Литература и други изкуства

Иван Ефремов и ние

Всичко за изкуството

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Пет Яну 29, 2016 12:12 pm

ИВАН EФРЕМОВ

ПЪТЯТ НА ВЕТРОВЕТЕ [2]

Оголени по околните хълмове, червените глини край големия кладенец Ойдул-худук („Многоводен кладенец“) изглеждаха под яркото слънце като пурпурно кадифе, щедро разстлано върху степта и надиплено в пищни гънки. Старата легин-голска пътека за кервани предлагаше лесен път за изкачване в бела на височина около две хиляди метра. Всичко наоколо – и жълтите пясъци, и кораво щръкналите храсталаци – личеше отчетливо, рязко. Широката пътека бе обрасла с редки и хилави снопове току-що нацъфтяла остра степна трева. Нейните перца се накланяха и струяха по вятъра, създавайки сребрееща и сякаш течаща над земята мараня: все едно сенки от водната повърхност връз дъното на прозрачен поток.

По черния бел стигнахме до огромна площ от жълти оврази и урви – Алтан-ули, подобна на Немегету. Само че тук браздите от вода се врязваха значително по-дълбоко в терена. Стояхме на ръба на стена, висока около сто метра. Отново ни завладя силното усещане за тайна и неизвестност. Отсреща се издигаше отвесна грамада върху равен като дувар хребет, а по-близо и долу се простираха дълбоки клисури и диви стръмнини, накамарени като стълбище. Това беше още един лабиринт, спотаил незнайни загадки.

Преди всичко трябваше да огледаме Могилата на дракона. Новожилов се зае да изследва стръмнините на изток, докато ние с Пронин и Александров се спуснахме на дъното на дълбоко сухо русло и поехме направо към склона на хребета. „Направо“-то изтрая някакви си петстотин метра, по-нататък се принудихме да криволичим по коритата и да катерим междинните хълмчета, понеже водачът ни Пронин държеше да скъси пътя. Придвижвахме се лесно – пясъкът по сухите русла бе плътен. Едри гущери агами, дълги трийсет сантиметра и украсени с ярки светлосини петна, щъкаха по срутилите се късове пясъчник. Стените на тукашните клисури бяха по-ниски от немегетинските, затова пък самите клисури бяха по-тесни и аз непрестанно се озъртах с тревога да преценя дали ширината им ще бъде достатъчна да минат колите.

Струпването на скелети, открито от Пронин, ни направи голямо впечатление. Плочи от пясъчник, дебели над половин метър и с площ колкото каросерия на камион, лежаха килнати както падне върху широка тераса, а изпод тях и от разломите им стърчаха кости, кости, кости. Опитното око на палеонтолога бързо определяше контурите на скритото в породата съкровище. Отчетливо личеше един скелет, необичаен по размери даже за тия гигантски влечуги. Там, където почвата се надигаше като могила и плочите се бяха натрошили досущ скатове на покрив, той лежеше обърнат по гръб, подпъхнал колосален череп под задните крайници на втори скелет. Точно този вторият се разполагаше на хълбок – силно превил гръбнак, изпънал шия и прибрал предните си лапи – на източния край на терасата. Трети скелет сякаш ограждаше първите два откъм урвата вляво, а пък четвърти, също с гигантски размери, почиваше вкопан край стената от пясъчник. По-наляво от него, пак край самата стена, лежаха успоредно един до друг два големи вкаменени ствола на блатни кипариси – таксодии. От двете страни в срутеното на плочите се виждаха още опашки и ребра. Общо тук имаше накуп шест-седем скелета от динозаврите зауролофи с муцуни като патешка човка, високи между шест и девет метра в естествената си стойка. Ерозията вече беше силно повредила значителна част от останките. Крайните страни на плочите се бяха натрошили и затворените в тях кости се бяха свлекли на купчини в страничните дерета и в сухото корито. Отляво, на самия ръб на терасата, костените отломки образуваха продълговато хълмче, подобно на увеличен надгробен насип. Сякаш незнаен богатир е бил погребан редом с грамадните влечуги, умрели тук преди седемдесет милиона години. Мястото наистина създаваше впечатление за гробище на исполини, затова и бе кръстено Могилата на дракона.

Гост от дълбините на времето – зауролоф

Изображение

■ ■ ■

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Тясната синя Гоби

Поразителната безжизненост на черните равнини, наклонени и хлътнали на юг, към центъра на Черната Гоби, на места биваше прекъсвана от оазиси с разнообразна растителност, съвсем различна от унилата котловина Немегету. Гордо и право стояха горички от евфратска топола, те не се огъваха от вятъра, а буйно шумяха с гъстия си листак. Колко е приятно да чуеш горски звуци с тяхната първобитна мощ, след като досега си слушал само рязкото, нагло или жаловито свистене и воя на пустинните ветрове! Евфратската топола е стройно дърво с могъщ дънер и много светла люспеста кора. Листата на един и същи екземпляр са различни – едните кръгли, другите тесни като на върба.

В сухите речни корита наоколо растяха дребни храсти, изцяло осеяни с яркооранжеви цветове. В средата на руслата се срещаше на островчета сочният плевел балур със съвсем малахитова зеленина. Широките му малахитови шапки изпъкваха красиво сред сивия пясък на улеите, обрамчени от редици оранжеви храсти и ивици черен чакъл. Понякога виждахме цъфтящи в жълто храстчета арнебия, подобни на златни корони, които са случайно изтървани върху камънаците и пясъка.

Тамарискът също цъфтеше. Почти голите стъбълца на съцветията му бяха гъсто обсипани с топчета от люлякови или розовато-виолетови цветчета с големината на просено зърно. Красив бе и неговият сиво-зелен тънък листак, чиито огромни пухкави храсти се люлееха от вятъра в сухите русла. Тук, в тази част на Гоби, са разпространени степни треви, които растат на кичури или туфи и приличат на големи бояджийски четки с много светъл и чист жълт цвят. Те изпъкват рязко на фона на голите и черни чакълести бабуни, придавайки им комичния вид на оплешивяващи глави. Винаги никнат нарядко, на редици, пръснати по червените глини и черните камъни. Но в сухите корита тая степна трева образува обособени светложълти ивици, контрастиращи с тъмната сочна зеленина на солянката и балура или със сивкавите листа на пелина.

Нови за нас и невиждани по-рано бяха оазисите на водоносните участъци, гъсто обрасли със зелена трева, тамариск, тополи и дори върби. Но същите тези места бяха коварни капани за камионите – обикновено под тревата ни дебнеше лепкава мокра глина.

■ ■ ■

ГЛАВА ПЕТА. Покрай полите на Алтай

Спряхме за нощувка край невисоката мраморна планина Султеин-Захир („Знаменосен управител“), която според преданията крие огромна пещера с мумии и съкровища на индийското племе аджари. Намнан Дорж и Рождественски хукнаха да издирят тоя обект и... разбира се, не откриха нищо, макар че из тези места имаше безчет пещерки. Без да бързам, аз направих една разходка в полите на планината и скоро спрях възхитен. Пред мен се разстилаше широка равнина, в чийто център се намираше огромният масив Ихе-Богдо. От него се точеше лента наситено лилави облаци, а под тях се редуваха оранжеви, златни и сребристи ивици светлина. Нататък – над самата планина и малко вляво – в чистото синкаво-сиво небе отлитаха крехки люлякови облачета, прорязани от огненоален сноп, който бързо-бързо се скри зад масива. И тогава Ихе-Богдо стана лек, контурите на суровите скали потънаха в мека мъгла, гъстосиня и тънка отгоре и синкаво-сивееща и плътна отдолу. Заедно с гаснещия залез тя се издигаше все по-високо, докато над равнината се възцари особеният гобийски здрач.

Вечерите в Гоби имат един забележителен половин час, когато слънцето е почти угаснало и само тясна ивичка от него наднича над зъберите. Въздухът става съвсем прозрачен и в същото време сякаш изцяло пронизан от опушено-синкава светлина. Няма сенки, всичко тъмно се превръща в отчетлив контур, все едно отлят от чугун, далечното и светлото пък олекват. Жълтото прелива в бледо малахитовозелено, зеленото – в топло светловиолетово, бялото се сдобива с люляков оттенък, а много бялото (например пръснатите кварцови жили) блещука в синкаво-сребърно.

Пясъците на сухите русла лежат като тюркоазени ленти. И всичко наоколо е необичайно чисто, свежо, спокойно в това удивително мирно осветление, пълно с покой, отстранено. Сутрин планините се губят в мъгла, очертанията им са меки и огладени, докато по равнината се виждат всяка бабуна и всеки камък. Денем, под високото слънце, равнината се размазва в потоците горещ прашен въздух, става мътна и еднообразна повърхност. Затова пък тогава планините свалят своите утринни покривала и изпъкват до най-малките си подробности.

■ ■ ■

От дъното на котловината нахлуваше зашеметяваща горещина, а долу под нас – там, където през сивите горички на саксаула просветваше жълт пясък – се въртяха прашни вихрушки. Измъчени от жегата, решихме да направим почивка и да пием чай „за проясняване на мозъка“, както се изрази Вилежанин, ехидно поглаждайки раздвоената си професорска брада. Внезапен порив на вятъра – и връхлетя дъжд. Натъпкахме се под камиона. След няколко минути всичко свърши, земята изсъхна и същият тежък зной сякаш удави околностите. Окопитвайки се, ние потеглихме нататък, на изток, по бела Баян-ули, като се стараехме да не слизаме към центъра на котловината колкото се може по-дълго.

Повърхността на бела беше засипана с плътен, без нито една тревичка, покров от едър огладен чакъл. Преобладаваше жълтеникаво-бял кварц, смесен с черни, лилави, морави, червени, кафяви, зелени камъни – досущ като пъстра груба мозайка. Обширното плато приличаше на огромна купа с великденски яйца. По тази незабравима шарена равнина тук и там бяха разхвърляни светлосини и бледосинкави, полирани от ветровете многостени от много твърда скала. Местността ни напомни за картините на Билибин или Кустодиев в староруски стил. Сякаш всеки момент щяхме да зърнем легендарен богатир или приказна царкиня да пристъпва по тоя ярък празничен килим. А долу, под сипеите и урвите, унило се разстилаше жарката котловина с вихрещи се стълбове прах – и се налагаше да слезем там с камионите си...

Преведе от руски: Николай ТЕЛЛАЛОВ

■ Първа публикация в: списание „Тера Фантастика Ефремов“. – Съставители: Юрий Илков, Александър Карапанчев, Георги Недялков, Атанас П. Славов и Тодор Ялъмов. – София, 2012.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 749
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Пет Апр 22, 2016 5:58 pm

◄ Както мнозина емблематични автори на въображението –
Хърбърт Уелс, Карел Чапек, Рей Бредбъри или Дан Симънс...
– Иван ЕФРЕМОВ не е пишел само т.нар. чиста фантастика. Едно
чудесно доказателство за това е създаденият преди 70 години разказ
Калироя (замислен като част от бъдещия му роман „Хубост нена-
гледна“, посветен на женската красота и на художниците и останал,
уви!, ненаписан). Поместваме тук откъс от него, вземайки за по-
вод 22 април – рождения ден на големия руски Мечтател.


КАЛИРОЯ от И. А. Ефремов

П р и с т и г а н е

След завоя на пътечката се появи къщата: беше от твърд сив камък, ниска и изглеждаше бедна.
Безпричинна лудешка радост застави Антенор да тича по-бързо, буквално да полети над склона на хълма, понесен от порива на вятъра. До оградата, иззидана от груби късове пясъчник, той спря, сърцето му биеше неистово.
Над него тихичко шумоляха сребристо-зелените листа на маслиновите дървета. Долу прозрачното море с ритмично плискане се разбиваше по грамадните камъни. Леката бяла пяна се мяташе около тях, сякаш опитваше да ги пробуди от тежката им неподвижност.
В този час на здрач и тишина брегът бе пуст, покрайнините на градчето, с разпръснати тук-таме сред градините къщурки, изглеждаха напълно безлюдни. Всички бяха отишли на празника в храма на Деметра, издигнат до белия стръмен бряг. Антенор погледна затворената врата – тъмна вдлъбнатина под стряхата. Беше тичал по целия път и пристигна твърде рано, още не бе притъмняло напълно. Младият скулптор се върна при морето и приседна зад храстите над сипея, като си мислеше за нея, за това как непоносимо бавно се разтегля времето, докато я очаква.
Калироя – ново име, въплътено в нежен звук, име, обещаващо толкова много... а беше само празно звукосъчетание, преди да я види.
Кога се бе родила тайната му мечта? Кога бе започнал да се замисля за същността на женската красота и нейното превъплъщаване? Кога бе затъгувал по срещата с истински модел, в който да се слеят в едно цяло любовта му и пресъздаването на замисъла? Колко отдавна беше! Срещаше се с доста жени, но нито една от тях не бе онази, чийто образ вече си пробиваше път сред множеството от нежни и любящи девойки, в които обаче все нещо не му достигаше...
А нима самият той разбираше ясно и уверено от какво се нуждае? Само всемогъщата и нежна Афродита можеше да го научи на това, като го подлага на изпитания, за да облагороди истинното, да измие лъжата...
Никой не забелязваше тъгата на скулптора. Хиляди бяха онези, които познаваха и обичаха Антенор, победителя в надбягванията на истмийските игри /1/* и в плувните състезания до Черните хълмове на миналогодишните Посейдонови празненства.
_____________________
* Пояснителните бележки на преводачката са поместени в края на разказа. – Б. ред.

Познаваха го като ваятеля, сътворил Афродита-Урания, която стои сега в края на Керамико /2/ с отметнато нагоре лице, устремила взор към дълбините на небето и разкрила голата си гръд под светлината на безброй звезди.
Не по-малка бе славата и на Атенор любовника, чиято пламенна страст не можеха да забравят нито огнено-рижата Мирике, разглезена, нежна и капризна атинянка, нито чернокъдрата Тионион Александрийска, наричана
„пантерата на Амафонт“ /3/ – двете най-прославени хетери на елинския свят. Не го забравяха и многото неизвестни жени от Атика, Коринт, Лесбос, Кипър и Йония...

Т ъ р с е н и я

Никой не забеляза, че томителната сила на Ерос – същинския повелител на Елада – е породила печал в душата на Антенор. Онази печал, която живее у всеки истински художник, чезнещ от усилията да разбере, улови, задържи мимолетното, като отново и отново пресъздава отблясъците, извивките и избликванията на прекрасното, които се разкриват едва за миг пред очите и сърцето на смъртния човек. Те изчезват бързо и завинаги, разтварят се в привичните за нас неща от всекидневния, притискащ ни отвсякъде свят...
Борбата с тайнствените, неразбираеми, но неизбежни закони на смъртта и времето, с вечното изменение на света, с бързата загуба на това, което ти е скъпо на сърцето – а за художника е скъпо само прекрасното, – тъй често се оказва безплодна. Липсва божественото вдъхновение, помръква светлината, художникът – жалък и измъчен – се просва на земята, преизпълнен от отчаяние...
Антенор бе истински син на Елада и виждаше висшия израз на красотата в прекрасното и желано женско тяло. В тялото на жената, която владее с такава огромна сила най-хубавите мечти на мъжа, че даже една нейна поява превръща пустинята в уханна градина.
„Но каква е тайната на тази власт? Какво представлява красотата на женското тяло?“ – размишляваше безкрай Антенор.
Като изкусен ваятел той знаеше добре, че и най-мъничката разлика в извивката на линията е способна да превърне прекрасното в безобразно или – наопаки – да го направи очарователно. Защо ли тая разлика е ту некрасива, ту дарява с дивна ласка погледа и чувствителните пръсти? Защо са красиви само някои съотношения, а пък безброй други се отхвърлят безпогрешно дори от невежите? Съществува хубост, която се харесва на малцина, но съществува и такава, пред която се прекланя всеки мъж, от която се възхищават жените, която кара неизкушеното момче да застива изумено...
Как да разберем тази истинска, безусловна красота на жената, създадена от боговете като върховен дар, утеха и щастие за смъртните синове на земята?
Как да я превъплътим в статуя, по-прекрасна от Урания, по-зовяща и властна от Анадиомена /4/ на Праксител, по-чаровна от Аела /5/, амазонката на Леохар?...
В паметта на Антенор нахлуха картини от неговата периегеза /6/: знойната омара на ливийските брегове, чистият вятър на Крит, тъмната зеленина на кипърските горички.
Шествие от красиви хетери в прозрачни одеяния или напълно голи по крайбрежната улица на Александрия... Танцуващи по закътаните поляни на Лесбос влюбени една в друга жени... Девойки, носещи факли и тичащи съблечени по време на Тесмофориите /7/. Пречистващ чрез красотата хоровод – Хормос – по площадите в градовете на Лакония... Тайните празненства на Посейдон и Котито /8/ в Крит и Микена...
И навсякъде, като символ на чистия Ерос от Елада, чужда на варварския срам от красотата – гола младост, горда, непритесняваща се от нищо, стройна и дори само поради това – прекрасна...
В древните светилища и разрушените храмове, по стените на големите пещери, върху гладките скални склонове Антенор неведнъж бе откривал оцелели изображения: статуетки, фрески, очертани с дълбоки линии рисунки. Кланяли са се на жената и в онези далечни времена, служили са на красотата ѝ. Предците са били далече от изкуството на Елада, но във верните линии, в правилно изчислените обеми на безпогрешно уловените пропорции се отгатваха истински, вдъхновени от боговете майстори. Различното разбиране за женската красота, за което говореха древните изображения, отначало изглеждаше грубо и несъвършено на Антенор.
Ала постепенно младият скулптор разбра, че художниците от далечното минало са постигнали много в своя хилядолетен опит и въпреки че не са съумели да предадат хармоничните форми на тялото, са се озовали по-близо до открояването на очарователната женска същност от него, наследника на елинските майстори.
Скулптурните канони на Елада, създадени и утвърдени от великите ваятели Поликлет, Мирон, Лизип, Фидий, се сториха на Антенор бледи и неизразителни.
Поликлет бе станал творец на женския образ и беше използвал като модел знаменитата бегачка Левкофрис. Лакедемонянката с тесни бедра, с широки рамене и гръден кош, с броня от плътни мускули около кръста се бе оказала за Поликлет търсеното съответствие на идеала за елински мъж, въплътен от него в статуята на Копиеносеца.
Ваятелят бе допуснал грешка в стремежа си да дири сходство там, където се изисква противоположност. Но влиянието на великия майстор беше сторило своето, създавайки мода...
Дори и Праксител, който бе изваял отначало своята Анадиомена с чудесното, гъвкаво и силно тяло на възлюбената си, знаменитата хетера Фрина, после бе изменил статуята според установените изисквания.
Говореше се, че това му струвало любовта на Фрина, която започнала да покровителства неизвестен художник от Йония. Той направил по тялото на красавицата хетера статуя на Афродита-Астарта, неотстъпваща по нищо на прославените творения в Елада. Фрина се разпоредила да я отлеят от сребро и я подарила на храма на Афродита в Патос...

Изображение

Щом узна това, Антенор за пръв път видя начина за решаване на измъчващата го задача. Афродита-Астарта... Древното знание на Крит и Изтока, обединено с изкуството на Елада, което съчетава разбирането за живота, Ероса и Красотата с умението то да бъде въплътено в камък и метал.
Как се бе получило така, че в Елада, където властват Ерос и жената в двата си чудесни ипостаса – на богиня и на умна, прекрасна хетера, – художниците още не бяха създали образ, побрал цялото очарование, власт и могъщество на женския пол? Образ, който би заставял всички да замират от възхищение, да чезнат в светла печал, безстрашно да се устремяват към неизвестни далнини... Образ, въплъщаващ могъщото плодородие на майката земя, вечната сила на възраждането, безсмъртния поток на живота в бъдещето, вечната битка за обладаване, която изковава в мъжа най-хубавите и силни качества...
Колко далеч от този образ бяха младите, острогръди, смели момичета на елинските скулптори... те все още не бяха жени... бяха цветове, а не плодове. Едва неотдавна поетите от средите на елинския народ започнаха да възпяват вместо миртата, символ на девичата младост – нара като символ на прекрасната женска гръд. Нар – роя... прекрасна като нар, прекрасногръдата Калироя /9/...
И Антенор с цялата сила на въображението си и с поразителната, непропускаща и най-дребната подробност памет на художник създаде своята Калироя.
Такава, каквато я видя за пръв път на морския бряг сред грохота на волната бурна утрин...
Масивните талази нарастваха, завихряха се, просветваха, сякаш бяха маслени, под слънцето и се разбиваха в широки пенести кръгове при срещата си със стръмния, твърд песъчлив бряг. На Антенор, който плуваше откъм Фоонтовия нос /10/, му омръзна да се бори с вълните. Той бързо се плъзна към сушата, улучи момента и се озова върху пясъка, на колене в отстъпващата вода. Художникът не забеляза, че малко преди това насам, към защитеното от вятъра място, се бе устремила самотна къпеща се девойка. Тя се отдалечи от плискащата пяна, изви се, за да изстиска косите си, но се изправи поизплашена, когато от пенещото се ревящо море пред нея изникна Антенор.
Те застинаха един срещу друг, голи, като бог и богиня на пустия бряг.
Дъхът на младия скулптор пресекна. Непознатата беше оня модел, въплъщението на древния канон на женската красота, за който той тъй дълго беше мечтал и дори не бе си представял своя идеал в цялото му съвършенство!
Капки вода блестяха върху гладката, смугла от загара кожа. Гърдите на девойката съответстваха безупречно на пропорциите, предписани от канона – бяха малко по-ниски от правилно полукълбо, – и се напрегнаха като широки обърнати чаши. Потъмнелите им от студа връхчета се бяха повдигнали нагоре и приличаха на звездички от нарови плодове върху златисто-розовия тен.
Изваяните ѝ силни ръце прикриха с неизменния жест на Анадиомена гърдите и триъгълника на лоното, но не успяха да похлупят нито тънката гъвкава талия, нито неочакваните извивки на широките бедра, които рязко се стесняваха към кръглите колене.
Невероятно стройните нозе на непознатата се сториха на скулптора грижливо издялани от слонова кост. Не бяха прекалено тънки, ала не бяха и на косъм по-пълни, отколкото е нужно на това здраво тяло, за да може бързо и леко да тича... дори бяха сякаш прекалено изящни, сравнени със силните бедра и гърди. Както и елегантните ѝ глезени, около които се виеха водни струйки и разбъркани песъчинки...
Антенор погледна девойката право в лицето и разбра, че все още е завладяна от дръзка палавост след победоносната си игра с вълните. Но в учудените ѝ тъмносини очи припламнаха гневни искри. Тънките прави вежди се смръщиха. Антенор се обърна покорно към морето и с тъжна въздишка отстъпи на една крачка.
След миг, без да чува каквото и да било заради ритмичното бучене на морето, скулпторът внезапно изпита ужаса на загубата, обаче не посмя да се извърне, за да не уплаши момичето.
– Къде си, не си отивай, искам да поговоря с теб! – извика Антенор и незабавно се успокои, щом долови през шума на вълните звучния ѝ глас:
– Ще отида зад скалата да се облека. Обличай се и ти...
– Не мога – разтревожи се отново Антенор, спомнил си, че простите му дрешки лежат надалече, на големия каменен нос, – трябва да си взема нещата ей оттам, почакай ме!
– Налага се да тръгвам!
– Почакай, без дрехи съм, доплувах отдалеко, много искам да поговоря с теб... за това как... как... да живея. Умолявам те, почакай!
– Не – отвърна насмешливо девойката и Антенор се разсърди.
– Както искаш, но аз ще говоря с теб дори и в този вид... – той докосна гърдите си с ръка.
– Помня те, ти вървеше гол с венеца на победителя под хиляди погледи... А тук съм само аз – момичето неочаквано се разсмя, – чакай, сега ще те повикам...
Антенор се огледа. Дивното видение изчезна, водата изми от пясъка следите от малките ѝ стъпала...**

--- Б е л е ж к и ---

1/ Пролетни гимнастически и конни игри, посветени на Посейдон. Провеждали са се всяка втора и четвърта година от олимпиадата на Коринтския провлак.
2/ Кварталът на грънчарите в древна Атина.
3/ Град на южния бряг на Кипър – един от центровете, където е имало култ към Афродита.
4/ Афродита, изплуваща от морската пяна – статуя на Праксител; запазило се е римско копие на гръцкия оригинал.
5/ Аела означава „буря, вихър“. Статуята не се е съхранила до наши дни. Леохар е живял и работил по времето на Филип и Александър Македонски. Най-известните му скулптури са Аполон Белведерски, Артемида и Ганимед.
6/ Тук: пътешествие из древногръцкия Ойкумен (така елините наричали познатия за тях свят с център Елада) край Средиземно море.
7/ Голям празник в областта Атика в чест на Деметра Законодателката и дъщеря ѝ Персефона. Провеждал се в продължение на пет дни в края на октомври. В празника участвали само свободно родени жени, които благодарели на Деметра за реколтата и земеделието, за законите и битовите норми и най-вече – за брачните обреди.
8/ Или Котис – тракийска богиня, ипостас на Великата майка в младежкото ѝ превъплъщение. В някои източници така наричат тракийската богиня на Луната или финикийската и сирийската богиня, подобна на Кибела с лъвовете. Култът е разпространен през елинистичната епоха и римския период и има характер на оргии.
9/ Роя е „нар“ на йоническо наречие. Калироя би могло да се тълкува и като „нимфа на ручея“, „поетеса“. По принцип е персонаж от древногръцката митология.
10/ „Острия“ нос в залива Фалерон на Егейско море – някогашно пристанище на Атина. На брега му се намира Пирея.

Преведе от руски: Светла ЙОСИФОВА

ооооооооооооооооооооооооооoooooo

** NB ! Целият разказ може да бъде прочетен в юбилейния сборник „С името на Иван Ефремов“ – Библиотека „Тера фантастика“ № 6. – София, Ернор, 2009. Сборника го има и в Мрежата на адрес http://e-knigi.net/index.php?route=product/product&product_id=74. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 749
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот Nasko » Пон Апр 25, 2016 5:56 pm

За Красотата света спасяваща

Достоевски го е казал, а хиляди епигони, къде искрено, къде от куртоазия заприпяваха до пълно износване на фразата. Единствен Рьорих допълни творчески: „Само осъзнатата красота може да спаси света!“.
Ефремов е от тези уникални творци, които осмислят съхранението на Красотата. В един кореспондентен диспут Борис Стругацки сподели една информация която не знаех и ме порази: В края на 19 век огромното разпространение на опиумните пушални в Европа е довело до това, че почти всяко второ семейство е загубило син или дъщеря, предпочели делириума пред живота. Но понеже по това време личната регистрация не е била на ниво, семействата са можели да укрият тези смърти, за да запазят „лице“ пред общественото мнение.
Причината е била моралната дезориентация и демотивиране в този период преди първата световна война. Новобуржоазната ценностна система е предлагала живеене в името на трупане на богатства и власт, което отблъсквало романтичните младежи.
Колкото и да изглежда невероятно, днешното време доста прилича на тази епоха. Идеята за бъдещето като прогрес изглежда затрупана от лавината на ред политически провали, а в изкуството владее естетиката на гротескно-грозното. Именно то е превзело естетическия идеал на масовите млади хора. В такъв един момент изглежда, че Идеала и Красотата са погребани завинаги.
Тук идва „моментът на истината“ за творци като Иван Ефремов. Те са носители на кода на красотата, на стремежа към по-високо състояние на човека и Човечеството. Този именно код, който ще бъде животоспасяващ, когато човешката цивилизация неизбежно ще трябва да рестартира ценностите си в търсене на чоВечността. Защото алтерантивата е деградация и изчезване.
Nasko
 
Мнения: 292
Регистриран на: Вто Яну 14, 2003 3:24 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Нед Апр 23, 2017 11:23 am

Първа и четвърта корица: Един ден от Ерата на срещналите се ръце. К о л а ж: Георги Недялков, Даниела Денчева

Изображение

Започна сто и десетата годишнина
от рождението на писателя


Пълна библиография
на българските издания на Иван Ефремов


Георги НЕДЯЛКОВ

Българският читател се запознава с литературното творчество на Иван Ефремов още в 1945 г. – последната година на Втората световна война, т.е. практически веднага след публикуването в СССР на две негови авторски книги. Това е сборникът с научнофантастични разкази „Чудните приключения на съветските пътешественици. Пет румба“.

По-късно, до 1986 г. на интервали от две-три години у нас са отпечатани почти всички негови художествени произведения, включително втори и последващи издания. Оригиналните заглавия са общо 24: 17 разказа, 5 романа, 1 повест и 1 статия. Последното засега издание на негов роман е през 2005 г. („Атинянката Таис“), което всъщност повтаря предишното (трето – от 1986 г.).

За голямо съжаление епохалната му творба – романът „Острието на бръснача“ – е видяла бял свят в България (1971 г.) единствено в много съкратен вид под формата на подлистник в списание „Днес и утре“. От другите му художествени произведения са останали неиздадени у нас четири повести: две исторически („Путешествие Баурджеда“ и „Тамралипта и Тиллоттама“) и две приключенски („Афанеор, дочь Ахархеллена“ и „Юрта ворона“). В този смисъл може да бъде споменат и пътеписът „Дорога ветров“ за трите ръководени от него палеонтологични експедиции в пустинята Гоби (Монголия).

* * *

1. Чудните приключения на съветските пътешественици. Пет румба. Сборник разкази (Среща над Тускарора; Езерото на планинските духове; Пътищата на старите миньори; Алергорхой-хорхой; Голакът Подлунний). Библиотека „Специални издания“. 1945. 182 стр. Издателство „Съгласие“. Преводач П. Йовчев. Художник Асен Димитров (корица).

2. Белият рог. Сборник разкази (Белият рог; Елмазният комин; Обсерваторията Нур-и-Дещ; Сянката на миналото; Атолът Факаофо; Заливът на дъгоцветните струи; Последният марсел). 1947. 296 стр. Издателство „Младо поколение“. Преводач Васил Каратеодоров. Илюстрации и корица – по оригинала.

3. Пет румба. Сборник разкази (Среща над Тускарора; Езерото на планинските духове; По пътищата на старите рудничари; Алергорхой-хорхой; Върхът „Подлунний“). 1949. 158 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Любен Велчев. Художник Сергей Петров (корица).

4. Борба за свобода. Роман. 1950. 352 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Атанас Смирнов. Художник Георги Попов (корица). Илюстрации – по оригинала.

5. Звездни кораби. Повест. 1950. 64 стр. Библиотека „Научна фантастика“ № 2. Издателство „Народна просвета“. Преводач П. Мирчев. Художник К. Казанаклиев (корица).

6. Звездни кораби. Сборник разкази и повест (Звездни кораби; Сянката на миналото; Обсерваторията Нур-и-Дещ; Голец „Подлунний“; Олгой-хорхой; Белия Рог). Библиотека „Пътешествия и приключения“ № 6. 1955. 276 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Руси Шемелеков. Художници Ст. Кънчев (корица); В. Таубер (илюстрации).

7. Диамантената тръба. Сборник разкази ( Диамантената тръба; По пътя на старите миньори; Среща над Тускарора; Атолът Факаофо; Заливът на дъгоцветните струи; Последният марсел; Адският пламък; Автобиографична бележка). Библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 13. 1956. 228 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Иван Добрев. Художници Борис Ангелушев (корица); М. Рудаков (илюстрации).

8. Мъглявината Андромеда. Роман. Библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 58. 1960. 344 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Николай Кетибов. Художник Атанас Пацев (корица).

9. Сърцето на змията. Разказ. Сборник „Формула на невъзможното“. Библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 102. 1967. Стр. 11–79. Издателство „Народна младеж“. Преводач Георги Георгиев. Художник Иван Кирков.

10. Елинска тайна. Разказ. Библиотека „Космос“ № 4. 1969. 32 стр. Държавно военно издателство. Преводач Цвета Пеева. Художник Георги Пенчев.

11. Сянка от миналото. Разказ. Сборник „Научно-фантастични разкази“. 1969. Стр. 195–235. Издателство „Народна култура“. Преводач Росалина Попова. Художник Димитър Трендафилов.

12. Часът на Бика. Роман. 1970. 480 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Борис Мисирков. Художник Иван Кирков (корица).

13. Мъглявината Андромеда. Роман. 1971. 340 стр. Издателство „Христо Г. Данов“. Преводач Николай Кетибов. Художник Христо Брайков (корица и илюстрации).

14. Острието на бръснача. Роман (със съкращения). 1971. 240 стр. Приложение към списание „Днес и утре“. Преводач Александър Владимиров.

15. Атинянката Таис. Роман. 1976. 536 стр. Издателство „Народна култура“. Преводач Любомир Б. Павлов. Художник Иван Нинов (рисунка).

16. Атинянката Таис. Роман. 1980. 536 стр. Издателство „Народна култура“. Преводач Любомир Б. Павлов. Художник Бисер Дамянов (корица); Иван Нинов (рисунка).

17. Сърцето на змията. Сборник разкази (Сърцето на змията; Елинската тайна; Обсерваторията Нур-И-Дещ; Белият рог; Олгой хорхой; Сянката на миналото). Библиотека „Галактика“ № 46. 1983. 278 стр. Издателство „Георги Бакалов“. Преводачи Мария Иванова и Георги Георгиев. Художник Текла Алексиева (корица).

18. Избрани произведения в два тома. Том първи. Мъглявината Андромеда. 1984. 312 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Николай Кетибов.

19. Избрани произведения в два тома. Том втори. Часът на Бика. 1984. 432 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Борис Мисирков.

20. Атинянката Таис. Роман. 1986. 352 стр. Издателство на Отечествения фронт. Преводач Любомир Б. Павлов. Художници Бисер Дамянов (корица); Иван Нинов (рисунка).

21. Пет картини. Разказ (със съкращения). Списание „Криле“, брой 4. 1987. Стр. 40–44. Издател Министерство на народната отбрана. Преводач Ана Маркова. Илюстрация Ивайло Митев.

22. Космос и палеонтология. Статия. Списание „Тера фантастика“, брой 1. 2000. Стр. 23–35. Преводач Силвана Миланова.

23. Атинянката Таис. Роман. 2005. 600 стр. Издателство „Анимар“. Преводач Любомир Б. Павлов. Художник Владимир Марков (корица); Иван Нинов (рисунка).

24. Калироя. Разказ. Юбилеен сборник „С името на Иван Ефремов“. 2009. Стр. 244–263. Издателство „Ернор“. Преводач Светла Йосифова. Рисунка Калин Николов.

25. Часът на Бика. Роман (непубликувана част). Юбилеен сборник „С името на Иван Ефремов“. 2009. Стр. 264–279. Издателство „Ернор“. Преводачи Георги Недялков и Тодор Ялъмов.

Първа публикация в: списание „Тера фантастика Eфремов“,
брой 1 (14) от 2012 година

Изображение

И. А. Ефремов – дружески шарж от Йосиф Игин
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 749
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот valio_98 » Нед Апр 23, 2017 4:15 pm

И от мен нещичко за годишнината:


* * * * * * * *


Иван Ефремов - човекът и клубът

Вчера, на 22.04.2017 се навършиха 109 години от раждането на Иван Ефремов. А през м. Април 1974 година е основан Интегралният клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“, на който аз все още съм член.

За писателя и палеонтолог Иван Ефремов може да прочетете повече тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Ефремов, а за клуба - тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/Клуб_Иван_Ефремов. За мен те са неразделни.

Есето, което следва по-нататък се появи в специален "Фентернет" - така се нарича фензинът, който Атанас П. Славов издава от 2001 година до сега. Някой броеве са чисто електронни, някой са в малки хартиени тиражи, най-често 50-100 бройки. Един от хартиените дори е на испански и беше разпространяван на Еврокона в Барселона през 2016 година. Моето есе беше публикувано в брой трети за 2010 година, който специално беше издаден за тогавашния Теракон-2.

* * *

„С името на Иван Ефремов“
Съставители Александър Карапанчев и Юрий Илков
Библиотека „Тера фантастика”, издателство „Ернор“, 2009

*

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.
Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е посветена на връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три текста на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.
Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на празно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.
На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да надраства себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.
Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.
Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя този поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл или дори писък на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

*

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предлагаха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.
Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и замаян от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията, но после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четиридесетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.
Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).
Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интересът към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи като повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил в Мадрид.
Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста1, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двадесет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.
За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом2 в пресечката на булевард „Заимов“.

*

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.
Благодаря!


1–2.10.2010
Сантяго, Чили
Валентин Д. Иванов
Аватар
valio_98
 
Мнения: 71
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Съб Авг 12, 2017 10:35 am

◄ 60 години от излизането на „Мъглявината Андромеда“

ПРОИЗВЕДЕНИЯ С ТАКАВА СИЛА И ДЪЛБОЧИНА...

Иван Ефремов е истински колос на руската фантастика.

При това той е малко познат на масовия читател в сравнение с братя Стругацки. Според мен работата е там, че Ефремов пише възможно „най-твърдата“ научна фантастика, с много висок праг на вникване. При Стругацки фантастиката носи по-скоро развлекателен характер, а произведенията на Ефремов изобилстват с научни и философски термини и първоначално е доста трудно да се ориентираш сред всички тях. Същата тази „Мъглявина Андромеда“ аз започвах да я чета четири пъти и неизменно я оставях след няколко десетки страници. Но от самото начало нещо ме привърза към тая книга и не можех вече да не я прочета докрай.

Бъдещето, което рисува Иван Ефремов, наистина привлича. Иска ни се да живеем в него. Това е бъдеще на свръххора, способни и на самоограничение, и на саможертва, без при това да са сурови аскети. Героите на Ефремов знаят как да се радват на живота. Само такива люде могат да изградят един истински комунизъм, в който няма повече държави и чиновници, в който всеки човек е и творец, и изследовател. Не е изненадващо, че книгата е толкова трудна за четене – Ефремов дърпа своите читатели нагоре, към умствено саморазвитие, за да могат те да достигнат нивото на героите му. А самоусъвършенстването винаги изисква големи усилия.

Изображение

В „Мъглявината Андромеда“ има всичко, което хората обичат в научната фантастика: изследване на Космоса, среща с неизвестното, смъртоносни опасности, тайни на други цивилизации. Има в нея и любов, при това свръхчовешка любов, заради която един от героите се осмелява едва ли не да разруши цятата енергосистема на планетата... Ако и вие като мен не можете веднага да вземете и да прочетете тази книга, то все пак се постарайте и намерете сили в себе си. Струва си. В руската, а може би и в цялата световна фантастика само някои отделни произведения могат да застанат наравно с „Мъглявината Андромеда“.

И ми е много мъчно, че Ефремов е създал толкова малко фантастични романи. Произведения с такава сила и дълбочина не съм срещал повече у нито един автор.

Рецензията написа: Алексей КАНГИН, а я преведе: Валери ГОЛЕВ

По източника: http://www.livelib.ru/review/538348, 4 септември 2015 година


хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

„Мъглявината Андромеда“ е социално-философски НФ роман на Иван Антонович Ефремов. Писан е през 1955–56 г. Откъси от него са печатани във вестниците „Пионерская правда“ (1957) и „Комсомольская правда“ (1959).

За пръв път е издаден през 1957 година в номера 1–6, 8, 9 и 11 на списание „Техника – молодежи“. Като книга е публикуван най-напред в издателството на ЦК на ВЛКСМ „Молодая гвардия“ през 1958 г. (в тираж 165 000 екземпляра). След това е преиздаван многократно и преведен на десетки езици по света. Романът влиза в авторския цикъл „Великият пръстен“. Из Википедията

Шедьовърът на Ефремов продължава да се превежда и издава и през ХХI век. Например през 2014 г. е излязъл на португалски език в Бразилия, а на следващата година – на испански в Аржентина...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 749
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пон Окт 10, 2016 2:51 pm е имало общо 61 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта