Литература и други изкуства

Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Всичко за изкуството

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот Nasko » Чет Фев 15, 2018 11:20 pm

На 15 февруари 2018 г. руският фантаст Владимир Савченко щеше да навърши 85 години. Неговата книга „Да откриеш себе си“ беше любим роман в ранния клуб по прогностика и фантастика „Иван Ефремов“. Спомням си, в едно писмо-обръщение до писателя, което писахме няколко души, незабравимият ни поет Сашо Бурмов написа стиховете вдъхновени от романа, които по-късно влязоха в поемата му „Водевил“:

„Не виждам нищо, всичко се върти
и не поезия и не видения
а в някакво четвърто измерение
със тебе Свят отново сме на Ти...“


Авторът сам го преведе на руски:

„Я ничего ни вижу — смазаны черты,
и не поэзия и не видения,
в каком ни будь четвертом измерении,
с тобой Вселенная, опять на ты...“

Савченко беше не само изкусен разказвач, но и мощен, оригинален интелект. Хипотезата му „Мир перед точкой закипания“ предстои да бъде оценена от кследващите поколения, които ще се сблъскат с описания там феномен.

Ето някои мисли на Савченко:

«Настоящая фантастика пишется не на русском, английском, немецком, французском и т.п. языках. Она пишется на Языке Мысли».

«На Западе фантастику преподают в вузах. По-настоящему, надо образовать в наших Академиях наук отделения НФ – с избранием по нему действительных членов и членов-корреспондентов. По влиянию на умы, по вкладу в интеллектуальную жизнь общества фантастика весит больше физики или химии».

«Сама сильная сторона научной фантастики – созидательность: большая часть выдуманного рано или поздно становится реальностью. Реализм же — лишь отражательность».

«Сильный побеждает силой. Слабый – низостью, приспособленчеством. Силу ограничивают законы, инерция масс, гасят взаимосвязи. Приспособленчество не ограничено ничем. Подлец не закроет собою
амбразуру – и останется жив».

«Русские живут беднее других не только потому, что скудна земля, суров климат, и не потому, что ленивее, – а совестливее других. Часто поэтому и пьют. Сейчас время не только бессовестных людей, но и бессовестных народов».

«Прогрессивное развитие человечества и его количественный рост, — если смотреть с позиций Земли как разумного существа, — имели смысл только до тех пор, пока благодаря этому был прогресс в постижении Вселенной со стороны этой планеты. Но сейчас это дело … не сказать, чтобы прекратилось, — но скособочилось. Подавляющее число людей в нем не участвует, оно утоляет свои растущие потребности – и этим людям всё равно: плоская Земля, квадратная или какая-там ещё, где она находится и куда летит. Такое человечество планете не нужно: скотов на ней и без него хватает».

«Испытание дерьмом, которое сейчас проходит наше общество и народ, — страшнее и серьезнее испытаний огнем, огнем войн и революций. В нем труднее остаться человеком».
Nasko
 
Мнения: 299
Регистриран на: Вто Яну 14, 2003 3:24 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Мар 10, 2018 9:29 am

Днес е рожденият ден на Агоп Мелконян


ДА НАПРАВИШ „МАШИНА ЗА ИСТОРИИ“

Слово от alexandrit, прочетено на премиерата

Като един от хората, работили по тази книга, аз, разбира се, съм пристрастен. Ето защо ще се опитам да овладея суперлативите, които напират в мен, и ще се огранича с една, така да се каже, обективна, познавателна информация, опряна върху езика на цифрите.

(Да, разкази от тая книга аз няма да преразказвам – първо, защото не обичам да преразказвам, и, второ, защото хич, ама хич няма време за това.)

1/ И тъй, през 1964 година излиза „Човекът, който търси“ – първият сборник с разкази от български фантасти.

През 2003 година (тоест след четири десетилетия) библиографът Евгений Харитонов посочва в книгата си „Бoлгария фантастическая“, че сборниците с български разкази са вече 30, като – забележете! – 12 от тях са се появили на чужди езици. Два въпроса в скоби: днес в коя държава ни превеждат сборниците/антологиите и... и защо впрочем не ни превеждат?

А колко са сега БГ сборниците, един Господ знае. 50... 80... 100 или отгоре – не се наемам да посоча конкретно число.

Между всичките тия книги своето достойно място зае неотдавна и антологията „Машина за истории“ (издателство Litus, февруари 2017).

2/ Съдържанието на тази антология е събирано в продължение на пет години, 2012-2016 – чрез петте издания на конкурса за кратък фантастичен разказ „Агоп Мелконян“. Някъде в интернет се посочваше, че общото число на получените разкази е 800, което означава, че нашата „Машина“ е разполагала с най-много материал за селекция в сравнение със сродните издания.

Изображение

3/ По мои скромни сметки във въпросната антология участват около 40 автори. Как така, ще попита някой, как 40? Ще поясня как. Започвам с художника на корицата Петър Станимиров, продължавам с моето встъпление и с предговора на Ана Хелс, който по същество е едно вдъхновено, бликащо от метафори есе. След това идват 26-имата автори на разкази. Веднага след тях се нареждат послесловът на Едуард Мелконян и думите на признателност от Петър Тушков.

Ами да, естествено, че тука влизат и петимата автори на спомени за Агоп Мелконян (впрочем единият текст е интервю). Влиза и художникът на илюстрациите – Калин Николов. И накрая идва колегата Велко Милоев, който също е написал красив текст, поместен на четвърта корица и прочетен от безброй очи, казано метафорично.

И ето, точното число на авторите тук става 38.

4/ Интересен е и възрастовият диапазон на дамите и господата белетристи: най-възрастният участник в „Машината“ е роден през 1958, а пък най-младият – през 1997 година. Отново диапазон от четири десетилетия! Да не пропусна, че за всеки автор има кратка биографична справка, направена чрез анкета.

5/ И тъй като в конкурса няма специални жанрови и тематични ограничения, съдържанието на „Машината“ предлага и Научна фантастика, и Фентъзи, и Хорър – тоест по нещо от трите кита, върху които се крепи Супержанрът на въображението.

6/ Но моето днешно представяне няма да е пълно, ако не кажа, че в основата на този конкурс и на тази антология стоят две доказано добри сили – списанието „СБОРИЩЕ НА ТРУБАДУРИ“ и семейство АГОП МЕЛКОНЯН.

Точно така, Агоп Мелконян, който през краткия си живот успя да направи наистина много за младите в ония години автори на фантастика и за когото е време да чуем някои кратки слова...

(... Е, да, като на един от редакторите и съставителите ми се искаше да кажа два-три суперлатива относно „Машината за истории“, ала нека все пак се въздържа. Първо, аз не пиша приятелски отзив в Goodreads и, второ, надявам се, че все някой след малко ще намери още по-точни и по-топли думи за нашия сборник. Благодаря за вниманието.)

23 март 2017, Мраморно фоайе на Столичната библиотека


Първа хартиена публикация в: алманаха „ФантАstika 2017“ – София: ДБФ „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“, 2018 г. (http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27352&rb_v=viewtopic)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 807
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Мар 22, 2018 6:33 pm

Изображение

Струва ни се, че настъпването на новата пролет
е достатъчно добър повод, за да направим и електрон-
на публикация на текста, който виждате по-долу:

ТВОРЧЕСКИ ОТЛИЧИЯ ЗА ЧЛЕНОВЕТЕ
НА ДБФ „ТЕРА ФАНТАЗИЯ“

___________________________________________________

Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ присъжда на изтъкнати свои членове творчески отличия за постижения в богатото жанрово разнообразие на фантастиката. Това са майсторски свидетелства за трайни успехи в някое направление.

Титлата „Майстор“ тук няма нищо общо с американската награда Grand Master, която е признание за световна популярност. При нас става дума както за вътрешно-гилдийна номинация, така и за стимулиране развитието на авторите и дейците на фантастичния фронт в България.

Отличията, които се съпровождат с цветна грамота, са връчвани или само обявявани на Фантастивалите, проведени в Националния музей „Земята и хората“ през 2011 и 2014 г., на сбирката „12.12.2012 година“ и на Булгакон 2015 от председателя на Дружеството Атанас П. Славов. Последното обновяване на списъка е от миналата година. Тук за първи път подреждаме всичките отличия на едно място и ги публикуваме на хартия.

П и с а т е л и:

Майстор на фантастичната притча и поезия – Александър Карапанчев

Майстор на фолклорното фентъзи – Ангелина Илиева (Йоан Владимир)

Майстор на етическото фентъзи – Антон Фотев

Майстор на сюрреалистичната фантастика – Вал Тодоров

Майстор на космическата фантастика – Валентин Д. Иванов

Майстор на хуманния киберпънк – Георги Малинов

Майстор на социалния хорър – Георги Христов

Майстор на толерантното бъдеще – Григор Гачев

Майстор на екшън фантастиката – Елена Павлова

Майстор на хуманитарния киберпънк – Иван Попов

Майстор на приключенската фантастика – Любомир Николов-Нарви

Майстор на психологическата фантастика – Любомир П. Николов

Майстор на социалната фантастика – Мартин Петков

Майстор на научната фантастика – Николай Теллалов

Майстор на фантастичния разказ – Ценка Бакърджиева

Майстор на авангардната фантастика – Янчо Чолаков.*
____________________
* През септември 2017 г. на Христо Пощаков бе връчено свидетелство за Майстор на приключенската НФ
и издаването на българи в чужбина
. – Б. аlex.


Х у Д о Ж н И ц И:

Майстор на космическата живопис – Димитър Янков

Майстор на фантастичната графика и илюстрация – Калин Николов

Майстор на сюрреалистичната графика – Пламен Семков.**

ооооооооооооооо
** ПОВЕЧЕ от художниците на Дружеството тук – http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A1%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%A5%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8#.D0.A1.D1.8A.D1.81.D1.82.D0.B0.D0.B2


ИЗДАТЕЛИ И СЪСТАВИТЕЛИ:

Майстор на фантастичната библиотека – Венециян Тодоров

Майстор на фантастичното редактиране – Вихра Манова

Майстор на Фантастичното читалище*** – Георги Недялков

Майстор в издаването на български автори – Емануел Икономов

Майстор на поредицата „Българска фантастика ХХI“ – Иван Крумов.


П р е в о д а ч и:

Майстор на фантастичния превод – Владимир Зарков

Майстор на англоезичния превод – Калин М. Ненов

Майстор на рускоезичния превод – Светла Йосифова

Майстор на фантастичния превод – Светлана Комогорова-Комата.


М у З и К а Н т И:

Майстори на фантастичната песен – Атанас Стоянов и Светла Стоянова.
____________________
*** Става дума за сайта http://scifi.nickmch.info/, в чието създаване и попълване важна роля имат още двама дейци – Николай Чолаков и Златко Петков. – Бележка на съставителя Атанас П. СЛАВОВ, който е и автор на горния текст.

Първа публикация в: алманаха „ФантАstika 2016“. –
София: Дружество на българските фантасти „Тера Фан-
тазия“ и издателство Artline Studios, 2017 година.

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 807
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Май 04, 2018 9:02 am

Изображение

Една година от първата в България
кръгла маса, посветена на жанра хорър


Вестник „Минаха години“ е един от най-тиражните български седмичници. В своя 22 брой от 29 май т.г. вестникът пусна редакционна статия, подготвена въз основа на информация от форума на клуб „Иван Ефремов“ и допълнения от интернет. Сега я препечатваме с любезното разрешение на редакцията:

НАРОДНИТЕ ПРИКАЗКИ ИЗПРЕВАРВАТ
С ГЕРОИ ЧУДОВИЩА ПИСАТЕЛИТЕ


Пейо Яворов писал страшни стихотворения,
от които те побиват тръпки


Наскоро Софийският университет „Св. Климент Охридски“ бе домакин на кръгла маса на тема „Жанрът хорър в българската литература“. Срещата организираха Институтът за литература към БАН и катедра „Теория на литературата“ в СУ. Проф. Николай Аретов влезе в ролите на ръководител на дискусията и на един от участниците в нея. В събитието, проведено в конферентната зала на университета, се включиха учени, преподаватели, писатели и др.
След уводните думи на проф. Аретов членът на софийския клуб по фантастика и прогностика „Иван Ефремов“, писателят Александър Карапанчев, изложи причината за организирането на кръглата маса: тезата на Иван Атанасов (Deadface), че страховитата литература дебютира на българската сцена едва през 90-те години на XX век, предизвикала разгорещени спорове в последно време.
От своя страна Карапанчев посочи за родоначалници на този жанр тримата писатели диаболисти – Светослав Минков, Владимир Полянов и Георги Райчев, публикували творбите си в периодичния печат и в самостоятелни книги през 1920-23 г. Българският диаболизъм е

рожба на ужасите от войната

и временно увлича само споменатите трима автори. Поради трезвото мислене на българина и особено трудния начин на живот на народните маси литературата ни много рядко е изпълнявала ролята на чиста забава. Затова атракционната фантастика на ужаса и изненадата няма и не може да има у нас богати традиции, докато на Запад тя е била свързана с религиозната мистика и с необходимостта от силни, разтърсващи преживявания за развлечение на скучаещите. Като един от вариантите на късния романтизъм в художествената проза диаболизмът, чийто представители у нас са Светослав Минков, Георги Райчев и Владимир Полянов, е безспорно явление, обосновано от хаоса и безверието, от неизвестността пред бъдещето в ония тежки следвоенни години.
Доц. Огнян Ковачев от Факултета по славянски филологии в СУ разясни произхода на понятието диаболизъм. Кръстник на това направление е литературният критик Васил Пундев със статията си „Диаболичният разказ“ във в. „Слово“ през 1922 г. Самият Пундев извежда термина от сборника на френския писател Барбе д’Орвили Les Diaboliques (1874),

съдържащ жестоки, странни разкази

Но ужасът в българската литература може да се забележи и в значително по-ранни творби в други жанрове. Сериозно внимание заслужават трите стихотворения на Пейо Яворов – „Смъртта“, „Угасна слънце“ и „Чудовище“, отпечатани в сп. „Мисъл“ през 1905-1906 г. Ето първата строфа от последното стихотворение:

Чудовище си ти, чудовищно дете
на престъплението и позора,
но дебном тебе са родили те,
далеко и на сатана от взора:
родили гнъс и срам! При твоя вид
тях ужас ги превръща в камен зид.


В този смисъл интересен бе анализът на доц. Иван Христов от Института за литература към БАН, който направи паралел между творбите на Шарл Бодлер, Едгар Алън По и споменатите стихотворения на Яворов. За него тримата автори са силно повлияни от градската среда, изпитват „разочарование от предходния позитивизъм“ и

дори неосъществен мачизъм

Така авторите търсят в литературата на ужаса „реабилитация на трансцендентното у човека (подобно на Фройд), противно на рационалното“.
Проф. Александър Панов от БАН постави въпроса за отношението на ужасите към традицията. Писателката Фани Цуракова отговори, че „народната приказка гъмжи от хорър“. В хода на обсъждането проф. Миглена Николчина от катедра „Теория на литературата“ в СУ многократно обърна внимание на фолклорната балада „Лазар и Петкана“ като подобен пример. Ето откъс от баладата, от която наистина веят хлад и мистика:

На дърво пее пиленце
и като пее, говори:
– Де се е чуло-видяло,
живо със мъртво да ходи
както Петкана и Лазар?
Петкана дума Лазару:
– Байно ле, братко Лазаре,
чуваш ли пиле как пее?
Лазар Петкани думаше
– Я върви, сестро, да вървим,
това е пиле лъжовно.


Други участници в кръглата маса отбелязаха редица сцени на жестокости в повестта на Васил Друмев „Нещастна фамилия“.
Интересно е, че след демократичните промени у нас редица съвременни автори се обърнаха отново към хоръра и този тип литература печели все по-широка аудитория сред читателите. Може би защото заобикалящата ни действителност все повече и повече всява безнадеждност и ужас пред бъдещето на измъченото ни общество.*

От източника: алманах „Ф а н т А s t i k a ● 2017“,
издаден от Дружеството на българските фантасти „Тера
Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“ – София, 2018

ooooooooooooooooooooooooooo

* За тази кръгла маса може да се прочете и тук –
https://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 807
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Вто Юни 05, 2018 4:36 pm

● 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика
, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *
____________________________________________________

Спомен за Ненко Сейменлийски

А в т о р: Атанас П. СЛАВОВ

Мисля, че беше някъде около 1970 година, когато нашият бургаски клуб Тера Фантазия разпрати писмо за търсене на съмишленици и то излезе в многоезичното списание „Спутник“, разпространяващо се по цял свят на руски, английски, испански, френски, немски, чешки и унгарски език... Ние го четяхме на руски. Тогава получихме писма от различни страни, от които в паметта ми е останала само кореспонденцията с Дейвид Даган от Уейкфийлд (Англия) и Синдарам Дарапурам от Индия. Но най-важният отговор дойде от София, от някой си Ненко Сейменлийски, председател на студентския клуб „Футурология и научна фантастика“. Скоро се уговорихме за лична среща и аз пристигнах в столицата. Събрахме се в един апартамент до парка „Заимов“, не помня кой бе домакинът.

Там бяха десетина души с несъмнени лидери Ненко Сейменлийски и Тодор Ялъмов (който после се оказа тъй верният приятел Федя). Веднага усетих пълна емпатия с Ненко – истински събрат по душа. Помня, че ме разсмя много, когато каза с респект: „Ние тук всички сме студенти, а вие сте единственият завършил висшето си образование!“. Успокоих го, че не само нямам такова, ами и не съм кандидатствал в никой университет. Това разреди обстановката, сетне с усмивки подехме разговора. Фантастиката беше млада, бъдещето – на разстояние една прогегната ръка, и космосът, кибернетиката, откритията в науката бяха универсалният език, който ни направи близки. По онова време си нямах представа, че с тази среща полагаме основата на нещо, което ще стане водещо в живота ни отсега нататък.

През 1972 г. се пренесох да живея в София и Ненко беше първият, който ми помогна да си намеря квартира. Той вече се беше дипломирал, работеше като журналист във вестник „Работническо дело“ и аз започнах редовно да го посещавам там. Когато подхванахме битката за социализирането на бъдещия клуб „Иван Ефремов“, беше изключително трудно. Във всеки младежки дом бе нормално да има фото- и киноклуб, за тях купуваха техника и даваха хонорари за подготвени художествени ръководители. Ако киноклубът се превърнеше във виноклуб поради пропиване на членския състав – веднага назначаваха нов ръководител. Виж, клуб за фантастика... това пък какво е?

Тук идваше Ненко Сейменлийски с партийния си и журналистически актив от официозния вестник и удряше по масата: „Кой друг се грижи за представите ни за бъдещето освен фантастите?“. Спомням си един трагикомичен случай, когато двамата ходихме да убеждаваме началника по идеологията Симеон Игнатов за необходимостта от такъв клуб. Пред секретарката Ненко се легитимира като журналист от „Работническо дело“ и бяхме посрещнати с отворени обятия. Апаратчикът си беше въобразил, че ще го интервюират за партийния официоз. Няма да забравя как се изкриви тлъстата му физиономия, щом Ненко му обясни за какво сме дошли. „Бъдеще и прогностика, казвате... Те колегите в СССР се колебаят дали има социалистическа социология, вие за прогностика ми говорите!“ и тук чухме знаменателната фраза, станала по-късно част от клубния фолклор: „На нас, комунистите, бъдещето ни е известно за 100 години напред, а за повече и не желаем да мислим!!!“. Като се измъкнахме от задушния кабинет, Ненко беше бесен: „Известно му било, задник със задник! Ето такива ще ни съсипят системата!“. Признавам, че и той като мен от четене на фантастика беше поизгубил представата за истинската бюрократична безмозъчност на комсомолските апаратчици...

Като вътрешен в „Работническо дело“ Ненко ме запознаваше с водещите журналисти, обяснявайки ми с кои мога да бъда откровен, а пред кои да внимавам какво говоря, защото са ченгета. Така се сприятелих с нестандартната личност Георги Спиров. Тримата сядахме в неговия кабинет и се състезавахме в остроезични коментари. Спиров ми заръча да напиша някои от тях като статии, за да види какво мога, и скоро ми предложиха длъжността на стажант-журналист. И досега не знам как Ненко и Спиров са преодолели моите три „не“-та: не-партиен член, не-жител на София, не-висшист (да не говорим за журналистическа подготовка). Но го направиха! Май бяха използвали факта, че преди това работех в Кремиковци, съществувала графа за привличане на млади работници в пресата. Попаднах в отдела „Писма на читатели“ и Ненко буквално ме „водеше за ръката“ в журналистиката. Тогава осъзнах какъв приятел имам в негово лице!

Изображение

о Рокаджията Ненко

Аз бях млад и ръбат, непрекъснато предизвиквах нечие раздразнение, но Ненко Сейменлийски заставаше зад мен с целия си професионален и партиен авторитет, което в онези времена беше животоспасяващо. Възприемахме се един друг като братя съзаклятници, понеже извън редакцията си бяхме страстни фенове и мечтатели, които заедно ръководят клуба по прогностика, фантастика и евристика „Иван Ефремов“. Ненко свиреше чудесно на китара – малцина знаят, че е бил в групата Викинги (ранни конкуренти на „Щурците“), където вокалист бе Вили Кавалджиев. Ала рокаджийските времена вече бяха минало, сега Ненко изпълняваше сатирични песни, които днес бихме нарекли „дисидентски“. И те често звучаха не толкова на клубните сбирки, а на журналистическите със сътрудници от „Дело“-то.

Спомням си една негова песен, която дори мен ме изненада със сатиричната си идея. Казваше се „Квадрати“. В нея ставаше дума за квадратни жилища с квадратни прозорци, от които се лее квадратна светлина и се излъчва квадратна топлина. А пък вътре – квадратни хора с квадратни глави мислят квадратни мисли и изпитват квадратни чувства... Такива едни ги пееше Ненко и за мое голямо учудване неговите колеги (сега разбирам – избрани хора) припяваха с удоволствие и даже му ръкопляскаха. Доносниците тъй и не научиха за тези „спявки“ или поне така смятам, защото нямаше последствия. А тогава за подобни шегички наистина имаше последствия...

Скоро към нашия фантастичен екип се присъедини и Александър Бурмов и внесе сериозната поезия в общуването между нас. Ненко също като мен се възхищаваше от поемата „Водевил“, която Сашо изграждаше буквално пред очите ни (цитирам от стария клубен сайт – http://sf-sofia.com/sf/index1.php?menu=5&id=1&t=kp):


Но питаш ли ме кой изгуби вярата
от двама ни, кой пръв изневери,
не се ли натрупват изневерите
във банката на нашите гърди?

Прекрасен влог – изплащат ни го срочно,
за лукса да си построим
два метра пръст, една надгробна плоча,
а с лихвите – цветя да посадим.

Семафорът на бъдещето свети
и сини мълнии проводникът плете,
прости на пътниците без билети,
най-искрените бяха те!


Ненко започна песен по тези стихове, но така и не можа да я довърши, защото го изпратиха кореспондент в Лондон. Скоро след това Сашо Бурмов забягна в Германия, а аз престанах да бъда стажант-журналист и с облекчение напуснах отдела „Писма на читателите“, където ставаше все по-горещо от отчаяните сигнали на читателите на „Работническо дело“. Назряваха социални промени, обаче ние бяхме съсредоточени върху битката за създаване на първото в България списание за фантастика – това беше областта, в която можехме да направим нещо наистина реално.

Изображение

о Ненко с дъщеря си Елена **

Вече издействали от комсомола средства за издаването на сборниците „Модели“, двамата с Ненко се заловихме с пробния камък – вестника ФЕП. Единствен той (аз само донякъде) знае колко прагове на комсомолски апаратчици трябваше да изтърка, за да уреди разрешение за издаването му, но го постигна! През знаменателната 1984 г. изданието бе факт. Ненко оглеждаше всеки ред, всеки смислов пласт, с идеята хем да можем да кажем всичко, което сме намислили, хем да „не възпалим мозъците“ на апаратчиците. И успя! Вратите към списанието бяха отворени; ние двамата с него съставихме първия брой на „Фантастика, евристика и прогностика“. Бяхме си набелязали и редакционния екип: Ненко – главен редактор, аз – заместник-главен, редактори – Александър Карапанчев, Росица Панайотова, Светослав Николов. И както често се случва, реалността направи своя коректив на нашите мечтания: Ненко отново го изстреляха кореспондент в Лондон (повишение, на което не се отказва). Цекарите веднага започнаха „реконструкция“ на екипа и след като по първи брой вече се работеше, „спуснаха“ отнякъде номенклатурния журналист Румен Иванчев за главен. За Ненко Сейменлийски пък измислиха длъжността „първи заместник-главен редактор на обществени начала“ (той беше отишъл в Англия), а човекът с трите „не“-та, не-номенклатурен, не-висшист, не-удобен, т.е. аз, изчезна въобще от списъка на назначените. Това ми се отрази толкова „здравословно“, че ме отнесоха в спешното отделение с космически данни на кръвното налягане...

Ненко беше съкрушен. Победата му се беше превърнала донякъде в поражение. От истинските създатели на „ФЕП“ бяха останали Карапанчев като редактор, Пламен Аврамов като художник, Крум Чокойски – фотограф, и като член на редколегията Ивайло Рунев ***. Но изданието беше станало реалност и изигра историческата си роля като първото списание за фантастика в България. Тези няколко години живот в Лондон отдалечиха Ненко и от клуба. Узнавахме от него само какви нови книги с фантастика е купил там и какво от тях е прочел. Библиотеката му от англоезични книги вече бе една от най-големите подобни колекции. Ако Ивайло имаше най-голямата и картотекирана сбирка от НФ на български, която ни беше известна, то Ненковата на английски също бе фаворит.

Дойде повратната 1989 година. Ненко Сейменлийски се вдъхнови от идеята да създаде български аналог на „Файненшъл таймс“, вестник, който нарече Континент. Но създаването на това издание се оказа непосилна и вредна за неговата хипертония задача. Към ноември 1992 г. вестникът вече излизаше от няколко месеца, ала напрежението и интригите на колегите му журналисти го съсипаха. Бях на почивка във Велинград и когато се върнах, научих за инфаркта му. Беше само на 45! Съпругата му Констанца подари на клуба цялата му англоезична библиотека. Ние обаче нямахме сили да се радваме – бяхме останали без един от най-вдъхновените фенове на научната фантастика в България, верен приятел и безупречен съратник.

охохохохохохохохохохохохохо

* За повече подробности вижте тук, моля: http://nfnagradi.net/results-2016/.

** Ще минат години и през лятото на 1989-а Ненко Сейменлийски ще изпрати в редакцията на ФЕП новелата на Пат Мърфи „Влюбената Рейчъл“. Новелата беше отличена с висококаратната американска награда -Небюла- за предходната 1988 година и преведена от оригинала от... ами да, тъкмо от пораслото вече момиченце Елена Сейменлийска. За съжаление, след кончината на баща ѝ загубихме топлата връзка с Елена и знаем само, че е омъжена и живее в Лондон...

... Тогава по земята ходеше друг Господ (да използваме едно крилато клише) и в България можеше да не се съблюдават авторските права на чужденците. Не платихме нищо на Пат Мърфи, а нейната новела излезе в брой 4/1989 г. на „ФЕП“, и то с цветна, специално поръчана илюстрация на цяла страница А4. Художник – Гриша Кузманов. По онова време списанието с тираж 23 000 (!) спокойно си позволяваше такива и други екстри, заплащайки много добри хонорари на своите бг сътрудници.

*** Нека допълним, че тогава списание „ФЕП“ привлече шестима души на целогодишен твърд хонорар: Агоп Мелконян, Димитър Зашев, Ивайло Рунев (лека им пръст и светла им памет!), Калин Николов, Крум Чокойски и Росица Панайотова. – Бележки на Александър Карапанчев.

о Първа публикация: тук и сега.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 807
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот Кал » Вто Юни 05, 2018 5:52 pm

Благодаря за материала!

(Все съжалявам, че няма как да се добави бутонче за благодарност към тези форуми, та да си личи по-явно, че четем и се радваме, дори да не коментираме... Знам обаче, че е технически трудно - само опитен админ като Данчо би се оправил.)
Аватар
Кал
 
Мнения: 2032
Регистриран на: Нед Яну 30, 2005 7:33 pm
Местоположение: Човешката библиотека

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пон Юни 11, 2018 10:12 am

Изминаха десет години, откакто класикът на
българската фантастика се пресели в по-добрия свят


Любен ДИЛОВ (25.XII.1927 – 10.VI.2008)

ОБНАДЕЖДАВАЩО СЪБИТИЕ

Такъв сборник не може да не предизвика спомени у човек като мен. Трябва да е било поне преди трийсет и пет години, когато Антон Дончев, Димитър Пеев и аз се одързостихме да предложим на издателство „Народна младеж“ да съставим на „бригадирски начала“ сборниче с първите плахи опити за фантастика от млади тогава български автори. Май че и единствено с това успяхме да съблазним издателството, като се отказахме от хонорара, та за него да остане чистата печалба. Сборникът, озаглавен „Човeкът, който търси“, веднага се разпродаде, преведоха го и на две-три места в чужбина. Примерът обаче не се оказа заразителен. Силно идеолoгизираните и политизирани издателства продължиха да се боят от фантастиката, особено от българската. И бяха прави за себе си – „Човекът, който търси“ е достатъчно подозрителен. Какво има толкова да се търси, след като всичко вече е намерено – и сегашното, и бъдещето, социализмът и комунизмът!

По-късно единични автори успяваха все пак да пробият с отделни свои произведения на фантастиката, но бяха автори, предварително утвърдили името си като писатели или заемащи постове в обществената йерархия. За младите пътищата към издателствата и сериозния периодичен печат си оставаха преградени с бодлив тел. Развитието им нито се следеше, нито се поощряваше, а обикновеният мотив за връщане беше, че произведенията им нямали равнището на Рей Бредбъри или Станислав Лем. Като че ли първите разкази на авторите нефантасти биваха мерени с Чехов или Елин Пелин. И ето че най-после, след толкова десетилетия, отново държим в ръце такава книжка, озаглавена „Нова българска фантастика '91“.

Пак преди десетилетия един от съставителите на този сборник и сам участник в него, Атанас П. Славов, дойде при мен заедно с други момчета за съвет как да си основат клуб за фантастика и прогностика. * Какво друго можех да ги посъветвам в ония години на тотално владеене на духовния ни живот от определени партии и организации, освен да се обърнат за съдействие към комсомола, където подобен младежки клуб би трябвало да получи естественото си място. Препратих ги на Димитър Пеев, тогава главен редактор на в. „Орбита“ и с авторитет пред комсомолското ръководство. Той ги завел при тогавашния секретар по идеологическите въпроси на централния комитет на младежката организация, където безцеремонно били изгонени с историческото изявление: „Това, което ще стане през следващите сто години, Маркс и Ленин вече са го казали, а за по-нататък не ни интересува“. Кратко и ясно! И чак до плагиатство, напомнящо печално известния арабски завоевател от XII в. халифа Омар, комуто офицерите докладвали, че при завладяването на поредния град са намерили голяма сграда с книги, и го запитали дали да ги раздадат на войниците заедно с другата плячка. Той им отвърнал: „Ако в тях пише същото, което го има в корана, значи са безполезни. Ако пише друго, значи са вредни. Изгорете ги!“.

Не знам какви пакости е направил още халифът Омар, но нашият комсомолски паша години по-късно бе пратен за дълго да ръководи българското книгоиздаване, така че то закономерно продължи да се плаши от човека, който търси.

Художник на корицата: Даниела Йорданова

Изображение

Съставители: Александър Карапанчев и Атанас П. Славов.
Издателство „О р ф и я“, София, 1991 година. Тираж 5000


За щастие, ентусиазираните младежи, както се и полага, излязоха упорити и все пак успяха да основат своя клуб, намерили повече благосклонност в младежкия дом на културата. И този клуб, неизбежно за годините живял в цехова затвореност, сега, разкрепостен и свободен, си има вече свое издателство – „Орфия“, което с много вкус в подбора и оформлението и с непогаснал плам пусна на пазара няколко хубави книги от световната фантастика. А седмият номер на библиотеката му – казват, че числото седем носело щастие, дано да е така! – ни представя разказите на десет автори, които още не са издавали самостоятелни книги.

„Ето ни, пред вас сме!“ – гласи предговорът, който десетте са си поставили за въведение. Може да ни прозвучи малко „нафукано“, на младите обаче им отива да бъдат самонадеяни, а в случая, както казва народът, те имат и очи да се покажат пред хората. Макар според мен да е още рано да делим българската фантастика от последните десетилетия на стара и нова, а и сборникът да не оправдава по дух и стил такова деление, нещо ново все пак има. И то се съдържа във факта, че в България вече съществуват десетки млади автори, които не прибягват, подобно на нас в годините на тоталитаризма, към средствата на жанра по външна принуда като към някаква езоповска форма на изказ, а от самото начало по вътрешна своя нагласа се посвещават на фантастиката. А с това още веднъж утвърждават нейния извечен двигател – порива да излезеш извън делничния строй на мислене, да чупиш норми и канони, да тръгнеш с въображението си срещу рутината, да прегърнеш невероятното и невъзможното. Защото фантазията е и си остава онази велика вътрешна свобода на човека, която в постоянна битка с всевъзможни политически и социални пречки, с консервативното у човека и в обществото е тласкала и тласка материалното и духовното развитие на човечеството.

Твърде рисковано е от един само разказ да се правят изводи и предвиждания за автора му, но у повечето от представените разказвачи лежи по един действителен фантаст с удовлетворителни данни за развитие и укрепване – словесен дар, социална и научна култура, стремеж към свой стил, дръзко въображение. Едни са по-категорични и по-зрели като белетристи, други са съвсем в началото си, най-радостното обаче е, че в духа на българската литературна традиция нито един от десетмината не е погледнал на фантастиката като на чисто развлекателен жанр, каквато е масовата комерсиална продукция, заливаща книжния пазар и екраните на света, а се стреми с нейните специфични средства да поднася на читателите си съществена социално-нравствена мисъл. И е радостно още, че всички до един са различни в опита си да очертаят своя творческа физиономия.

Естествено е, в началото на такъв недообработен още път, читателят да се спъва тук и там в недостатъчното умение да бъде постигнат най-добрият вариант на фантастичното хрумване чрез повече находчивост, по-добра интрига, по-богата психологическа мотивировка – неща, които се придобиват с растежа, с житейския и професионалния опит. Ще му се случи и да позатъне някъде в пасажи с мъгляви фрази и нелогични метафори, защото авторът навярно си е въобразил, че по този начин ще придаде повече дълбочина и достоверност на фантастичното, забравил или не открил още за себе си, че да се рисува със словото, не означава да струпаш на едно място всичките думи, които знаеш. Така картина не се получава. Необходимо е да се търси такава простота и точност в изказа, чрез които пределно убедително да разказваш за невероятни неща, да направиш невъзможното недвусмислено вероятно.

Невинаги усилията на някои автори са устремени и към значителна художествена идея. Но всичко това е простимо за белетрист, който за пръв път се представя по този начин пред публиката. По-важното е, че онези многобройни и у нас почитатели на фантастиката ще срещнат тук добрите стремежи на тази група нови разказвачи да търсят равнището на най-хубавото в жанра. И да утвърждават великолепното прозрение на Айнщайн, че „Най-прекрасното, което можем да преживяваме, е загадката, тайнственото. Това е основното чувство, което стои край люлката на истинското изкуство и на истинската наука. Който не го познава, който не е способен да се удивлява и поразява, той е мъртъв и погледът му за света е угаснал“.

В този смисъл появата на сборника е едно обнадеждаващо събитие и можем от сърце да пожелаем „на добър час“ на тези десет автори и на следващите, които напират след тях. Нарочно не изброих имената им. Както сами казват в предговора си, те са пред вас, сами ги оценявайте! И не забравяйте в никакъв случай да се полюбувате на самостоятелните рисунки, защото редом до разказвачите не по-малко амбициозно се представят пред вас и десет млади български художници, на които очевидно нашата фантастика ще може да разчита в идните години.

Първа публикация във: вестник „Литературен форум“, брой 18 от 1992 г.

* Любен Дилов беше благ и приятен в общуване човек. През тези ранни години сме се срещали два пъти – и то инцидентно, след създаването на клуба. Никога не съм се съветвал с него на тая тема, защото бях наясно, че моята оптимистична философия не му допада. А и би било абсурдно, след като знаеше за моето несъгласие с концепцията му за „космическите неандерталци“ от „Пътят на Икар“ (бях писал такава статия, която не излезе, но стигна до него). Разговаряхме като хора, които имат различия, обаче се уважават. – Бележка на Атанас П. Славов

ооооооооооооооооооооооооооооооо

◄ Още един поглед към тази книга – http://knigozavar.com/reviews-bg/bg-sci-fi-91/
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 807
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта