Литература и други изкуства

Иван Ефремов и ние

Всичко за изкуството

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Пет Яну 29, 2016 12:12 pm

ИВАН EФРЕМОВ

ПЪТЯТ НА ВЕТРОВЕТЕ [2]

Оголени по околните хълмове, червените глини край големия кладенец Ойдул-худук („Многоводен кладенец“) изглеждаха под яркото слънце като пурпурно кадифе, щедро разстлано върху степта и надиплено в пищни гънки. Старата легин-голска пътека за кервани предлагаше лесен път за изкачване в бела на височина около две хиляди метра. Всичко наоколо – и жълтите пясъци, и кораво щръкналите храсталаци – личеше отчетливо, рязко. Широката пътека бе обрасла с редки и хилави снопове току-що нацъфтяла остра степна трева. Нейните перца се накланяха и струяха по вятъра, създавайки сребрееща и сякаш течаща над земята мараня: все едно сенки от водната повърхност връз дъното на прозрачен поток.

По черния бел стигнахме до огромна площ от жълти оврази и урви – Алтан-ули, подобна на Немегету. Само че тук браздите от вода се врязваха значително по-дълбоко в терена. Стояхме на ръба на стена, висока около сто метра. Отново ни завладя силното усещане за тайна и неизвестност. Отсреща се издигаше отвесна грамада върху равен като дувар хребет, а по-близо и долу се простираха дълбоки клисури и диви стръмнини, накамарени като стълбище. Това беше още един лабиринт, спотаил незнайни загадки.

Преди всичко трябваше да огледаме Могилата на дракона. Новожилов се зае да изследва стръмнините на изток, докато ние с Пронин и Александров се спуснахме на дъното на дълбоко сухо русло и поехме направо към склона на хребета. „Направо“-то изтрая някакви си петстотин метра, по-нататък се принудихме да криволичим по коритата и да катерим междинните хълмчета, понеже водачът ни Пронин държеше да скъси пътя. Придвижвахме се лесно – пясъкът по сухите русла бе плътен. Едри гущери агами, дълги трийсет сантиметра и украсени с ярки светлосини петна, щъкаха по срутилите се късове пясъчник. Стените на тукашните клисури бяха по-ниски от немегетинските, затова пък самите клисури бяха по-тесни и аз непрестанно се озъртах с тревога да преценя дали ширината им ще бъде достатъчна да минат колите.

Струпването на скелети, открито от Пронин, ни направи голямо впечатление. Плочи от пясъчник, дебели над половин метър и с площ колкото каросерия на камион, лежаха килнати както падне върху широка тераса, а изпод тях и от разломите им стърчаха кости, кости, кости. Опитното око на палеонтолога бързо определяше контурите на скритото в породата съкровище. Отчетливо личеше един скелет, необичаен по размери даже за тия гигантски влечуги. Там, където почвата се надигаше като могила и плочите се бяха натрошили досущ скатове на покрив, той лежеше обърнат по гръб, подпъхнал колосален череп под задните крайници на втори скелет. Точно този вторият се разполагаше на хълбок – силно превил гръбнак, изпънал шия и прибрал предните си лапи – на източния край на терасата. Трети скелет сякаш ограждаше първите два откъм урвата вляво, а пък четвърти, също с гигантски размери, почиваше вкопан край стената от пясъчник. По-наляво от него, пак край самата стена, лежаха успоредно един до друг два големи вкаменени ствола на блатни кипариси – таксодии. От двете страни в срутеното на плочите се виждаха още опашки и ребра. Общо тук имаше накуп шест-седем скелета от динозаврите зауролофи с муцуни като патешка човка, високи между шест и девет метра в естествената си стойка. Ерозията вече беше силно повредила значителна част от останките. Крайните страни на плочите се бяха натрошили и затворените в тях кости се бяха свлекли на купчини в страничните дерета и в сухото корито. Отляво, на самия ръб на терасата, костените отломки образуваха продълговато хълмче, подобно на увеличен надгробен насип. Сякаш незнаен богатир е бил погребан редом с грамадните влечуги, умрели тук преди седемдесет милиона години. Мястото наистина създаваше впечатление за гробище на исполини, затова и бе кръстено Могилата на дракона.

Гост от дълбините на времето – зауролоф

Изображение

■ ■ ■

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Тясната синя Гоби

Поразителната безжизненост на черните равнини, наклонени и хлътнали на юг, към центъра на Черната Гоби, на места биваше прекъсвана от оазиси с разнообразна растителност, съвсем различна от унилата котловина Немегету. Гордо и право стояха горички от евфратска топола, те не се огъваха от вятъра, а буйно шумяха с гъстия си листак. Колко е приятно да чуеш горски звуци с тяхната първобитна мощ, след като досега си слушал само рязкото, нагло или жаловито свистене и воя на пустинните ветрове! Евфратската топола е стройно дърво с могъщ дънер и много светла люспеста кора. Листата на един и същи екземпляр са различни – едните кръгли, другите тесни като на върба.

В сухите речни корита наоколо растяха дребни храсти, изцяло осеяни с яркооранжеви цветове. В средата на руслата се срещаше на островчета сочният плевел балур със съвсем малахитова зеленина. Широките му малахитови шапки изпъкваха красиво сред сивия пясък на улеите, обрамчени от редици оранжеви храсти и ивици черен чакъл. Понякога виждахме цъфтящи в жълто храстчета арнебия, подобни на златни корони, които са случайно изтървани върху камънаците и пясъка.

Тамарискът също цъфтеше. Почти голите стъбълца на съцветията му бяха гъсто обсипани с топчета от люлякови или розовато-виолетови цветчета с големината на просено зърно. Красив бе и неговият сиво-зелен тънък листак, чиито огромни пухкави храсти се люлееха от вятъра в сухите русла. Тук, в тази част на Гоби, са разпространени степни треви, които растат на кичури или туфи и приличат на големи бояджийски четки с много светъл и чист жълт цвят. Те изпъкват рязко на фона на голите и черни чакълести бабуни, придавайки им комичния вид на оплешивяващи глави. Винаги никнат нарядко, на редици, пръснати по червените глини и черните камъни. Но в сухите корита тая степна трева образува обособени светложълти ивици, контрастиращи с тъмната сочна зеленина на солянката и балура или със сивкавите листа на пелина.

Нови за нас и невиждани по-рано бяха оазисите на водоносните участъци, гъсто обрасли със зелена трева, тамариск, тополи и дори върби. Но същите тези места бяха коварни капани за камионите – обикновено под тревата ни дебнеше лепкава мокра глина.

■ ■ ■

ГЛАВА ПЕТА. Покрай полите на Алтай

Спряхме за нощувка край невисоката мраморна планина Султеин-Захир („Знаменосен управител“), която според преданията крие огромна пещера с мумии и съкровища на индийското племе аджари. Намнан Дорж и Рождественски хукнаха да издирят тоя обект и... разбира се, не откриха нищо, макар че из тези места имаше безчет пещерки. Без да бързам, аз направих една разходка в полите на планината и скоро спрях възхитен. Пред мен се разстилаше широка равнина, в чийто център се намираше огромният масив Ихе-Богдо. От него се точеше лента наситено лилави облаци, а под тях се редуваха оранжеви, златни и сребристи ивици светлина. Нататък – над самата планина и малко вляво – в чистото синкаво-сиво небе отлитаха крехки люлякови облачета, прорязани от огненоален сноп, който бързо-бързо се скри зад масива. И тогава Ихе-Богдо стана лек, контурите на суровите скали потънаха в мека мъгла, гъстосиня и тънка отгоре и синкаво-сивееща и плътна отдолу. Заедно с гаснещия залез тя се издигаше все по-високо, докато над равнината се възцари особеният гобийски здрач.

Вечерите в Гоби имат един забележителен половин час, когато слънцето е почти угаснало и само тясна ивичка от него наднича над зъберите. Въздухът става съвсем прозрачен и в същото време сякаш изцяло пронизан от опушено-синкава светлина. Няма сенки, всичко тъмно се превръща в отчетлив контур, все едно отлят от чугун, далечното и светлото пък олекват. Жълтото прелива в бледо малахитовозелено, зеленото – в топло светловиолетово, бялото се сдобива с люляков оттенък, а много бялото (например пръснатите кварцови жили) блещука в синкаво-сребърно.

Пясъците на сухите русла лежат като тюркоазени ленти. И всичко наоколо е необичайно чисто, свежо, спокойно в това удивително мирно осветление, пълно с покой, отстранено. Сутрин планините се губят в мъгла, очертанията им са меки и огладени, докато по равнината се виждат всяка бабуна и всеки камък. Денем, под високото слънце, равнината се размазва в потоците горещ прашен въздух, става мътна и еднообразна повърхност. Затова пък тогава планините свалят своите утринни покривала и изпъкват до най-малките си подробности.

■ ■ ■

От дъното на котловината нахлуваше зашеметяваща горещина, а долу под нас – там, където през сивите горички на саксаула просветваше жълт пясък – се въртяха прашни вихрушки. Измъчени от жегата, решихме да направим почивка и да пием чай „за проясняване на мозъка“, както се изрази Вилежанин, ехидно поглаждайки раздвоената си професорска брада. Внезапен порив на вятъра – и връхлетя дъжд. Натъпкахме се под камиона. След няколко минути всичко свърши, земята изсъхна и същият тежък зной сякаш удави околностите. Окопитвайки се, ние потеглихме нататък, на изток, по бела Баян-ули, като се стараехме да не слизаме към центъра на котловината колкото се може по-дълго.

Повърхността на бела беше засипана с плътен, без нито една тревичка, покров от едър огладен чакъл. Преобладаваше жълтеникаво-бял кварц, смесен с черни, лилави, морави, червени, кафяви, зелени камъни – досущ като пъстра груба мозайка. Обширното плато приличаше на огромна купа с великденски яйца. По тази незабравима шарена равнина тук и там бяха разхвърляни светлосини и бледосинкави, полирани от ветровете многостени от много твърда скала. Местността ни напомни за картините на Билибин или Кустодиев в староруски стил. Сякаш всеки момент щяхме да зърнем легендарен богатир или приказна царкиня да пристъпва по тоя ярък празничен килим. А долу, под сипеите и урвите, унило се разстилаше жарката котловина с вихрещи се стълбове прах – и се налагаше да слезем там с камионите си...

Преведе от руски: Николай ТЕЛЛАЛОВ

■ Първа публикация в: списание „Тера Фантастика Ефремов“. – Съставители: Юрий Илков, Александър Карапанчев, Георги Недялков, Атанас П. Славов и Тодор Ялъмов. – София, 2012.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Пет Апр 22, 2016 5:58 pm

◄ Както мнозина емблематични автори на въображението –
Хърбърт Уелс, Карел Чапек, Рей Бредбъри или Дан Симънс...
– Иван ЕФРЕМОВ не е пишел само т.нар. чиста фантастика. Едно
чудесно доказателство за това е създаденият преди 70 години разказ
Калироя (замислен като част от бъдещия му роман „Хубост нена-
гледна“, посветен на женската красота и на художниците и останал,
уви!, ненаписан). Поместваме тук откъс от него, вземайки за по-
вод 22 април – рождения ден на големия руски Мечтател.


КАЛИРОЯ от И. А. Ефремов

П р и с т и г а н е

След завоя на пътечката се появи къщата: беше от твърд сив камък, ниска и изглеждаше бедна.
Безпричинна лудешка радост застави Антенор да тича по-бързо, буквално да полети над склона на хълма, понесен от порива на вятъра. До оградата, иззидана от груби късове пясъчник, той спря, сърцето му биеше неистово.
Над него тихичко шумоляха сребристо-зелените листа на маслиновите дървета. Долу прозрачното море с ритмично плискане се разбиваше по грамадните камъни. Леката бяла пяна се мяташе около тях, сякаш опитваше да ги пробуди от тежката им неподвижност.
В този час на здрач и тишина брегът бе пуст, покрайнините на градчето, с разпръснати тук-таме сред градините къщурки, изглеждаха напълно безлюдни. Всички бяха отишли на празника в храма на Деметра, издигнат до белия стръмен бряг. Антенор погледна затворената врата – тъмна вдлъбнатина под стряхата. Беше тичал по целия път и пристигна твърде рано, още не бе притъмняло напълно. Младият скулптор се върна при морето и приседна зад храстите над сипея, като си мислеше за нея, за това как непоносимо бавно се разтегля времето, докато я очаква.
Калироя – ново име, въплътено в нежен звук, име, обещаващо толкова много... а беше само празно звукосъчетание, преди да я види.
Кога се бе родила тайната му мечта? Кога бе започнал да се замисля за същността на женската красота и нейното превъплъщаване? Кога бе затъгувал по срещата с истински модел, в който да се слеят в едно цяло любовта му и пресъздаването на замисъла? Колко отдавна беше! Срещаше се с доста жени, но нито една от тях не бе онази, чийто образ вече си пробиваше път сред множеството от нежни и любящи девойки, в които обаче все нещо не му достигаше...
А нима самият той разбираше ясно и уверено от какво се нуждае? Само всемогъщата и нежна Афродита можеше да го научи на това, като го подлага на изпитания, за да облагороди истинното, да измие лъжата...
Никой не забелязваше тъгата на скулптора. Хиляди бяха онези, които познаваха и обичаха Антенор, победителя в надбягванията на истмийските игри /1/* и в плувните състезания до Черните хълмове на миналогодишните Посейдонови празненства.
_____________________
* Пояснителните бележки на преводачката са поместени в края на разказа. – Б. ред.

Познаваха го като ваятеля, сътворил Афродита-Урания, която стои сега в края на Керамико /2/ с отметнато нагоре лице, устремила взор към дълбините на небето и разкрила голата си гръд под светлината на безброй звезди.
Не по-малка бе славата и на Атенор любовника, чиято пламенна страст не можеха да забравят нито огнено-рижата Мирике, разглезена, нежна и капризна атинянка, нито чернокъдрата Тионион Александрийска, наричана
„пантерата на Амафонт“ /3/ – двете най-прославени хетери на елинския свят. Не го забравяха и многото неизвестни жени от Атика, Коринт, Лесбос, Кипър и Йония...

Т ъ р с е н и я

Никой не забеляза, че томителната сила на Ерос – същинския повелител на Елада – е породила печал в душата на Антенор. Онази печал, която живее у всеки истински художник, чезнещ от усилията да разбере, улови, задържи мимолетното, като отново и отново пресъздава отблясъците, извивките и избликванията на прекрасното, които се разкриват едва за миг пред очите и сърцето на смъртния човек. Те изчезват бързо и завинаги, разтварят се в привичните за нас неща от всекидневния, притискащ ни отвсякъде свят...
Борбата с тайнствените, неразбираеми, но неизбежни закони на смъртта и времето, с вечното изменение на света, с бързата загуба на това, което ти е скъпо на сърцето – а за художника е скъпо само прекрасното, – тъй често се оказва безплодна. Липсва божественото вдъхновение, помръква светлината, художникът – жалък и измъчен – се просва на земята, преизпълнен от отчаяние...
Антенор бе истински син на Елада и виждаше висшия израз на красотата в прекрасното и желано женско тяло. В тялото на жената, която владее с такава огромна сила най-хубавите мечти на мъжа, че даже една нейна поява превръща пустинята в уханна градина.
„Но каква е тайната на тази власт? Какво представлява красотата на женското тяло?“ – размишляваше безкрай Антенор.
Като изкусен ваятел той знаеше добре, че и най-мъничката разлика в извивката на линията е способна да превърне прекрасното в безобразно или – наопаки – да го направи очарователно. Защо ли тая разлика е ту некрасива, ту дарява с дивна ласка погледа и чувствителните пръсти? Защо са красиви само някои съотношения, а пък безброй други се отхвърлят безпогрешно дори от невежите? Съществува хубост, която се харесва на малцина, но съществува и такава, пред която се прекланя всеки мъж, от която се възхищават жените, която кара неизкушеното момче да застива изумено...
Как да разберем тази истинска, безусловна красота на жената, създадена от боговете като върховен дар, утеха и щастие за смъртните синове на земята?
Как да я превъплътим в статуя, по-прекрасна от Урания, по-зовяща и властна от Анадиомена /4/ на Праксител, по-чаровна от Аела /5/, амазонката на Леохар?...
В паметта на Антенор нахлуха картини от неговата периегеза /6/: знойната омара на ливийските брегове, чистият вятър на Крит, тъмната зеленина на кипърските горички.
Шествие от красиви хетери в прозрачни одеяния или напълно голи по крайбрежната улица на Александрия... Танцуващи по закътаните поляни на Лесбос влюбени една в друга жени... Девойки, носещи факли и тичащи съблечени по време на Тесмофориите /7/. Пречистващ чрез красотата хоровод – Хормос – по площадите в градовете на Лакония... Тайните празненства на Посейдон и Котито /8/ в Крит и Микена...
И навсякъде, като символ на чистия Ерос от Елада, чужда на варварския срам от красотата – гола младост, горда, непритесняваща се от нищо, стройна и дори само поради това – прекрасна...
В древните светилища и разрушените храмове, по стените на големите пещери, върху гладките скални склонове Антенор неведнъж бе откривал оцелели изображения: статуетки, фрески, очертани с дълбоки линии рисунки. Кланяли са се на жената и в онези далечни времена, служили са на красотата ѝ. Предците са били далече от изкуството на Елада, но във верните линии, в правилно изчислените обеми на безпогрешно уловените пропорции се отгатваха истински, вдъхновени от боговете майстори. Различното разбиране за женската красота, за което говореха древните изображения, отначало изглеждаше грубо и несъвършено на Антенор.
Ала постепенно младият скулптор разбра, че художниците от далечното минало са постигнали много в своя хилядолетен опит и въпреки че не са съумели да предадат хармоничните форми на тялото, са се озовали по-близо до открояването на очарователната женска същност от него, наследника на елинските майстори.
Скулптурните канони на Елада, създадени и утвърдени от великите ваятели Поликлет, Мирон, Лизип, Фидий, се сториха на Антенор бледи и неизразителни.
Поликлет бе станал творец на женския образ и беше използвал като модел знаменитата бегачка Левкофрис. Лакедемонянката с тесни бедра, с широки рамене и гръден кош, с броня от плътни мускули около кръста се бе оказала за Поликлет търсеното съответствие на идеала за елински мъж, въплътен от него в статуята на Копиеносеца.
Ваятелят бе допуснал грешка в стремежа си да дири сходство там, където се изисква противоположност. Но влиянието на великия майстор беше сторило своето, създавайки мода...
Дори и Праксител, който бе изваял отначало своята Анадиомена с чудесното, гъвкаво и силно тяло на възлюбената си, знаменитата хетера Фрина, после бе изменил статуята според установените изисквания.
Говореше се, че това му струвало любовта на Фрина, която започнала да покровителства неизвестен художник от Йония. Той направил по тялото на красавицата хетера статуя на Афродита-Астарта, неотстъпваща по нищо на прославените творения в Елада. Фрина се разпоредила да я отлеят от сребро и я подарила на храма на Афродита в Патос...

Изображение

Щом узна това, Антенор за пръв път видя начина за решаване на измъчващата го задача. Афродита-Астарта... Древното знание на Крит и Изтока, обединено с изкуството на Елада, което съчетава разбирането за живота, Ероса и Красотата с умението то да бъде въплътено в камък и метал.
Как се бе получило така, че в Елада, където властват Ерос и жената в двата си чудесни ипостаса – на богиня и на умна, прекрасна хетера, – художниците още не бяха създали образ, побрал цялото очарование, власт и могъщество на женския пол? Образ, който би заставял всички да замират от възхищение, да чезнат в светла печал, безстрашно да се устремяват към неизвестни далнини... Образ, въплъщаващ могъщото плодородие на майката земя, вечната сила на възраждането, безсмъртния поток на живота в бъдещето, вечната битка за обладаване, която изковава в мъжа най-хубавите и силни качества...
Колко далеч от този образ бяха младите, острогръди, смели момичета на елинските скулптори... те все още не бяха жени... бяха цветове, а не плодове. Едва неотдавна поетите от средите на елинския народ започнаха да възпяват вместо миртата, символ на девичата младост – нара като символ на прекрасната женска гръд. Нар – роя... прекрасна като нар, прекрасногръдата Калироя /9/...
И Антенор с цялата сила на въображението си и с поразителната, непропускаща и най-дребната подробност памет на художник създаде своята Калироя.
Такава, каквато я видя за пръв път на морския бряг сред грохота на волната бурна утрин...
Масивните талази нарастваха, завихряха се, просветваха, сякаш бяха маслени, под слънцето и се разбиваха в широки пенести кръгове при срещата си със стръмния, твърд песъчлив бряг. На Антенор, който плуваше откъм Фоонтовия нос /10/, му омръзна да се бори с вълните. Той бързо се плъзна към сушата, улучи момента и се озова върху пясъка, на колене в отстъпващата вода. Художникът не забеляза, че малко преди това насам, към защитеното от вятъра място, се бе устремила самотна къпеща се девойка. Тя се отдалечи от плискащата пяна, изви се, за да изстиска косите си, но се изправи поизплашена, когато от пенещото се ревящо море пред нея изникна Антенор.
Те застинаха един срещу друг, голи, като бог и богиня на пустия бряг.
Дъхът на младия скулптор пресекна. Непознатата беше оня модел, въплъщението на древния канон на женската красота, за който той тъй дълго беше мечтал и дори не бе си представял своя идеал в цялото му съвършенство!
Капки вода блестяха върху гладката, смугла от загара кожа. Гърдите на девойката съответстваха безупречно на пропорциите, предписани от канона – бяха малко по-ниски от правилно полукълбо, – и се напрегнаха като широки обърнати чаши. Потъмнелите им от студа връхчета се бяха повдигнали нагоре и приличаха на звездички от нарови плодове върху златисто-розовия тен.
Изваяните ѝ силни ръце прикриха с неизменния жест на Анадиомена гърдите и триъгълника на лоното, но не успяха да похлупят нито тънката гъвкава талия, нито неочакваните извивки на широките бедра, които рязко се стесняваха към кръглите колене.
Невероятно стройните нозе на непознатата се сториха на скулптора грижливо издялани от слонова кост. Не бяха прекалено тънки, ала не бяха и на косъм по-пълни, отколкото е нужно на това здраво тяло, за да може бързо и леко да тича... дори бяха сякаш прекалено изящни, сравнени със силните бедра и гърди. Както и елегантните ѝ глезени, около които се виеха водни струйки и разбъркани песъчинки...
Антенор погледна девойката право в лицето и разбра, че все още е завладяна от дръзка палавост след победоносната си игра с вълните. Но в учудените ѝ тъмносини очи припламнаха гневни искри. Тънките прави вежди се смръщиха. Антенор се обърна покорно към морето и с тъжна въздишка отстъпи на една крачка.
След миг, без да чува каквото и да било заради ритмичното бучене на морето, скулпторът внезапно изпита ужаса на загубата, обаче не посмя да се извърне, за да не уплаши момичето.
– Къде си, не си отивай, искам да поговоря с теб! – извика Антенор и незабавно се успокои, щом долови през шума на вълните звучния ѝ глас:
– Ще отида зад скалата да се облека. Обличай се и ти...
– Не мога – разтревожи се отново Антенор, спомнил си, че простите му дрешки лежат надалече, на големия каменен нос, – трябва да си взема нещата ей оттам, почакай ме!
– Налага се да тръгвам!
– Почакай, без дрехи съм, доплувах отдалеко, много искам да поговоря с теб... за това как... как... да живея. Умолявам те, почакай!
– Не – отвърна насмешливо девойката и Антенор се разсърди.
– Както искаш, но аз ще говоря с теб дори и в този вид... – той докосна гърдите си с ръка.
– Помня те, ти вървеше гол с венеца на победителя под хиляди погледи... А тук съм само аз – момичето неочаквано се разсмя, – чакай, сега ще те повикам...
Антенор се огледа. Дивното видение изчезна, водата изми от пясъка следите от малките ѝ стъпала...**

--- Б е л е ж к и ---

1/ Пролетни гимнастически и конни игри, посветени на Посейдон. Провеждали са се всяка втора и четвърта година от олимпиадата на Коринтския провлак.
2/ Кварталът на грънчарите в древна Атина.
3/ Град на южния бряг на Кипър – един от центровете, където е имало култ към Афродита.
4/ Афродита, изплуваща от морската пяна – статуя на Праксител; запазило се е римско копие на гръцкия оригинал.
5/ Аела означава „буря, вихър“. Статуята не се е съхранила до наши дни. Леохар е живял и работил по времето на Филип и Александър Македонски. Най-известните му скулптури са Аполон Белведерски, Артемида и Ганимед.
6/ Тук: пътешествие из древногръцкия Ойкумен (така елините наричали познатия за тях свят с център Елада) край Средиземно море.
7/ Голям празник в областта Атика в чест на Деметра Законодателката и дъщеря ѝ Персефона. Провеждал се в продължение на пет дни в края на октомври. В празника участвали само свободно родени жени, които благодарели на Деметра за реколтата и земеделието, за законите и битовите норми и най-вече – за брачните обреди.
8/ Или Котис – тракийска богиня, ипостас на Великата майка в младежкото ѝ превъплъщение. В някои източници така наричат тракийската богиня на Луната или финикийската и сирийската богиня, подобна на Кибела с лъвовете. Култът е разпространен през елинистичната епоха и римския период и има характер на оргии.
9/ Роя е „нар“ на йоническо наречие. Калироя би могло да се тълкува и като „нимфа на ручея“, „поетеса“. По принцип е персонаж от древногръцката митология.
10/ „Острия“ нос в залива Фалерон на Егейско море – някогашно пристанище на Атина. На брега му се намира Пирея.

Преведе от руски: Светла ЙОСИФОВА

ооооооооооооооооооооооооооoooooo

** NB ! Целият разказ може да бъде прочетен в юбилейния сборник „С името на Иван Ефремов“ – Библиотека „Тера фантастика“ № 6. – София, Ернор, 2009. Сборника го има и в Мрежата на адрес http://e-knigi.net/index.php?route=product/product&product_id=74. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот Nasko » Пон Апр 25, 2016 5:56 pm

За Красотата света спасяваща

Достоевски го е казал, а хиляди епигони, къде искрено, къде от куртоазия заприпяваха до пълно износване на фразата. Единствен Рьорих допълни творчески: „Само осъзнатата красота може да спаси света!“.
Ефремов е от тези уникални творци, които осмислят съхранението на Красотата. В един кореспондентен диспут Борис Стругацки сподели една информация която не знаех и ме порази: В края на 19 век огромното разпространение на опиумните пушални в Европа е довело до това, че почти всяко второ семейство е загубило син или дъщеря, предпочели делириума пред живота. Но понеже по това време личната регистрация не е била на ниво, семействата са можели да укрият тези смърти, за да запазят „лице“ пред общественото мнение.
Причината е била моралната дезориентация и демотивиране в този период преди първата световна война. Новобуржоазната ценностна система е предлагала живеене в името на трупане на богатства и власт, което отблъсквало романтичните младежи.
Колкото и да изглежда невероятно, днешното време доста прилича на тази епоха. Идеята за бъдещето като прогрес изглежда затрупана от лавината на ред политически провали, а в изкуството владее естетиката на гротескно-грозното. Именно то е превзело естетическия идеал на масовите млади хора. В такъв един момент изглежда, че Идеала и Красотата са погребани завинаги.
Тук идва „моментът на истината“ за творци като Иван Ефремов. Те са носители на кода на красотата, на стремежа към по-високо състояние на човека и Човечеството. Този именно код, който ще бъде животоспасяващ, когато човешката цивилизация неизбежно ще трябва да рестартира ценностите си в търсене на чоВечността. Защото алтерантивата е деградация и изчезване.
Nasko
 
Мнения: 307
Регистриран на: Вто Яну 14, 2003 3:24 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Нед Апр 23, 2017 11:23 am

Първа и четвърта корица: Един ден от Ерата на срещналите се ръце. К о л а ж: Георги Недялков, Даниела Денчева

Изображение

Започна сто и десетата годишнина
от рождението на писателя


Пълна библиография
на българските издания на Иван Ефремов


Георги НЕДЯЛКОВ

Българският читател се запознава с литературното творчество на Иван Ефремов още в 1945 г. – последната година на Втората световна война, т.е. практически веднага след публикуването в СССР на две негови авторски книги. Това е сборникът с научнофантастични разкази „Чудните приключения на съветските пътешественици. Пет румба“.

По-късно, до 1986 г. на интервали от две-три години у нас са отпечатани почти всички негови художествени произведения, включително втори и последващи издания. Оригиналните заглавия са общо 24: 17 разказа, 5 романа, 1 повест и 1 статия. Последното засега издание на негов роман е през 2005 г. („Атинянката Таис“), което всъщност повтаря предишното (трето – от 1986 г.).

За голямо съжаление епохалната му творба – романът „Острието на бръснача“ – е видяла бял свят в България (1971 г.) единствено в много съкратен вид под формата на подлистник в списание „Днес и утре“. От другите му художествени произведения са останали неиздадени у нас четири повести: две исторически („Путешествие Баурджеда“ и „Тамралипта и Тиллоттама“) и две приключенски („Афанеор, дочь Ахархеллена“ и „Юрта ворона“). В този смисъл може да бъде споменат и пътеписът „Дорога ветров“ за трите ръководени от него палеонтологични експедиции в пустинята Гоби (Монголия).

* * *

1. Чудните приключения на съветските пътешественици. Пет румба. Сборник разкази (Среща над Тускарора; Езерото на планинските духове; Пътищата на старите миньори; Алергорхой-хорхой; Голакът Подлунний). Библиотека „Специални издания“. 1945. 182 стр. Издателство „Съгласие“. Преводач П. Йовчев. Художник Асен Димитров (корица).

2. Белият рог. Сборник разкази (Белият рог; Елмазният комин; Обсерваторията Нур-и-Дещ; Сянката на миналото; Атолът Факаофо; Заливът на дъгоцветните струи; Последният марсел). 1947. 296 стр. Издателство „Младо поколение“. Преводач Васил Каратеодоров. Илюстрации и корица – по оригинала.

3. Пет румба. Сборник разкази (Среща над Тускарора; Езерото на планинските духове; По пътищата на старите рудничари; Алергорхой-хорхой; Върхът „Подлунний“). 1949. 158 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Любен Велчев. Художник Сергей Петров (корица).

4. Борба за свобода. Роман. 1950. 352 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Атанас Смирнов. Художник Георги Попов (корица). Илюстрации – по оригинала.

5. Звездни кораби. Повест. 1950. 64 стр. Библиотека „Научна фантастика“ № 2. Издателство „Народна просвета“. Преводач П. Мирчев. Художник К. Казанаклиев (корица).

6. Звездни кораби. Сборник разкази и повест (Звездни кораби; Сянката на миналото; Обсерваторията Нур-и-Дещ; Голец „Подлунний“; Олгой-хорхой; Белия Рог). Библиотека „Пътешествия и приключения“ № 6. 1955. 276 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Руси Шемелеков. Художници Ст. Кънчев (корица); В. Таубер (илюстрации).

7. Диамантената тръба. Сборник разкази ( Диамантената тръба; По пътя на старите миньори; Среща над Тускарора; Атолът Факаофо; Заливът на дъгоцветните струи; Последният марсел; Адският пламък; Автобиографична бележка). Библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 13. 1956. 228 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Иван Добрев. Художници Борис Ангелушев (корица); М. Рудаков (илюстрации).

8. Мъглявината Андромеда. Роман. Библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 58. 1960. 344 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Николай Кетибов. Художник Атанас Пацев (корица).

9. Сърцето на змията. Разказ. Сборник „Формула на невъзможното“. Библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 102. 1967. Стр. 11–79. Издателство „Народна младеж“. Преводач Георги Георгиев. Художник Иван Кирков.

10. Елинска тайна. Разказ. Библиотека „Космос“ № 4. 1969. 32 стр. Държавно военно издателство. Преводач Цвета Пеева. Художник Георги Пенчев.

11. Сянка от миналото. Разказ. Сборник „Научно-фантастични разкази“. 1969. Стр. 195–235. Издателство „Народна култура“. Преводач Росалина Попова. Художник Димитър Трендафилов.

12. Часът на Бика. Роман. 1970. 480 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Борис Мисирков. Художник Иван Кирков (корица).

13. Мъглявината Андромеда. Роман. 1971. 340 стр. Издателство „Христо Г. Данов“. Преводач Николай Кетибов. Художник Христо Брайков (корица и илюстрации).

14. Острието на бръснача. Роман (със съкращения). 1971. 240 стр. Приложение към списание „Днес и утре“. Преводач Александър Владимиров.

15. Атинянката Таис. Роман. 1976. 536 стр. Издателство „Народна култура“. Преводач Любомир Б. Павлов. Художник Иван Нинов (рисунка).

16. Атинянката Таис. Роман. 1980. 536 стр. Издателство „Народна култура“. Преводач Любомир Б. Павлов. Художник Бисер Дамянов (корица); Иван Нинов (рисунка).

17. Сърцето на змията. Сборник разкази (Сърцето на змията; Елинската тайна; Обсерваторията Нур-И-Дещ; Белият рог; Олгой хорхой; Сянката на миналото). Библиотека „Галактика“ № 46. 1983. 278 стр. Издателство „Георги Бакалов“. Преводачи Мария Иванова и Георги Георгиев. Художник Текла Алексиева (корица).

18. Избрани произведения в два тома. Том първи. Мъглявината Андромеда. 1984. 312 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Николай Кетибов.

19. Избрани произведения в два тома. Том втори. Часът на Бика. 1984. 432 стр. Издателство „Народна младеж“. Преводач Борис Мисирков.

20. Атинянката Таис. Роман. 1986. 352 стр. Издателство на Отечествения фронт. Преводач Любомир Б. Павлов. Художници Бисер Дамянов (корица); Иван Нинов (рисунка).

21. Пет картини. Разказ (със съкращения). Списание „Криле“, брой 4. 1987. Стр. 40–44. Издател Министерство на народната отбрана. Преводач Ана Маркова. Илюстрация Ивайло Митев.

22. Космос и палеонтология. Статия. Списание „Тера фантастика“, брой 1. 2000. Стр. 23–35. Преводач Силвана Миланова.

23. Атинянката Таис. Роман. 2005. 600 стр. Издателство „Анимар“. Преводач Любомир Б. Павлов. Художник Владимир Марков (корица); Иван Нинов (рисунка).

24. Калироя. Разказ. Юбилеен сборник „С името на Иван Ефремов“. 2009. Стр. 244–263. Издателство „Ернор“. Преводач Светла Йосифова. Рисунка Калин Николов.

25. Часът на Бика. Роман (непубликувана част). Юбилеен сборник „С името на Иван Ефремов“. 2009. Стр. 264–279. Издателство „Ернор“. Преводачи Георги Недялков и Тодор Ялъмов.

Първа публикация в: списание „Тера фантастика Eфремов“,
брой 1 (14) от 2012 година

Изображение

И. А. Ефремов – дружески шарж от Йосиф Игин
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот valio_98 » Нед Апр 23, 2017 4:15 pm

И от мен нещичко за годишнината:


* * * * * * * *


Иван Ефремов - човекът и клубът

Вчера, на 22.04.2017 се навършиха 109 години от раждането на Иван Ефремов. А през м. Април 1974 година е основан Интегралният клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“, на който аз все още съм член.

За писателя и палеонтолог Иван Ефремов може да прочетете повече тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Ефремов, а за клуба - тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/Клуб_Иван_Ефремов. За мен те са неразделни.

Есето, което следва по-нататък се появи в специален "Фентернет" - така се нарича фензинът, който Атанас П. Славов издава от 2001 година до сега. Някой броеве са чисто електронни, някой са в малки хартиени тиражи, най-често 50-100 бройки. Един от хартиените дори е на испански и беше разпространяван на Еврокона в Барселона през 2016 година. Моето есе беше публикувано в брой трети за 2010 година, който специално беше издаден за тогавашния Теракон-2.

* * *

„С името на Иван Ефремов“
Съставители Александър Карапанчев и Юрий Илков
Библиотека „Тера фантастика”, издателство „Ернор“, 2009

*

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.
Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е посветена на връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три текста на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.
Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на празно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.
На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да надраства себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.
Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.
Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя този поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл или дори писък на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

*

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предлагаха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.
Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и замаян от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията, но после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четиридесетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.
Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).
Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интересът към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи като повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил в Мадрид.
Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста1, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двадесет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.
За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом2 в пресечката на булевард „Заимов“.

*

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.
Благодаря!


1–2.10.2010
Сантяго, Чили
Валентин Д. Иванов
Аватар
valio_98
 
Мнения: 143
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Съб Авг 12, 2017 10:35 am

◄ 60 години от излизането на „Мъглявината Андромеда“

ПРОИЗВЕДЕНИЯ С ТАКАВА СИЛА И ДЪЛБОЧИНА...

Иван Ефремов е истински колос на руската фантастика.

При това той е малко познат на масовия читател в сравнение с братя Стругацки. Според мен работата е там, че Ефремов пише възможно „най-твърдата“ научна фантастика, с много висок праг на вникване. При Стругацки фантастиката носи по-скоро развлекателен характер, а произведенията на Ефремов изобилстват с научни и философски термини и първоначално е доста трудно да се ориентираш сред всички тях. Същата тази „Мъглявина Андромеда“ аз започвах да я чета четири пъти и неизменно я оставях след няколко десетки страници. Но от самото начало нещо ме привърза към тая книга и не можех вече да не я прочета докрай.

Бъдещето, което рисува Иван Ефремов, наистина привлича. Иска ни се да живеем в него. Това е бъдеще на свръххора, способни и на самоограничение, и на саможертва, без при това да са сурови аскети. Героите на Ефремов знаят как да се радват на живота. Само такива люде могат да изградят един истински комунизъм, в който няма повече държави и чиновници, в който всеки човек е и творец, и изследовател. Не е изненадващо, че книгата е толкова трудна за четене – Ефремов дърпа своите читатели нагоре, към умствено саморазвитие, за да могат те да достигнат нивото на героите му. А самоусъвършенстването винаги изисква големи усилия.

Изображение

В „Мъглявината Андромеда“ има всичко, което хората обичат в научната фантастика: изследване на Космоса, среща с неизвестното, смъртоносни опасности, тайни на други цивилизации. Има в нея и любов, при това свръхчовешка любов, заради която един от героите се осмелява едва ли не да разруши цятата енергосистема на планетата... Ако и вие като мен не можете веднага да вземете и да прочетете тази книга, то все пак се постарайте и намерете сили в себе си. Струва си. В руската, а може би и в цялата световна фантастика само някои отделни произведения могат да застанат наравно с „Мъглявината Андромеда“.

И ми е много мъчно, че Ефремов е създал толкова малко фантастични романи. Произведения с такава сила и дълбочина не съм срещал повече у нито един автор.

Рецензията написа: Алексей КАНГИН, а я преведе: Валери ГОЛЕВ

По източника: http://www.livelib.ru/review/538348, 4 септември 2015 година


хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

„Мъглявината Андромеда“ е социално-философски НФ роман на Иван Антонович Ефремов. Писан е през 1955–56 г. Откъси от него са печатани във вестниците „Пионерская правда“ (1957) и „Комсомольская правда“ (1959).

За пръв път е издаден през 1957 година в номера 1–6, 8, 9 и 11 на списание „Техника – молодежи“. Като книга е публикуван най-напред в издателството на ЦК на ВЛКСМ „Молодая гвардия“ през 1958 г. (в тираж 165 000 екземпляра). След това е преиздаван многократно и преведен на десетки езици по света. Романът влиза в авторския цикъл „Великият пръстен“. Из Википедията

Шедьовърът на Ефремов продължава да се превежда и издава и през ХХI век. Например през 2014 г. е излязъл на португалски език в Бразилия, а на следващата година – на испански в Аржентина...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Вто Апр 10, 2018 9:08 am

Изображение


● Наближава 110-годишнината от рождението на световно-
известния писател и учен Иван Антонович ЕФРЕМОВ (1908-1972)
________________________________________________________

ДАР ВЕТЕР СРЕЩУ ДАРТ ВЕЙДЪР.
ДУЕЛЪТ ПРОДЪЛЖАВА


Вместо ерата на Великия пръстен
настъпи безкрайният Ден на трифидите.
Всеволод Емелин, „Космосът като възпоминание“

Дуелът започва още по време на „студената война“ между САЩ и СССР през 70-те и 80-те години на ХХ век. Научната фантастика се включва с пълна сила в борбата – какъв модел на бъдещето да се утвърди в съзнанието на хората от планетата Земя.

С началото на космическата ера през 1957-а, в романа-бестселър на Ефремов „Мъглявината Андромеда“ се ражда и Дар Ветер. Той е един от главните герои – началник (завеждащ) Външните станции, и осигурява контакта с другите цивилизации, обединени във Великия пръстен.

Героите на Иван Ефремов са контрапункт на безкрайните „звездни войни“, развихрили се по страниците на американската НФ. Картината на утопичното бъдеще при руснака е толкова мащабна, че дава мощен тласък на световната култура. В СССР жанрът утопия и особено научната фантастика придобиват необикновена популярност. Но западната литература на въображението и свързаната с нея киноиндустрия също завземат нови мащабни космически пространства.

Младият Джордж Лукас е силно впечатлен от „Мъглявината Андромеда“ и най-вече от спецефектите на съветския НФ филм „Планетата на бурите“ на режисьора Павел Клушанцев. Така се ражда космическата опера „Междузвездни войни“ и от 1977 година тръгва триумфално по екраните на планетата. Лукас не крие влиянието на Ефремов и затова един от главните герои се казва Дарт Вейдър, но той е носител на злото, представител на Тъмната сила, както подсказва и името му. Най-популярна е версията, че Дарт (Darth) представлява съкращение от Тъмния лорд на ситите (Dark Lord of the Sith). Вейдър е един от най-известните злотворци във филмовата история (на трето място в класацията на Американския филмов институт за 100-те най-големи герои и злодеи в киното).

Така дуелът е обявен и през този рунд безусловно води умело преподнесеният кинозлодей. Само от продажбата на играчки, модели на персонажите от сагата на Лукас, фанелки и други атрибути са спечелени над 20 милиарда долара, което надхвърля приходите от самия филм. Съзнанието на няколко поколения се насища с безкрайната космическа война в Галактиката и с нейните бойци. Самият Джордж Лукас признава в интервю през 2005 година, че за него Галактическата империя е аналог на СССР, който през 1991-ва отива в небитието.

Сякаш Тъмните сили и джедаят Дарт Вейдър окончателно са победили положителния персонаж на Дар Ветер и утопичния модел, стоящ зад него. През 2015-а е анонсиран осмият филм на сагата – „Последните джедаи“, и неговата световна премиера се състоя през декември 2017. Бизнесът си е бизнес, спецефектите се усложняват и времената се менят. Изминаха четири десетилетия от първия филм „Междузвездни войни. Нова надежда“, но нещо ново в модела на бъдещето не се забелязва. Дарт Вейдър има сложна съдба и накрая изкупва чрез саможертва служенето си на Тъмните сили. Само че той се жертва за спасяване на своето семейство, докато Дар Ветер работи в полза на обществото.

Великият Космос е безкраен и крие много изненади. Днес сме в 24-тия слънчев цикъл (2009-2019), в неговия минимум, което заедно с други космически цикли предопределя разкриването на голям Прозорец за културни прояви и възможности за мегапроекти. Една от основните кризи на нашата цивилизация е без съмнение футурокризата, т.е. липсата на подходящ за прииждащото бъдеще модел. Започва нов рунд в дуела между Тъмните и Светлите сили, предвождани от Дарт Вейдър и Дар Ветер. Светът търси нови фундаментални знания и нов мироглед, за да бъде адекватен на новите космически условия.

В този динамично разгръщащ се рунд идеите на романа „Мъглявината Андромеда“, появил се преди 60 години, както и хуманните внушения на Ефремов, щедро поднесени и в други негови произведения (като „Часът на бика“ например), отново излизат на преден план. Книгите му се преиздават масово в Русия, превеждат се в различни страни. Космическите съдии сякаш пак дават мощни сили на любимеца им Дар Ветер, зареждат невидимия му светлинен меч и дуелът-състезание навлиза в нов етап...

Да му дадем и ние от нашите сили!

Автор: Тодор РОЗОВ
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Нед Апр 22, 2018 6:47 pm

● Тъкмо днес се навършват 110 години от рождението на световно-
известния писател и учен Иван Антонович ЕФРЕМОВ (1908-1972) ______________________________________________________________

„МЪГЛЯВИНАТА АНДРОМЕДА“ НА ЕФРЕМОВ:
ДАЛЕЧ ЛИ Е ЕРАТА НА ВЕЛИКИЯ ПРЪСТЕН?


А в т о р : Лариса МИХАЙЛОВА,
главен редактор на списание „Сверхновая“

Разнообразните годишнини ни напомнят, че на нас, плуващите по вълните на времето и по вълните на паметта, ни е полезно понякога да се замислим накъде плуваме. Без осъзнат избор на курса теченията неминуемо ще ни отнесат или в застойното Саргасово море на миналото, или ще ни изхвърлят на брега при поредното социално възмущение от нарастващата несправедливост. И ще бъде добре, ако този бряг не стане Бряг на скелетите.

През 1957, тоест преди 60 години, в списание „Техника – молодежи“ беше публикуван първият вариант на романа „Мъглявината Андромеда“ от И. А. Ефремов. Това е годината на 40-летния юбилей от Октомврийската революция, годината на изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята, на Размразяването 1*.

Романът разкрива пред читателите и писателите фантасти съвсем необикновени перспективи. Дихотомията утопия–антиутопия е преодоляна чрез диалектиката при изобразяването на дейно общество, което е встъпило в общуване с Пръстена на световете, населени с извънземен разум. Така са разтворени „неизбежните“ граници.

Съотнасянето с първите стъпки от усвояването на Космоса, без съмнение, е важно. Но е важно да се видят и другите предпоставки за появата на „Мъглявината...“. Днес за тяхното уточняване ще ни помогнат материалите на Руския държавен архив за литература и изкуство.

Иван Ефремов идва във фантастиката през 1944 г. с разкази, навеяни от опита му като геолог, палеонтолог, матрос. Читателите са пленени от необичайното съчетание между живо предадената реалност на Урал, Сибир, Алтай и проницателното търсене на героите изследователи, както и от смелата съпоставка с дълбините на историята и другите континенти. Едновременно конкретност и широта – наистина рядко съчетание. На 28 юни 1945 година, на второто след победата във Великата отечествена война заседание, става приемането му в Съюза на писателите на СССР, където били разгледани заявленията на шестдесет и един автори, и Ефремов е одобрен 28-и от 29-те нови членове на СП. В приемната комисия били Н. Тихонов, М. Шагинян, В. Катаев, К. Симонов, С. Маршак, С. Шчипачов. Тоест съмнения в таланта му не е имало, въпреки че той единствен бил без означен род на литературно занимание – на всички останали в документите пишело „прозаик“, „поет“, „драматург“ и т.н. (РГАЛИ, ф. 631, оп. 15, а. ед. 718, л. 30) 2*.

о Х у д о ж н и к : Борис Валехо

Изображение

Той продължил да бъде първопроходец както в науката, така и в литературата. Дилогията „Великата дъга“ рисува картини от Елада и Древен Египет: тогава хиляди съветски ученици можаха за пръв път да си представят онова далечно време не по сухите текстове на учебниците, отделящи на събитията от древността едва по няколко десетки страници, а по наситените с багри и чувства, обвити с мисли за красотата и познанието повести за пътешественика Баурджед и скулптора Пандион. Изкуството, разбирано от Ефремов като постигане и откриване на красотата не изобщо, а като мост между културите, се превръща за него в средство (заедно с науката) за строителство на по-отворено бъдеще, способно да противостои на авторитаризма. При това не само на политическия, но и на духовния като цяло. На науката също е свойствен авторитаризъм, изразяващ се в неприемането на частностите, зад които се губи разбирането на замисъла. В архива на редакцията на списание „Новый мир“ се пази рязко отрицателният отзив на кандидата на историческите науки И. С. Кацнелсон от катедрата по история на Древния изток към Ленинградския държавен университет: „ненужна и даже вредна книга, изкривяваща историята на човешкото общество“, „вулгаризира тези прекрасни идеи, които се опитва да проповядва авторът“ (РГАЛИ, ф. 1702, оп. 4, а. ед. 1215, 29 септември 1949).

Укорите се отнасяли главно до анахронизмите (не би могъл Пандион да изразява по онова време такива диалектически мисли), неотчитането на изследванията на съветските историци за Египет, лошия стил. Подобни упреци се повтаряли неведнъж спрямо научнофантастичните му произведения – били те за миналото, настоящето или бъдещето, – което кара Иван Ефремов през 1954 година да формулира отговора си в статия, изпратена в „Литературная газета“, обаче останала тогава непубликувана. Заглавието ѝ е „За научната фантастика и наукообразната критика“ (РГАЛИ, ф. 634, оп. 3, а. ед. 210):

„Научнофантастичното произведение е род литература, следователно е изкуство и затова има право на недоказани допускания, на догадка, мечта, държаща само необходимата посока, без въобще да е обоснована със същата пълнота както научното положение или техническия проект.

Тук мечтата предшества проекта, в процеса на чието разработване тя би могла да се осъществи, да се отложи или даже изцяло да се отхвърли. Но мечтата е важна като стимул на творчеството. Облечена в художествена форма, мечтата става пример за смело дръзновение, показва хора, способни да дерзаят и творят, да реализират замисъл с огромен, свойствен за нашата епоха мащаб. Именно в това е значението на литературното произведение за науката, а съвсем не в точността на формулировките и не в съвпадането с известните научни положения, колкото и желателни да са те. Неразбирането на главната особеност на научната фантастика е и основната причина за жалкия, дребнав подход при оценката на литературното произведение и значението му за нашите читатели“.

Десетилетието, през което Ефремов води експедициите в Гоби и завършва труда си „Тафономия“, е също време на неговото активно запознаване със съвременната му английска, немска и американска научна фантастика, която, от една страна, го привлича с разнообразието си, а, от друга, го разочарова, както сам казва в интервюто на полския журналист А. Галис през 1961 година: „Широтата на фантазията и бедността на социалните и човешки мотиви – тази разлика ми се видя много рязка. И аз започнах да мечтая да напиша нещо не по-лошо по размаха на фантазията, но в същото време широко откъм социално-философската си страна“ (РГАЛИ, ф. 2826, оп.1, а. ед. 2, л. 031).

В късната програмна статия „Космос и палеонтология“ (1972) Иван Ефремов свежда в едно причините, които са го убедили по силата на общите закони на еволюцията, че извънземните най-вероятно ще са хуманоиди. Само преодолелите вътрешните си противоречия цивилизации ще могат да излязат на ниво междупланетни контакти – и оттук следва картината на мирния контакт.

За това е писано много и от философска гледна точка, и от социологическа, и от комуникационна, ето защо тука само ще отбележим важността на такава предпоставка за Ефремов.

Година след обнародването в „Техника – молодежи“ романът „Мъглявината Андромеда“ е разширен от автора почти двойно за книжното издание в ГИХЛ 3* и Ефремов получава предложение да го публикува в тираж половин милион в списание „Роман-газета“. Архивното дело на Иван Антонович обаче разкрива доста драматичната история на тази публикация, а пък коректурата позволява да се проследят вариантите, допълненията, направленията в работата на писателя.

Може да се каже, че необикновеността на романа е породила някои странни печатни грешки, уловени от автора. Например Ерата на Великия пръстен (на руски – Эра Великого Кольца) се превръща в Ера на Великия кръст (на руски – Эра Великого Креста). Редакторът е сложил множество въпроси в полетата на страниците. Текстологичното изследване е трудоемък процес и засега е далеч от завършване.

Въпреки че Ефремов подписва коректурата – „Да се печата според поправките!“ – на 9 юли 1959 г., нещата се застопоряват заради острокритичните публикации в „Промышленно-экономическая газета“ – орган на Държавния комитет към Съвета на министрите на СССР по нова техника, където една от водещите теми е прогресът на базата на постиженията в науката и техниката, на усвояването на авангардни технологии и усъвършенстването на организацията на труда. В статията „Мъглявината Андромеда, или бедуинът пред камилата“ от 19 юли 1959 година П. Воеводин, А. Зворикин, Л. Майстров и Б. Ржонсницки критикуват „Мъглявината…“ предимно за, така да се каже, изкривената представа за ролята на работническата класа в строителството на комунистическото общество.

Архивното дело на Ефремов съдържа забележителен обмен на писма между главния редактор на „Гослитиздат“ и създателя на романа (РГАЛИ, ф. 613, оп. 9, а. ед. 2317):

24.07. 59, Москва
До ЕФРЕМОВ Иван Антонович

Многоуважаеми Иван Антонович!
Както вероятно вече Ви е известно, напоследък из печата – в частност в „Литературная газета“ и „Промышленно-экономическая газета“ – се появиха нови отзиви за Вашия роман „Мъглявината Андромеда“, които предизвикаха остра полемика по страниците на тези вестници. И въпреки че последната статия в „Промышленно-экономическая газета“, озаглавена „Мъглявината Андромеда, или бедуинът пред камилата“, е малко тенденциозна и отделни упреци на авторите ѝ са явно несправедливи и неоснователни, ние все пак намираме за необходимо да Ви обърнем внимание на някои положения от тази рецензия. Още повече, Иван Антонович, че аналогични забележки, макар и в по-тактична и обща форма, вече Ви бяха направени от страна на критика Е. Брандис, а също и от водещия редактор Л. Стебакова. Става дума главно за това да бъде по-ясно и по-конкретно казано – отколкото сте сторили във Вашия роман, посветен на бъдещото комунистическо общество – за великите основоположници на учението за комунизма, за такива исторически събития като Октомврийската социалистическа революция, за безпримерния трудов подвиг на хората от нашето време, които първи в историята на човечеството практически са пристъпили към строителството на комунизма. Нали пишете за съвременния читател, а всички ние, бъдете сигурен, много бихме искали да вярваме, че имената на забележителните гении на човечеството, същността на учението им за прекрасното бъдеще, историческите събития на нашата епоха и първите крачки на съветския народ по пътя му към комунизма никога няма да се изгладят от паметта дори на най-далечните потомци. А, за съжаление, във Вашия роман се говори за това прекалено отвлечено. Затуй ни се струва, че в някои забележки на авторите на горепосочената статия не може да не се вслушаме. Ето защо решихме даже малко да задържим печатането на романа и да се обърнем към Вас с настоящото писмо. Може би, докато още има възможност, ще намерите за нужно да отчетете и нашите пожелания, и част от забележките на критиката. Пък и според водещия редактор на Вашата книга Л. Н. Стебакова в романа има конкретни раздели, в които органично биха могли да се внесат необходимите неголеми допълнения. Много Ви молим да помислите за това.
Започналата полемика, разбира се, не е променила нашето положително мнение за Вашата книга и не влияе върху решението за нейното издаване. Но във Ваш интерес и в интерес на редакцията е да се извлече полза от нея и да се направи всичко възможно да не се дава повод за по-нататъшни нападки – още повече по такъв принципен въпрос като правилното осветяване на историята на обществото и борбата на народа за построяване на социализма и комунизма.

С искрено уважение към Вас,
А. И. Пузиков, главен редактор на „Гослитиздат“

Продължението СЛЕДВА...
________________________

1* Размразяването при Хрушчов (на руски: хрущёвская оттепель) се отнася за периода от началото на 50-те до началото на 60-те години, когато репресиите и цензурата в СССР са смекчени, а милиони политически затворници биват освободени от лагерите заради политиката на десталинизация на Никита Хрушчов. Терминът идва от повестта на Иля Еренбург „Оттепель“ (1954). Б. прев.
2* РГАЛИ – Руски държавен архив за литература и изкуство, ф. – фонд, оп. – опис, а. ед. – архивна единица, л. – лист. Б. прев.
3* Държавно издателство за художествена литература. Б. прев.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Пон Апр 23, 2018 4:44 pm

„МЪГЛЯВИНАТА АНДРОМЕДА“ НА ЕФРЕМОВ:
ДАЛЕЧ ЛИ Е ЕРАТА НА ВЕЛИКИЯ ПРЪСТЕН? (2)


Отговорът на ЕФРЕМОВ:
25.07.59, Абрамцево

Многоуважаеми Александър Иванович!
Прочетох писмото Ви, запознах се с поредната статия в „Промышленно-экономическая газета“ и поговорих с Людмила Никифоровна. Като отхвърлим написаните в статията нелепици (извинете, свикнал съм да наричам нещата с техните имена), нейните основни и представляващи действителна критика положения се свеждат (както пишете и Вие) до това, което вече е изказвано от Е. П. Брандис и Людмила Никифоровна. Напълно съгласявайки се, че историческата отвлеченост на романа е негово слабо място, аз не виждам пътища за отстраняването му без сериозна преработка, която съм неспособен да направя сам, а да поръчам на някого, не мога. Не си представям произведение на изкуството, роман, машина, научна работа без слаби места и само така е възможно творческото въплътяване на нещо в нашия диалектически свят. Но ако слабите страни на една конструкция са добре известни на инженерите и техниците, ако там разбират тази неизбежност и тя не пречи да се създават все по-могъщи машини, черпейки сила именно в слабите им места, то в литературата, кой знае защо, се е установила традиция, според която всеки може да изисква (именно да изисква!) от автора да поправя труда си, видиш ли, за да достигне недостижимо и невъзможно съвършенство.
Писах този научнофантастичен роман с ударение на областта, където се чувствам най-силен – науката, затова в него политическата страна е по-слаба (не би могло и да ми дойде наум да пиша роман с политическа тематика, доколкото не съм толкова силен по тези въпроси). „Мъглявината Андромеда“ не трябва да се канонизира, а и романът съвсем не претендира и за най-малък монопол в изобразяването на бъдещото общество. Това е първият жалон по пътя, по който ще последват стотици (ако не хиляди) други романи, силни в друго отношение и слаби по друг начин. Грешката на всички критици е там, че те разглеждат „Мъглявината…“ като нещо програмно, напълно забравяйки, че това не е дисертация на една или друга тема, ами литературно, художествено произведение.
Тъй като тя е художествено произведение, написано щателно (не напосоки) и балансирано (простете ме за този технически израз), то не трябва да се доправя нищо в нея – ще има само кръпки с различен цвят върху тъканта на цялото произведение, неприятни за читателите и много добри като поредна мишена за критиците.
Да преработвам романа, за да му придам друга основна линия, не смятам за възможно и необходимо.
Такива са моите набързо написани съображения – моля да ме извините за хаотичното изложение, но се надявам, че Людмила Никифоровна ще бъде любезна да ги допълни лично пред Вас.
Ако недостатъците на „Мъглявината Андромеда“ Ви пречат да пуснете романа в толкова широко разпространявано списание като „Роман-газета“, което досега не е издавало „спорни“ неща, то по-добре да се откажем от това издание.

С искрено уважение, И. А. Ефремов

В крайна сметка „Мъглявината Андромеда“ е отпечатана в № 15 на „Роман-газета“ за 1959 година.

В раздела си „Полемика“ „Литературная газета“ от 29 август 1959 г. дава подбрани материали под заглавие „Критична мъгла около „Мъглявината Андромеда“, съдържащи и писмо до редакцията от академик В. Амбарцумян 4*, което завършва така: „Не пречете на писателите да създават фантастични романи и повести за бъдещето на човечеството. Защото това е бъдещето, чиито основи ние строим сега и ни се иска поне с едно око да го погледнем“.

И днес отношението към Ефремовото творчество изобщо и към „Мъглявината…“ в частност е не по-малко живо, отколкото в миналото, в което можем лесно да се убедим, четейки доста бурната, разгърнала се на триста форумни страници дискусия в портала „Лаборатория Фантастики“:

Тема Иван Ефремов. Обсъждане на творчеството

Nik_Sakva, 18 май 2011: Самият Ефремов ни е скъп с честността, добросъвестността, искреността, таланта, които е вложил в създадения от него Модел на Света. Създаденият от него Модел на Света е антипатичен на „сплитането“ (унификацията, стандартизацията, намаляването на разпространението) във всички области на живота.

Тэр, 26 май 2011: Лично на мен Ефремов ми харесва. Най-много обичам „На края на Ойкумена“ и „Мъглявината Андромеда“. Ако говорим за последната, то, разбира се, стилът на Ефремов невинаги е изящен, неговият свят е сдържан, аскетичен, „монументален“ в чувствата и делата си и като цяло не ми е много близък (например не бих искал да живея в него), но при все това ми допада. Навярно защото там, както вече стана дума, се чувства презумпцията (?) за доброта и разум (или ако искате – Доброта и Разум). А пък такава любов към човека и човечеството рядко се среща при други автори. Именно тези може би не съвсем литературни достойнства в творчеството на Иван Антонович струват скъпо. Което естествено не отменя останалото: интересните идеи, увлекателните приключения, ярките персонажи – всичко това, което завладява ума, чувствата и въображението. А недостатъците – какво за недостатъците? И на Слънцето има петна. Само че то не свети с петната си, нали.

Julia, 18 май 2011: Никога не съм смятала стила на Ефремов за тежък. С „Мъглявината Андромеда“ започна моето увлечение по астрономията (на 13 години), а пък „Атинянката Таис“ ми помогна да не се разболея от юношески комплекси и ме влюби в историята въобще и в историята на античността по-конкретно (на 12 години). Не смятам стила му за тежък и сега, въпреки че напоследък чета предимно лековати книги, затънала в житейски проблеми. Обаче Ефремов ми беше интересен в юношеството, с удоволствие го препрочитам и днес. Интересен преди всичко с многоплановостта на творбите си и с многослойността им, интересен с тези същите толкова критикувани морализаторство и философски вмъквания. Радвам се, че ги има, без тях неговите книги биха се превърнали в обикновено развлекателно четиво. Произведенията на Ефремов могат да се препрочитат десетки пъти и всеки път намираш в тях нещо ново, незабелязано преди. А ако направиш прекъсване от няколко години, то изобщо четеш нова книга – толкоз различно се възприемат познатите от детството страници.

Мрачный маргинал, 13 август 2011: Спомням си, че по време на първото увлечение по проблемите на връзката с извънземни цивилизации, като една от причините за липса на сигнали „от тях“ се смяташе загубата на интерес за общуване – при достигане на определено ниво на развитие. Цивилизацията се затваря в собствените си вътрешни проблеми и интереси и не се вълнува какво става там „навън“. Нещо като глобална интернет-зависимост. Вероятно такива „затворени“ цивилизации в „чист“ вид няма, работата е само в това каква тенденция преобладава – за космическа експанзия или за затвореност „в себе си“. И. А. Ефремов съобщава интересна подробност: да се приобщят към „космическия клуб“ могат само тези, при които съотношението „външно–вътрешно“ в обществото се намира в известно равновесие и любопитството към света „навън“ е съпроводено със също толкова сериозно внимание към вътрешното състояние на това общество. Уви, сега наблюдаваме крайности: от призиви „всички в Космоса“ до също тъй страстен „изолационизъм“. Ако през 1960-те години дистанцията до света на „Мъглявината Андромеда“ се е съкращавала, то днес тя отново се увеличава...

Nightowl, 2 февруари 2016: А ако си сложим ръка на сърцето – нима на никого не би му се искало да живее в такова общество (строй), каквото е описал Ефремов в „Мъглявината Андромеда“ (въпреки нападките към комунистическата „идеология“)? Или сега всичко е по-привлекателно? Ами тогава всекиму своето, както се казва... А пък що се отнася до самото творчество на Ефремов – това е преди всичко най-дълбоко познаване на предмета, облечено в пленителна, увлекателна форма на изложение.

Борис68, 12 юли 2016: Да, книгите му се издаваха (макар и не толкова много, колкото биха могли, даже по-скоро съвсем малко), името му се чуваше. Но все едно това оставаше някъде в периферията на официалния живот. А при желание са можели да го разрекламират като втори Гагарин. И тогава по целия свят Ефремов щеше да е твърде известен. Той все пак им е бил с нещо неугоден. Въпреки че комай е творил бъдещето по всичките дължими канони. Може би е бил неугоден с това, че искрено е вярвал в такова бъдеще, а мнозина от ръководителите на идеологията вече не са вярвали?

о Паметна плоча в Москва

Изображение

* * *

Натрупването на нечестност и несправедливости във времената на т.нар. застой през 70-те отврати от „лъжливия патос“. Ако си загубил вяра в задачите, в целта, тогава и всичко, което се отнася към тях, се възприема като патос със знак минус. При Иван Ефремов всички неща са значително по-системни и е достатъчно просто да премериш, да наложиш вълнуващо парче от действителността върху картината, която той рисува в „Мъглявината…“, за да видиш какво не достига, какъв вектор – най-често насочен навътре, към това човек сам да пропуска през себе си и историята, и Космоса. Възхищението пред звездното небе, по Кант, е емоционалната съставяща на „нравствения закон“ у нас. С други думи, степента на разбиране на света от човека зависи от тази окръжност, в която той се вписва. И напротив, изолирането от Космоса прави системата затворена и обрича на безизходица. Друг въпрос е, че във взаимоотношенията на хората с Космоса вече има голямо количество степени на свобода и изборът на стратегия и тактика на поведението далеч не е прост. Но на Земята са минати много уроци и да ги повтаряме в Космоса е най-малкото неразумно.

Внимателното изучаване показва, че този роман се е родил на пресечката на философските, естетическите, социалните, психологическите теории на Запада и Изтока през ХХ век, явявайки се като нужен за по-нататъшното движение синтез между дълбочината на съдържанието и яркостта на картините от възможното бъдеще.

Времето на действие, отнесено отначало четири хиляди години напред от нашето, Ефремов след това съкращава до три хиляди, оценявайки както темповете на научно-техническия прогрес, така и възможностите на обществото за самоусъвършенстване 5*. Наистина, 1960-те станаха години на етапни първи крачки в Космоса: първа орбита, първо излизане извън космическия кораб, снимки на обратната страна на Луната, първи стъпки по Луната... Темповете нарастваха, а през 1970-те, след стиковката в орбита на съветски и американски кораби, се появиха планове за създаване на международна космическа станция. Противоречивото сътрудничество–съперничество между военната и гражданската програма за усвояване на Космоса се развиваше върху фона на образа на мирния контакт и на преодоляването на конфликтите. В САЩ снимат и завоюва огромна популярност в навечерието на старта на лунните „Аполо“ през 1966-69 година сериалът „Стар Трек“ с екипаж капитан Джеймс Т. Кърк, първи помощник вулканеца Спок, доктор Маккой, главен механик Скоти, офицер за свръзка Ухура, навигатори Павел Чехов и Сулу. Светът на Обединената федерация планети е сякаш епизод от предисторията на „Мъглявината Андромеда“. Важно е да видиш, зримо да си представиш, за да се вдъхновиш за този доста нелек труд.

Сега, за съжаление, виждаме отказ от оптимизма в много сфери, породен от усилването на авторитарните тенденции в света, което без забавяне се отрази и върху образа на възможния контакт. На днешния телевизионен екран Космосът изглежда по-скоро плашещ, пристигането на извънземните не носи на хората нищо хубаво (Defiance, 2015-2016, Expanse, 2017, Colony, 2017). Само Extant (2014-2015) дава на зрителя надежда, че усъвършенстването е възможно. Позитивен образ на контакта, зачатък на Великия пръстен на киноекрана успяхме да наблюдаваме сред филмите от последните години само в Arrival (2016) 6*.

Затова се налага да констатираме, че до набелязаната от Ефремов Ера на Великия пръстен все още е далеч, но ние сме в състояние да я приближим, ако победим страховете си.

27.03.2017 г.
_______________________

4* Акад. Виктор Амбарцумян (1908-1996) – световноизвестен съветски и арменски астрофизик. Б. прев.
5* Тук авторката е добавила 1000 години. В предговора към „Мъглявината...“ Ефремов казва: „Още докато пишех, аз изменях времето на действието – приближавах го към нашата епоха. Отначало ми се струваше, че гигантските преобразования на планетата и живота, описани в романа, не може да бъдат осъществени, преди да изминат три хиляди години. ... Като доработвах романа, аз съкратих набелязания отначало период на едно хилядолетие. Но пускането на изкуствени спътници на Земята ми подсказа, че е възможно събитията в романа да протекат още по-рано“. Б. прев.
6* Излязъл на български със заглавието „Първи контакт“. Б. прев.


Преведе от руски език: Валери ГОЛЕВ

И з т о ч н и к : https://fantlab.ru/article1078
oоооооооооооо
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Сря Авг 29, 2018 3:55 pm

Изображение

Преди няколко петилетки в рубриката си Клуб „Фантастика“
един столичен вестник пусна викторината, която виждате
по-долу. Реалиите в нея не са се променили въпреки
изтеклото оттогава време. Сега, в отново редактиран вид, ви
я поднасяме по повод 110-годишнината от рождението на автора,
написал знаменитата утопия „Мъглявината Андромеда“.
_______________________________________________________


ПОЗНАВАТЕ ЛИ ИВАН ЕФРЕМОВ?

1. В кое свое произведение Ефремов опонира на прочутия разказ „Първият контакт“ от Мъри Лейнстър:
а/„Адският пламък“; б/ „Сърцето на змията“; в/ „Юртата на гарвана“; г/ „Пет картини“.

2. „Великият пръстен“ е:
а/ московски клуб на почитателите на научната фантастика; б/ новела от Иван Ефремов, включена в сборника му „Диамантената тръба“; в/ награда, учредена от любителите на фантастиката в СССР; г/ научно-художествена книга на писателя, посветена на астрономията.

3. През 1953 година Ефремов публикува повестта си „Пътешествието на Баурджед“, която по вълшебен начин ни „пренася“ в:
а/ древния Египет; б/ Елада; в/ страната Пунт; г/ звездния куп Плеяди.

4. Кои от посочените детайли са част от биографичния портрет на учения и пътешественика Иван Антонович Ефремов:
а/ доктор на биологическите науки; б/ командир на хидрографски катер в Каспийско море; в/ основател на Геологическия музей при АН на СССР; г/ професор по палеонтология.

5. Ефремов създава новия научен клон:
а/ сфрагистика; б/ конхиология; в/ тафономия; г/ космонимика.

6. „Пътят на ветровете“ представлява:
а/ недовършен автобиографичен роман; б/ книга за впечатленията на писателя от Монголия; в/ първият му фантастичен роман; г/ теоретичен труд, за който му е присъдена Държавната награда на Съветския съюз.

7. За да изобрети един от видовете холография, Юрий Денисюк се вдъхновява от Ефремовата творба:
а/ „Олгой-хорхой“; б/ „Езерото на планинските духове“; в/ „Белият рог“; г/ „Сянката на миналото“.

8. В кой от романите си прочутият фантаст описва провеждането на Тибетския опит:
а/ „Часът на бика“; б/ „Острието на бръснача“; в/ „Мъглявината Андромеда“; г/ „Атинянката Таис“.

9. На името на Иван Антонович Ефремов е наречен:
а/ лунен кратер; б/ спътник на планетата Плутон; в/ метеорен поток в съзвездието Лебед; г/ астероид.

10. Първата книга на Иван Ефремов, издадена в България, носи заглавието:
а/ „Звездни кораби“; б/ „Чудните приключения на съветски пътешественици“; в/ „Пет румба“; г/ „Борба за свобода“.

о И в добавка – два въпроса от днес

11. Минералът ефремовит всъщност е:
а/ разновидност на кварца; б/ eдин от приказно красивите башкирски ахати; в/ амониево-магнезиев сулфат; г/ уранова руда.

12. Българските фенове са публикували следните издания, посветени на живота и творчеството на Иван Антонович:
а/ списание „Тера фантастика“, брой 1 от 2000 г.; б/ списание „Тера фантастика“, брой 1 от 2012 г.; в/ многожанровия сборник „С името на Иван Ефремов“; г/ фензина „Тантра“.

Викторината състави – Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „А Б В“, брой 15 // 14 април 1987 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Чет Авг 30, 2018 9:12 am

ПОЗНАВАТЕ ЛИ ИВАН ЕФРЕМОВ? (2)

Резултатите от това духовно състезание излизат в брой 22 // 2 юни 1987 г. на вестник „А Б В“. Въз основа на подадената от съставителя Ал. К. информация е отпечатана следната редакционна бележка:

Да, познаваме Иван Ефремов!

Приключи втората ни викторина за тази година. В нея участваха 41 читатели от 17 града на страната. Ето верните отговори:

1 – б; 2 – в; 3 – а и в; 4 – а, б и г; 5 – в; 6 – б; 7 – г; 8 – в; 9 – г; 10 – б.

Някои участници откровено признават, че този път викторината доста ги е затруднила. Какво пък, нали вие, драги почитатели на фантастиката, сами пожелахте по-сериозни изпитания! А това, че наистина сме ви затруднили, личи и от факта, че никой не е отговорил правилно и на десетте въпроса. И в същото време с радост отбелязахме добрите познания на всички, които ни писаха за живота и творчеството на големия писател Иван Ефремов.

Първият от „костеливите орехи“ беше въпрос № 2. „Великият пръстен“, освен грандиозна идея на писателя от романа „Мъглявината Андромеда“, е и награда, учредена през 1982 година със съдействието на Съвета за приключенска и фантастична литература при Съюза на съветските писатели. Присъжда се чрез гласуване от любителските клубове за фантастика и е връчвана на автори, добре познати и у нас – братя Стругацки, Владислав Крапивин и други.

Малцина са обърнали внимание на подточка „б“ от четвъртия въпрос, която се отнася до един „екзотичен“ детайл от биографията на Ефремов. Иван Антонович посещава Петроградските мореплавателски курсове и през май – октомври 1925 година е командир на хидрографски катер. Морската практика на бъдещия писател, плаванията му в Тихия океан и Каспийско море са отбелязани в много източници – например в брой 24 на алманаха „Научная фантастика“ („НФ“) на издателство „Знание“ (М., 1981), в „Зеркало Урании“ от Еремей Парнов (М., 1982), в „Беседы о научной фантастике“ на Георгий Гуревич (М., 1983) и т.н.

Читателите спорят задочно и върху последния въпрос. Наистина, коя е първата книга на бележития фантаст, отпечатана в България? В Народната библиотека с трепет сме разгръщали една книжка, на чиято корица е написано: И. Ефремов, Чудните приключения на съветски пътешественици. Библиотека „Специални издания“. Публикувана е от столичната печатница „Съгласие“ през 1945 година. На титулната си страница сборникът носи две подзаглавия: „Пять румбов“ (да, на руски език) и „Разкази за необикновеното“. Четири години по-късно издателство „Народна младеж“ отпечатва същия по съдържание сборник, ала вече в друг превод и с оригиналното заглавие „Пет румба“. Впрочем верният отговор може да се намери и в брой 46 на „АБВ“ от 1986 година.

И последна подробност: никой не е сложил в писмото си думичката „Ефремиана“ (това, разбира се, не е задължително). Така се нарича астероидът, назован в чест на писателя. *

Клуб „Ф а н т а с т и к а“

ооооооооооооооооооооооооооооооо

Верните отговори на двата допълнителни въпроса са: 11 – в; 12 – а, б, в и г.

Повече подробности за минерала ефремовит можете да научите от интервюто с доц. Михаил Малеев (http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=39672&sid=cd5d6e838cfb01f31c1b19e388b4576a&rb_v=viewtopic#p39672), а богата фактология относно нашите издания, посветени на Иван Ефремов, е включена в добре известната е-енциклопедия „БГ-Фантастика“ **.

_______________________
* Следват имената на деветима отличени читатели, които – според точността и пълнотата на техните отговори – получават различни прочитни книги. С колективна награда е отбелязано участието на Клуба за фантастика, прогностика и евристика „Братя Стругацки“ – Пазарджик.
** Там отскоро има и чудесна страница за Иван Ефремов, подготвена от големия му познавач Атанас П. Славов. Напишете в търсачката името на руския класик и тя ще грейне пред вас... – Б. alex.

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Иван Ефремов и ние

Мнениеот alexandrit » Нед Сеп 30, 2018 9:06 am

■ Б. ред. Отначало се чудех в коя тема да разположа това есe. После си спомних eдно изказване на Борис Стругацки: „С кого да сравним Генадий Прашкевич? Няма с кого. Бих рискувал да добавя: от времето на Иван Антонович Ефремов насам няма с кого...“. Така реших, че този текст ще стои особено добре в лъчите на ярката ефремовска светлина.

Генадий ПРАШКЕВИЧ

Вестители на бъдещето

Хората, заблудили се във времето (във всякакъв смисъл), са много. За нещичко (някого) се знае от слухове. На нещо вярваш, на друго – не съвсем. Ето влакa, уж изчезнал от реалността на Томск през 1937 г. и появил се на същия този томски перон едва в 1956 г. (за състоянието на пасажерите не става дума); ето човека, опитващ се през 1971 г. да заплати в съветско кафене в Кемерово с 500-хилядна купюра, отпечатана (датата е посочена на банкнотата) в 1995 г. За съжаление, небрежните милиционерски отчети не представляват документ, годен за доказателство. Веднъж разговарях на тази тема с писателя Робърт Шекли. Той потвърди моите наблюдения: каквото и да си приказваме, сред нас действително живеят хора от бъдещето, но всички те са израснали, разбира се, в настоящето.
Това определено плашеше Робърт Шекли.
Беше слаб, с рижа коса. Бръчките му като Ниагара – от очите към ъгълчетата на устата.

o Шекли и Прашкевич (в д я с н о)

Изображение

Шекли пушеше червен „Кeмъл“, ходеше в ковбойско яке и със сини джинси, на краката с маратонки. Той бе потресен от интереса на руските читатели към неговите книги, защото смяташе, че литературата е игра. „Аз не уча на нищо. Аз просто играя.“ Но играта също може да ни научи на много. На младини Шекли искал да свири на китара както Франк Синатра. За да види свят, той постъпил доброволец в армията. В действителност, с музиката не успял, с военната кариера – също така. За да оцелее, му се наложило да напише разказа „Звезди“. И точно „Звезди“-те въвели Робърт Шекли в средата на професионалните фантасти, водещи до безкрай своите звездни войни, постоянно намиращи се във всички ъгълчета на Вселената и накрая посочващи до втръсване на изплашените си читатели света, за който уж те са достойни.
А художникът Виталий Волович живеел в Свердловск на мансарда, приспособена за ателие. Понякога пред него се събличала млада жена. Служебно, разбира се. От време на време Виталий се появявал на пленер. „Когато рисуваш от натура, се чувстваш като холандец.“ В слънчев ден рисувал камъни, покрити с мъх, изкоренените пънове на изоставени поляни в предградието. Той умеел всичко да изобразява живо и страшно, а освен това наоколо имало и редки минувачи. Те до един идвали от неизвестното красиво бъдеще (както му се струвало). „Всичко при теб е неправилно, човеко – казвали на Виталий минувачите. – Гледаш в небето, а пък рисуваш гнили пънове. Виж само какво синьо небе.“
Но Волович нямал синя боя.
Дефицит, както се изразявали тогава.
А забележителният писател Владимир Савченко през април две хиляди и трета (още не петнайсета, нито осемнайсета) година (ние се представяхме с него в киевския Дом на техниката) дълго и развълнувано откриваше пред събралите се в залата прекрасния бъдещ свят, в който всички скоро ще заживеем, ако потиснем в себе си агресивността, злото, подозрителността. Обкръжаващата действителност Савченко възприемаше като пряка заплаха за бъдещето и затова завърши с мрачно предчувствие: „Боя се, че няма да избегнем третата световна“. И страшно побледня, когато чу от залата: „И какво от това?“.
А пък в благословения Южно-Сахалинск в края на шестдесетте, уви, вече на миналия век, в шумното кафене „Алените платна“ ние, неголяма компания от млади поети, четяхме един на друг свои стихове. Стиховете бяха много, но виното малко. Накрая алкохолът свърши. През цялото това време на съседната маса човек с тъмни очила (в тези години – привилегия на претенциозните контета и на слепите) внимателно се вслушваше в словата ни. Измъчваният от жажда поет Валера (бъдещ Блок, бъдещ Пастернак, а и какъв ти Пастернак – бъдещ Пушкин! – всички ние тогава бяхме само бъдещи) улови погледа на човека с тъмните очила. „Е, ти можеш да си купиш стихче“ – предложи му смело той. В нашата компания бе прието да наричаме стихчета дори най-прекрасните стихове. Скромността не се пропива.
Човекът с тъмните очила разбра всичко съвсем правилно.
И заплати за стиховете с бутилка „Столичная“.
„Но ти имай предвид – с някакъв глуховат, като че неземен глас се обърна той към Валера, докато скриваше в джоба си салфетката с преписани на нея слова. – Имай предвид. Тези стихове няма да изчезнат. Аз зная цената им. През две хиляди двадесет и осма година твоите стихове ще украсяват най-добрите поетически антологии.“
За жалост, Валера не доживя до посочената година.
А аз редовно преглеждам поетическите антологии.
За съжаление, не запаметих стиховете на Валера, но ако ги видя напечатани – ще си ги припомня. Още е далече от двадесет и осма година, когато те ще се появят за първи път. Никой не остана от нашата компания, стиховете се разпиляха в пространството и времето. В главата ми се върти: „Южно-Сахалинск, Тъжно-Сахалинск... Нежно-Сахалинск, Снежно-Сахалинск...“. Но може би това е от друго стихотворение.
Бъдещето винаги е неопределено. Както са неопределени звездите – в известен смисъл.
Звездите се появяват вечер и изчезват сутрин. Те постоянно се появяват и изчезват. Ние изпитваме ужас и благоговение пред тази вечна музика на сферите, пред безкрайността на времето. Безконечното, което никога не свършва. Но ние очакваме. Винаги очакваме. Кого? Човекът с тъмните очила? Какво? Потвърждението на реалността?
Не зная. Обаче ще се опитам да доживея до двадесет и осма година.

Преведе от руски: Димитър ХАДЖИТОДОРОВ

И з т о ч н и к : списание „Техника – молодежи“ (специално издание), брой 5-6 от 2018 година

ооооооооооооооооооооооооо

■ Повече за автора на това есе вижте тук – https://trubadurs.com/2016/05/16/interview-genadij-prashkevich-20160516/.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 839
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта