Литература и други изкуства

СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Всичко за изкуството

СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Вто Яну 24, 2012 10:18 am

■ ■ ■

Уважаеми колеги, приятели и непознати симпатизанти!

С удоволствие трябва да ви съобщим, че вече разполагаме с Акт 14 и Акт 15, отнасящи се до отварянето на едно ново ателие на форумната ни Вълшебна улица.

В момента се полагат всички усилия, за да получим и Акт 16.

Надяваме се това да стане в най-скоро време – да речем, в началото на този високосен февруари, ако не ни мине път някоя голяяяма административна котка... :)


Изображение

Да, ще черпим и от братския чуждестранен опит
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот Sephiroth » Вто Яну 24, 2012 10:30 am

Браво, стискаме палци!
Аватар
Sephiroth
 
Мнения: 620
Регистриран на: Пон Мар 01, 2010 4:59 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Съб Фев 04, 2012 12:18 pm

От наша гледна точка 2012 година включва в себе си три особено интересни юбилея. Те не са нито келтски или американски, нито чак толкова глобалистки :D, колкото съвсем, съвсем български, а именно:

☼ 110 години от рождението на Светослав МИНКОВ;

☼ ☼ 90 години от създаването на първото издателство „АРГУС”;

☼ ☼ ☼ и 20 години от основаването на второто издателство „АРГУС”.

Това е триада от наистина много богати теми (да подчертаем, че те имат и свои разклонения & разни коридори) и ето – ние си позволяваме да отворим приказка за тях.

– – – – – – –

„Роден съм на 4.ІІ.1902 г. в гр. Радомир. Произхождам от семейство на военнослужещ. Завършил съм ІІ софийска мъжка гимназия през 1921 г., след което следвах за късо време в Софийския университет, а после – една година търговска академия в Мюнхен (Германия) и търговско-стопанския отдел при Свободния университет...”

Така започва автобиографичната бележка на писателя, когото по-късно ще нарeкат „баща на модерната българска фантастика”. Какъв парадокс: авторът от европейски мащаб се ражда в затънтеното тогава градче, известно само със своята боза и с работилницата си за каскети! Въпросната бележка я вземаме от чудесната есеистико-литературно-изследователска книга на Симеон Султанов „Насаме със Светослав Минков” (1972). Но нека изоставим справочния тон и да почетем класика със спомени от неговата съпруга Йорданка МИНКОВА:


КАЗВАТ, че никой не е светец в своя дом

Камо ли съпругът? Ала въпреки всякакви уговорки – Светослав Минков беше изключителен човек. Дори и като съпруг... С него се запознахме през пролетта на 1932 година. Тогава Слав беше 30-годишен, „солиден господин”. Представи ми се като „банков чиновник” в Българската земеделска и кооперативна банка. Това за времето значеше нещо, още повече за една студентка, която току-що навлизаше в агрономическите науки. Всъщност той беше библиотекар в Централната банка.

Слав беше извънредно слаб човек, висок и леко поприведен напред. Имаше изискани маниери, пушеше скъпи цигари и се обличаше ултрамодерно. Това правеше впечатление. Елегантен и фин, той се движеше предимно сред писатели, художници, архитекти, артисти – все хора на изкуството. Към мене се отнасяше много внимателно. На няколко пъти подчерта, още при първата среща, че съм имала „очарователни очи” и си струвало да се предприеме „кръстоносен поход към слънцето”... И той действително обяви своя „щурм унд дранг” спрямо мен, както сам се изразяваше.


Изображение

Българските фантасти на „Аргус” (София, 1922)


Съвсем ненадейно моята „непоетична професия” му се видя много занимателна. Прояви интерес към растителния свят, към „чудесата на цялата природа” и сред тях поставяше менe като „извънредно чудо”. Приемах неговите шеги и комплименти като проява на особено внимание и се ласкаех от дружбата му, както и от средата, в която той ме въведе. Често бяхме в компанията на Николай Лилиев или Владимир Василев, на Иван Пенков или Николай Марангозов, на Дечко Узунов или Чавдар Мутафов, на Владимир Полянов, Георги Караиванов, Кирил Кръстев и др. Много близки станахме и със семейството на Никола Фурнаджиев. Но това беше малко по-късно...

Неговите приятели имаха особено отношение към Слав. Малко е да кажа, че те само го уважаваха. Те го тачеха като „вундеркинд”, като някакъв „феномен”, ръсещ непрекъснато своето неизтощимо остроумие... Случваше се да бъде и „пиперлия”, да иронизира еснафщината, но той никога не е бил зъл към приятелите си. Умееше да бъде „търпелив” и по правило – възпитан и фин в обноските си.

Чудно нещо: от 1936 до 1966 – щяха да се навършат през месец декември точно тридесет години. Отдалеч се канехме със Слав да отбележим тази годишнина по най-тържествен начин. А то се случи нещо, което Слав предвиди: „Няма да дочакам тази дата...” Предчувстваше, че силите го напускат, и где на шега, где на истина повтаряше: „Няма да дочакам тази дата...” И така стана. Оставаха само двадесет и пет дни до нашия семеен празник, бяхме уточнили всички подробности, когато се случи непоправимото... И то без всякакви „сътресения”. Седеше си съвсем спокойно на бюрото. Четеше някаква книга. Затвори я, взе, че стана, за да вземе нещо от кантонерката си, която винаги държеше заключена. Имаше някои неща там, които „не трябвало да се виждат от чужди очи”. И когато отключи... – се строполи на пода... Викнахме веднага лекар и с линейката го откарахме в правителствената болница. Само след три-четири дни той си отиде...

Пет години живяхме като приятели и тридесет години като съпрузи, а всичко ми се вижда, че беше вчера. В нашия съвместен живот е имало много красиви мигове.

И много тревоги и неприятности...

След като се омъжих, по-добре разбрах колко струва да бъдеш добра съпруга на писател, и то не на кого и да е, а на Светослав Минков...

Със сърце и душа се отдадох на неговото скромно домакинство. Имах и служебни задължения, но над всичко поставих неговото творчество. Всичко правех той да е добре. С всеки свой жест доказвах предаността си към голямото дело на писателя, което той търпеливо и скромно сътворяваше... Дълбоко в душата си скъпях това дело и се радвах на излизащите му в печата разкази, на книгите, които зачестиха... „Дамата с рентгеновите очи” (1934), „Разкази в таралежова кожа” (1936), „Мадрид гори” (1936), „Гост” (1938), „Другата Америка” (1938), „Японската литература” (1941), „Маймунска младост” (1942) и т.н., и т.н.

Но ето че настъпи едно време, когато започнах да го ревнувам от литературата и от неговите приятели, с които непрекъснато се свързваше, а се откъсваше от мен. Започнах дори да страдам, когато повече от необходимото се застояваше пред халбите с бира в „Червен рак” или по-късно пред чашките с червено при „Спас”, „Шефката”, „Куцото куче”, „Дивите петли”, а вечер късно в бар „Империал”... Започна да яде сьомга, която лекарите изрично му забраняваха. Неговото закъсняло бохемство ме тревожеше. Не беше добре и със здравето. А не знаеше и мярка в нищо. Често се оплакваше, че го стягало сърцето, че го задушавало „нещо” в гърлото... Кардиограмите предвещаваха нещо лошо...

Живеехме в недоимък. Беше беден чиновник, а имаше богат „стил”: харчеше повече, отколкото получаваше. Беше истински „духовен аристократ”. Разбираше от хубаво, но не му стигаха парите...

Преживели сме с него и неприятни „епизоди” в семейния ни живот. Но за мъртвите – по-добре истината, или – нищо... Латинската сентенция не е точно такава, ала така изречена, е по-добре...

Беше уважаван писател, когато замина за Япония. Канеха го редовно на приеми, даже и в Съветското посолство. Разколников и жена му Муза се възхищаваха от неговите разкази. По случай 20-годишнината от организирането на Червената армия беше на официален прием в Съветското посолство. Отиването му в Япония не беше каприз, а дълбоко влечение към екзотиката. Когато вече беше заминал, аз също исках да посетя Япония, но съветските дипломати ме посъветваха да се откажа от намерението си, защото през Сибир върлувал четиридесетградусов студ, който щял да се „отрази зле” на крехкото ми здраве... И аз с дълбока болка се отказах. От Япония той ми пишеше дълги писма, в които изплакваше тежкото си положение. Беше заболял и на връщане се лекувал дълго време в една съветска болница. В България се завърна точно по време на голямата бомбардировка над столицата – 10 януари 1944 година. Крил се беше в бар „Астория”... Като сега помня колко пребледнял и изплашен се беше завърнал вкъщи...

Жаждата му за пътешествия у него е по-силна от глада. Ако той притежаваше малко повече средства и нямахме толкова дългове към банките в София, щеше да предприема по две пътешествия в годината. И въпреки всичко Слав е пътувал доста: през 1934 – в Югославия; през 1936 – в Бразилия и Аржентина; през 1938 заедно със Ст. Л. Костов и мен пътувахме из Чехословакия; в 1939 посети Швеция; през 1940 – Германия; в Япония беше от юни 1942 до ноември 1943; наскоро след девети септември 1944 посети на два пъти Съветския съюз; в 1947 – ходи в Югославия; през 1956 посети Франция и Холандия; на другата година беше в Австрия, а през 1958 – беше поканен в Германската демократична република на някакво тържество; същата година беше щастлив, че видя страната на Андерсен; през 1960 заедно пътувахме до Италия, Франция и Англия. Спирахме за по-дълго време в Милано, Ница, Монте Карло, Ванс, Париж и Лондон; през 1962 отново ходи в Италия, а през 1965 пак заедно ходихме в СССР. Бяхме в Киев, Москва... Тъкмо тогава посетихме музея на Чайковски, близо до Москва... И само него ли?

Никога не мога да забравя нашите пътешествия. За мене това беше истинско маратонско надбягване. А Слав е неизтощим и ненаситен. Не си дава много зор, но очите му непрекъснато шарят. Гледа всичко: от обикновените магазини за френски парфюми – Герлен, Коти или Шанел – до необикновените катедрали в западноевропейските градове...

Когато пътуваше, той живееше с цялата си душа: някак оживяваше и като че искаше с очи да отнесе видяното... Много се ядосваше, че сме били дълго време под „жестоко азиатско иго”, та сме толкова много загубили в нашия духовен живот. Понякога просто ругаеше и нашата държавна машина, че след Освобождението твърде трудно се освобождавала от азиатските привички и „анадолски дембеллък”...

А когато седнеше да пише, ставаше съвсем друг човек. Мълчи и пак мълчи. Понякога влезеш при него и чакаш нещо да ти каже. А той само те погледне с чужди очи. Погледът му сякаш се забива някъде зад тебе и не среща очите ти. Отново забие глава над масата и с часове стои, без да мръдне от стола си...

Имало е и щастливи часове, когато за първи път излезеше „нещо свястно” изпод перото му и той светваше щастлив като истинско дете. Тази чудна радост чувствах най-силно аз. Тогава той сякаш се възвръщаше към младостта и пак ставаше нежен и любвеобилен. Но понеже такива часове се случваха много рядко, продължаваше да седи с часове, с дни и нощи над работната си маса. Понякога и осъмваше там. Вътрешно негодувах, а понякога и открито протестирах, че така безразсъдно „пропилява” здравето си, ала някой „отвътре” сякаш ме сепваше и аз потисках своя протест. Търпях с усърдие своеобразието и волността на капризите, на внезапно връхлетялото го вдъхновение и живеех с малкото му радости. Колкото наближаваше старостта, те ставаха все по-оскъдни. Малцина роднини ни посещаваха. От време на време канехме гости, които внасяха малко „бъркотия” в „сивото ни всекидневие”...


Изображение

Светослав Минков (крайният вдясно)
на път за Япония през 1942 година



Съзнавах своето място в живота му, но все пак не ми се оставаше само до кухнята и пералнята. Деца нямахме в своя дом и „това” мълчаливо понасяхме. Той се утешаваше с дъщеря си [от първия му брак с Мария Томова – б. ред.], която обикнах и срещах като близка приятелка. Идваше ни на гости, но все пак оставаше нещо празно между нас... На няколко пъти аз загубвах преждевременно нашите деца. После – заболях. Сърцето ми беше застрашено. И така потисках „себе” си. Вътрешно страдах. Разбираше всичко... Той ли не можеше да разбере? Тогава ставаше много мил...

Настъпваха онези дни, когато ми оставаше само той, единствено той – създателят на духовни ценности, на художествени идеи и образи.

Радостно ми беше на душата, когато си го виждах чист, безупречен и без гънчица по своите одежди. Горях от желанието – от папийонката до върха на панталона му – да личат следите на моите пръсти. Всичко това ми доставяше истинско удоволствие. Затова не сещах и никаква умора. И сякаш като за компенсация той ми даваше най-съкровеното: наричаше ме „първия мой читател и критик”. Така ме нарече за първи път пред Николай Марангозов, после пред Лилиев и много пъти пред съветски и наши писатели. Това ме радваше, макар никога в живота си да не съм мислила, че съм заслужила тази висока оценка. Все пак тя ми беше скъпа, защото никога не съм я търсила. Казвах мнението си откровено: онова, което чувствах като обикновен читател. Туй, което ми се виждаше пресилено и ме дразнеше – си го споделях чистосърдечно. Очаквах, че може бурно да отреагира: „Какво си мислиш? Какво ли разбираш от литература?”, но той нито веднъж не ми е казал подобно нещо, даже и на шега. Забелязах, че се вслушва във всички мои „бележки”, съобразяваше се с моите „реакции”, като се ръководеше от мисълта: „щом теб те е подразнило – сигурно ще подразни и други...” Навярно за него съм била нещо като „опитното поле” за агрономите или като обикновената и делнична „лакмусова хартия” за химиците... Но той бдеше дали „посинява” или „почервенява”...

Истински се радваше, като чуеше добра дума за свой разказ, фейлетон или приказка. Не беше суетен, но не и безразличен към похвалата. Сам знаеше „марката” на добре изваяното си „собственоръчно” производство, ала все пак имаше нужда от близък човек, от когото да чуе някаква оценка, па дори и отрицателна. Всяка оценка дълго обмисляше и продължително обработваше написаното. Беше истински естет в работата. Обичаше да изпипва: бавно, но сигурно... Съобразяваше се с капризното си въображение и търсеше точен образен израз. Когато „не му вървеше” – крив му беше целият свят. Колкото остаряваше – толкова по-капризен и своеобразен ставаше. Четеше постоянно и изостряше перото си. Усъвършенстваше остроумието си и постоянно търсеше своя „стил”... А все беше недоволен. Веднъж даже и с едни деца, дошли на гости у нас, съвсем непринудено сподели: „Трябва така да се пише, че щом някой прочете нещо от тебе, да каже: това го е писал еди-кой си, без да е видял името ти дори...”

С тази висока взискателност към себе си той си отиде от света...

И сега, когато вляза в работната му стая, всичко ми говори за него. Всеки обикновен предмет, столовете, бюрото на Слав, пишещата му машина, ръкописите, фотоапаратът му, фотьойлът, в който обичаше да сяда пред телевизора, масичките, книгите, че дори и кукличката Пинокио или „музикалните” му хлопатари ми говорят с неговия глас, гледат ме с неговите тъмни очи и ме карат да усещам погледа на Слав. За мене той продължава да живее в предметите, с които си е служил; в книгите, които написа; в хилядите читатели, които безкрайно го обичат.

Себе си считам за една от тях, нему посветила младостта и целия си живот...

3 юни – 16 юли 1969 (Записът е направен от Христо Йорданов)

И з т о ч н и к: Авторски колектив. – Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си. – София: Български писател, 1973.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Сря Фев 15, 2012 1:47 pm

* * *

Продължаваме по сборната тема с един предговор,
написан през декември 2002 година – точно когато
ИК „АРГУС” закръгля първото си десетилетие. Мал-
ко по-късно предговорът излиза в аргуската антоло-
гия от разкази „Щури хоризонти” (2003)...


Александър Карапанчев

В КОМПАНИЯТА НА АРГУСИТЕ

На въпроса „Кой си ти, Аргусе?” в България могат да се чуят поне три от любопитни по-любопитни отговора. Първи, както го изискват тънкостите на етикета, се надига гостът от чужбина и започва напевно:

– Аз съм великанът Аргус – един от най-интересните и оригинални герои в древногръцката митология. Преди много, ама наистина много векове скитах из каменисти острови, имах кротък нрав и се занимавах с пастирство. Според легендата моето тяло беше изпъстрено с безброй очи, ала според други предания те бяха сто или даже само... четири. Две от тях обаче никога не заспиваха! Оценявайки качествата ми на неуморим страж, богиня Хера ме накара да пазя чудесна снежнобяла крава, в която всъщност бе преобразена Зевсовата възлюбена Ио. За да помогне някак на тази Ио, веднъж гръмовержецът изпрати при мен бога с крилатите сандали Хермес. Посредством разни сладки приказки той съумя да ме приспи и – о, ужас над ужасите! – ми отряза главата. Тогава Хера се погрижи като изтънчена поетеса за моите очи: разпръсна ги върху опашката на свещения си паун и от онзи миг те греят там непомръкващи... Да ви призная, лично на мене по ми харесва легендата за един друг Аргус, който освобождавал хората от чудовища и с времето се превърнал в олицетворение на звездното небе. Съвсем точно е, нали така – когато имаш безчет очи, да приличаш на осеяния с далечни слънца небосвод!

И ето че в енциклопедията „Световните митологии” се отваря звездообразна врата и елинът Аргус се скрива през нея. Подир минута от София се чува вторият отговор, готов светкавично, по уелсовски да ни прехвърли над хилядолетията:

– Аз съм книгоиздателство „Аргус”. Парите за мен даде младият Радослав Спасов, който беше получил скромно наследство, а пък мои интелектуални бащи станаха писателите Светослав Минков и Владимир Полянов. Доколкото си спомням, започнахме с техните томчета „Синята хризантема” и „Смърт” – въобще първите фантастични сборници от българи! * – след които се заредиха заглавия на Едгар Алън По, Ханс Хайнц Еверс, Станислав Пшибишевски, Джек Лондон... Кориците ни рисуваше големият художник Иван Милев, чийто лик днес краси банкнотите от пет лева. Вярно е, че публикувахме малко книги, но от няколко езика и без да пренебрегваме родното. По-късно известният руски критик и библиограф Евгений Харитонов посочи, че тъкмо „Аргус” се явява първото в света издателство, специализирано за фантастика. Аз съществувах една-единствена година (1922-ра) и сетне фалирах, покосено от меча на Хермес, коварния бог на търговията. Въпреки това мисля, че оставих оригинален и светъл спомен за себе си не само в справочниците!


Изображение

През очите на древните гърци...


Шепата тънки книжки със сецесионни корици се завъртат във вихър, шепнейки с плътната си хартия, и изчезват в тайнствени депа или частни библиотеки. Ето че идва часът за най-пресния отговор на нашия въпрос:

– Аз съм издателство „Аргус”, родено на 9 декември преди едно десетилетие. Основаха ме Александър Карапанчев, Димитър Ленгечев и Светослав Николов и бях кръстено в тази именно зала на културния дом „Средец”, в която вече доста години се правят сбирките на НФ клуба „Иван Ефремов”. Да, аз също съм специализирано за любимия ни жанр, но покрай световните и отечествените фантасти пускам крими или съвременна БГ реалистика. Имам около сто книги със запазената си марка, ала не съм, образно казано, загърбило заветите на своя съименник-предшественик. Нека уточня, че по някое време Ленгечев излезе от мен, обаче се присъединиха господата Петър Колев и Емануел Икономов, като последният ми даде решително рамо, за да тръгна с поредицата – първа по рода си у нас! – „Нова българска фантастика” и ежегодния конкурс „Аргус – фантастика през 100 очи”. Успях да вкуся различни плодове на живота: чисто нашенски и чуждестранни, благи или по-горчиви от хинин... Отличавано съм с номинации от Евроконите в Румъния и Полша, както и с наградата „Гравитон `96”. На територията на моя юбилей аз се чувствам изпълнено с млади, хубави планове, стремя се поне чифт от очите ми да не заспиват никога и спокойно вдигам чаша за наздравица!

След като осветихме темата Аргус, хайде да се насочим – пак бързо, по уелсовски – към нашите „Щури хоризонти”. Някой може да попита: а защо това е антология? Тука ще припомним, че думичката антология е изкована тъкмо от Аргусовите сънародници и означава сборник с избрани произведения. Действително ние сме отсели най-доброто от 50-те разказа, постъпили в първия ни конкурс – наградени плюс съпътстващи по качество творби. Движим се в диапазон от няколко петилетки (става въпрос за рождените години на авторите), което дава релефна представителност на книгата и очертава актуалното лице на отечествената SF & F. Къде по-красиво, къде с не съвсем идеални пропорции, в момента „Аргус” показва туй на публиката.

За разлика от предишни статии сега не ще заостряме вниманието ви върху прозата на Хикс, Игрек или Зет, нито ще възхваляваме бойко собствената си подборка. Тя говори достатъчно сама за себе си, просто трябва да се докоснат по-сърцато тези интересни разкази. А в тях наистина има много!

Перата на фантасти от четирите краища на България са се потрудили, та да ни поднесат съцветие от шарени почерци, отделни направления на Супержанра, теми, чудати или по своему дръзки метафори. В „Щури хоризонти” ще намерите карнавал от пътешествия из миналото и бъдещето, както и в лабораториите на настоящето; съзерцание и адреналинно действие; странни същества или пък най-обикновени житейски проблеми, които ни измъчват особено често. Българската фантастика не е паднала на колене и продължава да държи ръката си върху пулса на човешкия свят... Но защо кръстихме хоризонтите си „Щури”?

В знаменития речник на Найден Геров срещу прилагателното щур стоят двайсетина значения. Да изреждаме ли: въртоглав, палав, побъркан, луд, шашкън, див, замаян, пернат... Най-простичкото обяснение за това заглавие е, че то отговаря на характера на днешното ни време – тук, сега, по широките друмища на планетата Земя. Току-виж някои критици вземат да ни упрекнат, че сме прекалили с подобна позиция. На тях ще цитираме малък откъс от аргусеца Светослав Минков: „Че литературата да не е нещо седефено, да не е нещо като баклава или кадаиф? Ще си хапнеш, значи, едно парченце, ще ти стане сладко, после ще пиеш чаша вода и ще заспиш, така ли?”

Навремето със сборника „Нова българска фантастика `91” се излъчи сигнал за раздвижване на родното въображение. По-късно тази линия беше продължена с нашия том „Чудни хоризонти”, с книги на издателствата „Офир”, „Камея”, „Квазар”... Днес, когато разни сили – отвън и, уви, отвътре! – дълбаят в полза на обезбългаряването, трябва още по-настойчиво да защитаваме собственото си изкуство. Та нали ако ние не правим това, едва ли някой задокеанец, марсианин или бетелгейзец ще го сторят?!

Но преди да се разделим, ето че в нас пак се обажда струната на спомените. Нормално, понеже празнуваме юбилей, нали? Както би казал писателят Никола Кесаровски: „Аргус” е наистина фантастично издателство, защото навършва едновременно и 10, и 80 години!”

Подсещаме се за първата аргуска книга на десетилетника. Бе пролет `93, имаше слънце, повече надежди и тогава пуснахме „Най-далечният бряг” на чародейката Урсула Ле Гуин. И макар във въпросния роман оня бряг да е взет в друг смисъл, ние използваме отправната точка, за да създадем своя си метафора. Нима Н. В. Фантастиката не тръгва от най-близкото, та да достигне и най-далечните брегове на времето, пространството, познанието? Дано в „Щурите хоризонти” пред вас откриете поне шепа златни песъчинки от този неугасим човешки стремеж...

__________________

* За справка виж библиографията на Ивайло Рунев. Поместена в десетина броя на списание „ФЕП” (1990–1991), засега тя е най-пълната по обхвата си у нас. Къде сте, днешни дръзновени историци на жанра? – Б. авт.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Сря Фев 22, 2012 12:09 pm

__________________

Той няма още трийсет години, когато написва тоя изящен опус – нещо средно между вълшебна приказка и иронично оцветена притча. И чудна работа: по-късно комай никога не го преиздава, сякаш го е забравил напълно или пък се е отказал от него. Но подобни парадокси при този маестро на словото има не един и два... Приятно четене!
__________________


Светослав МИНКОВ

СТЪКЛЕНАТА ГОРА

Някъде накрай света, отвъд моретата и планините, имало една чудна гора с червени стъклени дървета. Там преди милиарди години паднали от небето много звезди и от тия звезди някой изградил къщичка. В къщичката живеело едно момиче. Никой не бил виждал момичето, ала в приказките, които се разнасяли от уста в ухо за него, се казвало, че човек ослепявал от хубостта му. В неговите очи цъфтели малки сини цветя, а на усмихнатите му устни играел бял пламък, който изгарял сърцата на хората. Минавало времето, минавали дните, а приказките за това момиче се търкаляли като златни кълбета по широкия свят.
Най-хубавата приказка спряла на ухото на царския син от далечна земя. Една ранна утрин, когато слънцето целувало с първия си лъч цветята и бръмбарите, царският син разтворил вратата на бащиния си дворец и тръгнал да търси звездната къщичка.
Вървял три дена и три нощи. На четвъртия ден той стигнал пред стъклената гора. Една птичка подскачала върху червените кристални клони на едно дърво и пеела:
– Чик-чирик! Чик-чирик! Чик-чирик!
– Къде е къщичката, дето живее момичето с малките сини цветя в очите? – попитал царският син птичката.
– Хей там между дърветата! Чик-чирик! Чик-чирик! – изчуруликала птичката и хвръкнала.
И царският син влязъл в гората. Вървял, вървял, вървял, ала звездната къщичка се не виждала. Пред погледа му се простирала само безкрайна гора с червени стъклени дървета, които светели в лъчите на слънцето като горящи въглени. Най-сетне, изморен от дългия път, той седнал да си почине. Ала тъкмо седнал и пред нозете му изскочила една жаба.
– Крякакак! Крякакак! Крякакак! – изкрякала жабата и го погледнала право в очите.
– Близо ли е къщичката, дето живее момичето с белия пламък на устните? – попитал царският син жабата.
– Хей там между дърветата! Крякакак! Крякакак! – извикала жабата и се скрила в тревата.
И царският син тръгнал отново напред. Вървял, вървял, вървял, а звездната къщичка все още се не виждала.
– Ех – казал си царският син, – приказката трябва да е лъжа.
Ала едва казал това и между дърветата се показала една стара магьосница с грозно лице и с дълги като шипове зъби.
– Не – извикала магьосницата, като се приближила, – приказката не е лъжа. Дай ми едно хапче аспирин и аз ще те заведа веднага при звездната къщичка.
Очите на царския син светнали от радост. Той бръкнал в джоба си и извадил малка златна кутийка. Разтворил кутийката и подал на бабичката едно хапче аспирин.
А магьосницата била хремава и носът й приличал на морков. Тя глътнала аспирина, кихнала три пъти и казала:
– Ха сега, качи се на гърба ми!
И царският син се метнал мигом върху гърба на хремавата магьосница, уловил се здраво за раменете й и се понесъл като вятър през гората. Дълго, дълго пътувал той. Най-сетне, при залез слънце, в дъното на пламтящата стъклена гора се показала малката звездна къщичка.
Царският син скочил на земята и се огледал наоколо. Къщичката сияела като сребърен облак. Едно малко джудже с дълга бяла брада събирало пред вратата попадалите от дърветата тънки стъклени листа и си тананикало една весела песничка.
– Слушай, пусни царския син да влезе вътре! – казала магьосницата на джуджето и в същия миг малкото белобрадо човече разтворило вратата на звездната къщичка.
– Благодаря ти много! – извикал просълзен царският син, като се обърнал към старата магьосница. – За доброто, което ми стори, аз ще те възнаградя богато. Ето, вземи сега тая кутия сардели и малко швейцарско сирене, а по-късно, като се върна у дома, ще ти изпратя по мой човек и други подаръци.
И магьосницата се изгубила в гората, а царският син влязъл в звездната къщичка.


Изображение

Магьосницата: „Ммм, че вкусно било това сирене!”

– Почакай тук! – казало джуджето и поканило царския син в една малка зала, по четирите ъгли на която горели зелени петолъчни звезди. Сетне джуджето изчезнало и знатният гост останал сам в залата.
Такова великолепие царският син никога не бил виждал. Не бил виждал дори в бащиния си дворец, който се славел надлъж и нашир по света със своите чудни зали, обкичени със злато и скъпоценни камъни. Тук всеки предмет излъчвал някакво небесно вълшебство, очите сякаш сънували.
Ала най-прекрасно от всичко било момичето, което живеело в къщичката. То се явило пред царския син така, както се явяват само виденията – в един миг, като светкавичен лъч. Момичето застанало пред царския син и го погледнало с кротките си очи, в които цъфнали чудните сини цветя, а на устните му заиграла усмивка и пламнал белият пламък, що изгарял сърцето.
Тогава царският син паднал ничком пред него, заслепен от хубостта му, и дълго седял така, без да може да промълви нито дума.
Какво е станало по-нататък, ние не знаем, ала в приказките се разправя, че още същата вечер царският син и вълшебното момиче стоели, хванати подръка, пред прага на звездната къщичка и гледали далече някъде над върховете на червените стъклени дървета.
– Ще заповядам да изсекат тая гора и да уредят на това място едно образцово стопанство – говорел царският син.
– Ах, да – шепнело момичето. – Тогава ще си имаме и породисти кокошки, и саански кози. Ех, че хубаво ще бъде!
И наистина, още на следната година, голямата стъклена гора била изсечена и всички дървета продадени на търг в една далечна държава на другия край на земното кълбо. И върху тая обширна земя разцъфнал един богат чифлик с великолепни плодни дървета, с бръмчащи пчелни кошери и с модерни кокошарници, в които кудкудякали от сутрин до вечер хиляди тлъсти кокошчици от легхорнска порода. В чифлика идвал често на почивка младият цар, който не бил никой друг освен някогашният царски син. С него идвала и жена му, същата оная хубавица от малката звездна къщичка, за която не се разправяли вече никакви приказки.
За да свършим тая история, ще добавим накрая, че малкото белобрадо джудже станало царски генерал, а добрата магьосница от някогашната стъклена гора заживяла в двореца, където била на голяма почит. Там тя точела баклави и баници със спанак, пържела всяка сутрин на царя и на царицата чудесни мекици и макар че хремата продължавала да щипе носа й, тя не вземала вече никакъв аспирин, защото била много стара и имала слабо сърце.

Източник: Светослав Минков. – Къщата при последния фенер. Разкази. – София: Хемус, 1931.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пон Мар 05, 2012 1:59 pm

* * *

Пред нас лежи една тънка книжка с джобен формат и сиво-зелена корица. С изящно орнаментиран рисуван шрифт върху нея са отпечатани няколко реда: Ханс Хайнц Еверс – УЖАСЪТ – От немски Владимир Полянов. Най-долу е изписано, че това е рожба на книгоиздателство „Аргус”, която се появява на бял свят точно преди деветдесет години.

Но този Полянов (въобще да не се бърка с поета Димитър Полянов!) е бил не само преводач в „Аргус”. Заедно с приятеля си Светослав Минков той основава току-що споменатото издателство, където излизат и дебютните книги на двамата словомайстори фантасти – Минковата „Синята хризантема” и Поляновата „Смърт”.

За да отдадем макар и скромна почит на Владимир Полянов (1899–1988), днес ние пускаме един лъч към неговата личност посредством есето на

Г. К. КИРИЛОВ

ЕСЛИ ВРАГ НЕ СДАЕТСЯ

На едно място в дневника си Борис Делчев отбелязва:
„Сдържайки огорчението си, Полянов се оплака, че е премълчаван, и добави нещо, което не знаех.
– След девети септември – каза той – аз си подадох оставката, тогава бях директор на Народния театър, и отидох доброволец. Като запасен офицер взех участие в двете фази на войната. А това никъде не се отбелязва... И човек се пита защо, нима някой има полза от такова замълчаване!
Оттук минахме и към рекламите и премълчаванията на литературна основа – тема, която ни е занимавала и в миналото.

Направи ми впечатление една промяна в обстановката на Полянов: липсваше картината на Папазов [става дума за прочутия модернист Жорж Папазов, прекарал по-голямата част от живота си във Франция – б. ред.]. Оказа се, че била откупена от Националната галерия.
– Бях материално притеснен и я продадох. Оцениха я за 1500 лева, знам, че сумата е недостатъчна, но се съгласих.”

Нека уточним – разговорът е воден на 24 ноември 1979 г. Това е време, когато корифеите на Съюза на българските писатели си раздаваха контрактации и награди, издаваха си и си преиздаваха книгите, без да се вълнуват от това продават ли се или не; пътуваха по света, без да се питат откъде идват парите им за симпозиумите и писателските срещи, а из България уреждаха литературни десанти, които задължително биваха придружавани с контрактации и богати софри с местните партийни велможи; критиците ги разхваляваха по конгреси, конференции, в литературни и не само литературни издания, по радиото и телевизията. Те просто бяха се вживели в ролята си на живи класици.
А през това време осемдесетгодишният писател е принуден от всекидневието да продава на безценица картините си, за да свързва двата края и да се чуди защо е това премълчаване на литературния му труд. Макар че за последното той не може да не е бил наясно. Наясно сме и ние – генералното му разминаване с комунистическата идеология и с „единствено правилния метод” – социализма.


Изображение

Тази антология от 1983 година доказва, че диаболичната
фантастика не е зачеркната на сто процента



Но да видим откъде започва всичко...
От 23 до 26 септември 1945 г. в София е организирана Първата национална конференция на писателите в България. На нея основния доклад „Нашата съвременна литература и нейните задачи” прочита не както се полага председателят на съюза Константин Константинов, а партийният функционер Крум Кюлявков. Това е доклад, в който се заклеймяват такива фигури в нашата литература като д-р Кръстев, Боян Пенев, Владимир Василев, Борис Йоцов, Йордан Бадев и „бездарните писатели” като Димитър Талев и Фани Попова-Мутафова (и двамата изпитали „сладостите” на комунистическите концлагери и затвори) и на тяхно място се възхваляват имената на „активните борци против фашизма и капитализма като героя партизанин Веселин Георгиев, Лозан Стрелков, Христо Радевски, Орлин Василев, Людмил Стоянов, Андрей Гуляшки, Младен Исаев и др.”
Цитирам и откъс от доклада:
„Кого, защо и как чистихме ние (от СБП – б. м. Г. К. К.)? Най-първо очистихме тия, за които народният съд беше доказал, че са врагове на Отечествения фронт... Те бяха лишени от правото да бъдат членове на съюза, но остатъците от тяхната идеология, която насаждаха с упорство, не са достатъчно демаскирани.”
Няма да се спирам на верноподаническите изказвания на „активните борци като”, а и не само на техните. Но ще спомена един пасаж от словото на Орлин Василев, без да говоря за ничие скудоумие:
„Аз си спомням, когато настъпваха съветските армии насам, че отлагах непрекъснато операцията на синузита; ха да падне Харков, ха по-насам, ха по-насам! Друга – за зъбите си и др. Оказа се, че просто сме били свързани с мозъка и сърцето си с генералните щабове на германците и съюзниците до такава степен, че моята велика самостоятелна душа е била просто скопчена от обстановката, в която живея.”
На този фон ето как звучи малка част от изказването на Владимир Полянов:
„Да се служи на идея е възвишено и благородно. Но да вярваш сляпо, че твоята идея единствено изчерпва всички възможности на живота и неговото настоящо и бъдещо развитие, да не питаеш никаква търпимост към идеите на другите и да ги пращаш на кладата или в затвора, е ограниченост. На тази ограниченост почиват фанатизмът и сектантството, най-опасното пленничество във властта на идеята.
Културният човек с вечно търсещия фаустовски дух не може да бъде сектант.”

И по-нататък:
„Бъди човечен, обичай света и хората. Бъди верен на света и човечеството. Не заключвай душата си в догмата на партията.”
Веднага обаче последва заклеймяване, произнесено сякаш не от човек, претендиращ да нарича себе си български писател, а от съветски чекист или нашенски негов събрат:
„За г-н Владимир Полянов може да се каже с баналната пословица, че нищо старо не е забравил и нищо ново не е научил. Аз не мога да си обясня високомерния аристократизъм в тона на това изказване, но още повече ме учудва пълната липса на историческо отношение към нещата и каквато и да е човешка правда на думите му... Най-големият хуманист на нашето време – Максим Горки, казва: „Если враг не сдается, его унищожают.”
Необходими ли са повече думи?

Източник:
Г. К. Кирилов. – Златно палто за Серафим. Есета. – София: Работилница за книжнина „Васил Станилов”, 2004.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пет Мар 16, 2012 6:15 pm

☼ Мистър Хърбърт Уелс използва машина на времетo; пан Станислав Лем – хроноциклет; ами ние, българите? Може би... аргусоплан? Многоместен и бърз, който може да се движи съвсем свободно в обхвата от сто, че и малко повече години. Ето, сега нагласяваме ярко светещия му летомер на ХХ век и търсим там годината 1997...

ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ПОГЛЕД

Светослав НИКОЛОВ е журналист, писател с няколко награди за фантастика, един от основателите и собствениците на издателство „Аргус”. Поводът за срещата ни е първият юбилей на фирмата, в която Светослав работи с висок професионализъм и наистина „фантастично” себеотдаване.

– Господин Николов, днес „Аргус” навършва пет години от създаването си – малко или много е това?

– Във времето, в което живеем, пет години са страшно много. Спомнете си колко лъскави банки фалираха, колко „велики” бизнесмени се сгромолясаха... А нашето скромно издателство оцеля – навярно заради привързаността към стойности, по-непреходни от славата и парите.

– Сигурно не всички знаят откъде идва името на вашата фирма, отличена с националната ни награда за добро въображение „Гравитон”?

– „Аргус” се е наричало първото издателство за фантастика в България, създадено през 1922 година от двама големи писатели: Светослав Минков и Владимир Полянов, за съжаление просъществувало твърде кратко. Ако те сега ни гледат и слушат отнякъде, бих искал да им кажа, че в по-тежки моменти неведнъж сме усещали духовната им подкрепа. Ето защо мисля, че този юбилей е и техен.

– Рекламното послание на „Аргус” гласи: „Повече от един поглед”. Бихте ли го разтълкували по-подробно?

– Вероятно знаете, че митичният Аргус е бил исполин с множество очи, назначен да охранява Ио, любовница на Зевс. Това обаче не му помогнало и след като намерил своята смърт от ръката на бог Хермес, неговите зеници се превърнали в звезди, а самият гигант – в символ на звездното небе... Тъй е според древногръцките легенди. Що се отнася до рекламното ни послание, то може да се тълкува в няколко посоки. Първо – като внимателно обмислена издателска политика, тоест избор на автори и книги, които са достатъчно емблематични за процесите в днешната фантастика. Второ – като запълване на онези сериозни празнини в популяризирането на жанра у нас, оформили се поради идеологически, комерсиални и прочие фактори. Не мога да си представя, че истинският почитател би прескочил сагата за Дюна, да речем, или „роботската” и „фондационната” серии на Азимов. Това са жалони, без които е немислимо пълноценното възприемане на такива ярки съвременни писатели като Дан Симънс например. И трето – в посланието ни е закодирано желание да разширим географския диапазон, защото хубава фантастика се пише не само зад океана...


Изображение

Франк Хърбърт е сред любимите преводни автори на ИК „Аргус”


– Ще издавате ли скоро европейски (и, разбира се, български) фантасти?

– Ние и досега сме публикували европейци: Рони-старши, Станислав Лем, Серж Брюсоло, Джон Брънър. Но, за добро или лошо, пазарният интерес към американската литература е все още прекалено силен. Впрочем същото важи за киното и за ред други области на живота. Искам да подчертая, че това в никакъв случай не е нелогично, поне що се отнася до нашия жанр. Жалкото е друго – вторачени в една посока, не пропускаме ли твърде много от онова, което става около нас? Нищо чудно някой ден да проумеем, че отново ще трябва да наваксваме... Естествено имаме сериозни планове и спрямо българските автори. Ала за да се превърнат в реалност, мисля, че е редно да се случат най-малко две неща: обществото, пък и държавата да променят високомерното си поведение към тях и действително да ги подкрепят. А самите писатели да осъзнаят, че времето на езоповския език – този на страха, на политическите недомлъвки – е безвъзвратно отминало. Защото, макар и велик баснописец, Езоп е бил роб.

– И накрая: смятате ли, че книгите ще оцелеят в жестоката конкуренция с електронните медии?

– Не мисля, че между тях съществува подобна „жестока конкуренция”, понеже те си съжителстват що-годе спокойно вече няколко десетилетия. В последна сметка това са принципно различни начини за възприемане на изкуството. Голямата опасност според мен идва от друга посока – от т.нар. електронни книги. Те притежават много по-сериозни познавателни възможности и гъвкавост в сравнение с хартиените си „колеги”. И нищо чудно в бъдеще да ги изместят. Какво пък, забравихме ли, че преди векове се е писало върху камък, пергамент, кожа? Така че, преди това възможно бъдеще да е почукало на вратата ни, да издаваме колкото се може и по-хубаво! И да четем.

Интервюто взе: Сандро ГЕОРГИЕВ

Първа публикация във: вестник „Гимназист”, брой 40/1997 г.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Вто Апр 17, 2012 9:11 am

Чавдар Мутафов (1889–1954) е сред най-оригиналните ни белетристи, които и днес не са загубили своето значение. Той е диаболик, дръзновен майстор на разказа, романист и есеист... но това е друга тема.

Чавдар Мутафов се изявява и като преводач от немски и френски. Между неговите преводи фигурира „Из дневника на едно портокалено дърво” от Ханс Хайнц Еверс, също диаболик. Тази тънка книжка, излязла през 1925 година в София, е № 2 от „Галерия на фантастите” – първата в света (!) библиотечна поредица за фантастикa – с основатели и редактори Светослав Минков и Владимир Полянов. Но... и това е друга тема.

Инак Мутафов и неговата съпруга Фани живеят и учат в Мюнхен през първата половина на 20-те години – тогава там следва и бъдещият автор на „Дамата с рентгеновите очи”. Да, да, тъкмо към онова време се връщаме за малко чрез перото на

Фани ПОПОВА-МУТАФОВА

ИСКРИЦИ ОТ МЛАДОСТТА

Внучката ми върти копчето на радиото. Но тя знае, че винаги – щом чуе една песен – аз ще кажа: стой. И сама престава да дири повече.

Слушам чудната песен и пред затворените ми клепачи изниква позната картина. В малката студентска стая висок, слаб младеж с лице като слонова кост и коси, черни като гарваново крило, свири на пианото. Той налучква с два пръста познатата мелодия и я повтаря до безкрай:

Очи чëрние, очи жгучие...
– – – – – – –
как люблю я вас...


Поглеждам двете девойки, които внимателно четат нещо, задълбочени в някакви дебели томове. Едната е слаба и висока, другата по-дребна и закръглена. И двете имат черни очи. Ала аз знам защо се усмихва по-дребната. Защото мелодията се свири за нея. Това е едничкият начин, по който двадесет и една годишният момък обясняваше чувствата си към хубавата студентка по литература. Беше 1923 година. От България бяха дошли мнозина българи да следват в Мюнхен, привлечени от обезценяването на марката. В някои пансиони се бяхме събрали по няколко българи. Но всекидневното ни сборище беше прочутото кафене „Щефани“. Всяка вечер човек можеше да види около една маса Николай Лилиев, Дечко Узунов, д-р Никола Михов, Иван Пенков, Славка Славейкова, Маша Узунова, Владимир Полянов. Понякога идваха пришълци от други градове, Димитър Ненов, Георги Манафов прескачаха от Дрезден да се видят с приятелите си, други минаваха през Мюнхен за къс престой на път за другаде, като Симеон Радев и жена му, Елисавета Багряна, София Величкова-Канташ. Изобщо кафене „Щефани“ се огласяваше от български говор и напомняше сладкарница „Цар Освободител“ в София. Венедикт Бобчевски и Светослав Минков живееха в една квартира.

Колкото единият беше приказлив, толкова другият – мълчалив. И ако в шумните разговори около масата на Николай Лилиев най-високо се извисяваше гласът на Бобчевски, който следваше диригентство и все обещаваше, че ще покани всички на премиерата на „Летящият холандец“, когато го дирижира в София, гласа на Гарвана никой не го беше чул. Освен когато се похвалеше, че е ходил на гости на Майринк или си е купил ликьор с отровнозелен цвят. Наричахме го Гарван, защото имаше профил, напомнящ птицата на Едгар По, защото имаше антрацитеночерни коси и защото наклонността му към диаболичната тематика увличаше и нас, като ни караше във всяко нещо да виждаме някаква загадка.


Изображение


На снимката: чудесният диаболик Ханс Хайнц Еверс


В кафене „Щефани“ един странен посетител правеше всички ни да се заглеждаме с недоумение в чудатото му държане. Той идваше винаги в точно определено време, сядаше сам край една отдалечена масичка, изваждаше от една чанта многобройни тесни ивици хартия, поръчваше си чашка с някакво питие, почваше бързо и внимателно да изписва листчетата със ситния си почерк, да ги отхвърля настрани, докато ги изпише докрай, а после, без да промълви с някого нито дума, прибираше написаното в чантата си и си отиваше. Това правеше особено впечатление на Гарвана. Той се опита да отгатне тайната на загадъчния посетител, който изпълваше листовете с цифри, а пепелницата – с огромен куп угарки. Не знам как можа да спечели доверието му и се сприятели с него.

Плод на това приятелство бе разказът „Къщата при последния фенер“, отпечатан през 1930 година. А последицата от постоянното слушане на балалайките, с които един руски оркестър придружаваше някои прочути романси, беше, че хубавите черни очи на студентката караха понякога Гарвана да пълни с купища угарки пепелницата си, когато девойката закъсняваше за уречената среща. Все пак романсът завърши с едно венчално свидетелство.

Но когато златната марка сложи край на фантастичната игра на хартиените билиони и трилиони, в Мюнхен останаха само тия, които бяха дошли с твърдото решение да вземат диплома. Пансион „Суснер“ събра остатъците на компанията от „Щефани“. Аз и Чавдар имахме една стаичка в горния етаж, Светослав Минков и Иван Пенков си взеха обща стая в партера. За по-лесно влизаха и излизаха през прозореца. Лилиев продължи да си пие кафето заедно с нас, намаления състав, около малката ни масичка. Ала немотията съвсем не намали доброто ни настроение. Между един колет и друг ние все пак отделяхме от парите за храна и учебници и не пропущахме нито едно театрално или музикално събитие, макар и правостоящи. А Гарвана си пропиляваше и последната пара, за да направи някакъв рядък подарък. Рядък поради изтънчения вкус, с който бе избран. Припомних му това, когато четиридесет години по-късно той ми беше редактор на третото издание, което „Български писател“ направи на „Дъщерята на Калояна“. Бях в дома му на улица „Вишнева“, подреден все така с рядък вкус, пиехме кафе, както някога в „Щефани“, спомняхме си безброй весели случки, много от които намирах отразени в прекрасните му разкази.

Но най-много се смяхме, когато напомних, че дължа на неговото изтънчено естетическо чувство своята бронхиална астма.

В Мюнхен бях пристигнала с ученическото си палто. Ала влажният климат на баварската столица искаше нова зимна дреха. Тогава Чавдар бе казал:

– Ще извикаме за „арбитер елеганциарум“ и Гарвана.

Обикаляхме магазините с конфекция, разсъждавахме, спорихме, избирахме. Най накрая ме убедиха, че няма да намеря по-хубаво, по-изящно нещо от едно палто, което и двамата одобриха с единодушен възторг. Тънко тъмносиньо сукно, подплата от сива коприна, яка от пухкава сива кожа, краят на ръкавите поръбен с оранжево-червена ивица. Към това елегантно манто избрахме шапка от сиво кадифе с оранжево-червени панделки.

Обаче и тримата не забелязахме, че дрехата е пролетна и не топли, когато вали сняг. Бяхме опиянени от съчетанието на тоновете. А то беше най-важното.

Така го помня младия Светослав Минков. Мълчалив, затворен, деликатен и стеснителен, с безподобно изящен хумор и добродушна ирония. Ала с точно око, от което нищо не убягва, нито хубавото, нито грозното. Влюбен до смърт в красивото съчетание на багри, на звуци, на ухания. Тази красота, която по-късно той щедро разля в многобройните си творби, отразили с рядък сарказъм и недъзите на нашето време.

Източник: Авторски колектив. – Димитър Талев,
Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на
съвременниците си. – София: Български писател, 1973.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот bogdanov » Вто Апр 17, 2012 11:36 am

Благодаря за статиите, които пускаш тук. Чета ги с удоволствие.
bogdanov
 
Мнения: 797
Регистриран на: Пон Мар 01, 2010 9:21 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пет Апр 20, 2012 5:37 pm

И аз благодаря – за горните добри думи.
Продължавам да си имам поне две наум: а/ че вчерашната (а даже и онзиденшната) фантастика също може да бъде много интересна; и б/ че нашата, родната, българската фантастика е доста разнообразна и не всички нейни върхове са непременно с днешна дата...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пет Апр 27, 2012 10:06 am

В м е с т о ● и н т е р м е д и я

Светослав МИНКОВ

ЕПИГРАМА ЗА ДРУГАРИ ДВАМА

На Ламар

Те месеци наред очакваха французка виза
и всеки ден се стягаха да тръгнат за Париж,
ала, изглежда, нямаха пред Ке Д’Орсе * престиж,
макар че в Лувъра за тях тъжеше Монна Лиза.

В несбъднато очакване животът се изниза –
валеше дъжд и сняг, паспортите жълтееха,
а двамата другари тъй си и старееха,
докато най-подир
заминаха за оня свят и без французка виза.

23 октомври 1956 година

● ● ●

А сега чуйте (или по-скоро: вижте) историята на тази епиграма, разказана от писателя Божидар Божилов, който я публикува в списание „Пламък” в края на 1966-а:
„Преди десетина години Светослав Минков и близкият му приятел Ламар направиха опит да „прескочат” до Париж, но им беше отказана виза. Когато една вечер излизахме заедно от Клуба на журналистите, Минков бръкна в портфейла си и внимателно извади някакво листче.
– Написах едно „стихотворение”. Прочети го! Ако ти хареса, отпечатай го, но с малко закъснение, тоест само когато действително замина „без виза” за оня свят.
– Стихотворение!
– А да не мислиш, че само вие, поетите, можете да пишете стихотворения. Каралийчев започна като поет, защо пък аз да не завърша? Подготвям се вече за „поетичен край”, имам към десетина такива „парчета”. Дано да не ги скъсам преди „голямото пътуване”. – Той се усмихваше с тихо, стеснително изкривяване на устните.
Пред изследователите на писменото му наследство остава задачата да открият тия поетично-сатирични творби **, ако не са били унищожени от автора им...”
__________________

* Сиреч френското Министерство на външните работи. – Б. фор.
** Още на другия ден след погребението на писателя (през ноември 1966), в дома му нахълтват двама служители на ДС и прибират в чувал ръкописите на Светослав Минков. „Естествено” следите на този чувал се загубват из лабиринта на бог Хронос... – Б. фор.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пон Май 28, 2012 11:34 am

* * *

Александър КАРАПАНЧЕВ

ХУДОЖНИЦИТЕ ОТ КРЪГА „АРГУС”

Пръв измежду всички го е рисувал „баща” му – древният грък. Ползвайки се от експресивната техника на черно- или червенофигурната вазопис, елините са го изобразявали по хълбоците на амфори и кратери за вино. От тези портрети ни гледа снажен брадат пастир или само отрязаната му глава с многобройните очи. Поглед, идващ от дълбините на времето, подобен на дълго пътували звездни лъчи!

Той неведнъж е бил пресъздаван и в дъгоцветните римски стенописи, из средновековни митографски писания, в ренесансови картини. По-натам темата не се разработва чак с такъв блясък и проникновение, ала не изчезва напълно като сюжет. За това са се погрижили колосите Рубенс и Веласкес, които „изтръгват” от легендата живи жанрови сцени. Питер Паул Рубенс се връща още един път към мотива, за да се спре на онзи миг, когато богиня Хера пренася очите на пастиря върху пауновата опашка. И отново сме облъчени от пъстра светлина, струяща от потайната глъбина на хилядолетията...

Минават няколко века и ето че през 1922 година неговото име започва да се появява по книгите на младо българско издателство. Но за кого всъщност говорим тук? Разбира се, за самия Аргус – великан от прекрасните старогръцки митове, въоръжен с четири, сто или пък безчет очи (от нас зависи кой вариант ще си изберем). След Хера в играта се намесват и други поетични души, които превръщат тъй окатия Аргус в символ на звездното небе. Що се отнася до току-що споменатото издателство, познавачите уверяват, че то е първото у нас и по света, посветило се изцяло на Нейно великолепие Фантастиката.

Интересни са тия тънки, малки почти като ученически бележник книжки – сега реликви и библиофилски деликатес. От сборника „Ужасът” на Х. Х. Еверс научаваме, че „офисът” на издателя се е помещавал на адрес: София, Алабинска 19, а кориците са рисувани от един художник, до чийто портрет най-редовно се докосват милиони българи. Изящният му облик в цвят бордо е отпечатан вляво, докато встрани, изписани със зелено и виненочервено мастило, се четат думите му „За мене всичко това е чудо...” Наоколо има холограмна лента, напомняща поточе от шарени пайети; включени са воден знак, осигурителна метална нишка и други банкови атрибути.

Вече се досетихте, нали? Става реч за нашия голям живописец, график, декоратор Иван Милев (1897–1927). В краткия си живот той е намерил време и вдъхновение да оформя книгите на първото издателство „Аргус”. Да обогатява световете на автори като Светослав Минков, Владимир Полянов или Едгар По, да прави специални шрифтове и винетки, да... Същият този майстор е изобразен върху актуалната банкнота от пет лева, влязла в употреба след деноминацията през юли ’99.

Без да разнищваме неговата съдба, наситена с много надежди и скърби, ние ще се спрем само на въпроса – а фантаст ли е Иван Милев? Ако надникнем в отзивите за необикновената му личност, можем да си съставим цяла колекция на тая тема: художник с най-щедро въображение; нестихваща фантазия, широка и тъй комбинативна; свежа, народностна фантастика; необуздана багрена изобретателност... Към любимия ни жанр спадат Милевите картини „Композиция” (където Смъртта смъква розовата си карнавална маска), „Змейова сватба”, „Конете на свети Илия”, „Майчина любов”, „Крали Марко” – не е нужно да изреждаме всичко, засипвайки текста с дъжд от кавички.


Изображение

Иван Милев: автопортрет (1920 година)


Естествено това не означава, че рисувачът на първия „Аргус” е някакъв неоценен предтеча на Джим Бърнс например. Не, претопил множество влияния в ярка собствена сплав, Ив. М. успява да даде мощен отпор на делничната скучност. Той е вдъхновен визионер, изявил се с дързък декоративен (на места фентъзи) стил и огромна смелост пред Непознатото. Може би тъкмо тази му универсалност е „натежала”, когато в БНБ са избирали лице за бъдещата ни петолевка...

Ала бързеят на времето няма почивен ден. Създадено през 1922-ра, издателство „Аргус” процъфтява кратко и фалира към края на същата година. Навярно търговският бог Хермес му е отрязал главата, което се случва и в легендата. Изтичат точно седем десетилетия, докато шепа софийски литератори се сещат за него и отново събуждат за живот името на старогръцкия великан. Още в книга № 001 на младата фирма участва роден график – Камо, както предпочита да нарича себе си Камен Атанасов. Досега той е имал неизменно творческо присъствие при нас, защитено с дузини толкова убедителни и артистични портрети на фантасти от цял свят. От тая есен обаче Камо се установи в САЩ, овакантявайки поле за не по-малко способното перо на господин... впрочем сами ще разберете кой, ако погледнете в копирайтите или издателското каре.*

_________________
* Този очерк излезе за първи път през 2000 година (в романа на Робърт Асприн „Митична бъркотия”), когато с портретите в книжовната ни поредица се залови Калин Николов. – Б. авт.

Е, хубаво, ами после, ще запитате вие? После хорото на нашите български корици се поведе от живописеца и музиканта Емил Вълев, завършил Художествената академия в Париж. След Емил дойде „ерата” на Момчил Митев, който улови сякаш с вълшебен окуляр световете на Реката и Хайнлайновата Луна, на Дюна, Агуасул и Хейн, на фантастичната Майка Земя или кралство Девери... Неговата тъй раздвижена версия към „Беглец по острието” изненада гостите на Еврокон ’94, които се чудеха: „Я кажете, от чий западен албум взехте тази модерна картинка?” Отговорът на загадката бе прост – ние (за разлика от мнозина колеги у нас!) избягваме чуждите рисувачи, а пък Момчил е щедро надарен от феята на изобразителното изкуство.

В същия кръг на художници няма начин да подминем и Пламен Аврамов, носител на наградите „Гравитон” плюс „Еврокон”, създал библиотечното ни оформление за преводна фантастика. Ако човек гледа по-дълго елегантния му запазен шрифт, би могъл да съзре в думичката АРГУС извивките на кораба „Арго”, поел в търсене на златното руно, да усети летежа на презморски птици или „да пипне” стабилизаторите на космическа ракета, готова да се понесе към тайните на Вселената...

Ние не се отказваме да работим с нови за нас майстори на визуалната магия. Неочаквани зрителни, но и зрелищни ъгли; неразкрити до момента възможности на четката, палитрата или компютъра; допълнителни пътечки към необята на въображението – всички те са добре дошли! Че не сме някаква там „каста”, свидетелстват също проявилите се по кориците и страниците ни Димитър Стоянов-Димо, Петър Станимиров, Кольо Карамфилов и други таланти (ех, сърце не ни даде да използваме онова накълцано „и др.”, толкоз обикнато от бързописните журналисти).

Съпътствани от разни имена и почерци, най-после стигаме до момчето от Просена. Що е то, кое момче, какво искаме да кажем? Нека преглътнем риторичните питанки и спокойно да отделим място за тийнейджъра, обогатил този роман със своите илюстрации. Веднага ще уточним: те не са поръчани, а ги включихме тук по асоциативен път. Което не омаловажава нито тяхната стойност, нито симбиозата им с епоса на Асприн.

Сега – скок на североизток. Димитър Й. Лазаров, чиито осем рисунки навярно вече сте разгледали, е русенец по рождение и днес живее в село Просена. Оттам най-редовно прихожда до СОУ „Христо Ботев” – Русе, където учи в десети клас. Току-виж някой заявил, че неговите творби в „Митична бъркотия” представляват салата или (казано по-нежно) коктейл от приказки, книги-игри, филми и компютърни занимавки. Друг би добавил, че нейде подражава на комиксовия стил, докато трети познавач ще... Очи и виждания, разбира се, много като при гиганта Аргус.

Две неща ни се струват сигурни: Дим. Л. обича фентъзито и умее да го рисува чисто, с усет за Вълшебствата на света. Може би накрая е уместно да припомним, че първата си изложба Иван Милев прави, когато е... едва 16-годишен. На същата възраст и нашият тийнейджър илюстратор излиза за сефте пред по-широка публика, подреждайки 30 графики в регионалната библиотека „Любен Каравелов”. Дали това е елементарно съвпадение, или в него се спотайват някакви бъдещи успехи? „Ние се издигаме само на тези кули, които можем сами да си построим”, както е писал един поет.

* * *

Добавка с днешна дата. В последвалите аргуски години особено плодовито се изявиха Димитър Стоянов-Димо и Калин Николов – и двамата номинирани неведнъж за международната награда „Еврокон”, но, уви, останали на една ръка разстояние от нея.

Неуморимият и атрактивен Димо направи десетки корици & стотици илюстрации към наши книги във фантастичния, в криминалния и в т.нар. съвременен жанр (на новобългарски – мейнстрийм)... Не по-малко енергичен и артистичен от колегата си, Калин се концентрира предимно в графиката: да си спомним великолепната му корица на „Скитащи думи” от Йордан Радичков или неговите тъй изящни рисунки в томчето „Писма” на Атанас Далчев...

С много добри думи трябва да споменем и Ивайло Петров-Ив, наш сътрудник още от периода на преводната ни поредица „Фантастика”. Женските портрети на Ив, които така умело, вълнуващо и пъстробагрено съчетават модерното с класическото, украсяват редица съвременни книги и „Аргус” неслучайно издаде негов самостоятелен албум („Присъствие. Докосване. Разкриване”)...


Изображение

Сборник с интервюта (2003 година).
Художник на корицата: Калин Николов
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Вто Май 29, 2012 4:03 pm

☼ Нека отдадем още почит на художника Иван Милев, който преди 90 години рисува кориците на „АРГУС” – първото в света издателство, специализирано за фантастика.

През земята мина болярин – богат, самонадеян и смел.
Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забра-
вени прадеди: девет ковани сандъка с одежди, везани
със злато и слънце, девет чимширови ракли с нанизи,
топени в баграта на първата дъга, една златокована
ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на Ко-
ралово море, и едно неспокойно сърце... Тъй би трябва-
ло да почва приказката за Иван Милев, ако някой поис-
ка да пише приказка за него.
С и р а к С к и т н и к


Илия Бешков: ЗА ИВАН МИЛЕВ

[...] Милев носеше балтон, тъкан и шит от майка му, който наричаше „сандък”. Той беше в Италия, а искаше да купи овни на баща си, да бронзира витите им рога и да къноса челата им. Бледен и слаб под италианското слънце, Милев виждаше влюбено баща си как води овните из казанлъшките долини – не виждаше нито Цезар, нито Вергилий, нито Данте, нито папското могъщество. Той се боеше да не изпълзи и го ухапе някоя „зъймя” из тоя „камънак” – статуи, бюстове и паметници от карарски мрамор. Той беше бледен, смешно зле облечен, но блянът и скръбта му по родината ни внушаваха чиста печал и дълбока почит... Някаква правда като аура обвиваше слабото му безрадостно тяло. Той сам приличаше в лицето на хубав къдрав овен, а в красотата на очите му имаше агнешка невинност и жертвеност.

Той не живя дълго.

Не много късно ние понесохме в ковчега младото му тяло, разплакани и усмихнати, а лекият ветрец играеше с русите къдрици по умното му чело. Погребахме го. Останахме без него. Скръбта ни беше хубава, както е хубаво всичко у младия човек.

Милев рисуваше по най-странен начин: съставяше композиции от ритъма на своите видения – жени, майки, моми, които идват в българския дом да го украсят, да поплачат, да ни покажат своята величава скръб, да отменят самотата на мъжа и да възвисят и пречистят копнежите му. Самият дом е съграден не от ръката и теслата на зидаря, а от многообразния, невеществен материал, с който са изградени приказката и сънят. Багрите не са спектралното разлагане на слънчевата светлина, а сгъстените и разредени състояния на скръбта и радостта. Тия цветове се излъчват или от мъчителната скръб, или от възкръсващата радост.


Изображение

„Светогорска легенда” (1926), картина от Иван Милев


Безспорно народната песен, чистата лирика на някои наши поети и музикалният ритъм съставят почти изцяло Милевото изобразително творчество. Ние напразно ще търсим в него пластични и пространствени разрешения, овеществяване на формата и обема. Милев живя, и то твърде кратко време, извън тия измерения. Той беше като риба на сухо, която по чудо продума и пропя по-хубаво от птица.

Кому е нужна тая песен и това бленуващо изкуство – аз не зная. Човекът е усвоил навика да задоволява по-основни и остри нужди и тоя навик като всеки навик не може да бъде оспорен безнаказано. Аз не преценявам Милевото творчество, а само го обяснявам.

Ние живеехме заедно. На две крачки от него, на другото легло, аз рисувах безпощадни карикатури, които той поглеждаше с невинно учудване, аз пък – не зная защо – плачех от умиление пред неговите работи.

Милев винаги започваше с приказката на своя живот. Той смяташе живота си за приказка, която подхващаше по най-различен начин и никога не завършваше. Тая приказка не съдържаше неговата бедна, ограничена делничност, а беше като оная мараня, която земята изпуска, огряна от далечното слънце.

23 декември 1956 година

☼ И з т о ч н и к: Иван Милев (1897–1927). – Студия от Ружа Маринска. – Национална художествена галерия: София, 1997.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Чет Юни 14, 2012 2:40 pm

■ Неговите пътешествия в Страната на Приказките са многобройни и твърде плодотворни. Владеейки отлично руски и немски език, той превежда целия Ханс Кристиан Андерсен – това става преди 9.ІХ.1944. По-късно подбира и майсторски преразказва „Приказките на Шехеразада”.

Но докато се занимава с тези световни шедьоври, той създава и собствени – също доста интересни! – приказни истории... Нека сега се спрем на една от тях, която, кой знае защо, не се включва в множеството му авторски книги.


Светослав МИНКОВ

ВСЕКИ С КЪСМЕТА СИ

Живееше някога беден дървар, който нямаше нищо друго освен една остра брадва и едно старо магаре. От сутрин до вечер сечеше сиромахът дърва и едва изкарваше хляба си. Дотегнала му беше сиромашията, дотегнал му беше и животът.
Веднъж дърварят нарами брадвата си, качи се на магарето и, както всеки божи ден, тръгна към гората за дърва.
Из пътя го срещна един човек.
– Помози бог! – рече човекът.
– Дал ти бог добро! – отвърна дърварят.
– Накъде?
– Отивам в гората за дърва. Ами ти накъде си се запътил?
– Тръгнал съм да си търся късмета.
– Късмета ли? – извика дърварят и скочи от магарето. – Да дойда тогава с теб? И аз цял живот си търся късмета и още не съм го намерил. Може така по-лесно да го намеря, като го търсим двамата заедно.
– Добре – съгласи се непознатият и двамата станаха побратими.
Дърварят захвърли брадвата, заряза магарето си насред пътя и замина с човека, който беше тръгнал да си търси късмета.
Привечер те срещнаха един старец с дълга бяла брада.
– Хей, дядо! – извика дърварят. – Можеш ли ни каза де се крие късметът на хората?
Старецът се спря, изгледа двамината пътника от главата до петите и рече:
– Виждате ли оная планина отсреща? Там живее магьосницата, която пази хорския късмет. Идете при нея, тя ще ви помогне!
И двамата побратими се запътиха към голямата планина, която се издигаше като страхотно чудовище в далечината.
Когато стигнаха там, пред тях се изпречи мигом къщата на старата магьосница. Една малка къщица с тесни прозорчета, в които блещукаше светлина.
Дърварят похлопа на вратата и още преди да чуе някакъв отговор, влезе вътре. След него влезе и неговият побратим. Магьосницата седеше край огнището и плетеше чорап. Пред нозете й лежеше черна котка, примигваше с едно око и мъркаше. В жарта на огнището клокочеше малко чайниче и капачето му подскачаше като живо.
Щом влязоха гостите, магьосницата се сепна, остави чорапа на земята и се изправи на нозете си. Па като наведе глава, погледна над очилата си двамината скитника и попита:
– Какво ви носи насам по това време?
– Ех, бабо! – въздъхна другарят на дърваря и пристъпи напред. – Носи ни теглото. Ето, цял живот си блъскаме главата за парче хляб, дето се казва, и пак бял ден не можем да видим. Стори ни добро, бабо, кажи ни де е късметът ни, та да заживеем и ние като хората!


Изображение

„Детските му книги също са в една особена стилистика –
уж писани за деца, но с послание и към възрастните...”



– Всеки с късмета си! Всеки с късмета си! – избъбри бабичката, приближи се до огнището и дигна капачето на малкото чайниче. А вътре в чайничето подскачаше едно мъничко човече с червена шапчица и пееше, като повтаряше думите на магьосницата:
– Тра-ла-ла, всеки с късмета си! Тра-ла-ла, всеки с късмета си!
– Цял товар дърва от мене имаш за зимата, бабо, ако ни кажеш де е скрит късметът ни – рече дърварят.
– Добре, така да бъде! – извика магьосницата и захлупи отново чайничето. – Малко късно идете, ала няма що – добри хора ми изглеждате. Елате сега да ви покажа пещерата, дето е заключен късметът ви!
И магьосницата заведе двамата побратими пред една голяма пещера със златна врата. На дръжката на тая врата беше кацнал огнен гълъб. От разперените му криле течеше светлина.
– Къш! – извика магьосницата и огненият гълъб литна и се изгуби в мрачината като падаща звезда.
В същия миг златната врата се отвори и двамата скитника се смръзнаха на местата си. Пред тях, в пещерата, стояха две чудно хубави коли – всяка една с по два хвъркати бели коня, които дълбаеха нетърпеливо земята с копитата си и чакаха да потеглят на път.
– Ето – каза магьосницата, – в тия затворени коли е скрит късметът на всеки едного от вас. Вървете си със здраве у дома и вижте там какво има в колите! Само помнете едно: ако искате да видите късмета си, преди да сте стигнали вкъщи, ще изгубите всичко. Такава е магията!
Двамата побратими се сбогуваха със старата магьосница и всеки от тях се качи отпред на своята кола.
– Ще се видим ли пак някога? – попита дърварят другаря си.
– Кой знае – отвърна другият. – Светът е широк и пътищата са безбройни.
Сетне дърварят удари белоснежните коне и замина на изток, а неговият побратим – на запад.
Когато стигна у дома си, щастливият дървар слезе от колата и отвори с трепереща ръка нейната вратичка.
Чу се силен рев и дърварят отскочи назад.
От колата излезе послушното старо магаре, което дълги години наред беше носило на гърба си дърва от гората и което неговият господар бе оставил насред пътя, когато тръгна да си търси късмета. Сега върху самара на доброто животно стоеше окачена и острата брадва, с която дърварят изкарваше хляба си. Брадвата гореше с ослепителен блясък в лъчите на слънцето, изкована сякаш от злато.
– Това ли е то късметът ми? – рече учудено на себе си бедният дървар и подири с очи колата с хвъркатите коне.
Но колата беше изчезнала.
А в това време старата магьосница седеше в своята къщица горе на планината, плетеше чорапа си и слушаше усмихната малкото чудно човече, което подскачаше в чайничето на огнището и пееше:
– Тра-ла-ла, всеки с късмета си! Тра-ла-ла, всеки с късмета си!

■ Източник: Светослав Минков. – Захарното момиче. Приказки. – София: Хемус, 1935.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот Mandor » Пет Юни 15, 2012 8:05 am

alexandrit написа:■ Източник: Светослав Минков. – Захарното момиче. Приказки. – София: Хемус, 1935.
За „архивистите“ — ето цялата книжка. Препратката ще е активна до 19-и юни включително.
Mandor
 
Мнения: 151
Регистриран на: Сря Яну 29, 2003 12:28 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пет Юни 29, 2012 4:18 pm

НЕКА уточним, че текстът по-долу всъщност е откъс от инак
обширния „Спомен за Светослав Минков”, поместен най-напред
в книгата „Срещи по дългия път” (София, Български писател, 1988).
Не е безинтересно да припомним и че нейният автор Владимир
Полянов е имал дългогодишно приятелство с маестро Минков,
на когото дори става кум при първия му брак...


Владимир ПОЛЯНОВ

М е м о а р н а ● и м п р е с и я

КРЪСТНИКЪТ НА „АРГУС”

През тия години българският разказ беше преситен от темите из селския живот и народен бит. Автори като Страшимиров, Стаматов, Добри Немиров, Димитър Шишманов и др. излизаха от тоя кръг тематично, но не и с нещо ново, както ни се струваше, в стила на разказването и в духа на изграждането на разказа. Увлекателни явления за нас, младите, бяха Николай Райнов, Георги Райчев, Чавдар Мутафов, които майсторски свързваха темата с един по-нов, по-задълбочен и експресивен начин на разказване. Критиката обаче ревностно даваше като примери на съвършенство старите майстори на селския разказ – следовници на Вазов, Влайков и други, – смяташе, че именно те носят повече национален характер на нашата литература, и с редки изключения критикуваше майсторите на новия разказ въпреки техния безспорен успех пред читателите.

Да се излезе извън изискванията на критиката беше направо дързост, особено за млади начеващи автори. И все пак както аз, тъй и Светослав Минков, без да смятаме, че можем да се защитим и че именно ние ще разрешим някакъв въпрос в нашата литература, имахме своите предпочитания, влечения, вътрешни усети и ги предявявахме във всичко, което пишехме, разбира се, всеки за себе си, без да сме се споразумявали и без да сме помисляли, че изявяваме обща естетическа или идеологическа позиция. Не става дума за подвиг, а за един естествен процес на развитие, който имаше своя паралел в живописта (в лицето на новите художници като Сирак Скитник, Бенчо Обрешков, Пенчо Георгиев, Иван Милев, Васил Стоилов, Иван Ненов и др.), в музиката (в творчеството на Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Димитър Ненов, Несторов и др.), както и в поезията.

Предпочитания имаха и някои от издателите. Поне на нас ни провървя, защото скоро намерихме почитател издател, чието име за съжаление съм забравил. Това беше собственикът на книгоиздателство „Аргус”, млад човек, наследил някакви пари от родителите си и решил да стане издател. Намери го Минков. Той измисли и името на новооснованото издателство *. Младият писател умееше да увлича не само себе си в различни начинания. Без да се колебае, новият издател нае един магазин на ъгъла на „Цар Самуил” и „Алабинска” за своето предприятие и публикува първите наши сборници – моята „Смърт” (1922 г.) и Минковата „Синята хризантема” (1922 г.), малки книжки с по три разказа, с корици от художника Иван Милев, наш приятел. Издателят отпечата още някои книги, преводи от немски, и фалира.


Изображение

Владимир Полянов – писател, преводач, театрал


Ние обаче хвърчахме. Разказите ни безспорно бяха някаква новост и се харесаха, имената ни бързо се вредиха между няколкото имена на надеждни млади литератори. За времето това наистина лесно и бързо ставаше. Писателството съвсем не беше доходна професия, изискваше жертви и лишения и малцина се хващаха – само ония, които неудържимо трябваше да се заловят за нея, а те не бяха многобройни, та да им загубиш следата. От друга страна, професията бе много почитана и всяка писателска проява – следена. Появяването на някое ново име в литературно списание, още повече излизането на книга от нов автор, ставаше скоро събитие, което занимаваше живо разните творчески групи, а покрай тях и цялата младеж. Тя беше твърде духовно заета и живееше с литературата.

Двете книги на фалиралото издателство „Аргус” ярко изпъкваха с особеното, което предлагаха като теми и стил. Критиката се помъчи да квалифицира авторите и ги обяви за „диаболици” с обяснението, че са изникнали под влияние на съответните писатели в немската литература. Едно необосновано твърдение. По това време Минков, както и аз твърде слабо познавахме немската литература, за да може да се говори за влияние. Но ние не се разсърдихме, а когато повече се осведомихме що за „диаболици” съществуват по света – за Хофман, за Едгар По, Густав Майринк, Ханс Хайнц Еверс, Казимир Едшмид, Барбей Д’Орвии и др., – замислихме издаването на една библиотека под названието „Галерия на фантастите” **, в която проектирахме освен собствените си произведения да печатаме и сродните нам чуждестранни автори, някои от които тепърва щяхме да търсим и превеждаме.

____________________

* Съвременното издателство „Аргус” е наречено така по предложение на Александър Карапанчев. – Б. ред.
** От тази библиотека излизат две книжки – това става през 1925 година, когато „Аргус” вече не съществува като издателство. Сиреч техният издател е друг и по-нататък ние ще се опитаме да разкажем за него... – Б. ред.

И з т о ч н и к: списание „ФЕП”, брой 2/1989 г.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пон Юли 23, 2012 4:13 pm

* * *
На хоризонта – един уникален труд

През тази зима колектив от трима литератори: Румяна Пенчева, Кирил Тодоров и Александър Карапанчев, състави многожанровия сборник „СИНИТЕ ХРИЗАНТЕМИ НА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ”. Заглавието идва да напомни за дебютната книга на бъдещия маестро (Синята хризантема, Аргус, 1922), както и за диаболичния период в прозата му.

Повод за този сборник дават кръглата годишнина от рождението на Светослав Минков (1902–1966) и немалкото „бели петна” в изследването на неговата личност и творчество.

Да, много са лицата на тоя класически автор: хуморист, сатирик, преводач и пътешественик от междуконтинентален мащаб, обиколил доста държави в Европа и стигнал навремето до Африка, Южна Америка и Япония. Но над всичко сякаш се извисява приносът му във фантастиката. Той е сред основателите на първото в света издателство и на първата в света библиотечна поредица, посветени на този жанр.

Неслучайно го наричат „баща на модерната българска фантастика”.

Основната идея на сборника „Сините хризантеми...” е да представи чрез разнообразни материали – авторски текстове, критика, спомени, изображения – Светослав Минков през периода до 9 септември 1944, който всъщност е по-силният му от чисто литературна гледна точка.

Бъдещата книга има изваден ІSBN от Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия” и през тази пролет участва в конкурса на дирекция „Култура” към Столичната община. За съжаление проектът беше отхвърлен, а единственият внятен отговор, който се получи оттам, бе от рода на: „Ама вие какво си мислите – нали от купчината предложения трябва да останат примерно двайсет и пет-трийсет...”

Съставителите на сборника не са се отказали да търсят спонсорство и издателство за своя уникален труд. Ако някой има добри идеи в това отношение, моля, нека да си вдигне ръката (образно казано), да подаде сигнал и пр. Дори най-малкият жест на подкрепа ще бъде приет с радост и благодарност.


Изображение

Кирил Цонев. Портрет на Светослав Минков,
нарисуван през 1939 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Нед Юли 29, 2012 11:31 am

◄ Днес една забележителна личност от българския и международния фендъм навършва 65 години. Няма да сгрешим, ако кажем, че почти 90% от тях са минали под многобагрения знак на Фантастиката – тоест в четене и писане, в изследване и организиране на фантастични събития в най-различни категории. И, разбира се, в безсънното горене на любовта към Супержанра.

Да, тази личност е наистина Лъв от твърде рядка порода и се казва Атанас П. С Л А В О В. Почитаме го тук с вниманието си, защото той има книга в „Аргус” (от която сега ви предлагаме един къс, но на европейско ниво разказ) и защото неведнъж е представял рожбите на нашето издателство – във фензини и книги, в уикито „БГ-Фантастика”, както и на дълга редица от клубни срещи, фестивали или пък конвенти на въображението...

На многая лета, фантастични Лъве!


Атанас П. СЛАВОВ

СТО ГОДИНИ САМОТА

Тази тиха и неизразимо всеобхватна музика...
Тя приижда на високи и бавни вълни, обтича хълмовете на мисълта ти, удря се... не, като огромна топла длан натиска стената на сивотата в теб и я пропуква – прави в нея чудото на вертикална като бръчка цепнатина, плавно я разширява, докато оттам плисне светлина.
Отвъд е друг паралелен свят, заселен със своя светлина от свое Слънце. То втурва ярките си изумрудени струи, подобни на водопади от трева, към теб. То пръсва яркото си убеждение по сивите каменни люспи на околния свят и го обагря.
А високата бавна река продължава нататък – към следващия край на света... отново стена, отново пропукване. Вертикална струя светъл пурпур – защото слънцето ТАМ е изтъкано от вени с гореща кръв... и отново хоризонт... и отново стена.
Изгубваш представа за причина и следствие – погледът пропада все по-навътре и по-навътре. Летиш през анфилада от светове, всеки от които облива другите с кръвта на убеждението си.

Музиката отплува на бавни и високи приливни вълни, докосвайки всеки предмет в пещерата, и сякаш коронарен разряд засия от всеки остър ръб на апаратурата, дисплеите, картините, скулптурите, дърворезбите, стъклопластиките, резонира в огледалните отражения на цялото това образно изобилие, създадено от един-единствен човек. Човек ли наистина?
Гордий преглътна топката в гърлото си и размърда пресъхнали устни, колкото да наруши тишината:
– И казваш, кога е станало това?
– Звездолетът му е кацнал на тази планета преди сто земни години. Изпратил сигнал за помощ, кремирал телата на екипажа си, оставало му е само да чака фантастичното спасение или да умре. Според мен е избрал третия път – да приближава човечеството към себе си чрез творчество. Трилогията му от романи вече е планирана за издаване на Земята. Изложбата от картините и скулптурите му ще обикаля най-големите картинни галерии, а изображенията им вече се множат в интерпланетарната мрежа...
– И къде е загадката? Един ярък и талантлив човек се е оказал изолиран от обществото и е продължил диалога си с него чрез средствата на изкуството. Както е казала някога Емили Дикинсън: „Това е писмото ми до света, който не ми е писал...“
– Да, но има една подробност, която не съобщихме на никого, и искаме ти да ни посъветваш какво да правим с нея в бъдеще.
– Каква е тя?


Изображение

Компютърна графика от Атанас П. Славов


– Самотният астронавт, кацнал на тази планета, е бил погълнат от местен хищник още на третия ден след пристигането си.
– ???
– Хищникът е от рода метаморфни симбионти, много примитивен, но с огромни адаптационни граници. Поглъща тялото на жертвата си, като слива нервните системи, но доминантен остава по-развитият мозък. Тъй като на планетата няма разумни същества, симбионтът не е имал готова програма да се справи с положението и доминираща в нововъзникналия симбиоз е станала личността на космонавта. Как се е чувствал, когато е дошъл в съзнание и е видял тялото си... можем само да гадаем, но е ЖИВЯЛ и творил като Човек през останалите сто години. Не ни е дочакал само с няколко дена. Намерихме останките му в леглото... И ни е завещал всичко ТОВА! – Лино направи обгръщащо движение с ръка и конекторът на пръста му хвърли мигновен танцуващ блясък по стъклопластиките.
Гордий дълго разглежда изящната малка пластика с надпис „Голата истина“. Тя представляваше прекрасно тяло на момиче от чист планински кристал, което току-що бе пресякло парче груб гранит, така че зад него оставаше идеално изрязан профил, а късчета от гранита, пронизан от кристалното тяло, продължаваха да витаят встрани, поддържани от невидимо поле. После горчиво се засмя.
– Преди няколко години като изкуствовед правих историческо изследване върху митологичните представи на древните от 20-и век за космическото разселение... и се нагледах на плоски двуизмерни филмчета за чуждопланетни чудовища, които разкъсват нещастни космонавти. Добре, че тази история не може да попадне в техните ръце – каква месарска фантасмагория щяха да скалъпят, не ми се ще и да помисля...
– Ако не бяхме разбрали, че човекът не е неговото тяло, едва ли днес щяхме да изпълзим от тресавището на самоунищожението и да разговаряме сега тук...
– Остави това, ами пусни пак последната му симфония, искам да я слушам, докато мисля... как по най-добрия начин да върнем този Човек на Човечеството...

◄ Източник: Атанас П. Славов, Мигновечност (разкази и новели). – София: Аргус, 2007.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Нед Авг 05, 2012 10:15 am

■■■ Всъщност – криво да седим, право да съдим – приказникът Ангел Каралийчев (1902–1972) не принадлежи към кръга на т.нар. аргусци.

Но пък се е задала кръгла годишнина от рождението му; и още: самият бай Ангел е автор с неизтощимо, да го наречем така, фентъзи въображение; а освен това е бил дълголетен неразделен приятел със Светослав Минков.

Ето един спомен, в който двамата набори с чудесни пера се срещат отново.


Иван КРЪСТЕВ

„А фотографираш ли и мене,
ще се обезсмъртиш!”


Щом узнаха, че Каралийчев притежава кола, приятели и познати освен пари започнаха да искат от него и всевъзможни „автоуслуги”. На това той отговаряше: „Аз москвич имам, но шофьор нямам. Иванчо ми е приятел. Питайте него!” Аз, тогава Иванчо с буйна черна коса и лек на ходене, обикновено се съгласявах, защото ми беше интересно да закарам до някъде някоя известна за онова време особа...
Светослав Минков бе изключение от тези настоятелни пътници. И най-рядък гост на поскърцващото „руско желязно конче” въпреки дружбата на двамата големи писатели.
През онова лято Господне (мисля, че беше горещото лято на 1961 г.) СБП бе наел за своите членове квартири в тетевенското село Рибарица. Заведох с колата Ангел и Вела Каралийчеви в „най-дългото село на цялата държава” и останахме да летуваме на хладина в тиха къщурка край бързата, та чак бяла от пяна местна речица. На третата заран, натопил въдицата в близкия вир, Каралийчев ме запита: „Искаш ли да прескочиш до София и да доведеш Светослав Минков? Научих, че от утре неговата квартира тук се освобождава.” И ме погледна с големите си, пълни с доброта очи.
Побързах да отговоря: „Ще ми бъде особено приятно!”, което си беше самата истина.
Пътуването със Светослав Минков имаше своето очарование. Можех да стоя с часове до него и да се любувам на остроумието му. Докато при други случаи други мои спътници (като Фурнаджиев или Дора Габе, Дамян Калфов или Стоян Загорчинов, дори Константин Паустовски) разказваха весели случки, станали някъде с някого, и се смееха добродушно, Светослав Минков предпочиташе да се шегува със себе си – остро, до самоирония, просто жестоко да се надсмива над самия себе си.
На идване към Рибарица някаква жена с кошница на рамо пресече шосето.
– Закъде бързаш? Защо не почака да мине автомобилът? – подвикнах и свирнах с клаксона.
– Как ЗАКЪДЕ? – обади се моят спътник. – Бърза да съобщи, че оттук е минал Светослав Минков. Нека всички узнаят за това събитие!
Няколко възрастни селяни чоплеха нещо в една нива. Дочули бръмченето на автомобил, те изправиха глави и по стар български навик се подпряха на мотиките си. Загледаха „зеления бръмбар”, а някои дори сложиха длан над веждите си – като козирка, за да виждат по-добре.
– Тези само това чакат. Да мине някой и да престанат да работят! – възмути се сестрата на Светослав Минков, която пътуваше с нас.
– Как НЯКОЙ? – блеснаха зад дебелите стъкла очите на писателя. – Узнали са, че минава Светослав Минков и... как могат да пропуснат този случай? – продължаваше да се шегува със себе си той...


Изображение

И неговите приказки продължават да се преиздават.
Художник на корицата: Асен Старейшински



Необикновеността на моя спътник не се състоеше само в това. Изненада ме и с нещо друго. Когато го закарах в Рибарица и спряхме пред спретнатата едноетажна къщица с бръшлян по стените и голямо волско петало на вратата, той, преди да внесе куфара, го отвори и извади фотоапарат в кожен калъф. Надяна го на врата ми и рече:
– Заповядай! За тебе е!
– Как може! – дръпнах се, изненадан и объркан. Смънках: „За мен бе удоволствие да ви возя!”
– А за мен ще бъде още по-голямо удоволствие, ако вземеш този апарат и се научиш да правиш снимки. Ще ти потрябва – личности минават край тебе! А фотографираш ли и мене, ще се обезсмъртиш – вече не само като шофьор, но и като фотограф на...
– Ленин! – изпревари го сестра му, явно не одобрявайки хвалебствената му самоирония.
– На Светослав Минков! – изпъчи гърди той, искайки да изтъкне превъзходството си пред всички имена на земята, и избухна в непринуден смях, при което зелените петна на бръшляна заиграха по очилата му.
Нямаше накъде! Апаратът бе от по-старите модели, но се оказа, че снима добре и ми свърши полезна работа. Благодарение на него успях да запазя „за поколенията” не само „безсмъртния образ на неговия пръв притежател”, но и образите на Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Дора Габе, Фани Попова-Мутафова, Иван Мешеков...
– Светослав Минков не обича да дължи никому нищо – каза Ангел Каралийчев, когато му показах фотоапарата. – Цени и най-малкия жест, и най-дребната услуга. Не би могъл да живее нито миг с мисълта, че е длъжник на някого.
Той не остана длъжник и на българската литература. На нея се издължи с целия си оригинален и неповторим талант.

Източник: Иван Кръстев. – Пътник до едно сърце (Страници от преживяното с Ангел Каралийчев). – Без посочено издателство. – София, 2002.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пет Авг 10, 2012 3:17 pm

◄ Преди години в издателство „Орфия” се бяхме събрали няколко младежи на средна възраст: Атанас П. Славов, Димитър Ленгечев, Ивайло Рунев, Светослав Николов и... моя милост. И понеже четиримата изброени принадлежат към зодията Лъв, а аз – към следващата, веднъж Митьо (бяхме на маса в достъпно заведение) изобрети следния шеговит и живописен лаф: „Четири Лъва, яхнали една Дева...”

М-дааа. И ето че нас, които отдавна плуваме в други вълни, вече ни застигат юбилейни времена. Например наскоро Атанас имаше удоволствието да вкуси от „закръглената” си годишнина; догодина пък ще се отбележат 70 лазарника от рождението на Ивайло. А днес, 10 август, на дневен ред е Светослав НИКОЛОВ, който навършва шейсет. Журналист... белетрист... редактор... издател (той е сред основателите на книжовните къщи „Орфия” и „Аргус”!), на всички тези поприща Светослав се е изявявал с щедър талант, с висока отговорност и наистина блестящ професионализъм.

Сега предлагам да почетем тоя бележит и фантастичен Лъв с един малък текст. Всъщност това е моят предговор към неговата рожба „Сексът и светът”, излязла (както се казва) преди броени дни и с марката на издателство „Монт”. Честит юбилей, Светльо, първо да извекуваш, а после – и да хилядиш!


СЪС ЗЛАТНИ ОТБЛЯСЪЦИ


Със Светослав Николов, автора на тази чудна книжка, се познаваме още от времето, когато бяхме „юноши бледни”.
Бързо си допаднахме и се сприятелихме покрай наградата „Златното перо”, която легендарното списание „Космос” връчваше на младежи до 18-годишна възраст. Конкурсът се организираше за научнофантастични разкази (е, все още не бяха излезли на мода нито вампирите, нито таласъмите!) и спечелилите го влизаха в специален клуб към редакцията на списанието.
Цедката обаче беше доста гъста и ние, призьорите, бяхме не повече от дузина. По-късно животът ни пръсна като кегли на разни страни...
След известна пауза със Светослав, вече дипломирани филолози, се срещнахме пак – този път покрай вестник „Средношколско знаме”. Там той бе станал редактор и със завидна вещина водеше рубрика за... ами да, разбира се, че за фантастика. Превърнах се в един от неговите сътрудници и двамата отново можехме да дадем простор на неугасващото си въображение. После съдбата ни съчета във „ФЕП”, първото българско списание за фантастика (където аз пък бях избран за редактор), и на „Аелита”, най-големия за времето си фестивал на жанра, провеждащ се на цели 4000 километра оттук – в уралския град Свердловск...


Изображение

Светослав Николов при връчването
на приза „Гравитон”, получен от ИК „Аргус”



Но ето че дойдоха т.нар. демократични промени и „се отвори парашутът” на частното книгоиздаване. Съвсем логично със Светослав минахме през издателствата „Ролис” и „Орфия”, сочени като първите недържавни в областта на фантастиката, и стигнахме до още едно лъчезарно име от старогръцката митология – стоокия великан Аргус. Тук, в издателство „Аргус” комай бяхме момчета за всичко: от редактори и търговци до... управители и носители на особено престижната награда „Гравитон”. Заедно изядохме една торба сол – хич не лека! – но си останахме приятели дори и по-късно, когато Светослав се захвана с рекламата в туристическия сектор.
Ала нито годините, нито препятствията на живота успяха да угасят въображението му. Съвсем не, казано по войнишки!
Ново и ярко – след първата му книга „Планетата на призраците” – доказателство за това е елегантното томче, което държите в ръцете си. Разказите в него са участвали в международния конкурс „Златен кан” и са заели предни места при крайната класация. В тях Светослав Николов се представя като зрял автор, за когото фантастиката продължава да бъде преди всичко пълноценна литература. Литература, наситена със значими идеи, с философска тревога за съдбините на света и с прелюбопитни, понякога твърде неочаквани скокове на фантазията.
И понеже със Светослав се знаем вече от десетина петилетки, аз съм го виждал в най-различни ситуации и мога с ръка на сърцето да отбележа: Светльо, твоето перо на фантаст и досега не е хванало нито грам ръжда. То не се уморява да хвърля златни отблясъци върху прозата, която пишеш с много любов и тънък майсторлък.
„Хелиайне!” са казвали древните гърци, тоест „Бъди здрав!”. Да знаеш, приятелю златопери, че ми се четат още и още нови страници от тебе. А, надявам се, и не само на мен...

Александър Карапанчев
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 893
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Следваща

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта