Фантастична поезия (2)

[alexandrit]

Елин ПЕЛИН – СТИХОТВОРЕНИЯ В ПРОЗА

● Р у с а л к и

Русалки бели, русалки голи със златни коси. В летен ден топъл се къпят дружно в горски реки. Сговор и песни, смях щастлив, весел ехти чаровно в горска самотност.
Млада русалка намери пръстен в хладни струи. Пръстен от злато и камък безценен. Пръстен магьосан – слова на него писани там: „Който намери тоз пръстен златен в езеро горско – хубост нечута ще придобие, хубост неземна – страдание хорско.“
Скараха се млади русалки за пръстен златен. Една говори: – Аз го намерих – ще бъде мой! – Най-първа аз го в пясъка видях – говори друга, – на мен е той! – Вдигна се кавга, укори, клетви, та гора екна. Разсърдиха се млади русалки, разбягаха се в горска пустош една по една.
Оттогаз никой не ги е видял на дружни хора по росни лъки. Денем и нощем самотни ходят край хладни реки.
Русалки бели, русалки голи, със златни коси.



● ● П р и к а з к а

В самотна земя, в самотна гора, на самотно дърво, в самотни клони, самотна птица самотно мълчи.
В таз мрачна гора, под мрачно небе, таз мрачна птица мрачно поглежда и мрачно мисли.
И черно мълчи таз черна птица с черни крила и черни очи.
Самотен вятър, в самотна гора, самотно пее, в самотни клони, самотна песен.
Странно се вслушва таз странна птица в странното ехо и странно писне, и странно млъкне.
Самотна земя! Самотна гора! Самотно дърво! Самотна птица! Самотен вятър! Самотна песен! Самотна тъга!
Коя е тази, каква е тази, отде е тази тъжовна птица с черни крила и черни очи?
Таз черна птица била е бяла и е живяла на волна воля в щастлива земя, в щастлива гора.
Любовна радост – тя се зовяла.
Любовна тъга – сега е тя.

От източника: Елин Пелин. – Събрани съчинения, том шести. – София: Български писател, 1958.

[alexandrit]

■ Изминаха 170 ГОДИНИ, откакто безсмъртният The Raven
на Е. А. По се появява за първи път в американския печат.

У нас той е превеждан нееднократно: за „сефте“ от
Елин Пелин и комай за последно – от Кирил Кадийски.
(В архива си имам непубликуван превод на тази поема, на-
правен от варненския писател фантаст Веселин Маринов...
но засега, уви, не успявам да го открия сред бумагите.)

За да почетем заедно юбилея, поместваме най-известния
българоезичен превод... В допълнение: през миналaтa
пролет художникът Калин НИКОЛОВ направи специална
уникална изложба, посветена на тоя „Г а р в а н“.


Едгар Алън ПО

Г А Р В А Н Ъ Т

В късна нощ – преди години – сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах жаден в знания незнайни тук; –
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука –
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
„Някой гост навярно чука – казах, вслушан в тихий звук. –
Някой гост – и никой друг!“

Бе декемврий – помня още! – Мрак и мраз от всички нощи; –
от камина блед отблясък пред прага береше дух. –
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името „Ленора“ тук!
Светлото и рядко име, що не шепне вече тук
на земята – никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Прималнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: – „Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост – и никой друг!“

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; –
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук…“ –
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? –
Вън бе мрак – и никой друг!

И в бездънний мрак загледан, тръпнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов „Ленора“ – от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов „Ленора“ – и на него чух в отзвук
само ек – и никой друг!

Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух – и този път по-силно – пак таинствения звук:
„В прозореца непрестайно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук –
вятърът – и никой друг!“

През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът на мойто златно и свещено Безвъзвратно –
и във мойта стая пуста, тъкмо зад вратата тук –
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът – и никой друг!




■ Из цикъла по „Гарванът“.
Художник: Калин НИКОЛОВ. Интервю с него
можете да чуете тука – http://bnr.bg/hristobotev/post/100408847


И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощен бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“
Той програкна: „Nevermore!“

Чух, но своя слух не вервах и учуден, поглед впервах; –
не намирах – и пак дирех смисъл в този отговор. –
Никой смъртен – уверявам! – не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: „Nevermore!“

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен отговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор –
както всичко – безвъзвратно! – пак далеч от моя взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“

Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор –
с укор спрямо свойта орис на неволи и позор –
и той беше: „Nevermore!“

Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе – строг и безпощаден – във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор
с туй зловещо: „Nevermore!“

И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! – в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. –
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне: – „Nevermore!“

В миг… по меките килими сякаш стъпки чух незрими –
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
– „То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! – викнах аз с възрадван взор. –
Пий и забрави Ленора! – Спри с надежда в бога взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“

„О! – извиках, в страх обземан. – Птица или дух на Демон,
ти предсказваш! – О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?“
Той предсказа: „Nevermore!“

От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
„Предскажи, о, древен Гарван – там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зоват Ленора в Рая ангелите в божий хор?“ –
Той отвърна: „Nevermore!“

„Не! – извиках, пламнал в огън. – Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставяй знак за спомен тук от теб, о, вероломен!
Остави ме сам, бездомен! – Махай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!“ –
Той програкна: „Nevermore!“

И стои над бюста бледен той, зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка – и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор,
знам – уви! – душата няма – към лазури и простор! –
пак да литне: – „Nevermore!“

Преведе: Георги МИХАЙЛОВ (1945 г.)

[alexandrit]

ЧЕТИРИ ПЪТИ ЗА ЛЮБОВТА
(но не без искрата на въображението!)

Жан КОКТО (1889–1963)

* * *

Когато под земята бъдем в яма,
(навярно плитка би била),
ще ни измъкне сила по-голяма
от изпарените тела;

по гръб или пък по очи (езика
от смисъл там ще е лишен),
ни лекота, ни тежест – никак
не ще се вижда нощ и ден.

Обратно всичко ще се претворява,
тъй че иди го разбери;
ще можем в чужди сънища тогава
да преминаваме дори.

Умра ли пръв, в съня ти ще се вмъкна –
ще видя как, догдето тук
съм спял, в къдрицата ти длани втъкнал,
заменяла си ме със друг.

От френски: Пенчо Симов

■

Иван МАТАНОВ (1952)

Трябваше да се родим корали

Трябваше да се родим корали,
преди много векове.
Аз корал, а ти коралкa
в най-топлото море.
Щяхме да се любим непрестанно
край кораловия риф.
Аз корал, а ти коралка –
две облачета от сълзи.

Трябваше да се родим корали,
или другаде поне.

■ ■



Октавио ПАС (1914–1998)

Две тела

Две тела, лице в лице,
са две вълни понякога
и нощта е океан.

Две тела, лице в лице,
два са камъка понякога
и пустиня е нощта.

Две тела, лице в лице,
корени понякога са,
през нощта преплетени.

Две тела, лице в лице,
са понякога ками две
и нощта е мълния.

Две тела, лице в лице,
две звезди, които падат,
са в пустинното небе.

От испански: Рада Панчовска

■ ■ ■

Кирил КАДИЙСКИ (1947)

Selva oscura

На попрището жизнено към края
да разбереш, че цял живот си бродил в мрачната дъбрава
на Данте. Днес ни изгрев виждаш, нито в теб се зазорява
и само залезът душата ти пронизва като прашна стая,

отрупана със спомени за мъртви вече хора...
Дърветата са все по-тънки, все по-редки,
разлитат се – изкъртени решетки.
Но кой, кой иска да те пусне от затвора?

И вън, какво те чака вън? Живот, по който
въздишал си, нехаен за теглата му... Строшена делва
с жълтици – слънцето, и то дори изчезва.

Сърцето само бди. Все още не жадува за покой то,
а за любов... И скита, скита, скита в свойта selva
оscura*. Но душата днес е трезва, все по-трезва...

Амур, брадясал, днес със снайпер се прицелва!
___________________
* Тъмна гора (лат.). – Б. фор.

[alexandrit]

Издание на „Авангард принт“ – Русе, Рефлексии е последната
книга на този поет. Тя включва емоционални и интелектуални про-
блясъци, в които неизменно присъства и великата сянка на Фантастич-
ното, понякога трудно отделимо от Реалното. Видeни през един по-свобо-
ден поглед, те могат да се впишат в жанра стихотворения в проза –
при това сред техните най-кратки и най-концентрирани образци...


Здравко КИСЬОВ (1937–2015)

Из „Р Е Ф Л Е К С И И“

■ Подобно на Тезей в лабиринта, непрекъснато оставям в този свят знаци след себе си, сякаш допускам, че може да има завръщане.

● Махнете по-далече от мен тези книги и вестници – ще ме поболее течението, което струи през отворите на буквите!

■ Тебеширено слънце върху асфалта, кой знае кога нарисувано от деца, а виж – около него снегът разтопен!

● В звука на гайдата винаги чувам гласа на ярето, от чиято кожа тя е направена.

■ Всяка сутрин заставам пред огледалото и въпреки това то не иска да ме запомни.

● Минал пръв по току-що навалелия сняг, сякаш стъпвах по облаците, от които се е изсипал!

■ Изгоря като кибритена клечка, но доказа, че мракът, макар и за миг, е раним.

● Понеже беше различен, обсипаха пътя му с тръни. И той стана птица, за да не се нарани.



■ Пред човечеството вече стои задачата за трансплантиране и на съвести.

● „Какво мъчение! – помисли си рибата. – Целия си живот да прекараш в реката и да не можеш да размениш две думи с нея!“

■ От милиони години сме свързани със Смъртта, а още нищо не знаем за нея.

● От сътворението си още, с клоните на дърветата, устремени към небето, природата се моли за нас.

Подборка от източника: http://www.fakel.bg/index.php?t=4449

[alexandrit]

■ Доскоро не знаех, че на руската карта съществува
Ленинск-Кузнецки – първото селище в света, назо-
вано в чест на В. И. Ленин. То е известно най-вече
с въгледобива си, който е „отразен“ и в герба на то-
зи град. Но в него е съществувал още един извор на
светлина, топлина и енергия – поетът Алексей Ми-
хайлович Белмасов. Който умее да хваща за сърце-
то според крилатия израз. А и не само за сърцето. И
за болящата, радваща се душа. И за дирещата мисъл.


Алексей БЕЛМАСОВ (1959–2013)

В МНОГОЕТАЖНАТА ВСЕЛЕНА

СЕКУНДА ДО БЪДЕЩЕТО
В художника спят още неродени картини.
В поета спят още неродени стихотворения.
В мислителя спят още неродени мисли.
В цялото човечество спи още нероден свят.
—————————–

ПОСЛЕСЛОВ КЪМ САМОУБИЙСТВОТО
Маяковски не се предаде пред трудностите –
той само непредпазливо се обърна
на повика на Вечността.
—————————–

ЗЛАТНИЯТ ПРИЗРАК
Във всеки човек спи гений!
Но само единици успяват да го събудят.
В останалите той умира, несъбуден,
и те до края на живота си
носят в себе си неговия труп.
—————————–

ВАЖНО УСЛОВИЕ
На поета е нужна тишина,
за да чува сърцебиенето на думите.
—————————–

ПОЛИТИКА НА НЕНАМЕСА
Старателно заобикалям
горските мравуняци –
страхувам се да не изплаша
живеещото там друго човечество.
—————————–

ТЪЖНО
Не мога да си спомня епизод от детството:
той вече е напуснал паметта ми
и живее самостоятелно…
Във Вечността.
—————————–




А. М. Белмасов: „Поетите са край нас,
но живеят и работят в съседен свят“.


***
Цяла нощ
над главата ми
горят прозорците
на многоетажната Вселена…
—————————–

***
Край големите градове
пасат
цели стада
от празни консервни кутии.
—————————–

***
Поредна изложба…
Картините се събраха,
за да разгледат
местните аборигени.
—————————–

***
Капят буквите на дъжда:
небето пише
есенно стихотворение…
—————————–

ВЪПРОС
Нищо не устоява на натиска на времето –
ни хора,
ни планети,
ни звезди,
ни галактики,
ни дори самата Вселена.
А времето?...
Ще издържи ли то себе си?
Ще устои ли на собствения си натиск?!
—————————–

В ЗАЛЕЗА
Днес беше 26-ият ден от ноември
2001 година
от вашата ера –
каза слънцето
и тръгна пеш
към Древна Гърция.
—————————–

***
Умрелите заравят не в земята,
а във времето…
—————————–

***
Ясна нощ –
небето е отворило за звездите
всичките си прозорци.
—————————–

***
Художниците
много векове изгребват тъгата от света,
но тя не намалява.
—————————–

***
Колко дълго не настъпва утрото.
Нима слънцето зад хоризонта
се е заблудило?

Преведе от руски: Георги АНГЕЛОВ

И з т о ч н и к: e-списание „Литературен свят“.
А още по-конкретно – http://literaturensviat.com/?p=99646

[alexandrit]

Днес е рожденият ден на нашия популярен преводач
Драгомир Мицков (1946–2012). Нека припомним, че
той почина в голяма – „демократична“, така да се ка-
же – нищета при роднини в град Априлци, Ловешко,
обаче остави след себе си особено богат архив.

Както се знае, докторът по география Мицков е рабо-
тил с десетина европейски езика. Сега ви предлагаме
няколкo къса от въпросните папки. Според Съюза на
преводачите в България тези творби са останали неот-
печатани до момента и на нас се падна честта първи
да ги поднесем на стихолюбивата ни публика:

● Станко ДЕЛИБАШИЧ

Из „Спамки и бонбонки“

* * *
И днес този върл престъпник Деня
го пуснаха от затвора на нощта.
И даже му сложиха във ръцете слънце,
по-голямо и по-горещо от вчера.

* * *
Човече! Слаби, малки ракии
са всичките твои началници –
щом нито един от тях няма сили
да те командирова във Атлантида!



* * *
(Картинка от гробищата)
Още неразпукналите се цветове на крема
са досущ като перки на ветрогенератори
под лупата безсънна на въображението.
Но кой ли гном или елф ще ги завърти
със дъх и ще ни удари с внезапен ток?

* * *
Една юнска светулка (ярка, ярка!)
изчезна веднага, щом грубата ми сянка
разцъфна във черно пред вратата.
Не така ли светулки от Галактиката
бягат от черните сенки на човечеството?

* * *
Гърмиш или пък хвърляш въдици,
заплиташ мрежи или залагаш капани –
но то, Денонощието от живота ти,
все се изплъзва и ти оставаш без улов.
Насън и наяве – сънища за нетленен дивеч.

От сръбски език: Драгомир МИЦКОВ

Източник: юбилейното издание „Калвино. net“ –
С о ф и я: ДБФ „Тера Фантазия“, 2013 година.

[alexandrit]

И такива форми има
в еротичното фентъзи...


П и е р ● Л У И С (1870–1925)

МОРЕТО ПРИ КИПРИС

Бях легнала, издадена напред върху
най-високия скалист бряг. Морето беше
черно като поле от теменуги. Млечният
път струеше от великите божествени
гърди.

Хиляди менади спяха около мен,
всред покъсани цветя. Дълги треви се
сплитаха с косите им. И ето, слънцето се
показа над източните води.



Това бяха същите вълни и същите бре-
гове, които са видели един ден да се по-
казва бялото тяло на Афродита... Извед-
нъж скрих очи в ръце.

Защото видях да треперят върху вода-
та хиляди светлинни устни: чистият пол
или усмивката на Киприс Филомеидес*.

От френски: Димитър Хр. ВЕЛЕВ

* Б. ред. Тоест на богинята на любовта
Афродита (Венера), която обича да се смее.


От източника: Пиер Луис. Песните на Би-
литис. – Библиотека „Златорог“ № 5. – София:
издател Кирил Кадийски, 1991 година.

[alexandrit]

● Заглавието на това стихотворение
навярно (при известно желание!) би
могло да се перифразира и ей така:
Де е България в българската фантастика?


Мая ДЪЛГЪЧЕВА

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

Ако някой ме пита
какво е родина –
стомна, пътьом напита,
щрихи дим над комина,
тук-там прашни портрети
на поети опети,
спят селцата на пръсти
(да не чуе поп Кръстьо),
бялва нощем в браздата
на Сивушка душата,
месечина гореща
пали кървави свещи
и с око зачервено
над чукарите гледа
как, изпънала вени,
запотена и бледа,
със сълзи като сажди
и раздрано сукманче
една българка
ражда
американче.

И з т о ч н и к : списание „Тера
фантастика“, брой 1 от 2005 година*

___________________
* С един колега скоро пак си припомнихме това
силно античуждопоклонническо стихотворение
и, разбира се, отново хвърлихме няколко стрели
по англоезично вманиачените български читате-
ли. Ако те бяха в Щатите или Албион, кой ли би
им обърнал внимание? Просто щяха да се прето-
пят в безсънния многомилионен кошер на масо-
вата консумация... – Б. alex.



● Художник : Димитър Стоянов – Димо

[alexandrit]

◄ Трима автори... от три столетия...
в един от най-свободните по форма
и по съдържание литературни жанрове –
Н. В. Стихотворението в проза... *


Шарл БОДЛЕР – Всеки с химерата си

Под огромно сиво небе, сред безкрайна прашна равнина без път, без трева, дори без бодил и коприва, аз срещнах върволица от прегърбени хора.

Всеки от тях носеше на гърба си по една огромна Химера, тежка като чувал с брашно или въглища, или като снаряжението на римски пехотинец.

Но чудовищното животно не бе неподвижно бреме; напротив – обгръщаше и притискаше човека със своите гъвкави и могъщи мускули; беше се вкопчило с двата си огромни нокътя в гърдите на своята възседната жерта; и баснословната му глава стърчеше над челото на човека като ужасен шлем – един от ония шлемове, с които войниците в древността вдъхвали ужас у неприятеля.

Попитах един от тях накъде са поели така. Отвърна ми, че не знаят – нито той, нито другите; но види се, отиваха някъде, защото ги тласкаше някакво непреодолимо желание да вървят.


Жан Кокто: „Весталките“

И още едно любопитно нещо: никой от тези пътници не показваше, че се дразни от свирепото животно, увиснало на врата му и прилепнало към плещите; би могло да се каже, че всеки го смята за неразделна част от самия себе си. Всички тези уморени и сериозни лица не издаваха никакво отчаяние; под купола на тягостното небе, повлекли нозе в пепелта на една земя, печална като небето, те се нижеха с примирените физиономии на хора, обречени вечно да се надяват.

И шествието мина край мен и се изгуби сред здрача на хоризонта, там, където закръгленото лице на Земята се скрива от любопитните хорски очи.

И няколко мига се мъчих да разбуля тази тайна; но скоро неудържимото Безразличие ме връхлетя и аз се почувствах много по-обременен от всичките тия хора, смазани под тежестта на своите Химери.

От френски език: Кирил Кадийски

◄ ■ ●

Федерико Гарсия ЛОРКА – Втора част: хаосът, безкрайността

Аз съм в мрака. Той се разцепва. От безкрайността излиза гигантска ръка, хваща ме за главата и ме вдига във въздуха, полюлява ме леко и после ме пуска върху езеро със зелени води.


Жан Кокто: „Пробуждането“

При падането ми в него всички лебеди бягат изплашено. Мога да дишам, но не, не се осмелявам да отворя очи от страх водата да не ги заслепи. Чувам трескава и чувствена музика. Около краката ми се увива нещо. Ужасявам се... Отварям очи. Каквото си и представях – змии с женски ръце. Около мен плуват много от тях. Те са сини, със зелени коси. На дъното на езерото, сред тритони и цветни рибки, под завеса от мъх, седи кралицата на нимфите. Жълта раковина ѝ служи за скиптър. Брилянтите на диадемата ѝ са звезди. В прозрачния покрив се отразяват чудовища със златна опашка и златни рога... Това са фавните, които чакат наядите да излязат на слънце, за да ги грабнат и отмъкнат в тръстиките край брега. Стените на този идеален свят са от зелено кадифе. Бухнали папрати пречистват въздуха, поклащайки се като кадилници. Вместо звезди това небе има лотосови цветове. Наядата, която ме впримчи в коварна прегръдка, си играе с мен; връхчетата на гърдите ѝ ме гъделичкат по гърба. Тя подхваща приспивна песен. Друга ѝ приглася с лира, направена от камък и змии наместо струни. Наобикаля ме облак от жени; всички те ме щипят и тихичко пеят. Гласовете им са самата сладост. Те ме побутват към врата от черен мрамор, пазена от две гранатовочервени змии, които ме удрят с опашките си. Наядите ме хапят яростно, защото съм целунал една от тях. Отвеждат ме при кралицата. Тя е бясна; удря ме с раковината и аз изгубвам съзнание.

.........................................................................................................................................

През отворената врата към балкона влизат студ и дъжд. Четири часа сутринта е. Аз съм капнал. Геният на съня ме завладява.

От испански език: Мария Пачкова

◄ ■ ●

Александър КАРАПАНЧЕВ – Водни кончета и планети

(Една миниатюра от края на века)

ПРЕДИ ДА завършим чертежите на новия звездолет, почакай малко, мила. Аз ще се превърна във въздушна бяла пеперуда, която лъкатуши там, където се смесват слънце, трева и цветя. Ще вляза в обществото на пеперудите, кръстени от науката или новооткрити от нас, ще разбера законите и уменията им. Моля те, не бързай: започвам да се преобразявам в това, което виждам наоколо. Вчера бях водно конче с рамене от сапфирена паяжина. Слизах в реката, ставах река и течах. Замътен от дъждове, аз се избистрях, за да се прехвърля в живота на лайка и върба, да премина в риба или бронзово искрящ гущер.

ПРЕЗ ОЧИТЕ на гущера съзирах огромни била; нагъвах се в планина – каменни дипли и гори; с върховете си вкусвах небето, чиято плът опиянява повече от най-гъстото вино. В звезди се отливах аз и лъчите ми кацаха на нашата Земя, при тебе. Връщах си пак човешкия лик, ала след рой превъплъщения, подир водопади знания моето сърце те бе обикнало още по-силно, умът ми нямаше да допусне танц под стари песни. Но трябва да почакаш, любима...


Жан Кокто: „Ловец на бисери“

РАЗСЯКЪЛ ЗАВЕСАТА на сетивата, аз ще започна да открехвам и онова, за което мечтаем. Ще те взема в метаморфозите си, заедно ще бъдем всичко: древна рептилия, залюляла се над гравитационна буря, вулканичен корен на планина или дървесни глътки, небе от високи, обсипващи ни звезди. Защото от своето раждане те – пеперудите и хълмовете, цветята и слънчевите чарове – чакат човека да се пресели в тях, да почувства и узнае света през тях, та да го изковава наново. Тогава, туптели с пъстри криле, пронизали върху гущерови крака тревите, обединили съзнание с минералните и изворни молекули, сияели, самите ние светила – няма вече да сме същите и любовта ни, мила моя, ще бъде друга.

ЗАЛЕЗЪТ НА талази, на талази залива небето с черници. Ето, грейват безчет звезди: не са ли те безсмъртни цветчета от пролетната градина на Вселената, която векове наред зове хората да я достигнат и да чуят сладостния жужеж на планети-пчели, лъчистия ромон от звездните купове? И щом влезем в тази градина, изначалната пролет с поклон ще отстъпи мястото си за безкрайно лято; мечтани плодове, любима, ще галят, ще разтварят крилете на нашия звездолет... Ти обаче не избързвай, моля те. Пътят ни върви през въздушна бяла пеперуда, лъкатушеща там, където се прегръщат слънце, трева и сенки на цветя.
____________________
* Текстовете са взети от Шарл Бодлер. Цветя на злото. Малки поеми в проза (Народна култура, 1984); Федерико Гарсия Лорка. Вълнения (Гутенберг, 2014); Алманах ФантАstika 2007 (Човешката библиотека, 2008). – Б. фор.

[alexandrit]

* * *

Преди почти пет десетилетия – „в най-есенния ден
от всички унили дни на есента“ – Владимир Башев заги-
ва в нелепа автомобилна катастрофа, но не тя е поводът да
си спомним за него, а това, че в едно паралелно лято
той отпразнува 80 години от рождението си.

Владимир БАШЕВ (1935-1967)

Т А Л А Н Т

Ще построя един куплет,
дълбок и трезвен като храм,
ще те посрещна вътре блед
и името си ще ти дам.

Нас ще ни търсят в домове,
в регистри и във клевети,
а скрити в нови стихове,
ще си живеем аз и ти.

Ще те пренасям всеки ден
от стих на стих, от дом на дом,
с това пътуване спасен
от упреци и от разгром.

Разбра ли свойството талант?
Тогава ще те заведа
на някой пуст и гол таван,
отгдето вижда се града.

Градът под нас ще тътне жив,
от нас любовно сътворен
и сграбчил ни в жесток, щастлив,
незаменим със нищо плен.

■ ■ ■

Д В И Ж Е Н И Е

Вървя по златни коридори
от есенеещи листа.

И есента ще се повтори.
И зимата.
И пролетта.

Неповторимо е обаче
усещането, че сега
към лятото
обратно крача,
към май,
към март
и към снега.

Настигам бившите си зими,
докосвам като старини
забравените, полузрими,
напуснати от мене дни.

Не се завръщам да поправям
онуй, което съм сгрешил.
Вървя
и пътем се смалявам,
какъвто мъничък съм бил.

Но във една гора предишна
две боси ходилца плющят.
Това съм аз!
С усмивка скришна
аз спирам и си давам път.

А мога и да се накажа –
от завист глупава обзет,
да взема
и да си разкажа
какво ми предстои напред.

Навярно трябва да се вярва
на патил пътник като мен.

Но мен ми липсва тая дарба.
Аз продължавам възхитен.

Вървя по златни коридори
от есенеещи листа.

Дано се есента повтори.
И зимата.
И пролетта.




„Цъфтящи ябълки“. Художник Исак Левитан


* * *

В най-есенния ден от всички унили дни на есента,
в самия край на топлината, в самото дъно на дъжда,
аз ще посея в твойте длани две думички от песента,
която може би напролет до цветове ще доведа.

И ще изчезна като лято. Паважът ще те вледени.
Фасадите ще те преследват със боледуващи лица.
Една мъгла слънца и лампи мъчително ще размени.
А ти ще носиш във сърцето учудващите две зрънца.

Ще дойде сняг, градът ще стане и ослепителен, и чужд
и термометри ще се пукат от мъртвата му светлина,
а ти ще бъдеш стебълцето, което помни наизуст
загърнати в корица хладна две търпеливи семена.

Повтаряй ги, додето, сгрени от твойта кръв и твоя дъх,
те преживеят снеговете и доживеят своя час,
започнат да растат, започнат да те разкъсват с тънък връх
и ти внезапно се превърнеш във моето зелено аз.

■ ■ ■

И з т о ч н и к : Владимир Башев*.
Открих звезда. – София: Български писател, 1986.

* Б. alex. Към Националния литературен музей съществува
дом-музей „Владимир Башев“. В него е запазена автентич-
ната обстановка, в която е живял този голям и вечно млад
поет. Телефон за контакти – 0888-662-491, главен уредник
д-р Мариана Кирова-Динева.

[alexandrit]

С ГАЛСКИ КОЛОРИТ
_____________________

ОЩЕ в първото стихотворение (на „детето Шекспир“,
както Виктор Юго е наричал неистовия Артюр) личат и
трите цвята във френския трибагреник.

ПРЕВОДИТЕ са взети от солидната „Антология на френ-
ската символистична и декадентска поезия“, съставена
от Патрик Макгинес и издадена през 2012 година от
ИК „Нов Златорог“.

Преводач на всички стихове тук е Кирил КАДИЙСКИ,
който през юни т.г. отбеляза достолепен юбилей
– половин век творческа дейност.
_____________________


А р т ю р ● Р Е М Б О

ГЛАСНИТЕ

А – чер, Е – бял, И – ален, Ю – зелен, О – син,
произхода ви скрит аз ще разкрия, гласни!
А – чер корсет, мъхнат от меките атласни
мушици, дето в зной звънят край не един

блатист канал; Е – дим над шатри, над комин
на параход, бял цар и глетчери прекрасни;
И – пурпур, гъста кръв, в алкохолици сластни
изплюта с огнен гняв от устни в блед кармин;

Ю – люшнати вълни в зелени океани,
в ливади, по чела на старци замечтани –
там алхимична прах столетия горчи;

О – пискаща тръба на пратеник господен,
всемир от Светове и Ангели изброден,
О – омега – лилав лъч в Нейните очи!

* * *

Е ф р а и м ● М И К А Е Л

МАГАЗИН ЗА ИГРАЧКИ

(Стихотворение в проза)

Сега не си спомням нито времето, нито мястото, нито пък дали това не беше сън... Мъже и жени сновяха напред-назад – една безкрайно тъжна разходка; аз също сновях из тълпата, богата тълпа, сред която се носеха изящни дамски ухания. И въпреки целия блясък на скъпи кожи и кадифе, които ме обграждаха отвсякъде, въпреки алените усмивки на свежи устни, мяркащи се изпод фини воалетки, някаква смътна печал ме караше да виждам и отляво, и отдясно монотонни редици от преминаващи хора.

И тъй, някакъв човек, седнал на пейка, наблюдаваше тълпата със странни очи и когато се приближих до него, аз чух, че ридае. Веднага го попитах коя е причината за тия негови терзания и той, като вдигна към мене големите си трескави очи, пълни със сълзи, ми каза: „Тъжен съм, както виждате, понеже от дълги дни съм затворен в този магазин за играчки. От дълги дни, от години насам аз виждам само Марионетки и ми дотегна да бъда единственият жив човек тук. Те са от дърво, но са така добре изпипани, че се движат и говорят като мен. И все пак аз знам, че те могат да правят само едни и същи движения и да изричат вечно едни и същи думи.

Тези красиви Кукли, облечени в кадифе и скъпи кожи, от които се разнася възбуждащият мирис на перуники, са наистина много добре изработени, техните пружини са много по-гъвкави от тези на другите и ако човек знае как да си играе с тях, ще има усещането, че са Живи“.





Той замълча за миг, след което продължи с твърдия глас на човек, който си спомня:

„Вечер понякога вземах една от тях, изключително крехка, и я държaх в ръцете си. Говорех ѝ толкова приятни неща, че вече бях започнал да вярвам, че тя ги разбира; толкова пъти се бях опитвал да я стопля с целувките си, че я смятах за жива. Но след това виждах много добре, че и тя е като всички останали – говореща Кукла.

Дълго време се надявах, че някоя Марионетка ще направи нов жест, ще каже дума, която другите изобщо не биха могли да изрекат. Вече се уморих да им подсказвам моите блянове. Досадно ми е и бих искал да се махна от тоя Магазин за играчки, където те са ме затворили. Много ви моля, изведете ме оттук, ако можете; навън, навън, където има живи хора...“.

От платформата на трамвая виждам как тичат черните дървета. Небето е мрачно-сиво. Струва ти се, че вечно ще бъде такова. Дърветата са вкочанени, замръзнали, разпаднали са се на безкрайно хилави и тъжни клонки. В дъното на алеята двете последни дървета, които мога да видя оттук, са като изпарения, чудодейно увиснали във въздуха. Призраци на дървета, привидения, изваяни само от мъгла. След малко те се размазват, размиват се и изчезват в безкрайната сивота. Другите също се изгубват от очите ми. И аз си представям – за кратък миг само – как небето е изгълтало едно след друго тези дървета-призраци.

* * *

Ж о з е - М а р и а ● д ь о ● Е Р Е Д И А

БЯГСТВОТО НА КЕНТАВРИТЕ

Летят, пияни от дъха на бунт и кръв,
натам – в клисурите да се спасят от гибел;
смъртта усещат те, страхът ги е зашибал
и тръпнат ноздрите от миризма на лъв.

През урви, храсти, по изровения склон
се носят – гущери и хидри ще изтребят;
и вече в свода син виши се черен хребет –
пред тях са Оса и Олимп, и Пелион.

Понякога един сред дивата лавина
се вдигне на крака, назад се взре за звяр
и в миг догони ги, нощта със стон разсякъл;

съзрял как пълната зловеща месечина
след тях проточила е целия кошмар
на сянката гигантска на Херакъл.

* * *

ДО МОМЕНТА нашето поетическо влакче се движеше
все из френската поезия на деветнайсети век – времето на
най-силните галски стихотворци. А сега бързо премина-
ваме през един подпространствен тунел и се спираме
пред ей това белгийско краткостишие от ХХ век:

И в а н ● Ж И Л К Е Н

ДЯВОЛЪТ

Щом Господ не е твоят бог, хвани ти здраво Сатаната.
Навред безредици той сее, той огън е – и то жесток.
Бъди докрай неуязвим, кой мълнии по Бога мята...
Ах, Злото – то е само сянка, където си почива Бог.

[alexandrit]

Вал ТОДОРОВ

Р Ъ Ж Д

Навън вали оловен дъжд,
Металните дървета махат с клони.
Насън върви самотен мъж
С медали от очи, без панталони.



Надън мълзи отровен ръжд
По сталните злини и зладни брони.
Безсън мълчи пароден мъж,
Сметалото държи, брои патрони...

В света единственият мъж,
Преди да е завзел Властта и Трона,
Със звън изчезна изведнъж,
Когато го събуди телефона.*

___________________
* С авторския подпис Валентин Тодоров,
това стихотворение е публикувано за пър-
ви път във фензина „Практис“, брой 2 от
1986 година. Тук го вземаме от юбилей-
ния сборник Измерения и модели – Со-
фия: ДБФ „Тера Фантазия“, 2014. – Б. ред.

[alexandrit]

● Вести от Хорърландия

Като никоя друга балканска нация, гърците
имат двама поети нобелисти – Сеферис и Елитис.

Но навярно по-значим от тях в световен мащаб
е именно кир Кавафис, останал без големи награди
приживе. И ако се вгледаме в неговите стихове
през лупата на съвремието, с изненада ще открием,
че някои от тия опуси са си... жив фантастичен хорър.

А на колко процента е тоя horror, нека кажат бъл-
гарските доценти и професори по тази материя :D.


Константинос КАВАФИС (1863–1933)

СТЪПКИТЕ

Във абаносово легло, богато украсено
с коралови орли, дълбоко спи Нерон,
безчувствен и спокоен, и щастлив
във свежия разцвет на свойта плът
и с хубавия пулс на младостта.

Но в алабастровата зала, там, където
е древният ларарий на Агенобарбиите,
как неспокойно ларите се суетят.
Треперят малките домашни богове
и се стараят свойте незначителни телца да скрият.

Защото чуха те ужасен вой,
вой смъртен, който стълбището качва;
железни стъпки разлюляват стъпалата.
И ларите, от страх обезумели,
сега във дън ларария се мушат,

препъват се, прескачат се, душат се,
един бог мъничък над други пада,
защото те разбраха този вой какъв е,
познаха стъпките на Ериниите *.

Превел: Кръстьо Станишев




- Един от най-интересните поети
в световната словесност -


СТЕНИ

Стени високи и безмилостно студени
издигнаха без срам и жал около мене.

И вътре за това, отчаян, мисля само:
тоз жребий ден и нощ разяжда мисълта ми,

че ме очакват вън дела и дни честити.
Как не видях кога са зидали стените!

Но никога не чух зидар, ни шум и екот.
Несетно от света отрязан съм навеки.


КОНЕТЕ НА АХИЛ

Като съгледаха убития Патрокъл **,
тъй доблестен и храбър, толкоз млад и силен,
зарониха сълзи конете на Ахил;
бунтуваше се тяхната безсмъртна същност
срещу това нелепо дело на смъртта.
Възправиха глави, развяха дълги гриви,
земята биеха с копита и скърбяха
за храбрия Патрокъл, повален и мъртъв,
сега със укротена плът и дух отлитнал,
безжизнен, беззащитен, бездиханен,
излязъл от живота, влязъл в Нищото голямо.

Видял сълзите на безсмъртните коне,
сам Зевс се натъжи: „При брака на Пелея
не трябваше тъй лекомислено да се постъпва;
бе по-добре да ви не бяхме подарили,
коне злочести! И какво ли търсите там долу,
сред бедното човечество, играчка на съдбата?
Вас, дето нито старост, нито смърт причаква,
ви мъчат временни премеждия. Човекът
и вас намеси в своите нещастия и скърби“.
Но над злочестината вечна на смъртта
все още плачеха двете животни благородни.

Превели: Атанас Далчев и Александър Муратов

______________________

* Агенобарбиите (Рижобрадите) е прозвище на рода, от
който произхожда Нерон; а пък Еринии се наричат
елинските богини на отмъщението. – Б. alex.

** Явно тук стрелката на хоръра се движи по не
съвсем обичаен път: от животните към хората. – Б. alex.

И з т о ч н и к: Константинос Кавафис. Избрани сти-
хотворения. – София: Народна култура, 1963.

[alexandrit]

Малцина имат нейната разнообразна
творческа палитра: книги-игри... романи...
адаптации по Рихард Вагнер... къса проза (ско-
ро ще излезе сборникът ѝ „Две луни“)... преводи от
руски и от английски език... Да не забравим –
Елена е също и интересна поетеса, което
чудесно доказва квартeтът стихотворения по-долу.


● Елена ПАВЛОВА

ДЕЛИРИУМ – 95

Спускат се над теб и чезнат в мрака
хищни птици с ангелски крила.
Знаеш ли отвъд какво те чака –
кръв, любов... А може би смъртта?

Криви стълби, скърцат стъпала –
плъхове в дома на боговете
алчно пускат свойте пипала...
Кръв, любов – не искат ли и двете?

Вой и смях на шарена хиена
с детски плач примамва те: „Ела!“.
Тя те праща в огнена геена...
Кръв? Любов? Пиян си, будала!


МЕЧТИ

Мечтаех да започна аз начисто,
багажа си оскъден да продам,
а улицата да ми стане писта
към нов свят – светъл и голям.
Да имам дом там някъде в простора –
сияйни ниви, светнали жита –
да се сприятелявам с нови хора...
На миналото – пепел и черта!

Но мога ли аз просто да забравя
и да не нося повече вина,
щом зная – някъде остават
убити, кръв, изплашени лица...
Мечтая да започна отначало.
Багажа си оскъден ще продам,
ще обновя живота си изцяло.
Но спомените с мен ще бъдат, знам!

-Из виденията на Йеронимус Бош-




ДОКТОР ВРЕМЕ

Нощта е бременна. Експерименти
с плода ѝ вечно прави доктор Време.
Бащите-Дни са често импотентни,
расте и рита в нея тъмно бреме...
В родилен изгрев сгърчва се Нощта
на призрачната граница на здрача;
размазва с пръсти сока и кръвта
по хоризонта...
Ново Утро плаче!
Сълзите му са бисерна роса,
а в облак го повиват самовили.
С усмивка Нощ ще спи до вечерта –
отново злото Време победила!


А ЛЮБОВТА

Един мъдър, но тъжен човек вчера най-сериозно ми каза:
Любовта е объркан хормон. Тя е болест със метастази.

Прав си, така е, приятелю. Топка камък и прах е Луната.
И звездите са огън и газ. Хаш две о и конденз е мъглата.
Мръсен въздух ни прави залеза, просто много вода е морето.
Резултат от най-пошла рефракция е дори и цветът на небето.
И творим от повреден синапс, а гласът се създава от струни.
Грам магия отсъства в живота – само химия е помежду ни.

Любовта е объркан хормон, вчера тъжен човекът ми каза.
Та това е добра новина: то важи и за омразата!

● Източник: авторски файл

[alexandrit]

АЗ НЕ СЪМ АЗ

■ Стихотворение в проза от Емил ОРМАНОВ

Аз не съм аз. Азът ми е някой друг. Всъщност аз съм този, който не съм. Аз съм Рокуел Кент. В мига, в който изричам това, вече не съм Рокуел Кент. Защото аз съм този, който не съм. Аз съм някой друг. Изкушавам се да мисля, че съм донякъде и Албер Камю. И че съм написал „Лято“ и „Чумата“. Но е малко нескромно да съм, затова отхвърлям тази възможност. Макар че много харесвам Камю. Направо го обожавам. Ала не съм той. Аз съм друг.

Тогава кой съм аз?

Най-вероятно е да съм никой. Но не съм. Защото винаги съм някой друг. Аз съм Лудият крал на Корнелиу Баба, Галилей, Джордано Бруно. Състоя се от Уолт Уитман и от Шейлок, от Луций Сцевола и Ксеркс, и Терсит. Не се задържам в никое аз повече от час. Всъщност пътувам през азовете към моето истинско аз. И никое аз не ме удовлетворява. Изригва нов гейзер от азове и аз съм сред тях.

Направо съм множествен. Нямам аз. Състоя се от множество азове и никое от тях не съм аз. Някои минали, други настоящи, трети бъдещи – това съм всъщност аз. Нямам постоянен аз. Азът ми е спирка, през която минават всички хора.

Играя си с азове. Разполагам с ветрило от азове, като колода карти. Редя пъзела, за да открия истинското си аз. Пада ми се Едип цар в Микена. Но не съм Едип цар, защото съм някой друг. Следва Леонардо в тестето, Хамлет, Отело, Дон Кихот. Да бъда или да не бъда – в туй е въпросът. Аз съм всичко това и не съм. Аз съм липсващият аз в тестето – джокерът. Обаче как да оцелея?

Азът ми е множество от азове. Всъщност те са цял легион. Кой от всичките азове съм аз? Аз съм място, през което минават всички. Разроен съм на азове. В мен говорят Жана д’Арк, Гьоте, Дантон, Робеспиер. Но не съм никой от тях. По-скоро съм вместилище на всички азове – минали, настоящи, бъдещи. Като в метро покрай мен минават всички. Един от тях съм и аз. Как да се открия?

В мига, в който се открия, аз вече няма за бъда аз. Защото съм съставен от всички. Съставен съм от другите. Моят аз е сбор от всички хора. Аз съм Праксител, Платон, Цезар, Исус Христос, Шекспир. Азът ми е сюнгер, попиващ тези азове. Нямам самоличност – имам самоличността на всички хора. Всъщност съм единен, макар и раздвоен. Гласът ми е съставен от тембъра на Карузо и на първобитния дивак, от речта на Давид и маргинала от Овча купел. Имам нозете на Ахил и едновременно с това на Стивън Хокинг, тичам като маратонец и влача крака като старец пред апоплексия. Тялото ми е съставено от много хора – от бъбриви гени на диваци, индианци, парижани, софиянци. Аз съм толкова цивилизован, колкото и всички. В мен дреме Моцарт, както и музикален инвалид. Тялото ми е средно аритметично на всички хора. Здрав съм като бик и същевременно страдам от всички болести, които медицината може да изреди. Богат съм като Ротшилд и същевременно ми плащат като на евтин негър.

Боя се, че съм никой. Не, всички. Аз съм всички хора, на всички планети, по всяко време.

Аз съм цялото човечество.

___________________

Емил Орманов е журналист, прозаик, литературен критик, поет и преводач от английски и руски. Ражда се на 24 март 1953 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работил е като уредник в дом-музей „Ангел Каралийчев“, а после като редактор в списанията „Деца, изкуство, книги“ и „Семейство и училище“. Печатал е в „Средношколско знаме“, „Стършел“, „Вечерни новини“, „Литературен вестник“, „Съвременник“, „Витамин Б“ & др. Автор на книгата „Един стенен Исус“. Присъства в сайта БГ-Фантастика.

■ И з т о ч н и к: http://www.fakel.bg/.

[alexandrit]

◄ Че въображението му е работило на високи
обороти, показват и неговите вълшебни „При-
казки за страната Алабашия“, и някои от мно-
гобройните му стихотворения с уитмановски,
но и с чисто неповторим сандбърговски почерк.


Карл САНДБЪРГ (1878–1967)

Г л и н а

Ние в глината спим –
в студената, влажната глина.
Минават години, приспиват ни с песен,
изгряват в небето звезди...

Тогава от глината,
меката, топлата глина,
пробудени, ний се надигаме
с изопнати мишци и бистри лица
като розови храсти.

Полюшва ни ласкаво
полъхът плах на живота, а ние
растем към среброто на слънцето –
високо над глината.


М ъ г л а т а

Аз съм мъглата, невидимата мъгла
зад онова, което ти търсиш.
Моите ръце са дълги ръце,
на пространство и време обятия.

Някои се блъскат и вярват,
че като гледат в моето лице,
долавят някаква древна и жизнена слава.

Но никой през мене не може да мине,
в капани попаднал би всеки.
Аз съм виновна за раждането на Сфинкса,
безмълвния, морния, търпеливия Сфинкс.

Аз съм на всичко началото
и краят на всичко ще бъда.
Аз съм първобитната мъгла
и никой през мен не минава;
моите дълги невидими ръце
всекиго спират.

Сандбърг в поетическа акция




Г а т а н к а т а * н а * п л ъ х а

Веднъж от дупката си ме загледа
един зеленоок, възсивкав плъх.

„Ей, плъх, здравей! – му рекох. –
Кажи, ще мога ли и аз
на вашия език да заговоря някой ден?“

Примигнаха зелените очи,
примигнаха от дупката си родна.

„Ела насам – аз продължих, –
задай ми гатанка! Днес
гатанките май че са на почит.“

Примигнаха зелените очи
и шепот тих от дупката на плъха се разнесе:
„Кой мислиш, че си ти и кой – плъхът?
Ти спомняш ли си снощи де си спал? Ти всеки
вторник кихаш. А защо? И знаеш ли
защо на плъховете гроба никога
не е от гроба на човека по-дълбок?“

И като шибна пода със опашка,
изчезна в дупката си този плъх зеленоок.

От английски: Кръстан ДЯНКОВ

Iztochnik: Карл Сандбърг. Чисти ръце. –
С о ф и я: Народна култура, 1967.

[alexandrit]

Р А З Н О Ф О Р М И Е

◄ Стихотворение в проза...
или пък поетическа проза – реше-
те сами. И на стари години Маестрото
успешно влиза в кожата на малко момче...

Рей БРЕДБЪРИ

Реката, която се вливаше в морето

Всяка вечер, след като целунеше майка си, смачквайки нейната сладка, топла и изобилна плът в малката си прегръдка, и бръснеше с устни грапавата буза на татко си, пропита с миризма на тютюн и машинно масло, той изтичваше в банята и застиваше омагьосан с тайната бележчица в ръка, готов да я прати на път. А на бележчицата пишеше: „Скъпа русалке, аз съм Том Сполдинг и живея на улица „Сейнт Джеймс“ № 11, Грийн Таун, Илинойс, и... “.

После натискаше ръчката на тоалетната. Бистрата студена вода се изливаше с гръмотевичен рев във фаянсовото гърло. В последния възможен момент той пускаше тайната бележчица в изчезващата река. Водите пресъхваха. Всичко утихваше. Бележчицата я нямаше. Той пооставаше още миг и си мислеше – пътува към морето сега, чак към далечното море. А после си лягаше. Лежеше в леглото и се чудеше – дали не я чете в момента? Дали?

Преведе от английски: Милена Илиева

Източник: Рей Бредбъри. Лятно утро, лятна нощ. – Сборник. – София: Бард, 2016.




◄ А ето и едно стихотворение,
създадено преди почти цял
век, но сякаш недокосна-
то от времето. Авторът
също ни е добре известен –

Христо СМИРНЕНСКИ

Баланиади *

Гърбосложен на кревата,
аз жадувам твоя стан
и в унесница благата
от мечти съм пак пиян.

Себеспомням скъпи срещи
на Борисов дървосад,
ръкостисници горещи,
отлетели безвъзврат.



Пеперудени одежди
себеспомням си с тъга;
ластовичокрилни вежди
пак тревожат ме сега.

Себеспомням лунни нощи,
себеспомням всеки ден.
Устодопреници още
нощем мир не дават мен.

Сърцесладките минути
кат зърна на нижел скъп,
сетне ядовете люти,
сетне душетровна скръб...

Гърбосложен на кревата,
аз жадувам твоя стан
и в унесница благата
стих въртя à la Balan.**

28.IV.1917 година

Източник: http://liternet.bg/

oooooooooooooooooooo

* Академик Александър Теодоров-
Балан е известен със своята посло-
вична страст към новоизковани и
понякога дори комични думи. Но
дали пък тъкмо това не му е помог-
нало да живее цял век (1859-1959)?

** А ако някой ни попита: че кое е
тук фантастичното?, ще отговорим
скромно: неологизмите, словотвор-
чеството. В това отношение Смир-
ненски се явява комай един далечен
предтеча на Станислав Лем, бай Ра-
дой Ралин и Атанас П. Славов с не-
говото изобретателно инженервно
язъкознание . – Бел. alex.

[alexandrit]

◄ Иван КОЛАРОВ

НА ВАСИЛ ИВАНОВ

От пещерния мрак на битието си
взривяваш със божествена искра
блуждаещите атоми
на мислите.
Напускаш
космодрума на плътта
и полетял стремително към Космоса
на собствения си душевен мир,
откъсваш се
от земното притегляне
на добродетел, раждаща порок.




Художникът Васил Иванов,
наречен Паганини на кредата


Далеч от
магнетизма властолюбие,
далеч от
епидемията алчност,
далеч от
радиацията мнителност –
ти дириш незалязваща звезда
в потайната галактика на свойто Аз.
И даваш ѝ призвание
Творец.

И з т о ч н и к:
вестник „Свободна книга“,
брой 7-8 от 1994 година

◄ П р и л о ж е н и е: филм с картини
на Васил Иванов (трае 15 минути и е награден
на Международния кинофестивал в Триест през 1967 г.) –
https://docs.google.com/file/d/0B6PDZWSxiJX2ZDBJV18tUUNuMjQ/edit.

[alexandrit]

По повод десет години от кончината
на този толкова многолик наш писател,
който в едно интервю заяви, че е безумно
влюбен в Н. В. Поезията...
oooooooooooooooooooooooooooooоооооoo

КОКТЕЙЛ „АГОП МЕЛКОНЯН“

■ На Бари

Боже мой, дано да се случи
да се видим в отвъдното с кафявото куче.
Да ме зърне и да каже съвсем
безсловесно:
„Хей, омбре, тук не е лесно.

Тук е дълбоко, тъмно и диво.
Да се живее, омбре, е далеч по-красиво.
Имам идея, да му ..... мамата:
хайде да се върнем обратно,
но двамата“.


■ Аз – смъртният

… Аз съм Алфа и Омега,
началото и краят…
Из послание на Йоан Богослов, гл. 1 (10)

Не ти!
Аз съм краят. Аз съм началото.
Първият тласък на живата сфера.
Аз съм хаосът с вис-виталис.
Първобог. Първодух. И първоматерия.

Не ти!
Аз нарекох началото слово.
Делото стана светлина.
И откривах отново, отново, отново
грешната, днешната нова земя.

Не ти!
Аз посадих божества на небето,
на земята – божествени жрици.
И ме разпънаха между сърцето
и грубата свита десница.

Не ти!
Аз открих, че слънцето свети,
всяка истина в мен е родена.
Не е имало преди мене поети
и няма да има след мене.

Себеподобните – богоподобни дяволи –
плюят на ада и рая.

Аз съм краят. Аз съм началото.
И всичко от началото до края. *

Нарисува: Владимир Куш



Следват две непубликувани до момента сти-
хотворения на Агоп, които любезно ни предо-
стави неговата съпруга Людмила Мелконян.

По жанр те едва ли могат да се отнесат към
фантастиката, но пък се съчетават с другите
тук, както в сборник на Бредбъри присъстват
редом и фантастични, и реалистични разкази.

● Бащите и децата

Като очи децата си пазете.
И ние бяхме някога деца.
И ние вярвахме, и стихове редихме
за красивото в нас и в любовта.
Но рано остаряхме.
Децата станаха мъже, жени.
Бради набодоха, напъпиха гърди.
И тръгнахме по друма на живота.
Деца – мъже, деца – жени,
незнаещи човешките закони,
невярващи в себе си дори.
Прескачахме години и столетия.
Часовниците спираха на път.
С песни се разделяхме със близките.
A бяха млади,
а отиваха да мрат.
Със кръв градихме,
с куршум ни го рушиха,
но като Сизиф градихме пак.
Не сетихме как себе си вградихме
във всеки дом,
във всеки праг.
И изгоряхме.
Подпря ни старостта.
Децата имаха деца.

Като очи децата си пазете.
За тях горихме младостта.
И нека никога децата ни не знаят,
че бащите им не са били деца.


● Откровение

Иди си, не чакай зората
и нищо не казвай за мен.
Иди си преди светлината,
донесла новия ден.

Нека всичко остане във мрака,
и лъжите, и топлата гръд.
Нас още и радост, и болка ни чака
по житейския път.

Аз зная, че всичко това ти тежи,
почувствала първа умора.
Но те моля – иди си, иди.
Нали затова и сме хора. **

* * *

А ето и един откъс от поезията на
класика Крикор НАРЕГАЦИ (ок. 951–1003),
преведен от арменския оригинал:

● Из „Книга на скръбнопенията“

Аз съм високо, разклонено, облистено дърво,
но безплодно,
като смокинята, изсушена от Бога.
Това съм. И ще кажа за себе си още:
Прекрасно изглеждаш на вид
и листата ти са подредени на лимби,
като венче увенчават челото ти
и отдалече изглеждаш желано и живо.
Но когато си дойде Той – Градинарят,
и ще дири плода ти,
ще те намери безплодно и голо, съвсем некрасиво,
посадено за присмех, за срам, за оплюване.
И ако дървото, високо и гордо,
но безплодно съвсем и неживо,
не бъде в същия час прокълнато
като образец на недъгаво,
и ако земята, с красота оросена,
не въздава плода на сеяча
и не бива мигом забравяна,
как ти тогава – нищожество „аз“,
ти – сила разумна, ти – дърво издръжливо,
но безплодно точно по време на добив,
как можеш тогава, нищожество „аз“,
да се спасиш във деня на възмездието?

Превoд на Агоп Мелконян

oooooooooooooooooooooooooo
* Тези стихотворения са вети от неговата посмъртна стихосбирка „... територия, недокосната от позори“ – хартиено издание на Ерато-Арт и електронно на е-Книги (http://e-knigi.net/index.php?route=product/product&product_id=150). – Б. alex.

** Повече за писателя и човека Агоп Мелконян в мемоара Перуники за приятеля – http://trubadurs.com/2015/07/23/alexandar-karapanchev-peruniki-za-prijatelja-agop-melkonyan-150723/, и в калейдоскопичния, първи по рода си Месец на Агоп Мелконян –http://trubadurs.com/tag/%D0%BC%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%86-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%BF-%D0%BC%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%8F%D0%BD/. – Б. alex.

[alexandrit]

-Литературно пътуване-

ВЛАДИМИР Маяковски е не само твърде разнообразен и чудесен метафорист, но и писател с голямо въображение.

ФАНТАСТИКАТА съвсем не е чужда на натюрела му – има я и в неговите стихотворения... и в поемите... и в пиесите му... дори в самия му реален живот. И не току така в т.нар. енциклопедия на Гаков („Энциклопедия фантастики. Кто есть кто“, Минск, 1995) на Владимир Владимирович е посветена обширна статия.

СЕГА даваме думата на друг голям метафорист от онова време, за да сподели някои свои впечатления от автора на „Летящият пролетарий“, „Дървеница“, „Баня“ и пр.


Юрий ОЛЕША

Нещо като град или като зарево на залеза...

На няколко пъти се залавях да пиша труд, в който да изброя метафорите на Маяковски. И едва започнал, всеки път се отказвах, тъй като се убеждавах, че такова изброяване би било равносилно на преписване на всичките му редове.

Кое е най-хубавото? Дали не представата за това, че опирайки се о ребрата си, човек може да изскочи от собственото си сърце?

Натъкнах се на тази метафора, когато четях „Облак в гащи“, още съвсем млад. Още не си представях добре какво нещо са стиховете. Разбира се, вече се бяха състояли срещи и с препускащия паметник, и с царя, който пирува в Петербург-градче, и със звездата, която разговаря с друга звезда. Но за радостното възприемане на всичко това пречеше обстоятелството, че възприемането ставаше не само по себе си, не свободно, а беше придружено от усещане на задължителност, тъй като „учехме“ стиховете в училище и запознаването ни с тях беше такова, каквото е, да речем, запознаването с математиката или законознанието. И затова тяхната красота гаснеше. А сега изведнъж – среща с поезията, така да се каже, на свобода, по своя воля... Та ето каква е поезията! „Ще изскоча – вика поетът, – ще изскоча, ще изскоча!“

Той иска да изскочи от собственото си сърце. Той се опира на собствените си ребра и се опитва да изскочи от самия себе си!

Странно, в този миг пред мене застанаха някакви градски видения: колоездачни писти, дъги на мостове – може би наистина тогава погледът ми се е спрял на нещо грандиозно-градско... Във всеки случай този човек, измъкващ се от самия себе си по спиралата на ребрата си, възниква в съзнанието ми огромен, засенчващ залеза... И по-късно, когато се срещах с живия Маяковски, той винаги ми се струваше и нещо друго, а не само човек: нещо като град или като зарево на залеза над него.

Бих казал, че в книгите му се разкрива цял театър от метафори. От белите хлебчета, на които „се подгъват грифовете на цигулки“, до моста, в който той вижда „гръбначния стълб на културата“.

◄ ■ ●

Очите му бяха несравними – големи, черни, с поглед, който, когато го срещнеш, сякаш става единственото, което съществува на света в дадения момент. Като че ли нищо няма около тебе – съществува само този поглед.

Когато си спомням за Маяковски, веднага виждам тези очи – през тапетите, през листака. Те ме гледат и ми се струва, че в целия свят става тихо, тайнствено. Що за поглед е това? Това е поглед на гений.

Той беше крал на метафорите. Веднъж играеха билярд – Маяковски и поетът Йосиф Уткин, който също не е между живите. При удар на единия от тях стана нещо с топките и те с тракане подскочиха...

– Конете на фортуната – казах аз.

– Слепите коне на фортуната – поправи ме Маяковски, полегнал върху билярдната щека.

Сред хилядите сътворени от него метафори той създаде една, която ме потресе. Говорейки за силата на думите, той каза, че пред силата на думите, на която „ложите ръкопляскат“, той предпочита онази тяхна сила, от която „ковчезите хукват да крачат с четворката на дъбовите си крачета“. Така би могъл да се изрази само Данте.

Помня раздиращото сърцето ми чувство на осиротяване, което изживях, когато ми казаха, че преди един час Маяковски е починал.

– Как? Боже мой, завинаги ли? Но завинаги ли е това?

След известно време го видях мъртъв. Той лежеше на дивана, до стената, с мъртвешки сенки на лицето, покрит с чаршаф. Вечерта застанах в камиона, с който го возеха в ковчег към клуба на писателите – в ковчег, чиято боя лепнеше по ръцете ми. Беше през една априлска вечер, студена, с мъничка луна на небето – и аз никога няма да забравя това.

Както е известно, Маяковски не членуваше в партията, но той с цялата си душа беше комунист. Когато рецитираше стихове, насочени срещу враговете на новия живот на страната – срещу всякакъв род врагове, от Чембърлейн до бюрократа или рушветчията, – в ръцете му сякаш святкаше меч.

Преведе от руски: Ана Беливанова

Източник: Юрий Олеша. Нито ден без ред. – Спомени. – София: Народна култура, 1975.