Начало форум Разкази

Разкази

Dies Irae

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Dies Irae

Мнениеот Milen » Нед Юли 15, 2007 3:10 pm

Dies Irae


Не помнеше името си. Не знаеше кой е, кое е това място и как се е озовал тук. Наслаждаваше се на плътната уханна течност през която пореше с крайниците си. Около него имаше други предмети и тела с различни очертания. Доставяше му удоволствие да ги опипва, да усеща формите. На няколко пъти чужди ръце се плъзгаха по него – без враждебност, любопитни и нежни. И тогава достигна плацентата. Първата граница с която се сблъскваше необремененото му съзнание. Беше гладка, твърда и прозрачна. Опита се да я разкъса, но нищо не излезе. Тъкмо се канеше да се оттласне обратно навътре в топлия течен простор, когато видя светлините. Опря лице в плацентата и присви очи. Светът навън бе черен с изключение на прелитащите отблясъци. Бяха ярки и мигновени – едва уловими от окото. Поредният проблясък причини светлинна експлозия в ирисите му.
Вече не беше в обгръщащата топлина на утробата. Рееше се в кумулационното си поле високо над повърхността. Знаеше кой е. И наблюдаваше гибелта на собствената си цивилизация.
Там долу някои щяха да го нарекат най-големия стархливец и предател в историята, а други – спасител на човешкия род. Той просто се надяваше, че постъпва правилно.
Рояците мострели на н’каите се впиваха като свредели в падналите градове, обсипвайки ги с всепоглъщащи вълни от плазма. След тях се появяваха австракските рачета – извънземните касапи, които довършваха оцелелите. Гордото човечество трябваше да изчезне завинаги. Само трептенията на космическото информационно пространство, уловили вибрациите от съществуването му, щяха да запазят спомен за него. Умът му трудно успяваше да си представи тоталните мащаби на бедствието. Отдавна изчезналите братя се появиха така внезапно. Изпълнени с гняв и горчивина за забравата на която бяха обречени от останалите хора. Затворени в черната дупка на Австрак, те живели милиони години, развивайки обществото си до върховния етап на цивилизацията, в който успели да преодолеят законите на материята и времето и да излязат от вечния си затвор. В началото човечеството радушно приветства загубения си клон. А когато успя да прозре жестоката истина вече бе твърде късно. Кутията на Пандора бе отворена. От всички човешки качества наричащите себе си н’каи човеци бяха запазили само озлоблението, подклаждано от фанатичното желание за отмъщение.
Новините за падането на Раша дойдоха неочаквано. Последваха ги още по-шокиращите съобщения по ансибала за изпепеляването на Амброзия, Карма, Африкана, Еос, Ел Мар...
Земята знаеше, че ще настъпи и нейното време. Австраките и н’каите не бяха подчинени на времепростарнствените ограничения. Съпротивата на аватарите забави зловещата атака, но колкото да бъде създадена Утробата. Посланичествата на чуждите раси се оттегляха от човешките светове с обещания за помощ, която за всички бе ясно, че ще пристигне късно. Земляните имаха малко време – додтатъчно за последна молитва към древните им богове.
Шари К’ла Фрийни бе оцветила красивото си лице в багрите на скръбта – Карлос знаеше, че мимфанската посланичка е проляла собствената си лимфокръв, за да изпълни ритуала. Тъжната мимфанка го откри в пустинята край река Йордан, където бе разтворил полетата си в очакване на виденията. Мястото бе избрал случайно поради уединеността му и по-късно в паметта му проблесна смътния спомен за библейския Апокалипсис, разиграл се именно по тези места.
Голото й хуманоидно тяло го накара да потръпне за миг от сексуална възбуда. Засрамено потисна инстинктите си, отблъсвайки хормоналната атака с ензимна защита и потресено огледа многобройните надлъжни разрези, обезобразили тялото на К’ла Фрийни, от които все още се стичаше кръвен секрет. С жестокия обред на съпреживяването мимфаните изразяваха дълбоката си болка за нещастието на най-близките си.
На източния хоризонт потъмнелия небосклон вещаеше пустинна буря. Предвестници на сироко заформяха малки пясъчни спирали около тях.
- Тъжен ден за твоя свят, братко – по грациозното й тяло пробягваха леки трепети от ефирните мимфански полета – приеми водата ми за старданието ти.
- Моята сестра трябва да се погрижи за безопасността на своите акхи.
- Ша! – гневно изсвистя К’ла Фрийни. – Мимфаните отдавна потеглиха към К’шаа Джаи. Ваи ме проводи тук. За да ти предам това – моето кагни.
Само бе чувал за тази изумителна форма на клонинг. Шари К’ла Фрийни бе велик аватар, но едва сега можеше да оцени истински могъществото й. С част от което се разделяше подарявайки му кагни. Този дар я обричаше на смърт.
- Кагни ще ти донесе щастието, което К’ла Фрийни винаги е желаела да ти достави, но никога не е била в състояние.
Мимфаните имаха два пола, но те се проявяваха като белези в развитието на един и същи индивид. Някога, в своята младост К’ла Фрийни е била мъж, колкото и невероятно да изглеждаше това на Карлос, но сега стоеше пред него като чудно привидение – въпреки ужасните си наранявания. Женските мимфани имаха изключително сходни с човешките черти – напомняха му на елфи от древните истории. Кагнито на К’ла Фрийни щеше да се развие в човешка метаформа, запазвайки извънземното съзнание на мимфанката и нейните спомени. Колко нелепо бе да мисли сега за човешките си нужди. К’ла Фрийни в човешки облик щеше да остане, за да бди над него, но мимфанката щеше да изчезне завинаги от живота му сега.
Пое в шепата си матовия яйцевиден инкубатор. В него се развиваше двойничката на К’ла Фрийни, въплътена в човешки хромозоми. Прозрачните ръце на мимфанката го докоснаха нежно за сбогуване и грациозната й фигура навлезе в прашния порой на вихъра. Блуждаещите сред дюните вихрушки вече бяха обединили усилията си в един всепомитащ циклон. Карлос Гамбоа стисна здраво инкубатора и събра полетата си, за да посрещне бурята и виденията си.
Долу рачетата методично разравяха пепелищата и разкъсваха полета, плът и кост. Карлос потисна желанието си да простре защитния си пласт върху обречения град. Това щеше да задържи за известно време австраките, но на края те щяха да го преодолеят и да го заловят изтощен и обезсилен. После щяха да влязат в ума му и да разберат за Утробата.
Преди да поеме към мястото на рандевуто се замисли за миг. Изпепеленият град под него бе Рим. Някои казваха, че бил вечен. Разтвори антигравитационното си поле и се понесе към орбитата на Земята.
Полетата му създадоха ефекта на градиентния вятър, за да неутрализират триенето в атмосферата. За секунди невидимите криле го пренесоха през петстотинте километра на топосферата, стратосферата, мезосферата и термосферата. Под него останаха белите пелени на облаците и проблясъците на статичното електричество сред тях. Погледът му обходи сумрачното пространство на орбитата.
Те стояха замръзнали като статуи на древното земно готическо изкуство. Зловещо безмълвни – кобалтовосиви на цвят и величествени, плод на мрачно въображение и мистични технологии, изобразяваха зверове от кървави извънземни епоси и митологии. Корабите на австраките сякаш бяха извън времето. Като експонати в космически паноптикум. Вероятно някои от тях бяха на милиони земни години и бяха виждали изгрева на на безброй чужди слънца и залеза на много непокорни цивилизации.
Като рояци насекоми мострелите, халкандрите и сарките се изстрелваха от корабите-майки към синия свят под облачния покров, носейки му плазмения си дар. Това бяха последните мигове на човечеството.
На тъмния фон на Космоса тънките нишки на десетките полета, които Карлос бе отворил сияеха с металически блясък и създаваха впечатлението, че се намира в центъра на гигантска сребърна паяжина. Беше застанал на точното място от видението. Моментът скоро щеше да настъпи.Отворите се появяваха за кратко време и никога в едно и също място в пространството. Все още никой нямаше обяснение за тях. Извънземните ги смятаха за творение на Изчезналите. Както и всичко останало, което не разбираха. Твърде ограничено разбиране за толкова развити същества.
Мислите му бяха прекъсанти от топлото приканващо сияние на отвора. Хвърли последен поглед към планетата под себе си и изчезна в процепа раздрал пространството.
Milen
 

Re: Dies Irae

Мнениеот karadjata » Пон Ное 19, 2007 12:09 am

Според мен излишно много раси, видове, имена са използвани в толкова кратка творба, това е като за цял роман.
karadjata
 
Мнения: 409
Регистриран на: Вто Яну 09, 2007 7:39 pm

Re: Dies Irae

Мнениеот милен » Съб Яну 19, 2008 8:17 pm

Прав си, наистина е роман. В момента го пиша и съм в доста напреднала фаза.
милен
 


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта