имах чувството, че мога да помета противника си с един вик. Сърцето ми биеше като тъпан. Викът пълзеше по гърлото ми и само чаках удобен момент за да го освободя.
И този момент дойде.
Не, че противникът ми замахна с брадвата или ме застраши някак, просто изведнъж осъзнах, че сега му е времето и… с един поглед отблъснах едрия човек на пет-шест метра от себе си. От устата ми не се отрони дори звук.
-
Бях запратил планината от мускули в един сталагмит с такава сила, че в залата се разнесе тътен. Самодивите извикаха като при вкарване на гол на футболен мач.
Нямах време да се питам, откъде дойде тази сила в мен. Противникът ми се надигаше от пода...
Борбата се пренесе на друго ниво. Едрият мъжага се нахвърли върху мен с брадвата и меча, и аз също взех моите брадва и меч, изглеждащи ми сега леки като перца.
Започна страшна фехтовка с тежки оръжия.
Хвърчаха искри, хвърчеше пясък, хвърчаха парчета от скала. Ръцете ни се движеха все по-бързо и по-бързо, подскоците ни ставаха все по-силни и все по-високи. Правех салта и винтове във въздуха, каквито въобще не съм подозирал, че мога да правя. Оръжията дори вече не бяха в ръцете ни, а се въртяха във въздуха, командвани само с поглед...
Моята ярост не стихваше. Окрилен от новите си сили, аз се вихрех из цялата зала, алчен да науча колкото се може повече за дремалите досега в мен способности. Ако досега противникът ми беше този, който ми подсказваше какво да правя, то аз вече сам измислях нови тактики за нападение и с радост откривах, че някои от тях са му непознати...
Превесът в борбата постепенно клонеше към мен. Вече аз диктувах схватката. Противникът ми се защитаваше все по-неумело. Раните по тялото му ставаха все по-тежки....
-
Завърших с ефектен удар в центъра на залата. Обезглавеното тяло на бившия мъж на самодивската царица тупна на пясъка. Главата му излетя в трибуните. Шумът в залата стихна.
Самодивската царица слезе от трона.
Стоях прав с последни сили и не вярвах, че всичко е свършило. Самодивската царица тръгна бавно към мен. Свлякох се на земята. Нямаше вече сила, която да ме задържи прав. Бях смъртно уморен.
Самодивската царица коленичи до мен и ме прегърна. Аз също я прегърнах.
Разплаках се.
Стисках я в обятията си и плачех като малко дете. Не можех да спра…
-
Е, вече имах своята значка за членство и собственото си сепаре. Не беше минал и месец от постъпването ми на служба в “Отдела по борба с нереалните индивиди”. Бях прескочил “лайняната стълба” с голям л... , с голям скок. Бях най-бързо проспериралия млад инспектор. С извънредно разпореждане на министъра бях произведен в старши-инспектор. В клуба ме приеха с отворени обятия - младоците там бяха рядкост, а и вече бях знаменитост.
Какво повече можех да желая?
-
Онази сутрин, след като оставих новата си невеста да спи в тясната ми квартира, аз отидох право в отдела. Посрещнаха ме като възкръснал мъртвец.
Набързо се събра екип и съставихме план за действие. По моя идея една плазмена яка беше маскирана като перлена огърлица.
Нямаше време за губене.
Върнах се при моята любима, която вече ме чакаше да я отведа пред олтара.
Казах й, че това е огърлица, наследена от баба ми и тя с радост се съгласи да я носи на сватбата. Остави на мен да сложа огърлицата на шията й.
После....
После нахлу дежурният екип и я отведе, все още недоумяваща какво става.
Всичко мина бързо и гладко...
-
Осем часът е, клубът по това време е почти празен. Сам съм в сепарето. Държа в ръцете си въже от царевична коса, достатъчно здраво, за да издържи килограмите ми.
Завесите са спуснати, уверих се, че никой не може да наднича.
Стъпвам на масата и завързвам въжето здраво за дървената рамка на балдахина.
Получи се хубав клуп.
Свалих си папионката и я оставих внимателно на масата.
Разкопчах яката си.
Не се прекръстих...
***

rupani
 

Re: Самодива

Мнениеот karadjata » Вто Яну 09, 2007 7:39 pm

добре
karadjata
 
Мнения: 409
Регистриран на: Вто Яну 09, 2007 7:39 pm

Re: Самодива

Мнениеот Goa » Вто Авг 28, 2007 3:52 pm

Това ще го прочета втори път, че нещо се бях разсеял :(
Аватар
Goa
Модератор
 
Мнения: 8287
Регистриран на: Сря Яну 15, 2003 1:01 pm

Re: Самодива

Мнениеот Miya » Вто Фев 26, 2008 6:18 am

На мен много ми хареса :)
И бездруго съм на такава вълна и пиша една самодивска история.
Плазмените каишки и тия футуристични алибали само малко ме смущаваха. И последното ти изречение е заковаващо...мисля да си го извадя като цитат.:)
Miya
 

Re: Самодива

Мнениеот Stenli » Пон Ное 09, 2009 1:52 pm

Тук май вече никой не влиза? Темите са си все 47, а съобщенията 145. Никой ли няма идеи за нещо ново?
Stenli
 


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта