Литература и други изкуства

Итало Калвино

Всичко за изкуството

Итало Калвино

Мнениеот bogdanov » Пон Яну 30, 2012 8:04 pm

Здравейте!

Очаквайте на 06. 02. 2012 г. една необичайна среща с Итало Калвино!
„Американски лекции“(превод: Нева Мичева, цена 18 лв., 224 стр.) включва цикъл от пет блестящи лекции, които Итало Калвино подготвя да изнесе в Харвардския университет в рамките на една академична година (1985-1986). Ненадейната смърт на писателя възпрепятства осъществяването на този проект, при това преди да е написал последната си, шеста лекция на тема „Съдържателност“. Заглавията на първите пет отразяват представата му за фундаментални характеристики и достойнства на литературата: „Лекота“, „Бързина“, „Точност“, „Нагледност“ и „Множественост“. Калвино ги анализира като тенденции в исторически план и в перспектива, позовавайки се на множество любопитни примери.

Итало Калвино „Американски лекции“


Ще посветя първата си лекция на опозицията лекота–тежест и ще взема страната на лекотата. Това не означава, че смятам доводите в подкрепа на тежестта за по-малко състоятелни – просто ми се струва, че относно лекотата имам повече неща за казване.
След четирийсет години писане на fiction, художествена литература, през които изследвах най-разнообразни пътища и си направих всякакви експерименти, дойде моментът да потърся някакво обобщаващо определение за моята работа, така че бих предложил следното: през цялото време основната ми грижа беше да отнемам тежест. Винаги съм се старал да намалявам тежестта на човешки фигури, на небесни тела, на градове, но най-много усилия съм полагал в облекчаването на повествователната структура и езика.
В тази лекция ще се опитам да обясня – на самия себе си и на вас – какво ме доведе до убеждението, че лекотата е преимущество, а не недостатък; кои са примерите сред творбите от миналото, в които припознавам идеала си за лекота; как разполагам ценност като лекотата в настоящето и как си я представям в бъдещето.

Ще започна от това, последното. Когато прохождах в професията, категоричният императив за всеки млад писател бе дългът да представя съвремието. Преизпълнен с добра воля, аз се мъчех да стана съпричастен с безмилостната енергия, която движи историята на нашия век, с неговите колективни и индивидуални преживявания. Опитвах се да намеря някакво съзвучие между шумното ту драматично, ту гротескно зрелище, което представляваше светът, и пикаресковия, авантюристичен вътрешен ритъм, който ме подтикваше да пиша. Скоро обаче осъзнах, че между нещата от живота, които се очакваше да са ми първична суровина, и бодрата, поразяваща пъргавина, с която исках да се отличава моето писане, има едно все по-трудно преодолимо разминаване. Струва ми се, че едва тогава започнах да откривам тежестта, инерцията, непроницаемостта на света – свойства, които веднага се пренасят в писането, ако човек не намери начин да ги избегне.
Понякога ме обземаше чувството, че светът се вкаменява – бавно вцепенение, което у определени хора и места е стигнало до повече или по-малко напреднал стадий, но няма да пощади нито едно от проявленията на живота. Сякаш никой не можеше
да се измъкне от безжалостния поглед на Медуза.
Единственият герой, способен да отреже главата на Медуза, е Персей, който лети с крилатите сандали; Персей, който не поглежда лицето на горгоната, а само отражението й в бронзовия щит. И ето че Персей ми идва на помощ и сега, когато вече започнах да чувствам, че се вкаменявам, както ми се случва всеки път, щом се опитам да направя историко-автобиографично отклонение към миналото. По-добре да се изразя чрез митологични образи.
За да отреже главата на Медуза, без да се обърне в камък, Персей се крепи върху възможно най-лекото – ветровете и облаците – и поглежда натам, където видяното се разкрива само косвено в уловения от огледалната повърхност образ. Веднага се изкушавам да потърся в мита за Персей и Медуза алегория на връзката между поета и света; наставление за метода, към който да се придържаме, докато пишем. Но ми е ясно, че всяко тълкуване ограбва и задушава мита – с митовете не бива да се бърза, по-
хубаво е човек да ги остави да улегнат в паметта му, да се спре да поумува над всяка тяхна подробност, да ги мисли, без да излиза от свойствения им език на образите. Поуката, която можем да извадим от един мит, се съдържа в самата буквалност на разказа, не в онова, което добавяме ние изотвън.

Отношенията между Персей и горгоната са сложни: те не завършват с обезглавяването на чудовището. От кръвта на Медуза се ражда крилат кон, Пегас; тежестта на камъка може да се превърне в своята противоположност; с едно чатване на копитото в планината Хеликон Пегас отприщва водите на извор, от който ще пият музите. В някои версии на мита именно Персей язди чудесния Пегас, галеника на музите, роден от прокълнатата кръв на Медуза. (Впрочем и крилатите сандали идват от света на чудовищата: Персей ги е получил от сестрите на Медуза, граите с едното око.) Що се отнася до отрязаната глава – Персей не я захвърля, а я разнася навсякъде, скрита в торба, и ако види, че някой враг е на път да го надвие, просто я вдига за гривата от змии и му я показва. Кървавата останка се превръща в непобедимо оръжие в ръката на героя, оръжие, което той ползва само в извънредни случаи и само срещу оногова, който заслужава наказанието да бъде превърнат в статуя на самия себе си. Без съмнение тук митът цели да ми внуши нещо; нещо вложено в самите образи, което не може да се обясни извън тях. Персей владее ужасния лик на горгоната, като го крие, както по-рано го е победил, като е гледал отражението му. Силата на героя е все така в отказа от прякото наблюдение, но не и в отказа от реалността на света на чудовища, в който е орисан да живее – тази реалност той разнася със себе си и приема за свое бреме.
За отношенията между Персей и Медуза можем да научим нещо допълнително от Овидиевите „Метаморфози“. Персей тъкмо е спечелил нова битка, посякъл е с меча си един огромен морски звяр, освободил е Андромеда и се гласи да направи онова, което всеки от нас би сторил след подобна мръсна работа – да си измие ръцете. В такива случаи голямата му грижа е къде да сложи главата на Медуза. И тук Овидий има два стиха, които ми се струват изключително добро обяснение за това, колко душевна деликатност е необходима, за да бъдеш Персей, победителят на чудовища: „Сам победителят черпи вода и си мие ръцете; / да не навреди лика змиеносен на гладкия пясък (anguiferumque caput dura ne laedat harena), / сипва по него листа и постила стъбла морерасли / и въз тях на Форкинида Медуза главата полага.“ Струва ми се, че въплътената в Персей лекота не би могла да бъде представена по-подходящо, отколкото с тази проява на ободряваща добронамереност към чудовищното и страховито, но и по някакъв начин ранимо, крехко създание. Но най-неочакваното в случая е чудото, което следва: от допира на Медуза морските стъбла се превръщат в корали и за да се накитят с тях, отвсякъде започват да се стичат нимфи и да доближават клонки и водорасли до скверната глава.
И тази среща на образи, в която крехкото изящество на корала се докосва до свирепия ужас на горгоната, е толкова многозначителна, че не бих желал да разваля впечатлението от нея с опити за коментар или интерпретация. Мога да направя нещо друго: паралел между стиховете на Овидий и тези на един модерен поет – „Малък завет“ на Еудженио Монтале, където намираме емблематичните за цялата му поезия пределно деликатни елементи („седефена следа от плужек / или блещукане на стъпкано стъкло“) също контрастно съчетани с едно страшно адско изчадие, с един Луцифер с катранени криле, който се спуска над западните столици. Монтале никога не е обрисувал друго тъй апокалиптично видение, както в това стихотворение, писано през 1953 г. – на преден план стиховете му изкарват едва осезаемите блещукащи следици, за да ги противопоставят на задаващото се мрачно бедствие („Пази във пудриерата прахта им, / когато всички светила угаснат / и се започне пъклен хоровод...“). Но как за спасението си ще разчитаме точно на най-нетрайното? Чрез „Малък завет“ Монтале се врича във вековечността на онова, което изглежда обречено на гибел, влага нравствените ценности в най-мъжделивите дири: „ни бледото сияние, което там / припламна, долу, бе от кибрит“.
Сами виждате – за да кажа две думи за нашата епоха, ми се наложи да мина по много заобиколен път, през уязвимата Медуза на Овидий и катранения Луцифер на Монтале. Трудно е за един романист да представи идеята си за лекотата с примери от съвременния живот, без да я превърне в недостижимия предмет на едно безкрайно quête. Но точно това, по най-нагледния и непосредствен начин, стори Милан Кундера. Неговият роман „Непосилната лекота на битието“ е всъщност една горчива констатация за неизбежната тежест на живота – говоря не само за отчайващата и all-pervading несвобода, на която е случила неговата клета страна, а за човешката орис изобщо, тази, която споделяме и ние, при все че сме безкрайно повече извадили късмет. Тежестта на живота за Кундера се съдържа в разните форми на давление – гъстата мрежа от обществени и частни принуди, която оплита все по-здраво и по-здраво всяко съществуване. Романът му ни показва как в живота всичко, което избираме и преценяваме като леко, скоро разкрива своята непосилна тежест. Може би единствено жизнеността и подвижността на ума се изплъзват от това проклятие – качествата, благодарение на които е написана книгата и които се числят към измерения, различни от тези на битието.
В миговете, когато човешкото царство ми се струва обречено на тегло, си мисля, че и аз като Персей трябва да отлетя нанейде другаде. Нямам предвид бягство в съня или в ирационалното. Говоря за промяна на подхода, за възприемане на света от друга гледна точка, с друга логика и други методи за познание и проверка. Образите на лекотата, които търся, не бива да се разсейват като блянове в реалността на настоящето или на бъдещето... В безкрайната литературна вселена постоянно се отварят алтернативни пътища за изследване – съвсем нови и прастари; стилове и форми, годни да променят представата ни за света... Ако литературата не е достатъчна, за да ми гарантира, че не преследвам само блянове, аз търся в науката храна за моите видения, в които всяка тежест се стапя...
Днес всички научни дисциплини сякаш се стремят да ни докажат, че светът се гради от неуловими за сетивата елементи: посланията на ДНК, нервните импулси, кварките, неутрините, които се щурат из пространството, откакто свят светува... А и информатиката. Вярно, че софтуерът не би могъл да упражнява властта на лекотата си без посредничеството на хардуерната тежест, но той все пак командва, влияе на външния свят и на машините, които съществуват единствено като негово следствие и в развитието си водят към разработката на още по-сложни програми. Втората промишлена революция не се изразява като първата в потискащи картини на валцови станове или стоманолеярни в действие, а в битовете на информационен поток, който обикаля носещата го мрежа под формата на електрически импулси. Железните машини още ги има, само че сега те се подчиняват на безтегловните битове.
Приемливо ли е да заимствам от научния дискурс образ на света, който да съответства на желанията ми? Опитвам се да направя именно това – подобна операция ме привлича, защото чувствам, че с нея мога да продължа една престара тенденция в историята на поезията.
De rerum natura на Лукреций е първата голяма поетическа творба, в която познанието за света се предава чрез раздробяване на неговата компактност, с усет за всичко безкрайно малко, подвижно и леко. Лукреций иска да напише поема за материята, но веднага усеща, че истинската същност на тази материя се състои от невидими частички. Той е поетът на физическата конкретност, видяна в нейната постоянна и неизменна вещественост, но първото нещо, което ни съобщава, е, че празнотата е не по-малко конкретна от твърдите тела. Сякаш най-голямата грижа на Лукреций е тежестта на материята да не ни премаже. Още докато определя строгите механически закони, които обуславят всяко събитие, той чувства необходимостта да позволи на атомите непредвидими отклонения от правата линия, та да обезпечи свобода както на материята, така и на хората. Поезията на незримото, поезията на безбройните непредсказуеми възможности, както и поезията на нищото се раждат у един поет, който не храни съмнения относно физическата конкретност на света.
Това разситняване на реалността се простира и върху видимите дадености и именно там блести най-ярко поетическото майсторство на Лукреций: прашинките, които кръжат в слънчевия лъч из тъмната стая; дребните мидички, същевременно еднакви и разнообразни, които вълната меко изплисква върху bibula harena, „жадния пясък“; паяжините, които, както си вървим, незабелязано полепват по нас.
Вече цитирах „Метаморфозите“ на Овидий, друга енциклопедична поема (написана петдесетина години по-късно от тази на Лукреций), която обаче вместо от физическата действителност изхожда от митологията. И за Овидий всяко нещо може да добие нова форма; и за Овидий познанието за света е раздробяване на компактността му; и за Овидий в крайна сметка между всичко съществуващо цари равенство, напук на всевъзможните йерархии на властта и на ценностите. Докато светът на Лукреций е направен от неизменяеми атоми, този на Овидий е от свойства, атрибути, форми, които
определят своеобразието на предмети, растения, животни, човеци. Ала те са просто тънки обвивки на една всеобща субстанция, способна (ако я разбуни някоя неудържима страст) да приеме какъв ли не облик.
Точно в проследяването на прехода от една форма към друга Овидий разгръща своята несравнима дарба. Например, когато разказва как една жена забелязва, че се превръща в лотос – краката й залепват за земята, нежна кора постепенно попълзява и обзема слабините й, тя посяга да си заскубе косите и ръката й се пълни с листа. Или като описва пръстите на Арахна, толкова сръчни в свиването на къделите и източването на вълната в нишка, в преденето с вретеното, в ситнежа с иглата за везане – изведнъж ги виждаме да се издължават в тънички паячни крачета и да заплитат паяжини.
Както у Лукреций, така и у Овидий лекотата е мироглед, стъпил върху философията и науката – доктрините на Епикур в случая на Лукреций, доктрините на Питагор в този на Овидий (един Питагор, който, както Овидий ни го представя, твърде наподобява Буда). Но и в двата случая лекотата е нещо, което възниква при писането, с типичните за поета езикови средства, независимо от философската доктрина, към която той декларира, че възнамерява да се придържа.

От всичко казано дотук ми се струва, че понятието „лекота“ започва да се избистря. Надявам се най-вече да съм ви убедил, че съществува лекота на размисъла, така както е всеизвестно, че съществува лекомислие. И нещо повече – в сравнение с лекотата, на която е способен размисълът, лекомислието може да изглежда направо тежко и непрогледно.
Най-уместната илюстрация на тази идея е една новела от „Декамерон“, в която се подвизава флорентинският поет Гуидо Кавалканти. Бокачо ни представя Кавалканти като строг философ, който умислено броди сред мраморните гробници пред една църква. Флорентинската jeunesse dorée – знатната младеж на града – язди из улиците на дружини, от веселба на веселба, и постоянно търси удобни случаи да разшири кръга си от познанства. Кавалканти не е сред любимците им, защото, нищо че е богат и хубаво облечен, отказва да гуляе в тяхната компания, а и всички подозират, че в загадъчната му философия има нещо богохулно.
Може да се каже, че две противоположни тенденции си оспорват литературната територия през вековете: едната се стреми да направи от езика безтегловна стихия, която се рее над нещата като облак или ситен прашец, или даже магнитно поле; другата клони към пренасяне в езика на тежестта, плътността, конкретността на предметите, телата, усещанията.
bogdanov
 
Мнения: 797
Регистриран на: Пон Мар 01, 2010 9:21 pm

Re: Итало Калвино

Мнениеот alexandrit » Сря Фев 01, 2012 5:08 pm

■ ■ ■

Итало Калвино, Итало Калвино
- правя-струвам, ала все се навъртам
край твоите бъчви със земно и извънземно вино!

Поет от Земя, ХХІ век


Изображение

Дружески шарж на магьосника Калвино
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1025
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Итало Калвино

Мнениеот Ивайло Иванов » Чет Фев 02, 2012 11:49 pm

In Calvino veritas! :smile:
— Ого! А пистолет-то не мой! Номер не такой, как у моего… Мой номер начинался с года смерти Лермонтова, а этот… с года рождения Пушкина…
Аватар
Ивайло Иванов
 
Мнения: 1393
Регистриран на: Пон Яну 13, 2003 11:16 am

Re: Итало Калвино

Мнениеот alexandrit » Вто Окт 29, 2013 12:12 pm

_________________________

Предлагам да съживим и обогатим тази тема.

От сърце се надявам, че тя ще бъде интересна
и за други хора. Още повече че има хубав повод
за това: преди двe седмици излезе „К а л в и н о . n e t“,
юбилейно списание, издадено от ДБФ „Тера Фантазия” *
по случай 90-годишнината от рождението на светов-
ноизвестния италиански писател.

Днес окачвам два къси текста от „Калвино.net“.
__________________________


ПОВЛИЯН И... ПОВЛИЯЛ

● Ето кои автори са оказали някакво влияние върху натюрела и прозата на Итало Калвино.

Италианци: Галилео Галилей, Лудовико Ариосто, Чезаре Павезе.
Англоезични: Амброуз Биърс, Едгар Алън По, Робърт Луис Стивънсън, Самюъл Бекет, Ърнест Хемингуей.
Французи: Волтер, Жорж Перек, Рeймон Кьоно.
От други нации: Владимир Набоков, Франц Кафка, Хорхе Луис Борхес.

● ● А ето на кои автори е повлиял самият създател на „Невидимите градове“ и „Ако пътник в зимна нощ“:

Джулио Анджони и Умберто Еко (Италия), Исмаил Кадаре (Албания), Салман Рушди (Великобритания), В. Г. Зебалд (Германия), Аманда Филипачи, Гор Видал и Еме Бендер (САЩ), Орхан Памук (Турция).

● ● ● И нищо чудно неговото влияние – като на тъй оригинален и значим писател – с годините да се разпростре и над други „жреци на перото“...

По Wikipedia, the free encyclopedia

* Бележка под линия. С любезното съдействие на Италианския културен институт в България. – Б. фор.



Изображение


Итало КАЛВИНО

ЛУНАТА ТИЧА СЛЕД ЛУНАТА

В градините дзен в Киото разстилат бял пясък, едър почти колкото чакъл, който има свойството да отразява лунните лъчи. В храма Рьоандзен този пясък, нагребан от монасите на прави паралелни пътечки или на концентрични кръгове, образува малка градина около пет купчини ниски скали. В Сребърния храм пък пясъкът е натрупан на тумбестото конусовидно хълмче, в подножието на което е оформен на правилни вълни. По-нататък около едно езерце се простира раздвижена градинка с храсти и дървета. Нощем при пълнолуние цялата градинка се осветява от сребристото сияние на пясъка.

Сребърния храм посетих през деня, и то в дъждовно време, но дребният бял чакъл сякаш излъчваше акумулираната в него лунна светлина; като че някаква привидна прилика с източника на тази светлина се бе запазила във формите, изплавали от белотата, от тоя вулкан, напоен като гъба с вода, под траекториите на дъждовните капки, падащи отвесно досущ лунни лъчи върху правите пясъчни ленти, които един монах разгребва всяка сутрин в нов рисунък.

Обичта към Луната често се съпътства от обич към нейното отражение, сякаш за да се подчертае в тази отразена светлина склонността към игрите с огледала. От четирите павилиона за чайна церемония в двореца Кацура в Киото – строени през ХVІ век, по един за всеки сезон с типичния за него пейзаж – есенният е разположен така, че обитателите да виждат Луната в момента на изгряването й, като в същото време се наслаждават и на нейното отражение в езерцето.

Може би тъкмо този чар от удвояването, и то точно на лунния образ, е вдъхновил един интересен поет от първия японски авангард на ХХ столетие – Таруфо Инагаки. Даже и при буквален превод стихотворението му сякаш ни дава възможност да доловим (именно като отражение) нещо от фантастичния му порив. То е озаглавено „Луната в джоба“.

„Една вечер Луната върви по улицата, носейки себе си в джоба. По склона се развързва едната й обувка. Луната се навежда да си завърже връзката и от джоба й изпада Луната и се търкулва бързо надолу по асфалтираната улица, окъпана от внезапно рукналия дъжд. Луната тича след Луната, но разстоянието се увеличава от ускорението на Луната, която се търкаля. И Луната загубва себе си в лазурната мъгла долу на края на склона.“

Преведе от италиански: Никола Захариев
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1025
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Итало Калвино

Мнениеот Ивайло Иванов » Чет Окт 31, 2013 1:22 am

Тук е мястото да изразя огромната си признателност към "Тера Фантазия", Instituto Italiano di Cultura - София, лично на Александър Карапанчев и на всички, дали своя принос за излизането на "Калвино.net"!
Надявам се списанието да заинтригува четящата част от обществото и творчеството на този голям европейски писател, незаслужено не особено популярен у нас, да намери повече читатели.
За мен е голяма чест моя творба да е в едно издание с творби от Итало Калвино.
Благодаря ви! :smile:
— Ого! А пистолет-то не мой! Номер не такой, как у моего… Мой номер начинался с года смерти Лермонтова, а этот… с года рождения Пушкина…
Аватар
Ивайло Иванов
 
Мнения: 1393
Регистриран на: Пон Яну 13, 2003 11:16 am

Re: Итало Калвино

Мнениеот Ивайло Иванов » Съб Ное 02, 2013 10:22 pm

Из "Защо обичам Калвино"
("Калвино.net" - стр. 6-7)

Обичам творчеството на Итало Калвино. Трудна любов, ако питате мен – затова пък истинска! На първо място – Калвино не е някой плодовит американски автор на многотомни бестселъри и за да го обикнеш – най-напред трябва да го намериш.
Тази задача у нас не е никак лека. Един фен на „Песен за огън и лед” или „Здрач”, каквато е основната маса четящи, наречени по някакво недоразумение „читатели” например, в никакъв случай не би си „губил времето” с творби от неизвестни му и от никого нерекламирани европейски автори, в които няма магьосници, предсказания или вампири. Моите уважения към издателство „Колибри”, които издадоха чаканата с години от мен „Ако пътник в зимна нощ” – но оформлението й подхожда повече на сатира. Наистина, сатирата е обичан от Калвино похват, но все пак – той не е сатирик.
Та моята първа среща с творчеството на Итало Калвино беше в далечната 1980 г., когато „Галактика” издаде едно тъничко сборниче италианска фантастика, от което ме потресоха два разказа: „Онирофилм” („Лека нощ, Софи”) от Лино Алдани и „Динозаврите” от Итало Калвино.
По-късно попаднах на целия сборник „Космически комедии” – и той напълно естествено бе прочетен на един дъх. До ден днешен „Космически комедии” е една от любимите ми книги и неизменно стои на удобно за взимане място в библиотеката ми. Именно с нея започна пътят ми към Калвино.
Трудно е да обичам Калвино и по друга причина – аз изповядвам тъкмо онези политически идеи, които той отрича. Въпреки това, ако човек се позагледа сериозно в „Последен идва гарванът” – просто няма как да не си зададе въпроса: „Повече антифашист или повече италианец е Калвино?”
За мен Калвино е един от най-странните реалисти в литературата. Въпреки сюрреализма на „Невидимите градове”, абсурдизма на „Несъществуващият рицар” и откровената фантастична сатира на „Космически комедии”, творчеството му е дълбоко човешко и земно.
Но Калвино ми е любимец не само заради това, че е талантлив и човечен –той предизвика интереса ми и към други големи италиански писатели – като Дино Будзати и Лино Алдани. В един от предговорите Калвино беше сравнен с Павезе и ранния Моравия, и от там – ха, сега де... запознах се с творчеството на Чезаре Павезе и разбрах, че Алберто Моравия съвсем не е само „Чочарка”. А като се заровиш в италианската литература – няма как да подминеш и италианската литературна критика. И в момента, който стигнеш до Джакомо Дебенедети – един от нейните доайени – той ти сочи Марсел Пруст. С който вече навлизаш не само във френската, а в европейската романистика изобщо.
Затова изобщо няма да е пресилено да кажа, че за мен Итало Калвино отвори портата към европейската литература – която възприемам като антипод на съвременното маргинализиране на този вид изкуство отвъд океана. Което ме накара да го обикна още повече.

Възползвам се от случая да помоля Йордан Янков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и Владимир Полеганов също да публикуват тук анкетите си. :smile:
— Ого! А пистолет-то не мой! Номер не такой, как у моего… Мой номер начинался с года смерти Лермонтова, а этот… с года рождения Пушкина…
Аватар
Ивайло Иванов
 
Мнения: 1393
Регистриран на: Пон Яну 13, 2003 11:16 am

Re: Итало Калвино

Мнениеот alexandrit » Сря Ное 06, 2013 4:47 pm

Един от дружеските шаржове на писателя:


Изображение


◄ A eто и една публикация във вестник
„С е г а“, брой 4833 от 2 ноември 2013 година:



ИЗДАНИЯ НА СЕДМИЦАТА

1. „Амазонките“, Иван Маразов, изд. „Захарий Стоянов“.

2. „Историята на Бог“, Карън Армстронг, изд. „Изток-Запад“.

3. „Никълъс Никълби“, Чарлс Дикенс, изд. „Колибри“.

4. „Калвино.net“ *, изд. Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

Тази класация е субективен опит за подреждане на просветителските усилия
на издатели и автори. Тя е без претенции към постиженията на книжната търговия.
___________________
* Подчертано от мен. – Б. al.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1025
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Итало Калвино

Мнениеот alexandrit » Нед Ное 17, 2013 12:28 pm

И З * А Н К Е Т А Т А

„ЗАЩО ОБИЧАМ ИТАЛО КАЛВИНО...“

За тази анкета бяха поканени още няколко човека,
но – по едни или други причини – те не успяха да се
включат. Особено може да се съжалява за отсъствието
на Божан Христов, преводача на „Космически
комедии” и „Невидимите градове”, и Бояна Валери
Петрова
, която е редактирала книги на Калвино...

А сега – още два погледа към синьор Итало.


■ Атанас П. СЛАВОВ

ОБРАЗЕЦ НА МОДЕРЕН ФАНТАСТ

Наистина: защо го обичам?

Защото Калвино, дошъл от класическата литература, се осмелява да пише истинска научна фантастика. Във времена, когато литературният елит смята НФ едва ли не за някакъв хибрид между комикс и журналистическа популяризация, той включва в етюдите си първокласно научно знание. Изумителна е лекотата, с която в своите „Космически комедии“ постига сплавта от модерна космология и битова социална проза. Неговите герои живеят в математическа точка, движат се със светлината из Вселената, общуват през пространството и времето и паралелно съумяват да бъдат наши съвременници. Той превръща днешните ни проблеми в проблеми на мирозданието, като превежда космичното на езика на ежедневието. И поканва днешния човек в играта на вечността, осъразмерява го спрямо безкрайното.

Единственият аналог на Калвино в това самотно занимание е гениалният поляк Лем, който по същото време създава своята „Кибериада“ и, вече идвайки от традиционната научна фантастика, прави подобен експеримент с превода на съвременния герой с езика на кибернетичното и космичното. (Осмелявам се да твърдя, че ако имаше истински непредубедени изследователи на литературата на ХХ век, те отдавна щяха да са се заели с невероятните корелации между творбите на Итало Калвино и Станислав Лем. Но това вече е в сферата на т.нар. алтернативна фантастика.)

Подобен е лишеният от аналози експеримент с цикъла „Невидимите градове“. Там – в историите, маскирани като разговори между Марко Поло и Кублай хан – Калвино ни потапя в „моделириума“ на философската си научна фантастика. Въоръжен с изкристализиралите знания на културологията, психологията, социологията, етиката и архитектурата, големият писател се разкрива и като първокласен социален мислител. При това неговите миниатюри са елeгантни и игриви, оставайки си концентрирани и вглъбени.

Но Итало Калвино не е елитарен автор. Дълги години той е сред най-четените по света италиански белетристи. В неговата трилогия „Нашите предци“ алегоричното въображение не пречи на увлекателното повествование и артистичните образи. А в романа „Ако пътник в зимна нощ“ ни поканва в различните измерения на литературните реалности. Във всичко, което пише прочутият италианец, виждаме магията на „фантастичното допускане“, така че смело можем да твърдим: Итало Калвино е образец на модерен научен фантаст, който извежда тази литература отвъд жанровите й граници.



■ ■ Александър КАРАПАНЧЕВ

МЕЖДУ ЧЕТИРИ ВЕКА...

Странни майстори на перото и на четката израстват в италианската земя – очарователни... неповторими... гиганти!

Един от тях е художникът Джузепе Арчимболдо, а друг от същата „порода“ – писателят Итало Калвино. Въпреки че ги разделят цели четири века, помежду им се наблюдават множество прилики. Тук е свободният, като при Жар-птица или грифон, полет върху крилете на фантазията; но тук са и вниманието, и преклонението пред градивните елементи на живота (тази стихия, обгърната от воала на собствените си загадки). Арчимболдо изгражда редица знаменити картини от плодове и зеленчуци, от сонм твари или сечива, докато Калвино вписва в прозата си както някой слънчев лъч, така и ястието, което цъфти многобагрено върху масата.


Изображение

„О г ъ н я т”, нарисуван от Арчимболдо


И двамата не копират буквалистично действителността, ами я претворяват в нова действителност – вече издигната всред сферите на изкуството.

И двамата работят твърде разнообразно в своята област. Джузепе Арчимболдо прави витражи; рисува портрети на крале и сезони; приготвя театрални декорации; конструира механизми за бита или за дворцовите тържества (например на него приписват изобретяването на т.нар. цветен клавесин, съгласуващ музиката и визията). Итало Калвино пък пише за съвременния му ХХ век, за средновековието и дори за началото на Вселената, когато тя е събрана „в една точка“; преплита в страниците си хумор, лирика и трагизъм; показва лицето си ту като автор на къси разкази & есета, ту като романист, ту като драматург или киносценарист с впечатляващ диапазон.

Ала над всичко при двамата гиганти от Италия е техният неугасващ протеевски дар: да се превъплъщават сякаш в безброй детайли, сюжети, идеи и внушения!

Дължа им не само моя поклон, но и обичта си, която не избледнява през годините, а продължава да расте като благородно дърво. И аз живея под неговата сянка... аз се опивам от вълнението на листата му – понякога силно, друг път кротко досущ роса... и се насищам с тъй щедрите му разнолики реколти...


Първа публикация в: списание „Калвино.net“ –
Дружество на българските фантасти „Тера
Фантазия“, октомври 2013 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1025
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Итало Калвино

Мнениеот Йордан Янков » Вто Ное 19, 2013 10:38 pm

Градовете и въображението

До световете на Калвино се стига по два пътя.
Единият път е скрит зад оръфаните корици на малки книжки, скрити в квартални библиотеки, спотаени сред прашните лавици на стари шперплатови семейни секции или забутани в кашони заедно с други книги във влажните мазета на кооперациите около Славейков. Напоследък казват, че до този път може да се стигне и ако знаеш някой таен адрес в Интернет. Този път е трудно откриваем, понякога е много скъп, но от време на време е напълно безплатен, ако приятел те насочи по него.

Другият път започва веднага след като преминеш хартиените порти на първия. Изведнъж се оказва, че неговите серпантини се вият навсякъде около теб. Сред наблъсканите като сардели в консервна кутия пътници в градския автобус разпознаваш във водородните и кислородни атоми, примесени с щипка въглеродни молекули, сериозната физиономия на Qpwpq, който делово започва да ти разказва за фучащи по пространствено-времевите магистрали галактики и планети. Така и не разбираш, кога рейсът е стигнал до последната спирка, която се оказва началото на друг маршрут в този толкова объркан свят. Навсякъде обаче можеш да разчиташ на докладите на Марко Поло. Не знам дали Кублай Хан е разбрал от тях каква огромна империя притежава, но със сигурност ти се оказваш владетел на чудните градове на своето собствено въображение, изтъкано от виадуктите на ефирни думи, фасадите на спомени за умиращи приятелства и нежните пъпки на раждащи се малки идеи, които един ден ще се превърнат в лабиринта на гора от стремежи, чувства и трудно уловими мисли за необятното. Веднъж поел по този път ти разбираш, че той е навсякъде и никъде, билетите там нямат цена, но са мярата за всичко около нас.

Двата пътя до световете на Калвино се допълват. Макар, че втория изглежда да е навсякъде около теб, първо трябва да минеш през тайните хартиени порти на първия. В края те очакват безкрайните светове на Калвино. Лек път!
Метаморфи от всички Вселени - обединявайте се!
Аватар
Йордан Янков
 
Мнения: 1320
Регистриран на: Нед Яну 05, 2003 12:51 pm

Re: Итало Калвино

Мнениеот alexandrit » Чет Дек 19, 2013 12:37 pm

◄ За допълване на темата сега поместваме
три откъса от Калвиновата книга „Невидими-
те градове“... (Това са откъси, които не се дуб-
лират с пуснатите в списание „Калвино.net“.)



Итало КАЛВИНО

Градовете и паметта. 2

Човек, който дълго язди из диви места, неизменно изпитва желание да види град. Най-после пристига в Изидора, където дворците имат вити стълби, инкрустирани с морски охлюви, където се произвеждат по всички правила на изкуството далекогледи и цигулки, където чужденецът, колебаещ се между две жени, среща винаги трета, където борбите с петли се израждат в кървави разпри между залагащите. Пътникът е мислил за всички тези неща, когато е пожелавал някой град. Ето защо Изидора е град на мечтите, но с една разлика. В мечтания град човек се е виждал на младини; в Изидора пристига вече стар. На площада е стената на старците; той седи редом с тях. Желанията вече са спомени.


Изображение

◄ Един от сценаристите на този филм е Итало Калвино


Градовете и очите. 3

След като е вървял седем дни през гориста местност, оня, който се е запътил за Баучи, не вижда града, макар да е пристигнал в него. Градът се държи на тънки кокили, които се издигат от земята на голямо разстояние помежду си и се губят някъде над облаците. Тънки стълбици водят нагоре. Жителите рядко се появяват на земята – горе разполагат с всичко необходимо и предпочитат да не слизат. Ни една част от града не докосва земята освен дългите фламингови крака, на които той се крепи, и мрежестата му издължена сянка, която ляга върху шумата.

Съществуват три предположения по отношение на жителите на Баучи: че мразят Земята; че я тачат дотам, че избягват да я докосват; че я обичат както всички преди тях. Затова с насочени надолу бинокли и далекогледи неуморно я оглеждат, лист по лист, камък по камък, мравка по мравка, съзерцавайки захласнати собственото си отсъствие.


Градовете и небето. 3

Който пристигне в Текла, вижда малко от града зад плътните стобори, зад защитните платна от чул, зад скелетата, металните арматури, увесените на въжета или придържани от триножници дървени мостове, зад витите стълби и решетъчните конструкции. На въпроса „Защо строителството на Текла трае тъй дълго?“ жителите, без да престават да издигат кофи, да спускат отвеси, да размахват нагоре-надолу дълги четки, отговарят: „За да не започне разрушението“. А ако ги попитате дали се страхуват, че като свалят скелетата, градът ще почне да се руши и ще се разбие на парчета, добавят бързешком, полугласно: „Не само градът“.

Недоволен от отговорите, някой може да надникне през процепа на дървената ограда – той ще види кранове, които теглят нагоре други кранове, панели, които облицоват други панели, греди, които подпират други греди.

– Какъв смисъл има вашето строителство? – пита човекът. – Каква е целта на един град в строеж, ако не самият град? Къде ви е планът, проектът, по който работите?

– Ще ти го покажем веднага щом свърши денят, сега не можем да прекъсваме – отговарят.

На залез-слънце работата спира. Над строежа пада нощ. Звездна нощ.

– Ето проекта – казват.

Преведе от италиански: Божан ХРИСТОВ
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1025
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Итало Калвино

Мнениеот alexandrit » Нед Дек 29, 2013 12:26 pm

◄ В брой 298 (последен за тази година) на вестник „СЕГА”
намираме следната информация по темата тук:
__________________________________________________

Почетоха планетата Итало Калвино

На първа страница в „Калвино.net” пише „Това списание излиза...” и
сигурно е такова с единствен брой. Може би заради журналните
формат, оформление и съдържание: биография на Итало Калвино,
библиографии, филмография, откъси от негови творби, отзиви,
интервюта с преводачи и още, и още... изненадващ синтез на
неговите „Невидими градове” с картините на полския сюрреалист
Яцек Йерка. Издател: Дружество на българските фантасти „Тера
Фантазия” (съставители Атанас П. Славов, Александър Карапанчев).
Заради неговите изяви в жанра и 90-годишнината му.

Салман Рушди: „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е
човешко същество, а планета – нещо като планетата Соларис... на
Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да
прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове.” Не само на
четящите фантастика... Дано „броят” не е единствен. *

___________________

* Навярно ще бъде единствен, както се случи и с „Лемтернет”-a
(2011), посветен на... e, ясно на кого. Но, живот и здраве, в ДБФ
„Тера Фантазия” замислят и други издания с подобен формат... –
Б. фор.


Изображение

Едно от виденията на пан Яцек Йерка ◄
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1025
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm


Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта

cron
Общо на линия са 3 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 3 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта