Литература и други изкуства

Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Всичко за изкуството

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот Кал » Вто Ное 06, 2018 12:39 pm

Благодаря!

Набелязвам си го за „отпуската“ догодина – от април нататък...
Аватар
Кал
 
Мнения: 2052
Регистриран на: Нед Яну 30, 2005 7:33 pm
Местоположение: Човешката библиотека

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Сря Ное 07, 2018 11:38 am

■ 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика
, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *
____________________________________________________

С О К О Л О В – есе от Калин Николов

Преди около петнадесет години най-известното италианско списание „Епока“ отпечата в нещо като подлистници каталог, който имаше претенцията да представя световното изкуство от „началото“ му до днес. Човек не можеше да не изпита съжаление, че в хилядите репродукции нашият Изток, от Православието до Сталин, бе намерил твърде малко място. Така например „модерната“ ни епоха бе илюстрирана с колхозния празник на Александър Герасимов, с чудесната „Защита на Севастопол“ от Дейнека, шаблонен макет на Подмосковието, Ленин като супермен с изящна партийна главичка и Соколов...

Изображение

Разбира се, Андрей Константинович Соколов не е непопулярен, макар че на никого в собствената му родина и през ум не е минавало да го слага в подобни класации, сборници и енциклопедии. Ясно: той е нещо друго, не е утъпканата пътека на следпередвижническото наследство, не е историческата битопис със сочещи златисти зари ръководители или с оптимисти на фонове от панелни квартали.

Соколов обаче е много по-същностен от изкуствоведската скука в схемите и напълно заслужава мястото, което му бе дадено от „Епока“. Ако погледнем към преживяното в детството си, когато радиоапаратите съобщаваха за Гагарин, Титов или Терешкова, пред очите ни (вгледайте се в кинолентата!) Гагарин отново ще марширува с развързани обувки, Никита Сергеевич ще бърше сълзите си и ще го приветства с размахана мека шапка, също като градски селянин... Естествено тогава ние не знаехме, че зад милите сълзи на съживилия за полет народа си човек след ужасите на Колима и Магадан стои напрежение, заради което в кабина за двама са летели трима космонавти и една жена, дори без скафандри, и скачванията са извършвани по най-примитивен и рискован начин, но с целия талант на изобретателната сиромашия... Хората вярваха, че ще ходят до Венера, когато не можеха да получат разрешение дори за съседния град, камо ли до друга държава; те проектираха космически конфигурации, заобиколени от москвичи и зисове; живееха в комунални крепости, четейки най-примитивните вестници, списвани в редакции, гъмжащи от доносници, политработници и лъжци...

Космическият дизайн на Андрей Соколов е старомоден, емблемен; неговите фантазии отстъпват пред онова, което чрез науката вече сме видели от Космоса. Неслучайно той започна да редува измислени с действителни пейзажи, но пак от „горното“ небе. Много от тях са правени в колектив с космонавта Леонов. Не е обаче дума да се доказва нашироко, че Соколов е своеобразен реформатор в своя свят на забранено модерно изкуство: подобно на руски Гоген, той бяга в бъдещето, бяга във времето (сякаш без друга възможност). Неговите несъвършенства не са малко: и е наивен понякога, и аматьор в някои фрактури, или пък тези традиционни колоритни ефекти... И все пак Соколов, именно Соколов е много присъщ на нашия Изток. Като „Хрушчовите“ идеи той лети в едни вселени и е готов на най-смели рискове, без да съзнава границите на битието или може би тъкмо заради това... Някога царят бе направил прочутия руски пейзажист Айвазовски адмирал... Жалко за днешното чиновничество...

Първа публикация в: списание „Ф а н т а с т и к а“ (през 1988, 1989 и 1990 година излизало под името „ФЕП“),
брой 5 от 1991 г.

* Повече подробности – в ей това информационно поле: http://nfnagradi.net/results-2016/. Б. ред.

ооооооооооооооооооооооооо

Богат БоНуС на космическа тематикаhttps://retro-futurism.livejournal.com/500421.html.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Дек 15, 2018 5:39 pm

● 95 години от рождението на писателя

СЪС СИЛАТА НА ВОЛЯТА И ВЯРАТА

Итало КАЛВИНО (1923–1985)

Калейдоскоп от рицари... и дори една рицарка, която развява зеленото си наметало, докато препуска вихрено... Битки и любов... Необичайни герои от различни съсловия... и още любов... Бликащ хумор плюс невероятно чувство за абсурдизмите в живота...
Метафори – малки и големи... приказни или реални... щедри и понякога смайващи... Пъстра, вълнуваща сърцето и ума житейска философия... но и кристално бистър стил, който завладява читателя с непрестанно струящата от редовете му енергия...
... Така с няколко изречения можем да дадем само частична представа за повестта на Калвино „Несъществуващият рицар“, от която сега поместваме началните ѝ страници:


Войските на Франция бяха строени под червените стени на Париж. Карл Велики трябваше да направи преглед на своите рицари. Те стояха там вече цели три часа; беше горещ следобед в началото на лятото, малко навъсен и облачен; воините вряха в доспехите си като в гърнета на бавен огън. Не може да се каже, че сред неподвижната редица от конници нямаше вече някой премалял или задрямал от умора, но броните държаха всички еднакво изправени на седлата.
Внезапно прозвучаха три тръбни сигнала: перата на шлемовете трепнаха в неподвижния въздух, сякаш полюшнати от вятър, и веднага секна оня особен морски рев, който достигаше чак дотук; явно това беше хъркането на рицарите, приглушено от металните гърла на техните шлемове. Най-сетне ето го, съзряха го, че идва отдолу – Карл Велики бе възседнал един необикновено едър кон, брадата му бе отпусната на гърдите, а ръцете – върху топката на седлото. Царува и воюва, воюва и царува и така безкрай; той изглеждаше поостарял, откакто воините го бяха виждали за последен път.
Спираше коня си пред всеки военачалник и се обръщаше да го измери с очи от долу догоре.

Изображение

– Кой сте вие, рицарю на Франция?
– Соломон от Бретан, сир! – отвръщаше онзи с пълен глас, като повдигаше забралото и откриваше разгорещеното си лице; после добавяше някои делови сведения като например: – Пет хиляди конници, три хиляди и петстотин пехотинци, хиляда и осемстотин тиловаци, от пет години на бойното поле.
– Дръж се смело с твоите бретонци, рицарю! – добавяше Карл и так-так, так-так – отправяше се към друг военачалник.
– А вие кой сте, рицарю на Франция? – подхващаше отново той.
– Уливиери от Виена, сир! – скандираха устата, щом се повдигнеше мрежата на шлема. След това се чуваше: – Три хиляди отбрани конници, седем хиляди редници, двадесет обсадни машини. Победител, по божия милост, на неверника Смелата ръка, за слава на Карл, крал на франките!
– Добре сте сторили, смели виенчанино! – казваше Карл Велики, после се обръщаше към офицерите от свитата си: – Конете са слабички, увеличете им овеса. – И отминаваше нататък.
– А вие кой сте, рицарю на Франция? – повтаряше той все със същия ритъм: „тара-тата, тара-тата, тара-тата-та...“.
– Бернардо от Монпелие, сир! Победител на Брунамонте и Галиферн.
– Хубав град е Монпелие! Град на хубави жени! – възкликваше кралят и се обръщаше пак към свитата си: – Да се повиши в по-горен чин!
Това бяха все приятни неща, когато са произнесени от монарха, но вече от години наред той повтаряше едно и също.
– А вие кой сте? Като че ли познавам герба ви?
Карл Велики познаваше всички по герба, който носеха върху щитовете си, и нямаше нужда да му казват, ала такъв беше редът: да откриват лицето си и да назовават своето име. Защото иначе всеки, който имаше да върши някаква по-полезна работа, би могъл да вкара другиго в доспехите си.
– Алардо от Дордона, син на дук Амоне...
– По-бодро, Алардо, как е татко ти? – и така нататък: „тара-тата-та, тара-тата-та...“.
– Гуалфре от Монжойа! Осем хиляди конници без убитите.
Перата на шлемовете се полюшваха.
– Уджери Датски!
– Намо Баварски!
– Палмерино Английски!
Свечеряваше се. Не можеше вече да се разпознават добре лицата, които се криеха между козирката на забралото и подбрадника. Всяка дума, всеки жест бяха отдавна познати, но така бе с всичко през тази война, която траеше от много години – с всяка битка, с всеки дуел, дето се водеше винаги според едни и същи правила; така че се знаеше от днес за утре кой ще победи, кой ще загуби, кой ще стане герой и кой подлец, на кого е ред да падне изкормен и кой ще се отърве само със смъкване от седлото и натъртване на задника. Вечер под светлината на факлите ковачите оправяха все едни и същи повреди по броните.
– А вие кой сте?
Кралят бе стигнал пред един конник, целия в бели доспехи, обшити само по краищата с тънка черна ивица; всичко останало беше блестящо бяло, изрядно, без нито една драскотина; всяка част бе добре скрепена, а шлемът увенчан с пера от някакъв ориенталски петел, в които се преливаха всички цветове на дъгата. Върху щита му бе изрисуван герб, изобразяващ драпираните краища на широкопола мантия, в която се разгръщаха други два края на мантия с един по-малък герб по средата, в който пък се поместваше друг, още по-дребен. В твърде фината рисунка бяха нарисувани множество мантии, те се разтваряха една в друга и в центъра им вероятно имаше нещо, но не можеше да се види, понеже рисунката ставаше съвсем миниатюрна.
– Ей, вие, дето сте се натъкмили така... – рече Карл Велики, на когото се случваше все по-рядко да среща чисти рицари, колкото по-дълго траеше войната.
– Аз съм – металическият глас долиташе отвътре, от затворения шлем, сякаш излизаше не от гърло, ами от самото кънтящо ехо на бронята – Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Фес!
– Аха-а – кимна Карл Велики и от издадената му напред долна устна се изплъзна леко изсвирване, сякаш искаше да каже: „Тежко ми, ако трябва да помня имената на всички!“. Ала веднага смръщи вежди: – А защо не вдигате забралото и не показвате лицето си?
Конникът не се помръдна; десницата му, стегната в желязна ръкавица, стисна още по-здраво дъгата на седлото, докато другата му ръка, която държеше щита, като че потрепна.
– На вас говоря, ей, рицарю! – повтори настойчиво Карл Велики. – Защо не показвате лицето си на вашия крал?
– Защото аз не съществувам, сир – чу се ясен глас зад подбрадника.
– И таз добра! – възкликна императорът. – Значи имаме зачислен и рицар, който не съществува! Дайте да видя!
Аджилулфо сякаш се поколеба още един миг, после решително, но бавно повдигна забралото. Шлемът беше празен. В белите доспехи с дъгоцветни пера нямаше човек.
– Я, я! Какво доживях да видя! – рече Карл Велики. – А как носите службата си, щом не съществувате?
– Със силата на волята и вярата в нашето свято дело! – заяви Аджилулфо.
– Е, да, да, правилно, така трябва да се изпълнява личният дълг. Отлично, макар че не съществувате!
Аджилулфо беше в края на редицата. Императорът вече бе завършил прегледа, обърна своя кон и се отправи към кралските шатри. Той беше стар и се стараеше да отпъжда от главата си сложните въпроси.
Тръбата изсвири „разпръсни се“. Животните както обикновено се разпръснаха, огромният лес от пики се огъна, разлюля се като житно поле при вятър. Ездачите заслизаха от седлата, за да разтъпчат изтръпналите си крака, a оръженосците поведоха конете за юздите. Сетне от тълпата и пушилката рицарите започнаха да се отделят на групи, над които се полюшваха разноцветните пера на шлемовете. Те търсеха отдушник от принудителната неподвижност през тия няколко часа в шеги и самохвалства, в брътвежи за жени и почести.
Аджилулфо направи няколко крачки с намерението да се присъедини към някоя от тези малки групи, после без всякаква причина отмина към друга, ала никой не му стори път, нито му обърна внимание. Той се спираше неуверено зад гърба ту на един, ту на друг, без да взема участие в разговорите, докато най-сетне застана настрана. Падаше мрак; сега всичките пъстри пера на шлема му придобиха един-единствен неопределен цвят, но на поляната ясно се открояваха самотни белите му доспехи. Аджилулфо като че ли изведнъж се почувства гол и понечи да кръстоса ръце, за да покрие раменете си. Обаче се сепна и с широки крачки тръгна към конюшните.
Щом стигна там, установи, че гледането на добичетата не ставаше по устава, скара се на конярите, наложи наказания на слугите, провери смените на наряда, преразпредели наново задълженията, като най-подробно обясни на всекиго как трябва да се изпълняват, и ги накара да повторят това, което им бе казал, та да види дали са разбрали добре. И тъй като всеки момент излизаше наяве небрежната служба на неговите колеги рицари, Аджилулфо ги извикваше един по един, откъсвайки ги от сладките и празни вечерни разговори, и сдържано, но твърдо и ясно им изтъкваше нарушенията. Принуждаваше ги да се заемат с обязаностите си: някой да отиде в дежурния ескадрон, втори – при часовите, трети – при патрула, и така нататък. Той винаги имаше право и рицарите не можеха да се изплъзнат, ала не криеха и своето недоволство.
Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Фес, наистина беше образец на воин, но на всички тях той бе неприятен...

Преведе от италиански: Виолета Даскалова

От източника: К а л в и н о.n e t. Юбилеен сборник. – Съставители: Атанас П. Славов и Александър Карапанчев. – София, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2013 г.

●● Пряко допълнение: интервю с Нева Мичева, най-добрия и най-активния преводач на Итало Калвино у нас – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46122&rb_v=viewtopic#p46122.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пон Дек 17, 2018 11:59 am

■ 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика
, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *

____________________________________________________


ДЖИМ БЪРНС В ТЪРСЕНЕ ОБРАЗИТЕ НА ОТВЪДНОТО

o Есе от Калин НИКОЛОВ

Ако някой проследи инвенциите, които икономическата ера наслагва като видими и невидими отпечатъци върху културата, не би могъл с ръка на сърцето да отрече, че художниците приличат на политиците. Сродява ги рефлексът да бягат от мегатенденциите на бъдещето – нашествието на жълтата раса, на глада, изчерпването на енергийните ресурси, липсата на добро картотекиране на плодородните земи... И дори китайците да не дойдат; Азия, при целия ѝ прираст, да намери начин за изхранване; да се открият нови енергийни източници; геополитическото и религиозно движение да не предизвиква кой знае какви промени върху картата на света... човекът вече няма да е този човек, който пропагандата и стандартът диктуват сега.

И тогава – неапокалиптични или апокалиптични, каквито и да са, картините на действителността ще напомнят на хората нещо, което са виждали. Може би по-мистично настроените ще се осланят на чувството, че видимото е закодирано в техните гени, но истината ще бъде друга. А тя ще е, че тези картини вече са били нарисувани от Джим Бърнс и няколко подобни на него художници.

Изображение

Джим Бърнс влиза в илюстрацията след 1972 година, когато завършва колеж. Продукцията му наброява хиляди произведения, немалка част от които са по творби на Рей Бредбъри, Артър Кларк, Робърт Силвърбърг и др. Работил е още филмов дизайн и самостоятелни творби.

Разбира се, човек може да докаже преимуществата на една такава суперпродукция по много линии, но и така в сферата на най-естетическите феномени някои от чертите ѝ се налагат с особен акцент. Това е изтъкването на агресивността и зависимостта на обективния мир от субективния скелет на СИЛАТА. Това е „бароковият“ стил на сугестиращите елементи, които инфилтрират разума в различни състояния и контрол. Това е овеществяване на фантастичния таван, по който бъдещето ще разбира възможностите на днешното пророчество.

И ние пътуваме в окъпания от киселинни дъждове пейзаж, принудени сме да свикваме със странните, понякога зловещи същества до нас, трябва да организираме психологическото си равновесие в общуване с тях, да чувстваме техниката като част от еволюцията...

Джим Бърнс е отличен летец, при това летец на реактивни самолети. Естествено е да помислим, че той се опиянява не само от красотата на необятното, а и му се иска да премине границата на пространството. И той го прави, но не за да ни успокои, че някъде ще намерим пристаните на хуманното равновесие, ами за да ни даде вяра, че те са все още при нас.

„И така, Пикасо не разработи фантастиката, Миро бе твърде хитър, търговците на Матис подмениха истинското време...“ – пише Силвърбърг, противопоставяйки своя илюстратор Бърнс на самите титани. Не приемам това, обаче не го и отхвърлям напълно. Защото художниците от нашето време приличат на политиците ни.

А бъдещето трябва да има сили за оцеляване.

■ Първа публикация в: списание „Ф а н т а с т и к а“ (през 1988, 1989 и 1990 година излизало под името „ФЕП“),
брой 6 от 1991 г.

* Повече подробности – в това информационно поле: http://nfnagradi.net/results-2016/. Б. ред.

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Сря Дек 19, 2018 10:29 am

Изображение

АкТуАлЕн СиГнАл!

ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ НОВ ПРЕВОД НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
НА РОМАНА „КАПИТАН НЕМО“ ОТ ЖУЛ ВЕРН


По случай 125 г. от първото българско издание на „Капитан Немо“

Според статистиката на ЮНЕСКО Жул Верн е вторият в света автор, произведенията на който се превеждат най-често [1], а едно от най-прочутите му произведения е романът „Капитан Немо“ [2]. Българите научават за Ж. Верн още през 1873-1875 г. [3, с. 184, 190], но за пръв път негова книга е издадена у нас през 1880 г. – „Пътувание около света в 80 дни“ [4]. Оттогава до наши дни на български език са преведени около 56 заглавия на книги от Ж. Верн и отпечатани в 154 издания [5]. От тях най-голям дял имат изданията на романа „Капитан Немо“ – 16 [6].

Появяването на първия български превод на романа „Капитан Немо“ е свързано с неизвестна досега загадка около издаването на друг популярен роман на Жул Верн – „Михаил Строгов“. На 1 август 1893 г. [7] пловдивският вестник „Балканска зора“ помества съобщението: „Когато се готвехме да печатаме в подлистник МИХАИЛ СТРОГОВ, както се обещавахме на читателите си, научихме, че този роман е издаден на български език. Принудени сме прочее да се откажем от обнародването на Михаил Строгов и да почнем, след някой ден, печатанието на 20,000 МИЛИ ПОД МОРЕ, романът който занимава най-първото място в съчиненията на Жюл Верна“ [8]. Според националната ни библиография обаче първото издание на романа „Михаил Строгов“ е от 1928-1929 г. [9, с. 374]. От друга страна, при проучване в следосвобожденската периодика попаднах на факта, че във вестник „Българин“ е поместено съобщение за този роман, подписано на 20 ноември 1881 г. в Русе от преводача М. В. Чокойев [10]. Засега не мога да изясня дали през 1881 г. наистина е пуснат в продажба превод на романа „Михаил Строгов“, останал неизвестен до наши дни, но е факт, че 12 години по-късно това сведение става причина на 18 август 1893 г. вестник „Балканска зора“ да започне публикуването на превода на романа „Капитан Немо или 20 000 левги под море“ [11]. …

Пълния текст на статията на инж. Иван АЛЕКСИЕВ*
(в PDF формат) можете да прочетете тук
http://morskivestnik.com/compass/news/2018/122018/images/MVkNEMO2__15122018_1.pdf
.


Изображение


ooooooooooooooooooooooooo
* Повече за автора Иван АЛЕКСИЕВ – на ей това място: https://morskivestnik.com/compass/news/2013/032013/022013_10.html.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Яну 19, 2019 11:28 am

Гюстав Доре илюстрира знаменитата поема „Гарванът“

Изображение

210 години от рождението на американеца

СЯНКА – притча от Едгар По

Вие, които четете тези редове, сте още между живите, но аз, който ги писах, съм преселен отдавна вече в долината на сенките. Защото странни неща се случват и много тайни ще се разкрият, и векове ще минат, преди да попаднат тези записки в ръцете на хората. И когато те ги намерят, някои няма да ми повярват, други ще се усъмнят и само много малко ще се замислят над буквите, които аз съм изрязвал със стоманен резец.

Тази година беше година на ужаса и чувствата, по-силни от всякакъв ужас, за които няма име на земния свят. Защото явиха се много чудеса и знамения и навсякъде, над земята и моретата, чумата властно размахваше своите черни крила. А пък на тези, които можеха да гадаят по звездите, небето вещаеше бедствия; а между другите и аз, гъркът Ойнос, виждах, че ние се приближаваме към седемстотин и деветдесет и четвъртата година, когато планетата Юпитер, пред входа на съзвездието Овен, се съедини с червените пръстени на страшния Сатурн. Особеното състояние на небесата, ако се не лъжа, се отрази не само върху физическия мир, но и върху душата, въображението и мислите на цялото човечество.

Една нощ ние седяхме седем, в славния чертог на мрачния град Птолемаида, около съдове с хиоско вино. И в нашата зала нямаше друг вход освен високите бронзови двери; а тези двери беше изработил художникът Корин с рядко изкуство и те бяха затворени отвътре. Черните завеси в тази мрачна зала скриваха от нас луната, бледните звезди и безлюдните улици; но те не можеха да ни избавят от спомена и предчувствието за гибел. Ние бяхме окръжени от странни неща, които не мога да си обясня – материални и духовни явления – тежка атмосфера – чувство на тегота – мъка – и главно онова страшно състояние, което изпитват нервните хора, когато чувствата са изострени, а душевните способности спят. Смъртна тежест виснеше над нас. Виснеше над главите ни – над цялата зала – над чашите, с които пиехме. Виснеше и теглеше към земята всичко освен пламъците на седем железни светилника, които озаряваха нашето пиршество. Протягаха се тънки, дълги езици светлина, те горяха с бледен и неподвижен пламък и в техните отражения на кръглата ебенова маса, зад която седяхме, всеки от нас виждаше бледнината на своето лице и безпокойния блясък на отпуснатите очи на своите пируващи другари. И все така се смеехме и веселяхме ние – с истерично веселие; и пеехме песните на Анакреона – безумните песни; и се опивахме с вино – макар че неговият цвят ни напомняше за кръвта. Защото в залата беше осмият наш другар – младият Зоил. Мъртъв, в саван, той лежеше прострян, той – геният и демонът на цялата картина. Уви, той не участваше в нашето пиршество и само лицето му, изкривено от болестта, и очите, в които смъртта не беше угасила още пламъка на чумата, като че ли ни следяха и взимаха участие във веселието, доколкото мъртъвците могат да взимат участие в безумното веселие на онези, които трябва да умрат. Но макар аз, Ойнос, да чувствувах, че очите на покойника са устремени в мен, мъчех се да не разбирам тяхното горчиво изражение и, загледан вторачено в дълбината на ебеновото огледало, със силен и звучен глас пеех песните на теосеца. Но малко по малко моите песни замряха и тяхното ехо, което се носеше сред завесите, притихна, заглъхна, застина. И ето, от черните завеси излезе една тъмна, неопределена сянка, подобна на онази, която луната отделя от човека, когато той стои ниско над хоризонта. Но това не беше сянката на човек, нито на Бога, нито на някакво известно същество. И като премина край завесите, тя застана, възправена цяла, върху повърхността на бронзовите двери. Ала сянката беше смътна, безформена, неопределена и не беше това сянката на човек или бог – нито на Гръцкия бог, нито на Халдейския, нито на Египетския. И сянката стоеше върху бронзовиге двери, под свода на корниза, и не се движеше, и не произнасяше нито дума, стоейки неподвижно. А дверите, на които сянката беше застанала, ако паметта ми не ме лъже, се издигаха срещу краката на младия Зоил, над неговото тяло, загърнато в саван. Но ние, седемте пируващи другари, когато видяхме сянката да излиза от завесите, не посмяхме да се обърнем към нея и с отпуснати очи гледахме вторачено в дълбината на ебеновото огледало. И най-после аз, Ойнос, казах полугласно няколко думи и попитах сянката къде живее и как се нарича. И сянката отвърна: „Аз съм сянка и моето жилище е близо до катакомбите на Птолемаида, до мрачните адски равнини, които се мият от нечистия канал Харон“. И тогава ние, седемте, изтръпнахме от ужас на местата си и скочихме уплашени, обезумели, разтреперани, защото гласът на сянката не беше гласът на едно същество, а на много; и от дума на дума той се изменяше, като долиташе глухо до ушите ни и напомняше познатите и близки гласове на хиляди починали другари.

Превод на Светослав МИНКОВ

От източника: Едгар По. Фантазии. – Сборник с разкази. – София: А р г у с, 1922 година... Минков превежда още един сборник на този отвъдокеански маестро – „Лигейя и други фантазии“ (1921, вероятно от руски или немски език).

хоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохоох

Б О Н У С (за живота и творчеството на Едгар Алън По): http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=45691&rb_v=viewtopic#p45691.


Изображение

Поетът и гарванът из улиците на Бостън
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Фев 14, 2019 6:18 pm

Четвърт век от кончината на Ивайло Рунев

Известният писател и блогър Григор Гачев го нарича
„може би най-изключителният фен в България“
*

Изображение

Н А Ч А Л О Т О

■ Автор: Ивайло РУНЕВ

НА първите книжарски щандове в освободена България бързо намира място и фантастичната книжнина. Както и следва да се очаква, началото е поставено с романите на Жул Верн. Малко след отпечатването на „Осемдесет дни около света“ в пловдивския вестник „Марица“ (от 1 януари 1880 година) романът излиза и като самостоятелно издание на „Христо Г. Данов“. С тази книга започва дългата вахта на Ж. Верн у нас. От неговите над 80 литературни творби (разбира се, не само фантастика и не само романи) на български език са преведени досега почти 50. Ненапразно френският фантаст е любимец на редица поколения български читатели и влиза в десеторката от най-издаваните писатели у нас. А фантастичното в „Осемдесет дни около света“ не е броят на дните за пътешествието, които и тогава не са били непостижими, а самоосъзнаването на човека вече на равнището на фактор не само от национален, но и от планетарен мащаб. След тази книга, имаща функции и значение на манифест за цялостното творчество на Жул Верн, излизат в други градове и издателства някои от най-известните му романи – „Пет седмици в балон“, „Пътешествие до центъра на Земята“, „От Земята до Луната за 97 часа“ и „Около Луната“, „Доктор Окс“, „Двадесет хиляди левги под водата (Капитан Немо)“, „Село във въздуха“.

НЕПОВТОРИМАТА Жул-Вернова атмосфера на търсещия човешки дух е съзвучна на освободените от петвековните окови творчески заложби на българина. За тяхната изява обаче се изисква и определена социална обстановка; затова второто основно направление във фантастиката, социално-политическото, също намира благоприятна почва у нас. Дори ако сравним по количествени показатели тези две направления, се стига до извода, че, за разлика от много други страни, през този период в България се е ценял преди всичко социалният елемент във фантастичното допускане. Трябва да се каже, че българските издателства не са били благосклонни към другия колос на фантастиката, Хърбърт Уелс, чийто талант се изявява през тези години. Все пак неговото появяване на българския книжен пазар е обещаващо: „Борба на световете“ излиза във Великобритания в 1899 г., а в България в 1900 година; през 1911 г. у нас е отпечатан малък сборник с разкази – „Най-новият ускорител“; „Освободеният свят (Повест за човечеството)“ също е публикуван само година след излизането на оригинала. „Освободеният свят“ спада към групата на т.нар. пророчески романи на Х. Уелс. Те са насочени хронологично към близкото бъдеще, конкретно визират реализируеми събития, изявяват в по-чист вид аналитичните и прогностични възможности на Уелс писателя и политическите възгледи на Уелс теоретика. В този роман за пръв път в художествената литература се появява терминът „атомна бомба“, и то в съвременния смисъл на тези думи. В „Освободеният свят“ се разказва за откриването на атомната енергия, което води до световен конфликт. След изтребителна война пред оцелелите хора стои само един път – необходими са политически и социални промени, които да гарантират на света мир. Събитията засягат също така балканските земи и народи.

В ГОДИНИТЕ на Първата световна война у нас излиза на брошури и още една прогностична книга от този тип – „Адската война“ на френския автор Пол Жифар. 179-те илюстрации на книгата дават добра визуална представа за „постиженията“ на научно-техническия прогрес във военната област. Безспорно обикновеният среден европеец е трябвало да бъде предупреден за идващите масови кланици, но колко различни са подходът и изводите за бъдещото социално развитие при двамата автори – впрочем заради това единият е известен и досега, а името на другия тъне в забрава. Още едно потвърждение, че описанията на научно-техническите постижения във фантастиката не трябва да са самоцелни, а вплетени в тъканта на действието или размисъла.

ЕДИН друг автор, вече позабравен от любителите на фантастиката, е бил най-известният социален фантаст от края на миналия и началото на този век. Едуард Белами е американски писател и икономист, който през 1888 година публикува известния утопичен роман „Поглед назад. (След 100 години)“. В романа се описва мирната еволюция на капитализма в социализъм. Книгата веднага става бестселър в Америка и дава тласък за организирането на клубове, имащи за цел претворяване в реалност на идеите, заложени в нея. Тя бързо е преведена на основните езици в Европа. У нас с нея се запознават посредством руския ѝ превод. По искане на членове на БСДП тя е преведена и издадена на български език през 1892 г. В социалистическите дружинки, както свидетелства К. Т. Бозвелиев, първият ѝ преводач, книгата е посрещната с възторг и е обект на оживени дискусии. Още по-удивителна е историята с побългаряването ѝ. През 1900 година излиза книга с дълго и пространно заглавие „Настоящето, разгледано от потомството ни и надничане в напредъка на бъдещето. С превод и подражание от 415-то издание на първообразното Looking Backward от Едуард Белами. Побългарил Илия С. Йовчев“. ** Въпросният Йовчев в предговора на книгата, след анализ на икономическата и социална криза в света и в частност в България, посочва рецептата на Белами като единствен вариант за излизане от това положение. Йовчев получава личното позволение на автора да преведе романа „Поглед назад“, като го приспособи към местните условия и изисквания, така че основната идея да стане по-леко разбираема за българския читател. Това разрешение показва, че Белами е ценял не толкова художествената, колкото научно-дидактичната стойност на творбата си.
________________________________■

** Бележка от alexandrit. Някои познавачи на жанра смятат, че тъкмо Илия С. Йовчев с неговия побългарен роман (1900) е първият ни писател фантаст. Други посочват за такъв патриарха Иван Вазов – заради поемата му „В царството на самодивите“ (1884) и доста популярния му, многократно препечатван разказ „Последният ден на ХХ век“ (1899). Още по̀ други познавачи лобират, че първият наш фантаст е Иван Гологанов – в ролята му на мистифицирал прочутата „Веда словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“, чийто том 1 излиза през 1874-та. И накрая, но всъщност в самото начало по време, се явява четвъртият претендент „за короната“ – Димитър Емануилов Шишманов, издал през 1871 година своята фантазия в три действия „Добродетел и злоба“... Явно темата за първите бг фантасти е твърде богата и очаква наистина вещи пера, които да я изследват, анализират и опишат на ползу роду. (12.II.2019)
________________________________


СЮЖЕТНИЯТ скелет на оригинала е запазен – след вековен летаргичен сън героят се пробужда в 2000-та година. В серия от класическите за този тип утопии диалози се описва обществено-политическото устройство на света, разглеждат се миналото и пътят на еволюцията. Българският адаптор, използвайки този сюжет, го обогатява с детайли, разбираеми за съвременниците му в отечеството, а на места дори го изменя. Героят, българинът Златко Бояров, попада в красивата, озеленена, без димящи фабрични комини София от 2000-та година. Проблемът за всеобщото равенство между хората и правото им на труд е решен както в американския оригинал. Естествено България се присъединява по-късно към международната политическа и икономическа организация – Световния индустриален съвет, тъй като страната има специфичен път на развитие в сравнение с напредналите държави. По различен начин спрямо оригинала са разгледани някои проблеми относно религията, брака, средното и висше образование, служебната квалификация и кариера, опазването на вътрешния ред в държавата, а въпросите за унаследяването и мястото на жената в живота са разгледани съвсем противоположно на американския вариант. Ценни от историко-социална страна са разсъжденията на автора за изравняване на града и селото у нас, за ролята и значението на българските културни и научни творци в света, за премахването на монархията и за българската „нова аристокрация“, и т.н. Българският вариант е наполовина по-обширен от американския, вметнати са типични нашенски изрази и пословици, цитирани са български статии и литературни произведения (например „Песен на паричката ми“ от П. Р. Славейков) и реминисценции от местните политически събития и злободневни теми. Фактически налице е произведение, отличаващо се от оригинала дотолкова, че следва да се говори за нов роман, първия ни български утопичен роман.

КНИГАТА на Белами поражда както подражания, така и контрапроизведения. Към първите спадат „3000-та година“ на италианския автор Паоло Мантегаца, а към вторите „Поглед в бъдещето“ на американския писател Ричард Михаелис. Към антиутопийните варианти на социалистическия път на развитие на обществото не остава безучастен и добре известният у нас Джером К. Джером – краткият разказ „Нова утопия“ е колкото злъчна, толкова и политически неграмотна работа.

ПАК тогава, в началото на века, излиза на български език и друга известна утопия – „Новини от никъде“ на английския писател и художник Уилям Морис. Според тази книга преходът от капитализма към социализма и комунизма ще мине през етапа на гражданската война. Значително по-революционни са и измененията: частната собственост е силно ограничена, постигнати са хармонични човешки отношения, държавната власт и обществената принуда са премахнати. Според У. Морис машинната цивилизация е извращение на капиталистическото общество и бъдещето принадлежи на пасторалния начин на живот. Основният поминък на населението е селскостопанското производство (дори и зданието на британския парламент е превърнато в склад за торове, „за да може това здание, което години наред е било място на безплодни разговори и обещания, да послужи на плодородието“). Силно са развити художествените занаяти и въобще изкуството е на висока почит и е превърнато в дълг на всеки гражданин. Тази утопична книга, излязла у нас в 1907 година, е първи номер от „Литературно-научна библиотека“, редактирана от Г. Бакалов.

ОТ известните фантасти, представени у нас през същия период, трябва да се отбележи френският астроном и популяризатор Камий Фламарион. Неговите книги – „Една комета“, „Лумен“, „Стелла“ и др. – дават панорама на тогавашните астрономични знания и показват разбиранията на автора за множествеността на разумните светове във Вселената. Вероятно К. Фламарион е първият учен, представил тезата за живот на базата на елемента силиций, както и други оригинални хипотези. Българският читател имаше възможността да се запознае и с класическата фантастична новела на Робърт Стивънсън „Доктор Джекил и мистър Хайд“.

ДЕБЮТИРАТ и представители на други нации. Повестта на руския фантаст Л. Афанасиев „Пътуване на Марс“ за времето си е била една от най-сполучливите в света космическо-социални фантастични творби. Основната ѝ тема е проблемът за намеса или ненамеса в развитието на чуждопланетна цивилизация. Интернационален екипаж открива на планетата Марс феодален строй, запазил черти и от първобитнообщинния. Хората предават безвъзмездно знанията и уменията си на местните жители. На Марс започват да се развиват модерно земеделие, промишлено производство и транспорт. Но с течение на времето доброто, донесено от Земята, се превръща в зло, техниката води до нарастване на имуществените различия, заражда се капитализъм с присъщото му изостряне на обществените отношения и покваряване на нравите.

ДРУГ автор е унгарецът Мор Йокай, написал около 100 романа и повести, от които почти двадесет с фантастични елементи. У нас е преведен само един от тях, „Двадесет хиляди години под ледовете“ – екзотични приключения в затрупан под ледовете свят, разположен близко до Северния полюс. По сюжет и романтичност на това произведение прилича повестта „Атлантида“, по-късно излязла под названието „Кристалният дворец на морското дъно“. Нейният автор е французинът Андре Лори, който е известен като съавтор на Жул Верн. Както е ясно от заглавието, действието се развива в подводната столица на легендарния континент, съхранила образци от високата култура на атлантите.

ПЪРВИТЕ четиридесет години от столетната история на книгоиздаването в България след Освобождението (периодът 1880–1920 година) могат да бъдат сумирани в областта на фантастиката със скромните цифри от около 50 книги от двадесет автори, с общ тираж малко над 60 хиляди екземпляра. Ако подходим само с количествени критерии, ще получим неутешителни изводи – това е равностойно на издаваното сега у нас за две години, а общият тираж съответства на този за една само книга от библиотека „Галактика“. Направеният преглед дотук обаче показва, че българският читател е получил в повечето от случаите не книги еднодневки, а произведения, поставили фундамента на съвременната научна фантастика.

От източника: Фантастика 1. Сборник за научна фантастика и прогностика. – Съставител Агоп Мелконян. – София: Народна младеж, 1985.

хххххххххххххххххххххххххххх

* Повече за Ивайло РУНЕВ тукhttp://www.gatchev.info/blog/?p=2157. (Б. ред.)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот Nasko » Съб Мар 09, 2019 11:24 pm

На 10 март 2019 г. Агоп Мелконян щеше да навърши 70 години. Ние, неговите съграждани от Бургас и събратя по фантастика – Валентин Иванов, Янчо Чолаков и Атанас Славов, избрахме улицата, носеща неговото име, за да си припомним с любов творчеството му и неподражаемата му личност.

Изображение

Четиримата фантасти
Nasko
 
Мнения: 316
Регистриран на: Вто Яну 14, 2003 3:24 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Мар 17, 2019 6:36 pm

■ Преди няколко месеца се изпълниха 130 години
от рождението на Николай Райнов (1889-1954) – интеграл-
на и неповторима фигура в българското изкуство и изкуствознание
_________________________________________________________


Божидар БОЖИЛОВ *

БАЙ НИКОЛАЙ

Когато бях ученик, славата на Николай Райнов беше ако не в зенита си, то нямаше още признаци за помръкване. Във Варна си купих броя на специалния лист, издаден по случай неговата 50-годишнина. От листа разбрах, че юбилеят на мастития писател, който юбилей е трябвало да се проведе в тогавашния кинотеатър „Роял“ (сега Театър на Народната армия), е бил забранен и отложен. В една от статиите или бележките, не си спомням точно, се обясняваше на какво се дължат тези действия на реакционните власти и (цитирам почти сигурно по памет, защото това ми направи много силно впечатление) се подчертаваше следната мисъл, отнесена към случая с юбилея на Николай Райнов: „Гръм не пада върху тръне, а върху високите дървета“.

Николай Райнов беше високо, много високо дърво в българската литература, каквото и да се мислеше за него, каквито и резерви да имаше към неговото творчество. Така че, когато след няколко години случаят ме доближи до този човек, заемащ в съзнанието ми ореола на легендата, аз бях смутен в немалка степен.

Шега ли е това? Николай Райнов! Авторът на „Богомилски легенди“, на „Очите на Арабия“, на многотомната „История на изкуството“! Човекът, който е бил другар с Димчо Дебелянов, редакторът на много издания през изминалите десетилетия, професорът в Художествената академия, за когото всички говореха със страхопочитание. Освен това кой български писател имаше такава огромна култура, кой, освен с книгите си, беше завоювал място в младото българско изкуство и със своите рисунки и гравюри, с картините си?

Бях попаднал в някаква компания, където ми представиха двамата синове на Николай Райнов – Богомил и Боян.

Богомил беше издал първата си книга със стихове, за нея се говореше, името на младия поет, неговата млада слава се присъединяваше към старата слава на мастития му баща.

Очевидно съм бил приет добре от двамата братя, защото само след няколко дни, след като отново се бяхме срещнали в някакво заведение, те ме поканиха да отида у тях.

Домът се намираше срещу сегашния ЦУМ, в голямата неугледна кооперация на улица „Трапезица“, в чиито партерни магазини сега се помещава магазин „Явор“.

Изображение

о Николай Райнов и фрагменти от негови картини

Апартаментът съвсем не беше луксозен, както не беше луксозна и цялата жилищна сграда. Обаче по стените висяха много картини, библиотеките тежаха от многобройни книги, по масите бяха разхвърляни вестници, машинописни страници, недовършени скици. На стената беше нарисувана продълговата картина, която изобразяваше някакъв стилизиран пламък – както разбрах, индийски символ на знанието, подобен на рисунките, които бях виждал в някои църкви. Този пламък сякаш трептеше над твореца, който денонощно работеше в своята стая, наведен над ръкописите, било над рисунка, било над разтворена книга, и като че ли втренчено следеше новия посетител на дома.

Бай Николай, както беше прието да го наричат всички освен синовете му, които се обръщаха към него с „татко“, беше любезен, тих човек, който ме порази с внимателните си и деликатни отношения към всички, дори и към новопредставения провинциален случаен приятел на синовете му. Бай Николай заръча да донесат вино, разля на всички ни, чукна се с нас и започна леко и внимателно да посръбва от чашата. В работната му стая имаше едно старо бюро с ролетка, цялото отрупано с ръкописи и книги, книги бяха натрупани и в двата гардероба, сред които можеше да се видят и дрехи. Когато работеше пред бюрото си, бай Николай обикновено седеше на своя любим стол с възглавничка, подвил под себе си единия си крак. Той пушеше непрекъснато, стаята беше задимена като някакво поетично видение. В същата стая, която беше едновременно и работен кабинет, и спалня на „Стария“, както го наричаха синовете му, беше поставена и пружината, на която той спеше.

Синовете заемаха съседната стая. В кухнята видях едно оправено легло и разбрах, че то се ползва от слугинята, която се грижеше за тази мъжка къща. Откогато беше умряла майката, а това беше станало, когато синовете са били още малки, нейният дух и нейното свято за тримата име – Диана – витаеше в къщата и като че ли пречеше на каквато и да е жена да прекрачи прага. Може би поради тази причина преди момичето, за което стана преди малко дума, редът в къщата е бил поддържан последователно от мъже, или „слуги“, както беше прието да се наричат тогава. Но нещо бе наложило мъжете да бъдат заменени от жена, въпреки че очевидно времето бе започнало да си казва думата, наближаваха часовете, когато двамата поотраснали синове щяха да се заинтересуват по-отблизо от съществата, с които бяха пълни книгите на Стария, чиито изображения пълнеха и страниците на историята на изкуството.

След като пийнахме малко вино и доста поговорихме (всъщност говореха те, а аз само мълчах), Стария, бай Николай, заръча на жената да сложи каквото има за ядене. Преминахме в кухнята и, както стана ясно, ядохме от традиционното ядене на този дом – зрял фасул с нарязани в него късчета от мешано – салами, луканки, пастърма и други. Гозбата беше вкусна, дъхът ѝ изпълни малката кухня, през чиито прозорци се виждаха само отсрещни прозорци.

__________________________________

Че Николай Райнов е фантастичен художник (и по въображе-
ние, и по майсторствo!), можете сами да се убедите, ако посе-
тите юбилейната му изложба в Софийската градска художест-
вена галерия. Намира се на улица „Г у р к о“ № 1 и ще показ-
ва тъй разнообразните творби на Райнов до 7 април т.г.

__________________________________


От този ден често посещавах дома на бай Николай, забелязал, че тук не се предупреждава за идване, всеки може да дойде, когато си иска, да стане и да тръгне, без дори да каже и „довиждане“.

Течаха военните години. Бомба разруши няколко околни къщи, но грозната сграда на „Трапезица“ стоеше непоклатима, запазена, изглежда, от грозотата си...

След победата на 9 септември 1944 година на събранията на партийната организация на Съюза на българските писатели започна да идва и един новоприет член – това беше Стария. Неговото влизане в партията на комунистите беше съвсем искрено и логично. Той сядаше винаги някъде от края на първите редове, слушаше и почти не вземаше дума. Гледах неговия като че ли изрязан с длетото на гравьор профил и се мъчех да разбера какви мисли витаят в главата му. Дори веднъж го попитах, когато седях до него: „Какво мислиш в момента, бай Николай?“. Той се усмихна или може би само изкриви тънките си, сухи устни и каза: „Мисля за книгата, която отдавна пиша“.

Подир няколко месеца тихо и стеснително той ми подаде някаква книга с надпис. Това беше романът „Кръвожадни“ ** със сюжет из живота на праисторическите хора. Романът беше посветен на писателя Ангел Тодоров, за голяма изненада на последния. Човек никога не може да проследи логиката на художника. В нашите бурни партийни събрания мълчаливият бай Николай беше довършвал своя праисторически роман.

Започнах доста често да го срещам в чудесната сладкарница срещу Народното събрание, където сега е ресторант „Варна“. Лятно време се седеше под листата на старите кестени в плетени удобни столове. Тук идваха Никола Мавродиев, Илия Бешков, Дечко Узунов, Иван Пенков, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, като понякога към тях се присъединяваха случайни посетители от рода на Николай Марангозов или Владимир Трандафилов.

Бай Николай обикновено идваше от Художествената академия, която се намира през градинката отсреща. Ако беше топло време и седяхме вън под кестените, той сядаше, като ми подхвърляше винаги една и съща шега за случая: „Пак си дошъл в Париж!“.

Това значеше, че столовете пред сладкарницата му напомняха за парижките кафенета, които той така много обичаше и за които така често ми говореше. Повечето от присъстващите, начело с него, бяха прекарали младостта си в Париж, бяха се учили в този град, той ги беше примамил в служба на изкуството. Само Веселин Ханчев и аз още не бяхме видели блясъка на Сена и затова, прехласнати, гледахме тънките устни върху аскетичното лице на бай Николай, които шепнеха за Париж.

Годините минаваха. Въпреки че не беше сравнително много стар, бай Николай започна да отсъства от партийните събрания. Разбрах, че боледувал.

Работех в издателство „Български писател“. Имах големи спорове с някои хора от ръководството на издателството, които се противяха на моето желание да издадем Кирил Христов. „Може би ще поискаш да издадем и Николай Райнов?“ – подхвърли един от моите тогавашни шефове. „Защо не? – възразих аз. – Николай Райнов е голямо име в нашата литература. Читателите не бива да го забравят!“

След няколко месеца издателски разправии реши се да издадем един том от Николай Райнов. Беше ми предложено да го съставя.

Знаех, че бай Николай живее близо до издателството, и веднага отидох да го посетя. Той ми отвори изненадан, че някой се беше сетил за него. „Не си ме забравил, момчето ми. Аз съм болен, много болен. Не е весело да бъдеш сам, когато остарееш. Не се оплаквам. Аз не се оплаквам никога. Просто констатирам.“

Казах му за целта на посещението си. В очите му едва-едва не заблестяха сълзи. „Ще стане ли това? Навремето толкова много книги издавах! Ще бъде хубаво да видя още една, преди да склопя очи.“

През неколкократните посещения при него уточних съдържанието на книгата. Той беше наслагал листчета в хубаво подвързаните томове, за да отбележи разказите, които имаше предвид.

Много тъжни бяха тия последни срещи. Бай Николай дишаше тежко, оплакваше се от сърцето си. Изсушеното му като на мумия лице беше започнало да придобива някаква странна прозрачност. Поглаждайки кожата на ръката си, сякаш разбрал мисълта ми, той каза: „Като пергамент“.

Един пролетен ден няколко месеца по-късно играехме карти в стаята на неговия племенник Гошо. Неочаквано влезе по-малкият му брат и каза: „Бай Николай е починал...“.

Не зная защо, но свързвам този миг с разказа за някакво отиване в Банкя, за някакъв весел мач на някаква зелена поляна. Може би съм слушал в този момент нещо от такъв характер.

Тялото на бай Николай беше изложено в Академията на науките. Оттам тръгна и траурната процесия, която зави по „Руски“, за да премине край кафенето-сладкарница, където бяха застанали прави неговите другари и млади приятели. Някой изля чаша вино и каза: „Голям човек беше Стария!“.


И з т о ч н и к : Рачо Стоянов, Николай Райнов, Стоян Загорчинов и Константин Константинов в спомените на съвременниците си. – Мемоарен сборник. – София: Български писател, 1978 г.

оооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

* Реалистът Божидар Божилов (1923-2006) има любопитен принос и към българската фантастика – негов е първият ни НФ роман в стихове. Нарича се „С ракетата „LZ“ на луната“, излиза през 1956 година и вероятно е втората фантастична книга в мерена реч от бг автор (след поемата на Иван Вазов „В царството на самодивите“, 1925). – Бел. alex.

** Вижте интересeн поглед към това заглавие:
Книга първа (и единствена) от поредицата романи „През вековете“, посветена на прераждането.
„Налице са достатъчно основания, за да се приеме, че Николай Райнов (подобно на Щайнер и Учителя) е притежавал способността да сверява написаното в оцелелите до наши дни исторически извори с истинските събития, отразени в така нар. Акашови записи. Може да се предположи, че и цикълът от романи „През вековете“ е започнат след извършено от Райнов щателно сравняване на откровено фалшифицираната официална история с тази на пазените само за чисти очи Записи. Негови са следните думи: „Скъдни данни: две-три дати и няколко съмнителни названия: ето що ни е запазила летописта на човешкото перо, но „Летописта на света“ пази много повече“.
(Цитирано от сайта на варненската книжарница Сталкер: https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=266675&title=%D0%9A%D1%80%D1%8A%D0%B2%D0%BE%D0%B6%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%B8:.) – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта

Общо на линия са 2 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 2 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта