Литература и други изкуства

Гласове на въображението

Всичко за изкуството

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Пет Апр 14, 2017 11:42 am

Продължение на анкетата за братя Стругацки

ДУЕТЪТ ПОД РАЗЛИЧНИ ЪГЛИ (2)

■ Григор Гачев

1. Жив човек съм – с времето вкусовете ми се променят. Включително мнението ми за любими и слаби произведения на Стругацки.
Към момента се затруднявам да определя най-любимите си техни творби или пък най-слабата. И все пак:
* „Трудно е да бъдеш бог“ – една от върховите класики в хуманистичната фантастика;
* „Обитаемият остров“ – изключително развлекателна, богата и плътна и в същото време достатъчно дълбока, за да е полезно четиво;
* „Натоварени със зло“ – огромна философска дълбочина и едновременно с това увлекателна и приятна за четене.
За най-слабата се колебая. Като цяло може би „Пътят към Амалтея“. От зрелите им творби навярно „Милиард години до свършека на света“ – философски дълбока е, но ѝ липсва увлекателност, която да задържи читателя, докато възприеме нейното послание.
2. Според мен Стругацки са заслужили наградите си най-вече с разбирането, че интересният сюжет и увлекателното действие са само опаковка и че книгата трябва да кара читателите ѝ да мислят, да използват ума си. Уви, твърде много книги са опаковка без съдържание вътре...
3. Бих искал да съм приятел с мнозина от героите на братя Стругацки. (Жалко, че интересът надали би бил взаимен.) Може би най-вече бих желал – не, бих се гордял – да съм приятел или дори случаен познат на учителя Носов. Но най-симпатичен, вероятно най-сроден по душа, ми е Румата Есторски.

Банкнота с фантастична покупателна стойност :D

Изображение

■ Мартин Петков

1. Трите най-любими:
„Куца съдба“ в нейния окончателен вариант – ако трябва да се прочете само една книга на Стругацки, аз бих избрал тази. „Натоварени със зло“ – може би най-прекрасният пример за това колко много може да се побере в една мъничка книжка. „Вълните усмиряват вятъра“ – повестта, в която сякаш се концентрира и пречупва всичко от първата стъпка на прогресора до първия скок на людена.
Най-слабо:
„Хотелът „При загиналия алпинист“. Там Стругацки до голяма степен отсъстват.
2. Творчеството на братя Стругацки трябва да е продукт на НИИЧАВО*. Двама души, които пишат като един – Янус-А и Янус-Б, обхванали двата края на времето и пространството.
_______________________
* Тъй де, Научно-изследователски институт по чародейство и вълшебство. – Б. ред.

3. За да се избегне безкрайното изброяване, бих казал, че харесвам всички техни герои, които са антипод на Глухов от „Милиард години до свършека на света“; тоест тези, които не спират по средата на пътя и не се връщат назад, сблъсквайки се само с „криволичещи и глухи околни пътеки“. Струва ми се, че „синдромът Глухов“ е като тегнещо проклятие за мнозина от нас.

... ДО МОМЕНТА НАШАТА анкета сякаш върви добре, но не е ли време за малка почивка – да боднем нещо, да поразквасим уста? Тук, макар и виртуално-ментално, доста ще ни помогне Николай Гогол, един от най-любимите писатели на братя АБС.
Предполагам, че няма да се откажете от сребърна чашка, в която кротко блещука домашна водка? Е, тя може да бъде оркестрирана с бял равнец и градински чай или пък с червен кантарион, или, защо не, с костилки от праскови (я вдъхнете, ммм, каква прекрасна миризма!). А за мезе... не, не, вие само чуйте, после коментирайте! Гъбки с чубрица; гъбки с карамфил и огърлица от белени лешници; гъбки с мускатово орехче плюс листа от френско грозде – просто благодат неземна!
Цялото това апетитно съкровище диша в повестта „Старовремски помешчици“. И като добра домакиня аз спокойно ще ви кажа, че всичко гореспоменато съвсем не е демоде, ами напротив, по-чисто е от сълза и без молекула ГМО. Та преди да продължим със съответната по-висша материя, хайде наздраве!

■ Николай Чолаков

1. Разбира се, в една или друга степен всички произведения на АБС са ми любими. Но тъй като смисълът на загадката, доколкото я разбирам, е да се подредят по важност, според мен... краткият отговор е: „Понеделник започва в събота“, „Трудно е да бъдеш бог“ и „Обитаемият остров“. Точно тези – вероятно защото имах щастието да се срещна с творчеството на братята в крехка младенческа възраст, когато всички вярваме, че Щастието е там някъде, наблизо. Трябва само да се протегнеш и готово :-). И неизказаният, но лъхащ от страниците оптимизъм на младшите научни сътрудници, че нерешени проблеми са онези, над които не сме се замисляли, се засели завинаги в менe. Крачех редом с дон Румата сред копторите на Арканар, пиех с барон Пампа до опиянение, плаках за смъртта на Кира и сечах глави там в двореца... впрочем да не се отклоняваме. Някъде пак по онова време диалогът между Екселенц и Максим, след взривяването на центъра за управление на излъчвателите, ме жигоса с необходимата доза цинизъм.
2. С какво добрите хора заслужават награда? С това, че са добри? С това, че са хора? Или защото са добри хора :-)? Ако трябва все пак да отговоря – на първо място с оптимизма си. В този странен свят, в който живеем, лесно се забравя, че всъщност всички добри неща се случват, след като ги пожелаеш. А за да ги пожелаеш, оптимизмът, че биха могли да се случат, никога не е излишен. Не смятам да превръщам отговора си в изброяване, обаче няма как да не спомена и хуманизма на техните произведения. И отново хората, населяващи световете, сътворени от братя Стругацки, искат (с малки изключения) и могат (в повечето случаи) да бъдат хора – обикновени, нормални и по правило добри.
3. От цялото многообразие на личности, описано от АБС, два образа са ми особено близки и мили. Горбовски и Сикорски, това са образи, които живеят с мен от първите ми срещи с творчеството на братята. В моите очи тези два образа олицетворяват онова полузабравено и напълно отречено „единство и борба на противоположностите“, така необходимо за разбирането на света. Махнеш ли единия – другият става банален. Но светът на бъдещето, в който тия двамата съществуват едновременно, в една и съща вселена, този свят ми се струва възможен и бих искал да живея в него.

(Продължението следва!)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 762
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Съб Апр 15, 2017 5:07 pm

ДУЕТЪТ ПОД РАЗЛИЧНИ ЪГЛИ (3)

■ Тихомир Тачев

1. -а/ „Пикник край пътя“;
-б/ „Обитаемият остров“, „Трудно е да бъдеш бог“ и „Човекът от преизподнята“ (за мен те са едно цяло);
-в/ „Бръмбар в мравуняка“ и всичко онова, което има връзка с него...
Харесвам и обичам всичко, написано от АБС, и ми е трудно да кажа кои са според мене най-слабите им произведения. С пристрастие ще заявя, че братята нямат слаби!
2. Мисля, че АБС са харесвани, защото: пишат като човеци за човеци; пишат интересно; пишат много; във всяко тяхно произведение човек може да открие себе си; умеят да те накарат да им вярваш; карат те да се стремиш да си като героите им! В книгите им просто няма лоши хора!
3. Най-любим ми е бил винаги Редрик Шухарт, после Максим Камерер, после дон Румата и човекът от преизподнята. За 55 години ми се е налагало по малко (или за малко) да бъда всеки един от тях, но винаги съм желал да бъда Редрик Шухарт, макар че не зная как ще постъпвам в неговите ситуации...

■ Тодор Стоянов

1. Най-доброто: „Пикник край пътя“, „Бръмбар в мравуняка“, „Второто нашествие на марсианците“ – заради дълбочината им. А най-слабото: „Трудно е да бъдеш бог“ – привидно дълбоко, но всъщност много плитко, затова и така го оценявам.
2. Ами с постиженията си в областта на фантастичната проза, с какво друго?!?
3. Нямам навика да се отъждествявам с никакви измислени герои.

■ Христо Гешанов

1. „Трудно е да бъдеш бог“; „Пикник край пътя“; „Понеделник започва в събота“.
„Страната на пурпурните облаци“ – тя в никакъв случай не е слаба като литература, но аз я определям като най-слаба, доколкото остава в рамките на традиционната дотогава научна фантастика.
2. Първо. Книгите им са великолепни като литература.
Второ. Двамата са изключително мощен тандем на чудесно въображение и задълбочена философия.
Трето. Ако наречем Алексей Толстой, Александър Беляев и Иван Ефремов колоси на традиционната научна фантастика, аз бих посочил братя Стругацки като родоначалници на нетрадиционната фантастика. Почти всичко при тях е нестандартно и следователно формира у читателя евристичен подход и съответния тип мислене. Преди АБС извънземните бяха същите като нас, хората, само че „по-висши“. Но извънземните на Стругацки са други и могат да бъдат толкова различни от нас, че дори не ни забелязват. Също както ние не забелязваме буболечките, когато сме приседнали край пътя да закусим.
Четвърто. Почти цялата НФ беше насочена към търсенето на контакти с „братя по разум“. Аркадий и Борис Стругацки ни отвориха очите да търсим и братя по чувство, по дух и по съвест.
3. Дон Румата. Според мен – най-пълнокръвният литературен образ на тандема Стругацки. Привлича ме с това, че при всички обстоятелства остава верен на своя философски и морален възглед за света и хората, за миналото, настоящето и бъдещето. Толкова е жив, че винаги ми се е искало надълго и нашироко да разговарям с него.

Илюстрация към „Понеделника“...

Изображение

■ Ценка Бакърджиева

1. Бях в шести клас, когато брат ми спечели лекоатлетическо състезание и го наградиха с книга на братя Стругацки. В онази много особена възраст вече излизах от приказния период и навлизах в ерата на приключенските романи. „Понеделник започва в събота“ отначало ме привлече с необичайното си заглавие. Дори тогава бях човек на логиката и тъкмо заради заглавието започнах да я чета. Възторгът не ме напусна до края. Сега разбирам, че е бил предизвикан от приказното, поставено на друго ниво. Трябва ли да казвам как оттам насетне фантастиката ми стана любимо четиво? Фактът, че отделните глави завършват с „Но това е друга история“, провокира размисли именно по посока на неразказаната история. Впоследствие за мен стана обичайно да развивам продължения на всяка книга, която ми хареса...
През цялото време на първия ми прочит „Бръмбар в мравуняка“ ме държа с напрежението на криминална повест. Аз очаквах най-накрая да разбера каква е целта на странниците, а останах с куп въпроси в главата. Естествено е да харесвам точно такъв тип произведения. Обидно ми е, когато чета... ама всъщност аз често дори не дочитам книги, в които авторът до подробности е сдъвкал и смлял информацията, без да ми е оставил възможност за разсъждения, игнорирайки моята интелигентност.
„Пикник край пътя“ също ми е от любимите, но за причината – в трета точка.
„Приказка за Тройката“ не ме впечатли с началото си, не ме грабна и не можах да я довърша. Мярках я на няколко пъти из къщи при регулярното преподреждане на книгите. Всеки път си казвах, че трябва да я прочета, обаче не намерих време въпреки малкия ѝ обем. Може да ми хареса и да не я окачествя като най-слаба, но след като не ме грабна... а с други книги на братята не се е случвало.
2. Тук моят отговор би могъл да прозвучи наистина фантастично. Той се основава на разбирането ми за творческия процес. Аз вярвам, че съществуват паралелни светове на нашия. Според менe някои автори, включително и братя Стругацки, успяват по време на акта на творчество да се докоснат до тях и да извлекат истории, реално протичащи в онези светове, но фантастични за нас. И не само да ги извлекат, а и майсторски да ги опишат, понеже достъп имат мнозина, ала талант на разказвачи – малцина. Когато обикновен човек като мен се срещне с така написано произведение, той вътрешно усеща, че описаното някъде реално съществува. На ниво разум възкликва: каква перфектна история! А пък на ниво душа... душата знае. Тя е била там, усетила е описания свят и се е докоснала до него. Това определя успеха и интереса към произведението.
3. Ами... така да се каже... влюбих се в Редрик Шухарт от пръв прочит. Той е обикновен човек в необичайни ситуации. Много се чудех какво бих правила аз на негово място. Бих ли обичала маймунката – моето дете? А баща ми? Бих ли продължавала да вадя разни неща от Зоната, пренебрегвайки спомена за Кирил под душа и сребристата паяжина? Сигурно. Обикновеният човек няма време да разсъждава, понеже животът се случва и трябва да се живее какъвто е. Разсъжденията пораждат страх, действието задвижва събитията към начертаната цел. Сигурно като него бих търсела възможност да си пожелая нещо от онова кълбо. Също като него бих вкарала човек в месомелачката, за да си отворя пътя – действие, породено от тъмната страна на човешката душа. Нима някой би се заклел, че у него тя не съществува? И парадоксалните последни думи на Редрик пред кълбото: „Та нали никога и на никого не съм продал душата си!... Нали е изключено да искам нещо лошо!... Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!“.
Щастие? А цената? Има ли някъде кълбо за щастие, па макар и в друг паралелен свят? Едва ли. Но такива сме обикновените хора. Искаме невъзможното, което, ако го няма в нас, няма кой да ни го даде.

КАКВО ПЪК, ИНТЕРЕСНО духовно зрелище се получи, съгласни ли сте? И надали има особено значение, че моята най-любима повест от братята – „Милиард години до свършека на света“ – на едно място беше посочена като тяхната... най-слаба рожба.
По-важното е друго: хората реагираха живо на тази анкета, давайки съкровени, топли, пулсиращи отговори. Отговори, които се допълват взаимообразно, макар неведнъж да си противоречат в избора и в зрителния ъгъл. Това просто доказва, че творчеството на Аркадий и Борис Натановичи е все така актуално и умеещо да въздейства на млади и стари (по)читатели.
И тук в паметта ми внезапно изплава един свръхобикнат момент от „Трудно е да бъдеш бог“ – миниатюрният походен синтезатор „Мидас“, който хич не иска много, за да проработи. Ето: няколко лопати стърготини в отвора му и апаратът започва с тиха песничка да произвежда чисто нови златни монети с профила на Пиц Шести, крал на Арканар. Но аз май се поотклоних като някаква съвсем млада-зелена (ама обещаваща!) журналистка.
Нека завърша с личния избор на знаменитите братя фантасти АБС. Пред своя изследовател Борис Вишневски те са изредили трите си най-любими произведения, а именно: „Второто нашествие на марсианците“, „Обреченият град“ и „Охлюв по склона“. Хм, както се казва, в този случай коментарът е повече от излишен. Само... само човек да чува с вътрешното си ухо как някъде – и наблизо, и надалеч – падат с крехък звън новите арканарски жълтици...**
_____________________
** Анкетата е публикувана за първи път в юбилейния сборник „Непознатите Стругацки“. –
Съставители: Александър Карапанчев, Владимир Борисов и Юрий Илков. – Биб-
лиотека „Тера фантастика“ № 8. – Пазарджик: Е р н о р, 2010. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 762
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Чет Юни 08, 2017 3:21 pm

Изображение

Янчо Чолаков: Трябва да си буден винаги
за плюсовете и минусите на реалността


Едно интервю на Роза МАКСИМОВА

Когато „действителността ти се вижда бедна на възможности, а креативното въображение – важен инструмент за измъкване от насилствените ограничения на средата, отключваш способностите си да измисляш, без да се съобразяваш с жанрови канони“, но в един момент „проумяваш, че и в измислянето трябва известна дисциплина“. Започваш да пишеш, бягайки от действителността, ала в никакъв случай не самоцелно, и осъзнаваш, че „трябва да си буден винаги за плюсовете и минусите на реалността, от която излизаш, и на тази, в която влизаш – умението за непрестанно сравнение между двете е много важно“. Именно това е осъзнал Янчо Чолаков и бягайки през фантазията си винаги буден, създава разказ след разказ, роман след роман, които на едно друго място (твърде далечно, но съвсем реално) наричат бестселъри... Е, у нас за мнозина автори създаването на бестселър е само мечта, обаче пък наградите са наистина съвсем реални – особено за Янчо, който не е печелил приз единствено от конкурс, в който не е участвал.

Ето и сега, поводът за разговора ми с писателя фантаст е наградата, която той наскоро получи за Произведение на годината от Международния фестивал „Аелита“. Разказът, публикуван в списание „Уральский следопыт“ и донесъл отличието на Янчо, се нарича „Как боговете се срещнаха със...“. Самият автор казва, че ще дари наградата си (абонамент за една година на „Уральский следопыт“) на Регионалната библиотека „Пейо Яворов“ в Бургас, а фантазията му кой знае накъде го е понесла вече. Може би скоро ще видим...

– Честита поредна награда, г-н Чолаков! Разкажете ни как започнахте да пишете фантастика – плод на детска мечта ли е, или на друго увлечение?

– Когато бях ученик, имаше един сериал, „Седморката на Блейк“, който не беше голямо изкуство, но ясно показваше, че съществуват много врати към много пространства и че Джордано Бруно е бил прав: щом вече е създал един, Творецът може да създаде колкото си иска светове. Да се надяваме, че го е направил.

– Защо точно фантастика?

– Не съм знаел, че е фантастика. Отключвах способностите си да измислям, без да се съобразявам с жанрови канони. Действителността ми се виждаше бедна на възможности, а креативното въображение – важен инструмент за измъкване от насилствените ограничения на средата. Едва по-късно проумях, че и в измислянето трябва известна дисциплина.

– Откъде идват идеите?

– А откъде идват мечтите? Ние кръстосваме в главите си прочетено, видяно и осмислено, желано и несбъднато. Така се пораждат интуиции на съзнанието, които от своя страна водят до значими екстраполации. Най-голямото удоволствие е да създадеш един свят „от-до“, да го изградиш така цялостен, че читателите да усещат дори липсващите детайли. Това е занимание за богове. И талантливите писатели, и графоманите са водени от един и същи стремеж – да бъдат демиурзи, създатели на вселени.

● Към „Хакери на човешките души“ на Иван Попов. Художник: Атанас П. СЛАВОВ. Още картини от същия автор можете да видите в неговата е-галерия – http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%9F._%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2

Изображение

– Съществува мнение, че жанрът фентъзи отразява ескапизма – желанието на човек да избяга от действителността в друг свят – на мечти и фантазии. Какво мислите вие по този въпрос? Пишейки, откъсвате ли се от реалността, или една част от вас си остава здраво стъпила на земята?

– Често има бягство, но не бива да е самоцелно. Който иска да избяга заради едната промяна, да си вземе билет за самолета или да си поръча дрога. Писането не е само егоистично занимание, чрез него трябва и да дадеш нещо на останалите. Да им посочиш изходи, неочаквани гледни точки, да предизвикаш от тактилно убождане до прогаряне на съзнанието. Трябва да си буден винаги за плюсовете и минусите на реалността, от която излизаш, и на тази, в която влизаш – умението за непрестанно сравнение между двете е много важно.

– Съвременният живот е немислим без интернет. Считате ли, че интернет може да стане форма на тотален информационен контрол над човешката цивилизация?

– Не. Всъщност източниците за информация се увеличават, а разнообразието им става все по-внушително. Оттук нататък от нас зависи дали позволяваме да ни манипулират и да унифицират средствата за увеличаване на контрола. Пропагандата смесва в определени съотношения истина с измислица и усилва децибелите. Но това са средства, които винаги могат да бъдат обърнати срещу онзи, който ги използва. Политтехнолозите са отлични разказвачи на приказки, ала сред обикновените хора винаги има някой още по-добър, по-морален и вдъхновяващ от тях. Те ще се опитат да симулират подобни образи на естествени лидери, но вие винаги ще можете да разпознаете фалшификацията чрез инстинкта си. Разбира се, обществото често ще е незряло и несъгласно с вас, някой ще предава надеждите, които сте му възложили. Реалността е едновременно нежна и брутална. Дори и да ви изиграят, дори и да платите висока цена, точно както в приказките, в един момент вие пак ще излезете на верния друм. Но за препоръчване е да се научите да го постигате по-рано, за да не се връщате всеки път в изходно положение. Вашите деца, които щракат компютърни игри, вече са го разбрали.

– Вие сте не само писател, но и читател – като всички. Какво предпочитате да четете, кои автори са ви любими?

– Познавам много люде, които са прочели по десет книги и пет от тях им са фаворити. Има такива автори, които в един момент са се оказали нужни за развитието ми, но не бих желал да ги натрапвам на никого. Четенето е интимен процес и в него всеки трябва да направи своите субективни открития.

– Считате ли, че фантастиката е не просто нечия буйна фантазия, а фактор, който определя бъдещето?

– Доказано е, че фантастичната литература повлиява нашия живот. Много учени и изобретатели са ѝ били страстни привърженици и това не е останало без последици. Ще я откриете и в най-яростно консумативните продукти на Холивуд. То е, защото там знаят, че „това работи“. Във всеки случай е начин за смекчаване на болката, която биха могли да ни причинят шамарите на бъдещето.

– Как си представяте живота след 50 години?

– На моменти – по-себичен, на моменти – неизмеримо по-шарен. Някои от ценните свойства на сегашната действителност ще са се позагубили, други – видоизменили. Ще има импланти, които ще ни бъдат от полза, както и такива, които ще бъдат използвани срещу нас. Ще се разнообразяват предложенията да се изперчим пред комшиите. По-късно ще видите хора, за които ще е модно да са с рога и копита, и от човека ще започнат да произлизат видове, ще нараснат възможностите за революционно преустройство на организма, за киборгизация. Подир всяка нова технологична вълна ще си задаваме въпроса: това човешко ли е? И отговорът трябва да бъде „да!“.

– Случвало ли ви се е да се сблъсквате с необясними явления?

– Не и с такива, които излизат извън рамките на нашата физическа вселена. Ако не мога да си отговоря на някой въпрос, причината е у мен. Не забравям, че винаги има обяснение, защото щом нещо се е случило, значи то е възможно. Както в правото „незнанието не е оправдание за престъплението“, така и в тези случаи липсата на информация не отменя обективния характер на явленията.

– Може ли да се промени сюжетът вследствие внезапна промяна в настроението на автора?

– Да, ако почувства, че първоначалният му замисъл не е особено добър. На това му викат „героите следват своята логика“.

– Кой е най-приятният момент в писането на фантастичен роман?

– Писането на роман е хамалска дейност. Той не е резултат от едното голо вдъхновение, както е при разказа и стиховете. Даваш си сметка, че трябва да бъде приятно на читателя, не на тебе. Но при гениите вдъхновението съпътства автора до края, въпреки солидния обем на произведението. Там има свръхзадача и всичко това е комбинирано с житейски опит, необикновена творческа лаборатория и чувство за мисия. Затова има писатели и писатели.

– Пишейки фантастика, какво пропуснахте в живота си?

– Нищо. Какво можеш да загубиш, докато проиграваш разни допълнителни възможности в мозъка си? Може би съм поупражнил малко повече илюзии, отколкото е било необходимо. Но не е никак сигурно.

– А кой период от живота ви считате за най-интересен?

– Не бих се отказал от ни едно десетилетие от живота си. Добро, лошо – мое си е.

– За какво мечтаете?

– Описал съм го на страница 174 от романа „Запалѝ свещ на дявола“.*

■ И з т о ч н и к – http://meridian27.com/article/za-yancho-cholakov-i-za-poletite-na-fantaziyata.

______________________
* Б. ред. Тук нашето интервю завършва, а ето какво открихме на стр. 174 от въпросната книга:

„Офф! Единственото, което желая на тоя свят, е да бъда оставен на мира от околните. Не искам да ме обичат или мразят. Онова, което искам, е спокойствие. Нищо повече, но и нищо по-малко. Знаеш ли представата ми за Рая? Не? Разбира се, че не. Аз седя на верандата пред дома си, отпред се шири морава и отъпкана пътечка води до дворната ми ограда. Отзад, отвъд нея, се е разпрострял затънтен лес. Тук-таме горски полянки, иначе дърветата са толкова нагъсто, че не можеш да се провреш помежду им. На нивото на хоризонта минава железопътна линия, сегментираната ѝ метална лента се вие като сребърна змия. Всеки ден, точно в 12 часа, по нея профучава влак и надува предупредително свирка. Казвам точно в 12, защото в действителност това не е влак, а часовник. В далечината отляво се вижда и шосеен път, по него се движат автомобили, но не се приближават насам. При по-внимателно вглеждане си проличава, че автомобилите всъщност не се движат, застинали са на едно място. И изобщо, това не е шосе, а картина. Аз продължавам да седя, ветрец разрошва лениво вестника ми и донася несравнимия с нищо аромат на лайкучка, на прясно окосена трева, но не и на асфалтова смола, защото шосето наистина е далече… Леко понамирисва на печатарско мастило от вестника и на птичи курешки от накацалите на стобора домашни птици. Близвам си от чашата прясно мляко без захар, а наоколо ми няма ни една жива душа.

Без малко да добавя, че моделът на това уединено място не бил мой и че то щяло да изпълнява същата функция като оградените от външния свят замъци на сприхавите старци Виланд и Бекфорд, но отново съм се отказал, защото тя нямало да знае кои са Виланд и Бекфорд, а подпитванията ѝ щели да ме обрекат на поне половинчасово обяснение.

– Интересно – казала Катинка. – Ти… Прощавай за въпроса, но уверен ли си, че си съвсем в ред? Имам предвид психически?“.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 762
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Съб Юли 29, 2017 12:41 pm

В е-енциклопедията „БГ-Фантастика“ е представен
като писател, фантастолог, активен фен, издател, със-
тавител и художник. Името му е АТАНАС П. СЛАВОВ
и днес навършва точно седемдесет години. Честито!



ОТ ВИСОКИ КУЛИ

Гледай от високи кули
и тогава ще предусетиш пътя.
М. К. Чюрльонис

Хайде сега – както казват някои от нашите „печени“, „супер“ и „топ“ журналисти – да върнем лентата назад.

През един действително хубав ден неколцина млади-зелени автори се качихме на самолета за Бургас. Било е в разгара на соцепохата, през тъй далееечната 1970 година; ние членувахме в клуба-семинар „Златното перо“ (създаден към списанието легенда „Космос“) и за сметка на редакцията отивахме да погостуваме на друга сродна формация, пуснала отскоро коренчета в Черноморието ни.

Става дума за южната „Тера Фантазия“, която според нейния основател се явява първият у нас истински, феновски, стопроцентов клуб на въображението.

След двустранното литературно четене, прозвучало в Младежкия дом, вече бе паднала нощта. И ние поехме из нея, придружавани от големи обеми мек, миролюбив мрак и пъстрооко намигащ неон. Нейде по пътя към хотела се заговорихме с Атанас – отеца основател на клуба, харесахме се някак интуитивно и той ме покани у тях да продължим приказката си. Помня, че събеседвахме дълго-разпалено на неговия таван (на централния булевард „Първи май“), украсен с взводове книги и разни папки с изрезки от родния или съветския печат.

После домакинът ме нагласи да пренощувам там; преди обаче да допра възглавницата, аз намерих сред папките един нов за мен разказ от любимия ми Шекли, изгълтах го и заспах с усещането за вълшебство. Вълшебство не само в прозата на маестрото, но и в моя разлистващ се живот, който ми поднасяше такива интересни запознанства...

Много и всякакви на вкус и цвят води изтекоха оттогава. Атанас П. Славов от Бургас наистина порасна до емблематично име в нашата – че и в европейската! – фантастика, ала взаимното ни духовно привличане все така не е угаснало. Доказателство за това е интервюто по-долу, което започнахме на тавана му в „Лозенец“ (ех, тоя човек пак е като във висока кула – съдба!) и довършихме в малкия китайски ресторант с панда на визитката си. Начевайки с т.нар. пролетни рулца, мога да изредя какво си поръчахме, но забелязвате ли, че се въздържам да правя сравнения между тогавашната и днешната социална картина?

Александър Карапанчев: Да тръгнем от въпроса кога и как всъщност фантастиката те хвана в своята разкошна мрежа?

Атанас П. Славов: Първият отговор ме хвърля в баналното – ОТКАК СЕ ПОМНЯ. Имам смътна представа за детски книги, четени по-рано, обаче светлината на другата възможност засия истински пред очите ми с двата романа „Мъглявината Андромеда“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Прочетох ги в оригинал, като учех руския от движение, без да запаметя дори и едно граматично правило: беше само текст, от който не можех да се откъсна. Така и не усвоих руската граматика, защото щом стигнах до прогимназиалното ѝ изучаване, никой даскал не съумяваше да открие пълното ми граматическо невежество зад съвършеното владеене на езика до най-идиоматичното му ниво. (Тъкмо този език ми даде достъп до голяма част от световната фантастична литература, каквото и да си говорят сегашните русофоби.)

Може би това е като при пиленцето, което взема за „мама“ първото живо същество, мярнало се пред погледа му, ала за мене фантастиката стана главното в живота. Овладял съм професионално поне пет занаята и при някои от тях постигнах сериозни успехи, обаче винаги съм вършил всичко в името на ФАНТАСТИКАТА.

Александър: На едно място Стефан Цвайг пише (нека да цитирам), че само там, където бива много насърчавано, изкуството дава много, и посочва за пример музикална Виена. Е, добре, в България фантастичният жанр страда ли от липса на обществено насърчение и какво може да се предприеме в тази област?

Атанас: Разбира се, Стефан Цвайг си е прав, но у нас определено не е Виена. Нашите фантасти не просто не са стимулирани, те направо са стопирани! В момента според мои критерии имаме дузина първокласни писатели на фантастика, които са на световно равнище. Обаче масовият български читател, верен на своя „вътрешно-имиграционен синдром“, предпочита да се пробва с коя да е преводна книжка, отколкото да отвори нашенски автор на въображението. Защото поредната книга с етикета „Бестселър“ му дарява временната илюзия, че не е в „тая страна“, че участва в международни игри, че е – виждате ли – „световен човек“... Тъй че истинско фантастично събитие е развиващият се талант на тези наши писатели фантасти. Тяхната поява и напредък не са благодарение на..., за каквото споменава Цвайг, ами „Въпреки! Въпреки! Въпреки!“.

Атанас П. Славов е единственият българин, в чиято сметка има три награди Е в р о к о н: 2003 г. (в категорията „Най-добър фензин“ – за списание „Фентернет“), 2004 г. (в категорията „Най-добър популяризатор“) и 2015 г. (в категорията „Най-добро периодично издание“ – за алманаха „ФантАstika“)

Изображение

Александър: От какво се подхранва твоята изострена чувствителност към фантастиката, която моделира по най-различни начини бъдещето на човечеството?

Атанас: Ние живеем в свят, където почти всички тенденции – продължени механично! – пораждат представата за катастрофа. Обединени заедно, те създават и непреодолимото усещане за бъдеще, което носи у себе си някакъв постоянен разпад (нещо като перманентната революция на председателя Мао). Да пишеш днес антиутопия е въпрос на трудолюбие, а не на богата творческа фантазия.

Неслучайно хиляди талантливи писатели, художници и кинодейци изградиха внушителни визии на такова мрачно бъдно, като едва не го узакониха. Но това на практика не е нищо повече от едно отреагиране на Изкуството, каквото то е правило през цялата човешка история! Сигурен съм, че фантастиката би трябвало да отиде по-нататък и да не забравя пионерското си проникване в територията на същински новото.

Сега истинската интелектуална сила и смелост на плодотворния талант се концентрират в търсенето на формите за ИЗХОДА. Храбростта е да допуснеш, че Човешкият дух може да намери пътя си към по-високото ниво; интелектът е да го разбереш, а пък дарбата – да го защитиш художествено.

Без готови идеологии, митологеми или религиозни догми! Говоря за решението на задачата, наречена Кризисно Съвремие. Решение, което ще доведе до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството...

Да, аз обичам да чета и искам да пиша истории, посветени на това търсене. Произведения, които със своята художественост и моделираща мощ ще защитават нови светове от този вид. Проза, поезия, изобразително изкуство, филми, музика, статии, дискусии... Убеден съм, че подобен прогрес може да се реализира основно по два начина:

1. Чрез сюжетите за съдби на хора и общества, дирещи изхода от кризата на днешния ни свят; чрез образите на учени и мислители, напипващи в мрака на неизвестното пътища към вече описаната цел; чрез приключенията на личности, въвлечени в тоя спирален процес и постепенно разбиращи смисъла му.

И 2. Чрез изграждането на герои и по-големи групи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото – вътрешната свобода в клетката на социалната несвобода – без ескапизъм, без фанатизъм или аскетизъм. Чрез технологии, които водят до освобождаване от опредметяването и разкриват етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Чрез непротиворечиви, реалистично обрисувани общества на бъдещето, където ВСЯКА личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да бъде зависима или притежавана от друга. Посредством фентъзи или пък алтернативни светове, в които това условие е постигнато.

Александър: Ще ни кажеш ли тогава кои са твоите най, ама най-любими герои от Н. В. Фантастиката?

Атанас: От Стругацки – Румата Есторски в „Трудно е да бъдеш бог“ и техният човек на бъдещето Горбовски; после от Ефремов – Дар Ветер и Фай Родис от романите му за тъй далечното бъдно; ученият Симагин от трилогията на Вячеслав Рибаков (ей, да не се бърка с писателя реалист Анатолий Рибаков!)... Ще продължа моя почетен списък с Олми от „Вечност“ на Беър; с Тенайн, подвизаващ се в Стърджъновата новела „Вълшебниците от Ксанаду“; и с Безсмъртния на Зелазни... В този дух не бих желал да пропусна певицата Марта Матева, създадена от Величка Настрадинова.

П р о д ъ л ж е н и е т о ●● с л е д в а !
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 762
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Пон Юли 31, 2017 10:49 am

ОТ ВИСОКИ КУЛИ (2)

Александър: Ти имаш подчертан вкус към т.нар. езиково инженерство, чиито словосъчетания понякога са извънредно любопитни – да речем, заглавието ти „Мигновечност“. Искам сега да ни подбереш един букет от такива твои образци, става ли?

Атанас: Макар в Полуречника ми (попълван повече от 25 години) 600-те думи да са групирани по азбучен ред, всъщност те са от най-различни породи – пряко-сатирични, интелектуално-научни, гротесково-абсурдистки. Ето ви по няколко от трите упоменати вида.

А. Сатирични: бюрокраста, командиригент, безграмотане, кретендент, далаверност и накрая нещичко за нашего брата фантаста – въображаба.

Б. Интелектуални: сладкоумен, въобщество, антилигенция, анатематика, жертворчество, икономистика и демонокрация.

В. Абсурдистки: стоматологика, съоръженен, абракадарба, арбитурчин, възхимущение, организадник и чукундуравенство.

От дъжд на вятър от такива нà словеса съставям цветисти изречения.

Александър: Някои хора твърдят, че фантастична (като жанр де) поезия изобщо не съществува... докато противниците им са точно на обратното мнение. Ти как гледаш на този стихотворчески казус?

Атанас: Няма казус. Бъркотията идва от факта, че голямата поезия има изключително сродство с въображението. На подобен въпрос аз винаги отговарям с перифразата по Клаузевиц: „Фантастиката е продължение на поезията с други средства“. Стиховете „своеволно“ сглобяват късове от пространството и времето в съседни редове, без да им трябват звездолети и хрономашини – тоест без да се мотивират преходите и скоковете, както правят фантастите.

Моя любима поетеса е Емили Дикинсън и нейно стихотворение ще можете да прочетете в бъдещия ми роман – всеки ред е заглавие на една част от историята ми:

1. Аз обитавам Вероятността
2. По-хубава къща от Прозата
3. Със по-многобройни врати
4. И по-широки прозорци
5. Тук стаите са като кедри
6. А работата ми е тая
7. Да разперя тесните си ръце
8. И да прибера рая

Как би било възможно туй, ако фантастиката и поезията не представляваха някакво цяло?

Александър: Българският фантаст интересува ли се от своя народ, или минава встрани от болките и радостите му?

Атанас: Българският фантаст си е български фантаст, който пише на един много рядък език, и няма начин да бъде извън това. Аз лично имам най-малко текстове, посветени директно на нашенското, но мнозина талантливи БГ автори (като моя фаворит Николай Теллалов в четирилогията си „Пълноземие“ и в „10-9“) правят истински пробив в образа на ФАНТАСТИЧНИЯ българин. И тук не става дума за някой хумористичен „хомо потурус“, какъвто често рисуват родните ни сатирици, ами за действително ярък индивид – пряк участник в планетарни и космически събития. Силни пера в подобен аспект са Йоан Владимир и Андрея Илиев, повече обърнати към нашия фолклор.

●● Към предстоящия сборник, съставен от Атанас П. Славов „Фантастивал в Европолис“
(визитна картичка на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“).
Компютърната графика, разбира се, е дело на нашия юбиляр –

Изображение.

Александър: Кой е по-важен за тебе в сферата на фантастиката – светът на идеите или пък светът на човекознанието?

Атанас: Това е класически въпрос капан, съчинен в по-стари времена. В него под идеи се разбират научнофантастични измислици, а под човекознание – изследване на човешката душа и общественото поведение. На което и да даде предимство фантастът, винаги ще се изложи. Ако е първото, следва: „А-хаа, ти си технократ, не правиш литература“. Ако е второто: „Е, тогава защо не си обикновен писател реалист?!?“. Ала днес тези две насоки, противопоставени в двубой, все по-често се сливат по твърде интересен начин във фантастичната ни действителност... или поне за мен е така.

Разработката на идеите за човекознанието е едно от най-силните направления в Жанра и, бих казал, главно направление на търсене. Все повече фантасти разполагат в центъра на произведенията си модела на човешката личност в преобразяващия се свят. И на още повече хора им става ясно, че историческият човек се е изчерпал и при новите технологични възможности, които сам е създал, ще бъде принуден да се промени. Следователно основният въпрос е какво от себе си ще вземе по-нататък и какво ще захвърли насред бунището на историята. Да, бидейки територия на мисловния експеримент, фантастиката все по-страстно се занимава с този избор...

Дори във фентъзито, възникнало като ретро реакция на прогреса и повтарящо за хиляден път уютната черупка на феодализма, вече по-начесто се прави тъкмо това. Във вълшебствата на маговете все повече се виждат техно ограничения, закони и правила; в заклинанията все по-лесно разпознаваме работата с оперативни системи плюс визуални интерфейси, а безстрашните герои с мечове все по-активно решават реални социални проблеми или се изправят пред истински социални процеси... Така че отговорът ми в случая е – ИДЕИТЕ ЗА ЧОВЕКОЗНАНИЕТО са най-важни за мене.

Александър: Макар без класическите бои и палитра, в последно време ти се изявяваш и като художник на въображението. Любопитно ми е как и защо се стигна до подобна метаморфоза?

Атанас: Не храня претенции да съм художник в ортодоксалния смисъл на думата. Пък и ако ще ме наредят до множеството фабрикатори на неразбираеми кошмари, пълнещи модерните галерии – не бих искал. Казано просто, от години (докато чета литература или гледам кино) получавам свои виждания за облика на нещата, за скритата същност на света, букет от образи, за който нямах умения да го сторя видим за другите. Сега, с помощта на компютърни изразни средства, успях да постигна това и изпитвам голямо удоволствие да го споделям със себеподобните. На няколко изложби се убедих, че има немалко хора, възприемащи мирозданието по тоя начин.

Можете да се „докоснете“ до моите картини на интернетския адрес: http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%9F._%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2.

На онези, които ще познаят фрактали в изходния материал на графиките ми и ще кажат: „Че той, компютърът де, си ги генерира самичък, за какъв автор говорим?!?“, ще отвърна с любимата поговорка на скулпторите: „Тя, статуята, си беше вътре в камъка, аз само махнах излишното...“. И аз така – картините си бяха вътре в хаотично генерираните фрактали, аз само махнах излишното. Е, и прибавих нужното :D.

Александър: Днес, след като успешно си прескочил бариерата на твоя 60-годишен юбилей, какви бъдещи планове градиш – в живота и в изкуството?

Атанас: Преди всичко трябва най-после да завърша поне първата част от моя роман, за който споменах по-горе. Работя над него повече от петнайсет години. По замисъл той ще представлява мащабна картина на всепланетните изменения при събуждането на колективния планетарен разум. Великолепна седморка от човешки съдби ще пронизва събитията. Всеки търси мястото си, а намира Цялото. Показват се стапянето на границите при познатия съвременен човек и издирването на новите закони, които оформят новите личности. Смърт на държавата; мъчителните уроци на истинската, ужасяваща свобода. Никой вече не може да живее по биологична инерция и следва да се научи... да се научи да разбира и избира.

Александър: Накрая искаш ли – на фона на все по-„хищните“ електронни медии – да очертаеш една прогноза за близкото бъдеще на отечествения ни фендъм, който обединява любителите на фантастиката?

Атанас: Тук всъщност няма нищо фантастично – то си е социален процес, но по отношение на такива процеси аз съм суров реалист. Навярно ще се задълбочава онова, което се случва с нашите клубове през последните десетина години: тоест увеличаване на процента фенове, които приемат фантастиката като средство за „кефене“ и се дразнят, когато някой твърди, че тя поставя Големите въпроси на изменящия се свят. Пазарът у нас е залят с четиво на бягството от действителността, внушаващо, че разумът е безпомощен срещу непреодолимата „тъмна природа на човека“, писано от талантливи литератори и поради което хипнотично-убедително – възможна е, виждате ли, само победа на егото или любовта и т. н.

Тази фантастика съответно формира своите привърженици. Вероятно българският фендъм окончателно ще изпадне до нивото на световния – конвенти, където главният гъдел е в това да си пиеш бирата със себеподобни четящи и „кефещи се“ от същите книги и герои. И да бъдеш скрит под полата на феодалната си баба... Иначе нито дума за реалния свят навън, за неговите разтърсващи изменения!

Кой знае, дано не съм прав.

Александър: Хм... Стари ми приятелю Атанасе, преди да се разделим по живо-по здраво, дали да не се изкефим на още един джин плюс салата от соеви кълнове?

Срещата осъществи: Александър КАРАПАНЧЕВ

● Първа публикация в:
Атанас П. Славов, Мигновечност. –
Разкази и новели. – София: Аргус, 2007 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 762
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Нед Ное 19, 2017 11:47 am

Изображение

„Усещах се като звездолет някъде далеч, далеч...“

Преди броени месеци черната перла Карл Люис получи международното почетно звание „Легенда на атлетиката“. Може би ще дойде време за подобна титла и в нашия жанр. Тогава АЛФРЕД ВАН ВОГТ ще има достатъчно основания да бъде поне сред номинираните за „Легенда на фантастиката“ през това столетие. Писател с дръзко и неизтощимо въображение, създал обемисто творчество с не едно еталонно заглавие, „Гранд Мастър“ със завидно житейско и литературно дълголетие (роден е в Канада през 1912 година)… Нима е малко изреденото дотук? Нека прибавим още любовта на многобройните фенове по света, понеже те не забравят патриарха от „златното поколение“ американски фантасти. За да научим повече за този автор, публикуваме негово интервю, което е дал на Кристофър ЕВАНС.

– Господин Ван Вогт, кога за първи път се заинтересувахте от фантастика?

– Беше в началото на 20-те години. Тъкмо започвах да чета английското списание „Чамс“, където се печатаха доста странни ескизи за деца, които всеки ден отиват да учат на Марс. Сега ми се струва някак неестествена мисълта, че всички те са ходели по такъв начин на училище, но по онова време възприемах тая картина напълно нормално.

– През онзи период литературата на въображението се е намирала в депресия, нали?

– Истинска фантастика в САЩ нямаше, докато през април 1926 година Хюго Гернсбек не почна да издава своите „Амейзинг Сторис“. Аз почти веднага се зачетох в това списание и открих, че то е пълно с възхитителни произведения на куп таланти. Говоря за Едуард Елмър „Док“ Смит, да речем, чийто роман „Космическата чучулига“ с един скок разшири цялото пространство на жанра. Смятам, че неговата по-късна серия „Ленсмaните“ никога няма да бъде надмината. Знаете ли, той бе висококвалифициран учен, доктор по химия, който работеше на щат – ако щете, вярвайте! – във фабрика за пирожки. Когато правите храна в огромни количества, всичко трябва да е издържано на строго научно равнище. Е, „Док“ Смит беше човек, на когото можеха да прекъснат отпуската, за да определи защо прекрасното тесто се разваля. И той се трудеше така ден след ден, като същевременно пишеше своите изумителни книги.

– Разбира се, и други първокласни учени са опитвали перото си във фантастиката...

– Да, тази област ги привличаше. Във всеки случай притегателен център за тях бяха „Амейзинг Сторис“ през ранните години. После списанието беше продадено на нов издател, а пък редакторът, сменил Гернсбек, се оказа тъпанар. Щом казвам „тъпанар“, имам предвид, че той бе толкова глупав да не вярва в космическите полети! В резултат аз се разочаровах и дълго време изобщо не четях никакви фантазии.

– Отрекли сте се от любимото си „лакомство“?

– Кризата продължи чак до 1938 година, когато ми попадна брой от „Ъстаундинг Сайънс Фикшън“. Намерих го на една сергия за вестници и романчета. Лениво го прелистих без особена надежда, сетне подхванах разказа „Кой е там?“ от някой си Дон А. Стюарт. След като го изгълтах до половината, бръкнах в джоба си и купих списанието. Бях тъй въодушевен, че написах на редактора Джон Кембъл, поздравявайки го с публикуването на такива забележителни автори като този Д. А. Стюарт. Тогава действително не знаех, че това е псевдоним на самия Кембъл. Дори в послеписа предадох накратко идеята за собствен опус.

– И получихте ли отговор?

– Ако не ми бяха отвърнали на възторженото писъмце, моята кариера във фантастиката едва ли щеше да потръгне. Но Джон Кембъл излезе коректен и ми съобщи, че хрумването му е харесало, като предложи да го разгърна в разказ. Той завършваше с думите: „Уверен съм, че при вас се усеща някаква атмосфера“. Аз веднага се досетих какво подразбира маестрото, понеже от известно време вече давах някои неща от изповеден тип на списание „Тру Стори“.

– Ще ни разправите ли повечко за тоя ранен период от вашата биография?

– Тогава пишех разкази за обикновени хора, предимно жени, и поднесени от тяхната гледна точка. Да речем, първият текст, който продадох там, се наричаше „Аз съм живяла на улиците“. В него се говореше за девойка, изгонена от стаята си през годините на депресията. Наложило ѝ се да спи по градинските пейки. Всяко изречение в подобни творения трябваше да бъде емоционално наситено. Вие не можете да кажете: „Тя живееше в дом № 1234 на Браун Стрийт“, защото тази фраза звучи твърде сухо. Хватката бе да напишете: „Винаги, когато момичето си спомняше своята стаичка в дом № 1234 на Браун Стрийт, в очите му напираха сълзи.“ И със същия маниер – до края. Това ме накара да уча владеенето на думите, да използвам сбит, точен език. Разбира се, усвоената вече техника приложих и в опуса за Джон Кембъл. Озаглавих го „Гробницата на чудовището“.

– Цените ли го все още?

– Той и досега ми е от любимите работи. Там става въпрос за твар от друга вселена, която трябва да намери някого на Марс, за да ѝ отключи древния склеп-затвор. Налагаше се човекът да бъде математически образован, понеже шифърът на ключалката се основаваше на абсолютно просто число. Макар такова число всъщност да няма, аз по фантастичен начин го „изобретих“…

– Бяхте ли удивен, че харесаха разказа ви?

– Не, защото знаех: получило се е добре. Бях съчетал подходяща атмосфера с любопитна ситуация и поради някои лични съображения изпратих ръкописа, указвайки адреса на приятелката си. Ето че веднъж в 9 сутринта, когато още спях, тя ми позвъни. Каза, че „Гробницата“ е приета, дори има чек от редактора. Това беше велик момент при избора на моя път и не последният фактор да се оженим с Една Мейн Хъл.

– По-късно как се разви вашата кариера на фантаст?

– Първата ми по-голяма изява бе романът „Слен“. Написах го, докато работех към Департамента по национална отбрана в Отава през Втората световна война…

– Тази книга се занимава с мутанти, но също и с телепатия. Защо се насочихте към такива теми?

– Подир войната, и особено след като бе изпробвано атомното оръжие, се появиха доста разкази за промени от всякакъв вид. „Слен“ обаче беше сред „пионерите“, изцяло посветен на новите загадки, пък и излезе малко по-рано. Аз измислих Хомо сапиенс с различен мозък, двойно сърце и правдоподобни телепатически способности. В последна сметка романът се превърна в нещо като класика. Просто хората „кълвяха“ на обещаните мутанти, които ги превъзхождат умствено, ала се оказват разколници и попадат под ударите на безмилостно преследване. Навярно тук трябва да добавя, че по онова време започнах да строя сюжети, използвайки т.нар. от мен сънотворен метод.

– Ще го обясните ли по-подробно?

– Аз нарочно се опитвах да проверя: не мога ли да прехвана някакъв материал от нощното подсъзнание, защото винаги съм усещал, че в него се крият невероятни запаси от творческа активност. Уви, сутрин ние страдаме от съдбовна амнезия, тоест разбираме, че сме загубили нещо интересно, посетило ни в леглото. Затова реших да се будя на всеки час и половина, ловейки съня, така да се каже, в действие. Много забавно е, че неотдавна учените са установили – на мозъка ни е присъщ ритмичен цикъл, при който съновиденията следват през 90-минутни интервали. Ето че по странен начин се оказах пионер и в тази област.

– Когато започнахте да изпробвате своя метод, той донесе ли плодове?

– Ще ви дам характерен пример. Харлан Елисън, когото критиците наричат „черния звяр на американската фантастика“, ме помоли да напишем заедно разказ за сборника „Партньори по чудо“. Предложи ми да съчиня началото, средата и края, а после той ще запълни междинните пропуски. Така Харлан довършваше за тая си антология творбите на 14 автори. Попитах го дали има заглавие за мен. „О, да – отвърна, – то съвсем наскоро ми хрумна. Докато бях на конгреса в Сейнт Луис, чух да казват: „Някои асансьори в хотелите се обслужват от хора оператори.“ Определението ме заинтригува и без усилие го запомних…“ Съгласих се, че това „Хора оператори“ е направо превъзходно заглавие и му обещах някога да го използвам.

– Е, сдържахте ли думата си?

– Още през същата нощ, събудил се след първите 90 минути, аз се замислих какво всъщност означава подхвърленото ми от Харлан название. После отново съм заспал. Минаха няколко нощи като тази, сетне изведнъж се стреснах насред кошмарен чувствен сън. Усещах се като звездолет някъде далеч, далеч в пространството – и то, забележете, с един човек на борда. Интересно, нали? Бързо оформих цяла поредица от други впечатления. Тук се включваше идеята, че самият звездолет изпълнява ролята на началство, а космонавтът е просто негов обслужващ персонал въпреки волята си. От всичко това се роди разказ, който продължавам да харесвам. Естествено, че го озаглавих „Човекът оператор“.

– Господин Ван Вогт, и вашата съпруга пише фантастика. Понякога не възникват ли проблеми между вас?

– Не, в случая става дума за преимущество, защото тя може винаги да ме попита как преценявам нейните работи на всеки етап. С мен се получава абсолютно същото. Жена ми се труди много бавно и предпочита творбата да бъде цялостно обмислена, преди да я напише. Виж, това не е моят метод. Аз съчинявам епизод оттук, сценка – оттам. Така, да речем, съм придвижвал и по пет романа успоредно. Бях способен да отделям четири часа дневно за книгата, която трябваше да бъде завършена първа, но после се изхитрях да „открадна“ час-два за всяка от другите в чекмеджетата ми. Навремето по такъв начин пуснах цяла серия романи, които бяха приети достатъчно добре от публиката.

Бележка и превод: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: Алфред ван Вогт. Космически хищници. – Роман. – Библиотека „Ф а н т а с т и к а“ № 033. – София: Аргус, 1998.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 762
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 4 госта

cron
Общо на линия са 4 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 4 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 4 госта