Начало форум Разкази

Разкази

Тайните на Марс

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Тайните на Марс

Мнениеот Светослав Александров АКА Звездичко » Пет Дек 28, 2007 6:09 pm

Здравейте,

преди няколко дена написах един разказ, ей така, на шега. От астрообществото го харесаха, както и от други места. Реших да го публикувам и тук... може би, защото не видях и един положителен коментар към другите разкази публикувани на това място :)
Но все пак... искам да ви предам с този разказ едно послание... Приятно четене :) Само едно предупреждение - пълен е с технически подробности, а тук таме има и грешки.
-------------------------------------------------------------------------

Спорът

Докато Деметра обикаляше около Марс по своята кръгова полярна орбита, в командния модул се вихреше ожесточен спор.
- Чудя се как може изобщо да вярваш на подобни глупости? Виж... аз съм дошъл тук за да се занимавам с наука. Заради нищо друго. Дори изобщо не ми пука за това дали съм звезда или не. Две седмици преди заминаването си не можех да се отърва от нахалници дори и в най-забутаните части на града. И всички ми досаждат със същите блудкави глупости за НЛО и извънземни с които и ти ме занимаваш, Сергеев!
Пилотът на спускаемия модул Персефона – Анатолий Сергеев - седеше и слушаше. В рамките на секунди лицето на командира Джон Елисън беше преминало през всички възможни цветове от спектъра на Слънчевата светлина. Елисън буквално се тресеше от гняв, а като се добави и факта, че се намираше в условия на безтегловност, той представляваше изключително смешна картина.
- Хората от край време са религиозни, кога ще го проумееш, Сергеев! - продължаваше да буйства командира. - И понеже науката напредна трябваше да си измислят нова религия, която да бъде съобразена с новите открития. И така се появиха идеите за НЛО, които не са подкрепени от нито един сериозен научен съвет. Чудя се с какъв акъл си тръгнал на експедиция до Марс и как изобщо са те допуснали на борда? Та всяко петгодишно дете знае, че разумен живот на Червената планета НЯМА. Няма, и това е факт! Защо трябва да се връщаме към идеите на Ричард Хоугланд за „Лицето“, които още от самото начало бяха обречени на провал?
- Я, по-спокойно - сряза го Сергеев. - Теорията за марсианското „Лице“ беше обречена на провал още от самото си начало, защото учените знаеха, че става въпрос за оптическа илюзия. Но тук става въпрос за нещо съвсем различно. Наистина има аномалии и никой не може да ги обясни.
- Какви аномалии, дявол те взел! Седемдесет процента от сондите към Марс са се разбивали и в това няма нищо аномално.
- Грешиш – спокойно отвърна Сергеев и се намести в близост до илюминатора, за да наблюдава красивият пейзаж на 300 километра под него. - Статистиката е от началото на 60-те години на миналия век, а всички знаем, че тогава ракетната техника е била нестабилна. Софтуерът също е бил примитивен. С внедряването на нови по-мощни процесори и нов по-добър хардуер авариите на Марс са рядкост. От 2020 година насам са изпратени близо 57 апарата. От тях само 7 са аварирали, а всичките тези са в района на Южния полюс. Случайно ли е това?
- Има куп фактори: температурни и плътносни градиенти.... ох, омръзна ми да се занимавам с теб. Ще говорим след седмица, когато се върнеш и вече си се убедил, че долу няма нищо.
С тези думи Джон Елисън се прибра в тясната си кабина. От няколко месеца отношенията между представителите на четиричленния екипаж се бяха изострили, което беше очаквано като се има впредвид, че Деметра беше първият пилотиран космически кораб, изпратен на далечни разстояния. През този първи век от космическата ера човек още дори не бе стъпвал на друго небесно тяло освен Луната. Вместо това в района на околоземна орбита се бяха нароили куп станции, където живееше скромното космическо население. И като се има впредвид ограничеността на възможностите на ракетната технология изглеждаше, че това статукво щеше да се запази още дълго време.

Непредвидените обстоятелства

Докато Анатолий Сергеев и Ник Роджърс извършваха последният преглед на Персефона, Джон Елисън се правеше, че нищо не се е случило. По-точно избягваше да се навърта в близост до Персефона заради завистта, която се бе настанила в душата му, не толкова защото нямаше никога да стъпи на Марс, колкото защото Сергеев отиваше там. След последното скарване той не можеше да си намери място. Главата му бе пълна с мисли от сорта на: „Как може това глупаво копеле с пилешки мозък да се сдобие с привилегията да бъде първия човек стъпил на Марсианската повърхност?“ или „Ако бях на Земята щях да му осигуря място в лудницата и да накарам шефовете му от Роскосмос да го уволнят поради психическа нестабиност“.
Но Елисън знаеше също така, че Сергеев е най-добрият руски космонавт и единствен е преминал през всички тестове. Така че до известна степен нямаше основания да се сърди на избора на Роскосмос. Те имаха право да използват едно от местата на Персефона, защото голяма част от хардуера на спускаемия модул бе собственост на Роскосмос. И макар и Сергеев да нямаше никакво понятие от наука и геология на Марс, той бе първокласен пилот и познаваше Персефона до толкова добре, колкото самият Елисън познаваше устройството на Деметра.
А Персефона бе най-сложната спускаема конструкция, създавана някога от човешка ръка. По-голяма част от хардуера й принадлежеше на НАСА. Спускаемият отсек заедно с двигателите и авиониките беше построен от Боинг. Възвращаемата ракета, която щеше да върне астронавтите обратно на Деметра бе построена от Локхийд Мартин. Но останалата част бе собственост на Роскосмос (с изключение на парашутите, които бяха разработени от ЕСА или по-точно от Астриум Спейс). Топлинният щит и задният носител на парашутите (които представляваха 40% от цялата маса на Персефона) бяха разработени от корпорацията Енергия. Барутният двигател, който щеше да изведе Персефона от орбита беше дело на усиления труд на хората от НПО Лавочкин.
В този вид Персефона се разкачи от Деметра в 12:44 часа корабно време. С нея отиваха Сергеев и Роджърс. На борда на Деметра оставаха командир Елисън и метеоролога Томас Смит. Командир Елисън имаше за задача да преглежда непрекъснато телеметричните данни, изпращани от Персефона по време на спускането, по време на престоя на повърхността и обратното изстрелване. Том Смит трябваше да проучва метеорологичните условия на Марс и най-вече да сканира повърхността за прахови бури, които са най-гоямата заплаха за екипажа на повърхността.
- Три, две, едно... запалване! Нямам търпение да докосна това бебче отдолу с тази космическа моторетка – извика Роджърс докато барутния двигател кротко се запали. Само след няколко секунди двамата със Сергеев щяха да бъдат на правилната траектория за навлизане в атмосферата.
- Време е за шоу. Механизъм за освобождаване на парашутите – в изправност. Радар за отчитане на разстоянието – в изправност.
И така, Персефона се отправи на първото си и последно пътешествие към Червената планета. Врязването в атмосферата протече нормално.
- Интересно - каза Сергеев. - Не е като да се връщаш на Земята. Няма напрежение. Тук атмосферата е десетки пъти по-разредена. Да стискаме палци, че всичко ще протече нормално. Това е първият апарат с такава маса, който ще каца на повърхността на друга планета.
Роджърс не отговори. Той внимателно наблюдаваше данните на екрана. След няколко секунди спомена:
- Тези последните стойности не ми харесват. Изглежда леко сме се отклонили.
Но нищо сериозно не се случваше. Вятърът продължаваше да свисти около аеродинамичната форма на Персефона и свистенето се усилваше. Дали беше така, или на Роджърс му се струваше, че усилването на звука става по-скоро отколкото се очаква.
Изминаха няколко минути в напрежение. Парашутите се отвориха и топлинния щит се откъсна. През илюминаторите повърхността на Марс вече се виждаше и се приближаваше към тях със заплашителна скорост.
- Боже мой! - изкреща Сергеев. - Спуснали сме се по стръмна траектория! Парашутите няма да успеят да ни забавят скоростта.
- Активирай небесните кранове! Няма да оцелеем! - извика Роджърс от другата страна.
- Луд ли си? Така ще унищожиш шанса ни да се върнем на Земята! Възвращаемият модул е тук. Чуваш ли се какво приказваш?
- Няма време за губене! Персефона ще загине със или без нас на борда! - и като се отскубна от предпазните колани, Роджърс разби пломбата и натисна големия червен бутон с надпис „Натисни само в случай на опасност“.
Последното нещо, което Сергеев си спомняше преди удара в червената почва на полето под него бе бясното въртене на спасителния механизъм и съскането на аварийните двигатели.

В беда

Бавно Сергеев дойде в съзнание. Главата му се въртеше. Когато съзнанието му започна да се връща първо помисли, че е прекарал още една тежка вечер на купон в някой Московски апартамент. Но после, като отвори очи и през размазаните форми успя да различи червеникав камък с остри форми и изведнъж се сети, че се намира на Марс и че бе оцелял след тежко кацане.
До него Роджърс седеше и се усмихваше. Преди да каже каквото и да е било американският учен го изпревари:
- Видях разбиването на Персефона на пет километра от нас. С надеждата ни да се върнем обратно след две седмици е свършено.
- Господи...
- Имаш ли представа след колко време ще ни изпратят спасителен модул с възвращаем апарат?
- Няма да е до две години при следващото подреждане на орбитите на Земята и Марс. Персефона бе предвидена да работи с хора на борда. Така че и да изпратят автоматизиран възвращаем модул ще минат поне три години на разработката на цялостен нов дизайн. Но по-следващото подреждане на планетите е едва след четири години. Така че няма как да стане скоро - дори и при максимални усилия.
- Рисковете на професията – измъмри Роджърс. - И все пак трябва да има надежда. Помниш ли филма Червената планета? Гледали сме го като деца – това беше филма, който събуди интереса в мен и ме накара да се запиша в астронавстския корпус! В този филм астронавтите останаха на повърхността без екипировка, но един от тях се спаси като се качи в аварирала сонда с възвращаема ракета. Тук не може да няма такава сонда, спомни си ЕкзоМарс 4!
Сергеев се усмихна. „Моят беден романтик“, мислеше си той. Но не можеше да му се сърди – биологът нямаше никакво понятие от устройство на космически кораби и не тази задача стоеше пред него... ако мисията им случайно бе успяла.
- Прекалено много научна фантастика си изчел и изгледал. Нещата не стоят така на практика. Екзо Марс 4 се намира от другата страна на планетата и ние нямаме никаква екипировка да стигнем до там. Но дори и да беше на пет крачки от нас няма никакъв смисъл. Сондите за автоматично доставяне на проби имат възможност да изведат на курс към Земята едва няколко грама марсианска почва. По никакъв начин не бихме могли да я използваме.
- Тогава какво?
- Тогава имаме един избор. Отиваме на север – където трябва да се намира мястото на кацане на товарните кораби преди две години. Те съдържат материали за да построим база. Има и хранителни запаси за две години. Ако ядем двойно по-малко запаси бихме могли да се спасим.
- Прекрасна перспектива.
- Няма друг шанс – заключи Сергеев.

Първа марсианска космическа база

В студената марсианска нощ двама астронавти се ориентираха по звездите къде се намират и тръгнаха на север, където трябва да се намират материалите за базата им. Сергеев не спираше да приказва с цел да разсее човека до себе си, но самият той се чувстваше като в гигантска гробница, която всеки момент заплашваше да ги погълне.
- Както споменах още на Персефона, ние се бяхме спуснали по по-стръмна траектория от очакваното. Може да изглежда нищожно, но вероятно сме се отклонили много на юг. И понеже не знаем в коя част от елипсата на кацането сме (ако все още сме в нейните граници), не ни е известно от коя страна да очакваме корабите- отляво или отдясно.
Роджърс мълчеше. Вероятно го измъчваше факта, че се намира в скафандър и ако не направят базата по-скоро щеше да остане така докато ... е, това беше нещо, което не можеше да премисли. Дори пред прага на смъртта човек се бори докрая.
Вървяха така през цялата нощ, осветявайки пътя с вградените в скафандъра минипрожектори. Накрая се зазори. Бледорозов оттенък се появи в единия край на небосклона, а после се появи и едно розовеещо кълбо, което постепенно изгря и осени пейзажа.
Така се започна втория марсиански ден.
Към 12 часа се появи нещо металическо на хоризонта. Веднага щом го забелязаха двамата астронавти изкрещяха от радост – това бе първия транспортен кораб!
Скоро след това откриха и останалите. До 16 часа основите бяха готови, а към 20 часа Първа марсианска космическа база бе официално открита. Вече астронавтите имаха място, където да живеят и да спят.
През следващите няколко дни предстоеше окончателното завършване на базата. Тя се състоеше почти изцяло от надуваеми и леки части, издръжливи на сурови условия. Сред научните запаси (които поради непредвидените обстоятелства сега щяха да бъдат интегрирани най-накрая) Роджърс откри нещо интересно – семена! Така или иначе базата се бе превърнала в затвор, в който астронавтите можеха да прекарат неограничено време. Можеше да се наложи, след инсталирането на генераторите за вода и кислород, да заделят част от нея, която да служи за „нива“.
Със Земята и Деметра астронавтите се свързаха едва на шестия ден. Може би, защото искаха да отложат до последно слушането на успокоителни слова, които са по-подходящи за погребение отколкото за мисия до Марс. А и защо да се свързат – нито Роджърс, нито Сергеев бяха женени и двамата нямаха много близки. Разговорът протече по следния начин: Сергеев описа с няколко изречения каква е ситуацията, защо е възникнала и как планират да оцелеят. От Земята отговориха, че анализират всичко в детайли и скоро ще разработят подробен план как да се завърнат на Земята и как да завършат мисията си по време на принудително продължителния престой на Марс.

Начало на мисията

На 20-тия ден от пристигането на Марс в базата пристигна следното съобщение от Земята:

НАЧАЛО НА ПРЕДАВАНЕТО:
Здравейте г-н Сергеев и Роджърс,
След няколкоседмичен анализ успяхме да осъщсетвим план, който трябва да следвате. Само по този начин ще може да изпълните всички задачи на мисията, която сме ви възложили.
А ето каква е тя:
От началото на космическата ера изпращаме безпилотни сонди към Марс. През последните години почти не е имало случаи, в които сонда да аварира. Казвам почти, защото със сондите до Южния полюс нямаме този късмет. Всички апарти, изпратени в този регион аварират по неизвестна причина. Вашата мисия е да отидете там и да започнете изучаването на това най-слабо проучено място от повърхността на Червената планета. Само с ваша помощ ние ще успеем да си съставим пълна картина за текущото състояние на Марс.
Както знаете, отпътуването ви от там е възпрепятствано. Със загубата на Персефона вие загубихте и марсохода, който е единственото превозно средство. Затова ще се наложи да се придвижвате пеша на юг в продължение на 25 дни. Всеки от вас ще се наложи да пренася в двете колички от товарен кораб Р-3 храна, вода и генератори за въздух. Със себе си ще вземете и надуваемо иглу, в което ще може да пренощувате. Заради капацитета на товара, който може да пренасят количките ще вземете само ограничен брой научни инструменти, а те са (следва дълъг списък отдолу).
Във връзка с вашето завръщане – мисля че сами се досещате, че Деметра ще отпътува без вас към Земята. В момента се работи по дизайна на кораб, който ще е готов най-рано след две години, но обещаваме, че до 4 години ще сме го изпратили към вас. Този кораб не само ще ви изведе в орбита, но ще ви и върне на Земята в автоматичен режим. В случай че не сме готови до 2 години ще ви изпратим още товарни кораби с провизии.
Надявам се добре да се грижите за себе си.
КРАЙ НА ПРЕДАВАНЕТО

Сергеев изруга под носа си. „Тези за малоумници ли ни имат“, мислеше си той. Той знаеше, че като говорят с двусмислени изречения трябва да се готвят за най-лошото. С няколко думи – корабът ще бъде готов най-рано след четири години, тоест дотогава ще поддържат живота им с периодично изпратени товарни кораби. Чудеше се защо обаче трябва да ги залъгват като малки бебета.
Колкото и да не им се искаше, Сергеев и Роджърс се захванаха с подготовката по осъществяването на мисията им. Така беше по-добре отколкото да стоят на едно място в базата като затворници.
И така, в началото на септември през 2047 година отпътуваха с двете колички с провизии и иглуто. На ден двамата изминаваха близо около 40 километра. През по-голямата част от времето вървяха, като оставяха по 15 минути почивка на всеки час. И така - от зазоряване до залез Слънце. С бавни темпове те се отдалечаваха от базата. От високо Деметра непрекъснато следеше пътя им и по малкото портативно радио Сергеев и Роджърс получаваха данни за местоположението си.
Това продължаваше през целият път.

Невероятната изненада

На 23-тия ден от отпътуването скучният червеникав пейзаж на Марс започна да се променя. Постепенно се появиха бели ивици, които се редуваха със червеникави.
- Близо сме - отбеляза Роджърс. - Зимата на Южния полюс е свършила. Започнала е пролетта, но още не е имало време скрежта да се разтопи. Делят ни няколко дена път до „Бермудския триъгълник“. Ще се моля на Бог всичко да мине добре.
Сергеев си замълча. Някак си по време на пътя бе научил, че Роджърс е вярващ след като намери Библия в спалната му капсула. Но не обърна никакво внимание на този факт и си замълча.
След два дни белите ивици започнаха да преобладават над червеникавите. Макар и с добра система за охлаждане в иглуто трудно се поддържаше температура повече от 20 Целзиеви градуса.
Тази вечер Сергеев и Роджърс си направиха супа на малкото газово котлонче за път. Това им бе първата супа от отпътуването и им бе много вкусна, макар и да знаеха, че е синтетично производство.
- Ако някой ден се прибера у дома първата ми работа е да си сготвя пуйка. В момента обаче дори ми е трудно да вярвам, че това някой ден ще се осъществи като се има впредвид, че най-близката птица се намира на 400 милиона километра разстояние. - отбеляза Роджърс.
- Иде ми да убия тези от Земята. Ако финансирането на програмата за Марс случайно продължи станцията ще стане постоянно обитаема след осем години. Но ние щяхме да живеем тук само две седмици. Направо жалко, че не са ни оставили печено прасе за Коледа.
- Но са заредили товарните кораби с провизии за две години напред в случай на авария.
- Ха-ха-ха, глупчо! Сметнали са, че ако оцелее астронавт в случай на авария на него няма да му е до празнуване на Коледа.
- Проклятие – процеди Роджърс през зъби, след което веднага се засмя. - Обещавам, че за Нова Година ще си взема един от авариралите кораби тук за базата. Трябва да притежават още гориво. Ще го взривя и ще си направя фойерверки.
- Я престани с тия глупости! Тук една година е равносилна на две земни! Никаква Нова година за нас.
И така, шегувайки се, Сергеев и Роджърс прекарваха вечерта. След това Сергеев се обади:
- Преди малко се свързах с Деметра. Утре ще се сблъскаме с първият космически кораб, кацнал в този регион. Бил е изпратен през 1999 година. Казват, че не дават гаранция за това дали ще открием останки, защото са минали десетилетия. Плюс това се е бил разбил. Но поне можем да проучим кратера при разбиването.
На другата сутрин потеглиха. Не минаха и три часа път, когато пред очите им се изправиха тъмните останки на авариралия апарат през 1999 година.
- Странно нещо. Дори и на полюсите няма голямо количество вода, а какво да кажем за вода в течно агрегатно състояние. Но по металните части на кораба виждам следи от ръжда. На какво ли може да се дължи това? Я почакай...
В същият момент и двамата астронавти бяха зяпнали от учудване. Кратерът, оставен от разбиването на спускаемия апарат беше необичаен и някак си се намираше в страни от разпиляните останки. Когато Сергеев и Роджърс погледнаха вътре установиха, че той няма дъно! Стените му се спускаха на дълбочина и никой не знаеше докъде се простират.

Откровението

През следващите няколко дни астронавтите изготвяха цифрови снимки с висока разделителна способност на региона и ги изпращаха към Деметра. Необичайното също така бе, че този кратер не бе единствен – скоро след това бяха открити други, с различна форма и дебелина. Но всички се простираха на голяма дълбочина.
- Това е интересно – каза Роджърс. - Напълно невъзможно е подобен кратер да се е образувал по естествени пътища. Но ние знаехме, че такива кратери се формират на Марс. Първите предположения датират още от 2007 година, но едва от 2013 година сме открили дълбоки пещери от орбиталните апарати. Но не знаехме, че на това място има толкова много и с такава концентрация. Цялата повърхност прилича на Швейцарско сирене. А и формата ... не е имало орбитален апарат, който да ги заснеме в детайли отвътре. Тези кратери като че ли са изпилени от някакъв външен фактор. Това, което не разбирам, Сергеев е, че такъв външен фактор не би следвало да съществува! На Марс няма живот. Досега спектрометрите не са откривали и следа от органични вещества!
- Аз винаги съм вярвал, че на това място има нещо повече от скали – след секунда Сергеев се замисли за нещо, но не го каза. „Мога да си представя физиономията на Елисън“. Но Роджърс сякаш прочете мислите му, когато каза.
- От известно време нямам никаква връзка с Деметра. Не мога да осъществя връзка и с останалите безпилотни спътници. Радиото е изправно. Сякаш има нещо, което екранира излъчванията оттук.
- Има един единствен начин да се разбере всичко това. Всъщност ... Роджърс!!!
Сергеев се бе вцепенил от ужас от картината, която видя. Невероятен гейзер изригна под краката на Роджърс и го покри с камъни и пепел. Когато гейзерът стихна, Сергеев ясно можеше да проумее, че скафандърът на Роджърс се бе разхерметизирал и неговият приятел бе мъртъв.
Сергеев бе останал сам. Сам! На тази чудовищна планета пълна с изненади. Има ли нещо по-страшно от това човек да умре? Да остане в беда, да остане сам и да знае, че колкото и да вика никой няма да му се притече на помощ.
Сергеев започна да размишлява... Невъзможно е да е сам. След всичко видяно на това място... тук трябва да има нещо.
Сетне се върна в иглуто. Избра едно въже, което закрепи здраво за една скала. После започна да се спуска в дълбочината на планетата през първия кратер, който забеляза.
Известно време Сергеев се спускаше в пълен мрак. После... неизвестно откъде се появи странна светлина със синкав оттенък.
Светлина в недрата на Марс, където не достига Слънчева светлина?
Краката на Сергеев се спряха на нещо. Когато огледа наоколо той видя огромно помещение, цялото обляно в тази синкава светлина. Тя се излъчваше от някакви странни продълговати кристали с многоъгълна форма, прикрепени някак си безредно върху стената, тавана и пода.
Но по-голямо удивление за Сергеев бе като видя множество тунели, които се отваряха в помещението. Наистина, възможно ли е това?
А после той видя ... марсианците!
Те стояха на няколко метра от него. Дори и няколко години след тази случка Сергеев не можеше да опише как точно изглеждаха. Защото той успя да различи само силуетите им преди те да се хвърлят в първия тунел с главоломна скорост.
Изведнъж Сергеев усети нещо странно. Някой го викаше по радиото. Чу някакъв глас – да не би да е този на Елисън! Как може този глупак да го безпокои точно сега?
Но скоро учудването му нарастна още повече, когато чу в слушалките си следното.
- Не е никой от твоито приятели. Това сме ние.
- Кои вие?
- Собствениците на това място. Ние те избрахме, за да разкажеш на жителите на твоята планета за нас.
- Но как е възможно – извика Сергеев. - Това е лудост. Ние сме толкова различни.
- Различията са налице. Но откакто посещавате нашата планета ние научихме много неща за вас. Знаем всичко за вас. Знаем за вашата култура. Знаем за какво мечтаете. Знаем за всичко. Мога да прочета дори мислите ти, Сергеев.
- Това е лудост. Някаква халюцинация.
- Не е. Това е самата истина. Чуй сега какво ще ти разкажем за нас и нашето общество. Всичко това, което чуеш, трябва да предадеш на твоята раса.
И Сергеев се заслуша.

Разказът

- Ние предпочитаме да използваме думата единица вместо общество. Макар че може би представляваме някаква странна симбиоза между двете неща заедно. И нека не се заблуждаваш за нас - ние мислим общо, като цял един организъм. Ние съществуваме заедно. И макар че нуждите на всеки един от нас са важни, ние не се ограничаваме в това. Ако някой от нас застрашава цивилизацията – ние го премахваме по същия начин, по който и вие премахвате раковите клетки. Това е жизнено необходимо, за да оцелеем.
Някога ние бяхме като вас. Живеехме на повърхността на планетата. Имахме съобщества, държави, градове. Воювахме. Но за наша радост или съжаление, ние открихме мощта на атома дълго време преди цивилизацията ни да узрее. После в рамките на една нощ ние се изправихме един срещу друг. Започна дългогодишна война, през което реките, почвата и въздуха бяха унищожени. И тъй като това се случи преди да имаме технологията да напуснем планетата – ние се принудихме да останем на нея. Но от този момент нататък се криехме в нейните недра. Оттогава оцеляваме така.
В началото бе много трудно. Неразбирателството продължаваше да цари, но скоро станахме много сплотени. Обърнахме внимание на духовната сила. Постепенно развихме възможността да мислим заедно.
Но и тогава трябваше да изчистим много неща от нас. Лошите мисли трябваше да отпаднат. Ако бяха останали, това щеше да застраши цялото общество. И постепенно заживяхме заедно.
Това, което имаме да предадем за вас е следното: Пред вас има само един път, ако искате да оцелеете. Започнете да мислите като колектив. Учете се. Изобличавайте грешките си. Ако това не стане много скоро ще загинете.

Епилог

В деня, в който бях нает като лекар в клиниката трябваще да се запозная с главният психолог, който да ме въведе в основните правила.
- Понякога е трудно да се грижим за хора, които са преживели емоционална травма на работното си място. Това важи в особена сила за летците и космонавтите. Със сигурност Сергеев е преживял много силна стресова ситуация. Оцелявал е със страх в своята база години наред без да обмени дума с човешко същество. Днес ние полагаме наистина големи грижи, за да възстановим душевността на нашия герой. И до този момент успяваме.
- Хубаво правите - казах аз. - Този опит ще помогне на бъдещите изследователи на далечни светове. Между другото разбрахте ли, че от тази година започна колонизирането на Южния полюс на Марс?
- Да, разбира се. И не откриха нищо. Но нима искате да кажете, че вярвате на Сергеев?
- Не знам какво да кажа. Това, което се знае със сигурност е, че не е ясно как е успял да се добере от Южния полюс до базата си без иглу и екипировка след като разстоянието е стотици километри. Би следвало да е умрял от глад.
- И все пак внимавайте на какво вярвате. В противен случай може да ви огранича достъпа до Сергеев.
Аз замълчах.
Светослав Александров АКА Звездичко
 

Re: Тайните на Марс

Мнениеот karadjata » Съб Яну 05, 2008 7:55 pm

На мен ми хареса като обща идея. Ще стане по-добре, ако се използваш друг стил за съобщението от командния център ( там са все военни :) и мислите на марсианците - по-стегнат и систематичен. Много се обяснява там, много прилагателни, тромави мисли,... Ако трябва да правят български филм с тези диалози, ще стане традиционен провал - много разсъждения, малко екшън, нито една ругатня в кризисните ситуации, ...
karadjata
 
Мнения: 409
Регистриран на: Вто Яну 09, 2007 7:39 pm

Re: Тайните на Марс

Мнениеот Светослав Александров » Сря Яну 09, 2008 5:20 pm

Това с военизирането хич не ми допада - така че донякъде съвсем самоцелно изключвам всякакво "военизиране" на мисиите в разказите ми.
Светослав Александров
 


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта