Отиде си великият Рей

[Nasko]

Легендата на научната фантастика Рей Бредбъри, автор на "Фаренхайт 451" и "Марсиански хлоники", почина на 91-годишна възраст, съобщи семейството му.

"Светът загуби един от най-добрите писатели, раждали се някога, и един от най-скъпите хора на сърцето ми. Почивай в мир, Рей Бредбъри", написа в страницата си в Туитър внукът му Дани Карапетиан, цитиран от АФП и БГНЕС.

Отварям тук форумна тема да изразим паметта и любовта си към Бредбъри.

[Шаркан]

...

[Goa]

Вечна му памет!

[Ивайло Иванов]

Един от най-най-най-любимите ми писатели...

[robinofloksli]

"Възпявам електрическото тяло..."

[robinofloksli]

"— И така — рече Спендър, — аз срещнах един марсианец.

Мъжете недоверчиво го гледаха.

— Там, в едно от мъртвите селища. Не очаквах, че ще го срещна. Нямах никакво намерение да го търся. Не знам какво правеше там. Цяла седмица прекарах в едно малко градче, мъчех се да разчета древната им писменост, изучавах тяхното старинно изкуство. И ето че един ден видях марсианеца. Той се появи за миг и после изчезна. Ден-два не се мярна никакъв. Аз седях и се занимавах със старите писмени знаци, когато той отново се появи. Това се повтори няколко пъти и всеки път той се приближаваше все повече и повече. И в деня, когато аз най-после разгадах и усвоих марсианския език — това е тъй просто, а има и пиктограми, които много помагат, — марсианецът застана пред мене и рече: „Дайте ми вашите ботуши!“ Аз му дадох ботушите си, а той рече: „Дайте ми вашите дрехи и всичките си принадлежности“. Аз му дадох всичко, а той пак: „Дайте ми и вашия пистолет“. Аз му дадох и пистолета. Тогава той каза: „А сега елате с мен и вижте какво ще се случи“. И така, марсианецът дойде в лагера и сега е тук.

— Не виждам никакъв марсианец — възрази Чероки.

— Много съжалявам.

Спендър извади пистолета си. Разнесе се слабо бръмчене."

[bogdanov]

[Генерала]

http://esquire.ru/wil/ray-bradbury

http://www.youtube.com/watch?v=TR6SSSWn ... ture=share Бредбъри за театъра.

http://www.kp.ru/online/news/1169707 Борис Стругацки за Бредбъри.

“Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък
на твой приятел или твой собствен замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото човечество;
затова недей да питаш за кого бие камбаната:
камбаната бие за теб … “

Джон Дън, цитиран от Хемингуей в
“За кого бие камбаната”

[alexandrit]

Автор на текста, който можете да прочетете по-долу,
е Димитър ХАДЖИТОДОРОВ. Той е носител на наградата
„Златното перо” (на списание „Космос”) за научнофантастичен
разказ и има три книги, издадени през новото хилядолетие.

Въпросният текст е преведен на английски език от съпругата му
Зорница и изпратен на сайта на Рей Бредбъри – както е известно,
неговите наследници приканват всеки желаещ да разкаже нещо
за един от най-великите писатели на нашето съвремие...


ОТКРИВАНЕТО НА „451º ПО ФАРЕНХАЙТ”


Бях ученик в далечната 1968 година, когато прочетох първата книга от Рей Бредбъри – „Марсиански хроники”. Подари ми я приятел на нашето семейство, с когото си говорехме като библиофили.
Аз четях фантастика и посрещнах с възторг изключителното новаторство и поетичния език на автора. Особено ми допадна Джеф Спендър, героят, който се противопоставя на колонизацията на Марс. Много ми хареса и разказът „Ъшър ІІ”. Интересът към книгите в него бе толкова добре подчертан, че докато го четох, се чувствах така, сякаш разговарях със стар приятел.
Две години по-късно постъпих в казармата и първото ми разочарование бе, че няма художествена литература в библиотеката. Предлагаха само теоретически трудове по военно дело и малко история.
Чудех се как да намеря хубава проза или поезия, когато радистите решиха проблема. Те се свързаха с телефонистката в близкото село – на три-четири километра от поделението – и я запитаха дали при нея се намира нещо за четене. Тя отговори утвърдително. Оказа се, че управлява и селската училищна библиотека. Там нямаше деца и книгите лежаха неупотребявани.
Два дни по-късно радистите тръгнаха към селото за профилактика на връзката и аз помолих да ги придружа. От нетърпение не усетих как изминахме пътя. Представиха ме на младо момиче като отчаян библиоман и докато те се шегуваха с нея, аз влязох в училищната библиотека. Залата бе претъпкана с книги, подредени в шкафове по стените. Не знаех откъде да започна. Точно тогава, като дар от съдбата, видях първото издание на „451º по Фаренхайт”, ново и още непрочетено. Грабнах го и хукнах при любезната библиотекарка с обещанието, че ще пазя книгата като очите си.




Издание на „Народна култура” от 1982 година


Завърнахме се в казармата и аз постъпих по желание дежурен в един пункт, който се поддържаше от моята рота. Зачетох книгата и още от първите страници тя ме завладя. Не мигнах цяла нощ, докато не я погълна, и потръпвах от възторг и изумление. Аз преживявах метаморфозата на Гай Монтег, очарованието от общуването с Кларис Маклелън, тихата съпротива на професора – удивителни образи, събрани в малък обем страници. Сякаш бях докоснат от откровение, с което авторът утвърждаваше непреходни истини:
„Хората не говорят за нищо...”
„Добрият писател често се докосва до живота...”
„Всеки трябва да остави нещо след себе си... Нещо, до което са се докосвали твоите пръсти, в което след смъртта ще намери убежище твоята душа.”
На сутринта разказах развълнувано на другарите си за невероятната книга. Те виждаха, че не съм спал, и се развеселяваха от увлечението ми.
Романът на Рей Бредбъри остави незабравим спомен в мен. Препрочитал съм го няколко пъти и винаги откривам нови неща. За мен това е най-прекрасната творба на ХХ век, авторът на която е достоен за Нобелова награда. Но в комитета в Стокхолм изглежда не четат фантастика.
След уволнението хукнах към антикварната книжарница. Провървя ми и намерих веднага екземпляр от „Фаренхайт”. Закупих книгата, без да се интересувам от цената, и я притиснах до сърцето си. Разлъката с любимия ми писател бе свършила. Оттогава сме неразделни!
Съпругата ми е преподавател по английски език. От време на време тя запознава учениците си с някои текстове на Рей Бредбъри. Мисля, че това са най-интересните й уроци.

* * *

Добавка от дежурния наблюдател

Отскоро Димитър ХАДЖИТОДОРОВ има
собствен блог – hajitodorov.blogspot.com/,
в който можете да прочетете десетина
негови фантастични разказа...

[alexandrit]

ВЕДНЪЖ с Агоп Мелконян и Велко Милоев седнахме да изпием
по питие някъде зад Столичната библиотека. Беше на границата
между деня и вечерта, с нахлуващи все по-гъсти сенки. По някое
време приказката ни така се завъртя, че отворихме дума за Рей
Бредбъри. Тогава Агоп поривисто стана от стола си и каза:
„Когато говорим за Бредбъри, аз ще стоя прав...”

* * *

Рэй Брэдбери: «ЕСТЬ ОЩУЩЕНИЕ, ЧТО КНИГИ УМИРАЮТ»

Автор: Георгий ЗОТОВ

22 августа 2010 года классику фантастики Рэю Брэдбери исполняется 90 лет. В эксклюзивном интервью «Аргументы и Факты» знаменитый писатель признаётся в краже мумий, критикует зомби и предрекает рождение нового Достоевского.

◄ «Я очень люблю рубли»

«AиФ»: – Скажите, вас уже разрешено поздравлять?

Рэй Брэдбери: – (Cмеётся.) Подождите немножко. Знаете, а девяносто лет – это вовсе не так круто, как я думал раньше. И дело не в том, что я езжу по дому в кресле-каталке, застревая на поворотах… Сотня просто звучит солиднее. Представьте себе заголовки во всех газетах мира – «Брэдбери исполнилось сто лет!». Мне сразу выдадут какую-нибудь премию: просто за то, что я ещё не умер.

«AиФ»: – В 1950 году вы написали книгу, принёсшую вам всемирную славу, – сборник рассказов «Марсианские хроники». Там говорилось: уже к началу ІІІ тысячелетия на Марсе будут поселения, целые города землян. Как вы думаете, почему этого в итоге так и не произошло?

Р. Б.: – Меня часто про такое спрашивают, и я люблю фантазировать над ответами. Чтобы они были разными! Ответ сегодняшнего дня: потому что люди – идиоты. Они сделали кучу глупостей: придумывали костюмы для собак, должность рекламного менеджера и штуки вроде айфона, не получив взамен ничего, кроме кислого послевкусия. А вот если бы мы развивали науку, осваивали Луну, Марс, Венеру... Кто знает, каким был бы мир тогда? Человечеству дали возможность бороздить космос, но оно хочет заниматься потреблением – пить пиво и смотреть сериалы. Вы особенно не обращайте внимания, это старческое брюзжание (смеётся) – мне же скоро сто лет.




Писателят в своя живописен кабинет

«AиФ»: – Зато вы вполне можете назвать себя пророком. В вашем романе «451 градус по Фаренгейту» описывается общество, где народ одержим потреблением, массовой культурой, а книги уничтожаются – их жгут особые команды, называемые «пожарными». Я эту книгу прочитал раз двадцать. Сбылось всё. Ну почти всё... Потребление в XXI веке – это новая религия, а книги читают всё меньше. Это как бы немодно.

Р. Б.: – О, я тоже часто об этом думаю. Написал однажды страшную сказку, а она взяла и обернулась реальным кошмаром. Есть ощущение, что книги умирают. Всё же электронный носитель – это совсем не книга. Для меня мир библиотеки был джунглями Амазонки, которые могли укрыть человека с головой, захватить его шелестом страниц, укутать интересными историями. От монитора всего этого не получишь, там лишь сухой текст, без запаха бумаги – выхолощено, никакой теплоты. Впрочем, опять брюзжу (смеётся). Да что это со мной? Наверное, я самый консервативный писатель-фантаст в мире. Вы слышали, дорогой сэр, какие ужасные обо мне ходят легенды?

«AиФ»: – Минуточку, я сейчас перечислю. Вы не умеете водить автомобиль. Вы не пользуетесь компьютером. Вы не летаете на самолётах. Романы печатаете на пишущей машинке. Да, и у вас нет высшего образования.

Р. Б.: – После этого я добавлю – любые технические новшества вызывают у меня панику. Я их попросту ненавижу. Нет, лифт ещё нормально, правда, мне в доме он не нужен. Я бы не отказался, конечно, от личного космического корабля, но только в том случае, если его подарят вместе с командой и ящиком снотворного. Принял таблетки – и спи по дороге на милый Марс.

◄ Земля в депрессии

«AиФ»: – Ещё меня удивляет вот что: вы – самый успешный в мире писатель-фантаст. В то же время живёте более чем скромно – маленький домик, никакой охраны, каждая комната завалена книгами, бумагами, рукописями. Такое впечатление, что вы создали себе собственный мир.

Р. Б.: – О нет, я вас обманул. Вы видите вон ту мумию Тутанхамона? (Брэдбери показывает на сувенир из Египта). Она огромной ценности (смеётся) – я украл её из музея в Каире! Ладно-ладно. Я всегда считал, что труд писателя стоит денег. В СССР издавали «Марсианские хроники», но мне не дали ни рубля. А я очень люблю рубли! (Смеётся.). Хотя я не поклоняюсь деньгам. У меня глаза на лоб лезут, когда человек, заработав миллион, покупает дорогую машину «Порше», обзаводится охраной и прекращает здороваться с соседями. Мне нужен минимум. И тут вы правы, мой мир – старый дом, по самую крышу заваленный книгами, а выезд оттуда – это как для вас съездить за границу. Зачем? Я же фантаст. Просто закрою глаза и уже вижу себя на Марсе.

«AиФ»: – Какой ваш самый интересный вывод за девяносто лет жизни?

Р. Б.: – То, что всё в этом мире повторяется. Моё детство пришлось на Великую депрессию, а глубокая старость – на крутой финансовый кризис. Ты смотришь в будущее и видишь там причудливые планеты, новые космопорты и машины, летающие по воздуху, а заканчивается всё падением доллара на бирже. Но не стану врать: долго жить интересно. Плохо лишь то, что я пережил дорогих мне людей. Моя жена Маргарет умерла семь лет назад, а не будь её – я никогда не стал бы писателем. Первые годы меня никто не хотел печатать, она же верила, говорила: «Ты будешь знаменитостью». Теперь меня называют живым классиком. Не могу сказать, что мне это нравится, но определённо звучит лучше, нежели «мёртвый классик».

◄ Фантастика мутирует

«AиФ»: – Можно ли сказать, что фантастика в XXI веке мутировала? Когда я читаю современные книги, вижу на страницах шоу: перестрелки, спецэффекты. Но при этом мало мыслей и ещё меньше философии.

Р. Б.: – Да, и эта мутация довольно странная. В моё время фантастика была увлечена будущим – вот откроются новые миры, полетят звездолёты, люди освоят другие планеты, которые, возможно, населены разумными существами. Сейчас больше пишут про апокалипсис: цивилизация уничтожена в ходе ядерной войны, Землю заселили кровожадные зомби. Наверное, население Земли находится в перманентной депрессии – если будущее видится только таким и каждый в своём друге подозревает врага…

«AиФ»: – Ну, вы сами сказали, что всё в мире повторяется. Цивилизация пошла на второй круг – может, она возвращается к первобытному состоянию? Тогда впереди охота на мамонтов и война с помощью дубин.

Р. Б.: – Что ж, если так – значит, нас ожидает новый Юлий Цезарь, новая инквизиция и новое монгольское завоевание. Но зато и новый Леонардо да Винчи, новые Толстой и Достоевский и новые полёты в космос… Надеюсь, хоть на этот раз мы не упустим шанс основать свою колонию на Марсе. А пока я делаю то, что мне хочется, – печатаю на машинке очередную книгу.

«AиФ»: – Спасибо от всех читателей «АиФ». Последний вопрос: в 2020 году вам исполнится сто лет. Уже можно записываться в очередь на интервью?

Р. Б.: – (Смеётся.) Конечно. Я уверен: за это время с вами ничего не случится!

[alexandrit]

********************************

Че Рей Бредбъри е наистина поет не само в калейдоскопичната си проза, това се знае отдавна. Например „Последния път, когато слонове цъфтяха на прага” и „Там, където роботизирани мишки и роботизирани хора тичат из роботизирани градове” са все барокови заглавия на негови стихосбирки.

Сред най-хубавото му в тази област е поемата „Плувай, човек!”. На хартия я има поне на две места у нас: в антологията „Ф а н т а с т и х и я” и в алманаха „Ф а н т А s t i k a 2010-11”, а пък в Нета тя се появи отново преди няколко дни – в добре известния сайт на Стоян Вълев Книги NEWS.

За онези, които искат да вкусят от екран фантастичното слово на Бредбъри, даваме по-точни координати:
http://knigi-news.com/?in=9&cur=5/. Днес „Плувай, човек!” е на страница 5 в раздела „Новини”.




Тази антология се предлага от издателство „е-Книги”

********************************

[alexandrit]

На едно място той пише: „Баща ми е Жул Верн... а по всяка вероятност Мери Уoлстънкрафт Шели, авторката на „Франкенщайн”, ми е майка...”

Но ако надникнем зад живописния прозорец на метафорите, ще видим, че биографичната истина при този автор е малко по-различна. Рей Дъглас Бредбъри се ражда в градчето Уокиган, щата Илинойс, от баща американец и майка шведка на 22 АВГУСТ преди... е, вие знаете преди колко години.

Ако беше жив, той щеше да навърши днес... но и това е известно като цифра, експонирана безброй пъти из разни кътчета на Интернет. Затова може би е по-добре – след толкова факти – да отворим пак пъстроокия прозорец на метафорите...

◄ Из цикъла „Разказоиди от извора”

ДЪЛГОТО НАВАКСВАНЕ

Веднъж Рей Бредбъри решил да направи изключение в своя живот. Бил чувал, че в България го харесват много, и най-сетне се съгласил да гостува на Средецкия клуб по фантастика & прогностика – собственик на куп златни медали от художествената самодейност и на зрелищен сайт.
Избръснал се американецът до синьо, прибавил малко афтършейв от глухарчета, а после си облякъл любимия костюм с цвят на сметанов сладолед. Накрая хванал един кораб и хоп: през океана, та право в клуба. Имало там доста народ (пак добре, че не се пушело!) и Бредбъри прочел три по-къси разказа, които не били публикувани в тази страна. Тъкмо очаквал аплодисменти, когато се надигнала някаква фенка от младото поколение, пък рекла:
– Маестро, съжалявам за откровения си тон, ама трябва да ти кажа, че копирайтите на твоите т.нар. шедьоври са твърде остарели. Лично аз чета само книгите на ХХІ век...
Сетне край прозореца се изправил фен от средното младо поколение и реагирал така:
– Господине, няма да се извинявам нарочно, а ще отбележа, че ти вече звучиш много старомодно и отгоре на всичкото – елитарно. Защо не си свериш часовника с Робърт Джордан и Джордж Р. Р. Мартин, с Питър Дж. Тайлър, Илайджа Джауит или с други по-пресни звезди на фентъзито?
„Майтапи ли се това момче? – помислил си гостът. – Задължително ли е да го има звука „дж” в името ти? Макар че моят чичо, който написа „Война на световете”, също използваше едно „дж” по средата...” Но на глас подхвърлил едва шепа думи:
– Кои по-точно, момко?
– Е, кои, кои, ти сам ще ги откриеш. Обаче се страхувам, че днес си прекалено възрастен за промени!
Тогава Бредбъри се озърнал, взел парче тебешир и с широк замах написал върху черната дъска: „Българи юнаци…” Феновете от старото младо поколение започнали да се чудят дали гостът ще добави някой цветист глагол и дори свидно съществително. Те също така искали да се изкажат, ала не останало закога, понеже…
Понеже очите на Рей Бредбъри току-що се били отворили. Той разблъскал правостоящите около вратата и ето че сметановият му костюм се стопил по-бързо от глухарче из коридорите на културния дом. Но изведнъж по маршрута му възникнало свежо препятствие. Щом мярнал елегантния американец, портиерът на ведомството изскочил от стаичката си и размахал сборника „Нощен влак за Вавилон” с молба за автограф.
Бредбъри погледнал корицата на томчето и – къде по-твърдо, къде по-меко – отразил атаката:
– А, не, никакви кораби или влакове, да не говорим за автобуси, ако ще и до центъра на Земята да отиват! Освен туй сега не съм узрял за автографи, ще прощавате…
И без да губи време, класикът допуснал още едно изключение в своя живот – качил се на самолет. Облаци, градове, ту мастилени, ту лазурносини води се сменяли под него като приказки от древна марсианска книга. Когато се прибрал у дома, той даже не разхвърлял багажа си, ами веднага поръчал в Амазон.ком най-пресните и най-дебелите фентъзита.
Трябвало да наваксва дълго.

Автор: Александър Карапанчев

Първа публикация в: списание „Тера фантастика”, брой 1/2003 г.

* * *



◄ Колаж на фотографа Феодор Йордановски,
член на Средецкия клуб по фантастика & прогностика

[alexandrit]

Л ъ ч ● о т ● У о к и г а н

ОДА ЗА ГЛУХАРЧЕТО

Водеща: Уважаеми слушатели, навярно мнозина от вас са опитвали по-редки български вина – да речем, от къпини, от шипки или прочутите берковски малини. А да сте пили вино от... глухарчета? Поне една чашка от чудния му еликсир? Да сте лизвали от него „барем капка”, както се изразяваше баба ми? Точно в това се е усъмнил журналистът Александър Карапанчев. И ето защо впрочем...

Ал. К.: Да, силно се съмнявам, понеже глухарчената напитка се прави и пие далече оттук – например в Съединените щати. За нея ни разказва подробно знаменитият писател Рей Бредбъри в своята биографична книга, озаглавена... Момент, момент. Нека се качим в машината на времето, за да се пренесем в лето хиляда деветстотин двайсет и осмо. За щастие не се налага да висим дълго на спирката, както се случва с колите на градския ни транспорт. Дзън-дзън! Потегляме. Без да скача да си купува кафе, сандвичи или цигари, шофьорът „времевик” кара право назад и ето ни в градчето Уокиган, щата Илинойс.

(Сега ми позволете да отворя скоба и за миг да дам думата на господа ботаниците. От тях научаваме, че глухарчето, това изключително жизнено и симпатично растение, цъфти от март, та чак до ноември. И къде ли го няма за разлика от... но хайде да не навлизаме в големи подробности.)

Е, значи Рей Бредбъри ни пренася в благодатния август на своето детство. Златните цветчета са залели света, кипят по дворовете, върху алените тухлени улици, почукват по стъклата на мазетата и така се размесват с всичко, че наоколо сякаш струи разтопено слънце. Обаче малчуганите са издръжливи, късат ли късат глухарчета и за всяка напълнена торба получават от дядо си по 10 цента. Хм, не е много, ама все пак е добро дошло – особено ако се сетим за нашенския курс на долара. Пък и туй не ти е да продаваш манатарки по 650 лева килото, както го правят днес в милата ни татковина.

Но да се върнем към Бредбъри и неговата книга. След беритбата уханният товар се отнася в мазето. Там зее пресата за вино и скоро винтът й нежно мачка слънцеоките стръкове. Изведнъж потича златен прилив – есенцията на този хубав, весел месец. Естествено че операцията не свършва дотук. Идва ред на дъждовната вода, събирана от далечни езера и росни ливади, която се черпи от древната каца на двора. Тая вода е като ясна синкава коприна и лисва в плътни струи върху глухарчетата. После – високи бутилки... саморъчни етикети с дата... лавици с искрящо вино.



Неговият звезден час, уважаеми дами и господа, ще дойде тъкмо през зимата. Когато голямата къща кашля, киха и пъшка под игото на подлите януарски микроби, бабата на Рей вади от мрака онези ярки шишета. В тях, ароматен и бистър, златее еликсирът на детството – Нейно величество глухарчената напитка. Тя е лековита настойка от друго време, балсам от слънце и здрач, звънливо ехо от уличната търговия с лед и от зелените фонтани на тревокосачките... И върху устните на цялото семейство изгряват усмивки.

Впрочем глухарчето се почита не само в Щатите. В Япония и Франция (казват, че са развити страни!) го отглеждат като градинска култура. Отгоре на всичко не се задоволяват единствено с красивия му вид, ами го и ядат – от корените и младите листа, та чак до яркожълтите цветчета, които даже мариноват. Кулинарните фенове биха добавили, че руснаците правят от глухарчетата нектар, пюре и вкусно сладко с лимонова кора. Последното споменато „лакомство” го сравняват с достойнствата на пчелен мед.

Накрая да не забравим най-важното: автобиографичната книга на американеца Рей Дъглас Бредбъри, разбира се, е озаглавена съвсем на място „Вино от глухарчета”. У нас е излизала в различни години поне два пъти в чудесния превод на Жени Божилова...

◙ ◙ ◙

P. S. Водещата в случая е журналистката и поетесата Росица Панайотова, а самия текст го прочетох пред микрофона на БНР (ако не се лъжа, някъде в края на ХХ век). – Б. авт.

[alexandrit]

● Един роман на шестдесет години

Сайтът buzzfeed.com определи след допитване коя е най-добрата корица, създавана някога за романа „451 по Фаренхайт” от Рей Бредбъри.





С над 900 000 гласа за най-добра е избрана корицата на дизайнерката Елизабет Перес. Оригиналното в нея е превръщането на самата книга в послание за аутодафе – гръбчето й е оформено на ситопечат и представлява кибритена повърхност. Достатъчно е само да се драсне по нея с клечката, сложена вместо числото 1 от заглавието.

Ето какво казва за идеята си Елизабет Перес:

„451 градуса по Фаренхайт” е роман за антиутопично бъдеще, в което книгите са поставени извън закона, пожарникарите не гасят пожари, а всъщност изгарят всяка къща, в която се съхраняват книги. Това е история как се потискат идеите и как телевизията унищожава интереса към четенето на литература. Исках да превърна самата физическа книга в послание – оттам и идеята за гръбчето с кибритена повърхност и клечката, с която тя може да бъде запалена и изгорена. Не че бихме го поискали някога.”

От появата на „451 по Фаренхайт” през 1953 г. до кончината на Бредбъри през юни 2012 г. по света са публикувани множество издания с различни корици и са продадени милиони бройки от неговия роман-предупреждение.

И з т о ч н и к: fakel.bg

[alexandrit]

● „ЖИВЕЙ ВЕЧНО!“

ТАКА ПОЖЕЛАВА на малчугана Рей Бредбъри един шоумен, наречен мистър Електрико, и неговите думи се оказват пророчески за бъдещия световноизвестен писател.





В РОДНИЯ му град Уокиган, щата Илинойс, има парк, който носи името на Бредбъри, а пък в Лос Анджелис един площад е кръстен на автора на „Марсиански хроники“ и „Вино от глухарчета“...

АКО ЖЕЛАЕТЕ да прочетете още интересни подробности за Татко Рей (включително и интервюта с него), можете да сторите това на ей тази книжовна е-планета:

● http://lira.bg/?p=76966.