Литература и други изкуства

Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Всичко за изкуството

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Ное 10, 2019 10:40 am

30 години от „избухването“ на нашата т.нар. демокрация
Отзив за първата ни демократична антология на въображението

_____________________________________________________________________


Аделина ГЕНОВА

„НОВА БЪЛГАРСКА ФАНТАСТИКА ’91“ – СБОРНИК РАЗКАЗИ

Обичам, когато попадам на малки съкровища из кашоните на букинистите.

Сдобих се с този фантастичен сборник по-евтино от цената на обяд, а имах удоволствието да се запозная с неиздавани преди (а и след това) разкази на младите тогава Христо Пощаков, Атанас П. Славов, Маркос Христанов, Александър Карапанчев, Светослав Николов, Иван Н. Хаджиев, Росица Панайотова, Алек Попов, Янчо Чолаков и Елена Павлова.

Топли ми сърцето как една такава малка книжка е събрала мислите и болките на тези талантливи фантасти преди повече от двадесет години.

Етнофантастика, антиутопия, фантастичен трилър, фантастична комедия, фантастика на ужаса, че дори и историческа фантастика – кеф, кеф и пак кеф.

о Художник на корицата: Даниела Йорданова

Изображение

Въобще тази книжка се оказа едно малко бижу, ако ще и само с едно четене да си докажете, че българска фантастика съществува и е на ниво.

Още в краткия „Сейнджи“ на 17-годишната тогава Елена Павлова си личи талантът ѝ, а тези, които са се прехласвали скоро по станалия вайръл (много популярен – б. ред.) разказ „За петата ракия, или колко е хубав животът“, направо ще се влюбят в „Караконджул“ на Маркос Христанов.

„В епохата на Унимо“ от Александър Карапанчев е толкова тънка провиденческа сатира за консуматорското общество, в което сме се превърнали, че чак ми се плачеше, четейки за хората, които не умеят да се наслаждават на едно красиво черешово дърво, но са готови с часове да употребяват ненужни им вещи, създадени от универсалния генератор за тях, и да ги възвръщат като разглезени деца.

„Виталертон“-ът на Атанас П. Славов ни праща в размисъл за ограниченията на човешката ни същност, докато „Така е справедливо, Боткин“ на Христо Пощаков забива въпросителни за това кое е морално и кое не като намеса в чуждо общество – космическа фантастика с неочакван край.

За съжаление, не към всички разкази мога да намеря линкове, но ако книжката ви попадне, си заслужава изчитането.

Аз ѝ се насладих максимално.

От източника: http://knigozavar.com/reviews-bg/bg-sci-fi-91/.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 998
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Дек 14, 2019 1:15 pm

Публикува се по случай 10-годишнината от основаването
на Дружеството на българските фантасти „ТЕРА ФАНТАЗИЯ“

_______________________________________________________

Асен СТОИМЕНОВ

БЪЛГАРСКАТА ФАНТАСТИКА
И „ФАНТАСТИВАЛ В ЕВРОПОЛИС“


Когато през 1989 г. настъпи известният преломен момент в българската история, се оказа, че България не е страна на дисидентите и почти няма „литература от чекмеджето“, която да се публикува. Фантастиката дълго време беше използвала езоповски език, бе се изразявала иносказателно и образите на героите в нея бяха съобразени с каноните на застойния реализъм. Чисто жанровото писане беше рядкост и най-значимите резултати се свързваха с прозаици като Павел Вежинов, Йордан Радичков и Емил Манов, които се подвизаваха предимно в мейнстрийма. Настъпилият хаос освободи мощно книгопечатане, в което долнопробна графомания съжителстваше с талантливи произведения от самиздата, създавани през предишните години от автори, чието публикуване бе задържано не толкова от цензурата, колкото спъвано от конюнктурата на соца.

От друга страна, продължаваха да пишат, макар и с отслабваща сила, доайените на жанра – Любен Дилов, Атанас Наковски, Петър Бобев, Величка Настрадинова. Наковски например създаде роман, в който размени местата на хората и кучетата и се възползва от възможностите, които този сюжетен ход даваше, за да твори социална сатира. Започна да се връчва и наградата „Гравитон“, като неин пръв носител през 1991 година стана Агоп Мелконян.

През периода 1970-1990 г. в България активно функционираха десетки клубове по фантастика, прогностика и евристика, които – външно маскирани като форми на художествена самодейност – всъщност реализираха професионалните критерии за научна фантастика. В издателствата „Народна младеж“ и „Отечество“ от висотата на професионалния си статут пренебрежително ги наблюдаваха редактори, които не само не познаваха световната фантастика, но и откровено скучаеха, докато съставят поредиците си от НФ книги единствено по препоръки на преводачи от своя приятелски кръг. Изключение правеше само варненската библиотека „Галактика“, подкрепена от сериозни писатели.

Неслучайно първите сборници от млади български фантасти публикуваха членовете на клуб „Иван Ефремов“ – „Модели“ (1980) и „Модели 2“ (1981), а по техните следи издателство „Народна младеж“ възложи на Агоп Мелконян „Фантастика 1“ (1985) и „Фантастика 2“ (1986), които бяха сравнително добри само поради интелигентността на съставителя.

Изображение

„Фантастивалът“ и неговият преден форзац, в който са репродуцирани корици на издания,
осъществени от членове на ДБФ *Тера Фантазия*


И тъй, клубовете за фантастика в страната бяха подготвили свои кадри. Там можеха да се видят любители, но и творци със собствен новаторски почерк и идеи. Някои пишещи просто си спретнаха собствени малки издателски къщи и започнаха да пускат както свои, така и задържани с години преводни текстове. Само за периода 1990-2000 г. излязоха приблизително над сто и десет фантастични книги родно производство от над шестдесет автори. Особено важна роля за раздвижването на пазара изигра появата на издателства като „Орфия“, „Аргус“, „Камея“ и „Офир“. Например през 1991-ва излезе сборник на „Орфия“ с нова българска фантастика, който включваше десетима участници. Впоследствие всеки от тях съдаде още талантливи произведения и това доведе до отприщването на истинска обновителна вълна. На единия ѝ край беше развлекателното четиво с динамичен сюжет и щипка хаплив хумор (Христо Пощаков, „Дежурство на Титан“ и Андрея Илиев, „Реваншът на Тангра“), на другия – философски задълбоченото и изящно стилизирано писане (Иван Мариновски, „Космосът да ти е на помощ, Александър“). Едно от най-сполучливите произведения на митологична основа бе „Иркала, страната на мъртвите“ от рокмузиканта и кинаджия Вал Тодоров, който обаче скоро емигрира в САЩ. В областта на социалната сатира успешно се справяше Николай Светлев с „Всичкият блясък на Злото“ и „Приказка за непобедимото Добро“, като ту използваше фолклорни мотиви в съвременен контекст, ту хиперболизираше и иронизираше падението на политическата класа, като довеждаше интригата до пълен абсурд. Фантастични елементи съдържат и „Аз, грешният Иван“, може би най-сериозното до момента произведение на Светлев, посветено на светеца Иван Рилски, както и авангардното четиво „Възкръсването на Крали Марко“.

В подобен ключ, с много постмодерни елементи, твореше и Алек Попов („Пътят към Сиракуза“, „Зелевият цикъл“, „Ниво за напреднали“). Особено внушително произведение бе епическото платно „Десетият праведник“ от Любомир Николов – автор, излязъл от феновските среди и отлично познаващ техния вкус и интереси. Един от най-добрите стилисти и клубни автори, Александър Карапанчев, подир дългогодишна работа в различни издателства успя да види отпечатани част от писаните си в продължение на три десетилетия разкази едва през 2002 година, когато на бял свят изскочи прекрасният му сборник „В епохата на Унимо“.

Подобен бе случаят и с дългогодишния двигател на фендъма Атанас П. Славов, който демонстрира в романа си „Психопрограмираният“ съчетание на високо художествено ниво с редки за родната литература позитивни идеи в областта на социалното инженерство. Действието се развива на планета, населена с почти неотличими от хората хуманоиди, с известни разлики, а поради отсъствие на нефт технологиите са построени върху парни турбини.

Главният герой е млад пилот, който участва в първите изпитания на местна атомна бомба. Това, което жителите на тази планета обаче не знаят, е фактът, че изобилието на тритий в океанската им вода би превърнало първия воден ядрен взрив в край на света!

Съседна високоразвита нехуманоидна цивилизация е открила този тревожен факт и е поканила земните си колеги да се намесят. Но Земята е много далеч и е възможна само транслация на съзнанието на човек социотехник. На пръв поглед „Психопрограмираният“ изглежда подобен на „Обитаемият остров“ от братя Стругацки, ала това е само външно – тук главният герой е подложен на въздействието на една „психоматрица“, изпратена от далечната Земя. Тя променя житейския му път и поставя въпроса доколко истински са мотивите на масовия човек, който също е „програмиран“ от социалните механизми.

Първите романи на отрасналия в Русия Николай Теллалов, „Да пробудиш драконче“ и „Царска заръка“, изобилстваха от прабългарски митологични елементи и фолклор, поради което гравитираха повече към фентъзито. Но още третият роман на младия автор, „Пълноземие“, разсея тези илюзии – Теллалов бе почнал амбициозен НФ цикъл със собствена вселена. Оказа се, че всички митологични герои и технологии имат своето научнофантастично обяснение и следват цялостна рационална логика, която напълно се разгръща едва в четвъртия роман, „Слънце недосегаемо“. Междувременно този автор зарадва читателите и с уникалната история „10 на минус 9-а“ – същинска технологична поема за предстоящата драма на свободния хомо сапиенс. Теллалов си остава страстен разказвач на човешки чувства. В случая това са чувствата на един „исторически случил се човек“ – нашенец, който е застигнат от нанотехнологията, поел е в себе си нейните възможности и е започнал да се учи да взема решенията, характерни за самосъздаващ се индивид.

Мартин Петков дебютира като фантаст в началото на нулевите години. Отначало в списание „Тера фантастика“, по-късно и в алманаха ФАНТАSTIKA. Дебютната му книга е „Те не вярват в приказки“, където едноименната повест веднага направи впечатление и му донесе титлата „Майстор на социалната фантастика“. В нея той предложи една оригинална интерпретация на приказката за Хамелнския свирач, наложена върху българската политическа реалност, която го разкри като автентичен продължител на традиция на братя Стругацки. Израз на това му самоопределение е ярката статия „От хищните вещи до обременени със зло, или за трудността да бъдеш човек“, излязла в специализирания сборник „Непознатите Стругацки“. В предстоящата книга на Мартин Петков „Отвъд вратите на космоса“ човешката цивилизация е осъществила успешна експанзия из галактиката, ала героят узнава дълго скривана тайна: този успех се дължи на намерени технологии-артефакти от древни култури, така че човечеството незаслужено заселва планетите – то не е морално готово за това и само разпространява из вселената грешките си...

Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ е юридически факт от края на 2009 година, но в него членуват писатели, художници, преводачи, съставители, музиканти и киноведи, които чрез самодейни клубове десетилетия наред са се борили за достойното представяне на фантастиката в авторство и в превод у нас.

В секцията „Съставители и библиографи“ влизат писатели и редактори, подготвили издаването на поредици и антологии, предлагащи най-добрите образци на жанра. Тази секция поддържа онлайн енциклопедията http://bgf.zavinagi.org. Библиографът Георги Недялков сканира и върна в публикационното пространство над 4000 фантастични разказа, поместени през годините в множество вестници и списания. Излязоха юбилейните сборници „Лемтернет“, „Калвино.net“ и „Измерения и модели“, плюс уникалната международна антология с фантастична поезия „Фантастихия“ – и четирите съставени от Атанас П. Славов и Александър Карапанчев.

В секцията „Преводачи“ не само са преведени над 400 книги от световни имена, но и се разгръща мащабна работа по превеждане на български творби на английски и руски език. Вече се появиха десетки разкази от наши фантасти в англоезични списания и предстои издаването на антология от БГ автори на руски.

В секцията „Писатели“ са обединени около 30 човека, създали общо над 120 книги.

Печатен орган на Дружеството, а и главна публикационна територия за членовете му стана алманахът ФАНТАSTIKA, който от 2008 година до сега е излизал 10 пъти в обем 300-500 страници – една фантастична алтернатива на дебелото списание „Съвременник“. На европейския конвент през пролетта на 2015 г. алманахът получи титлата Best Magazine за най-добро периодично издание в Европа!

През далечната 1991-ва, когато написахме предговора на сборника „Нова българска фантастика `91“ ЕТО НИ, ПРЕД ВАС СМЕ!, си мислехме, че започва епохата на новите възможности в издаването, че за младите (тогава) писатели фантасти се отварят други хоризонти и т.н.

И почти всеки от участниците в тази антология разгърна своите заложби. Христо Пощаков по-късно издаде дузина собствени книги (някои от които на испански и руски); Александър Карапанчев публикува няколко авторски сборника, а като редактор и съставител „причини случването“ на десетки и десетки наши и преводни книги в издателствата „Аргус“, „ЕГИ“ и др.; Елена Павлова пък заслужено получи званието „Гранд-дамата на българските книги-игри“, създавайки повече от 25 такива, както и десетина тома с романи, повести и разкази в жанровете НФ, хорър и фентъзи. Светослав Николов и Иван Н. Хаджиев написаха нови ярки творби, а Янчо Чолаков със своите шест авторски книги си спечели приза „Майстор на авангардната фантастика“, докато Алек Попов (да, Алек също дебютира книжовно в нашия сборник!)... – е, всички знаят кой е днес А. Попов на литературната сцена.

Неслучайно доайенът Любен Дилов написа специална статия за тая книга във вестник „Литературен форум“ и в личен разговор я нарече „рядко концентриран и пълноценен сборник“. На практика той остава в историята и като първата ни българска фантастична антология през т.нар. демократична епоха.

Тогава не можехме да си представим лавината на луксозната англо-американска шарения от фантасмагории, която ще се излее на родния пазар и ще превърне българското авторово име в нонсенс, в екзотична нелепица, асоциираща се с понятията „графомания и самиздат“ или „художествена самонадейност“, така че мнозина съотечественици да пожелаят англоезични псевдоними.

Предложената на вниманието на българския читател антология ФАНТАСТИВАЛ В ЕВРОПОЛИС е своего рода визитна картичка на ДБФ „Тера Фантазия“. 27 писатели фантасти, публикували множество книги в разни издателства, са представени тук с по едно произведение. Между текстовете можете да видите 30-ина графики на наши художници, сред които значителни имена като изкуствоведа от „Българския Лувър“ Калин Николов, поантилиста Пламен Семков, преподавателите по графика Крикор & Мъгърдич Касапян и др.

Всеки от писателите участва с разказ или новела, представящи литературния му стил и любим кръг от идеи, a творбите са разположени по цялата гама на литературния спектър – от хумористичната и алтeрнативната до психологическата, социалната, философската и антиутопичната фантастика. Има и „редки птици“ като новелата на поета Красимир Георгиев, построена върху индийски материал и представляваща истински белетристичен шедьовър.

Или да вземем бисера „История на телевизионните вируси“ на Иван Попов, кибернетик от Института за космически изследвания. Той дебютира в сборника „Моделириум“ с повестта си „Нашите марковски процеси“, където иронизира опитите за езиково инженерство на родните политици, но достигна творческия си максимум с романа „Хакери на човешките души“, който носи белезите на киберпънка и турбореализма и може да се разглежда като „информационен вирус, целящ да зарази съзнанието на читателя и да го преустрои по някакъв начин...“.

Накрая ето още няколко думи за други двама автори в антологията.

От образа на една идеализирана България тръгва Георги Малинов в романа „Орфеус слиза в ада“. Европа е обединена от християнството, а пък столицата ѝ се намира в златния град Плиска. Но... като описва своя блян за просперираща България, Малинов не забравя да ни приземи, при това доста болезнено. Подобно на митичния Орфей от легендата, героят слиза в ада и се оказва, че той е тук, в нашата горчива действителност... Много силна литература са и повестите на същия автор, особено „Вирт“, която даде заглавие на едноименен сборник и е забележителен киберпънков текст.

В романа „Ортодокс“ на Григор Гачев, носител на отличието „Майстор на толерантното бъдеще“, е разгърната цяла цивилизация на „толерантния егоизъм“, където индивидите, постигнали свръхмогъщество, развиват особен вид егоистична загриженост за по-слабите – няма какво да изискват от тях, освен да се надяват от техните редове да произлязат нови свръхмогъщи индивиди; вселената е безкрайна и място има за всички, а разумът може да съществува и да се развива само чрез диалог със себеподобни...

Такава е пъстрата панорама на антологията „Фантастивал в Европолис“ – първи том от новата планирана поредица „Съзвездие BG“.

Подобна на шарен килим е и картината в българската литература на въображението. Тръгнала от народните приказки, преминала през опитите на различни социуми да я интегрират посредством културата си, в началото на новото хилядолетие тя някак си успява да отстои своята самобитност, като взема от всички онова, което ѝ е необходимо, но съумява и да запази един неповторим и наистина уникален облик.

_____________________________

Фантастивал в Европолис. А н т о л о г и я. – Съставител Атанас П. Славов. Водещи редактори: Александър Карапанчев и Калин М. Ненов. – Издание на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ – София, 2018.

Из подготвяния за печат алманах „ФАНТАSTIKA 2019“
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 998
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Сря Апр 29, 2020 11:14 am

ПРЕДИ 95 ГОДИНИ в София излиза симпатична тънка книжка, висока само 14,7 и широка едва 12 сантиметра. Корицата ѝ е дело на бъдещия прочут художник Дечко Узунов, а вътре са поместени седем гравюри на дърво от Франс Мазарел. Книгата се нарича „Р а з к а з и“, съдържа 48 страници и е редактирана от младите диаболисти Свет. Минковъ и Вл. Поляновъ. *

Трудно е да се каже, че това томче предлага блестяща, неотразима проза, но то остава в историята като № 1 от първата българска библиотечна поредица, специализирана за жанра на въображението и онадсловена „Галерия на фантастите“. **

Сега ви предлагаме (със съвременен правопис!) първия от тези разкази, който е не толкова фантастичен, колкото изпълнен с навеи от модерния тогава диаболизъм. И то – в случая – диаболизъм някак реалистичен, близък до отделни разновидности на хоръра. Защо създателите и редакторите на тая библиотека-първопроходец са избрали тъкмо белгиеца за своя номер 1, не ни е известно.

Изображение

Емил ВЕРХАРН

„ДОБРА СМЪРТ“

Те умряха ненадейно в един и същи ден – единият в избата, другият на тавана на кръчмата „Добра смърт“. Някога старият дом приютяваше всички, които идваха от Фландрия да се молят на Милостивата Дева. В продължение на цели два века към Света Богородица бяха отправяни молитви. Но войните събориха нейната статуя и параклисът бе разрушен. Остана запазена само кръчмата.
Хора от Верт, от Тиброда и от Тамиза идваха тук в неделен ден да пият. Големи медни кани придаваха една блестяща чистота на цялата обстановка. Хладният и светъл изглед вътре се допълваше още и с мълчанието на неколцина редки посетители, които важно се опушваха един друг, без да разговарят. Те държаха между пръстите си своите холандски лули и плюеха в дървени панички. Когато някой от тях почукваше с дъното на лулата върху огромния стакан пред себе си, Сафт, по-младият от братята, ставаше и се спускаше в избата, за да напълни изпразнената чаша. Той я донасяше, сядаше отново на мястото си и оставаше така тих и неподвижен. А часовникът, който приличаше на тежък погребален ковчег, показваше зад стъклото изписаното с цифри лице на часовете и продължаваше да отмерва своите равни срички.
Освен в неделни дни, през друго време в кръчмата не идваше никой, ако не се смята, разбира се, старата и неуморна Ми Бергман, която почистваше и излъскваше целия дом със своята трескава работа.
О, тази кръчма „Добра смърт“: зимно време тя стоеше намръщена в мъглата, край лепкавите като черен сапун язове; през лятото пък нейната сива врата се преграждаше от незаличимата сянка на една тисова алея, кояято водеше към стария параклис.
Докато родителите бяха живи, Адриен, по-старият от братята, искаше да замине и да стане свещеник. Той имаше силна и неотклонна воля, примесена с дребнава и трайна благочестивост. Но един страх го задържа: че по-малкият брат ще спечели постепенно, ден след ден, час след час, сърцето на бащата и накрая ще го измести – него, бъдещия господар на наследството. Сафт пък беше един каменно-упорит чудак. Когато стоеше изправен на грамадните си нозе, той изглеждаше като закован за земята. А очите му? Те сякаш бяха направени от дърво.
След смъртта на бащата, когато двамата братя за пръв път седнаха сами на масата, Адриен, който беше заел мястото на покойния, направи кръстния знак и прочете „Отче наш“. Сафт прибави „Богородице Дево“. И после те не си казаха нито дума повече. След свършването на обеда Адриен избяга при клисаря. Сафт, с кошница на рамо, се отправи към зеленчуковата градина, която се намираше долу, при завоя на пътя. Те с нищо не измениха своите тъмни привички. Сутрин, в един и същи час, и двамата тръгваха за църква, всеки по различен път. Връщаха се поотделно. На обед сядаха безмълвни на една и съща маса. След това се разделяха с утехата, че няма да бъдат повече заедно.
В градината на Сафт растяха в безпорядък зеленчуци и плодове, въпреки че той прекарваше там всичкото си следобедно време, с изключение на неделните дни. Мястото беше широко и обградено с храсталак. Понякога главата на снажния и груб градинар се виждаше да стърчи над куп окапали листа, които той слагаше на раменете си и отнасяше през пътечките, за да поддържа един грамаден и червен огън. Когато работеше с лопатата, изглеждаше, като че ли убива или погребва нещо. Близо до купищата с тор той беше издигнал един сайвант. По полиците стоеше почтено наредено цяло едно семейство от лукове и луковици. Под един капак имаше изкопана дупка. В нея той криеше хвойнова ракия, купена от случайно срещнати контрабандисти. Да се напива тук, под земята, сам и далеч от всички – това беше неговият порок. Щом угаснеше слънцето, той се зарейваше из полето: сечеше млади дръвчета по дължината на пътя, къртеше дъски от мостчетата. Една нощ той хвърли в един кладенец цял куп беладона.
Адриен учеше децата от черковния хор на химни и псалми. Неговите вдървени пръсти дрънкаха по клавишите на едно старо енорийско пиано. Високите ноти той заповядваше да се пеят продължително, до изгубване на дъх. О, за да изтръгне страдание и тръпка от гърлата на малките деца! Той ги изтезаваше в името на светиите и на Света Богородица дотогава, докато за награда почнеше да ги обсипва с груби милувки. Неговата крива и полуотворена уста, неговите жълти четвъртити зъби вдъхваха страх.
Понякога той се отправяше към края на селото, у една стара и упорита набожница с увехнала плът, която дразнеше с любовните си излияния. Той ѝ беше устроил едно дюкянче с религиозни медали и муски. Двамата заедно, в присъствието на боядисаните порцеланови статуйки, разговаряха до вечерта върху своето благочестие. Тяхното прощаване изглеждаше чудовищно в тъмнината.
Един ден Сафт не дойде за обед. Адриен се върна сам. Те свикнаха даже да се избягват при яденето и да готвят всеки отделно за себе си. Това опечали старата Ми Бергман. Адриен за оправдание казваше, че двамата не обичали едни и същи ястия.
В скоро време те започнаха да отбягват срещите си и по стълбите. Те тайно се наблюдаваха, дебнеха се зад вратите. Преди да излязат, единият чакаше, докато другият се изгуби. Те си уредиха два килера. Сафт слагаше зеленчука в един общ шкаф, Адриен пък – солената сланина. И всеки вземаше своята част, после я криеше.
Една вечер, когато Сафт се завръщаше пиян вкъщи, търкулна се в тинята на Шелда. Той заплете нозете си и потъна толкова дълбоко, че нощните рибари му се притекоха на помощ с лодки. Измъкнаха го цял оплескан с кал, с измърсени ръце и пълни с тиня уста. Насмалко щял да се удави.
Адриен се научи за това и реши да се намеси. Но да разбие мълчанието, макар и с обида, това значеше да признае победата на страната на своя брат. Впрочем между тях се простираха такива пространства от мълчание, че ако започнеха да си подхвърлят обиди, думите им едва ли щяха да се чуят.
Когато Ми Бергман дойде в събота да излъска медните съдове, Адриен ѝ пъхна в ръката една забележка, която тя трябваше да предаде на Сафт долу, в градината. Сафт я прочете със стиснати устни. Разгневи се, започна да ругае; искаше му се да изтича при брата си, да го удуши и да го оплюе със своя бяс. Но изведнъж се въздържа: той също не се решаваше да разбие стените от желязо и лед, които ги разделяха. Сложи писмото в джоба си. Щял да отговори също с писмо.
Така, в продължение на месеци, те си пишеха своята омраза и гняв, като всеки търсеше оная дума, която напълно щеше да преломи търпението и упорството на другия.
Но и Адриен, на свой ред, бе ударен по лицето с камшика на позора. Продавачката на религиозни медали го изпъди от къщата си, започна да насъсква хората срещу него, обвиняваше го в безчестие и крещеше посред бял ден от прозореца си, за да му засвидетелства своето отвращение. Повериха децата от черковния хор на грижите на клисаря. Селото се разбунтува. Писмата на Сафт се изпълниха с презрение. Когато Адриен разтвори едно от тях, пръстите му завоняха от скритата в него нечистотия.
Ми Бертман ги наблюдаваше ужасена. Методичен и мрачен, Адриен през безкрайно дългите следобеди се занимаваше с цепене на дърва. Когато слугинята минаваше край него, той я изглеждаше с такъв остър и студен поглед, че тя – единствената душа в света, която все пак го обичаше малко – внезапно изтръпваше пред страха да не би само, поради жестокостта си, този човек да отсече нейните стари и работливи ръце. Вечер, при светлината на свещта, близо до огнището, тя си припомняше славното минало на кръчмата „Добра смърт“. Тя бе дошла в нея, още ненавършила петнадесет години. Четири слугини тичаха из кухнята: соляха кървавица и сланина, режеха хляб за една цяла армия от поклонници. Тогава Света Богородица живееше в своя параклис, сред цветя и сребро. Върху нейната мантия беше извезано житието на Свети Аманд и Свети Георги. За един сезон бащата на Адриен и Сафт спести хиляда фландрийски и триста брабантски екюта *. Тя ги бе видяла една вечер, наредени на масата като златни питки.
__________________
* Ecu – стара френска монета. Б. пр.

А днес тя е останала сама и само веднъж през седмицата пали огън в старото огнище. Господи, нима бе възможно това? По стените на кухнята пълзяха влажни петна. Шкафовете зееха празни. Плочките по пода бяха разкъртени и пукнати. През хартията на прозореца, която запушваше дупките на счупените стъкла, свободно минаваше вятърът. И господарите Адриен и Сафт бродеха сред обширния мъртъв дом като две бесни кучета.
Една неделя старите посетители не дойдоха в кръчмата „Добра смърт“. Те изпратиха да вземат лулите им. Медните кани потъмняха и от този ден само ударите на часовника раздвижваха мълчанието на пустите и еднообразно бели стени. Така беше съкратена и последната неохотна работа, която срещаше лице с лице двамата братя.
Те стигнаха дотам, че започнаха да ненавиждат шума от работата си. Когато Адриен сечеше дърва, Сафт, само за да заглуши трясъка от ударите на брадвата, почваше да кове гвоздеи по стените. Да слушат стъпките или кашлицата си, да чувстват тук-там своето живо присъствие – това ги дразнеше особено нощем, когато те хъркаха в своите близки, една до друга прилепени стаи. Единият отиваше да спи на тавана, а другият слизаше в избата.
Една сутрин Адриен забрави да отвори капаците на прозорците. Като излизаше, Сафт помисли: такава ще изглежда къщата, ако Адриен умре. Когато пък Адриен се завръщаше, през ума му мина същата мисъл досежно неговия брат.
Старата Ми Бергман се разболя и легна в едно кресло. Двамата братя разбраха, че тя бе единствената, която крепеше още развалините от тяхното домакинство. Тяхната вражда изгубваше своя зрител и своя необходим свидетел. Те трябваше или да заговорят, или да се убият.
Сафт размеси между зеленчука няколко листа бучиниш. Адриен скри арсеник на дъното на захарницата.
Това стана в един и същи ден, при един и същи обед. После и двамата, смътно предугаждащи взаимното си престъпление, но упорити докрай в своето мълчание, се отправиха да умрат, всеки в своя кът – единият горе, другият долу, в двата противоположни краища на кръчмата „Добра смърт“.

От източника: Емилъ Верхарнъ. Разкази. – Превелъ от оригинала: Светославъ Минковъ. – Издание: Филипъ Чипевъ ***: София, MCMXXV.

* Има я възпроизведена 1:1 в сайта „Моята библиотека“.
** Повече за нея тук, като послеслов към ей това интервю със съвременен автор – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=47330&rb_v=viewtopic#p47330.
*** По-подробно за този потомък на известния книжарски род може да се прочете тука – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=42843&rb_v=viewtopic#p42843.

Компютърен набор и бележки: Александър КАРАПАНЧЕВ

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 998
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пон Юни 08, 2020 9:08 am

Изображение

130 години от рождението на знаменития чех и едно столетие,
откакто излиза неговата пиеса за роботите „Р. У. Р.“

________________________________________________________

ЛИСТЕНЦЕ БРЪШЛЯН
ОТ ГРОБА НА КАРЕЛ ЧАПЕК (Ф р а г м е н т)

● А в т о р: Любен ДИЛОВ

Старото гробище се намираше на легендарния Вишехрадски хълм над Прага. Заведе ме заместник-директорът на нашия културен център, предвидливо отгатнал, че в програмата на техния „по-особен“ гост не би трябвало да липсва и посещение на гроба на Карел Чапек.

Беше мокър пролетен следобед. Прага тънеше в обагрена от немощно слънце мъглица, но тук на хълма нямаше мъгла и всичко се открояваше със зиморничава яснота, а най-вече – тая тъжна занемареност, която обидно ни се натрапва на всички гробища в България, та не можех да не се запитам, както всеки път, когато ми се е налагало да присъствам на погребения или панихиди, защо, устремени към някакво по-различно бъдеще, побързахме да се освободим от бремето на признателността към ония, които са ни родили за него. Защо забравихме, че неуважението към мъртвите неотклонно води и до неуважение към живите? Или тази зависимост може би е обратна?

Непочистените от миналогодишната шума алеи приличаха на кални потоци. В дъното започнатият вероятно поне преди половин век твърде скромен пантеон си стоеше, непопълван с нови скулптури и паметни плочи, мръсен и болезнено скръбен в своята запустялост. Не в него, а някъде встрани лежаха и Сметана, и Дворжак, и още много други имена, с които се гордее славянството. Нямаше го там и Карел Чапек, който някога някъде беше ми „казал“: Изчистих мозъка си от схемите, за да бъде сърцето ми чисто и свободно.

Трябваше някой да ми посочи гроба му, иначе не бих го открил край отвъдния зид на гробището, самотен, сякаш низвергнат от парцелите с хората на изкуството, обграден от престарели каменни кръстове с имена, които едва ли вече говорят някому нещо. Тихо е, безлюдно е, тези велики покойници отдавна вече никой не жали и идват при тях навярно само по повод на някоя годишнина. Всичко е сякаш в реда на нещата и все пак е предизвикателна тая тяхна осиротялост, та не се иска кой знае какво гротесково въображение да си представиш как групичка роботи идват тук в свободното си време, за да положат букетчета цветя на гроба на своя кръстник. Болката често предизвиква и ирония, но аз съм си оптимист по рождение и фантазията ми веднага ражда видения, в които човек може и да повярва. Положително след още половин век остроумните пражани ще измислят някакъв робот, който да се грижи за гроба на Чапек. Нали затова сме се юрнали да усъвършенстваме тия роботи – като изкупват нашите слабости и вини, да ни залъгват, че правят живота ни по-лек!

Не, не е тъжен гробът му, макар да е притиснат от всички страни от гъстата тълпа на мъртъвците. Едва ли в това има нещо необичайно за него – приживе по същия начин са го притискали живите. А Чапек отново е съумял да пусне струйка светлина в навалицата, да вдъхне и упование, защото се е наметнал с покрова на най-жилавото, най-устойчивото и вечно младо растение – бръшляна. Колкото едно одеяло е размерът на гроба, но този губер от ситни, свежи листенца изненадва окото със своята веселост сред несъвзелите се още от зимата багри и сякаш просветлява въздуха наоколо с хлорофилното си слънце. Знае си цената Чапек и този бръшлян знае над чий гроб расте, и никакъв душен пантеон не им е нужен, защото отдавна са влезли в по-светия, в невидимия пантеон на човешката култура. А тук от баира и по-лесно може да се забележи дали от Вълтава няма повторно да изплуват отвратителните саламандри
за следващото си нашествие, да се види ще вдигнат ли наистина един ден роботите своето въстание срещу неразумните люде.

Поиска ми се да коленича поне за минутка пред писателя, когото обичам, но не бях сам, а винаги съм се срамувал от собствената си разнеженост. Затова маскирах своето поклонение: приклекнах, колкото да откъсна листенце от бръшляна, и все така на коляно извадих от джоба си своя бележник, за да го положа между страниците му. То още си лежи там. Отдавна е изсъхнало, а още зеленее. Напомнящо зеленее...

От източника: Любен Дилов. Незабравимо. – Избрана фантастика. – София: А р г у с, 2007 г.

Още за феномена Карел ЧАПЕК тук –
http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=45942&rb_v=viewtopic#p45942.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 998
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта