Литература и други изкуства

СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Всичко за изкуството

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Нед Дек 17, 2017 4:58 pm

Годишнини под знака на многоокия великан:

* 115 от рождението на Светослав Минков,

* 95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и * 25 от основаването на ИК „Аргус“
__________________________________________


Дузина абзаци за един от най-големите ни художници,
роден през 1897-а и отишъл си внезапно през 1927 година.
Той нарисува повечето корици на книгоиздателство „АРГУСЪ“
и така му подари няколко ярки лъча от своето нетленно изкуство.


Любомир ПИПКОВ

■ Иван Милев – In memoriam

По една странна случайност или по силата на жестоко предопределение ние изгубихме най-оригиналните си художници. Избраникът да възроди нашето родно изкуство, приобщавайки го към универсалния дух на Запада, Никола Петров, отдавна е мъртъв, Иван Милев – едва от вчера.

Съдбата не пощади жаждата му за живот, разби вдъхновеното му сърце и изля върху лицето му ледената маска на смъртта.

Изображение

Може би никога зло предчувствие не смрачи душата на Милев и затова картините му, пълни със светла вяра и самонадеяност, ни карат да потръпнем пред ранната му смърт.

Преди седем години Милев слезе от малък балкански град, за да ни изненада и образова със свежестта на декоративната си поезия.

Приказки, пропити с първична вяра във вълшебства и чудеса, които се предават шепнешком от уста в уста из народа – ето първите четки на Ив. Милева.

По-сетне – неговите селяци на нивата с първия сноп в ръце. Селското Рождество. Тайнствените манастири с обгорели вощеници, цъфнали родни балкани – обреди и легенди! Ето света, в който Иван Милев виждаше и както малцина художници приемаше психиката на своите герои, сливаше се напълно с платната си.

Надарен с елегантна и чувствителна линия, ту тържествен и светъл, ту търсещ и неспокоен, но винаги опиянен от багри и светлини, Милев проникваше в сюжетите си, често пъти без да ги подлага на разсъдъчен анализ, като пречупваше със силната си интуиция формите им по един своеобразен начин.

Домогваше се до стилност. Поет в тоновете, той беше надарен и със силно композиционно чувство.

Във всички свои герои Милев търси някаква скрита същност, долавя пулса ѝ във въздушността на обреда и я отразява подчертана върху платната си.

Милев носеше дълбоки разбирания за родното и още с първите си платна набеляза път, извеждащ до школа. Хубавите му идеи за родопски легенди – мита на Орфей и Крали Марко, отидоха с него в гроба.

Да преклоним глава пред светлата памет на художника!

Първа публикация във: вестник „Изток“, брой 57 от 1927 г.


■ Още за живота и творчеството на Иван Милев – https://www.zakazanlak.bg/kultura-9/lyubovta-na-katya-naumova-zhari-v-zhenskite-ochi-ot-platnata-na-ivan-milev-2937
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 774
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пон Дек 25, 2017 4:54 pm

Годишнини под знака на многоокия великан:

115 от рождението на Светослав Минков,

95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и 25 от основаването на ИК „Аргус“
__________________________________________


◄ Любен ДИЛОВ, роден на 25 декември преди 90 години –
големият класик на българската фантастика след 9.IX.1944 г.

СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

Покрай Никола Фурнаджиев, който ми беше началник отначало в СБП, после и в списание „Септември“ и с когото се стараех да другарувам и в пиенето, и във въдичарството, от време на време бивах удостояван с честта да сядам на масата на Светослав Минков. Плахо се опитвах да се доближа до него и май безуспешно, въпреки че освен Ивайло Петров, с когото дълго работиха в една стая, той признаваше от най-младите белетристи само Радичков и мен. Предполагам заради гротеската и фантастиката, в които тогава се упражнявахме. Навярно е предугаждал в нас свое стилово продължение.

Изображение

Връстниците му се обръщаха към него със „Славчо“ и „Славе“, но прозвището му на младини е било „Гарвана“. Неведнъж съм се питал защо, ама все себе си съм питал. Вероятно е извоювал този прякор с големия си клюнест нос и мрачноватата съсредоточеност на лицето. Или не го обичаше обаче, или не обичаше онези, които го наричаха така.

Киснех веднъж при отколешния свой приятел Ивайло Петров в издателство „Български писател“, когато в стаята, видимо без работа и както винаги доста шумно, влезе известният тогава поет и акран на Минков Димитър Пантелеев. Той имаше смешновати тикове, почти на всяко изречение си дърпаше не по-късия от този на Минков нос. Направи го и сега, произнасяйки едновременно с оперна патетика – беше драматург на операта:

– Кхъ, кхъ! Здравей, Гарване!

Без да вдига глава от ръкописа, в който бе се вглъбил, Минков избоботи:

– Я си „таковай“ майката бе, фанфарон такъв!

(С кавичките ми се ще да подскажа, че Минков употреби нецензурната дума.)

Пантелеев сконфузено се завъртя на пети, сякаш пумпал, ударен от камшика на неочакваната псувня, и напусна стаята. Картината излезе доста комична, но аз не посмях да реагирам. За пръв път чувах изискания Светослав Минков да псува, а и думичката „фанфарон“, изчезнала като че ли с моето детство, приятно ме докосна с кроткия си комизъм.

Минков впечатляваше колкото със своята мълчаливост и неприкривано високомерие към делничната литературна патаклама, в която ни принуждаваха да живеем, толкова и със своята изисканост. Във всичко! От дрехите, които обличаше всеки ден и с които повече приличаше на чуждестранен дипломат (какъвто е и бил някога в Япония), до ръкописите, които два-три пъти ми е донасял в „Септември“. До тях се докосвах с истинско благоговение – толкова красиво и чисто бяха написани върху рядко срещана луксозна хартия! И нито една печатна или правописна грешка не загрозяваше тяхното ювелирно изящество! А той и в чужбина бе си купувал само скъпи и изящни неща – от хартията до ориза, с който ни гощаваше съпругата му.

Съхранявам неговия кожен портфейл от Дания с щампованата отгоре му илюстрация към „Грозното пате“ на Андерсен. Минков бе превел в няколко тома всички приказки на Андерсен. Пазя и австралийската му писалка със златно перо. Подари ми ги заедно с други негови вещи, по стар български обичай, неговата съпруга след погребението му. А аз съм ги заключил за мечтания музей с експозиция на българската литература.

В онези години на моята младост българските писатели рядко имаха възможност да пътуват в чужбина – желязната завеса бе здраво спусната и пред тях – и ако някой се върнеше отнякъде си, дълго разказваше за живота там. Сам живял в чужбина, Светослав Минков не беше от тия, дето разпитват. Но ако страната не му беше позната, накрая запитваше:

– И какво пият хората там?

Същия въпрос зададе и на Никола Фурнаджиев, когато разказваше за пребиваването си в Чили. Трябва да е било през 1956 или 1957 година и както казах, такова пътуване неминуемо се превръщаше в събитие. Тогава май за пръв път след 1944 година български писатели прекосяваха океана. Пабло Неруда – комунистите бяха го обявили за свой човек – празнуваше юбилей и по този повод за Чили бяха изпратени заместник-главният секретар на СБП Никола Фурнаджиев и Димитър Димов, защото знаеше испански и като награда за романа му „Тютюн“. Комична бе суетнята около дългото им пътуване – самолет щяха да вземат май от Лондон, а пък на връщане да кацнат в Мадрид. Не по-малка бе суетнята и при пристигането им. Чакахме ги на гарата, а влакът стоя цели пет часа на Драгоман, без да ни отговорят защо закъснява. Накрая пристигна, както си бе и нормално за онези години, съвсем празен. Возеше само двама души – нашите писатели. Оказа се, че много придирчиво им претърсвали багажа, а в него по невнимание или незнание Димитър Димов си държал и джобния бележник, в който си записвал впечатления от пътуването. Димов обаче беше силно късоглед, въпреки многодиоптровите очила се надвесваше на сантиметри над хартията, отгоре на това пишеше и с лявата ръка, та почеркът му бе доста нечетлив. И граничарите употребили цели пет часа, докато разчетат написаното от вече известния на цяла България писател. Все пак бяха прочели нещичко от него!

Светослав Минков бе обиколил редица страни като дипломат, но в онези години бе изпаднал в политическа немилост, въпреки че негласно всички го признаваха почти за класик. Нещо също нормално за оная епоха. Пътуванията му обаче неизменно са минавали извън природата. Беше натрапчиво градски и ако не е кощунствено да се изрече, кръчмарски човек. Просто не обичаше природата, от която – бяха му внушили тогава лекарите – правел и някаква алергия по ръцете. Когато пътуваше с влак, завесваше прозореца, да не я гледа. А Ламар, който пък бе заклет турист и скиор и май единствен по онова време живееше извън София, постоянно ни канеше на вилата си в Драгалевци. И все заръчваше непременно да му заведем Светослав Минков. На хубава сянка сме щели да бъдем, сред красива природа, на отбрани ракии, вина и мезета...

Не помня вече как Фурнаджиев успя да склони Минков да дойде с нас. Късният майски ден беше наистина разкошен. Ламар бе сложил софрата под кичести дървета в двора, шишетата с ракия и вино се потяха след изстудяването, задаваше се великолепен пикник. Тъкмо обаче надигнахме чашите за първата наздравица, едно проклето врабче нещо не хареса в елегантния костюм на Светослав Минков и се изцвъка право върху бедрото му. Той скочи така, че разля чашата си:

– Да ви „таковам“ и природата! Дето все ми я навирате в носа!

И хукна към площада, където спираше автобусът за София. Застигнахме го, опитахме се да го върнем, да му представим случката откъм смешната ѝ страна – напразно! Минков все така гневно скочи в чакащия автобус.

Допускам врабчето да си е отмъщавало, загдето никъде в произведенията на Светослав Минков не присъстваше природата * в едно време, когато българският писател просто не можеше без природни описания. И въпреки това, кой знае защо, бяха хубави!

От източника: Любен Дилов. За мъртвите или добро, или смешно (Весела антология). – Библиотека „Българска сбирка“ № 22. – София, Литературен форум, 1997.

хххххххххххххххххххххххххххххххх

* Бележка на alexandrit

„Кхъ, кхъ, здравейте!“, както би казал поетът Димитър Пантелеев :D.

И при Минков има природа, макар и предадена по-пестеливо – особено в по-ранните му опуси. Да, разбира се, че не говоря наизуст (както някои днешни пишман библиографи), а мога да дам примери от неговото творчество.

Впрочем в уикипедианската справка за автора на този мемоар намерих следните изречения:

„В много отношения Любен Дилов е основоположник на българската фантастика по социалистическо време. Тогава писатели като Георги Илиев и Емил Коралов са на практика забравени, а Светослав Минков е принуден да се отрече от ранните си диаболични произведения (курсивът мой – alex.). Негласното вето над фантастиката е пробито от Любен Дилов“.

В подобен смисъл се изказва и проф. Иван Сарандев в своята антология „Български литературен авангард“, отпечатана от издателство -Наука и изкуство- през 2001 година:

„Случаят с българските диаболисти е почти идентичен с дадаизма, само че с обратен знак. Липсват теоретическите обосновки, манифести, изявления в периодичния печат, но диаболично художествено творчество е налице. Наистина в годините на тоталитаризма двама от създателите на течението – Светослав Минков и Владимир Полянов – решително възразяваха срещу причисляването им към него, срещу очевидните факти. Субективните авторски преценки обаче не ни задължават с нищо (открояването пак мое – alex.), още повече че художествената практика и на двамата от началото на 20-те години е напълно в духа и естетиката на диаболизма“.

* * *

Няколко абзаца за Любен ● ДИЛОВ
(Също бележка на alexandrit)

……………………………………………………………

С Любен Дилов съм имал не една и не две срещи – и в групов формат, и така, насаме.

За пръв път го видях на живо през 1970 или 1971 г., когато гостува в нашия клуб „Златното перо“ (към списанието-легенда „К о с м о с“). Тогава Светослав Николов прочете свой разказ, Дилов го хареса определено и това стана причина разказът да излезе в един алманах на „Народна младеж“. Тоест – още преди 10.XI.89 e удрял осезаемо рамо на млади автори!

През 1988-а чух да се говори за него на фестивала „Аелита“ в Свердловск, където, по волята на фортуната, се бях озовал като първи чуждестранен гост на този форум. Стана ми драго – по патриотична линия, от която не се срамувам – и пратих картичка на Дилов. И досега мисля, че не само съм го почел от тъй далеч, но съм му доставил и удоволствие. Знаете, че ние, пишещите люде, сме и многовато себични, и немалко тщеславни – разбира се, всеки по своему.

По-късно, когато се създаде Дружеството на българските фантасти към Съюза на българските писатели, Любен Дилов ме предложи в управителното бюро на това дружество (с характеристиката, че съм „осведомен и енергичен човек“)... Виждали сме се и покрай факта, че той беше член на редакционния съвет към списание -Ф Е П- и е идвал няколко пъти в редакцията ни.

Правил съм интервю с него, което има три публикации и на 18 ноември т.г. беше прочетено на Теракона на Витоша. Гостувал съм му в апартамента в „Лозенец“ (заедно с други колеги от споменатото по-горе дружество), говорили сме, обсъждали сме, черпили сме се... все пак не сме били монаси, нали така? Подарил ми е с автограф луксозното енто издание на своя опус магнум „Пътят на Икар“.

Дилов говореше винаги пестеливо, с тих, спокоен глас. Веднъж Вихра Манова ми каза за него: „Бате Любо съм го виждала в различни ситуации, но нито веднъж не повиши тон, не изпсува...“. Това е то – старите фантасти бяха хора възпитани (в момента не коментирам литературните и издателските им резултати), а не хейтъри както някои клубни вождове днес (на които сега също не коментирам съответните резултати).

В резюме: пазя светла памет за Любен Дилов и при повод не пропускам да го почета. Живот и здраве, правя го и в бъдеще ще се постарая да сторя още нещо в тази посока... Впрочем на Теракона – освен интервюто с Л. Д.* – е бил прочетен и един негов кратък мемоар за Светослав Минков, който съм набрал и коригирал своими руками, както биха се изразили братушките.

Като написах думичката „братушките“, се подсетих, че Аркадий Стругацки поставя Диловия роман Пътят на Икар сред петте най-бележити фантастични книги на ХХ век.
________________________

* Веднъж Любен Дилов ми каза: „Аз харесвам вашите разкази“, а пък после: „Моят разказ „Напред, човечество!“ е излизал толкова пъти на български и в преводи, че за него съм взел общ хонорар колкото за една цяла книга. Пишете и вие такива разкази...“. Е, направил съм скромен опит в това отношение – моят „В епохата на Унимо“ е публикуван осем пъти до момента: четири пъти на руски, един – на немски, и трикратно на български език. В близко бъдеще му предстои още една поява на бг, а за преводните версии навремето получих наистинa добро възнаграждение.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 774
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта