Начало форум Разкази

Разкази

Експеримент с времето

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Експеримент с времето

Мнениеот Alexyslav » Чет Дек 07, 2006 3:19 am

AЛЕКСИСЛАВ


Представя



Тайм- фантастиката


Експеримент с времето












Преди няколко месеца странни събития, промениха скучното ежедневие на едно планинско село.
Група учени включително и аз, бяхме част от един проект ръководен от държавните служби за сигурност. Опитите ни бяха добре прикрити от подозрителни лица. Те се правеха в лаборатория в близост до едно малко планинско село изолирано от света.
Чувах стъпките по пода. Андрей идваше с протоколите от вчера. Врата се трясна. Андрей ме попита:
-Гриша- ведро се изправи пред мен.- Как си как спа?- за секунда спря и направи неразбираема за мен гримаса, след което ме попита- Искаш ли кафе.
-Не благодаря- отговорих. След това със строгост в гласът си го попитах.- Протоколите от вчера лиса?
-Да Гриша! Извени ме, че ги забравих. Няма да се повтори.
Взех папката от ръцете му и я разлистих:
„Цел на проекта- пробив във времето.
Начин на работа- според тайният устав
Вид- След обстойни изследвания, преценихме, че е необходимо да протонираме в магнитното поле базата
Резултати- ...След протониране в магнитното поле, бе установено, че зарядите се връщат към магнитното поле. Електронът не реагира на свръхчувствителни наноботи. Базата от наноботи не е чиста, за изследвания да се докладва...
...Следва ново изследване”. Така приключих с последната от дванадесетте страници на протоколът направен от Андрей.
Изследванията не вървяха по вода. С моите колеги стъпвахме на тънък лед. Според много учени, времето е възвръщама величина. Целите на нашите проучвания, следваха да покажат, че времето не е константно, а е динамично и прогресивно. Асоцииращите времеви компоненти скриваха лицето на порталът, ако въобще той можеше да се локализира.
Месеци по рано в институтът по физика, младеж на име Филип Червенков откри зависимост между прекурсорните спинове на електроните и времевите епизоди. Според неговата хипотеза, която научно по късно бе доказана, прекурсорите създаващи движението на електрона, създаваха въртеливостта и на вселената. Това от друга гледна точка се свързва и с магнитното поле създавано от електрона. Според формулите, показващи с математическа точност представата за хипотезата, се изведоха няколко формули, допълнителни хипотези и графики към тях. Оглеждайки виртуалните промотори на съставящите процеси, данните от изследванията показваха спицифика към химични съединения и по конкнкретно към базите. Странното беше, че прекурсора на времето се отблъскваше от тези бази. До тук нищо интересно, но в случая това не бе най- важното в този момент. Опитите разкриха и слабостта в проекта. След седмица упорита работа, се установи, в един от кварките има времево изменение, породено изглежда от свързването на протонираните бази. Изглежда, че това можеше, да даде старт на изследвания, целящи пробив във времето.
17.16 часа 5 април 2006 година.
Денят бе към своя край. Времето беше много приятно. Слънцето бавно залязваше на запад. Аз все още стоях в лабораторията и подготвях апаратурата за утрешните опити. В ръцете си държах мощен гаечен ключ. Тъй като бяхме само учени, сами трябваше да конструираме всичко което ни бе необходимо за да извършим опитите. Поради тази причина аз затягах един от огромните болтове свързващ магнитно предаващата тръба с осцилиращото устройство. Един от колегите ми , дошъл чак от далечна Япония седеше пред Lap-top и изчисляваше ускоряващият пулс и сравняваше спектралните данни от предходните дни. Фотометричното определяне не бе много точен метод, за това и ние не го използвахме.
Колегата ми се казваше Самури Тамато.
-Колега- заговорих на английски- имаме ли резултати от вчера.
Японецът дори не ми обърна внимание. Седеше пред монитора и втренчено гледаше данните.
Огледах се около себе си. За първи път се замислих, за откритието и за нещата които може да доведе то. Намирах се в лаборатория, цялата сиво- бяла, като боята все още не бе изсъхнала по стените. Около мен имаше само инструменти, колби, тръби и японецът които стоеше в единият ъгъл на помещението. Там светлината проникваше през единственото с много малки размери прозорче. В друг ъгъл климатикът поддържаше двадесет градуса по целзий, като разбирах, че е толкова, благодарение на светлинният дисплей.
-Гриша- чух провикване от съседната лаборатория. Чух как Андрей пак пристъпва. Погледнах към японецът облечен в електриково зелената му куртка и завих гайката за пореден път по посока на часовниковата стрелка.
Макар, че не отговорих, гласът на моя колега пак се чу, като този път, влезе през скърцащата врата с трясък, който изплаши и вглъбеният Самури.
-Гриша има колега, на който му хрумна как да направим пробивът. Ако желаеш, ела да ти разкаже.
Бях довършил работата си и с удоволствие се съгласих, да се размърдам и да чуя, що за невероятна идея има тоя мой колега.
Геният с дръпнати очи, въпреки че не разбра нищо от това което си говорехме, се обърна, стана и с плавна походка на балерина, тръгна след нас.
Тримата излязохме от сградата. Тайно построеният комплекс от лаборатории се намираше на двеста метра от селото и беше построен на петдесет метра навътре в гората. Отвън изглеждаше като новопостроена селскостопанска сграда. Точно пред сградата имаше беседка с ламаринен покрив, боядисан в бронзово, а дървените пейки и масичката бяха в лимонено жълт цвят. Дървото от което бяха направени бе млад орех. То бе изключително удобно и издръжливо дърво.
Андрей пръв седна от нас тримата. Той беше облечен със син анцуг- горнище и долнище, а върху тях имаше бледорозова работна дреха от изкуствена материя с цип в страни. След него седнах и аз, а най- последен се присламчи и тъмнокосият Самури. От среща на масата бяха седнали Янислав Петержалка- чех по народност, но с говорими осем езика, между които и български. Мога да го опиша, като свеж млад човек, с къдрави тъмно кестеняви коси, кафяви очи, сферична брадичка, дебели устни, сериозен поглед, облечен със сиви панталони, бяла риза, върху която бе сложил работната бяла престилка. До него седеше ученият от БАН, професор Боян Ставрев. Този човек беше едва на четиридесет и осем години, с едва леко прошарена тъмна коса, винаги лошо сресан, дори рошав, с високи кубинки, които го отличаваха, тъй като за него те подчертаваха неговата личност; дългото му кожено яке се спускаше по тялото му, а полото му с цвят на берлинско синило допълваше екстравагантната и екзотична личност. Лицето му и ръцете му бяха без бръчки, добре хидратирани. Очите му сияеха- те бяха сини като небето. Ръцете му бяха яки. Това го забелязах, защото виждах че якето му теснее. Този човек имаше странен вид, но беше професор по ядрена физика и енергетика, доктор по микробиология, научен сътрудник по въпросите за изкуственият интелект, освен това писател, бивш лекоатлет и баскетболист, певец, работил като общ строителен работник, завеждащ отделение, електротехник, монтажист и стругар- фрезист. Ако трябва да се описва цялата му автобиография, щеше да мине цяла вечност. До него лежеше единствената жена в екипът ни. Казваше се Мариса Петреску. Тя бе полу румънка полу рускиня. Имаше естествено рус цвят на косата и сини очи- типична блондинка. Лицето и беше леко продълговато- яйцевидно, а устните и големи и сочни. Миглите и бяха слепени и с малък обем. Тялото и обаче бе много по привлекателно. Имаше така да се каже идеални мерки. Най- вече ханшът и бедрата и бяха по слаби от колкото се очакваше. Беше облечена със силно притесняваща бяла фланелка с дълбоко деколте. Имаше бели панталони със странични джобове. Последният учен в нашата малка група беше българин, живеещ в щатите- гологлавият Джонатан Слабаков. Той бе на тридесет и седем с широки ноздри на носа и кафяви очи, с тъмно мургаво лице. Облечен беше с дълъг до глезените шлифер и с ниски обувки. Шлиферът бе винаги закопчан и никога не виждахме другите дрехи. Той освен научен сътрудник, беше и доктор по физика на времето и приложната физика, доцент по обща висша математика, освен това и партиен лидер на републиканската партия.
Задуха силен източен вятър. Андрей каза:
-Сподели идеята си Бояне. Имам чувството, че си хабим силите с тези опити по разписание. Трябват ни сигурни доказателства, за пробив във времето. Предлагам- вдигна ръка на горе- вдигна ръка нагоре- да направим следният експеримент. Да предизвикаме мини термоядрен синтез в магнитното поле. Протоните с променени кварки ще атакуват базата и ще създадат контакт. Магнитното поле ще работи от различните от себе си кварки и ще създаде обратна центробежна сила. Чрез светлинен лъч биоматериата ще се трансформира в дадено място и ще можем да я контролираме.
-Ако това стане, тогава какво?- попита жадният за информация колегата Андрей.
Мега ученият му отговори на въпроса:
-Трябва да изчислим пречупването на светлината. От тази зависимост ще разберем начинът и времето на завъртане на кварките. С прекурсора на потонната насоченост, ще определим пробивът във времето.
-Има ли вероятност нещо да се обърка?- попитах заинтригуван.- Поемането на излишни рискове, води до непредвидими ситуации. След това ще се наложи сложни обяснения пред тайните служби.
-Според мен, ако изчислим точният заряд на термоядреният взрив и силата му, няма да имаме проблеми.
Съгласих се и седмината се заловихме със сглобяването на апаратурата. Отне ни към две седмици. Изчисленията с мощните компютри в симулационната зала, отново ставаха бавни. Най после всичко беше готово.
07.30 часа 20 април 2006.
Вмъкнах се в на външен вид огромната селскостопанска сграда. Тя бе обградена с тонове бали сено. Беше боядисана в оранжево червено. Повърхността на стените беше замазана с ронлив грунд.
Влизах в лабораторията на провеждания опит. Имаше тонове тръби свързани една с друга, множество кабели и инструменти свързани свързани с компютри намиращи се в съседното помещение. Там щеше да действа Янислав. В една друга част от апаратурата в колба с шлиф се намираше базата, която с тръба щеше, чрез осмоза(дифузия) да проникне в главната свърваща част, водеща до попадане на сместа в магнитно поле. Цялата апаратура беше свързана с инфрачервен порт и един фото излъчвател. На определено място, той щеше да изхвърля кварко зависимите фотони и чрез специална апаратура щяхме да засечем необходимата ни информация.
-Направихме точно изчисленията. Би трябвало да се получи- изрече самодоволно Боян.
Мен ме притесняваше точно това „би трябвало”. Този експеримент беше ключът към вратата на стаята на „времето” и щеше да ни отговори на десетките въпроси които десетилетия човечеството си задаваше. Но какви рискове криеше този експеримент?
-Пуснете базата.
Прозрачната течност се всмука в сложно устроената апаратура от сини тръби и зелено синкави помпи. Професорът изкомандва:
-Сега засечете проекцията. Отбележете ъгълът на излъчване. След нагласяне на настройките, пуснете, чрез симулиращият агент.
-Професор Ставрев- проговори на чешко- английски- Янислав в слушалките на Боян- допустимо отклонение нула и две.
-Разбрано, пусни агентът.
Вътре нещо прищракване. Все още ми се спеше. Навън бе още облачно, тъмно и студено. Усетих как това прищракване ми изправи космите, както това преди минути правеше студът на вън.
-Пусни проба едно.
Професор Ставрев продължаваше процедурата. Експериментът течеше гладко по вода.
-Термоядреният синтез е в действие.- Каза Андрей и се сви на кълбо в малкото столче на което бе седнал.
Светлината на фото излъчвателя покри мястото което бе предназначено за връзката „пробив във времето”.
-Според мен- каза на руски Петреску с нежен глас- не биха могли и прашинки да паднат от друго време, докато трае експериментът. Въобще не мисля и за минаване на биологични елементи от миналото, или бъдещето- засмя се тя.
Съмнявах се! Не зная защо, но интуицията ми подсказваше, че нещо ще се обърка.
-Имаме проблем!- Извика Янислав.
-Какъв?-Извика професорът.
-Имаме излъчване на гама лъчи в пространството. Неконтролируемо е!
-Спрете експериментът.
В този момент слаба ударна вълна ни повали на подът. Какво се питах е това?!
-Да бягаме от тук- извиках интуитивно.
В този момент от светлината, започна да тече вода към тавана, против правилата на гравитацията.
-От къде се взе тази вода- извика изумен Джонатан?
Водата течеше като от чешма, само че на горе. Задържа се в пространството над светлината. От нея изпадна нещо. Приличаше на медузо- подобна рибка. Водата все още се рееше в пространството, като че ли бяхме в безтегловност. Светлината започна да се само- разширява от само себе си. Покриваше все по голяма площ с всяка измината секунда. Рибката взе да се изпарява постепенно. Чу се пищящият глас на Янислав.
-Професоре всичко излезе извън контрол. Какво става при вас?
Много странни неща,- рече с дълбок и дрезгав глас изуменият учен, втренчил поглед в светлината- много странни неща.
От светлината се подаде гущеро- подобна глава. На горната част на главата си, имаше нещо като грива. След малко, като изплуващ удавник в море се показа като от филм на ужасите първо вратът, а след това и широката и дебела тромава част на влечугото. Устата му бе широко отворена, а в нея се виждаха стотици зъби. Това приличаше на хищен динозавър.
То изписка. Ние се разбягахме. Профучахме като вятър към вратата, която свързваше двете лаборатории. Влечугото почти ни стигна. При тряскането на вратата от последния излязъл хищникът удари главата си в нея. През счупената падаща врата аз и Андрей виждахме, че от светлината, която светеше в керемидено червено излетяха шест огромни насекоми приличащи на гигантски комари, които погнаха хищникът.
-Господи- извиках аз!- Какво е това? Какво става тук?
Насекомите бяха с диаметър един метър, а крилата им с размах до метър и половина. С жилата си бодяха врата на безпомощното животно.
Подът беше застлан с кръвта на древният хищник , а аз стоях и гледах безучастно. Другите около мен викаха, крещяха и тичаха напред назад.
-Да изчезваме- извика Професорът.
-Ние забъркахме тази каша, ние трябва да я оправим.- Възпротиви се Андрей.
В този момент от светлината изплува човек със скафандър и странни металоподобни дрехи. В ръката си държеше странно подобно на арбалет оръжие. След него трясък и силен заглушителен нисък басов звук се нещо като машина. Приличаше на летящ портативен телевизор с екран, но вместо с антени имаше малък резервоар. Избягахме навън, въпреки несъгласието на Андрей. От вътре се чу проглушителен звук. Беше нещо като изстрел. Гайгеровият брояч в ръцете на Янислав отчиташе силна радиация. Между гората и последните бараки на селото нямаше кой знай какво разстояние. Ние предпочетохме да ограничим полудялото време само в обсега на гората. Не искахме да засяга селището.
Птиците се разбягаха и излетяха нагоре. Те най бързо усещаха дебнещата ги опасност.
Погледнах към небето. Слънцето току що изгряваше. На изток цветовете на облаците не можеха да се нарисуват и от най големият художник. Гората ни заобикаляше. Повечето от дърветата бяха букове и дъбове, но имаше и засято не малко количество борове и ели. Седмината се спогледахме и се зачудихме какво да правим. Радиацията нарастваше все повече и повече. От сградата в следващият миг излезе като от сънищата супер титанска осемнадесет метрова супер тежка костенурка. Вероятно тя бе част от бъдещето на земята. Около нея в пространството се разхвърчаха метални сиви късове като че ли останки от нещо. Огромната костенурка предвижи два от крайниците си. Земята пода нас се разтресе.
-Ало- извади мобилният си телефон Андрей- имаме голям проблем.
В този момент едно от насекомите го прониза с жилото си дълго половин метър с остър край. Прободе го точно гърдите. Острата част излезе от другата страна.
-А- а- а- а!-извика Андрей.
-Да бягаме- разтреперан изписка професорът.
И всички в този момент побягнахме. Японецът и Мариса се затичаха заедно с мен. Другите трима учени се разбягаха в другата посока, навътре в гората.
Насекомите бяха много и различни. Едни приличаха на морски кончета- дълги около два метра с размах на крилата около два метра, а другите приличаха на комари с огромни остри жила. Костенурката бавно тресеше земята. Разрушената сграда приличаше на бомбардирана. От нея изникнаха какви ли не странни животни.
Ние бяхме в гората
-Страх ме е- извика с руски акцент Мариса. Едно от насекомите ни преследваше.
Хвърлих се над тялото на Мариса и залегнахме в храсталаците. Жилото му мина на милиметри от гърба ми.
Лежах върху тялото на пет години по младата от мен блондинка. Наоколо вършееха всички зверове обитавали някога нашата Земя. Селото беше атакувано от пришълците. Звуците наоколо бяха различни и хаотични. Чувах как диша уплашената румъно- рускиня. Чувствах как собственият ми пулс се набива в тялото ми, като че някой набиваше пирони. Огледах се наоколо. Виждах само букови дървета, току що цъфнали и напъпили. Опитах се да се изправя. Направих поза наподобяваща лицева опра и се изправих леко на колене. Японецът стоеше замръзнал в ембрионална поза на метри от нас. Всичко се развиваше така бързо. Подобието на телевизор- може някакъв робот летеше в пространството и жулеше рехавите клони на старите дървета. Насочи се право към мен. За да се защитя грабнах клонка на дърво и с двете си ръце опитах да ударя с огромна скорост към лицето ми. Роботът летящ към мен се забави, спря пръчката и в мигом я изпари. Стреснах се и отскочих назад.
-Мариса, да бягаме- извиках панически и дърпайки я за ръка я завличах по- далеч от машината.
Двамата побягнахме през гъстите храсталаци. Машината ни последва, но в следващият момент се чу строполяването и на рохката почва. Някакъв изстрел я повали на земята.
Двамата тичахме незнайно на къде. По едно време се озовахме сред къщите на разпиляното селце. От едната къща излезе стара баба с рошави бели коси и сиво- бежов памучен пеньоар. Старата жена едва ли подозираше какво става.
-Младежи на къде сте се разбързали?
В този момент чух жуженето на огромния комар зад себе си. Дръпнах за втори път русокосата жена до мен и я свлякох на песъчливият двор на къщата. Съществото заби своето жило право в слепоочието на старицата. В този момент с Мариса побягнахме с все сила в противоположната посока. На петнадесет метра от къщата на бабата лежеше схлупена малка дървена барака. В моментът в който се обърнах, видях как се е разляла алено червената кръв по прашния двор. Старицата беше изсмукана от странното животно и се бе проснала на двора, бяла като платно в собствената си кръв. Нахлухме в бараката. Нещо още по огромно схруска насекомото. Не го видях какво е. Само затворих вратата и я подпрях с гръб. Чух как това огромно животно премазва съседната къща и се отдалечава с тромави и смразяващи до смърт стъпки.
-Къде е Японецът- попитах на чист български онемялата Мариса, седяща на едно пънче пред мен.
-Не панима ю!-каза тя на руски, задъхана от постоянното бягане.
Тогава я попитах на руски. Тя не знаеше. Вероятно и той беше вече в отвъдното. Какво въобще се обърка?!
Когато излязохме от тясната и влажна барака, в която държаха дърветата за зимата, в кратката ми се оплете нещо като саламандър. Бе дребно и много пъргаво. Изплъзна се много бързо. Не успях дори и да се наведа ад го хвана.
Грабнах за ръка блондинката и побягнахме навътре в гората. Бягахме поне три, четири минути почти на спринт. Излязохме на един черен път. Там видяхме черен джип. От него стърчаха въдици. Явно той принадлежеше на риболовна дружинка. В джипът обаче нямаше никой, а най близкият язовир се намираше на няколкостотин метра надолу през тучните ливади. Вратите не бяха заключени. Предполагам, че не са мислили за обир в пустошта и поради тази причина са оставили отворени вратите.
Открехнах вратата и се вмъкнах на шофьорското място. Бутнах другата врата за да влезе Мариса. Тя седна на черната кожената седалка. Ключът все още бе на стартерът. Може би собствениците не бяха далеч, но нямаше как да ги изчакаме, за да ги спасим. Трябваше да се измъкваме бързо. Запалих мигновено двигателят, след като завъртях ключа, освободих от ръчна спирачка и дадох газ.
На един от близките върхове се виждаше селото на безопасно разстояние. Скоро след около двадесет- тридесет минути се бяхме озовали в неговото подножие. Тътен огласи ранната утрин. Не погледнах на зад, но знаех че голямо кълбо наподобяващо на гъба се извиси в небето. Огън и пепел опустошаваха всичко около нас. Забих се с лекият автомобил в малка пещера.
След като излязох от нея всичко беше изпепелено. Потеглихме към най близкият спешен медицински център.
Месеци по късно след като знаех за инцидента и се отървах на косъм от смъртта ми беше предоставено писмо в което ми заявяваха, че е било евакуирано селото, а тайните служби са го бомбардирали с ядрена глава, насочена с помощта на руснаците.

Много години по късно.
Установихме контрол над времето. Но така и не разбрахме какво се бе случило в онази ранна сутрин. Решението на учените бе да премина в миналото и да установя контакт със себе си. Ние желаехме да разберем какво всъщност е станало с „пробивът във времето”. Единственият оцелял от експериментът бях аз(Мариса почина от неизвестен микробен причинител седмица след инцидентът). Реших, че трябва въпреки всичко да предотвратя онзи злополучен ден. Мисълта, че щяха да умрат толкова важни учени не ме оставяше на мира. Въпреки опасността от изкривяване на време пространството, аз реших да рискувам и да се явя пред самият себе си още в деня в който възникна идеята за направата на този експеримент. Щях да залича паметта от времето на моето явяване до момента на събирането на седмината учени на самият себе си, но щях да запаметя в мозъкът си отричането на експериментът.

Тогава отново беше сутрин. След сутрешното кафе което младият аз бях поел, Бъдещият аз влязох неохотно в стаята където работех. Гриша от миналото заговори:
-Кой си ти- попитах се аз човекът от миналото.
Вече бях включил изтриващото то паметта устройство.
-Аз съм Гриша от бъдещето. Тъй като нямам много време трябва да ти обясня на бързо какво всъщност трябва да сториш и какво ще се случи ако не го направиш.
-Как?! КОЙ?!
Учудено ме гледаше той.
В интервалът от времето в което ме виждаш до пет следобед, ти няма да си спомняш абсолютно нищо от това което си правил и най- вече от срещата с мен. Ще ти запомниш само това, което ти кажа. Ти ще трябва да разубедиш учените, който днес следобед ще се съберат за да обсъдят една нова идея. Искам да отхвърлиш предложението на професора, защото, ако не го отхвърлиш...
Започнах да му обяснявам какво се е случило в същият този ден.
Младият Гриша ме гледаше втренчено и не можеше да повярва на това което чува. До следобедът му втълпявах че е необходимо да спре експериментът. Към четири следобед тихо мълком се измъкнах от сградата и се върнах обратно в своето бъдеще.


Не зная какво е станало в онова мое минало, защото когато се върнах не установих никакво изкривяване на времето , заради моето връщане. На колегите от института обясних, че не съм разбрал причината за провала на експериментът и защо времето полудя.
Какво бе направил Гриша? Можех само да гадая....





(Фантастичният разказ е нова творба написана на 26.03. 2006 година. Надявам се на читателите да им е било интересно...Можете да го оцените и да напишете свой коментари за творбата...Имам идея за продължение, ако желаете да има такова, пишете....)
Alexyslav
 

Re: Експеримент с времето

Мнениеот vstoykov » Нед Яну 21, 2007 10:07 pm

Редактирах част от грешките:
http://vslivecd.openfmi.net/tmp/sf/timeexperiment.odt
vstoykov
 
Мнения: 85
Регистриран на: Нед Май 01, 2005 1:05 pm

Re: Експеримент с времето

Мнениеот Мира » Чет Май 17, 2007 7:52 pm

Извинявай, но не можах да го дочета.
Имаш доста работа по него. Помисли за ново начало, което да задържи вниманието. Описанията, обясненията... твърде излишни - особено отначалото. На читателят му става скучно. Пиши като за по-прости хора. Не ни замотавай с научни факти и терминология, понеже... кой ще го дочете? Нека тези неща се разберат в процеса на разказа и то едва след като е завладяно вниманието на читателя. Избягвай тафтологията - дразни. По пунктоацията, свързана с пряката реч, имаш още да изглаждаш.
Дано съм ти от полза. Аз също още се уча - надявам се да го правя докато умра.
Ако поработиш по разказа, обещавам да го довърша.
Мира
 


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта