◄
През този пролетен месец в Оденсе, Дания,
се ражда вълшебният разказвач Х. К. Андерсен...
И хайде да не бъдем само възрастни, а? :D СВЕТОСЛАВ МИНКОВ
(Андерсенови приказки) Мемоар от Мария ЧЕРНЕВА Запознах се със Светослав Минков в края на 1949 година, когато дойде при мен в издателство „Народна просвета“ и попита:
– Другарко Чернева, какво ще е становището на издателството, ако предложа за печат моя превод на „Андерсенови приказки“?
* Имах задължението да подбирам книгите за печат, но нямах обичай да решавам въпросите сама. Освен това Светослав Минков ме свари неподготвена. Измъкнах се с контравъпрос:
– Ако зависеше от вас преиздаването, как бихте постъпили? Приказките ще бъдат ли подходящи за сега?
– Мислил съм – каза Минков със своя спокоен басов глас – и точно затова само питам. Ръкопис не съм донесъл.
Тогава предложих:
– Вие ще ми донесете ръкописа, аз ще го прегледам, ще помисля какво може да се направи и ще ви се обадя. Надявам се до една седмица да имам становището на издателството. Съгласен ли сте?
– Разбира се – каза Минков.
На другия ден получих приказките. Зачетох ги със същия интерес, с който съм ги чела винаги, колкото пъти отгърна книгите му. Не съжалявах, че нямам възможност да ги чета в оригинал – толкова звучен и точен ми се видя езикът, на който бяха претворени. Сякаш сам Андерсен ги е писал на български. И досега не вярвам, че е възможен по-добър превод от този на Минков.
Приказките ме държаха здраво – като хлапак, който ги чете за първи път. Но ме мъчеше въпросът: да се преиздадат ли сега, или да се отложат за по-късно? Да лишим децата от приказките, смятах за престъпно. Да ги издадем сега, в този им вид – можеха да ни упрекнат – и с право. Нашите прекалено изострени сетива зле възприемаха религиозния елемент в тях. Най-после, след няколко дни, в съзнанието ми се появи „щастлива“ идея. Какво ли ще се получи, ако се съкратят точно тези думички или редове, където се говори за „бога“, „ангелите“, „провидението“ и т.н? Отгърнах ръкописа наслуки и зачетох. Намерих подходящи думи и зачеркнах цял ред. Приказката „не усети“, че е ампутирана. След това отидох при директора Тодор Попов и главния редактор Александър Пешев да им кажа предложението си. Решихме, че е добре да се посъветваме и с тогавашния министър на просветата. Мисълта да отида при него не ни хрумна случайно. Д-р Кирил Драмалиев проявяваше най-жив интерес към работата ни. С негово съдействие стана и реорганизацията на редакторския отдел.
Дигнах телефона и поисках разговор. Като чух гласа му, казах:
– Чернева е насреща, моля да ме приемете.
– По какъв въпрос?
– Необходим ми е вашият съвет.
– Заповядайте.
Озовах се там за пет минути. Разказах му, че имаме предложение за преиздаване на Андерсеновите приказки. Признах му страховете си и всичко, което бях премислила до този момент. Ако ги издадем така, може да ни упрекнат, ако не ги издадем, ще лишим децата от мечтите и светлите пориви, които приказките будят. Затова се реших на компромис. Какво мислите вие, ако съкратим тук-там по някоя дума или ред и така ги издадем? Ето, проверете. И аз му подадох страниците, на които бях провела „експеримента“. Той ги прочете и ме погледна с повеселели очи.
– Да изберем по-малкото зло, а? Хем ще имаме приказките, хем няма да се дразним от това, което ни е чуждо.
– Точно така.
– Добре, разрешавам.
Излетях от кабинета доволна, но веднага в съзнанието ми се натрапи нова тревога. Поправката на тези страници беше сполучлива, но как ще изглежда цялата книга? Няма ли цял живот да ме мъчи мисълта, че съм посегнала с лека ръка на Андерсен?
Позвъних на Светослав Минков. Срещата с него смятах за решителна. Сам писател, по-добре от всички можеше да разбере и отговорността, и безразсъдността на едно такова начинание. Наумила си бях да предоставя на него последната дума. Когато дойде, аз вече бях подготвила страници „за модел“, които му подадох.
– Помислете за следното решение на въпроса – казах аз. – Има възможност приказките да бъдат издадени с незначителни съкращения. В този случай издателството ще ви заплати труда за превода и преработката.
Минков имаше очевидна изгода от предложението, но не отговори нищо. Седеше срещу ми съсредоточен в себе си и мълчалив, представителен и елегантен, размишляваше. А аз съзнателно заговорих за хонорара. Мина ми през ума, че може би има парични затруднения, които ще го принудят да вземе решение. Затова допълних:
– Съществува и друг вариант. Ако решите, че е неуместно да се преработват приказките, мога да впиша книгата в перспективния план, ще сключа с вас договор, ще ви платим част от хонорара, а ще ги издадем след година или две. Дотогава може би ще гледаме на приказките с по-широк поглед.
Минков взе своя ръкопис, стисна ми сърдечно ръка, каза: „Ще помисля и ще ви се обадя“, и излезе. След няколко дни наистина се обади.
– Прегледах ръкописа и смятам, че бедата не е голяма. Ако не се срамувах от Андерсен, бих рекъл, че приказките ще спечелят.
Започнахме работа едновременно. Аз четях първа, поставях въпроси по полето на страниците, за да насоча вниманието му. Работата вървеше леко. Срещахме се често в издателството. Разговорите ни бяха кратки и делови, но честичко забелязвах леко саркастичната му, малко на верев, усмивчица. Веднъж му казах:
– Знаете ли, че усмивката издава мислите ви? Невесели са вашите мисли зад привидно веселата усмивка.
– При мене понякога така се получава – отвърна Минков. – Ако се смея – лошо. Мислят, че се надсмивам. Ако мълча – по-лошо. Тези дни бях на банкет и съм се умълчал. За какво си се замислил? – питат. – За положителния герой в сатирата – отговорих...
И веднага ме попита:
– Мислили ли сте по този въпрос? Как си представяте такъв невероятен герой?
– Мисля, че ние двамата сме бъдещ прототип на положителния герой в сатирата. Делото, което осъществяваме, е благородно – ще окрилим сънищата на децата. Но ако Андерсен е жив и вместо приказки започне да пише сатири – няма да ни прости!
Тогава видях истинската му усмивка, широка и детски чиста, без сарказъм. Наскоро след това я видях за втори път.
Както четях съветското списание „Крокодил“, ахнах от изненада. Зърнах карикатура, която ме развесели и до известна степен успокои. На нея бяха изобразени брадат автор и редактор, който го подстригва и му казва:
– Бъдете спокоен. Така ще ви подстрижа, че сам няма да се познаете!
Изрязах я и я поставих на бюрото си. Нека ми напомня, че изключенията не бива да стават правило в работата ми. Когато Минков я забеляза, изненада се и се разсмя. Оказа се, че я вижда едва днес. Но нямаше да е Минков, ако не подметнеше:
– Сега вече обменихме опит.
По-късно, пак във връзка с Андерсен, преживях и друга случка. Бях вече дала ръкописа за печат. На партийно събрание стана един словослагател и от душа възмутен, каза:
– Другари, днес набирах „Андерсенови приказки“. На едно място набрах „люлка до небето“. Ако не вярвате, мога да ви го покажа. Не можах да повярвам, че другарката Чернева е редактор.
Бдителността на няколко души от събранието беше здраво предизвикана. Обърнаха се и ме изгледаха сухо. Пешев ме погледна с очи, които се смееха. Обаче на мен не ми беше до смях. Той не знаеше колко ангели бях екзекутирала, но люлката им до небето бях пропуснала. Тогава окончателно се убедих, че решението ни е било правилно за момента.
Приказките излязоха в четири спретнати тома. Спретнати за възможностите ни. Хартията беше вестникарска. Как се печатат хубави книги на вестникарска хартия? Ами как да пуснем приказки за деца без илюстрации? Когато видях книжното тяло, идеше ми да заплача. Минков ни представи безукорен ръкопис, сто пъти по-хубав от отпечатаната книга. Хартията по-бяла, шрифтът на машината чист, без нито една грешка. А пък книжното тяло при нас жълтее. Алармирах художника ни.
– Измисли нещо – моля се аз – да поразхубавим книгата.
А той ме гледа тъжен.
– Каквото и да измисля, ще се изхаби, като се отпечата.
Накрая измислихме. Помолихме художничката Мара Йосифова – автор на корицата – да ни нарисува титулни страници, които отпечатахме цветно. И това беше всичко, което можахме да направим, за да доближим изданието до изящния вкус на преводача.
Минков беше много вежлив и възпитан човек. Той беше доволен от книгите, защото видя старанието ни.
Три години след това, на 12 януари 1953 г., Минков ми донесе в „Полиграфиздат“, където работех по това време, книгата си „Империя на глада“. Приседна за малко при мен, попита ме как върви работата, а на мене, изглежда, съвсем ми е било преляло, защото се оплаках:
– Затрупана съм от преписки, които ме задушават. Мечтая за времето, когато редактирах Андерсен. Работа, извършена с любов, окриля, а това тук ме убива.
Минков ме слушаше затворен и сериозен, само в черните му очи зърнах за миг отразена собствената ми мъка. Върна се след няколко дни, по лицето му ни следа, която да издаде мислите му, а също като добрата фея от приказките протегна ръка да ме измъкне от нелюбимата работа, каквато беше за мене „Полиграфиздат“, като каза:
– Идвам с предложение. Напуснете работата тук и елате при нас в „Български писател“. Напишете молбата. Всичко ще се уреди, ще видите!
Написах я и му я дадох.
Скоро разбрах, че не е така лесно да напуснеш по свое желание една работа, за да отидеш на друга. Но протегнатата за помощ ръка запомних за цял живот.
От източника: Мария Чернева. Уловени мигове (Из бележника на редактора). – София: Народна просвета, 1981.
оооооооооооооооооооооо
* Първата съпруга на Светослав Минков – Мария Томова – свидетелства: < Първото издание на Андерсеновите приказки излезе от печат в 12 богато илюстровани екземпляра
** през 1930 год. от издателство „Книга“, София (само първият брой), а останалите – в „Хемус“. > И по-нататък отбелязва, че Минков е първият преводач на всички Андерсенови приказки у нас... Цитира се по
Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си, стр. 275-276. – София, Български писател, 1973. – Б. alex.
** 12 екземпляра или 12 самостоятелни книги в някакъв търговски тираж – ето въпрос за проучване. „Завещан“ ни е от редакторите на този наистина великолепен том (Христо Йорданов и Татяна Пекунова)... – Б. alex.