От наша гледна точка 2012 година включва в себе си три особено интересни юбилея. Те не са нито келтски или американски, нито чак толкова глобалистки :D, колкото съвсем, съвсем български, а именно:
☼ 110 години от рождението на Светослав МИНКОВ;☼ ☼ 90 години от създаването на първото издателство „АРГУС”;☼ ☼ ☼ и 20 години от основаването на второто издателство „АРГУС”.Това е триада от наистина много богати теми (да подчертаем, че те имат и свои разклонения & разни коридори) и ето – ние си позволяваме да отворим приказка за тях.
– – – – – – –„Роден съм на 4.ІІ.1902 г. в гр. Радомир. Произхождам от семейство на военнослужещ. Завършил съм ІІ софийска мъжка гимназия през 1921 г., след което следвах за късо време в Софийския университет, а после – една година търговска академия в Мюнхен (Германия) и търговско-стопанския отдел при Свободния университет...”Така започва автобиографичната бележка на писателя, когото по-късно ще нарeкат „баща на модерната българска фантастика”. Какъв парадокс: авторът от европейски мащаб се ражда в затънтеното тогава градче, известно само със своята боза и с работилницата си за каскети! Въпросната бележка я вземаме от чудесната есеистико-литературно-изследователска книга на Симеон Султанов „Насаме със Светослав Минков” (1972). Но нека изоставим справочния тон и да почетем класика със спомени от неговата съпруга Йорданка МИНКОВА:
КАЗВАТ, че никой не е светец в своя домКамо ли съпругът? Ала въпреки всякакви уговорки – Светослав Минков беше изключителен човек. Дори и като съпруг... С него се запознахме през пролетта на 1932 година. Тогава Слав беше 30-годишен, „солиден господин”. Представи ми се като „банков чиновник” в Българската земеделска и кооперативна банка. Това за времето значеше нещо, още повече за една студентка, която току-що навлизаше в агрономическите науки. Всъщност той беше библиотекар в Централната банка.
Слав беше извънредно слаб човек, висок и леко поприведен напред. Имаше изискани маниери, пушеше скъпи цигари и се обличаше ултрамодерно. Това правеше впечатление. Елегантен и фин, той се движеше предимно сред писатели, художници, архитекти, артисти – все хора на изкуството. Към мене се отнасяше много внимателно. На няколко пъти подчерта, още при първата среща, че съм имала „очарователни очи” и си струвало да се предприеме „кръстоносен поход към слънцето”... И той действително обяви своя „щурм унд дранг” спрямо мен, както сам се изразяваше.
Българските фантасти на „Аргус” (София, 1922) Съвсем ненадейно моята „непоетична професия” му се видя много занимателна. Прояви интерес към растителния свят, към „чудесата на цялата природа” и сред тях поставяше менe като „извънредно чудо”. Приемах неговите шеги и комплименти като проява на особено внимание и се ласкаех от дружбата му, както и от средата, в която той ме въведе. Често бяхме в компанията на Николай Лилиев или Владимир Василев, на Иван Пенков или Николай Марангозов, на Дечко Узунов или Чавдар Мутафов, на Владимир Полянов, Георги Караиванов, Кирил Кръстев и др. Много близки станахме и със семейството на Никола Фурнаджиев. Но това беше малко по-късно...
Неговите приятели имаха особено отношение към Слав. Малко е да кажа, че те само го уважаваха. Те го тачеха като „вундеркинд”, като някакъв „феномен”, ръсещ непрекъснато своето неизтощимо остроумие... Случваше се да бъде и „пиперлия”, да иронизира еснафщината, но той никога не е бил зъл към приятелите си. Умееше да бъде „търпелив” и по правило – възпитан и фин в обноските си.
Чудно нещо: от 1936 до 1966 – щяха да се навършат през месец декември точно тридесет години. Отдалеч се канехме със Слав да отбележим тази годишнина по най-тържествен начин. А то се случи нещо, което Слав предвиди: „Няма да дочакам тази дата...” Предчувстваше, че силите го напускат, и где на шега, где на истина повтаряше: „Няма да дочакам тази дата...” И така стана. Оставаха само двадесет и пет дни до нашия семеен празник, бяхме уточнили всички подробности, когато се случи непоправимото... И то без всякакви „сътресения”. Седеше си съвсем спокойно на бюрото. Четеше някаква книга. Затвори я, взе, че стана, за да вземе нещо от кантонерката си, която винаги държеше заключена. Имаше някои неща там, които „не трябвало да се виждат от чужди очи”. И когато отключи... – се строполи на пода... Викнахме веднага лекар и с линейката го откарахме в правителствената болница. Само след три-четири дни той си отиде...
Пет години живяхме като приятели и тридесет години като съпрузи, а всичко ми се вижда, че беше вчера. В нашия съвместен живот е имало много красиви мигове.
И много тревоги и неприятности...
След като се омъжих, по-добре разбрах колко струва да бъдеш добра съпруга на писател, и то не на кого и да е, а на Светослав Минков...
Със сърце и душа се отдадох на неговото скромно домакинство. Имах и служебни задължения, но над всичко поставих неговото творчество. Всичко правех той да е добре. С всеки свой жест доказвах предаността си към голямото дело на писателя, което той търпеливо и скромно сътворяваше... Дълбоко в душата си скъпях това дело и се радвах на излизащите му в печата разкази, на книгите, които зачестиха... „Дамата с рентгеновите очи” (1934), „Разкази в таралежова кожа” (1936), „Мадрид гори” (1936), „Гост” (1938), „Другата Америка” (1938), „Японската литература” (1941), „Маймунска младост” (1942) и т.н., и т.н.
Но ето че настъпи едно време, когато започнах да го ревнувам от литературата и от неговите приятели, с които непрекъснато се свързваше, а се откъсваше от мен. Започнах дори да страдам, когато повече от необходимото се застояваше пред халбите с бира в „Червен рак” или по-късно пред чашките с червено при „Спас”, „Шефката”, „Куцото куче”, „Дивите петли”, а вечер късно в бар „Империал”... Започна да яде сьомга, която лекарите изрично му забраняваха. Неговото закъсняло бохемство ме тревожеше. Не беше добре и със здравето. А не знаеше и мярка в нищо. Често се оплакваше, че го стягало сърцето, че го задушавало „нещо” в гърлото... Кардиограмите предвещаваха нещо лошо...
Живеехме в недоимък. Беше беден чиновник, а имаше богат „стил”: харчеше повече, отколкото получаваше. Беше истински „духовен аристократ”. Разбираше от хубаво, но не му стигаха парите...
Преживели сме с него и неприятни „епизоди” в семейния ни живот. Но за мъртвите – по-добре истината, или – нищо... Латинската сентенция не е точно такава, ала така изречена, е по-добре...
Беше уважаван писател, когато замина за Япония. Канеха го редовно на приеми, даже и в Съветското посолство. Разколников и жена му Муза се възхищаваха от неговите разкази. По случай 20-годишнината от организирането на Червената армия беше на официален прием в Съветското посолство. Отиването му в Япония не беше каприз, а дълбоко влечение към екзотиката. Когато вече беше заминал, аз също исках да посетя Япония, но съветските дипломати ме посъветваха да се откажа от намерението си, защото през Сибир върлувал четиридесетградусов студ, който щял да се „отрази зле” на крехкото ми здраве... И аз с дълбока болка се отказах. От Япония той ми пишеше дълги писма, в които изплакваше тежкото си положение. Беше заболял и на връщане се лекувал дълго време в една съветска болница. В България се завърна точно по време на голямата бомбардировка над столицата – 10 януари 1944 година. Крил се беше в бар „Астория”... Като сега помня колко пребледнял и изплашен се беше завърнал вкъщи...
Жаждата му за пътешествия у него е по-силна от глада. Ако той притежаваше малко повече средства и нямахме толкова дългове към банките в София, щеше да предприема по две пътешествия в годината. И въпреки всичко Слав е пътувал доста: през 1934 – в Югославия; през 1936 – в Бразилия и Аржентина; през 1938 заедно със Ст. Л. Костов и мен пътувахме из Чехословакия; в 1939 посети Швеция; през 1940 – Германия; в Япония беше от юни 1942 до ноември 1943; наскоро след девети септември 1944 посети на два пъти Съветския съюз; в 1947 – ходи в Югославия; през 1956 посети Франция и Холандия; на другата година беше в Австрия, а през 1958 – беше поканен в Германската демократична република на някакво тържество; същата година беше щастлив, че видя страната на Андерсен; през 1960 заедно пътувахме до Италия, Франция и Англия. Спирахме за по-дълго време в Милано, Ница, Монте Карло, Ванс, Париж и Лондон; през 1962 отново ходи в Италия, а през 1965 пак заедно ходихме в СССР. Бяхме в Киев, Москва... Тъкмо тогава посетихме музея на Чайковски, близо до Москва... И само него ли?
Никога не мога да забравя нашите пътешествия. За мене това беше истинско маратонско надбягване. А Слав е неизтощим и ненаситен. Не си дава много зор, но очите му непрекъснато шарят. Гледа всичко: от обикновените магазини за френски парфюми – Герлен, Коти или Шанел – до необикновените катедрали в западноевропейските градове...
Когато пътуваше, той живееше с цялата си душа: някак оживяваше и като че искаше с очи да отнесе видяното... Много се ядосваше, че сме били дълго време под „жестоко азиатско иго”, та сме толкова много загубили в нашия духовен живот. Понякога просто ругаеше и нашата държавна машина, че след Освобождението твърде трудно се освобождавала от азиатските привички и „анадолски дембеллък”...
А когато седнеше да пише, ставаше съвсем друг човек. Мълчи и пак мълчи. Понякога влезеш при него и чакаш нещо да ти каже. А той само те погледне с чужди очи. Погледът му сякаш се забива някъде зад тебе и не среща очите ти. Отново забие глава над масата и с часове стои, без да мръдне от стола си...
Имало е и щастливи часове, когато за първи път излезеше „нещо свястно” изпод перото му и той светваше щастлив като истинско дете. Тази чудна радост чувствах най-силно аз. Тогава той сякаш се възвръщаше към младостта и пак ставаше нежен и любвеобилен. Но понеже такива часове се случваха много рядко, продължаваше да седи с часове, с дни и нощи над работната си маса. Понякога и осъмваше там. Вътрешно негодувах, а понякога и открито протестирах, че така безразсъдно „пропилява” здравето си, ала някой „отвътре” сякаш ме сепваше и аз потисках своя протест. Търпях с усърдие своеобразието и волността на капризите, на внезапно връхлетялото го вдъхновение и живеех с малкото му радости. Колкото наближаваше старостта, те ставаха все по-оскъдни. Малцина роднини ни посещаваха. От време на време канехме гости, които внасяха малко „бъркотия” в „сивото ни всекидневие”...
Светослав Минков (крайният вдясно)
на път за Япония през 1942 годинаСъзнавах своето място в живота му, но все пак не ми се оставаше само до кухнята и пералнята. Деца нямахме в своя дом и „това” мълчаливо понасяхме. Той се утешаваше с дъщеря си [от първия му брак с Мария Томова –
б. ред.], която обикнах и срещах като близка приятелка. Идваше ни на гости, но все пак оставаше нещо празно между нас... На няколко пъти аз загубвах преждевременно нашите деца. После – заболях. Сърцето ми беше застрашено. И така потисках „себе” си. Вътрешно страдах. Разбираше всичко... Той ли не можеше да разбере? Тогава ставаше много мил...
Настъпваха онези дни, когато ми оставаше само той, единствено той – създателят на духовни ценности, на художествени идеи и образи.
Радостно ми беше на душата, когато си го виждах чист, безупречен и без гънчица по своите одежди. Горях от желанието – от папийонката до върха на панталона му – да личат следите на моите пръсти. Всичко това ми доставяше истинско удоволствие. Затова не сещах и никаква умора. И сякаш като за компенсация той ми даваше най-съкровеното: наричаше ме „първия мой читател и критик”. Така ме нарече за първи път пред Николай Марангозов, после пред Лилиев и много пъти пред съветски и наши писатели. Това ме радваше, макар никога в живота си да не съм мислила, че съм заслужила тази висока оценка. Все пак тя ми беше скъпа, защото никога не съм я търсила. Казвах мнението си откровено: онова, което чувствах като обикновен читател. Туй, което ми се виждаше пресилено и ме дразнеше – си го споделях чистосърдечно. Очаквах, че може бурно да отреагира: „Какво си мислиш? Какво ли разбираш от литература?”, но той нито веднъж не ми е казал подобно нещо, даже и на шега. Забелязах, че се вслушва във всички мои „бележки”, съобразяваше се с моите „реакции”, като се ръководеше от мисълта: „щом теб те е подразнило – сигурно ще подразни и други...” Навярно за него съм била нещо като „опитното поле” за агрономите или като обикновената и делнична „лакмусова хартия” за химиците... Но той бдеше дали „посинява” или „почервенява”...
Истински се радваше, като чуеше добра дума за свой разказ, фейлетон или приказка. Не беше суетен, но не и безразличен към похвалата. Сам знаеше „марката” на добре изваяното си „собственоръчно” производство, ала все пак имаше нужда от близък човек, от когото да чуе някаква оценка, па дори и отрицателна. Всяка оценка дълго обмисляше и продължително обработваше написаното. Беше истински естет в работата. Обичаше да изпипва: бавно, но сигурно... Съобразяваше се с капризното си въображение и търсеше точен образен израз. Когато „не му вървеше” – крив му беше целият свят. Колкото остаряваше – толкова по-капризен и своеобразен ставаше. Четеше постоянно и изостряше перото си. Усъвършенстваше остроумието си и постоянно търсеше своя „стил”... А все беше недоволен. Веднъж даже и с едни деца, дошли на гости у нас, съвсем непринудено сподели: „Трябва така да се пише, че щом някой прочете нещо от тебе, да каже: това го е писал еди-кой си, без да е видял името ти дори...”
С тази висока взискателност към себе си той си отиде от света...
И сега, когато вляза в работната му стая, всичко ми говори за него. Всеки обикновен предмет, столовете, бюрото на Слав, пишещата му машина, ръкописите, фотоапаратът му, фотьойлът, в който обичаше да сяда пред телевизора, масичките, книгите, че дори и кукличката Пинокио или „музикалните” му хлопатари ми говорят с неговия глас, гледат ме с неговите тъмни очи и ме карат да усещам погледа на Слав. За мене той продължава да живее в предметите, с които си е служил; в книгите, които написа; в хилядите читатели, които безкрайно го обичат.
Себе си считам за една от тях, нему посветила младостта и целия си живот...
3 юни – 16 юли 1969
(Записът е направен от Христо Йорданов)И з т о ч н и к: Авторски колектив. – Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си. – София: Български писател, 1973.