Литература и други изкуства

Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Всичко за изкуството

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот Nasko » Чет Фев 15, 2018 11:20 pm

На 15 февруари 2018 г. руският фантаст Владимир Савченко щеше да навърши 85 години. Неговата книга „Да откриеш себе си“ беше любим роман в ранния клуб по прогностика и фантастика „Иван Ефремов“. Спомням си, в едно писмо-обръщение до писателя, което писахме няколко души, незабравимият ни поет Сашо Бурмов написа стиховете вдъхновени от романа, които по-късно влязоха в поемата му „Водевил“:

„Не виждам нищо, всичко се върти
и не поезия и не видения
а в някакво четвърто измерение
със тебе Свят отново сме на Ти...“


Авторът сам го преведе на руски:

„Я ничего ни вижу — смазаны черты,
и не поэзия и не видения,
в каком ни будь четвертом измерении,
с тобой Вселенная, опять на ты...“

Савченко беше не само изкусен разказвач, но и мощен, оригинален интелект. Хипотезата му „Мир перед точкой закипания“ предстои да бъде оценена от кследващите поколения, които ще се сблъскат с описания там феномен.

Ето някои мисли на Савченко:

«Настоящая фантастика пишется не на русском, английском, немецком, французском и т.п. языках. Она пишется на Языке Мысли».

«На Западе фантастику преподают в вузах. По-настоящему, надо образовать в наших Академиях наук отделения НФ – с избранием по нему действительных членов и членов-корреспондентов. По влиянию на умы, по вкладу в интеллектуальную жизнь общества фантастика весит больше физики или химии».

«Сама сильная сторона научной фантастики – созидательность: большая часть выдуманного рано или поздно становится реальностью. Реализм же — лишь отражательность».

«Сильный побеждает силой. Слабый – низостью, приспособленчеством. Силу ограничивают законы, инерция масс, гасят взаимосвязи. Приспособленчество не ограничено ничем. Подлец не закроет собою
амбразуру – и останется жив».

«Русские живут беднее других не только потому, что скудна земля, суров климат, и не потому, что ленивее, – а совестливее других. Часто поэтому и пьют. Сейчас время не только бессовестных людей, но и бессовестных народов».

«Прогрессивное развитие человечества и его количественный рост, — если смотреть с позиций Земли как разумного существа, — имели смысл только до тех пор, пока благодаря этому был прогресс в постижении Вселенной со стороны этой планеты. Но сейчас это дело … не сказать, чтобы прекратилось, — но скособочилось. Подавляющее число людей в нем не участвует, оно утоляет свои растущие потребности – и этим людям всё равно: плоская Земля, квадратная или какая-там ещё, где она находится и куда летит. Такое человечество планете не нужно: скотов на ней и без него хватает».

«Испытание дерьмом, которое сейчас проходит наше общество и народ, — страшнее и серьезнее испытаний огнем, огнем войн и революций. В нем труднее остаться человеком».
Nasko
 
Мнения: 307
Регистриран на: Вто Яну 14, 2003 3:24 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Мар 10, 2018 9:29 am

Днес е рожденият ден на Агоп Мелконян


ДА НАПРАВИШ „МАШИНА ЗА ИСТОРИИ“

Слово от alexandrit, прочетено на премиерата

Като един от хората, работили по тази книга, аз, разбира се, съм пристрастен. Ето защо ще се опитам да овладея суперлативите, които напират в мен, и ще се огранича с една, така да се каже, обективна, познавателна информация, опряна върху езика на цифрите.

(Да, разкази от тая книга аз няма да преразказвам – първо, защото не обичам да преразказвам, и, второ, защото хич, ама хич няма време за това.)

1/ И тъй, през 1964 година излиза „Човекът, който търси“ – първият сборник с разкази от български фантасти.

През 2003 година (тоест след четири десетилетия) библиографът Евгений Харитонов посочва в книгата си „Бoлгария фантастическая“, че сборниците с български разкази са вече 30, като – забележете! – 12 от тях са се появили на чужди езици. Два въпроса в скоби: днес в коя държава ни превеждат сборниците/антологиите и... и защо впрочем не ни превеждат?

А колко са сега БГ сборниците, един Господ знае. 50... 80... 100 или отгоре – не се наемам да посоча конкретно число.

Между всичките тия книги своето достойно място зае неотдавна и антологията „Машина за истории“ (издателство Litus, февруари 2017).

2/ Съдържанието на тази антология е събирано в продължение на пет години, 2012-2016 – чрез петте издания на конкурса за кратък фантастичен разказ „Агоп Мелконян“. Някъде в интернет се посочваше, че общото число на получените разкази е 800, което означава, че нашата „Машина“ е разполагала с най-много материал за селекция в сравнение със сродните издания.

Изображение

3/ По мои скромни сметки във въпросната антология участват около 40 автори. Как така, ще попита някой, как 40? Ще поясня как. Започвам с художника на корицата Петър Станимиров, продължавам с моето встъпление и с предговора на Ана Хелс, който по същество е едно вдъхновено, бликащо от метафори есе. След това идват 26-имата автори на разкази. Веднага след тях се нареждат послесловът на Едуард Мелконян и думите на признателност от Петър Тушков.

Ами да, естествено, че тука влизат и петимата автори на спомени за Агоп Мелконян (впрочем единият текст е интервю). Влиза и художникът на илюстрациите – Калин Николов. И накрая идва колегата Велко Милоев, който също е написал красив текст, поместен на четвърта корица и прочетен от безброй очи, казано метафорично.

И ето, точното число на авторите тук става 38.

4/ Интересен е и възрастовият диапазон на дамите и господата белетристи: най-възрастният участник в „Машината“ е роден през 1958, а пък най-младият – през 1997 година. Отново диапазон от четири десетилетия! Да не пропусна, че за всеки автор има кратка биографична справка, направена чрез анкета.

5/ И тъй като в конкурса няма специални жанрови и тематични ограничения, съдържанието на „Машината“ предлага и Научна фантастика, и Фентъзи, и Хорър – тоест по нещо от трите кита, върху които се крепи Супержанрът на въображението.

6/ Но моето днешно представяне няма да е пълно, ако не кажа, че в основата на този конкурс и на тази антология стоят две доказано добри сили – списанието „СБОРИЩЕ НА ТРУБАДУРИ“ и семейство АГОП МЕЛКОНЯН.

Точно така, Агоп Мелконян, който през краткия си живот успя да направи наистина много за младите в ония години автори на фантастика и за когото е време да чуем някои кратки слова...

(... Е, да, като на един от редакторите и съставителите ми се искаше да кажа два-три суперлатива относно „Машината за истории“, ала нека все пак се въздържа. Първо, аз не пиша приятелски отзив в Goodreads и, второ, надявам се, че все някой след малко ще намери още по-точни и по-топли думи за нашия сборник. Благодаря за вниманието.)

23 март 2017, Мраморно фоайе на Столичната библиотека


Първа хартиена публикация в: алманаха „ФантАstika 2017“ – София: ДБФ „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“, 2018 г. (http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27352&rb_v=viewtopic)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Мар 22, 2018 6:33 pm

Изображение

Струва ни се, че настъпването на новата пролет
е достатъчно добър повод, за да направим и електрон-
на публикация на текста, който виждате по-долу:

ТВОРЧЕСКИ ОТЛИЧИЯ ЗА ЧЛЕНОВЕТЕ
НА ДБФ „ТЕРА ФАНТАЗИЯ“

___________________________________________________

Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ присъжда на изтъкнати свои членове творчески отличия за постижения в богатото жанрово разнообразие на фантастиката. Това са майсторски свидетелства за трайни успехи в някое направление.

Титлата „Майстор“ тук няма нищо общо с американската награда Grand Master, която е признание за световна популярност. При нас става дума както за вътрешно-гилдийна номинация, така и за стимулиране развитието на авторите и дейците на фантастичния фронт в България.

Отличията, които се съпровождат с цветна грамота, са връчвани или само обявявани на Фантастивалите, проведени в Националния музей „Земята и хората“ през 2011 и 2014 г., на сбирката „12.12.2012 година“ и на Булгакон 2015 от председателя на Дружеството Атанас П. Славов. Последното обновяване на списъка е от миналата година. Тук за първи път подреждаме всичките отличия на едно място и ги публикуваме на хартия.

П и с а т е л и:

Майстор на фантастичната притча и поезия – Александър Карапанчев

Майстор на фолклорното фентъзи – Ангелина Илиева (Йоан Владимир)

Майстор на етическото фентъзи – Антон Фотев

Майстор на сюрреалистичната фантастика – Вал Тодоров

Майстор на космическата фантастика – Валентин Д. Иванов

Майстор на хуманния киберпънк – Георги Малинов

Майстор на социалния хорър – Георги Христов

Майстор на толерантното бъдеще – Григор Гачев

Майстор на екшън фантастиката – Елена Павлова

Майстор на хуманитарния киберпънк – Иван Попов

Майстор на приключенската фантастика – Любомир Николов-Нарви

Майстор на психологическата фантастика – Любомир П. Николов

Майстор на социалната фантастика – Мартин Петков

Майстор на научната фантастика – Николай Теллалов

Майстор на фантастичния разказ – Ценка Бакърджиева

Майстор на авангардната фантастика – Янчо Чолаков.*
____________________
* През септември 2017 г. на Христо Пощаков бе връчено свидетелство за Майстор на приключенската НФ
и издаването на българи в чужбина
. – Б. аlex.


Х у Д о Ж н И ц И:

Майстор на космическата живопис – Димитър Янков

Майстор на фантастичната графика и илюстрация – Калин Николов

Майстор на сюрреалистичната графика – Пламен Семков.**

ооооооооооооооо
** ПОВЕЧЕ от художниците на Дружеството тук – http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A1%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%A5%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8#.D0.A1.D1.8A.D1.81.D1.82.D0.B0.D0.B2


ИЗДАТЕЛИ И СЪСТАВИТЕЛИ:

Майстор на фантастичната библиотека – Венециян Тодоров

Майстор на фантастичното редактиране – Вихра Манова

Майстор на Фантастичното читалище*** – Георги Недялков

Майстор в издаването на български автори – Емануел Икономов

Майстор на поредицата „Българска фантастика ХХI“ – Иван Крумов.


П р е в о д а ч и:

Майстор на фантастичния превод – Владимир Зарков

Майстор на англоезичния превод – Калин М. Ненов

Майстор на рускоезичния превод – Светла Йосифова

Майстор на фантастичния превод – Светлана Комогорова-Комата.


М у З и К а Н т И:

Майстори на фантастичната песен – Атанас Стоянов и Светла Стоянова.
____________________
*** Става дума за сайта http://scifi.nickmch.info/, в чието създаване и попълване важна роля имат още двама дейци – Николай Чолаков и Златко Петков. – Бележка на съставителя Атанас П. СЛАВОВ, който е и автор на горния текст.

Първа публикация в: алманаха „ФантАstika 2016“. –
София: Дружество на българските фантасти „Тера Фан-
тазия“ и издателство Artline Studios, 2017 година.

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Май 04, 2018 9:02 am

Изображение

Една година от първата в България
кръгла маса, посветена на жанра хорър


Вестник „Минаха години“ е един от най-тиражните български седмичници. В своя 22 брой от 29 май т.г. вестникът пусна редакционна статия, подготвена въз основа на информация от форума на клуб „Иван Ефремов“ и допълнения от интернет. Сега я препечатваме с любезното разрешение на редакцията:

НАРОДНИТЕ ПРИКАЗКИ ИЗПРЕВАРВАТ
С ГЕРОИ ЧУДОВИЩА ПИСАТЕЛИТЕ


Пейо Яворов писал страшни стихотворения,
от които те побиват тръпки


Наскоро Софийският университет „Св. Климент Охридски“ бе домакин на кръгла маса на тема „Жанрът хорър в българската литература“. Срещата организираха Институтът за литература към БАН и катедра „Теория на литературата“ в СУ. Проф. Николай Аретов влезе в ролите на ръководител на дискусията и на един от участниците в нея. В събитието, проведено в конферентната зала на университета, се включиха учени, преподаватели, писатели и др.
След уводните думи на проф. Аретов членът на софийския клуб по фантастика и прогностика „Иван Ефремов“, писателят Александър Карапанчев, изложи причината за организирането на кръглата маса: тезата на Иван Атанасов (Deadface), че страховитата литература дебютира на българската сцена едва през 90-те години на XX век, предизвикала разгорещени спорове в последно време.
От своя страна Карапанчев посочи за родоначалници на този жанр тримата писатели диаболисти – Светослав Минков, Владимир Полянов и Георги Райчев, публикували творбите си в периодичния печат и в самостоятелни книги през 1920-23 г. Българският диаболизъм е

рожба на ужасите от войната

и временно увлича само споменатите трима автори. Поради трезвото мислене на българина и особено трудния начин на живот на народните маси литературата ни много рядко е изпълнявала ролята на чиста забава. Затова атракционната фантастика на ужаса и изненадата няма и не може да има у нас богати традиции, докато на Запад тя е била свързана с религиозната мистика и с необходимостта от силни, разтърсващи преживявания за развлечение на скучаещите. Като един от вариантите на късния романтизъм в художествената проза диаболизмът, чийто представители у нас са Светослав Минков, Георги Райчев и Владимир Полянов, е безспорно явление, обосновано от хаоса и безверието, от неизвестността пред бъдещето в ония тежки следвоенни години.
Доц. Огнян Ковачев от Факултета по славянски филологии в СУ разясни произхода на понятието диаболизъм. Кръстник на това направление е литературният критик Васил Пундев със статията си „Диаболичният разказ“ във в. „Слово“ през 1922 г. Самият Пундев извежда термина от сборника на френския писател Барбе д’Орвили Les Diaboliques (1874),

съдържащ жестоки, странни разкази

Но ужасът в българската литература може да се забележи и в значително по-ранни творби в други жанрове. Сериозно внимание заслужават трите стихотворения на Пейо Яворов – „Смъртта“, „Угасна слънце“ и „Чудовище“, отпечатани в сп. „Мисъл“ през 1905-1906 г. Ето първата строфа от последното стихотворение:

Чудовище си ти, чудовищно дете
на престъплението и позора,
но дебном тебе са родили те,
далеко и на сатана от взора:
родили гнъс и срам! При твоя вид
тях ужас ги превръща в камен зид.


В този смисъл интересен бе анализът на доц. Иван Христов от Института за литература към БАН, който направи паралел между творбите на Шарл Бодлер, Едгар Алън По и споменатите стихотворения на Яворов. За него тримата автори са силно повлияни от градската среда, изпитват „разочарование от предходния позитивизъм“ и

дори неосъществен мачизъм

Така авторите търсят в литературата на ужаса „реабилитация на трансцендентното у човека (подобно на Фройд), противно на рационалното“.
Проф. Александър Панов от БАН постави въпроса за отношението на ужасите към традицията. Писателката Фани Цуракова отговори, че „народната приказка гъмжи от хорър“. В хода на обсъждането проф. Миглена Николчина от катедра „Теория на литературата“ в СУ многократно обърна внимание на фолклорната балада „Лазар и Петкана“ като подобен пример. Ето откъс от баладата, от която наистина веят хлад и мистика:

На дърво пее пиленце
и като пее, говори:
– Де се е чуло-видяло,
живо със мъртво да ходи
както Петкана и Лазар?
Петкана дума Лазару:
– Байно ле, братко Лазаре,
чуваш ли пиле как пее?
Лазар Петкани думаше
– Я върви, сестро, да вървим,
това е пиле лъжовно.


Други участници в кръглата маса отбелязаха редица сцени на жестокости в повестта на Васил Друмев „Нещастна фамилия“.
Интересно е, че след демократичните промени у нас редица съвременни автори се обърнаха отново към хоръра и този тип литература печели все по-широка аудитория сред читателите. Може би защото заобикалящата ни действителност все повече и повече всява безнадеждност и ужас пред бъдещето на измъченото ни общество.*

От източника: алманах „Ф а н т А s t i k a ● 2017“,
издаден от Дружеството на българските фантасти „Тера
Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“ – София, 2018

ooooooooooooooooooooooooooo

* За тази кръгла маса може да се прочете и тук –
https://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Вто Юни 05, 2018 4:36 pm

● 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика
, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *
____________________________________________________

Спомен за Ненко Сейменлийски

А в т о р: Атанас П. СЛАВОВ

Мисля, че беше някъде около 1970 година, когато нашият бургаски клуб Тера Фантазия разпрати писмо за търсене на съмишленици и то излезе в многоезичното списание „Спутник“, разпространяващо се по цял свят на руски, английски, испански, френски, немски, чешки и унгарски език... Ние го четяхме на руски. Тогава получихме писма от различни страни, от които в паметта ми е останала само кореспонденцията с Дейвид Даган от Уейкфийлд (Англия) и Синдарам Дарапурам от Индия. Но най-важният отговор дойде от София, от някой си Ненко Сейменлийски, председател на студентския клуб „Футурология и научна фантастика“. Скоро се уговорихме за лична среща и аз пристигнах в столицата. Събрахме се в един апартамент до парка „Заимов“, не помня кой бе домакинът.

Там бяха десетина души с несъмнени лидери Ненко Сейменлийски и Тодор Ялъмов (който после се оказа тъй верният приятел Федя). Веднага усетих пълна емпатия с Ненко – истински събрат по душа. Помня, че ме разсмя много, когато каза с респект: „Ние тук всички сме студенти, а вие сте единственият завършил висшето си образование!“. Успокоих го, че не само нямам такова, ами и не съм кандидатствал в никой университет. Това разреди обстановката, сетне с усмивки подехме разговора. Фантастиката беше млада, бъдещето – на разстояние една протегната ръка, и космосът, кибернетиката, откритията в науката бяха универсалният език, който ни направи близки. По онова време си нямах представа, че с тази среща полагаме основата на нещо, което ще стане водещо в живота ни отсега нататък.

През 1972 г. се пренесох да живея в София и Ненко беше първият, който ми помогна да си намеря квартира. Той вече се беше дипломирал, работеше като журналист във вестник „Работническо дело“ и аз започнах редовно да го посещавам там. Когато подхванахме битката за социализирането на бъдещия клуб „Иван Ефремов“, беше изключително трудно. Във всеки младежки дом бе нормално да има фото- и киноклуб, за тях купуваха техника и даваха хонорари за подготвени художествени ръководители. Ако киноклубът се превърнеше във виноклуб поради пропиване на членския състав – веднага назначаваха нов ръководител. Виж, клуб за фантастика... това пък какво е?

Тук идваше Ненко Сейменлийски с партийния си и журналистически актив от официозния вестник и удряше по масата: „Кой друг се грижи за представите ни за бъдещето освен фантастите?“. Спомням си един трагикомичен случай, когато двамата ходихме да убеждаваме началника по идеологията Симеон Игнатов за необходимостта от такъв клуб. Пред секретарката Ненко се легитимира като журналист от „Работническо дело“ и бяхме посрещнати с отворени обятия. Апаратчикът си беше въобразил, че ще го интервюират за партийния официоз. Няма да забравя как се изкриви тлъстата му физиономия, щом Ненко му обясни за какво сме дошли. „Бъдеще и прогностика, казвате... Те колегите в СССР се колебаят дали има социалистическа социология, вие за прогностика ми говорите!“ и тук чухме знаменателната фраза, станала по-късно част от клубния фолклор: „На нас, комунистите, бъдещето ни е известно за 100 години напред, а за повече и не желаем да мислим!!!“. Като се измъкнахме от задушния кабинет, Ненко беше бесен: „Известно му било, задник със задник! Ето такива ще ни съсипят системата!“. Признавам, че и той като мен от четене на фантастика беше поизгубил представата за истинската бюрократична безмозъчност на комсомолските апаратчици...

Като вътрешен в „Работническо дело“ Ненко ме запознаваше с водещите журналисти, обяснявайки ми с кои мога да бъда откровен, а пред кои да внимавам какво говоря, защото са ченгета. Така се сприятелих с нестандартната личност Георги Спиров. Тримата сядахме в неговия кабинет и се състезавахме в остроезични коментари. Спиров ми заръча да напиша някои от тях като статии, за да види какво мога, и скоро ми предложиха длъжността на стажант-журналист. И досега не знам как Ненко и Спиров са преодолели моите три „не“-та: не-партиен член, не-жител на София, не-висшист (да не говорим за журналистическа подготовка). Но го направиха! Май бяха използвали факта, че преди това работех в Кремиковци, съществувала графа за привличане на млади работници в пресата. Попаднах в отдела „Писма на читатели“ и Ненко буквално ме „водеше за ръката“ в журналистиката. Тогава осъзнах какъв приятел имам в негово лице!

Изображение

о Рокаджията Ненко

Аз бях млад и ръбат, непрекъснато предизвиквах нечие раздразнение, но Ненко Сейменлийски заставаше зад мен с целия си професионален и партиен авторитет, което в онези времена беше животоспасяващо. Възприемахме се един друг като братя съзаклятници, понеже извън редакцията си бяхме страстни фенове и мечтатели, които заедно ръководят клуба по прогностика, фантастика и евристика „Иван Ефремов“. Ненко свиреше чудесно на китара – малцина знаят, че е бил в групата Викинги (ранни конкуренти на „Щурците“), където вокалист бе Вили Кавалджиев. Ала рокаджийските времена вече бяха минало, сега Ненко изпълняваше сатирични песни, които днес бихме нарекли „дисидентски“. И те често звучаха не толкова на клубните сбирки, а на журналистическите със сътрудници от „Дело“-то.

Спомням си една негова песен, която дори мен ме изненада със сатиричната си идея. Казваше се „Квадрати“. В нея ставаше дума за квадратни жилища с квадратни прозорци, от които се лее квадратна светлина и се излъчва квадратна топлина. А пък вътре – квадратни хора с квадратни глави мислят квадратни мисли и изпитват квадратни чувства... Такива едни ги пееше Ненко и за мое голямо учудване неговите колеги (сега разбирам – избрани хора) припяваха с удоволствие и даже му ръкопляскаха. Доносниците тъй и не научиха за тези „спявки“ или поне така смятам, защото нямаше последствия. А тогава за подобни шегички наистина имаше последствия...

Скоро към нашия фантастичен екип се присъедини и Александър Бурмов и внесе сериозната поезия в общуването между нас. Ненко също като мен се възхищаваше от поемата „Водевил“, която Сашо изграждаше буквално пред очите ни (цитирам от стария клубен сайт – http://sf-sofia.com/sf/index1.php?menu=5&id=1&t=kp):


Но питаш ли ме кой изгуби вярата
от двама ни, кой пръв изневери,
не се ли натрупват изневерите
във банката на нашите гърди?

Прекрасен влог – изплащат ни го срочно,
за лукса да си построим
два метра пръст, една надгробна плоча,
а с лихвите – цветя да посадим.

Семафорът на бъдещето свети
и сини мълнии проводникът плете,
прости на пътниците без билети,
най-искрените бяха те!


Ненко започна песен по тези стихове, но така и не можа да я довърши, защото го изпратиха кореспондент в Лондон. Скоро след това Сашо Бурмов забягна в Германия, а аз престанах да бъда стажант-журналист и с облекчение напуснах отдела „Писма на читателите“, където ставаше все по-горещо от отчаяните сигнали на читателите на „Работническо дело“. Назряваха социални промени, обаче ние бяхме съсредоточени върху битката за създаване на първото в България списание за фантастика – това беше областта, в която можехме да направим нещо наистина реално.

Изображение

о Ненко с дъщеря си Елена **

Вече издействали от комсомола средства за издаването на сборниците „Модели“, двамата с Ненко се заловихме с пробния камък – вестника ФЕП. Единствен той (аз само донякъде) знае колко прагове на комсомолски апаратчици трябваше да изтърка, за да уреди разрешение за издаването му, но го постигна! През знаменателната 1984 г. изданието бе факт. Ненко оглеждаше всеки ред, всеки смислов пласт, с идеята хем да можем да кажем всичко, което сме намислили, хем да „не възпалим мозъците“ на апаратчиците. И успя! Вратите към списанието бяха отворени; ние двамата с него съставихме първия брой на „Фантастика, евристика и прогностика“. Бяхме си набелязали и редакционния екип: Ненко – главен редактор, аз – заместник-главен, редактори – Александър Карапанчев, Росица Панайотова, Светослав Николов. И както често се случва, реалността направи своя коректив на нашите мечтания: Ненко отново го изстреляха кореспондент в Лондон (повишение, на което не се отказва). Цекарите веднага започнаха „реконструкция“ на екипа и след като по първи брой вече се работеше, „спуснаха“ отнякъде номенклатурния журналист Румен Иванчев за главен. За Ненко Сейменлийски пък измислиха длъжността „първи заместник-главен редактор на обществени начала“ (той беше отишъл в Англия), а човекът с трите „не“-та, не-номенклатурен, не-висшист, не-удобен, т.е. аз, изчезна въобще от списъка на назначените. Това ми се отрази толкова „здравословно“, че ме отнесоха в спешното отделение с космически данни на кръвното налягане...

Ненко беше съкрушен. Победата му се беше превърнала донякъде в поражение. От истинските създатели на „ФЕП“ бяха останали Карапанчев като редактор, Пламен Аврамов като художник, Крум Чокойски – фотограф, и като член на редколегията Ивайло Рунев ***. Но изданието беше станало реалност и изигра историческата си роля като първото списание за фантастика в България. Тези няколко години живот в Лондон отдалечиха Ненко и от клуба. Узнавахме от него само какви нови книги с фантастика е купил там и какво от тях е прочел. Библиотеката му от англоезични книги вече бе една от най-големите подобни колекции. Ако Ивайло имаше най-голямата и картотекирана сбирка от НФ на български, която ни беше известна, то Ненковата на английски също бе фаворит.

Дойде повратната 1989 година. Ненко Сейменлийски се вдъхнови от идеята да създаде български аналог на „Файненшъл таймс“, вестник, който нарече Континент. Но създаването на това издание се оказа непосилна и вредна за неговата хипертония задача. Към ноември 1992 г. вестникът вече излизаше от няколко месеца, ала напрежението и интригите на колегите му журналисти го съсипаха. Бях на почивка във Велинград и когато се върнах, научих за инфаркта му. Беше само на 45! Съпругата му Констанца подари на клуба цялата му англоезична библиотека. Ние обаче нямахме сили да се радваме – бяхме останали без един от най-вдъхновените фенове на научната фантастика в България, верен приятел и безупречен съратник.

охохохохохохохохохохохохохо

* За повече подробности вижте тук, моля: http://nfnagradi.net/results-2016/.

** Ще минат години и през лятото на 1989-а Ненко Сейменлийски ще изпрати в редакцията на ФЕП новелата на Пат Мърфи „Влюбената Рейчъл“. Новелата беше получила висококаратната американска награда -Небюла- за предходната 1988 година и преведена от оригинала от... ами да, тъкмо от пораслото вече момиченце Елена Сейменлийска. За съжаление, след кончината на баща ѝ загубихме топлата връзка с Елена и знаем само, че е омъжена и живее в Лондон...

... Тогава по земята ходеше друг Господ (да използваме едно крилато клише) и в България можеше да не се съблюдават авторските права на чужденците. Не платихме нищо на Пат Мърфи, а нейната новела излезе в брой 4/1989 г. на „ФЕП“, и то с цветна, специално поръчана илюстрация на цяла страница А4. Художник – Гриша Кузманов. По онова време списанието с тираж 23 000 (!) спокойно си позволяваше такива и други екстри, заплащайки много добри хонорари на своите бг сътрудници.

*** Нека допълним, че тогава списание „ФЕП“ привлече шестима души на целогодишен твърд хонорар: Агоп Мелконян, Димитър Зашев, Ивайло Рунев (лека им пръст и светла им памет!), Калин Николов, Крум Чокойски и Росица Панайотова. – Бележки на Александър Карапанчев.

о Първа публикация: тук и сега.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот Кал » Вто Юни 05, 2018 5:52 pm

Благодаря за материала!

(Все съжалявам, че няма как да се добави бутонче за благодарност към тези форуми, та да си личи по-явно, че четем и се радваме, дори да не коментираме... Знам обаче, че е технически трудно - само опитен админ като Данчо би се оправил.)
Аватар
Кал
 
Мнения: 2047
Регистриран на: Нед Яну 30, 2005 7:33 pm
Местоположение: Човешката библиотека

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пон Юни 11, 2018 10:12 am

Изминаха десет години, откакто класикът на
българската фантастика се пресели в по-добрия свят


Любен ДИЛОВ (25.XII.1927 – 10.VI.2008)

ОБНАДЕЖДАВАЩО СЪБИТИЕ

Такъв сборник не може да не предизвика спомени у човек като мен. Трябва да е било поне преди трийсет и пет години, когато Антон Дончев, Димитър Пеев и аз се одързостихме да предложим на издателство „Народна младеж“ да съставим на „бригадирски начала“ сборниче с първите плахи опити за фантастика от млади тогава български автори. Май че и единствено с това успяхме да съблазним издателството, като се отказахме от хонорара, та за него да остане чистата печалба. Сборникът, озаглавен „Човeкът, който търси“, веднага се разпродаде, преведоха го и на две-три места в чужбина. Примерът обаче не се оказа заразителен. Силно идеолoгизираните и политизирани издателства продължиха да се боят от фантастиката, особено от българската. И бяха прави за себе си – „Човекът, който търси“ е достатъчно подозрителен. Какво има толкова да се търси, след като всичко вече е намерено – и сегашното, и бъдещето, социализмът и комунизмът!

По-късно единични автори успяваха все пак да пробият с отделни свои произведения на фантастиката, но бяха автори, предварително утвърдили името си като писатели или заемащи постове в обществената йерархия. За младите пътищата към издателствата и сериозния периодичен печат си оставаха преградени с бодлив тел. Развитието им нито се следеше, нито се поощряваше, а обикновеният мотив за връщане беше, че произведенията им нямали равнището на Рей Бредбъри или Станислав Лем. Като че ли първите разкази на авторите нефантасти биваха мерени с Чехов или Елин Пелин. И ето че най-после, след толкова десетилетия, отново държим в ръце такава книжка, озаглавена „Нова българска фантастика '91“.

Пак преди десетилетия един от съставителите на този сборник и сам участник в него, Атанас П. Славов, дойде при мен заедно с други момчета за съвет как да си основат клуб за фантастика и прогностика. * Какво друго можех да ги посъветвам в ония години на тотално владеене на духовния ни живот от определени партии и организации, освен да се обърнат за съдействие към комсомола, където подобен младежки клуб би трябвало да получи естественото си място. Препратих ги на Димитър Пеев, тогава главен редактор на в. „Орбита“ и с авторитет пред комсомолското ръководство. Той ги завел при тогавашния секретар по идеологическите въпроси на централния комитет на младежката организация, където безцеремонно били изгонени с историческото изявление: „Това, което ще стане през следващите сто години, Маркс и Ленин вече са го казали, а за по-нататък не ни интересува“. Кратко и ясно! И чак до плагиатство, напомнящо печално известния арабски завоевател от XII в. халифа Омар, комуто офицерите докладвали, че при завладяването на поредния град са намерили голяма сграда с книги, и го запитали дали да ги раздадат на войниците заедно с другата плячка. Той им отвърнал: „Ако в тях пише същото, което го има в корана, значи са безполезни. Ако пише друго, значи са вредни. Изгорете ги!“.

Не знам какви пакости е направил още халифът Омар, но нашият комсомолски паша години по-късно бе пратен за дълго да ръководи българското книгоиздаване, така че то закономерно продължи да се плаши от човека, който търси.

Художник на корицата: Даниела Йорданова

Изображение

Съставители: Александър Карапанчев и Атанас П. Славов.
Издателство „О р ф и я“, София, 1991 година. Тираж 5000


За щастие, ентусиазираните младежи, както се и полага, излязоха упорити и все пак успяха да основат своя клуб, намерили повече благосклонност в младежкия дом на културата. И този клуб, неизбежно за годините живял в цехова затвореност, сега, разкрепостен и свободен, си има вече свое издателство – „Орфия“, което с много вкус в подбора и оформлението и с непогаснал плам пусна на пазара няколко хубави книги от световната фантастика. А седмият номер на библиотеката му – казват, че числото седем носело щастие, дано да е така! – ни представя разказите на десет автори, които още не са издавали самостоятелни книги.

„Ето ни, пред вас сме!“ – гласи предговорът, който десетте са си поставили за въведение. Може да ни прозвучи малко „нафукано“, на младите обаче им отива да бъдат самонадеяни, а в случая, както казва народът, те имат и очи да се покажат пред хората. Макар според мен да е още рано да делим българската фантастика от последните десетилетия на стара и нова, а и сборникът да не оправдава по дух и стил такова деление, нещо ново все пак има. И то се съдържа във факта, че в България вече съществуват десетки млади автори, които не прибягват, подобно на нас в годините на тоталитаризма, към средствата на жанра по външна принуда като към някаква езоповска форма на изказ, а от самото начало по вътрешна своя нагласа се посвещават на фантастиката. А с това още веднъж утвърждават нейния извечен двигател – порива да излезеш извън делничния строй на мислене, да чупиш норми и канони, да тръгнеш с въображението си срещу рутината, да прегърнеш невероятното и невъзможното. Защото фантазията е и си остава онази велика вътрешна свобода на човека, която в постоянна битка с всевъзможни политически и социални пречки, с консервативното у човека и в обществото е тласкала и тласка материалното и духовното развитие на човечеството.

Твърде рисковано е от един само разказ да се правят изводи и предвиждания за автора му, но у повечето от представените разказвачи лежи по един действителен фантаст с удовлетворителни данни за развитие и укрепване – словесен дар, социална и научна култура, стремеж към свой стил, дръзко въображение. Едни са по-категорични и по-зрели като белетристи, други са съвсем в началото си, най-радостното обаче е, че в духа на българската литературна традиция нито един от десетмината не е погледнал на фантастиката като на чисто развлекателен жанр, каквато е масовата комерсиална продукция, заливаща книжния пазар и екраните на света, а се стреми с нейните специфични средства да поднася на читателите си съществена социално-нравствена мисъл. И е радостно още, че всички до един са различни в опита си да очертаят своя творческа физиономия.

Естествено е, в началото на такъв недообработен още път, читателят да се спъва тук и там в недостатъчното умение да бъде постигнат най-добрият вариант на фантастичното хрумване чрез повече находчивост, по-добра интрига, по-богата психологическа мотивировка – неща, които се придобиват с растежа, с житейския и професионалния опит. Ще му се случи и да позатъне някъде в пасажи с мъгляви фрази и нелогични метафори, защото авторът навярно си е въобразил, че по този начин ще придаде повече дълбочина и достоверност на фантастичното, забравил или не открил още за себе си, че да се рисува със словото, не означава да струпаш на едно място всичките думи, които знаеш. Така картина не се получава. Необходимо е да се търси такава простота и точност в изказа, чрез които пределно убедително да разказваш за невероятни неща, да направиш невъзможното недвусмислено вероятно.

Невинаги усилията на някои автори са устремени и към значителна художествена идея. Но всичко това е простимо за белетрист, който за пръв път се представя по този начин пред публиката. По-важното е, че онези многобройни и у нас почитатели на фантастиката ще срещнат тук добрите стремежи на тази група нови разказвачи да търсят равнището на най-хубавото в жанра. И да утвърждават великолепното прозрение на Айнщайн, че „Най-прекрасното, което можем да преживяваме, е загадката, тайнственото. Това е основното чувство, което стои край люлката на истинското изкуство и на истинската наука. Който не го познава, който не е способен да се удивлява и поразява, той е мъртъв и погледът му за света е угаснал“.

В този смисъл появата на сборника е едно обнадеждаващо събитие и можем от сърце да пожелаем „на добър час“ на тези десет автори и на следващите, които напират след тях. Нарочно не изброих имената им. Както сами казват в предговора си, те са пред вас, сами ги оценявайте! И не забравяйте в никакъв случай да се полюбувате на самостоятелните рисунки, защото редом до разказвачите не по-малко амбициозно се представят пред вас и десет млади български художници, на които очевидно нашата фантастика ще може да разчита в идните години.

Първа публикация във: вестник „Литературен форум“, брой 18 от 1992 г.

* Любен Дилов беше благ и приятен в общуване човек. През тези ранни години сме се срещали два пъти – и то инцидентно, след създаването на клуба. Никога не съм се съветвал с него на тая тема, защото бях наясно, че моята оптимистична философия не му допада. А и би било абсурдно, след като знаеше за моето несъгласие с концепцията му за „космическите неандерталци“ от „Пътят на Икар“ (бях писал такава статия, която не излезе, но стигна до него). Разговаряхме като хора, които имат различия, обаче се уважават. – Бележка на Атанас П. Славов

ооооооооооооооооооооооооооооооо

◄ Още един поглед към тази книга – http://knigozavar.com/reviews-bg/bg-sci-fi-91/
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Юни 30, 2018 10:17 am

Изображение

■ 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика
, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *

оооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

БЕЗСМЪРТЕН СПЪТНИК НА МЛАДОСТТА

Написа: Евгений БРАНДИС

Трудът на Жул Верн подпомага делото на цивилизацията и прогреса в цял свят. Съчинителят на приключенски романи за юноши оставя неизгладима следа не само в историята на литературата, но и в историята на научната мисъл.
Как е могло да се случи това?
Преди всичко той активно въздейства върху поколения млади читатели: буди любознателност, приобщава към знания, подготвя умовете за бъдеща дейност. А понякога неговите далновидни догадки и предположения тласват учените към търсения, потвърждаващи прогнозите на писателя.
Случва се небивалото: романистът, избрал за своя муза Науката, неуморно черпещ от нейните извори, сам влияе на развитието ѝ, вдъхновява научно творчество.
– Стремежът към космическите пътешествия е заложен в мене от известния фантазьор Жул Верн – признава К. Е. Циолковски. – Той насочи мисловната ми работа в това направление. Появиха се желания. След желанията възникна умствена дейност. Разбира се, тя не би довела до нищо, ако не беше срещнала помощ от науката.
Същото признание прави и академик В. А. Обручев:
– Като пример мога да кажа, че станах пътешественик и изследовател на Азия благодарение на прочетените романи от Жул Верн... които събудиха у мен интерес към естествознанието, към изучаването на природата в далечните и слабо известни страни!
Бразилският авиатор и конструктор на дирижабли Сантос-Дюмон пише в книгата „Моите въздушни кораби“, че в своята дейност много е задължен на любимия писател от детските и юношеските години.
Американският конструктор на подводници Саймън Лейк съобщава в автобиографията си, че „Наутилус“ на Жул Верн дава насока на целия му живот. Когато в 1903 година подводницата Protector извършва преход от Бриджпорт до Ню Йорк, С. Лейк праща поздравителна телеграма до автора на „Капитан Немо“.
През същите тези години френският инженер Лебьоф, построил първата подводница с двоен корпус, нарича Жул Верн съавтор на своето изобретение: на него принадлежи приоритетът не само при идеята за двоен корпус на „Наутилус“, който предпазва от огромната сила на водното налягане, но и обосновката на гениалната догадка.
– Обикновено смятат Жул Верн за развлекател на юношеството, ала в действителност той е вдъхновител на множество научни търсения – заявява неговият съотечественик академик Жорж Клод, създал в сътрудничество с инженер Бушеро опитна установка за използване на топлинната енергия на морето. Към мисълта за този проект ученият е насочен от думите на капитан Немо за възможността да се получава електрически ток от проводници, потопени на различни дълбочини в морето.
___________________________________

У нас името на видния съветски писател Евгений Брандис (1916-1985) не е особено известно. Брандис принадлежи към онази твърде рядка порода литератори, които посвещават целия си живот на изследователска и популяризаторска дейност в полето на фантастиката.
Сред по-важните му книги са „Съветският научнофантастичен роман“, монографията за Иван Ефремов „През планините на времето“ (заедно с Владимир Дмитревски), миниенциклопедията „От Езоп до Джани Родари“. Що се отнася до Жул Верн, когото нарича „безсмъртен спътник на младостта“, Брандис е рекордьор навярно не само в социалистическите страни. Член на международната Жул-Вернова асоциация в Париж, Евгений Павлович написва шест книги за великия французин.
Най-ярките от тях са „Впередсмотрящий“ – дума, която се превежда като матрос-наблюдател (от това произведение е и поместеният тук откъс) и „Рeдом с Жул Верн“.
___________________________________

Д. И. Менделеев нарича Жул Верн „научен гений“. Особено му харесва романът „Капитан Хатерас“, съзвучен с интересите на видния учен към проблемите по усвояването на Арктика.
Основателят на съвременната аеромеханика Н. Е. Жуковски държи в библиотеката си една-единствена белетристична книга – романа „Робур Завоевателя“.
Френският спелеолог Норбер Кастере, наш съвременник, отбелязва в една от неотдавнашните си публикации:
– Почти такова влияние, както и личната склонност, върху моята любов към пещерите е оказала изумителната книга на Жул Верн „Пътешествие до центъра на Земята“. Препрочитал съм я много пъти и признавам, че и сега я чета със същия завладяващ интерес, както някога в детството.
Видният съветски палеонтолог и талантлив писател фантаст Иван Ефремов е казвал на автора на тези редове, че най-силно са подействали върху детското му въображение и са повлияли за избора на професията на естествоизпитател „Пътешествие до центъра на Земята“ и „Капитан Немо“.
За вдъхновяващото въздействие на Жул-Верновите романи пишат такива пътешественици като Фритьоф Нансен, Свен Хедин, Жан Шарко, Ричард Бърд, изобретателят на билдапарата Едуар Белин, италианският изобретател на радиовръзката Маркони, създателят на автожира Хуан де ла Сиерва, изследователите на подводните дълбини Уилям Биб и Огюст Пикар, вулканологът Харун Тазиев и много, много други.
Но няма да е правилно да смятаме Жул Верн, както се е струвало на доста негови читатели, за „предсказател“, „чудодеец“, „ясновидец“, надарен с „пророчески талант“. Не, в основата си той бил реалист! Решавал е във въображението си задачи, подсказвани от самия живот – от бурното развитие на промишлеността, транспорта, съобщенията.
Научно-техническите фантазии на романиста, колкото и невероятни да са изглеждали на съвременниците му, почти не са надхвърляли възможностите за тяхното осъществяване при по-високо ниво на научния и техническия прогрес.
Минават няколко десетилетия.
Използването на атомната енергия и проникването в Космоса, биологическите изследвания на молекулярно равнище и най-новите постижения на физиката са отдалечили Жул Верн от нас на по-голямо разстояние, отколкото самият той бил отдалечен в XIX век, да речем, от средновековната схоластика.
Борбата на човека за овладяване на природата – главният нерв на неговото творчество – се е сменила с борбата за съхраняване на биосферата. Как да опазим околната среда – ето проблема на проблемите, издигнат от XX столетие! В света са станали толкова промени, науката е достигнала такова могъщество, че в книгите на великия фантаст почти няма на какво да се учудваме...
Четейки романите на Жул Верн, ние попадаме в особен свят, със собствени закони и условности, различни от житейската проза на буржоазното общество. Тук хората се отличават с необичайна морална чистота, физическо и душевно здраве, целеустременост, стегнатост, не познават нито лицемерието, нито сметкаджийството. На смелчаците, вярващи в успеха на своето дело, се отдава всяко, дори най-трудното начинание. Другар спасява другаря си от беда. Силният помага на слабия. Дружбата заяква от суровите изпитания. Злодеите винаги биват разобличавани и понасят наказание за престъпленията си. Справедливостта винаги тържествува, мечтата винаги се осъществява.
Целият свят им служи като ателие за експерименти. На океанското дъно, върху необитаемия остров, на Северния полюс, в междупланетното пространство – където и да са те, там са техните лаборатории, там те работят, спорят, претворяват в действителност своите дръзки замисли. И колкото и да е далечна набелязаната цел, те непременно ще я достигнат, минавайки през хиляди препятствия.
Няма значение, че машините са остарели. Не умира живата душа на героите от поредицата „Необикновени пътешествия“! Увличат, вълнуват, завладяват техните дела. С това в значителна степен се обяснява и огромната неотслабваща популярност на най-хубавите Жул-Вернови романи.
Настъпването на космическата ера ознаменува висшия триумф на Жул Верн, предвидил изкуствените спътници и междупланетните полети от Земята до Луната. Когато съветска космическа ракета за пръв път предаде на Земята фотографии от обратната страна на Луната, един от „отвъдните“ лунни кратери бе наименуван Жул Верн.
Кратерът Жул Верн граничи с Морето на мечтите.

Превод от руски език и бележка: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: списание „Ф Е П“, брой 1-2 от 1988 г. **

* За повече подробности можете да надзърнете тук – http://nfnagradi.net/results-2016/.
** Лесно е да се изчисли, че публикацията тогава бе направена по случай 160-годишнината от рождението на знаменития французин. В броя беше поместено и – за пръв път в България! – факсимиле от кръщелното свидетелство на Жул Габриел Верн, копие от което получих от неговия музей в Нант. – Бeл. АлК.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пон Юли 09, 2018 10:49 am

Създателят на Ян Бибиян – на 140 + 1 години

ЕЛИН ПЕЛИН КАТО ФАНТАСТ *

■ Автор: Александър КАРАПАНЧЕВ

Доста близо до големите Пет кьошета в София човек може винаги да види двама от най-известните герои в българската литература. Изваяни от бронз и разположени насред една градинка, това са хлапето Ян Бибиян и дяволчето Фют *1. Веднага отварям скоба, за да кажa, че когато бил съвсем малък, Боян Иванов – синът на Елин Пелин – обичал да си повтаря в захлас измислените от него звучни думички: „ян бибиян... ян бибиян...“, които много харесали на баща му и той ги обезсмъртил с перото си.
В чест на току-що споменатото хлапе са наречени песен, игрален филм и аудио приказка; детска кухня (предполага се, с вълшебни специалитети в нея!); клуб и комикс в списание „Дъга“... По някое време аз смятах, че нейде в космоса има и астероид Ян Бибиян, обаче след съответната научна справка се оказа, че това е само моя фантастична измислица. А не би било лошо да се кръсти на прочутото хлапе някое небесно тяло, както едно земно такова – нос в Антарктика – е назовано на класика от Байловo *2.
Романът „Ян Бибиян“ излиза за първи път по страниците на детско-юношеския вестник Пътека – от януари до юни 1933 година. Още тогава премеждията на немирното момче събуждат огромен интерес у малките читатели... и деца от София често причакват писателя пред къщата-музей „Иван Вазов“ (където той е бил уредник), за да го засипват с въпроси за съдбата на главния герой. Разбира се, да се представи дори бегло цяла дилогия, не е лесна задачка, а и времето, отредено за нашата среща, изтича твърде бързо. Пък и, предполагам, мнозина от днешните почитатели на Елин Пелин са добре запознати с този шедьовър.
Казано съвсем накратко, Ян Бибиян живее в едно градче при една висока планина и минава през въртележката на редица приключения, в които авторът е разгърнал нашироко фантазията и белетристичните си умения. Както прави разни пакости, невръстният герой неволно извиква: Фют!, и ти да видиш: от близката дупка изскача човече с рогца на челото – именно то е дяволчето Фют. Двамата бързо стават неразделни приятели. Да, сега вече имаме тандем от пакостници. Скоро в историята влиза и Калчо, оживял малчуган от глина, чиято глава... но, хм, я по-хубаво чуйте как самият Елин Пелин рисува въпросния ключов епизод:
„... когато Ян Бибиян мушна пръста си в калните гърди на глиненото дете, на мястото, гдето се намира сърцето, Калчо извика от болка и с възмущение вдигна ръце срещу своя мъчител.
– Бягай! – извика Фют и пръв побягна.
Уплашен, Ян Бибиян го последва, ала разяреният Калчо се спусна подир тях. Той потърси наоколо камъни, за да замеря мъчителя си, но като не намери, откъсна глинената си глава и я захвърли със страшна сила върху Ян Бибиян.
Тая тежка глава с такава сила удари немирника, че неговата глава се откъсна и търколи настрана“. Край на цитата; бързият ми оглед на романа продължава:
В същия момент старият дявол, бащата на Фют, грабва главата на Калчо и я залепва върху шията на Ян Бибиян, а пък Ян-Бибияновата глава поставя, без да се мае, върху врата на Калчо. Сетне дяволчето завежда насила своя другар в мрачното царство на великия магьосник-страшник Мирилайлай и неговите слуги люлючетата. Тук, в тайнствените зали и гори на магьосника, хлапето ще преживее нова серия от приключения, докато накрая си възвърне собствената... е, сещайте се какво... Нека обаче не изпускаме и още един съществен детайл: ядосан на своя „съотборник“, Ян Бибиян откъсва характерна част от тялото на Фют и тя се превръща в негово универсално оръжиe *3.

Изображение

Критиците твърдят, че за написването на този роман авторът се е повлиял творчески от някои битови и фантастични народни приказки, от поемките за деца на прочутия немски карикатурист Вилхелм Буш и т.н. Ала над всичко в дилогията пулсират неугасващият приключенски дух, особено богатото въображение на Елин Пелин и някак артистично, дори сладко вплетените в тъканта на прозата морални поуки. Даже не толкова поуки, бих казал, колкото – изящно оцветени бисери. Отлични илюстрации към книжовната ян-бибияниада прави художникът Минчо Никифоров, чието име днес, уви, е позабравено.
За да създаде продължението „Ян Бибиян на Луната“ (то също излиза в седмичника Пътека, приключвайки през юни 1934 година), майсторът от Байлово прочита немалко научна и научнопопулярна литература; запознава се и с неотдавна преведените у нас космически романи на Хърбърт Уелс & Алексей Толстой. Тука Ян Бибиян е вече възмъжал, поумнял, завършва машинно училище и построява специалния апарат „Светкавица“, в който двамата с Калчо отлитат към земната посестрима. Всъщност те са първите – за кой ли път във фантастиката! – хора, чиито нозе стъпват на нея; изследват видимата и невидимата ѝ страна; откриват стъкловидни дървета, искрящи планини от диаманти, чудновати животни и твърде нестандартни обичаи...
Накрая дори помиряват цар Ягага с другите монарси на Луната, които са дръзнали да му обявят война.
И ако „Ян Бибиян“ достойно се нарежда сред най-първите фентъзи книги в нашата литература, то „Ян Бибиян на Луната“ определено е между първопроходците в научнофантастичната ни романистика. Но фантастът Елин Пелин създава и още отлични рожби в жанра. Преди близо 80 години излиза неговият сборник с разкази Под манастирската лоза, в който всеки може да намери щедро въображение и просветлени герои, прекрасен стил, поезия и библейска мъдрост. Да, тук действат монаси, дяволи и светци; да, тук често стават чудеса... и не току-тъй известният руски критик Евгений Харитонов отнася тази проза към религиозно-мистичната и приказно-фолклорната фантастика.
За да дам някаква, макар и бегла илюстрация към гореказаното, ще цитирам малко от шестия разказ:
„Но камбаните мълчеха и не издаваха никакъв звук. Тия бронзови майки, обременени от звукове, бяха занемяли.
Страшно беше да се гледа, как железните тежки езици бият по чистия метал, а той стои безгласен... Имаше нещо мъчително в тая работа. Трите камбани се люлееха и се напъваха, ужасени като глухонеми, които искаха да обадят за някой страшен пожар и не можеха“.
Ала ето че идва промяна, която обръща ситуацията на 180 градуса: „И отведнаж навън екна славословещият бога ек на камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата...
На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички“.
И за да завършим съставителството на нашия том с фантастика от Елин Пелин, ще добавим, че с много жанрова фантазия са написани и част от стихотворенията в проза, включени в циклите му „Пепел от цигарите ми“ (лето 1905-о) и „Черни рози“ (лето 1928-о). Естествено, че и това не е всичко при този толкова разнообразен класик. Остава да завъртим и калейдоскопа от негови приказки в мерена или „обикновена“ реч, в които се сменят пъстрите звуци и багри на не едно фантастично събитие...

* * *

Докато се подготвях за тази лекция, едно любопитство ме навестяваше често – исках да науча повече за Елин Пелин като човек; да чуя подробности около честването на 140-годишнината му през това лято; да погледна вълшебника от Байлово през очите на негови приятели и, защо не, на живи роднини.
И ето че преди няколко дни, когато небето беше идеално синьо, без никакво облаче, аз гостувах на улица „Елин Пелин“ при Боян Иванов и Елин Иванов – сина и внука на писателя. Казано за протокола, първият е дългогодишен журналист и редактор в Радио София, а пък вторият – педагог. Посрещнаха ме в двора на къщата, където писателят е живял от 1922 до 1949 година. На светлата дървена масичка отпред веднага забелязах едно старинно печатарско клише: на него се виждаха Ян Бибиян и Калчо (художник – пак Минчо Никифоров), разположени пред командния пулт на ракетата, която ги носи към Луната. Безспорно символична сцена за космическия напредък на хората, и то българи!
... Разговаряхме близо два часа и научих още много за Пелинко, както са го наричали неговите приятели. Например, че е превеждан на над 40 езика по света, включително на японски, урду и китайски; че неотдавна са издали на иврит „Ян Бибиян“ и че авторът му, който навремето се е застъпил пред цар Борис ІІІ за евреите, е доста популярен в Израел. То се знае, отворихме дума и за немалкото му шарени хобита, а именно: ловец, рибар и филателист, карикатурист и любител на невидимите вълни, съумял сам да си сглоби радиоапарат. Впрочем през 1949 година, няколко месеца преди да почине, Елин Пелин бива избран за председател на новоучредения тогава Научен институт по филателия.

Изображение

На въпроса ми за писателския режим на баща му, Боян Иванов отговори, че той ставал в ранните часове на деня и сядал на бюрото си. Пишел, вземал си бележки или четял, като буквално „книгата не падаше от ръцете му“. По-късно пренесъл своя архив в къщата-музей на Иван Вазов, където можел да работи необезпокояван. Николай Лилиев го поощрявал да напише пиеса за Народния театър, дори – вместо подсещане! – неведнъж му подарявал моливи от марката „Хардтмут“... когато обаче започнали бомбардировките над София, писателят успял да спаси стъкленицата със сърцето на Вазов, но не и ръкописите си.
Навярно така е загинала и онази пиеса, над която се е трудел.
Елин Иванов *4 сподели интересни подробности около 140-годишния юбилей на своя знаменит дядо. През юли е имало голямо честване тук, където сме в момента; той и баща му Боян са били обявени за почетни граждани на град Елин Пелин; допълнена е експозицията на музея в село Байлово и е била връчена националната литературна награда Елин Пелин (този път – на Стефан Цанев). Също така БНБ е пуснала юбилейна монета с номинал два лева, от 99,9% чиста мед, която бързо се е изчерпала и сега се купува от нумизматите на сто пъти по-висока цена!
Споменахме и неколцината автори, които са били близки с него и специално са написали книги за байловския магьосник на словото: Змей Горянин... Петко Тихолов... Стоян Ц. Даскалов... не пропуснахме и томчето с неизвестни писма на Елин Пелин, съставено от критика Стефан Памуков *5. Малко по-късно, вече вкъщи, аз отворих книгата на Змея (ами да, и той е понагазил леко във фантастичния жанр, пътешествайки из праисторическото минало) и извадих две негови мнения:
„... сам Пелин не обичаше с нищо да сочи себе си като „бележит човек“ – и никога, дори в младите си години, не е обичал да го върши; дори в ония години на широкополи шапки и летящи вратовръзки, на лули от морска пяна и тънки тръстикови бастунчета – Елин Пелин се е обличал с простата елегантност на интелигент, без екстравагантности, без контене, но и без небрежност и бохемщина“ *6... И 140 страници по-нататък: „Сплавта, от която Елин Пелин изработва своите разкази, е възможната най-благородна сплав. Тя съдържа среброто на сладката българска реч, златото на бляскавата наша жива фраза и тежките от благородство художествени образи – направени от чиста платина“.
Мисля, че след тези тъй верни и толкова красиви думи е време да сложа точката на моята лекция за фантаста (и човека) Елин Пелин. И, разбира се, аз я слагам с чувството, че съвсем, ама съвсем не съм изчерпал темата докрай. Живот и здраве, до нови срещи и до нови открития от елин-пелиниадата...

____________________________

*1 Върху рамото на Ян Бибиян е кацнала тъжната и мъдра врана – също действащо лице в нашия роман. А нима не е дълбоко символично тук, че дяволчето Фют е обърнало гръб на Ян Бибиян (тоест дяволът – на човека)? Героите в тази скулптура на Николай Зиков са наистина живи, приказни, изящни, с уловена в тях елин-пелиновска магия.
*2 Псевдонимът Елин Пелин звучи в общественото пространство от цели 120 години! За пръв път Димитър Иванов се подписва така под своето стихотворение „Тихи тъги“ (отпечатано в списание „Български преглед“, книжка 8 от 1897 г.). В палитрата на неговите псевдоними влизат и: Мито Йотов, Чер Чемер, Иван Коприван, Горка Горчица и пр.
*3 Български ми ти работи: издателството „Фют“ и детската кухня „Ян Бибиян“ използват тия герои на бай Пелин, без да са поискали разрешение от наследниците му.
*4 Скоро той смята да направи дарение на музея в Байлово: зимно палто, шапка и чадър, носени от Елин Пелин... Тука си спомних думите на Румяна Пенчева от „цитаделата“ Национален литературен музей, че посетителите проявяват най-жив интерес тъкмо към личните вещи на писателите (тогава бяхме у вдовицата на Владимир Полянов и тя подари едно туристическо шахче на съпруга си, плюс негова старинна немска книга с готически шрифт, не по-голяма от цигарена кутия).
*5 Жалко, че господин Памуков, който вече е покойник, не е върнал на роднините оригиналите на тези писма.
*6 В своята реч „Големият писател за себе си“ Елин Пелин споменава със завидно чувство за самоирония: „Някой път се е случвало и да ме ласкаят. Но много ме трогна един бръснар, при когото попаднах случайно. Като започна да трака с ножицата, почна и с устата: „Аз – казва – съм чел вашите работи. Огин са, огин! Чета ги всяка вечер. Нали – казва – вий сте Майн Рид?...“ – Бележки на автора.

Първа публикация в: алманаха „ФантАstika 2017“, издаден
от Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“
и Фондация „Човешката библиотека“ – С о ф и я, 2 0 1 8.

sssssssssssssssssssssssssssssssssss

* Това есе беше прочетено на 23 септември в град Елин Пелин – в рамките на Булгакон 2017 – и отличено с една
от наградите на този конвент.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Авг 05, 2018 10:13 am

Изображение


■ 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика
, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *
ssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssssss

Б О Ш – есе от Калин НИКОЛОВ

Знам, че е прието заглавията да носят нещо, ако не пикантно, то поне сериозно и мистериозно, което да хване за читател всеки отворил вестник или списание. Но дори този, който вижда картините на Йеронимус Бош за първи път, ще проумее, че всяко определение тук е безсилно. Защото става дума за творец, който няма равен нито по фантазия, нито по ширина на оригиналното, нито по разбиването на традициите...

Той е роден около 1450 година в Нидерландия и умрял на 9.VIII.1516. Почти нищо не се знае за него, още повече че не е датирал и подписвал картините си. Произходът на неговата естетика, философия и изобщо на изкуството му също е неясен. Съществуват хипотези за членуването му в някаква секта, търсят се символи в някаква хералдика, кодовете към която са заличени... От друга страна, имам убеждението, че Бош трябва да се гледа извън предположенията и хипотезите, с които учените се опитват да обяснят нарисуваното от него. Той е художник, развил напълно индивидуална иконография и език на формите – те нямат пример нито в късното нидерландско изкуство, нито в европейското. И независимо от това, духовните паралели на творбите му са в образността на диалектика с корени в душевността на човека, което ги прави далеч по-четливи за емоцията, отколкото литературната им конкретност.

Още приживе, та чак до XVII век Йеронимус се е ползвал с огромна слава и най-високо оценяване, благодарение на което в Испания биват закупени 33 негови картини от Филип II. След това, когато рутинната мода на барока и нетърпящата драматичност на рококото си извоюват терен, а и се прераждат в лъжекласицизъм, Бош минава в сянка. Такава е съдбата и на Ел Греко, и на Рембранд. Най-активно на него се осланят сюрреалистите, но едва ли е ясно дали те и всички преди или след тях не търсят доказателства и оправдания за собственото си съществуване.

Модерната култура се опира върху добре очертани релси. Тя обърква, ако чрез нея се обяснява Бош. Защото той е свободата да се преодолее собственото притегляне и да се влезе между границата на картината и личността, където биографията няма значение (освен за призраците извън това място), няма значение и логиката. Бош е източноправославен богомил и еретичен средновековник, в неговите платна единствено човечеството има история, но история на самото човешко битие, едновременно с една илюзия, която в различните времена носи различно име: седмо небе, утопичния рай, комунизъм... Той рисува хората щастливи, безумни и голи, извадени от греха, но и от живота (ако така наречем липсата на страдание), за да ги върне в техните собствени граници. Той се рисува с безстрастна и глупава усмивка до потъналия в рани Исус, сякаш гледа кацналите мухи по течащата кръв, и неговата ирония ще изживеем няколко века по-късно в огледалото на комуникативните медии. И все повече в картините, които допускаме за негови късни творби, ще се завзема място за самотата и небето: без някакви натрупвания от фантазии. Не защото се е уморил, а защото е прочел върху лицето на безкрая, че самотата е най-фантастичната илюзия... Че безсмислието, безкраят, съдбата, движението, протичането на времето, разчитането на живота... са вплетен възел... Да не споменаваме „Адът“ или „Раят“! Щом откриваме, че Бош е единственият художник на одушевеното неодушевено, какво ли можем да кажем за него като художник на човека...

Най-страшното и безстрастно око на Вселената. Безстрастно, ако иронията и съдът, мечтата и товарът на ума са такива... Казано просто: като око на Бош!

Първа публикация в: списание „Ф а н т а с т и к а“ **, брой 2 // 1991 г.

* Повече подробности – на ей това място: http://nfnagradi.net/results-2016/.
** Така е преименуван -Ф Е П- след „избухването“ на т.нар. демокрация. Същата „демокрация“, която безпардонно му прекърши крилете към края на ’91 година – със съвсем конкретното участие на БДМ (Българска демократична младеж), краткотраен наследник на всесилния преди Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС)... Б. ред.


Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Авг 19, 2018 8:27 am

■ 3 х 25 от рождението на Ивайло Рунев

СЛОВО ЗА МИСТЪР ФАНТАСТИКА

Александър КАРАПАНЧЕВ

Между Ивайло Рунев и Нейно величество Фантастиката имаше една голяма, всепоглъщаща, изключителна любов...

Все още чувствам – и с кожата, и в душата си – онзи леденостуден февруарски ден на 1994 година, когато го изпращахме на Малашевските гробища. Първа съпругата му Ангелина хвърли буца пръст върху ковчега, изплаквайки лаконично: „Сбогом, Вале!“, а подир нея пристъпиха другите близки и приятели, брулени от сухия зъл вятър. Провождахме в последния му път човека, който отдавна се бе превърнал в символ на супержанра у нас – фен № 1 и Мистър Фантастика на България. В последния му път ли казах?

О, не, защото Ивайло беше (и продължава да бъде!) сред редките наши SF дейци, които са направили толкова много на нивата фантастична, че делото им не помръква с времето... Виждам го като жив пред очите си: елегантна, средна на ръст фигура; леко иронична, ала не студена усмивка на интелектуалец от висококаратна проба; и оня горещ блясък, просветващ ярко зад очилата му, щом някой заговори за тъй любимия му жанр. Ивайло Рунев приказваше тихо, винаги концентриран, пестелив откъм жестове, всякога готов за работа на ползу роду и за мечти...

Този човек обичаше фанатично книгите!

В малкия му апартамент срещу стадион „Герена“ имаше бивш килер, превърнат в библиотека за фантастика – гъсто изпълнени полици, прикривани от крилата на завески. Достатъчно бе гостът да спомене някакво заглавие, Рунев скачаше и след миг го донасяше от книжовното си светилище. Бе акуратен, по научному дисциплиниран, с почти компютърна памет. Казвал ми е, че узнае ли за някоя фантастична книга, е готов да стори всичко, за да я притежава. Той само веднъж не дойде на определена с мен среща – чакал на опашка, когато от библиотека „Галактика“ пуснали „Зелените хълмове на Земята“ от Хайнлайн.

Изображение

о Спомен от единствения Орфкон – Бургас, 1990 година.
Започвайки отляво: Ивайло Рунев, Атанас П. Славов,
Йон Йосиф (Румъния), Юрий Илков-Генерала;
(седнали) Росица Панайотова и Сийка Чокойска


Разбира се, и за Ивайло важи с пълна сила формулата: „Трудно е да се говори за него, понеже беше твърде разностранен“. Затова, като надниквам в кладенеца на спомените, все повече ми се избистря идеята, че трябва да огранича своята задача до наистина по-реални параметри. И тъй, нека моето слово бъде посветено предимно на Ивайло Рунев и Книгата. Тя беше негова сърцевина, верую, пътеводна звезда, колекционерско въжделение и онова семе, от което могат да израснат чудесни плодове.

Така добре владеещ се, тоя джентълмен изведнъж се оживяваше необичайно, щом се зададеше книжовен аукцион. Обичах да му помагам в подобни случаи, да прихващам от майстора. И ето че пак се озоваваме в заличката на онзи бургаски хотел, където през няколко септемврийски дни (лазурно море плюс слънчево злато) пулсираше международният Орфкон ’90 *. При нас идваха шепа българи и най-вече руснаци, носейки своите предложения за събитието. С благородно пламнало лице и енергични пръсти колегата Рунев разглеждаше и записваше заглавията. Той отбелязваше и цените, искани от собствениците – бяха такива времена, че потомците на Толстой и Стругацки даваха дори най-редки издания срещу равностойността на две-три мускатови ракии. Макар да имаше огромна библиотека, Ивайло още при предварителната отсявка придоби купчинка книги, а после – с впечатляваща компетентност и неподражаемо чувство за хумор – ръководи в по-голяма зала самия аукцион.

Беше весело, шарено като палитра, беше същински интелектуален спектакъл. Доколкото си спомням, рекорда тогава отнесе срещу 30 лева сборникът на Боб Шоу „Звездный венок“. Тук му е мястото да добавя: поклон пред великолепната московска поредица „Зарубежная фантастика“, чиито томчета десетилетия наред ни отваряха невероятен прозорец към човешкото въображение!...

Но хайде да предоставим думата и на този български принц на супержанра. Ще го „чуем“ посредством едно интервю, което взех от него през 1986 година. Рунев го прегледа преди отпечатването му и то (леко съкратено – вечните броени вестникарски редове!) излезе в хубавия седмичник „АБВ“. През оня период там – с много вещина и вкус – бе поддържана специализирана страница за фантастика, за която апостолски се грижеше приятелят ни Велко Милоев. Надявам се, че това интервю все още не е остаряло, ами напротив: продължава да излъчва нещо от характерния аромат на бог Хронос и също така да... Впрочем защо не поорежем излишните отклонения, с които обикновено обрастват спомените, и да тръгнем от заглавието

Библиотеки във времето и пространството

Навсякъде в уютния апартамент пъстреят книги от разнообразни жанрове. И ни хрумва: колко хубаво би било, ако книгите можеха да се разполагат не само в пространството, а и... във времето! Тогава 3000-те заглавия тук спокойно биха се побрали в една скромна хроносекция. Набираш върху мониторчето ѝ необходимата комбинация и сякаш от рога на изобилието се посипват томовете на може би най-богатата у нас библиотека от фантастична литература. Ала нека нейният собственик Ивайло РУНЕВ представи сам и себе си, и някои от „тайните“ на уникалната си колекция:

– Работя като инженер в Централния институт по химическа промишленост. Вече десет години съм председател на Интегралния клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ – София, и на Координационния съвет на сродните му клубове в страната. Любимия жанр събирам от 1963 година. Колекцията ми е рекордна по отношение на българските заглавия – приблизително 300 (от общо 700 появили се заедно с преизданията, като се почне от „80 дни около света“ на Жул Верн, отпечатано от Христо Г. Данов преди повече от век), и на съветските заглавия – над 600. Още стотина фантастични тома имам на сръбски, немски, английски и други езици.

Освен с фантастиката, пръсната из многожанрови сборници, библиотеката ми се допълва от ксероксни и фотокопия на съвсем редки книги: „Атлантида“ на Пиер Беноа, „С ракетна граната към месеца“ от Бруно Бюргел или „Планетоида 2100“ от Юзефа Бурдецка – първия полски НФ роман, издаден в България... Притежавам също албуми на Соколов и Леонов, на Чюрльонис, твърде обширна сбирка от периодика: вестници, списания и фензини, както и кореспонденция с десетки почитатели на жанра от четири континента.

– С кои „перли“ от цялото това съкровище се гордеете най-много? И възможно ли е с помощта на вашата библиотека да се напише историята на българската фантастична книга?

– Ще продължа моя списък на редки екземпляри с двойката книги „Поглед назад“ от Едуард Белами и побългарената ѝ преработка „Настоящето, разгледано от потомството ни, и надничане в напредъка на бъдещето“ от Илия Йовчев (по същество първи наш опит за фантастичен роман), с „Ерминия“, роман в подлистници от австралиеца Ерл Кокс, посветен на темата предишни цивилизации върху Земята, с първото издание на „О-Корс“ от първопроходеца Георги Илиев. Да не забравяме и книгите с аввтографи от братя Стругацки, Олга Ларионова, Дмитрий Биленкин, Ерик Симон, от всички съвременни български автори.

По втория въпрос: не, няма да може, защото в колекцията ми има празнини, особено от старата ни литература. Ползвайки и фондовете на народните библиотеки в София и Пловдив, аз написах една непубликувана засега „История на българската фантастика“. Изградена е на хронологичния принцип и започва от разказа на Иван Вазов „Последният ден на ХХ век“ (1899). Нека подчертая, че през периода 1935-1945 година този жанр у нас е на доста високо равнище (да речем, десето място в света), като удачно се застъпват основните му направления... Да, ние слабо познаваме по-старите си фантасти и липсата на критически изследвания в подобна насока е сериозен пропуск.
_______________________
* По онова време Ивайло беше номиниран за титлата Мистър Орфкон, а пък на Европейския конгрес в Тимишоара ’94 бе посмъртно награден за принос в развитието на жанра. И още да кажа: руснакът Леонид Куриц, един от най-големите тогавашни приятели на България, обеща да изпрати (след подписването им) дипломите на нашите евроконски лауреати – другите бяха Димитър Янков и Христо Пощаков. Оказа се много „точен“ деец: 10 години по-късно тези дипломи все тъй не са стигнали дотук. Здорово сделано, Леня! – Б. авт.

Продължението СЛЕДВА...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пон Авг 20, 2018 10:26 am

СЛОВО ЗА МИСТЪР ФАНТАСТИКА (II)

– А може ли фантастиката да каже нещо ново на научния работник, например на химика Ивайло Рунев?

– Някои научнофантастични творби са ми давали подтик, но като правило смятам, че те рядко успяват да предложат нов тип идея. Тъй наречената фантастика на близкия прицел, илюстрираща лабораторния живот на откритията, понякога подхвърля идейни чернови, ала страда от недостиг на художествени характери. По-важно е да изтъкнем, че любимият ни жанр създава атмосфера на търсене на прогрес в науката и техниката, че разпалва въображението и поражда свеж духовен глад, поддържайки у човека непрекъснат стремеж към творчески промени.

Фантастиката показва с ярки бои, че светът не е изчерпан и че битието не може да бъде скучно. Забележете, това не е измислената екзотика на приключенията и сладникавата филмова любов, ами вселена, в която бихме могли да участваме. Фантастичното изкуство дарява ориентир и значително разширява хоризонта на всеки свой почитател.

– Да се обърнем към прогностиката: как си представяте библиотеките на бъдещето – лични и обществени?

– Като библиофил изпитвам удоволствие, когато галя кориците на моите книги. Обаче никоя лична сбирка не е в състояние да покрие океана от желания на любителя. Така че няма друго спасение освен държавните фондове, макар днешните библиотеки до голяма степен да ми приличат на гробници, където е твърде трудно да получиш търсеното заглавие... Спомням си, че на въпроса „Възможно ли е върху една пръчка да се запише цялото съдържание на Британската енциклопедия?“ професор Мартин Гарднър отговаря, че това е чисто технически проблем, който ще реши ХХI век – но нали тогава ще живеем и ние?

Вярвам, че внуците ми ще ползват информация, съхранявана на молекулно ниво. И понеже диалектиката ни учи, че микросветът е безкраен, вероятно е в по-далечното бъдеще да се появят записи на субатомно равнище. Питате ме дали в такъв случай може да се правят неутронни и мезонни „книги“? Защо не, стига под т.нар. книга да разбираме комплекс от символи, даващи завършена информация. Тук много ще ни помогнат новите поколения компютри, които ще се различават от съвременните както фараонската лодка от космическия кораб.

– Как гледате на идеята да се създаде специализирана обществена библиотека, посветена изцяло на фантастиката? И съществува ли днес подобна потребност?

– Въпросът ме изненадва и зарадва едновременно. Веднага си представям 100, 200 хиляди, 1 милион НФ заглавия, издадени по широкия свят. И аз обикалям между тях! Навярно тъй и ще си умра от глад и жажда, защото ще забравя за тези си физиологични „подробности“. Ала да се откъснем от мечтите. Такава библиотека (при съответните пропорции, разбира се) има – тя принадлежи на нашия интегрален клуб „Иван Ефремов“ и не е за пренебрегване, особено ако се приеме, че е обединена с моята и със сбирките на още двама-трима души от клуба.

Сигурен съм – завършва събеседникът срещу нас, – че щом вестник „АБВ“ пусне съобщение за една новосъздадена библиотека, посветена само на фантастиката, пред входа ѝ ще се събере опашка от хиляди желаещи. Мисля, че в тая засега въображаема съкровищница трябва да бъдат почетени трите „кита“ на фантастичното: литературата, филмите, компютърната фантастика и моделиращите устройства. Да, наред с отрупаните с книги стелажи, тук ще ни посреща кинозала, ще ни очароват с щедрите си пъстри екрани видеотерминали...

* * *

Това бе едно от моите интервюта с Ивайло Рунев, което исках да включа в словото си. Инак в медийното пространство ние сме разговаряли за какво ли не – за магията на фендъма, за Хърбърт Уелс и кометите (беше по времето на Халеевата яркоглава пришълка), за тънкостите при воденето на аукциони.

В своя живот съм имал моменти, когато гледах Ивайло отдолу нагоре, учейки се от него на любов към жанра и на енциклопедизъм (не че днес ми е късно да науча още). Дори направихме няколко опита за разменени семейни гостувания, умерено подкрепяни от водка или домашно княжевско винце. Помня, веднъж запитах жена му дали се интересува от фантастика. „А-а, не – кимна тогава Ангелина, – нямам никакъв допир с фантастиката, освен че спя под общ юрган с фантаст...“ И досега си мисля, че туй бе по-скоро шега, лукава и изящна. Просто не мога да си представя, че такъв мощен пропагандатор като съпруга ѝ не е пръснал „зараза“ и под къщовния покрив. Я вижте сина им Веселин Рунев, който – къде с мъчителни усилия, къде с бащината си оптимистична усмивка – вече десетина години поддържа библиотека „Орфия“...

Ивайло притежаваше твърде развито чувство за историчност: нещо, което липсва на мнозина от нас.

Тъкмо бяхме приготвили за печат стартовия брой на списание „ФЕП“ (март 1988) и една вечер в клуба аз предложих на Рунев надраскани коректури от този наистина исторически двоен брой. Човекът се поколеба (дали не си правя глума с него?), но сетне ги взе с интерес и явно ги е присъединил към своя достоен за музей архив... Ами колко сърцато, направо професионално умееше да организира БГ фестивалите на супержанра! Също така много обичаше да ходи на конвенти не само из нашенско, а и в чужбина, откъдето винаги донасяше богата книжовна и друга интелектуална жътва. Тъй от Еврокона в Краков се завърна с чудесни спомени за Пол Андерсън – даже при някой от среднощните контакти бе успял да издейства от маестрото олекотени авторски права за първата му книга в България „Операция „Хаос“.

Да вметна, че пак той с присъщия си широк, ала не всеяден хоризонт стана първопроходец и на фентъзито у нас. Въз основа на негови материали на руски и чешки език беше съставено първото наше томче за супермъжагата Конан Варварина.

Как ли би изглеждала една по-разгърната визитка на тоя отечествен деец, питам се днес?

Представям си я не като обичайното в такива случаи картонче – та то няма да побере дори 1/10 част от лицата на Ивайло! Визитката му би могла да напомня например международен паспорт, върху чиито пъстроцветни странички да се чете: член на World SF и други задгранични организации; съосновател на пионерските в супержанра издателства „Ролис“ и „Орфия“, както и на остросюжетния алманах „SF трилър“... Библиограф с главно Б; журналист и историк, популяризиращ далеч не само задокеанското; мотор, обединител и летописец на родния фендъм... Има още: преводач & съставител; един от стълбовете на списание „ФЕП“, на което осигуряваше топла връзка с феновете; автор на книга-игра (издаде я под псевдоним, но не англоезичен); зачинател на първата у нас енциклопедия на световната фантастика... Да, дълъг списък!

Когато смъртта надвеси над него страшния си лик, Ивайло не се размекна от ужас и себесъжаление, ами продължи да бъде чудесен боец на своя любим фронт. Съумя да свърши доста неща за кратко време и веднъж, вече към края си, сподели с мен, че напоследък е научил какво ли не. „Само – въздъхна – дето не можах да стана редактор, някак не ми идва отръки...“ До последно многото му и толкоз разнообразни лица бяха живи, пулсираха, озарени от енергия, растящ енциклопедизъм и мечти.

Бяха живи ли казах?

О, не, тези негови ипостаси, неговият труд на нивата ни фантастична, стремежът му да прави добро в името на Нейно величество Фантастиката не престават да дишат и туптят. Те са живи! Разбира се, аз не искам да изкарвам Ивайло Рунев като някакъв свръхнадарен ангел с белоснежни крила (кажете – кой от нас е такъв?), но си мисля, че за днешните съвременници е твърде важно да бъдем духом с нашия фен № 1 и Мистър Фантастика, за да сме малко от малко достойни за неговата тъй светлоносна памет...

хххххххххххххххххххххххххх

Първа публикация в: списание „Тера фантастика“, брой 1 от 2004 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Сеп 07, 2018 11:30 am

■ 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика
, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *

oooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooо

Жорж Папазов – строителят на небето

о Есе от Калин НИКОЛОВ

В древния Китай, пише поетът Хлебников, имало „държавни наблюдатели на небето“. Дори двама подобни служители – Хи и Хо, били осъдени на смърт за разсеяност. Ако от такава позиция се определяше критерий за фантастичното изобразително изкуство, много малко художници щяха да избягат от възмездие...

Изкуството, което по логика борави с идеите на безкрайното, населява платната с образи от вселена, която разочарова. Но това, според мен, не се отнася за Жорж Папазов. Още от пръв поглед се вижда, че той няма какво да търси сред „фантастите“ – така, както ни се налагаше да възприемаме художниците на космонавти с оксижени (!) и вулгарна еротика, – защото произведенията му са действително ценностни.

Жорж Папазов е роден през 1894 година в град Ямбол. От 1913 до 1917 г. учи инженерни науки в Прага. През 1919-а прави изложба в София, която е посрещната като проява на лаик, ако изхождаме от рецензията на Гео Милев (сп. „Везни“, бр. 2). През 1924 г. напуска България **, за да дири щастието си в столицата на художниците – Париж. Прави отново изложби в София през 1935 и 1936 година, в които вече се представя (както и със статиите си) като живописец-модернист, какъвто по онова време у нас няма. Този път интересът към Папазов е голям, но и много противоречив. В негова подкрепа се изказват Илия Бешков, Андрей Протич, Добри Немиров, Филип Чипев и др.

Изображение

Особено в публикациите си художникът демонстрира своите крайни естетически схващания – характерни за новото изкуство на ХХ век. Но за стойността и ролята му в творческото претворяване на тази естетика говорят някои много високи оценки: Жан-Пол Креспел в известната си книга „Живият Монпарнас“ определя Папазов като сюрреалист преди сюрреализма, а големият експресионист Оскар Кокошка смята, че мнозина френски художници изпитват влиянието му. За нас обаче е интересно мнението на Кокошка, че Папазов е „художник на свещени символи“. В картините му обикновено има море и небе, и странни фигури („кубически сюрреализъм“ ги нарекъл Валдемар Жорж)... Магията на небето и земята, на морето и чудноватите конфигурации. Какво ни напомнят и защо колкото повече ги гледаме, толкова повече ни влияят?...

Папазов е художник на дълбокия цвят. В неговите картини поетичният безкрай на пространството ни кара да се чувстваме „по-близо“ до една природа, за която Ортега-и-Гасет ще каже, че е не просто търсене на субективното, а на „съдържанието на съзнанието“. Ето защо Бешков вижда в картините му „избистрена тишина на преминалата тревога“ (в. „ЛИК“, бр. 5, 1935 г.). Това не е самата природа, ами нейният символ, „портрет“ на нейния градеж, отразен в съзнанието; образ на силите и спокойствието ѝ, на диалектиката ѝ.

Жорж Папазов измисля своя действителност, особено оригинална именно поради живописното решение на едно „избухнало езиково мълчание“ (ако се позовем отново на Хлебников). „Звездното, открояващо се в светлината на мрака значение“ на „думите“ той постига чрез цвета. Линиите и формите са неговият „допълнителен речник“...

Обвързал пластическите си търсения със „свещения символ“ на хоризонта, Жорж Папазов не ни изненадва с имената на циклите си: „Форми, отлитащи от земята“, „Строители на небето“, „Човекът и луната“. Самият той строител на небето и на нови светове, напълно заслужава високата оценка на Марсел Соваж: „Папазов издържа изпитанията на времето и сред хаоса на съвременното изкуство зае достойно място между добрите и най-оригинални художници на нашата епоха“.

Уважението към истината ни кара да допълним, че Жорж Папазов, макар и да не е сред посочваните в енциклопедии и „класации“ най-популярни световни художници, има своята известност и картините му са пръснати в доста страни по света. Негови познати и приятели са били Пикасо, Макс Ернст, Айзенщайн, Пол Елюар, Шагал, Дьорен, Паскин и др. Но дори само да бъдеш признат за художник във вселената на изкуството е много.

А Папазов е художник!

Първа публикация в: списание „Ф а н т а с т и к а“ (преди именувано „ФЕП“), брой 4 от 1991 г.

* Повече подробности – на това е-място: http://nfnagradi.net/results-2016/. Б. ред.
** До края на живота си (1972 г.) Георги/Жорж Папазов се чувства и нарича Българин. Трябва да се каже, че той особено е държал да се подчертава навсякъде българският му произход и на много места по света е единственият известен наш художник. Б. авт.

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Сеп 21, 2018 7:57 am

Днес е рожденият ден на маестро Уелс

Изображение

ПЪТЕШЕСТВЕНИК С МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО

Репортаж от Александър КАРАПАНЧЕВ

Специалният автобус e пълен със знаменитости от разни континенти. На седалката до шофьора се е усамотил лично Айзък Азимов. До вратата са се разположили масивните фигури на братя Стругацки, а зад тях, в риза на цветя, жестикулира Сакьо Комацу, прочутият автор на „Гибелта на Япония“. Обръщам глава. Вдясно, върху ревера на Еремей Парнов, свети медалът „Златните криле на фантазията“. Най-отзад дреме, защото е пристигнал късно снощи, доктор Станислав Лем.

Каква компания, нали? Все още ми е трудно да повярвам в цялата тая история. Пак напипвам в джоба си писмото от Британската асоциация за научна фантастика. Чел съм го поне десет пъти и го знам наизуст. Ето как звучат най-важните му редове: „На 21 септември т.г. се навършват 120 години от рождението на великия фантаст Хърбърт Джордж Уелс. По този случай Ви каним да присъствате на първата

Уелсова седмица в Лондон

Програмата включва запознанство с новия музей на писателя, три пресконференции и конгрес на тема „Уелс – основоположник на модерната научнофантастична литература“. Надяваме се, че Вашата редакция ще изпрати представител, който... “. И т.н.

Отминаваме издигнатата във формата на въпросителен знак сграда на Би Би Си, позлатени от слънцето паркове, „сечем“ квартали и спираме в Бромли. Някогашното глухо градче Бромли днес е между новите лондонски райони. Тук, в семейството на камериерката Сара Нийл и градинаря Джоузеф Уелс, се ражда достойният съперник на Жул Верн. Слизаме от автобуса.

Яйцевиден корпус с инициалите Х. Дж. У. е насочил челото си към нас. Постройката блести в месинг, кристални плочки и релефи, изсечени сякаш от слонова кост. Без съмнение това е гигантски модел на машината на времето, появила се за пръв път в първия роман на майстора. Нямам търпение да прекрача прага. Посреща ни писателят Кристофър Прийст – директор на музея, който ще бъде официално открит в деня на юбилея.

Въвеждащият раздел от експозицията се нарича „Животът на Хърбърт Уелс“. Започва с мраморна плоча. На нея е издълбано признанието: „Даже в най-обективните мои книги са скрити критика на съвременността и призив за промени“. В центъра на тематичния кът „Детство, юношество, младост“ белее макет на скромна къща. Зад единия ѝ прозорец искри порцеланова лампа с очертанията на митичния титан Атлас. Лампата всъщност е реклама на магазинчето за домашни съдове, от което семейство Уелс едва се е издържало.

Около въртящите се витрини се е вглъбил Станислав Лем. Навярно си спомня своето пъстро детство, описано в романа „Високият замък“. О, Хърбърт е имал значително по-малко късмет! Няколко години уелсовци се крепят чрез дарбата на бащата да играе професионален крикет, а момчето чиракува при търговци и аптекари, без да зарязва учението. Ясно е, че бъдещият класик не се вълнува нито от фармацията, нито от занаята на Меркурий, и щом се отваря място, става помощник-учител в Мидхърст.

Любопитна е възстановката на таванската стаичка, където се пренася да живее. Железен креват, дървен сандък с книги, служил и за писалище, самотен стол. На стените – строго разписание на делника, амбициозни житейски планове и два девиза: „Знанието е сила“ и

„Каквото е постигнал един, може и друг“

Питомците на Уелс показват такъв ярък напредък, че властите му предлагат да продължи образованието си в Лондонския университет, сред чиито тогавашни професори се откроява Томас Хъксли, знаменитият съратник на Дарвин. Младежът учи по 15 часа в денонощие и водейки полугладно съществуване, изкарва курсове по биология и физика. Ето я богатата основа на фантастиката му!

Обикалям видеоколоната, динамично представяща епохата, през която твори маестрото, и едва не връхлитам върху... братя Стругацки и Еремей Парнов. Смълчани, с нескриван интерес те разглеждат къта „Хърбърт Уелс и Русия“. Запаленият пътешественик три пъти е посещавал страната на Ленин. Разбира се, тук е увеличената снимка на Владимир Илич и Уелс в Кремъл, тук е кореспонденцията му с Лев Толстой и Максим Горки. С удивление чета, че тъкмо патронът на музея е основал първото в Англия училище с преподаване на руски език.

В съседната зала е илюстрирана темата „Уелс против фашизма“. Подир разочарованието си от религията, когато временно се зачерква като художник, англичанинът насочва сили към двубой с кафявата хидра. През 1927 година издава първия в родината си антифашистки роман, озаглавен „В навечерието“. В Германия чудесните му книги летят в огъня, а при подготовката на операцията „Морски лъв“ – фашистки десант на британска земя, Хърбърт Джордж Уелс е в числото на хората, които трябва незабавно да бъдат унищожени. Наистина висока оценка за хуманиста и социалиста, неведнъж доближавал мисълта си до марксическата философия!

Следващият раздел „Уелс – автор на учебници, научнопопулярни и научни трудове“ е своеобразно свързващо звено с втория етаж на музея, посветен изцяло на фантастиката. В началото на експозицията отново свети мраморна плоча. На нея е изсечено признанието на американския пионер в ракетостроенето Робърт Годард, че се е увлякъл в

„изследване на големите височини“

след прочита на Уелсовия роман „Война на световете“.

Но какво ли няма в този раздел! Първата зала е населена с макети, апарати, картини и албуми, изобразяващи герои на великия фантаст. Сакьо Комацу и японоведът Аркадий Стругацки проучват летателните цилиндри и триногите на кръвожадните марсианци. По-нататък са застинали във вечно преследване доктор Моро и „очовечената“ пума, която ще го убие. Тук е и колоритната диорама „В плен на селенитите“. Друга зала показва екранизациите по Уелс, като се почне от създаденото от Жорж Мелиес през 1902 година „Пътешествие до Луната“ и се стигне до прожектирания у нас през зимата съветски филм „Невидимият“.

Третата зала излага ръкописи, периодика, първи издания и преводи на Уелсовата фантастика. С трепет докосвам пожълтялото „Списание на научните школи“, където през 1888 година е отпечатана повестта „Аргонавти на времето“. Прочел след десетилетия тоя ранен вариант на славната The Time Mashine, Уелс казал, че ако някой му донесе подобен материал за отзив, би го посъветвал изобщо да не... пише! Хубаво, че тогава младежът се е облягал само на себе си. Оглеждам се. Останал съм сам. Всички гости са се струпали в последната зала.

В нея са представени прогностичните дарби на човека, родил се преди 120 години. Какво поразително разнообразие! И колко смелост! Върху видеоекрана избухва страхотно пурпурно зарево, чийто отровен облак се заравя като огнена къртица в земята. Това е класическата прогноза на Хърбърт Уелс, датираща от края на 1913 година. В романа си „Освободеният свят“ той

пръв рисува атомната бомба

и атомната война с колосалните ѝ проблеми.

Авторът на „Аз, роботът“ старателно си води записки. Може би ще ги използва при своя опус № 300 – нали Айзък Азимов отдавна е надминал рекорда на Уелс, завещал ни над 100 книги, преди да почине на 13 август 1946 година. Забелязвам „многоръки“ машини, напомнящи жив организъм. Те се подвизават в романа „Война на световете“ от 1898 година и всъщност са едно от най-сполучливите предсказания на юбиляря, предусетил новата наука бионика.

Докато се правят опити с едноместни самолети, фантастът от Бромли „пуска“ в „Когато спящият се пробуди“ редовни линии, обслужвани от грамадни крилати апарати. Той предвижда квантовите генератори, хипнопедията, радиовръзката с Луната, танковете, военното приложение на авиацията. Да изброявам ли още? Някои от фантазиите му днес са се превърнали в научни задачи. Например – автоматичните ясли, екранирането на гравитацията, управлението на наследствеността. В утопията за комунистическото бъдеще „Хора като богове“ писателят с гениално проникновение твърди, че именно науката ще стане основно занимание на човечеството.

... В края на коридора ни чака директорът на музея Кристофър Прийст. Главата ми буквално шуми от разнообразните впечатления и аз си повтарям наум най-популярните характеристики за Хърбърт Джордж Уелс: романтик на науката и строг съдник на сенчестите ѝ страни, ярък експериментатор в литературата, неуморим пътешественик с машината на времето. Стресва ме гласът на Прийст. Той пак изразява надеждата, че всички ние, журналисти и белетристи, ще напишем оригинални материали в дните на Уелсовия юбилей.

Следва покана за тържествен обяд от името на Британската асоциация за научна фантастика. Но това, както казват братя Стругацки, е вече съвсем, съвсем друга история.*
____________________

* Този текст излезе за първи път в брой 38 на вестника-легенда „О р б и т а“ през 1986 година. Тогава редакцията – и то с пълно право! – му сложи подзаглавието „Измислен репортаж“. Сега го публикуваме отново (вече в пълен обем) с надеждата, че той не е загубил много от качествата си... – Б. авт.

От източника: Хърбърт Уелс. Богът на динамото. – Избрани разкази. – Съставители: Юрий Илков, Александър Карапанчев и Николай Тодоров. – Библиотека „Тера фантастика“ № 10. – София: Гутенберг, 2017.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Сря Окт 03, 2018 10:07 am

● 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика
, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *
____________________________________________________

ДЕ КИРИКО – Ел Греко на двадесети век

Есе от Калин НИКОЛОВ

„Когато между моряците се разчу, че Заратустра е на кораба – защото едновременно с него се качи и един мъж, който идваше от Блажените острови, – тогава любопитство и напрежение обхвана всички.“ Това би могло да се каже и за един художник, чиято поява съпътства сюрреализма. Самият той обаче не е желаел да го причисляват към никое течение, пък и не е следвал никак „последователно“ дори модата на онова въздействие, което има сам. Неговият специфичен профил на човек – с много силен, проникващ поглед и със сякаш вечно мълчаща уста – напълно отговаря на картините му. А че това е така, говори един негов портрет на Аполинер: гипсова маска на Аполон с дупка от куршум встрани на челото (където по-късно поетът бива смъртоносно ранен)...

Джорджо де Кирико е роден през 1888 година във Волос, Гърция. Първоначално учи академия в Атина, после в Мюнхен и Париж... Един млад студент, обречен като византийския иконописец Доменико Теотокопулос да следва провинциалния канон на няколкото шаблонни жанра, едва-едва пробили път до неговата собствена страна, тръгва към реалната и измамна Аркадия на изкуството. Световноизвестен, подобно на Ел Греко, той остава уникален и индивидуален, затворен в своя собствен живот и представи, живеещ повече сред метафизичността на въображението си, така че когато в края на живота му някакви измамници му поднасят да преподпише фалшификати, той не познава собствените си творби...

Изображение

Наричат го баща на метафизичната живопис. А той сякаш цял живот спори с Ел Греко, за да му докаже, че спокойните и ненаселени пространства, изпълнени с помпейска кафява и плътни сини небеса, както и манекените на хора и случайните паметници, понякога без пиедестали, могат да излъчват същия спиритизъм, белязал нервните, горящи фигури на бившия монах. Искам да кажа, че по негово време метафизиката вече е осъзната в изкуството и Кирико е един от нейните нови символи, но не и един от нейните самообявили се проповедници. Като всеки голям художник от шумното начало на школите, той презира догмата и отхвърля нейното робство. Предполагам дори, че ако някой от посетителите на любимото му кафене „Греко“ в Рим му бе казал, че е „възхитителен модернист“, Кирико би отговорил нещо, изпълнено с ирония.

Не зная друг художник, който така да отделя времето от пространството, да върви по мембраната между тях, която сам е изградил. Всъщност повечето художници рисуват с цветове и бои, със светлосенки и вальори, с пластика и ескизи. Де Кирико работи с вкаменели минути, с неизбродени пътища и неодушевени, но живи мемориали. Това е сънят на принцесата от популярната приказка, но сън, сънуван от земята, чакаща целувката на Бога, за да я съживи. И за да бъде избегнато всякакво маниерно двусмислие, ще завърша с това, че само вярващ в неизвестното като Джорджо де Кирико може да е толкова голям еретик... Но еретик не като Пикасо или Дали например (подобни на елински философи, буйни, невротични, диалогични), а като отказал се от иконописта монах... Като един нов Ел Греко...

Първа публикация в: списание „Ф а н т а с т и к а“ **, брой 3 от 1991 г.

* Повече подробности – на това е-място: http://nfnagradi.net/results-2016/. Б. ред.
** Така е преименуван -Ф Е П- след „избухването“ на т.нар. демокрация. Същата „демокрация“, която безпардонно му прекърши крилете към края на ’91 година – със съвсем конкретното участие на БДМ (Българска демократична младеж), краткотраен наследник на всесилния преди Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС)... Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Окт 14, 2018 11:22 am

■ Изминаха 40 години от неговото убийство…

Изображение

Георги МАРКОВ – Твоята Америка

Ти много бързо зарязваш учителите си и оставаш сам. Не защото не желаеш да те учат, нито защото не желаеш да се учиш, а просто обичаш да скиташ сам из света и сам да си откриваш тайните му. Знаеш добре, че Колумб е открил Америка, но ти настояваш сам да си я откриеш, защото усещаш, че не съществуването на Америка, а откриването ѝ е онова, което има значение за теб. Ти обичаш този процес на дирене, на лутане, на заблуждаване, на улучване, на приближаване, на отгатване. И особено онзи първи момент на самото откриване. Както ловната страст на никой ловец не може да бъде утолена от лова на другите ловци, макар и по-добри, макар и по-опитни – така и твоите учители не могат да ти дадат ни стотна от преживяването на собственото дирене.

И после, твоята Америка е друга. Не е моята, не е Колумбовата, не е дори американската. Тя си е само твоя. Заради това твоите учители са безпомощни да ти я посочат. При най-добро желание те те отпращат при своите Америки.

Като приемаш техните учения, ти винаги си съзнавал, че на всяко добре аргументирано „да“ съответства еднакво добре аргументираното „не“, че всеки е точно толкова прав, колкото и не е, че всеки принцип и всеки закон природен или човешки е толкова верен, колкото и неверен, че всъщност животът е живот, защото всичко съществува точно толкова, колкото и не съществува. И че щастието на вселената е в този океан на естествена относителност, която (връх на природно остроумие) е относителна сама към себе си.

Затова, ако за едного Америка е континент, за другиго може да е песен, за трети може да е блян, за четвърти може да е мъгла – зависи кой какво е открил.

И затова ти искаш всички разстояния да преминат през тебе, всички идеи и събития да бъдат усетени чрез твоите сетива, сам да преживееш перипетиите на цялото пътуване към откритието; да не знаеш къде си обвързан и с какво си задължен, за да бъдат обезсилени дори собствените ти познания, да бъдеш жив пленник на най-щастливата безотговорност, да си безплътно подвижен, да се прехвърляш от галактика на галактика, все едно дали тя е по-лоша или по-добра от предишната, стига да те води към твоята Америка. И дори умишленото ти невежство да се обърне срещу тебе и да те погуби, ще остане чудесното, че си пътувал към своята Америка – истинска или измислена.

Защото Маркс е едно, Маркузе – друго, а ти – съвсем различно.

От източника: Георги Марков*. Литературни есета. – Сборник. – София: Български писател, 1990.

Изображение

* Неговият първи роман (1959) e научнофантастичен. Художник на корицата и илюстрациите: Александър Денков
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Окт 21, 2018 11:20 am

● 40 дни без фотографа, журналиста, изследователя, колекционера, пътешественика,
фена (един от основателите на клуб „Иван Ефремов“) и приятеля


Изображение

Тодор ЯЛЪМОВ (1944-2018)

ПЛАНЕТА ЩАСТИЕ

● Утопичен разказ с някои реални лица


„В началото бе Словото“ – според старата Библия
„В началото бе Фантастичното слово“ – според новата Библия


Председателят на Звездния съвет Карапанчев нервно почукваше с пръсти по интерлинка и преглеждаше инструкциите за прекъсване на прякото предаване при извънредни ситуации. Такова явно се налагаше – при това съвсем в края на втория му мандат – и заплашваше пожизненото му преизбиране и банковите сметки. Дори предшественикът му лорд Ник Теллалов успя чрез умели маневри да не използва извънредното прекъсване въпреки яростните изяви на групата крайни анархо-екоопозиционери. Беше му оставил десетина подготвени сценария за подобни ситуации и сега Карапанчев трябваше да реши кой е най-подходящият.
Имаше още няколко минути, докато транспортният министър Иван Крумов се оправдаваше, притиснат от фактите, но скоро предстоеше да разнищят случая по-надълбоко. А най-вероятно и по-нагоре до неговото лично участие, нещо, което не биваше да се допуска на никаква цена.
Едно дребно на пръв поглед запитване от синята планетарна фракция – защо бе използван най-големият парламентарен звездолет „Тантра“ за непланирано посещение на планетата Щастие – днес заплашваше бъдещето на председателя. Министърът успешно отбиваше атаката на опозиционния лидер Богданув, като го заливаше с водопад от цифри колко анамезон и колко човекосветлинни години са икономисали през последните инспекционни полети до близки съзвездия. Карапанчев се тормозеше от мисълта дали опозиционерът знае, че в звездолета бе жена му Краси с няколко парламентарни съпруги, макар и с променени външности. Предишната вечер се бяха скарали и тя го заплаши, че ще подкрепи разследването на опозицията, защото полетът до широко рекламираната планета Щастие бил напълно безрезултатен и много разочароващ. Цялата група съпруги, вместо зареждане с огромна доза щастие, се върнали със свити сърца и с изпразнени сметки. И сега той с трепет очакваше кога опозиционерът ще копне по-нагоре и ще разнищи случая със „семейния“ звездолет „Тантра“. Дори да успее да пренасочи дискусията, предстоеше му неприятната вечерна среща с разгневените половинки на приятелите му, на които бе обещал неземно щастие на приемлива цена.
Председателят на Звездния съвет се заслуша, понеже транспортният министър подхвърли нещо ново за него. Заради увеличения поток туристи е направено ново разширение на базата хотели в орбита около планетата Щастие и за директор там е назначен Тихомир Тачев от Балчик. Последва нов залп от цифри колко тона материал са доставени за космокирпичните къщички тип „Буриданово магаре-2“, които най-добре изолират от космическите лъчи, но са прозрачни за енергията на щастието. На недостъпната за кацане планета преди 6 месеца неочаквано се бе отворил коридор и това позволило да се построи огромен басейн, където месели глината и сламата преди пълнене и изстрелване на товарните снаряди в орбита. Ала от един месец коридорът стои затворен, планетата е отново недостъпна, а около басейна кипи някаква трескава дейност и енергията на щастието е намаляла рязко.
4D пултът пред Карапанчев показваше, че предаването се наблюдава в цялата Слънчева система, пламваха все повече светлинки, темата явно предизвикваше висок интерес. Ставаше опасно да измества дискусията, но поне му олекна, че има как да успокои ядосаните съпруги и ще се отърве от връщането на парите.
Светлините в залата запремигаха и мощно се понесе позивната на Великия пръстен – гласът на Валя Балканска от „Излел е Дельо хайдутин“, с която оповестяваха извънредните съобщения. В зората на космическите полети апаратът „Вояджър-1“ пръв напусна Слънчевата система и пръв беше прехванат от извънземна цивилизация. От десетките песни, подбрани преди полета, флуорните извънземни бяха харесали най-много „Дельо хайдутин“ и тя стана позивна на космическите цивилизации в нашата Галактика.
След звуковите сигнали светнаха големите екрани на Великия пръстен и се появи очарователно същество, което леко поклащаше дългите бели крила на гърба си. Това бе пиарката св. Илияна Гатева.
– Особено важно съобщение от Божествената канцелария! До всички звездни системи в Млечния път! – тържествено започна тя. – Самият Творец е готов да посети вашата Галактика – Млечния път, както я наричат край провинциалните звезди, и да демонстрира някои моменти от създаването на този свят. През последните хилядолетия при вас се е разпространила недопустима ерес, някои био-нано постижения на учените ви главозамаяха и все повече хора отричат ролята на Твореца в креацията на света и на първите хора. За да вдъхне повече вяра във вашите души, Творецът реши публично да покаже на всички обитатели на Галактиката как е бил създаден първият човек – Адам. За тази цел е избрана планетата Щастие, която временно бе затворена за посещение, но излъчваше вълните на Рая, та да привлича вниманието ви. След известна подготовка сега ще можете да наблюдавате уникалния творчески Божествен акт – пресъздаването на Адам и вдъхването на живот в него, а подир това и появата на Ева...
Пиарката направи малка, но ефектна пауза и завърши:
– До мястото на Акта ще бъдат допуснати да кацнат само няколко екипа, за да го предават из цялата Галактика. Текат последни приготовления, не превключвайте каналите и си вземете от специалните златни акции, подготвени за това велико Вселенско събитие.
На екрана вместо пиарката св. Гатева засвяткаха златисти акции с достойни за външния им вид цени.
Такъв подарък Карапанчев не очакваше. Затова набързо финализира дискусията за звездолета и подкани всички да се включат в наблюдаването на невижданото чудо – самият Творец посещава нашата Галактика и демонстрира как преди милиони години в Рая е бил създаден прадядото на съвременните хомо футуруси.
Привика транспортния министър и го разпита колко космотуристи има в кирпичените хотели, кръжащи около планетата.
– За този бизнес отговаря вашият зет Атанас П. Славов – кимна транспортникът. – Наскоро той се оплака от големи загуби, защото недоволните гурмани масово връщат ваучерите си и предпочитат Страшната планета, където могат да кацат и да ловуват динозаври.
– Крумов, а готови ли сме да изпратим някой да предава специално за нашата система, че нещо прекалено неочаквано е всичко това?
– Имаме късмет, че бях командировал един екип да направи рекламен блок за привличане на нови туристи. Ръководи го дъщеря ви Марина, хората ѝ са вече там и те ще ни предават по независим канал. Докато тече подготовката, ще се опитам да ви свържа по личния галактолинк.
На големия екран пъстрееше рекламна пауза и някакъв красавец, облечен като Адам, призоваваше към щедро спонсориране на уникалното деяние:
– Галактически жители, сега ще наблюдавате чудото отпреди милиони години, случило се в Рая. Плащате едно – получавате две: ще видите хем Адам, хем и Ева. Сумите са благотворителни за Канцеларията на Твореца и ще отидат за ремонт на някои от поизносените звездолети. Идваме при вас от мъглявината Андромеда и флагманският звездолет, в който летя тялото на Твореца, получи няколко повреди, обаче аватарът на Божественото тяло на Твореца не пострада. Той беше в анабиоза, за да събере сили за уникалното си действо. Побързайте, броят на акциите е ограничен, а нашите сметки в Божествената банка са....
5D-мерните реклами продължиха повече от час, прекъсвани от отделни кадри, които предаваха суетенето около големия басейн на планетата Щастие.
Ето че дотича свързочният министър Ивайло Търновски и донесе последния писък на техниката за свързване с всяка точка от Вселената.
Председателят на Звездния съвет набра кода на дъщеря си Марина, която бе някъде на планетата.
– Марина, какво става при вас? Тук рекламите на Божествената канцелария са превзели изцяло пространството на Съвета...
– Тате, аз съм с един от екипите, на които току-що позволиха да кацнат до площадката. Излъчванията се контролират от твоя приятел, генералния наблюдател Велко Милоев, и той ни допусна най-близо до басейна, обаче наоколо е опъната светлинна завеса.
– Опитай се да направиш интервю с някой от Божествената канцелария, аз имам добри връзки там.
– О, Велко ни открехна част от защитната завеса, но можем само да наблюдаваме като неутрални, без да излъчваме. Олеле, колко е симпатичен Творецът!
– Ама аватар ли е, както казаха, или е самият Той?
– Не, самият Бог стои на площадката и меси глината с крака и ръце!
– Е, как изглежда Творецът?
– Един много симпатичен пухкав дядо по шорти, малко се е поизпотил и нещо е видимо ядосан. Ще включа маскирания микрофон, който скрих там при първото оглеждане. О, микрофонът работи, а Той си мърмори под носа. Ама това е някакъв стар български диалект, май шопски, и всичко му се разбира, но за вас ще пусна интерлинка. Чуйте гласа на Твореца!
Гласът на Твореца:
– Къде е архангел Михаил? Как така днес почива? Излагате ме пред цялата Вселена! Цял час меся глината тука, обаче къде е Адам? Търсете стари записи, поне тях да покажете...
– Ваше Божествено превъзходителство, предлагаме да включим резервната глинобъркачка и 4D принтерите, с които действахме в мъглявината Андромеда.
– Не се месете в Божествения акт! Един път не можем да го направим като хората, тоест като боговете. Защо в глината има слама, боде ми краката. Кой е сложил слама в Праматерията, питам аз?! Пазя я за такива демонстрации, остарях да правя нова, а пък вие ми я разваляте.
– Ваше Божествено превъзходителство, тук в орбита хора от планетата Земя са построили хотелски комплекс „Средец“ от космокирпичени къщички. Ние продадохме глината на директора им Тихомир Тачев на добра цена и сега разполагаме със средства, за да заредим истинска амброзия и натурален динозавърски хайвер.
– Какво общо има това със сламата? Да не искате да кажете, че сте сложили в басейна земна глина със слама вместо моята Божествена?
– Само глината е земна, а сламата е местна и провежда вълните на щастието. Транспортният ангел вече е наказан и беше отлъчен от Вашия екип.
– Леле, каква излагация пред цялата Вселена! Откога меся и дори един мутант не мога да сътворя! Ще се обади и ишиасът, дето ме мъчи от седем милиарда години. О, в глината има и косми. Доведете Григор Гачев, нали той отговаря за Акашовите хроники, искам да видя записите от първия ден на басейна...
– Ваше Божествено превъзходителство, Гачев докладва, че през последния месец някой е изтрил записите от хрониките, но в кухнята си той държи една допотопна апаратура, която дублира основната. За Ваше сведение е сменил паролата с нова – като кажете три пъти „Круша, крий!“ и материализирате плода. Гачев допълни, че на част от кадрите се вижда злосторникът и той е добре маскиран, обаче го издава опашката му.
– Ох, Боже! И тук ли се е намесил косматият?! Какво ли ни е надробил! Незабавно да оскубят перата на корумпираните ангели от охраната! И сега какво ще пуснем по космолинка? 100 милиарда планети ни чакат и гледат моето появяване, а ние ще наплодим още повече неверници и атеисти, щом ни видят резила.
– Предлагаме да извъртим кадри от Акашовите хроники в мъглявината Андромеда, нали наскоро и там правихме показно...
– Глупаво хвъркато, не ми напомняй за тамошния резил, тогава Адам стана безполов и се пъпкува без Ева. Какво открихте за косматия?
– Надробил ги е едни, но ние сега коригираме програмите му. Заложил е още през 1974 година създаването на Таен фантастичен план [през същата 1974-та се основава клубът „Иван Ефремов“ – б. ред.], който да измести Вашия Божествен в развитието на Галактиката. Подбрал е цяло котило писатели, учени и художници, които скришом предават пъкления си план „Пророчество 2“ на следващите поколения. И така – до днес.
– Все пророкуват, без да ме питат! Е, има ли нещо сбъднато там?
– Един от лидерите им – Генерала, човек военен, ама с мирни намерения и голям майстор на вицове – е намесил и Вас с глината.
– Я да се посмеем, че ми стана тъжно с това безполезно месене. Пускай записа.
От записа:
– Представител на учените, наречен бял брат Теодор, отишъл при Бога и се похвалил, че учените могат да създават всичко, включително и Адам. „Хайде да видя“ – рекъл Господ, подсмихвайки се под мустак. Белият брат се навел, взел от глината под краката му и започнал да я меси. Но Бог го прекъснал: А бре, бай Ганьо такъв, не от моята глина, бе!“.
– Ха-ха, ще се просълзя от смях! Душата на тоя Генерал да я пуснете извънредно в Рая, чувате ли? Вица можете да го излъчите в рекламния блок, обаче без това „подсмихвайки се под мустак“. Дори аватарът ми няма мустаци, а само брада. Впрочем хич не ми е до смешки. Какво са пророкували тези заговорници?
– Във Второто пророчество е записано, че един ден Творецът ще каже на цялата Вселена вълшебната думичка, която ще промени света. Сега нашите хакери се опитват да отворят файла, но ония са го засукали много...
– Мечтатели такива, само фантазират и се бъркат в моята работа, като създават несанкционирани светове, вместо да оправят този.
След кратка пауза:
– Ваше Божествено превъзходителство, току-що разчетохме цялото пророчество – то се отнася до басейна и създаването на Адам. Те са блокирали нашето днешно събитие, докато Вие не произнесете вълшебната дума. Кажете я, че рейтингът на предаването главоломно расте и банката ни едвам успява да обработва залаганията. Флуорните жители вече са заложили цялата си планета, че няма да създадете Адам.
– Леле, вселенски резил! Думайте какво трябва да направя!
– В това Пророчество 2 става въпрос за две неща. Първо се налага да промените началото на Творението, като кажете: „В началото бе Фантастичното слово“, а пък второто е по-лесно – при създаването на Адам да следвате инструкциите, дадени от Атанас П. Славов в романа му „Психопрограмираният“.
– Тези фантасти сценаристи ме изнудват да променя основите на Вселената, а после цяла вечност ще се намесват в съкровените ми планове. Ами този, Славовият Адам де, да не е със сламка в окото и психонакуцващ? Проверете програмите им за бъгове и спамове!
– Има и малко допълнение. Те са поставили условие: имената на първите мечтатели да бъдат вписани със златни букви в новата фантастична Библия.
– А-а, не. Вие ще я напишете тази нова Библия, а пък аз отивам да кажа вълшебните думи, че инак ще загубим цялата Вселена. Отивам в Голямото начало, за да го променя, и ако не се появя до няколко минути, значи са ме програмирали да изчезна. О, какви времена и нрави!
... Най-накрая рекламите спряха и показаха на запис как Творецът меси глината и от нея се пръква Адам под шумните ръкопляскания на галактическите зрители.
После Господ избърса дланите си в дебелите гащи и мъдро произнесе:
– Колко пъти ви казвам, чада мои, че в началото не бе само Словото. Тъкмо Фантастичното слово е в основата на мисленето ми. Малко четете НФ литература, а и аз отдавна не съм я поглеждал. Нареждам: във всички нови галактики да бъде посята двойна доза панспермични генове с допълнителен блок НФ идеи. По-добре да се пръкват луди глави фантасти от 7-ата раса, отколкото вехти проекти Хомо сапиенс едва от петата раса. Затова коригирах стария сценарий и днес във всяка звездна система има планета Щастие. Казах! Така да бъде! Амин.
(Според някои зрители се чуло „Аман!“, но това е злобно клепане на Твореца.)
Господ пусна широка усмивка към камерите, обърна се към изпъналите се асистент-ангели от Божествената канцелария и им изръмжа: „И внимавайте да няма Пророчество 3, че ми омръзна да преправям този свят – сега вече и Фантастичен“. След което изчезна в облаците.
Долу зрителите, замаяни и просълзени, махаха с ръце към стопяващата се инверсионна следа на Бога и никой не обърна внимание, че заедно с ръцете се вееше една доста космата десница и тя бе свила трите си пръста в странен жест.

Послеслов (включително накратко за мечтателите, създали Пророчеството 2
и записани със златни букви в новата Библия)


Като използвахме връзките си в Божествената канцелария (св. Илияна, Гачев и др.), ние надникнахме в запечатаните коридори на Вечността и получихме тази неофициална справка за текущото състояние на нашите герои и техните сметки:
– Най-богат, според КосмоФорбс, е Атанас П. Славов с правото да печата междузвездна валута и да ръководи по заслуги (заедно с Тодор Розов) галактическата поща; активен участник в Психопрограмирането на Вселената;
– Александър Карапанчев (с прякор Неподкупния редактор) – монополизирал редакционно-издателската дейност в галактичен мащаб, но и с голям пръст в Пророчеството 2;
– Тодор Ялъмов – фотожурналист и пътешественик, също приложил сили за реализирането на това Пророчество – създаването на Новия фантастичен свят;
– Генерала (с прякор Илков) – издигнал се от приказлив политически офицер до ръководител на не съвсем легална мрежа от галактически клубове по фантастика;
– Лорд Ник Теллалов – анархомислител, превзел пожизнено Звездния съвет; живее в изолирано родово имение, откъдето дърпа наноконците на Вселената;
– Любчо Николов-Нарви – предал таланта си на Големия англо-американски брат и монополизирал преводаческата НФ дейност;
– Алексей и Виолета Чернови (а също и Даша Митева) – държат странноприемницата „Сливен 3“, където нелегално се е подготвяло Второто пророчество;
– Григор Гачев – програмист и лекар, проникнал в Божествената канцелария и основен създател на новата фантастична Библия;
– Ненко Сейменлийски – пресаташе на „Лобутническо дело“, един от основателите на новото Пророчество;
– Иван Пунчев – пророк-философ от галактически мащаб; автор на Божествените програми за Нов свят;
– Ивайло Рунев – най-информираният деец на Пророчеството 2, мозъкът на проекта;
– Христо Гешанов – теоретик на групата, създала това Пророчество; изключително опасен с размирните си теории, изложени в многотомника му „Космос и Библия“.
Съществуват още доста явни и неявни сценаристи, събрали се през 2014 година и сътворили Трето пророчество, и затова предпочитаме засега да не ги разкриваме...
Тези и други мечтатели и конкуренти на Твореца вече заслужено имат огромен мемориален комплекс „Пророчеството“, изграден на новопоявилата се планета Щастие в Слънчевата система. Това е новогодишен подарък от самия Творец, който е безкрайно благодарен на фантастите за активната им помощ в строителството на Нови светове.

31 декември 2013 година

● Първа публикация в: юбилейния сборник „Измерения и модели“ (издаден по случай 40-годишнината от основаването на клуб ИВАН ЕФРЕМОВ). – Съставители Александър Карапанчев и Атанас П. Славов. – София: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2014.

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Сря Окт 24, 2018 3:53 pm

Преди 30 години В. Д. Колупаев получава наградата „А е л и т а“

МУЗИКАТА, ЗВЕЗДИТЕ, ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ

o Есе от Генадий ПРАШКЕВИЧ

Томският фантаст Виктор Колупаев обичаше да подчертава, че е обикновен човек.
Представяйки гостите на Томск, той с уважение изреждаше техните звания, а за себе си казваше: „Аз съм местен жител“.
През 1963 година неочаквано си купи роял. От комисионен магазин. Едностайна квартира, малка дъщеричка, мебелите – креват и маса. Книгите не броим, без тях не може. И ето бекеровски роял – два и половина метра. Вместо едно от крачетата Виктор постави брезово пънче. Получаваше огромно удоволствие дори само от процеса за извличане на звуците. После на Колупаеви дадоха двустайна квартира. Пространството се разшири, но в него вече нямаше място за рояла...
В Якутия, в селището Незаметний (днес град Алдан), където се ражда Виктор, всичко е било просто: през лятото рояци насекоми, през зимата мраз. От студа криели лица в шаловете, ала една вечер, на връщане от училище, Виктор вдигнал глава към небето. И се спрял поразен. Естествено, че бил виждал звезди и по-рано. Но сега ги видял по съвършено нов начин: едни по-близо, други по-далеч, трети примигвали от някаква бездънна дълбочина. Бледосини, жълти, червени, бели. Виктор вече знаел, че звездите – това са далечни слънца, а в този момент разбрал още, че тяхното число е безкрайно...
През 1954 година Виктор постъпил в Радиотехническия факултет на Томския политехнически институт. След завършването му работил в лаборатория по биокибернетика (бионика). С помощта на създаваната там апаратура, способна да излъчва много сложни ултразвукови сигнали, Виктор при командировките си на Черно море (в някакво закрито предприятие) се опитвал да осъществи контакти с делфини. Те нямали нищо против: подгонвали риба в мрежите, носели на гръб своите „възпитатели“, учели се на всякакви други, невинаги приятни работи, обаче ако не желаели нещо, веднага давали да се разбере – не сме съгласни...
Героите от фантастичните книги на Виктор Колупаев попадат в далечния космос, преживяват необикновени приключения на планетата Земя, но всъщност той пишеше винаги за своя любим Томск. „Наричаха моите разкази фантастични. Нямах възражения, защото не ме питаха. Ала дори и да ме бяха питали, аз все едно нямаше да възразя, тъй като вече знаех, че почти нищо не е възможно да се измисли.“
Книгите му излизаха. Не бих казал, че една след друга, но (по съветските мерки) често. „И се случва с човека такова!...“ (1972). „Люлката на Отшелника“ (1974). „Билет за детството“ (1977). „Фирменият влак „Томич“ (1979). „Защо живя човекът?“ (1982). „Пеещата гора“ (1984). „Седмият модел“ (1985). „Пролетта на светлината“ (1986). „Волево усилие“ (1991). А пък после настъпиха големите промени.
Не стана по-просто. А се прибавиха усложнения.
Но именно това подтикна Виктор към разработката на собствена физическа и философска концепция за Пространството и Времето. Почти две хиляди и отгоре страници, огромен многогодишен труд. „Обаче го направих – и толкоз. По-нататъшната разработка на еволюционната теория на относителността, както я нарекох, не е моя грижа.“ Виктор вярваше, че във физиката няма и не може да има никакви „нелепи“ идеи! И „ентелехията“ на Аристотел, и „импетусът“ на средновековните схоластици, и „флогистонът“, и „законът за съхранението на материята“, и „постоянството на скоростта на светлината“ – всички те са великолепни, възхитителни идеи.
„Ето така и живея – писа той на близък приятел. – Сутрин пия кафе и излизам на разходка с кучето. После сядам пред компютъра. От май до септември основното ми време е заето с градината.“ Тази градина, мичурински тип според местното разбиране, била разположена редом с аерогарата. При излитането на поредния самолет цветята по лехите се затваряли от уплаха. Но и в дъждовните дни, когато рейсовете се отменяли, в точно определеното време (часа на излитането) цветята също се затваряли – по навик. Само че закъде без градина, дори толкова наплашена?
„Тук никак не можем да подминем проблема за Бог – писа Виктор. – Трудността се състои единствено в това, че ние непрекъснато се опитваме да разберем намеренията на Бога, изхождайки от нашите човешки възгледи, стремежи и желания. А туй е невъзможно, макар че неудържимо ни се иска. Блажен е онзи, който вярва и не задава въпроси. Но ние това състояние сме го минали бързо и сега сме длъжни да се измъчваме: защо Бог е създал такъв несъвършен свят? Отговор на този въпрос аз, разбира се, нямам и няма и да имам, обаче не мога да не размишлявам по темата. Ако би се удала възможност да разработим теоретическа система за същество, което мисли с безкрайна скорост (това би бил и Бог), тогава би могло да проумеем неговите намерения. Във всеки случай той ни е дал в тоя свят свобода на волята и ние се ползваме от нея, както искаме или както се получи. Но от него предварително е предназначен за нас и друг свят, в който всички ще бъдат щастливи, а свободата на волята няма да е необходима (или нейното значение за нас ще намалява през цялото време), докато ние всички не се окажем в Бога...“
Романът „Безвремие“ (2000), написан в съавторство с Юрий Марушкин, излезе в Томск с тираж седемдесет и пет екземпляра. Затова пък действието в него обхващаше всичко: от Големия взрив (възникването на Вселената) до колапса. „И това още не е всичко – с печална усмивка добавяше Виктор. – Действието в книгата ни включва даже тази Вселена, която ще бъде след нейния край.“
„Аз не зная – писа той – по какъв начин Вселената може да излезе от сингулярното си състояние. По-скоро този проблем не е просто физически. Но да предположим, че скоростта на фундаменталното въздействие ще започне да намалява и Вселената ще излезе от сингулярното състояние. Това ще става не в шума и грохота на Големия взрив, а в тихо Сияние и Слава“.
Така пишеше (и считаше) Виктор.
До четвърти юни 2001 година.

Преведе от руски: Димитър ХАДЖИТОДОРОВ

И з т о ч н и к : файл, изпратен от автора


Изображение

о С предговор от Теодор Стърджън

* * *

Вместо БОНУС – виртуален музей на писателя
фантаст
(http://kolupaev.lib.tomsk.ru/) !
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот Кал » Сря Окт 24, 2018 5:24 pm

Този роман „Безвремие“ дали се намира в някаква електронна форма?
Аватар
Кал
 
Мнения: 2047
Регистриран на: Нед Яну 30, 2005 7:33 pm
Местоположение: Човешката библиотека

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Вто Ное 06, 2018 12:22 pm

В памет на Виктор Дмитриевич Колупаев (1936-2001), на когото
българските издатели, заети с безкрайни теманета към англо-
американската фантастика, са все още големи длъжници...



За начало – един малък откъс от романа на Виктор Колупаев и Юрий Марушкин „Б е з в р е м и е“:

На лестничной площадке трое с половиной человеко-людей из Управления по борьбе с энтропией затирали цементным раствором трещины во времени. Штукатурка тут же обваливалась. Но человеко-люди, не обращая на такие пустяки внимания, весело занимались своей вечной работой.
— Пропустите, — буркнул виртуал.
Человеко-люди, которых стало пять и семь в периоде, быстренько затолкали виртуала в микроскопическую щель и тут же заляпали ее раствором.

Естествено, че от тези няколко абзаца ние няма да правим обобщения за качествата на въпросния роман, публикуван през 2000 г. едва в 75 (!) самиздатски екземпляра. Ето къде той може да бъде прочетен изцяло и в оригинал – https://www.litmir.me/br/?b=113627&p=1.


Изображение

●● Корицата е нарисувана от съавтора Ю. И. Марушкин. Докато сърфирахме на тема „Б е з в р е м и е“, открихме и един особено насърчаващ отзив за този роман (https://savelichev.ru/2017/09/29/6-books-through-horisont/). Тук привеждаме само последния абзац на отзива:

... Но книга осталась. Сложная. Мощная. Философская. Как само Время. Прочитайте ее. И может загадка Времени приоткроется и вам.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 847
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

ПредишнаСледваща

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта