Начало форум Разкази

Разкази

Casus irreducibilis

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Casus irreducibilis

Мнениеот radi.s » Сря Фев 20, 2008 5:13 pm

“ Аз съм смешен човек- те ме наричат сега луд”.
Ф.М.Достоевски /Сънят на смешния човек/

Онзи нарочно не ми каза диагнозата, но аз вече се досещах. Диагнозата ми е изписана на челото или някъде в зениците. Забелязвах как ме оглеждат с присмех и като че ли с известно съжаление,
сякаш съм някой разплакан арлекин, когото кралят е ритнал по задника. Спомена само , че трябва да се лекувам, че всичко е много, много сериозно и, че най- разумно е да остана на лечение в техния институт , където отделяли особено внимание на това заболяване, че пациентите били доволни и пр. Работата ми се изясни от самото начало. Този техен прехвален институт си е най-
обикновена лудница , с най- обикновени луди и нищо повече.
Впрочем , ако не беше историята с припадъка , те едва ли щяха да разберат какво ми е състоянието, но сега всички изведнъж станаха много компетентни. Лекуващият май приготвя дисертация и съм му необходим като опитно зайче; от къде тази толкова голяма загриженост – хайде де…
Така или иначе, след припадъка се свестих в една от килиите на “този институт “, където ме бяха вързали като суджук към леглото, вероятно, за да не буйствувам и една кокалеста особа с ярко начервени устни час по час, с монотонно усърдие и точност поднасяше спринцовката към бутовете ми, които бяха станали на бифтек. Бях чувал нещо за шизофренията, но не съм очаквал , че заради щуротията на главата толкова много страда задникът.
Казва, а и в книжките пише, че обикновено пациентите на психиатрията имат някаква идея фикс,
мания за величия , за преследване или нещо от тоя род , но – кълна се – подобно нещо при мен няма и изобщо, моето присъствие тук е идиотска грешка - прищявка на разни фукльовци и грандомани, които считат, че за да минеш за” нормален”,трябва да спазваш традиционната форма на поведение, да се грижиш преди всичко за преуспяването си, за стомаха си и за стомаха на държавата. Никакви отклонения от нормите не са в състояние да асимилират кокошите им мозъци. Те признават само очевидното- това , което може да се пипне или да се докаже математически като две и две и оплюват онова , което не им е ясно – все едно да покажеш на чобан абстрактна картина.
И така, понеже имам намерение да говоря най- вече за себе си, трябва да спомена още някои подробности. Разбира се, роден съм в калпава зодия- “Рак”. Доколкото си спомням някъде в зодиака пишеше, че “раците “ са- кажи- речи- безнадежден случай : предимно саможивци и неудачници и трябва да призная , че това предсказание що се отнася до мен отговаря до известна степен на истината. Ракът се “затварял в черупката “ си и се унасял в мечти, превръщайки цялото си съществуване в мечта или обратното –бъркал мечтата с реалността. Друг е въпросът дали това му доставя удоволствие или не. Още не е доказано дали “ракът” е в състояние да “разчупи черупката” си, за да навлезе в действителността, достигайки някаква изява или вегетирането го задоволява напълно. А може би “черупката” се оказва твърде здрава или действителността –твърде враждебна ; не е толкова безопасно да се натопиш в проблемите, преборвайки се с разни “лъвове”, “овни “,” скорпиони” и други зъбати, рогати и чепати същества, които щъкат наоколо.
Между впрочем, с мен нещата не са съвсем уточнени. Може би съм се родил, когато господ е спял и събуждайки се внезапно, в просъница решил да коригира туй онуй и след като направил каквото можал, вероятно не е доизкусурил всичко –накрая му дотегнало и махнал с ръка :” Да става каквото ще!” Не зная дали съм се появил заднешком – подробности никой не ми е обяснявал – но ми потръгна назад и много по- късно, че и до днес, не мога да уточня дали аз се движа заднешком или светът около мен прави това. Една известна гледачка на кафе, която уж много познавала и на всички разказвала житието и битието с най-малки подробности, обяснила на майка ми , че не може да разбере нищо за мен , че се намирам в някаква мъгла , където нищо не се вижда. Дори не била сигурна дали изобщо съществувам , или присъствието ми тук е фиктивно.
Лично аз смея да твърдя, че не е фиктивно; присъствието ми е съвсем реално, особено що се отнася до физическото присъствие –мога да нанасям и да понасям удари и да почувствувам болка от тях, т.е. – от тази гледна точка всичко е наред и ако виждам нещо нереално около себе си , то по- скоро е самият свят , в който съм се пръкнал, само че не знам кой би ми повярвал, след като това , което понякога се опитвам да докажа на другите, много трудно доказвам на самия себе си . То се намира извън всякакво нормално възприятие.
Разбира се, по въпроса кое е нормално и кое не е, бих се опитал да споря, но по-скоро със самия себе си, защото извън “моята черупка” то се оказва съвсем несмилаемо - обикновено те ахват или
се усмихват –“Луд!”. С това не мисля да твърдя, че съм ги надраснал в развитието си, далеч съм от подобна заблуда; в противен случай диагнозата би се потвърдила, поне от моя гледна точка, макар че едва ли някой би могъл да постави такава диагноза сам за себе си – шизофренията не е
“ ала- бала”. Нещата са малко по- различни , т.е. –съмнението, че трудно се вмествам в реалния свят става все по-конкретно, а –кой знае- може би тъкмо това е потвърждение на диагнозата .
Във всеки случай те са категорични и го доказват научно; та кой ли не е категоричен по проблемите, за които науката си е казала тежката дума, но на мен ми се струва, че не всичко е толкова ясно като “две и две –четири”, може пък да не е. Понякога и науката се препъва и то- доста често, въпреки че много по- лесно е да се опреш на догмата, отколкото да се усъмниш в нея. Догмата –това е класика. В борбата между гения е невежата, последният винаги има преимущество, защото здраво е прегърнал догмата. Освен това да признаеш чуждото величие е почти толкова трудно, колкото да признаеш собственото си нищожество. Много по- лесно е да кажеш : “Няма летящи чинии” или : “Този е луд” , след като научно това е така , отколкото да гласуваш доверие на някоя циганка, която ти заявява:” Да даваш на мене два лева, да казвам на тебе къде ти е късмета”.
Трябва да се разберем: Съвсем нямам намерение да твърдя, че онзи е крив, а циганката – права- има си хас… Но съществуват проблеми , които е трудно да бъдат решени научно. В някои изключителни случаи – например- пред лицето на смъртта, когато възможностите на науката са изчерпани, хората се обръщат към религията или към врачката като последен шанс, надявайки се на някакво чудо, а точно там учените са категорични: “Това не е доказано, следователно не съществува”. Очевидно за тях съществува само това, което е доказано. Няма да се заяждам , не се нагърбвам да се преборвам с подобна теза – бих изпаднал в положението на Дон Кихот. Така е било още по времето на Галилей , че и по-рано, та и до днес. Така и ще бъде. Те първо плюят и убиват, после издигат паметници и им се кланят. Първо –“Анатема!”, после -“Осанна!”, а може и обратно :“Осанна!”, след което -“Разпни го!” Въпрос на време и нрави, а между туй на онзи отдавна му са изгнили кокалите – пада му се!
Тяхната житейска премъдрост се състои в следното : “Всичко, което е неясно т.е.- извън класиката- е абсурдно и лошо, следователно трябва да се унищожи”. А може би на някой му е ясно –кой знае?..
Само че нека за сега да постои в лудницата, за да му се избистри мозъкът. Електрошоковете много помагат. Оказва се, че той е “опасен “ и може с нещо да смути спокойното съществуване на обществото.
Трябва веднага да обясня, че нямам предвид себе си. Понякога само се съмнявам в традициите и догмите, а да се съмняваш, не значи да отхвърлиш категорично. Необходими са доста познания, а и не само това ; може би е необходимо и “малко безумие “… Звучи еретично нали ?
Определено, не съм в състояние да уточня колко ми помагат или вредят електрошоковете. Зная само, че после съм като премазано куче и главата ме боли ужасно.
Бедата е там , че въпреки, че съм роден в тази проклета зодия “Рак”, някак си не пасвам с предписанието . Очевидно – има нещо объркано или в зодиака , или в мен. Не зная дали Господа има вина за това или дявола. Вярно е, че често се чувствувам самотен , но кой ли на тоя свят не е самотен , освен лицата от примитивните общности. Вярно е че предпочитам да си пасувам в своята
“черупка”, да мечтая, отколкото да търся реализация, но не мога да твърдя, че това винаги е така и самотата не ми тежи. Напротив, ако след време действително стигна до лудост , причина за това безспорно ще е самотата. Аз съм сам дори между близките си , дори във весела компания , въпреки че те не го знаят.
Понякога успявам да “ разчупя черупката “ и да изляза навън; не е истина , че не съм контактен и не търся изява. Напротив- боря се с всички сили да преодолея изолацията и не винаги- без успех.
Случвало се е да постигна мечтата си. Дори съм се влюбвал и съм получавал любов.
Но после всичко стихва … И тази тишина е ужасна.
Понякога тя се превръща във вой – нещо като куче или вятър в комина. Не е без значение да чуеш как вие тишината.Това се случва обикновено в полунощ, когато всичко е заспало, а при мен, вместо сънят, се е промъкнала тъгата и ме мачка в прегръдките си. Налице са четири стени, прозорец към мрака и този вой, който долита в паузите между два удара на сърцето.
Заедно с пристъпите на тъгата имам проблеми и с “Дребосъка”.
Това е едно уродливо човече –обикновен примитив- или някакъв досаден гном, който се отбива в полунощ и се опитва да ме развесели, правейки разни муцуни, но с това само повече ме ядосва и натъжава. Откровено казано, бих го цапардосал по захилената мутра, но подозирам и това подозрение не е лишено от основание, че той изобщо не съществува. А да цапардосаш “нищото”
по мутрата би било опасен прецедент с непредвидими последствия.
Шегата на страна но на въпроса кое съществува и кое– не, понякога изпитвам сериозни затруднения. Трябва дълго да премислям и съобразявам, за да не допусна груба грешка , с която биха отпаднали всякакви съмнения относно диагнозата..
Е да– тук не става въпрос за някакъв гардероб, когото можеш да пипнеш, следователно съществува или за стена, в която можеш да си удариш главата, следователно съществува. Проблемът е много по-неясен, отколкото може да си представи всеки “здравомислещ”, а ние станахме прекалено здравомислещи, за да допуснем, макар и за секунда, че всяка материална субстанция съществува само фиктивно в една пространствено временна трансформация , а “ оттатък “ може да има безкрайност , а може да няма и нищо. Съществува “отсам “ и “оттатък” , но какво е то?
И точно тук започват противоречията .
То се знае – две плюс две си е четири, но когато една нощ ме посети доктор Морев – мой приятел от детинство – аз изобщо не допусках какви усложнения могат да настъпят в областта на точните науки. Естествено, болеше ме- както обикновено–главата и моят “примитив “ ме ядоса не на шега, защото го подгоних из коридора и сигурно щях да го изритам по стълбището –писна ми вече от него, но той се шмугна зад една завеса и изчезна някъде. Когато се завърнах в кабинета си, все още сипейки закани, с учудване сварих там моя стар приятел Морев, който ме очакваше, разположил се на дивана и пушеше. Тогава така се зарадвах –отдавна не беше ме посещавал никой, че дори не попитах по какъв начин е влезнал тук , след като беше заключено. Това си припомних ясно едва на следващия ден, но “онези” само ми се изсмяха, когато им разказах.
Поприказвахме си малко с него на най- обикновени теми –той бързаше за някъде - канеше се да заминава за чужбина или нещо от този род. После ме покани да се отбия утре у тях, защото щяло да има много тържествено изпращане. Естествено, в това нямаше да има нищо странно, ако на другия ден рано сутринта – не бях получил съобщение, че той е починал.
Някой ще каже :” Какво от това - с всеки се случва… “
Разбира се, случва се непременно по един път в живота, но се оказа, че той е умрял преди да се отбие при мен, тоест ,” разговарял съм с него, когато вече е бил на оня свят”.
Веднага ще започнат да ме увещават, че това е било сън или халюцинация, вследствие разстроени нерви . Аз също съм за по- рационално обяснение /рационализмът е нещо здраво, почти монолитно/, но въпреки всичко у мен остава едно съмнение. Дори и да е било сън, защо се случи точно тогава – в същия този момент , когато той е бил на смъртното си легло, а не по всяко друго време, още повече, че никога не съм чувал да е болен или нещо подобно. Той беше млад мъж- нямаше и четиридесет години. Човекът умрял внезапно от инфаркт, вероятно дори не е успял да осъзнае настъпването на смъртта, така че не е възможно да съм получил предварително каквато и да било информация. Твърдя и се хващам на бас по каквото щете, че той дойде при мен след това.
Не се наемам да давам каквото и да било обяснение за “ посещението му”. Какво може да бъде– прозрение или лудост? А може би –внезапен гърч на времето- една възможност “да присъствуваш на собственото си погребение”. Това е почти на ръба на безумието. Като всичко друго.
Наскоро след това той пак дойде- мисля , че беше срещу четиридесетия ден след смъртта.
Освен мълчанието, между нас се състоя приблизително следния разговор:
Той: “Наложи се да те посетя отново- работата е твърде съществена”.
Аз : “ Не се безпокой , очаквах те. Но след като присъствувах лично на погребението ти, у мен
останаха доста недоизяснени въпроси. Не съм в състояние да ги проумея.
Той: “Знам , видях те, че си там, и аз сам присъствах, само че в друга форма “.
Аз : “Очевидно всичко се свежда до формата и измерението .
Той: “ Очевидно. Освен отделната човешка личност има безброй много форми на съществуване .
Вселената е пренаселена – като започнеш от мислещите същества и свършиш с последната жива клетка. Насекомото също може да има свой свят и свои претенции. Смъртта на едни ,означава
живот на други. Умираш, изчезваш, но винаги някъде и някога има поне едно “АЗ “, което съществува реално и абсолютно, било то човек, птица или какавида. И геният, и примитивът имат еднакво право на присъствие в живота.
Само че всеки възприема живота от различна гледна точка . Обикновено геният страда в своето вечно търсене на истината / известна е трагедията на знаещия /, а примитивът е непретенциозен и обикновено– доволен от себе си. Но всеки сам за себе си е неповторим: Сулю си е Сулю, а Пикасо- Пикасо. С всяка смърт формата на съществуване се променя , а животът като цяло остава. Вероятно до следващия колапс на вселената, когато всичко се сгромолясва в една бездънна “черна дупка”. Но вероятно има и нов цикъл , а след него– нов …Вечността – това е сериозният въпрос.
Аз : “ Що се отнася до съществуването, приемам това като успокоителна перспектива, макар че едва ли е все едно дали си човек или например влечуго. “
Той: “ От твоя гледна точка е така, но от гледна точка на влечугото- кой знае ?...
Аз : “ Сигурно си прав. Всъщност, ти искаше да ми кажеш още нещо.
Той: “ Да, по- скоро исках да те предупредя , че те ще те обявят за луд и ще те тикнат в психиатрията по причина, че ще можеш да достигаш до прозрения, които понастоящем нямат научно обяснение, ще проникваш в много истини, които са извън пределите на техните представи за реалността и недостижими за съвременното ниво на естествените науки. Те винаги се нахвърлят срещу това, което не разбират- спомни си Сократ, Христос, Джордано Бруно, средновековните клади на инквизицията , смъртта на “вещиците”. Съвременните затвори и психиатрични клиники не са много по- хуманни за “рушителите на обществената хармония “. Те стимулират наука, но затворена в рамките на канона . Всичко останало е “сатанинство” и се поставя извън закона.
Ще се наложи в много случаи да скриваш способностите си. Опасно е да се опитваш да отваряш очите на невежата, особено, ако носи професорска титла. Вързаното куче често хапе, когато му
развързват синджира.”
Аз :” Благодаря за предупреждението. Може би трябва да свързвам посещението ти със своите
“странности “ или “способности “, за които загатваш. Все пак идваш от …” там”.
Той: “Може би”.
Аз : “ Тогава ?”.
Той : “ Толкова. И сбогом …”
Това беше целият разговор. Разделихме се и повече не се появи нито на сън, нито на яве. Понякога само един бухал долиташе нощем на покрива и пищеше самотно.
Малко по –късно аз постъпих в” психото.” Както вече обясних, това стана случайно – след онзи припадък – за останалото те не знаят, няма и да узнаят. Ако започна да им обяснявам кои са те и кой съм аз, има сериозна опасност изобщо да не изляза от тук. Тези приятелчета никак не си поплюват, особено що се отнася за субекти, проповядващи “извън канона” и по този начин – опасни за обществото, за какъвто несъмнено ме вземат. Проблемът е как да се спася от “благоволението им”, защото те са твърдо убедени, че всичко каквото правят е за мое добро, т.е.-
абсолютно хуманно, а аз знам, че техните “изпитани методи на лечение”, могат не само да заличат това, за което ставаше въпрос по- горе, но и направо да ме превърнат в преживно животно, още повече, че онзи с дисертацията не е лишен от амбиции. Трябваше да напрягам всички сили, за да се вместя в техните рамки на поведение, а техните рамки са общоизвестни: черното –черно, бялото –бяло, кучето лае, петелът кукурига. Обратното не е възможно, а също така телепатията е шарлатанство, съновиденията- шарлатанство, ясновидството –шарлатанство, религиите –шарлатанство, легендите и митовете- бабини деветини. С други думи всичко, което е непонятно или недоказано теоретически и практически с формули и уравнения е шарлатанство и бабини деветини. Известно време успявах криво-ляво да демонстрирам рационализъм , дори успях да постигна съгласието на лекуващия да ми намалят електрошоковете и инжекциите, защото те вече “много са ми помогнали”, но когато дойде онзи нещастник отново всичко се провали. Още като се появи и разбрах , че е обречен -съдбата му беше съвсем определена.
Беше литератор, по-скоро начинаещ, отколкото напреднал, който търсеше тук интересни типове за своите творчески изяви, вероятно поради констатацията, че в лудницата има достатъчно такива, въпреки че според мен, лудницата не е ограничена само между тези стени, а далеч по- голяма.
Ползуваше се с тази привилегия, тъй като се падаше племенник на лекуващия, а всъщност това косвено решаваше съдбата му. Работата е там , че животът му свършваше до тук.
Разбира се, той се смееше, когато се опитах да му обясня – по принцип те всички се смеят – но когато блесне истината е вече твърде късно .
Защото” истината “блесва само за миг – най-последния миг.
При това положение се принудих да наруша мълчанието, въпреки предварителното ми убеждение, че “въпросът е решен”. Надявах се на грешка в перспективата или на самоизмама. Съвсем честно, много ми се искаше да съм се заблудил, но как ли можеше да стане това? Никак не е невинно занимание да проникваш в съдбите и да виждаш края на този или онзи. Отвратително е. Всъщност това, което се случи, аз го “видях предварително”.
Мярна ми се за миг лицето му – то беше внезапно прозрение- нещо като мираж или светкавица в мозъка, а една звезда падаше в бездните, нечии невиждащи очи, нечий разбит автомобил , труп , който се търкаля по паважа.
Доведе го при мен лекуващият и ме представи с думите:
- Ето този /ставаше въпрос за мен / е запазил до известна степен своята интелигентност и може да ти окаже съдействие. Претендира за всезнаещ. Интересен индивид…
Видях го в очите и го познах – същите очи, същото лице. Картината на автомобилната катастрофа оживя. Стана ми жал за него. Беше млад човек, симпатичен, амбициозен и изведнъж- всичко свършва. През мрачината на времето, в съвсем близка перспектива, надничаше скелет .
Това ми се откри съвсем конкретно.
След като лекуващият се отдалечи, направо му казах, противно на всички правила:
- Слушайте внимателно! На връщане от тук, не ползвайте автомобила си ! Идете си с градския транспорт или най- добре останете тук известно време.
Той се учуди, после се разсмя с приятелско благоразположение.
- Не се безпокойте! Впрочем, как се чувствувате тук, обстановката не ви ли потиска?
Щях да падна . “ Боже, той се е загрижил за мен ! Не е разбрал нищо. И няма никакъв изход.”
Казах му :
- Не мога да ви обясня всичко, но мисля, че сте в опасност. Сбогом…
Побързах да се прибера в стаята, защото в главата ми внезапно затрещяха светкавици; чувах думите му през бездните – той настояваше да остана , за да продължим разговора – но те странно се смесваха с хриповете на агонизиращия. Нещо се отдалечаваше и гаснеше.
После се спусна мрак и не зная колко време е продължил този мрак. Понякога усещах тежест , сякаш някой е седнал на гърдите ми. Когато дойдох на себе си или малко преди това, зърнах за миг дребно дяволче, което скочи и се шмугна под леглото ; отвън остана само опашката – дълга и гладка като на понтер.
В стаята беше лекуващият и ме наблюдаваше през очилата си.
Постепенно всичко се възстанови: болничната стая, мебелите, леглото, тялото ми –проснато надлъж върху завивките, тишината – стаена в ъглите и тъга- една вледеняваща тъга.
Докторът пристъпи напред. Имаше черна панделка на ревера.
- По добре ли си вече ?
Успях да кимна утвърдително.
Той замълча, разбирайки , че ме интересува въпросът с черната панделка, после се запъти навън, но на вратата внезапно се обърна.
- Слушай , от къде си знаел за случая с автомобила ? Той ми разказа…
Аз не отговорих . Едва ли можеше да се даде приемливо обяснение.
Той промърмори:
- Хм- глупости!
После бутна вратата и излезе. След малко дойдоха за поредния електрошок.
Откровено казано, за мен също всичко това беше достатъчно нелепо. Сякаш нещо във вселената се преобръщаше и събитията протичаха в обратен ред. Отначало идваше резултатът, после постепенно се появяваше и първопричината. Отначало и после, после и преди- всичко беше съвсем неопределено и относително. Тези мигове се трупаха и прииждаха все повече насам : познати и непознати лица, откъслеци от събития- минали и предстоящи ; нещо идваше и нещо си отиваше; агония и свежи цветя, каменна пустиня на Де Кирико и трясък на минаващ автобус .
Съдба – отпечатана на дъното на една чаша…
Споменаваше се за меланхолната фаза в болестния процес. До слуха ми достигаха няколко пъти подобни реплики и знаех какво означава, но ми беше все едно. Грешките в диагнозата не са от вчера, за да се считат за нещо необичайно. Според мен, по скоро бях изтощен – буквално изстискан и обезсилен, но това едва ли се дължеше на нещо друго, освен на лекарствата за успокояване, с които ме тъпчеха и, които вероятно прекалено много ме бяха “успокоили”.
Констатирах и едно друго състояние: Около мен постоянно “щъкаха “ чужди мисли и недомлъвки, които отначало възприемах с интерес, а после – с непреодолима апатия. В миг на прояснение те ставаха особено настойчиви – сякаш шум от листа и капчуци – и се тълпяха безразборно в съзнанието ми.
Обикновено те изразяваха досада, понякога презрение и негодуване– негодуване от мен, от себе си, от всички. Санитарката, която се грижеше за хигиената намусено влачеше метлата :
“ Защо трябва да им чистя пак? Какво ли разбират тези луди!”
Сестрата с ярко начервените устни и инжекциите режеше изкъсо:
“ Този пак се е събудил. Ще му бутна по- голяма доза, за да кротува по- дълго.”
Лекуващият, който минаваше сутрин на визитация, се задъхваше от собствените си проблеми:
“ Аз се оказах прав. Онзи кретен Байрактаров ще присъствува на “защитата “ и вероятно ще се опита да ме препъне, ако не му бутна рушвет. Мръсни мафиоти!”
И добавяше мимоходом към мен:
- По- добре се чувствуваш след последния сеанс нали ? Да, да – явно си по- добре.
Младичката ординаторка, която се отбиваше понякога, вероятно поради възникналите напоследък семейни проблеми с алкохолизирания съпруг, въздишаше неспокойно:
“ Симпатичен и интелигентен, но с тази диагноза не става за любов. Жалко… “
Веднъж се пошегувах :
- Наистина жалко ! Ако не беше толкова неприятна диагнозата, бих се отзовал.
Тя направо се втрещи и без да каже нито дума, заднишком се измъкна навън. Някъде далеч по коридорите, между нестихващите брътвежи долетя приглушеното :
“ Чул е. Май нещо съм издрънкала на глас”.
После съвсем отдалеч : “Хм – чиста случайност”.
Откритието, че чувам мислите им не ме изненада особено, сякаш бе нормално явление, с което
съм живял откакто се помня. Струваше ми се, че отдавна е съществувало нещо подобно, а сега само е станало по- конкретно, може би поради болничната обстановка и самотата, а може би преди просто не съм го забелязвал. Случвало ми се е понякога, вървейки по улицата, внезапно да се сетя за някого – било то стар познат или приятел и изведнъж той се появява иззад ъгъла на страничната пресечка , така че е недопустимо да се твърди, че съм го мярнал с периферното зрение. Обикновено стените са непроницаеми –кой знае…
Още по- натрапчиво се набиват музикалните ситуации. Някаква популярна мелодия прозвучава в мозъка ти и в следващия миг чуваш, че стоящият до тебе започва да си я тананика. Случайно ли ?
Кой знае – май множко станаха тези случайности .
Но когато вече съвсем съзнателно експериментираш, не се получава нищо. Следователно съзнанието е изключващ момент и именно този изключващ момент е завесата, прикриваща чуждата тайна и тайната на съдбите.
По някакъв необясним начин, аз сполучих да надникна зад тази завеса. Получи се така, че при мен изключващият момент вече не съществува или е твърде слаб. С други думи попаднах в един странен свят, където чуждите тайни пъплят около мен и заедно с тяхното пълзящо присъствие, сякаш долавях миризмата на леш. Обикновено са неприятни , а понякога – твърде гадни; вонята им се носи далеч и никакви парфюмени декларации не са в състояние да я отстранят.
Трябва да обясня предварително, че това не е страната на вълшебствата от приказките. Тук няма омагьосани красавици, които чакат своя принц. Тук се плаща тежък данък и аз вече го плащам – факта, че ме натикаха в психиатрията с една не твърде невинна диагноза и ме тъпчат с разни боклуци и другия -още по- тъжен факт, че и до днес се лутам из тази мрачина, понякога правейки неимоверни усилия да разгранича реалността от халюцинацията.
Реалността, това е аксиома- можеш с ръка да пипнеш, да поместиш и, ако се наложи да съставиш цяла теория, доказвайки примерно, че колелото е кръгло, а не –ръбесто, докато халюцинацията обикновено се съпровожда от диагноза; две мнения няма – държат здраво и освен това …Освен това “зад завесата тичат призраци”. Ето, че стигнах до самия възел.
Естествено, налага се обяснение. Съвсем не твърдя, че се касае само за призраци и привидения на умрели . Разнообразието е твърде голямо. Обикновено те са примитиви- голи души на голи примитиви или обратното. Едни са преминали през житието, оставяйки своите скелети в пръстта,
а други тепърва ще преминат /все още неродени / , ако имат шанс, разбира се, тъй като- общо взето- шансът е едно към безкрайност или почти нулев. Сякаш вечността е събрана в един миг, а животът- малък случаен инцидент в паузата между зачатието и смъртта. Общо взето, всичко ми напомня огромен и пуст пейзаж на Ив Танги със странни гърчещи се форми и пъплещи насам – натам примитиви от миналото и бъдещето.
Примитивът, това са “седемте грама “, които изчезват от теглото с всяка смърт. С приключването на агонията, везната се наклонява в обратна посока . Нещо е изчезнало, но какво ?
Между другото, аз ги познавам добре . Обикновено се крият из дупките и понякога се появяват нощем на сън или на яве, носейки със себе си диагноза или призовка. Може да бъде джудже, свиня , брадат турчин или нищо. По време на спиритичен сеанс той мести ключа. Виждал съм го как танцува по масата и се плези на присъстващите. В полунощ вратата се отваря тихо, после се затваря, някой се движи безшумно из стаята, после сяда на стола до прозореца и мълчи, а може да се приближи и да седне на гърдите ти. Междувременно ти си прикован към леглото и всякакви усилия да скъсаш веригите са напразни. Разбира се, това е кошмар, който изчезва със събуждането. Обикновено казват : “Няма нищо “. Но може и да има.
Според мен, дължи се на примитива, чиито досадни посещения имат своите последици. Примитивът бърза да се скрие, ако го подгониш, но опашката му остава да се показва иззад завесата и аз я забелязвам. Това е моето “завидно “ качество. Те никога не могат да скрият опашките си достатъчно добре от мен и аз се забавлявам , като ги настъпвам. Настъпеният примитив квичи като прасе и цялото пространство се оглася от това квичене, сякаш светът се е превърнал в огромен свинарник, чунким пък не е; в мрачината прелитат прилепи и някакви конвулсиращи същества – амеби или плазмодии- на фона на ниския хоризонт. По стената изпълзява насекомото на Франц Кафка, оставяйки своята воняща диря.
Примитивът може да се загнезди навсякъде: в плътта на красива жена и да те накара да хвърлиш всичките си пари за тоя, дето клати клоните. Много често свива гнездо в душата на ревнивец – предпочита дребната душа на затлъстял чиновник, чиято застаряваща съпруга ходи често на фризьор или шивач. Виждал съм го да се усмихва от бутилката с алкохол или да наднича в очите на мамеща самка – толкова пленителна е песента на сирените, раят е съвсем близо- ах недей!…
Примитивът може да се представи, също така, за мъдър политик, да държи пламенни речи , да се маскира с униформата на наперен генерал от системата на ракетноядрените войски, да държи пръста си на пулта за изстрелване. Общо взето примитивът се чувствува най- добре в примитивните души – някак много сполучливо си пасват. Само опашката остава да се влачи отзад зад генералската фасада или зад попското расо, но това никой не забелязва .
Някои примитиви имат и рога- извити и тежки като на стар пръч или огромни и разклонени като на хлопатар. Обикновено те се въплъщават у съпрузите с по- дебели глави, които, разбира се, не подозират наличието на подобно украшение, за разлика от жените им, които го подозират.
Примитивът, който се навърта около мен не се различава особено от другите – също такъв нахалник и простак. Отдавна подозирах присъствието му – много преди окончателната диагноза –
Той е идвал при мен въплътен в усмихваща се самка с дълги коси и дълги бедра и е лягал в леглото ми, пили сме на една маса в кръчмата и сме флиртували , ругали сме се и сме се обяснявали в любов, мразел съм го и съм му вярвал, бил ми е и любовница, и приятел, и безразличен, но тогава не го познавах добре и не знаех целта му , а сега я зная – от запретнатия минижуп на самката провисна опашка. Неговите трикове ми са съвсем ясни. Много му се иска да се лепне за мен и да ме превърне в нещо като онзи затлъстял чиновник с плешива кратуна, който трупа пари за “черни дни” и дебне зад ъглите съсухрената си съпруга да не би случайно да си намери любовник. Те винаги търсят да се лепнат за някого и обикновено успяват . Много малко са
незамърсените души. Донорът не подозира присъствието му и само когато умира , сред пихтията от гърчещи се плазмодии зад” повдигнатата завеса “ онзи му се хили и му плюе в сурата , за да му припомни някоя неизкупена мерзост.
Те са много – ужасяващо много. Около себе си чувам едно непрекъснато блъскане и грухтене .
Това са донорите , заедно със своите примитиви в едно щастливо съжителство- бълбукане на сит стомах, лек гъдел от съвкупления, розова плът в розови дантели, фонтан от сироп и малеби и на повърхността на пихтията изскачат мехурчета.
Започнах да понасям все по- мъчително това лепнещо присъствие. В отчаянието си търсех нещо чисто. Знаех, че такава душа съществува – понякога в бездните проблясваше лъч - и исках да я открия, но беше трудно. Изискваше много усилия сред потока от брътвежи и всевъзможни мръсотии да доловя призива , който долиташе от далеч през епохи и пространства. За нейното съществуване се досещах отдавна – идвала е и на сън при мен , и през полъха на вятъра , и с песента на птица , и в акордите на пиано. Разбира се – няма защо да крия- това беше жена.
Не съм я виждал, но зная от сънищата и от едно особено предчувствие, че това е най красивата жена на света.. Имам достатъчно съображения да твърдя това и ще се опитам да го докажа, напук на всички “красавици” които пълнят баровете и модните къщи – маниерни и суетни -
демонстрирайки своите прелести с една съвсем недвусмислена цел – по изгодно да се пласират.
Вероятно ще кажат :”Халюцинации на щур човек- историята е пределно ясна “. Аз за това не споделих с никого – все едно, няма да повярват, а опасността да увеличат дозите не подлежи на обсъждане. Предпочитах да зная сам за нея, а освен това не исках да се лишавам от подобно преживяване, дори и ако беше само сън , в което обаче доста се съмнявам . Смея да твърдя, че историята на Пушкиновия “Беден рицар” , който се влюбил в собствената си мечта и впоследствие умрял от любов, съществено се различава от този случай. Първо: съвсем нямам намерение да умирам от любов и второ: онова е само поезия – една красива и тъжна лудост, а тук нещата опират по- скоро до естествените науки, в чиято компетентност на съвременно равнище, както вече споменах , не винаги съм абсолютно сигурен. Струва ми се, че много често хипотезите се представят като обосновани теории , защото някак си пасват с установените тенденции, докато конкретни явления в природата и психиката, забелязани от много “ очевидци и потърпевши” се
отхвърлят почти винаги като необосновани , защото не се намира обяснение, съответстващо на традиционните концепции. Остава да се уточни още веднъж какво куца- очевидците или концепциите.
Трябва да поясня, че съвсем нямам намерение да се нагърбвам с подобна задача. Не бих могъл да дам нито едно приемливо обяснение на това, което ми се е случило или продължава да ми се случва, но обяснения не ми и трябват.
Правил съм и най- различни експерименти. Неудобно ми е да споменавам колко пъти съм карал ординаторката да се препъва по коридора само с едно усилие на волята. Това беше просто нелепа прищявка. Разбира се, тя нищо не можеше да разбере, но аз мярнах там един дребен примитив, който изскочи от ъглите и се шмугна в краката и. Не съм бил особено доволен от подобни изяви, защото това ставаше за сметка на нещо друго .
Понякога, ако поискам, полюлеят се залюлява- там на шнура се е увесил примитив, стенният часовник спира за няколко секунди – примитивът е притиснал стрелките, вратата сама се отваря и затваря – примитивът се е покачил на бравата. Искам столът да танцува- следва усилие на волята и столът започва да подскача на четирите си крака. Искам масата да се вдигне във въздуха и тя бавно се понася нагоре, шкафчето хлопва и от вътре изскача примитив. Не съм пробвал да променя курса на самолет или кораб– би било твърде много.
Жените също така не ме вълнуват особено. Надничайки в душите им, често виждам там спотаен примитив.
На всички тези събития, естествено, присъствувам само аз. Не мога да се доверя на когото и да било- те не вярват и скептицизмът им блокира всякаква изява. Това е особеност на психиката.
Примерно- един професор по физика не би могъл, въпреки познанията си, да забележи нищо, освен в мига на предсмъртна агония, когато завесата се повдига и там – зад кулисите зейва друго измерение. Тази идея ми напомня за чудовищното превъплъщение на Грегор Замза – човек и изведнъж – насекомо…
Впрочем, агонията ми е познато състояние. Надничал съм в душата на агонизиращ и нееднократно съм умирал с чужда смърт. Освен терзанията на скапващата се плът и последните конвулсии на сърцето, там цари една ужасяваща пустош – предчувствието, че остатъка от вечността трябва да се извърви самотно. Такава непреодолима самотност не съществува дори и в меланхолната фаза.
Отчаянието е пълно – зная го от опит. Аз бях и Пеньо Пенев със своята абсурдна мечта и таблетките– носещи смърт и Фриц Цорн, който агонизирайки, изсипваше последните проклятия на своя ужасяващ роман.
Бях птица, бях и паяк. Бях и палач, и жертва. Бях и в триумфа, бях и в разрухата, но триумфът винаги се оказваше инцидент, а разрухата –съдба.
Когато наблюдаваш чуждото нещастие: било то агресия на нещастния случай, тежко нараняване, слепота или смърт, обикновено си мислиш : “Това не се отнася до мен”.
Но много бързо отхвърляш допускането, че може да се отнася именно за теб и че е възможно да наблюдаваш собствената си агония – въпрос само на време. Тази перспектива не е от
radi.s
 

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта