Литература и други изкуства

● Нова книга на Светослав НИКОЛОВ

Всичко за изкуството

● Нова книга на Светослав НИКОЛОВ

Мнениеот alexandrit » Сря Май 17, 2017 3:50 pm

Една фантастика излезе от чекмеджето

● Сюжетът: „ХХ век, средата на осемдесетте години. Фантастичен апарат, обаятелен учен, седем негови възпитаници в смъртно опасна ситуация, граничеща с абсурда. И само предчувствие за онова, което съвсем скоро ще се случи…“ Тази микроскопична анотация ни въвежда в романа на Светослав НИКОЛОВ * – един от най-качествените ни фантасти, около чието име не се шуми, но трябва да бъде четен.

Изображение

В творческо настроение...

● За автора: Светослав Николов е роден на 10 август 1952 г. в София. През 1969 г. печели наградата „Златното перо“ на списание „Космос“ за фантастичния разказ „Ало, Земя!“. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и дълги години работи като журналист и редактор.

След 1989 г. участва в създаването на първите специализирани издателства за фантастика у нас. Главен редактор на „Орфия“, един от основателите на издателство „Аргус“, с което печели наградата „Г р а в и т о н“ през 1996 година. По-късно работи и в сферите на рекламата, туризма и животозастраховането.

Има публикувани десетки разкази и новели, повечето в областта на фантастиката. Превеждан е на английски и руски език. Автор на книгите „Планетата на призраците“ (2002) и „Сексът и светът“ (2012).

„Достигане на езерото“ е роман, написан през 1979–1983 г., като през 2011-а към текста са добавени четири монолога на кученцето.

● Из послеслова:

... Това не е трилър, който се поглъща на един дъх или за една нощ. Той е интересен, в него има и събития, и сблъсъци, има и любов, и безразличие, има и амбиция, и всеотдайност, има казани и недоизказани неща. И все пак това е книга, при това с една цяла фантастична сюжетна линия, която се съпреживява, а не забавлява.

Някъде във втората половина на осемдесетте голяма популярност придоби терминът „двойно мислене“. Смисълът му се изразяваше в това, че хората всъщност мислят нещата не точно така, както ги афишират в изказаните на глас или пред публика съждения.

А двойното мислене беше естествен резултат от факта, че самите ние живеехме в една двукомпонентна реалност. Индивидът се оглеждаше в кривото огледало на властта и беше трудно да повярва, че това, което вижда там, е самият той. От друга страна, образът, в който се представяше властта във възприятията и представите на индивида, беше твърде различен от онова, което тя би искала да бъде. За да оцелява, човек трябваше да живее двойствен живот, живота на самия себе си и живота на своя двойник в кривото огледало.

Изображение

Художник: Момчил МИТЕВ, който
има особено големи заслуги за кориците на
десетки преводни книги, публикувани от ИК „Аргус“


По своеобразен начин това състоянние е пресъздадено от Светослав Николов. Участниците в действието и събитията са едни и същи, но се намират едновременно в два свята. Единият е светът на техните обикновени човешки преживявания и действия. Тук те са индивиди. Те имат собствени имена, с които се обръщат един към друг.

... Втората реалност може и да не ни харесва, но тя се появява със силата на природна необходимост, тя съществува вън и независимо от нашето съзнание и в нея всеки индивид не е нищо повече от персонификация на необходими за системата функции. Тази реалност, макар и да изглежда създадена по общата воля на всички участници, всъщност е едно съвършено авторитарно творение, в нея има дори и това, което днес толкова яростно наричаме задкулисие.

Интересен е начинът, по който авторът изразява своето несъгласие с тази реалност. В романа няма езопов език. В него няма двусмислия, които бяха толкова характерни за литературата ни от онова време. Няма повече или по-малко откровени, лесно или по-трудно забележими алюзии и препратки към истинската действителност. Той използва един неочакван начин на изразяване, който може да се определи като „предозирана патетичност“. На читателя му е нужно време да осъзнае, че това, което го дразни в описанията на надиндивидуалната реалност, не е резултат от езикова слабост, а преднамерен начин да се внуши един почти гротесков, неприемлив образ на системата... **
___________________

* Публикуван от издателство М о н т, известно със своя интерес към съвременната българска фантастика.

** Автор на послеслова към „Достигане на езерото“ е Петър Стайков, доктор по философия. – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 757
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ● Нова книга на Светослав НИКОЛОВ

Мнениеот alexandrit » Пон Окт 30, 2017 5:38 pm

Рецензия за романа на един
човек от издателство „А р г у с“
*

ПАСПОРТ КЪМ ЗОНАТА НА СВОБОДАТА

Автор: Георги ЦАНКОВ

За да обясня заглавието на това есе, ще цитирам няколко изречения от есе на Сюзан Зонтаг: „Една от задачите на литературата е да формулира въпроси и контратвърдения на общоприетото статукво. Дори когато изкуството не е опозиционно, то гравитира около противоречието… Литературата е паспорт, с който влизаш в зоната на свободата. Литературата е свобода“. Ето думи, които много ще ми помогнат да се добера до същината на романа Достигане на езерото от Светослав Николов и да се опитам да обясня магнетичното му очарование.

Тази книга е писана в началото на 80-те години на XX век и безцеремонно е върната на автора от издателство „Народна младеж“. На какво се е надявал този млад тогава белетрист, който напълно се е отказал да се подчинява на вътрешното страхливо гласче на автоцензурата? Бил е 30-годишен, но е имал зад гърба си сериозен литературен опит: още през 1969 г. печели наградата „Златното перо“ на списание „Космос“. Помня, че съм разговарял неведнъж за него с Любен Дилов – той не беше ревнив към талантливите си колеги и неизменно изтъкваше, че Светльо е най-голямата му надежда сред младите. Няма съмнение, че ако – по някакво чудо – „Достигане на езерото“ беше се появил на книжния пазар през 1984 г. (когато е написано бездушното писмо, съобщаващо на автора, че ръкописът му е отхвърлен), Аркадий Стругацки, който поставя написания през 1972 г. роман на Дилов „Пътят на Икар“ сред петте най-добри фантастики, щеше щедро да отдели място и за шеста. Евгений Харитонов – един от най-големите познавачи на нашата фантастика – нарича Николов „ярък стилист“ и го поставя сред най-големите майстори.

И аз мисля така – те, големите, са четирима: Любен Дилов, Агоп Мелконян, Светослав Николов и Любомир Николов. Дори не бих се опитал да степенувам постиженията им, защото, според моите разбирания за литература, никой от тях не е просто фантаст – приемам, че са сред най-значимите съвременни български белетристи. Нямаше да си позволя да твърдя това за Светослав Николов, ако не ме беше „ошашавил“ с този си роман – „книга от чекмедже“. За гражданската му смелост ще говоря по-нататък, първо ще започна с художествените достойнства, които откривам.

Когато ми подари книгата си, откровено признавам, че имах намерение да я представя по бързия метод – да прочета петдесетина страници от началото и още толкова от края (повечето книги позволяват такова „избирателно четене“). Още след първите няколко пасажа обаче се убедих, че грешно съм си направил сметката. „Достигане на езерото“ трябва да се чете ред по ред, да се съпреживява, да се осмисля. Бих казал дори, че през 1984 г. прекалено много е бил изпреварил времето си. Вярно е, че влиянията се чувстват – и от знаменитата повест на Аркадий и Борис Стругацки „Пикник край пътя“, по която великият режисьор Андрей Тарковски засне своя шедьовър „Сталкер“, и от „Всичко живо е трева“ на Клифърд Саймък… Наистина темата за „зоната“ е позната в литературата – но след Николов към нея се насочи и Стивън Кинг, който постигна огромен успех с „Под купола“.

Изображение

Все пак позволете ми да настоявам, че най-големият философски роман за зоната е именно този на Николов – ще се опитам да се обоснова. Неслучайно цитирах Сюзан Зонтаг – тя говори за съпротива на статуквото и възприема това като една от най-важните задачи на литературата. В „златните години“ на социалистическия реализъм, когато със свещ се търсеше „положителният герой“, Светослав Николов си прави гавра с подобни дирения.

Толкова много са новаторските идеи в романа, че едва ли е възможно да бъдат изброени – сред най-интересните, разбира се, са материализацията на мислите; убеждението, че никой не е могъл да промени каквото и да е, преди да го е опознал; категоричната увереност на автора за връзката между философията и науката; въвеждането на темите за психодрамата и за смисъла на бойните изкуства; освобождаването на човека от оковите на собственото му „аз“. Помислете, всяка една от тези теми, сама по себе си, означава бунт срещу статуквото и обрича романа на неиздаване в условията на несвобода. И все пак, ще каже някой предубеден читател – не е ли тръгнал този автор с много дини под една мишница? В никакъв случай, ще му отговоря аз, тъй като, бъдете сигурни, че интригата, логиката на повествованието ще ви омае.

Проблемите не висят във въздуха, те са превъплътени в драматичните взаимоотношения между герои, обрисувани с онази полифоничност, която обикновено признаваме на Достоевски. Кой води разказа – Александър или неговият брат? Всъщност това е най-силната и най-модерна линия в романа – какво четем – повествование в повествованието, изложение на факти или художествена измислица? Къде е зоната – в подсъзнанието на учения или на белетриста? Доколко истинни са любовните истории и противоборствата?

Отговор от Светослав Николов не очаквайте – той ни предлага именно онзи паспорт, който да ни позволи да влезем в зоната на свободата. Не си мислете, че там ще се почувствате невероятно уютно, тъй като всъщност свободата е огромна отговорност. Тя ни поставя пред жестоки дилеми и ни задължава да търсим нелеки отговори.

Например – за измъкването от зоната има различни варианти. Единият от тях е най-радикалният – тъй като групата е попаднала в „гравитационна аномалия“, може би пълното разрушение ще доведе до изчезването ѝ. „Взрив има достатъчно. По-точно: навсякъде около нас има достатъчно много неща, които могат да се превърнат във взрив…“ Нима наистина младежът си е представял, че червените цензори ще допуснат подобни думи? Сякаш днес Николов е написал онова, от което сега най-много се нуждаем: необходима е позитивна идея след фазата на всяко отрицание – „Право да руши според мен имаше само този, който вече носеше в ума си чертежите на новата сграда“. И още: „Ще успеем ли да превърнем взрива в светлина тъй, както се готвим да пожертваме светлината заради взрива?“. Нито Дилов, нито Стругацки, а още по-малко Стивън Кинг са стигали до толкова значими от хуманна и философска гледна точка прозрения.

Невероятна е и дискусията за съдбата на човека. Помните ли утопиите за индивида на бъдещето, заобиколен от мислещи машини? Помните ли брътвежите за равенство и братство на хората, които отдавна бяха забравили стойността на подобни ценности? Николов директно ни пита дали заради този „утопичен човек“ не бива да обичаме съвременника – несъвършен, но истински, изтъкан от грешки, от съмнения, от грехове дори, от страсти и колебания – „преди да можем да се променим, ние трябва да си спомним какви сме всъщност“. И затова любовните истории в романа са толкова объркани, затова предводителят на младата чета професор Серафимов не е нито бял, нито черен. Сякаш героите отлично са усвоили уроците по морал на великия скептик Шопенхауер: „Мотивировката на морала може да бъде намерена само чрез въздействие върху себелюбието. Оттук следва, че чрез морал и абстрактно познание въобще не може да бъде предизвикана истинската добродетел. Тя може да се породи само от интуитивното познание, което схваща в чуждата индивидуалност същина, подобна на своята“. Оттук до разиграването на „психодрамата“ разстоянието не е голямо, а за нас сблъсъците между героите на различните равнища – в действителността, в романовата реалност, в рамките на гравитационната аномалия – са невероятно интересни. Дори за унищожаването на човека, според Николов, има не едно и две основания, но страшното идва, „когато някой нарече тази манипулация с тях търсене и достигане до истината“.

Така беше в годините на тоталитаризма, така е и в условията на мимикрийния преход. Нищо от изреченото през далечната 1984 (годината на Оруел!) не е изгубило актуалността си. И още философия. Къде е във всичко това използването на силата? Защо изучаваме бойни изкуства? Самият Николов упорито се е занимавал с тях в годините, когато беше страхотно прегрешение дори да помислиш за подобно „хоби“. Ето неговия отговор: „Да си свободен, значи да вървиш по пътя на истината. Силата трябва да се отхвърли като аргумент за правота. Но това няма да стане, преди самата тя да бъде изучена добре“. „Трябва да презреш завинаги култа към силата и да прогониш от себе си дори сянката на мисълта, че би могъл да използваш това умение, за да навредиш някому.“ Всички тези цитати предопределят „арестуването“ на подобна книга, но те са и предвестници за нейния „бъдещ живот“.

Колкото и днес да продължаваме да робуваме на йерархии, да разместваме стойностите в обществения живот и в културата, не можем да отминем с безразличие стореното от Светослав Николов. „Всичко е истина. И в най-голямата лъжа, и в най-долното лицемерие се съдържа също толкова истина за живота, колкото и в най-искреното любовно признание. Важно е друго – не бива да се разочароваме от хората, да намразваме хората заради нея. Защото тя винаги е по-високо или по-далече… Знаем ли ние самите защо съществуваме, какво е предназначението ни или можем само да строим различни догадки за това?“ Догадките на белетриста са поразително съвременни и значими. Той толкова естествено поставя вечните проблеми за човешкото съществуване, че залисани в стремителните обрати на сюжета, приемаме с лекота внушенията, скрити в разказа.

Нарочно в тези редове не разкрих нищо за сюжета на романа „Достигане на езерото“: невъзможно е да бъде разказана накратко тази и криминална, и любовна, и философска, и невероятно модерно написана история. Светослав Николов с дръзка ръка задрасква ужасяващите постулати на „реалния социализъм“, който стори всичко възможно да ни осакати духовно – гласът му се носи от миналото, за да докаже, че пътят към езерото на истината винаги е бил страшно труден, но възможен. Стига да притежаваш талант, прозорливост и вяра. За мен този „роман от чекмедже“ е представителен за новото лице на литературата ни – той я издига далеч над регионалното и може да бъде сравняван с амбициозните световни литературни образци.

От източника: http://fakel.bg/index.php?t=6081

ооооооооооооооооооооооооо

* Заедно с Александър Карапанчев и Димитър Ленгечев, на 9 декември 1992 г. Светослав Николов основава издателство „Аргус“ **. В следващите няколко години Николов става един от главните двигатели на аргуската преводна поредица „Фантастика“ и на поредицата от различни по националност писатели „100% крими“. На перото му принадлежат също авторските сборници „Планетата на призраците“ и „Сексът и светът“. Носител e на няколко национални награди за къса проза, превеждан на руски и английски език.

** На тройния юбилей – 115 години от рождението на Светослав Минков, 95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“ и 25 от основаването на ИК „Аргус“ – е посветена специална богата тема в същия форум (от 4 юли 2017 нататък) ◄ http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26834&rb_v=viewtopic&start=60. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 757
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm


Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пон Окт 10, 2016 2:51 pm е имало общо 61 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта