Литература и други изкуства

Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Всичко за изкуството

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Сеп 15, 2016 12:14 pm

Изображение

Станислав Лем на век без 5

АВТОРЪТ НА „Соларис“ и „Кибериада“ е роден в Лвов през септември 1921 година – хубав повод отново да си спомним за него. Този път ще го направим с няколко откъслека от автобиографичната му книга „Високият замък“, от чието първо издание неотдавна се изтърколиха десет петилетки. Смятайте, че тия фрагменти не са старателно търсени от нас, а са подбрани по-скоро на случаен принцип, все пак подпомогнат от калейдоскопичните ни спомени за прочетеното... И така, имате думата, многофантастични (но понякога и твърде реалистични!) пане Лем, покажете ни пак и това си лице. Ама и да не забравяме, че в края на въпросните цитати ще предложим на Н. В. Читателя един бонус, подготвен от десетата муза.

Да, да, проше, пане – сега можете безпрепятствено да вземете думата:


... НЕ ЗНАЯ дали вече е напълно ясно, че съм бил тиранин. Норберт Винер започва автобиографията си с думите I was a child prodigy, бях вундеркинд; аз мога да кажа само I was a monster, бях чудовище. Е, чак чудовище може да е малко пресилено, но че тероризирах околните, особено като съвсем малък, е вярно. Съгласявах се да ям, когато баща ми се качваше на масата и отваряше и затваряше чадъра, иначе можеха да ме хранят само под масата; за това, естествено, не си спомням, било е доста в началото, намиращо се извън чертата на спомените. Ако съм бил дете-чудо, навярно само в очите на любезните лели. Но чувствителен със сигурност съм бил. Оттук и първото ми, много ранно сближаване с поезията. Още когато не знаех да чета, декламирах стихотворения, често пред гости, за показ; едно – за комара, който паднал от дъба – не можех да довърша, защото стигнех ли до мястото, където се разбираше колко трагични са били последиците от това падане (комарът си счупил костта в кръста), аз се разревавах и съвсем разсополивен ме извеждаха навън. Едва ли имаше същество, на което по онова време да съм съчувствал толкова горещо и същевременно така безнадеждно, както на този комар; in hoc signo* литературата прояви властта си над мен...
_____________________
* С този знак (лат.). – Б. прев.

... ЗАД ТЕРЕНА на Източния панаир се простираше едно от най-прекрасните за мен места на света – Веселото градче. Там има въртележки, влакчета, замък с призраци, дяволска бъчва и дори още по-интересни неща. Например едно кожено човече, като го праснеш по мутрата, стрелката на силомера веднага показва силата на удара. Или циркът на бълхите, където те, щат не щат, теглеха миниатюрни коли и каляски. Или пък тайнствените павилиони и бараки – когато влязохме с баща ми в един от тях, там се събличаше необикновено дебела жена, не за да прави стриптийз, ами за да покаже богатството на феноменалната татуировка, с която бешe разкрасена. Точно докато показваше едни интересни сцени на корема си, татко се разтревожи, а когато премина по-нататък, успях да зърна само крайчеца на един оригинален пейзаж, защото баща ми насила ме измъкна навън. На едно място стоеше сергия, отделена от зрителите с преграда. Зад нея имаше нещо като ниска и широка маса, на която бяха наредени шоколади, кутии с бонбони, солидни бонбониери, а пък целта беше да хвърлиш монета към тези експонати. Ако се задържи на някой, той става собственост на късметлията. Бързо забелязах, че всички по-големи кутии с шоколад са с леко изпъкнали капаци, а на това отгоре облепени с много хлъзгав целофан, и монетата винаги се пързулваше по масата. Ама ние да не сме по-глупави? Вкъщи наредих на пода книги и кутии за моливи, направих си по този начин опитен полигон и за късо време се научих да хвърлям монетата така, че първо да излети нагоре, след това да пада съвсем отвесно, да се закове без никакво отклонение встрани. После спокойно тръгнах към Веселото градче. Успях някак да спечеля една голяма бонбониера, но почти веднага отстрани излезе един мъж с внушителни рамене, приближи се и изсъска в ухото ми: „Разкарай се оттук, келеш“. Отнесох се благоразумно към поканата, а у дома открих, че съдържанието на бонбониерата е негодно за ядене – всичко в нея беше безвъзвратно захаросано, чак вкаменено от старост.

Както се вижда от тези незначителни историйки, годините са минавали, обаче един определен вид от моите интереси се е съпротивлявал на времето. Все така ми харесваше халвата на Пясецки, а също и на Ведел (в кутийки от лико), освен това открих близо до „Театър велки“ сладкарница „Югославия“, където се продаваха най-хубавите в Лвов ориенталски специалитети: разни рахатлокуми, меденки с мак, екзотична нуга, боза и много други хубави неща; аз, забележеге, по онова време съм бил няколко килограма по-тежък, отколкото сега...

... ОТ ЕПОХАТА на звуковото кино помня фактически само филмите за чудовища: за Кинг Конг, маймуната колкото четириетажно здание, която се влюбва в една жена, изважда я през прозореца на небостъргача и като я държи в шепа, почва да я съблича, сякаш бели банан; за мумията, за черната стая, за върколака – в „Мумията“; когато възкръсва, Борис Карлов, който играеше главната роля, слагаше ръка върху рамото на младия египтолог; страшна беше тази извадена направо от гроба сухавица, в която специалистите бяха превърнали ръката му; Карлов беше изобщо ненадминат в ролите на разложени мъртъвци („Франкенщайн“, „Синът на Франкенщайн“). Темите вървяха някак семейно, защото веднага подир това гледах и „Синът на Кинг Конг“: тая почтена маймуна помагаше на хората на един вулканичен остров, а когато океанът го погълна, взе в шепата си героите и ги държа над водата, докато не ги изтеглиха на кораба, а пък самата тя след тази прекрaсна постъпка отиде на дъното.

Имах един доста жесток навик да блъскам баща си с лакът в киното при по-силни сцени, а по време на филмите, които споменах, почти не спирах неудържимо да го бутам; забележките не даваха резултат, това беше по-силно от мене. Колкото повече се страхувах, толкова повече ми харесваше, и обратно; не се знае защо всъщност обичаме да ни плашат (стига да е с мярка), тъй че и от мен не чакайте обяснение...

... НЕ ОСТАВА вече много за описване, а роякът пропуснати предмети у дома и улици, по които съм ходил, упорито настоява поне да ги спомена. Всъщност какво толкова очарователно има в нещата и камъните, които са ни обграждали в детството, че притежават едва ли не магическото свойство да си останат единствени и несравними? Откъде идва това тяхно категорично искане да потвърдя съществуването им, след като са потънали или в хаоса на войната, или по сметищата? Само няколко години подир нарисуваните тук идилични времена почнахме да завиждаме на мъртвите предмети за тяхната издръжливост, от ден на ден те се превръщаха в посмешище, когато извеждаха всред тях хората, а внезапната осиротялост, безполезност на изоставените столове, бастуни и разни джунджурии ставаше чудовищна. Предметите сякаш наистина съперничеха на живите, бяха по-устойчиви от тях, по-малко зависими от катаклизмите на времето и като че ли едва след освобождаването си от собствениците добиваха сила и изразителност – достатъчно е да си спомним за бебешките колички и легените по барикадите, за очилата, през които нямаше кой да гледа, за купищата листове, по които се тъпчеше. Но макар че във военния пейзаж придобиваха силата на изключителни символи, никога не съм ги упреквал за това. Вярвах в тяхната невинност. Недокосната от времето и огъня остана безумната ми привързаност към старата фаянсова кукумявка от библиотеката на баща ми, към лъва и тигъра, тежки, хубави животни от черен бронз, към шаха с царе и пешки, които имаха татарски черти и бяха издялкани за баща ми от негов другар в руския плен през 1915 година, към двете кучета-часовници от скрина на майка ми, които показваха часовете, въртейки облещените си очи.

Спомням си в обикновената, много еснафска спалня на родителите ми малкото прозорче, в което зееше кръгла дупка и стъклото беше пукнато до рамката. Разказваха ми, че оттам влязъл куршум през сраженията в 1918 година, и аз като будно дете търсех следи от заблудения му полет по тавана, обаче той беше съвършено гладък и недокоснат. Замазали драскотината. Така ми казваха – но дали не можех да повярвам, или просто не исках, важното е, че в един толкова спокоен, толкова обикновен дом, пълен със сито еснафско доволство, погледът ми често се устремяваше към това малко прозорче, чак горе под тавана, привличащо ме кой знае с какво. Дупката беше мъничка и явно не е имало смисъл да се сменя стъклото, затова си остана тъй през целия междувоенен период. Дали е криело за мен нещо тревожно като следата от стъпки по брега на безлюдния остров за Робинзон? Не, изобщо не съм я схващал като поличба за жестоки събития, не бих могъл въобще да си ги представя, просто тя не се връзваше със сънната хармония на мебелите, тази следа беше нещо стъписващо, като взета от невъзможното подробност, която изведнъж ти се изпречва пред очите и говори със спокойната сила на самото си материално, тоест неоспоримо съществуване...

От полски език: Магдалена Атанасова

И з т о ч н и к : Станислав Лем.
Високият замък. – София: Отечество, 1985.

И НАКРАЯ – обещаният бонус, дело на десетата муза. Всъщност това е един тазгодишен документален филм от цикъла „Гении и злодеи“, сред които е намерил своето място и Станислав Самуил Лем (1921–2006). Е, да, филмът е руски и в кадрите му, разбира се, се използва руският език. Но какво пък – тъкмо на него са говорили едни от най-големите, най-шумно известните фантасти на ХХ век: Иван Ефремов... същият този удивителен пан Лем... Аркадий & Борис Стругацки... а Хърбърт Уелс го е изучавал собственоръчно няколко години преди в село Петровичи да се роди Исаак Озимов...

Моля, дами и господа, заповядайте в киносалона –
http://tvkultura.ru/video/show/brand_id/21985/episode_id/1308133/.**

_____________________
** Идея, набор и коментари на „Станислав Лем на век без 5“:
Наталия Маринова. – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот linawas » Чет Сеп 15, 2016 8:33 pm

Браво! Много сръчно направен филм - за мен нищо ново, но за хората, които не са така навътре в нещата, много интересен и полезен.
Само дето според самия Лем негова люБима книга е не "Соларис", а "Кибериада" (имам го записано в интервю, което съм правипа с него преди доста години).
Последна промяна linawas на Пет Сеп 16, 2016 12:49 am, променена общо 2 пъти
Аватар
linawas
 
Мнения: 27
Регистриран на: Съб Сеп 10, 2016 5:14 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот linawas » Пет Сеп 16, 2016 12:40 am

Понеже стана дума за филма, който alexandrit помести тук на сайта преди няколко часа, а пък в него се споменава за едно честване на рожден ден на Станислав Лем точно по времето, когато се случват атентатите в Америка през 2001 година, предлагам на вниманието на всички предговора на книгата на Томаш Фиалковски "Светът на ръба" (Видавництво Литерацке, 2007), в който предговор става дума за това събитие - откъси от книгата има на сайта в тема "Станислав Лем: визия XXI век" отпреди няколко дни.
*
"СВЕТЪТ НА РЪБА"
Със Станислав Лем разговаря Томаш Фиалковски

OТВЪД РЪБА
(Предговор към второто издание)
Разговорите, чийто запис залегна в основите на тази книга, проведох със Станислав Лем през последните години на миналия век. Първото издание на „Светът на ръба” излезе през 2000 година, наистина на ръба на новото хилядолетие. Когато обаче избирахме това заглавие, ние имахме предвид не толкова условната времева граница, колкото прага на новата епоха – епохата на биотехнологиите, която нажаленият писател наблюдаваше едновременно очарован и ужасèн, съзнавайки, че няма начин те да бъдат осуетени независимо от евентуалните опасности и етичните дилеми, които вкрачват в живота ни ведно с инвазията на технологиите. Ако не греша, точно един ден след смъртта му дойде новината за отглеждане от стволови клетки на човека на орган за присаждане.
Нашите разговори приличаха на плаване в бурни и почти немаркирани води, на бродене в гъсталака от различни и неведнъж изумителни теми, между миналото и бъдещето, между личното и общото. Станислав Лем се връщаше към биографията си, към детството в Лвов, към следвоенното начало в Краков и пътуванията си в чужбина, главно тези в Русия. Конфронтираше своите прогнози от "Summa technologiе" и други свои книги със света около нас. Правеше това не без чувство на удовлетворение – много от тези прогнози се бяха сбъднали, и то по-рано, отколкото той бе очаквал, – ала също и с горчивина, разочарован от немалко аспекти на съвременната цивилизация и злотворното прилагане на новите открития от страна на хората.
По-малко от година след публикуването на „Светът на ръба” авторът отбелязваше своя осемдесети рожден ден. Юбилейното тържеството бе предвидено за предния ден, на 11 септември 2001 г. Когато в четири следобяд се събрахме в конферентната зала на новата сграда на улица „Любич”, кулите на нюйоркския World Trade Center от часове бяха превърнати в руини. Разбира се, подготвената програма беше отменена, а юбилярът, вместо да приема благопожелания, разпитваше присъстващите за новини от атентата. Тогава си помислих, че надсловът на нашите разговори придобива ново, драматично значение: светът, нашият свят, действително се бе оказал на ръба...
Днес, в първата годишнина от смъртта на Станислав Лем, си струва да разгърнем „Светът на ръба”, макар и само за да чуем гласа на писателя, на великия писател, който гледаше по-надалеч и виждаше по-далеч от другите. „И ярост искрена облъхва / разнообразните ми занимания” – пише Чеслав Милош в стихотворението си „На Джонатан Суифт”. Когато си припомням това великолепно стихотворение, пред очите ми се изправя Лем в неговия краковски кабинет-библиотека, сред купчините списания на различни езици, коментиращ действителността със страст, хумор, понякога с гневна ярост, алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен.
Надявам се именно такъв Лем да открият в тази книга нейните нови читатели.
Март 2007
Томаш Фиалковски
*
Превод от полски Лина Василева
Аватар
linawas
 
Мнения: 27
Регистриран на: Съб Сеп 10, 2016 5:14 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Вто Сеп 20, 2016 5:32 pm

Изображение

● Той беше през целия ми живот мой любим писател.
И колко е тъжно, че не му казах за моята любов... Юрий Олеша


ПОЗНАВАТЕ ЛИ ХЪРБЪРТ УЕЛС?

Няколко дежурни думи от един „тоталитарен“ вестник: Преди броени дни се навършиха 1...0 години от рождението на големия английски фантаст Хърбърт Джордж УЕЛС (1866–1946). По този повод ви предлагаме малка викторина, подготвена от нашия сътрудник Александър Карапанчев. Целта на викторината е не само да провери част от познанията ви, но и да ги дообогати с някои слабоизвестни у нас факти от живота и творчеството на писателя.

1. Като студент Уелс специализира при прочутия британски учен:
а/ Джон Бернал; б/ Чарлз Дарвин; в/ Фред Хойл; г/ Томас Хъксли.

2. Хърбърт Уелс е автор на учебни помагала и научнопопулярни книги по отраслите на човешкото познание:
а/ геология; б/ биология; в/ астрономия; г/ палеонтология.

3. През кои от изброените години писателят посещава Съветския съюз:
а/ 1920; б/ 1934; в/ 1938; г/ 1941.

4. Създателят на „Невидимия“ основава първото в Англия училище с преподаване на:
а/ класически езици; б/ немски език; в/ руски език; г/ италиански език.

5. С кой от посочените руски съветски писатели Х. Дж. Уелс е поддържал дружески отношения:
а/ Велимир Хлебников; б/ Максим Горки; в/ Анна Ахматова; г/ Александър Куприн.

6. Многоръки машини – своеобразни предвестници на биониката, се появяват в Уелсовия роман:
а/ „В дните на кометата“; б/ „Машината на времето“; в/ „Война на световете“; г/ „Кипс“.

7. За вещество, което екранира гравитацията, Уелс разказва в книгата си:
а/ „Първите хора на Луната“; б/ „Война във въздуха“; в/ „Морската дама“; г/ „Храната на боговете“.

8. Атомната бомба е описана за пръв път в романа на Хърбърт Уелс:
а/ „Когато спящият се събуди“; б/ „Островът на доктор Моро“; в/ „Освободеният свят“; г/ „Сънят“.

9. Именно на Уелс принадлежи първият английски антифашистки роман, който се нарича:
а/ „Мистър Бледсуърти на остров Ремпол“; б/ „Самовластието на мистър Паръм“; в/ „Любовта и мистър Луишам“; г/ „В навечерието“.

10. И след три хиляди години ще има научна фантастика – тази чудесна прогноза Хърбърт Джордж Уелс прави в:
а/ пътеписа „Русия в мъгла“; б/ романа „Хора като богове“; в/ разказа „В бездната“; г/ киноповестта „Обликът на бъдещето“.

Първа публикация във: вестник „АБВ“, брой 35 от 1986 г.

Продължението следва!
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Сря Сеп 21, 2016 1:15 pm

Днес е неговият рожден ден № 150!

●● Хърбърт Уелс е визионер – той пише за атомната бомба, танка, самолета и интернет далеч преди да са изобретени, а също така е наистина въздействащ писател, един от най-изящните ни романисти. Годишнината от рождения му ден е толкова важна, колкото и тази на Шекспир. Проф. Саймън Джеймс от университета в Дърам


ПОЗНАВАТЕ ЛИ ХЪРБЪРТ УЕЛС? (2)

1 – г. Томас Хъксли (1825–1895 ) е естествоизпитател с важни приноси в анатомията, антропологията и палеонтологията. Също така се изявява като съратник на Дарвин и бележит пропагандатор на учението му.

2 – б. 25-годишен, Уелс написва учебник по биология, който е и първата му публикувана книга. През 1930 г. издава тритомния научнопопулярен труд „Науката за живота“.

3 – а и б. Хърбърт Уелс посещава Съветския съюз два пъти: през 1920 г. (когато държавата всъщност се нарича Съветска Русия) се среща с В. И. Ленин, а през 1934 г. се убеждава, че немалко от ленинските мечти вече са реализирани.

4 – в. В това училище авторът на „Машината на времето“ записва децата си.

5 – б. Дълги години Уелс дружи с Максим Горки, когото нарича „един от великите хора, издигнати от революционния процес в Русия“.

6 – в. Във „Война на световете“ (1898) на Земята пристигат марсианци, които използват крачещи бойни машини, снабдени с гъвкави металически пипала.

7 – а. Главните герои в романа „Първите хора на Луната“ (1901) построяват кълбо, покрито с кейворит – вещество, неутрализиращо гравитацията. С това кълбо те стигат до естествения спътник на нашата планета и там преживяват множество приключения.

8 – в. Страшната сила на атомната бомба мистър Уелс описва в „Освободеният свят“ (1913). Да отбележим, че тук е показано и мирното приложение на атома.

9 – г. Х. Дж. Уелс издава своя роман „В навечерието“ през 1927 г. Скоро след това започват да изгарят книгите му в хитлеристка Германия.

10 – б. Прогнозата е направена в особено интересния роман-утопия за далечното бъдеще „Хора като богове“ (1923).*

Първа публикация във: вестник „АБВ“, брой 40 от 1986 г.

ооооооооооооооооооооооооо

* Бeл. АлК. Друг поглед към безсмъртния класик Хърбърт Уелс можете да видите в подфорума ХУМОР, където на 19 септември се появи късата проза „Невидимите“ – http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=9&t=27203&rb_v=viewtopic&start=40.


Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Окт 23, 2016 10:40 am

Изображение

60 години от кончината на А. А. Милн (1882–1956)

Чеслав МИЛОШ

К Р И С

През април 1996 г. международната преса съобщи за смъртта на 75-годишния Кристофър Робин Милн, увековечен в книгата на своя баща, А. А. Милн, Мечо Пух като Крис.

Аз, Мечо Пух, най-неочаквано трябва да размишлявам за неща, твърде трудни за малкия ми ум. Никога не съм се замислял за това какво има там, зад нашата градина, където живеехме аз, Прасчо, Заю и Марко с нашия приятел Крис. Искам да кажа, ние продължаваме да си живеем тук и нищо не се е променило, и аз току-що изядох от гърненцето с меда моето малко нещо си, само Крис за мъничко излезе.

Бухалът мъдрец твърди, че веднага зад нашата градина започва Времето, а то е един такъв невероятно дълбок кладенец, в който ако някой падне, лети и все лети надолу и не се знае какво става с него след това. Безпокоях се малко за Крис, да не вземе да падне там, но той се върна и тогава го запитах за този кладенец. „Пух – каза, – бях в него и падах, и падайки, се промених, краката ми се удължиха, бях голям и носех панталони до земята, порасна ми брада, а след туй побелях, прегърбих се, вървях с бастун и най-подир умрях. Но явно всичко това ми се е присънило, защото бе някак си неистинско. За мен винаги истински си бил само ти, Пух, и нашите общи забавления. Сега вече никога няма да си отида, дори да ме повикат за следобедния чай“.

Преведе от полски: Вера Деянова

От източника: Чеслав Милош. Крайпътно кученце. – Сборник есета и миниатюри. – София: издателство „Балкани“, 2011.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Ное 03, 2016 11:33 am

Изображение

Изтече една година от трагичната смърт
на писателя, журналиста и преводача


Адриан ЛАЗАРОВСКИ (1976–2015) *

За първите четвъртъци и последните словострелци

Преди да предприема това нелеко пътешествие по алеята на спомените (или по-скоро по катакомбите на миналото), се поразрових из необятната си библиотека, разпръсната на четири стратегически места във Варна, София и крайбрежието, в търсене на онези стари броеве на списанията „Върколак“ и „Зона F“, които бях сигурен, че притежавам. Голямо беше изумлението ми, когато разбрах, че ги имам всичките – без изключения, пълните течения, от първия брой на „Върколак“ (дебнещ по сергиите от лятото на ‘97-а) до последния брой на „Зона F“ (появил се през декември 2002-ра).

„Върколак“ и „Зона F“ не бяха просто „някакви си“ списания. Нито „Върколакът“ си беше поредното месечно сборниче с остросюжетни разкази, нито пък „Зоната“ – пивко коктейлче от фантастични истории и научнопопулярни четива. Не – това бяха списания на Агоп Мелконян и присъствието на могъщата му творческа аура прозираше и зад най-миниатюрното каренце, надничащо от страниците им.

А по-късно, когато възникна традицията фенове, писатели и художници да се събират в ресторантчето „При Мария“ в Столичната библиотека всеки първи четвъртък от месеца, характеристиката „някакви си“ стана абсолютно несъвместима с „Върколака“ и „Зоната“.

Всяко от тези събирания бе свещенодействие. Не свещенодействие – епифания. Всеки първи четвъртък пред нас, простосмъртните, се явяваше един бог – истински древногръцки бог, съчетаващ едновременно дяволития поглед на сатира, мъдростта на Атина Палада, изкуството на Аполон, остроумието на Хермес и неугасимата борбеност на Арес, – който ни допускаше в своя Свят, разхождаше ни из безграничната си Вселена и ни разбулваше тайните на загадъчния си Космос.

Този бог беше Агоп Мелконян.

Понякога „кръжокът“ ни надхвърляше петнайсет-двайсет души. Шумни, кресливи и жадни за внимание хлапета, които тутакси замлъкваха, щом Агоп се обърнеше към някое от тях. Не заради възрастовата разлика, ученическите комплекси (отстранени при ъпдейтнатата версия дечурлига) или страх от назидание (опазил ме бог – никога не съм чувал Агоп да звучи назидателно; той беше истински свободен човек... един от най-свободните хора, които съм срещал през живота си). Не, просто на всички им беше интересно какво ще каже това вечно усмихнато брадато човече.

Той винаги имаше какво да каже. И го казваше по най-добрия начин.

Винаги съм се чудил как може един човек хем да пише, хем и да говори толкова добре. Явно Агоп просто беше изключението, потвърждаващо това неписано правило.

Никога няма да забравя как се срещнах с него. Беше септември 1998 г. и съвсем наскоро бях осъществил първия си художествен превод (колко бе художествен, е спорен въпрос) – на разказа „Дагон“ от Х. Ф. Лъвкрафт. Бях избрал този опус абсолютно преднамерено – това е първият зрял разказ на прокълнатия американец и в много отношения задава парадигмата на сетнешното му творчество. Бях се трудил над безконечните изречения и пищната велеречивост на Х. Ф. Л. в продължение на цяла седмица, ето защо очаквах отговора на Агопа (естествено, тогава и през ум не ми минаваше да го нарека така) с тлеещо нетърпение.

Ала когато отидох в книжарница „Ерато“, него го нямаше. Затова оставих превода си на сина му Виктор, а той ми даде домашния телефон на баща си.

Имах телефона на Агоп Мелконян.

След две седмици се обадих и чух за първи път неговия глас. Да, той бил прочел разказа и преводът ужасно му харесал, обаче самият текст някъде се изгубил и ако не ми представлявало проблем, да го изпратя отново.

Проблем ли? За мен това беше въпрос на живот и смърт. Тогава още нямах личен компютър и изобщо не умеех да работя с „Уърд“ (ха-ха, та аз дори не бях чувал за „Уиндоус“), така че бях набрал файла на една допотопна 16-битова машина с т.нар. Турбо редактор. Върнах се до Варна, принтирах повторно „Дагон“ и пак предприех дългото пътуване от Студентски град до „Надежда“, като този път обаче си уговорих лична среща с Агопа.

Още щом го зърнах, ме порази живият му, дяволит и безкрайно одухотворен поглед. Невероятното му дар-слово. И магнетичното му присъствие, което просто не може да бъде игнорирано.

Тогава Агоп Мелконян ми каза много неща. Някои съм забравил, други ще помня цял живот. Най-важното обаче беше това, че той бе повярвал в мен – а това ми даде не криле, ами цял ракетоносител, благодарение на който полетях към стръмните висини на превода на художествена литература.

Отказах се от педагогическите си курсове в Университета, само и само за да имам повече време за преводи. Текстовете винаги избирах сам – предимно хорър и дарк фентъзи класики, непревеждани и непознати у нас – и Агоп нито веднъж не ми върна разказ. Така се заредиха още преводи на Лъвкрафт, Лорд Дансени, Робърт Блох, Роалд Дал, Ричард Матисън, Кларк Аштън Смит, Едогава Рампо, Франк Лонг... Няма да забравя как на една от сбирките на „Зоната“ ми каза: „Твоите неща просто нямат нужда от редактиране“.

Това ми вдъхна увереност и аз посегнах и към руските писатели. Произведения на Владимир Набоков и Даниил Хармс се появиха за пръв път на български – с моето име под онова на автора. Изведнъж си казах: „Че ти можеш да се издържаш така! Не стига че пресъздаваш на родния си език любимите си творци, ами и ти плащат!“.

Работата над преводните текстове изостри перото ми и аз се завърнах и към авторските си произведения (дотогава имах публикувани само два разказа и две-три стихотворения в периодичния печат). Когато през май 2001-ва излезе „Светлина в края на тунела“, в дежурното каре за автора се казваше, че „превежда от английски и руски, работи в списание „Хаос“, вокалист в рокгрупа“. Списание „Хаос“ отдавна го няма, бандата, чийто вокал бях, се разпадна, ала преводът от английски и руски продължава да е неотменима част от живота ми. Нещо повече – ако не бях станал преводач на Валентин Постников за България, сега едва ли щях да пиша съвместен роман с него за приключенията на Сръчко и Моливко в нашата родина.

Как да не съм му благодарен за всичко онова, на което ме научи?

За вярата и надеждата, които ми вдъхна?

Години по-късно, когато изковах думата „словострелец“ (ударението е на предпоследната сричка) при работата си над превода на епопеята на Стивън Кинг „Тъмната кула“, си казах, че малцина световни писатели могат да носят тази титла. Защото малцина са тези, които владеят еднакво добре и фабулата, и стила, които умеят да съчетават по толкова изящен начин съдържанието и формата, събитието и персонажа, ситуацията и характера, конкретното и вечното, човешкото и вселенското... И в същото време – да бъдат истински, пълнокръвни и свободни личности не само в пределите на въображението си, но и в реалния живот.

Истински словострелци.

За които няма девствени мишени. **

Първа публикация в: био-библиографския сборник
„Спомен за света на Агоп Мелконян“ – ИК „Ерато-Арт“, 2008
______________________

* ПОНЕЖЕ ПРЕЗ онези години работех в издателствата „Аргус“ и „ЕГИ“, аз също се познавах с Адриан. А, да, и по още една линия общувахме с него – като членове на клуба за фантастика -Иван Ефремов-. Дори за неголям отрязък от време бяхме приятели, споделяйки помежду си сдържана интелектуална топлина.
(Казано без определен адрес, щом почине някой по-известен автор, бързо се намират разни „приятели“ отляво и отдясно, приписващи си какви ли не ярки чувства в двете посоки и... дори 24-каратови заслуги към покойника, който не може да каже вече нито да, нито не. Но пък на други люде това просто не им е нужно, защото не очакват никакви светски дивиденти...)

В ТОКУ-ЩО посочените издателства през периода 2004–2008 г. излязоха различни текстове от Лазаровски:
■ разказите „Писмо“ и „Светлина в края на тунела“;
■ новелите „Езерото“, „Тесто „Стерон“ и „Проект „S-троген“;
■ статиите „Пламъкът на дарбата“ плюс „Фантастика и хеви метъл“;
■ предговорът „Светлите бойци на българския хорър“ (с този текст А. Л. доказа, че за момента е най-добрият познавач на родната литература на ужаса) и интервюто с Петър Кърджилов „За малките революции на душата“;
■ по-късно Адриан направи интервю и с писателката Елисавета Танева, обаче нейната книга не можа да се появи заради финансови причини;
■ освен това, в поредицата „Фантастична антология“ (със съставители Джак Дан и Гарднър Дозойс) той участва като преводач от английски.
Покрай сътрудничеството с нас Адриан Лазаровски спечели и четири награди – за фантастичните си „Езерото“ & „Тесто „Стерон“ и за крими-разказа „Цената на кукловодите“, донесъл му също така и приза на критиката „Инспектор Стрезов“. – Б. alex.

** ФАЙЛЪТ ЗА тази публикация е получен от архива на семейство Мелконян.

СЪЩИЯТ ТЕКСТ е включен в подготвяния за печат сборник с наградени творби от петте конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (http://trubadurs.com/?s=%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D1%83%D1%80%D1%81+%D0%BD%D0%B0+%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE+%D0%BD%D0%B0+%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%BF+%D0%BC%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%8F%D0%BD+2016). – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Дек 18, 2016 11:20 am

I n ● m e m o r i a m

ЖИВ В СЪРЦАТА НИ!

Днес д-р Светослав СЛАВЧЕВ щеше да навърши твърде достолепните 90 години. Съдбата (в която винаги се смесват и фантастика, и реалистика) разпореди така, че не му достигнаха пет седмици до кръглия рожден ден.

Изображение

Навярно и за него могат да се кажат Лилиевите
думи: „Той беше светъл, той беше сам една мечта.“


И колко е хубаво, че през септември Булгакон 2016 му присъди наградата си за цялостен принос. В отговор на тоя приз, няма и месец преди да почине, Светослав Славчев написа едно благодарствено писмо, в което прозвуча и гласът на неговото духовно завещание.

Ето ги тези редове:

Писмо от 16.10.2016 13:12 h

До г-н Юрий Илков,
г-н Атанас П. Славов,
г-н Александър Карапанчев

Скъпи приятели!

Изключително съм благодарен за сърдечното внимание, което вие и Клубът * ми оказвате с грамотата, статуетката и чудесните пожелания! И съм щастлив, че фантастиката вече е любим жанр не само за младите хора. И не само у нас. През изтеклите години тя стана литературна основа за различно виждане на света и мощна подкрепа в усилията към едно по-добро човечество. Заслугата не е единствено на писателите фантасти, а и в голяма степен на привържениците на фантастиката. Те са двигателят на подкрепата за новия свят! Звучи доста шаблонно, както ми изглежда, но е светата истина!

Благодаря ви от сърце още веднъж! Желая ви здраве и много късмет!

д-р Светослав Славчев

ххххххххххххххххххххххххххх

* Б. alex. Явно е имал предвид клуба „Иван Ефремов“ – зачинателя и основния мотор на Булгаконите, тръгнали през 2000 година... Поклон и от мен, драги докторе, на когото навремето ти връчи Златното перо на списанието-легенда „Космос“... И тук не мога да не цитирам прощалните думи на Юрий Илков, написани от него в Ефремовския ни форум:

● След кратко боледуване, на 90-годишна възраст, си отиде доайенът на българската фантастика д-р Светослав Славчев. Многолик автор и журналист, до последните си дни работеше в списание „8“, издаваше един от вестниците за пенсионери и сътворяваше ежеседмично по две криминални задачи за известния на цяла България инспектор Стрезов. Многократно е гостувал в клуб „Иван Ефремов“. Считаше феновете от клуба за свои приятели, както и ние – него. Остави ни прекрасни фантастични книги и пример за оптимизъм и творческо дълголетие. Сбогом, докторе, жив си в сърцата ни! ●
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот Nasko » Нед Дек 18, 2016 9:06 pm

Чудесни думи от чудесен човек, проживял един чудесен живот в полза на фантастиката!
Нека Вселенага го приласкае в безкрайните си обятия!!!
:eh:
Nasko
 
Мнения: 300
Регистриран на: Вто Яну 14, 2003 3:24 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Яну 19, 2017 7:11 pm

От суша и небе враждебни – мелез клет!

19 януари – рожден ден на автора,
създал „Гарванът“ и „Аннабел Ли“



■ Стефан МАЛАРМЕ

ГРОБЪТ НА ЕДГАР ПО

Превърнат в себе си едва от вечността,
Поетът святка с меч оголен и уплаха
над всички сее той, понеже не разбраха,
че в тоя странен глас ликуваше смъртта!

Не ангел – хидрата в кошмарен скок видяха;
макар на своя род да просветли речта,
без срам вълшебството, изпито в самота,
сравниха с черна смес и тъй го подиграха.

Изображение

От суша и небе враждебни – мелез клет!
Ако идеите сред блясък и разцвет
не станат барелеф над гроба му мизерен,

отломък паднал тук, сред скръбни мрачини –
да бъде той предел за всеки полет черен
на Светотатството през бъдещите дни.

От френски език: Кирил КАДИЙСКИ

Източник: Стефан Маларме. Стихотворения.
– София: ИК „Нов Златорог“, трето прера-
ботено и допълнено издание (без година).


* * *
За т.нар. извънкласно четене :D – един български
фантастичен разказ, главен герой в който е Едгар Алън
ПО – https://chitanka.info/text/28483-poslednijat-razkaz...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Сря Мар 15, 2017 9:58 am

80 години от кончината на американеца

Навярно Адриан Лазаровски би могъл да каже
дали поезията на неговия любимец Лъвкрафт
е превеждана у нас... И тъй като в матерния
ни език вече има немалко русизми и англицизми,
вярвам, че прочитът на тези две стихотворения ня-
ма да затрудни БГ феновете на мерената реч. :D


Хауърд Филипс ЛЪВКРАФТ

ЛЕС

Тот лес как в сказке был дремуч и страшен,
Но как-то обитатели его
Взошли на небо по ступеням башен
И в небе сотворили волшебство.

Прекрасный город – в бесподобном стиле,
Какого мы не видели вовек:
Взлетали ввысь величественно шпили
И купола сверкали, словно снег.

А в залах пели трубы и валторны –
Разгул, веселье, пьянка и гульба.
Никто ещё не знал, что смерти чёрной
Тот город обрекла уже судьба.

Однажды, опьянён вином столовым,
Поэт стихи фривольные родил
И в них неосторожным грубым словом
Старинное проклятье разбудил.

Вот так из-за какого-то поэта
Чудесный город навсегда исчез,
И в сумерках дрожащего рассвета
Стоял, как прежде, страшный тёмный лес.

Изображение

WHERE ONCE POE WALKED

Eternal brood the shadows on this ground,
Dreaming of centuries that have gone before;
Great elms rise solemnly by slab and mound,
Arched high above a hidden world of yore.
Round all the scene a light of memory plays,
And dead leaves whisper of departed days,
Longing for sights and sounds that are no more.

Lonely and sad, a specter glides along
Aisles where of old his living footsteps fell;
No common glance discerns him, though his song
Peals down through time with a mysterious spell.
Only the few who sorcery's secret know,
Espy amidst these tombs the shade of Poe.


ПРОГУЛКА ЭДГАРА ПО

Над этою землёй нависли тени,
Как сон веков, прошедших прежде нас;
Скрывая мир минувших поколений,
Над плитами склонился пышный вяз.
Печальный ряд – могила за могилой,
И мёртвая листва шуршит уныло
О тех, чей голос в вечности угас.

И призрак одиноко и сурово
Идёт, ступая в прежние следы;
Невидим он, но сказанное слово
Звучит, как заклинанье от беды.
И только посвящённые поймут,
Что это Эдгар По гуляет тут.*

Преведе: Николай ШОШУНОВ
___________________
* Взето от руско-английския източник –
http://www.lib.ru/INOFANT/LAWKRAFT/r_stihi.txt.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Май 28, 2017 11:23 am

◄ Художникът Димитър ЯНКОВ
навърши две по трийсет и пет


ВЪВ ФОКУСА: ЯРЪК КОСМИСТ

Александър КАРАПАНЧЕВ

Върти се, колело на паметта, върти се по-силно!

И без да съм познавач на румънската тема, мога спокойно да кажа: град Тимишоара на северната ни съседка е записан със златни букви (а, здравей, клише) в историята. Ако не в онази на царете или президентите, то – със стопроцентова сигурност! – в многобагрената история на въображението. Понеже тъкмо Тимишоара става домакин на Европейския конгрес на фантастиката през празнично светлия месец май на лето Господне 1994-то.

Тогава двайсет и четирима българи наехме чартърен автобус и след дълги погранични и попътни митарства се „приземихме“ в Тимишоарско. Помня, че някъде в дъното на тази кола се возеха симпатичните тийнейджърки Диляна и Юлияна и техният баща, художникът Димитър Янков. Тримата крепяха в ръцете си грижливо увити в амбалажна хартия картини – по-късно с тия десетина платна, искрящи от цветовете на фантазията му, Митко подреди миниизложба в царството на Еврокона, направи наистина отрадно впечатление и съвсем справедливо получи континенталната награда за живопис.

Но щом се настроихме на вълната „Разни отличия“, нека да продължим с нея.

Купи, звънки медали, грамоти със засукани подписи... През 1974 година в конкурса „Пространство, време, човек“, вдъхновен от московското списание „Техника – молодежи“, премерват талант 4000 творби на художници от цялата планета. Втора награда при тази изключително люта конкуренция спечелва – да, познахте – Димитър Янков. През 1975-а пък той „грабва“ лауреатски диплом от учредената в Киев надпревара под мотото „Светът на утрешния ден“. Тук се спирам за няколко мига, колкото да си задам въпроса: ей, къде изчезнахте вие, оптимистични и по човешки стоплени конкурси за мечти?

Изображение

Още картини от Димитър Янков можете да видите в неговата е-галерия – http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%E2%80%9E%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%E2%80%9C


А да те забележи и похвали самият космически първопроходец и колега живописец Алексей Леонов – това също е своего рода награда, нали? То се случва на Еврокон ’76 в Познан, където Димитър е занесъл седем картини. Тогава съветската знаменитост му отделя един час, за да разговарят „по душам“, и обсъжда с него различни творчески проблеми... Днес аз пак пътешествам из албума на Алексей Архипович: намирам работите му по-скоро техничарски, звучат ми като т.нар. фантастика на близкия прицел; комай не им достигат и дързък полет на въображението, и духовен огън, с каквито често се отличават платната на нашия човек Янков.

(И колко е смешно, че неотдавна една очилата заместник-министърка на БГ културата заяви, че у нас нямало художници фантасти?! Ха де, демокрацийо не само късогледа, ами и с дебели наочници...)

Впрочем нека подчертая, че всичката фактология в очерка ми е почерпана от извора – тоест от майстора на четката Димитър Янков, у когото гостувах през миналия август. Действително в моята журналистика предпочитам срещите на живо, които не може да замени никакво традиционно пощенско или имейлово общение. По-натам аз ще дам думата на Митко: така, както съм записвал неговите отговори у дома му (в Разград), а по-късно той е допълнил с няколко „електронни“ абзаца, отнели му малко повечко време за избистряне.

– – – – – – –

Бяха два чудесни дена в Разград – това колоритно селище, което от шест години се явява домакин на единствения в света фестивал на киселото мляко и което... С моя гид Димитър Янков посетихме разкошно уредената регионална библиотека и се разхождахме, обстрелвани от слънцето, сред останките на римския град Абритус. Там, между дяланите ослепително бели камъни с шарки мъх, аз си помислих как ожаднява и се изостря зрението, когато си в компанията на изявен художник. Но хайде вече да пристъпим към нашето „ударно“ интервю:

– Митко, опитвал ли си се някога да определиш своя художествен стил? Ще се наречеш ли например космист, мечтател, визионер или пък...?

– Не, не знам как да се нарека, а и не е много важно. Важното е този стил да въздейства, някой да го хареса, да приеме една по-друга естетика и нова сетивност, за момент да го изведе в друг свят.

– Да те попитам как се подготвяш, за да нарисуваш твоите яркоцветни картини, за които черно-бялата репродукция ще бъде равна почти на смърт?

– Творческият процес при мен не е особено сложен. Винаги имам безброй вътрешни визии. По-нататък следват два етапа: уравновесяване на композицията, при което изчиствам линията и формата до приемлива степен на прецизност; и балансиране на колорита в тоналности при избран някакъв основен цвят... После... е, после работя бавно по детайлите на платното.

Съзнателно търся елегантност на линиите и хармония в строежа на всяка композиция, но това не всякога се постига. Дълго преценявам цялостното въздействие и ако нещо ми „прозвучи“ в дисбаланс, аз го премахвам или го коригирам. Не притежавам онзи замах и експресивност, така характерни за големите таланти. Що се отнася до различните компютърни техники, те не са ми известни и, общо взето, не вярвам в тях.

Внушенията за космичност в моите работи провокират други усещания и размисли извън реалния свят около нас и точно това е един от мотивите ми да правя тъкмо такива картини. А още по-силният ми мотив е моето лично удоволствие от тези творчески приключения.

– Добре, ами къде и как усвои маслената технология на Нейно превъзходителство Живописта?

– Не съм завършил художествена академия – мисля, че не е и нужно. Техниките се овладяват с практика и експериментиране, а пък другото е дар от Бога, не от академиите. Разбира се, аз уважавам хората, които са се изучили в такава академия, обаче тя не дава абонамент за крайния успех.

– Какъв е твоят собствен девиз в живота и в изкуството?

– Ако трябва да кажа някакъв свой девиз, това е моето желание да живея в космическата хармония.

... И сега отново гледам, вкусвам, припомням си платната на Димитър Янков. И не ми омръзва да им се възхищавам! Покоряват ме техните сравнително близки (в Слънчевата система) или далечни видения на свободен визионер, влюбен в астрономията. Изпитвам не само духовно, но и почти физическо удоволствие от янковската палитра: сякаш е завъртял четките си в разтопени скъпоценни камъни; сякаш е „откъснал“ безчет нюанси от пламъците, танцуващи в огромна звездна пещ. Митко е може би най-добрият колорист в българската фантастика, чиито багри като че пеят, сладостно музицират; те стоплят душата човешка и ѝ вдъхват наистина космически устрем.

Към нови вселени, до които ще стигнат обновени хора!

Да, този художник винаги е държал здраво ръката на живописта – нито веднъж не е пробвал силите си в графиката или акварела и никога не е рисувал илюстрации по нечия литература. Дошъл на бял свят на 8 май 1947 година в Разград, до момента той е направил три самостоятелни изложби: в Братислава, Прага и Русе. Дано скоро успее поне да удвои току-що цитираното число, му пожелавам от сърце!

– – – – – – –

Читателю приятелю, и на тебе ли ти се прииска още малко местен колорит?

С моя щедър домакин Димитър Янков отскочихме да видим некропола под Гинина могила, повече известен – направо световноизвестен! – като Свещарската царска гробница. Тук човек може да усети по необичаен начин хода на Времето, а за релефните женски фигури в гробницата ще речеш, че са изваяни от ясножълт пчелен прашец – не, не, по-скоро от слънчев огън. Ето как голямото Изкуство оцелява, пътува, надскача вековете: нека се поучим от него, братя и сестри во фантастике…

В апартамента на Петранка и Димитър Янкови са закачени десетина китайски камбанки (напомнят снопове от сребреещи тръбички), за които Митко казва, че енергизират. И пак дочувам техния звън, преди да задам следващия си въпрос от нашето интервю:

– Пазиш ли някаква памет за своите успехи, сиреч поддържаш ли личен архив?

– Архивът ми включва информация за няколко международни награди и за моите участия в няколко български или европейски изложби. Също така имам доста репродукции в отечествени и чуждестранни издания – някога смятах това за сериозно постижение. Днес се радвам истински, ако някой почитател на живописта хареса нещо, нарисувано от мене.

– Кои са ти най-любимите художници по света и у нас, фантасти с отвинтена капачка на въображението или „сурови“ майстори реалисти?

– Обичам да се наслаждавам на работите на Винсент ван Гог – сто процента изкуство! Каква съдба, каква изтънчена чувствителност и тази трагична обреченост да бъде художник: затова е велик. Специално съм го изследвал в музея му в Амстердам. Пак там отблизо се запознах и с другите двама, които страшно високо ценя – става дума за Вермеер и Рембранд. Естествено, много са великите художници във времето и пространството и няма сред тях някой по-велик от колегите си…

(В един по-ранен вариант на тоя отговор Митко посочи, че харесва Салвадор Дали, понеже в неговия сюрреализъм се усеща своеобразен допир с космичното. Освен мустакатият испански ексцентрик му допадат също Ел Греко и Модиляни, докато от родните ни светила особено харесва графѝка с бялата креда Васил Иванов.)

– Към края на нашата разградска среща: какви са плановете и мечтите ти за близкото бъдеще?

– Искам да намеря воля и време да реализирам повече от вътрешните си визии в картини, което значи решително да се откажа от своите социални ангажименти. Но за мен съществува и нещо по-важно от изкуството. Имам предвид т.нар. духовна реализация – това е истинската еволюция на душата, едно пречистване и извисяване, които са трудно постижими, а останалото е суета.

… Върти се, колело на паметта, по-силно се върти! Август сипе прозрачна жар над равнината, аз пътувам с автобуса за София, обаче продължавам да виждам пред очите си Димитър Янков – маестрото на живописта и човека от живота. Комай забравих да спомена, че той е строителен специалист и от десетки години работи по промишлени обекти из цялата ни страна? От него се излъчват стопляща благонамереност, чистосърдечност, омиротвореността на разум, който е наясно с „тавана“ и „дъното“ си.

Твърде пестелив на себеизтъкващи жестове, Димитър отбелязва със спокойния си глас:

– Напоследък интересите ми отидоха в по-различна посока – говоря за езотериката и още по-точно за дълбочините на източната философия. През последните няколко години пътешествам по йога ашрами (тоест центрове), по будистки манастири или хиндуистки храмове от Хималаите до Шри Ланка, но не съм загърбил и фантастиката…

Отново съзирам великолепните индийски храмове, обсипани с невероятни по майсторство – и откъм въображение! – оцветени скулптури, заснети собственоръчно от Митко. Същинско пиршество за душата. Ала си мисля и друго нещо. Един холандски професор беше писал неотдавна, че България може да се превърне в духовния санаториум на Европа. И в този санаториум, ще допълня аз, непременно трябва да греят повече картини от космиста, мечтателя, визионера Димитър Янков.

Картини, красиви като златни и сребърни многосвещници със запалени свещи; картини, които зоват към нови вселени!

Първа публикация в: годишника „В а я н и я ● 2 0 0 7“,
съставител Емануел Икономов – София: ЕГИ, 2008.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Юли 07, 2017 3:55 pm

Избрано от дежурния редактор: „На все повече хора им става ясно,
че бъдещето не може да бъде механична екстраполация на рушащата се съвременност.“


◄ ■ ●

Интервю от брой първи // пролет 2010 г.
на американския фензин MARGINAL BOUNDARIES


Изображение

ВЗАИМОРАЗБИРАНЕТО МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ

Тим АНДЕРСЪН: Като се има предвид страстта ви към фантастичната литература във всичките ѝ разновидности, кой според вас е елементът, който я дефинира?
Атанас П. СЛАВОВ *: Фантастичното – било то изобретение, природно явление, социален процес, невиждана гледна точка, времево преместване или пък катаклизъм. Но то може да бъде и главен акцент, както и средство за разкриване на скрити същности. И не само в литературата. Аз определям фантастиката като типологична разновидност изкуство, която пронизва цялата структура на културата.

Андерсън: По какъв начин появата на интернет промени контакта ни с литературата? Ако това изобщо се случи?
А. П. Славов: Четенето на файлове промени концентрацията и вниманието ни при възприятие. Претовареността на интернет с информация и интерактивността нарушават работата върху изграждане на абстрактните интерпретации на словото.

Андерсън: Какво мислите за сегашното състояние на фантастичната литература по света?
А. П. Славов: Разляла се е като делтата на река Меконг, наводнявайки много територии на традиционната литература, при това със съответните заблатявания. Все повече загубва първопроходческия си характер и се превръща в обикновена рефлексия.

Андерсън: Споделете едно нещо, което бихте искали да се промени в близкото бъдеще, успоредно с все по-лесния ни достъп до информация и до литература от други държави…
А. П. Славов: Взаиморазбирането между културите.

Андерсън: Вашият разказ „Сиянието на реката“ (включен в този брой на списанието – бел. alex.) в много отношения звучи като размисъл. Това умишлено ли беше, или просто се получи така?
А. П. Славов: Умишлено.

Андерсън: Вие сте истински ветеран във фантастичния жанр. Имайки предвид опита ви, ще дадете ли някакви препоръки към тепърва прохождащите автори?
А. П. Славов: Да са наясно защо пишат – дали за да кажат нещо, или за да се продадат на всяка цена. И да действат съответно на избора си.

Андерсън: Доколкото разбрах, вие работите по сглобяването на компилация, която ще съдържа наблюденията ви върху фантастичната литература като цяло – под формата на записки и мисли, събирани през годините. Искате ли да споделите нещо от нея?
А. П. Славов: Би било прекалено обемно. Става дума за разширено и осъвременено издание на онзи „Курс по фантастология“, който четох в НФ клуба преди 25 години.

Тим Андерсън: Възможно ли е фантастиката отново да си върне вкуса към размисъл за бъдещето?
Атанас П. Славов: Неизбежно е, ако остава вярна на функцията си да бъде авангард на човешкия дух. Узаконеният като „политкоректен“ образ на задължителното антиутопично бъдеще все повече се руши като единствено възможен. На все повече хора им става ясно, че бъдещето не може да бъде механична екстраполация на рушащата се съвременност. Фантастиката рано или късно ще се принуди да реагира на това.

О т ● и з т о ч н и к a: http://fs.choveshkata.net/index.php/An_interview_with_Bulgarian_writer_Atanas_P._Slavov

ооооооооооооооооооооооооооооооооооо

* Пускаме това интервю по вълните на форума,
защото вече сме в навечерието на Насковия юбилей –
седемдесет години, почти всичките отдадени
на любовта към Фантастиката. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Вто Авг 01, 2017 3:58 pm

Среща с писателя фантаст Чарлз Строс

Мемоар от Валентин Д. ИВАНОВ,
който днес закръгля 2 по 25. Ч е с т и т о!


Общуването е важно за какво ли не, за науката – също. По тази причина изследователите (предпочитам тази дума пред учени, понеже по-точно описва дейността на хората, които „правят“ наука) често пътуват – за участие в конференции, където представят на живо резултатите си, или за да се срещнат и да работят със свои колеги. В повечето университети дори е институционализиран особен вид „научна отпуска“, наречена sabbatical. Не ми е известен български термин за нея, може би защото доскоро такова животно у нас немаше. Предполагам, че ще бъде възприета българизирана версия на английското понятие. Обикновено сабатикълът има продължителност една година и се ползва веднъж на всеки шест или седем. През това време хората са свободни от преподаване, но получават заплата. Очаква се, че ще използват възможността за научни изследвания, като посетят някой друг научен институт. С очевидната цел да обменят идеи и да се мотивират взаимно от общуването с нови колеги. Преди години „модата“ беше сабатикълът да се прекара на едно, най-много на две места, ала сега хората се опитват да го разделят между три, четири или дори повече, за да „изрекламират“ собствените си изследвания пред по-голяма част от научната общност.

В Европейската южна обсерватория, където работя аз, такива екстри няма по исторически причини. Най-вече защото текучеството е толкова голямо, че астрономите рядко остават да работят при нас за повече от един или два тригодишни цикъла – каквато е продължителността на трудовите договори, които обсерваторията предлага. Вместо това всяка година ние можем да идем да работим някъде другаде за месец, най-много два. Но като се вземат предвид 105-те (или 135-те – зависи от вида на договора) нощи годишно, които прекарваме при телескопите по върховете на Андите, не е лесно да се намерят един или два свободни месеца за допълнителни пътувания. Докато работех в Чили, обикновено си позволявах нещо подобно веднъж на няколко години.

Точно по този начин през 2012 година отидох за месец и половина в университетската астрономическа обсерватория в Мюнхен, където по него време се трудеше моя колежка, с която работехме и все още работим по един огромен инфрачервен обзор на Магелановите облаци. От университета ми уредиха дори детска градина и моето семейство, което тогава се състоеше само от четири човека, дойде с мен.

Тук идва връзката с фантастиката. Една хубава вечер в блога на Чарлз Строс се появи запис, че след няколко дни той ще изнася лекция в Мюнхен и че през една от вечерите е свободен за среща с феновете си. Който желае, може да говори с него в еди-колко-си часа, в еди-коя-си бирария...

Връзката, за която споменах по-нагоре, не е в това, че и фантастите, и астрономите отиват в Мюнхен, а че и едните, и другите се нуждаят от общуване. По-възможност – на живо и в компания (от опит знам, че в интересна компания дори бирата не е задължителна). Чел съм блога на Строс, в него той е дал отговори на много въпроси, които ме вълнуват. Ала не бих могъл да предвидя за какво ще го питат другите двадесет, тридесет или повече фенове, които ще го обсадят. Нито какви асоциации ще предизвикат техните въпроси и неговите отговори. Нито как чудесната топла вечер и бирата, изпита под дебелата сянка, ще повлияят на разговора. Нито ред други неща. Също както се случва на конференциите или по време на сабатикълите.

Долното есе, или по-скоро мемоар, публикувах в блога си на 26.06.2012 година.

* * *

Миналия понеделник по щастливо стечение на обстоятелствата Чарлз Строс (Charles Stross) беше в Мюнхен, където съм и аз по служебни дела. Той обяви в блога си (http://www.antipope.org/charlie/blog-static/2012/06/beer-munich.html), че ще се среща с читатели и почитатели в една от тукашните бирарии (Paulaner Brauhaus, Kapuzinerplatz 5) – както се оказа по-късно, недалече от къщата (Adlzreiterstraße 12; в Google Street View може да се види паметната плоча на стената), в която е живял Айнщайн като дете преди повече от един век.

Изображение

За пръв път попаднах на Чарлз Строс заради алтернативно-историческата му поредица „Търговска принцеса“ (Merchant Princess; http://uchronia.net/bib.cgi/label.html?id=stromercha), после с огромно удоволствие прочетох и други негови работи, например алтернативно-историческата новела „Ракетно изоставане“ (преводът е мой, английското заглавие гласи Missile Gap, което е идиоматичен израз; http://uchronia.net/bib.cgi/label.html?id=stromissil) или космическата опера „Децата на Сатурн“ (Saturn's Children; http://en.wikipedia.org/wiki/Saturn%27s_Children_%28Stross_novel%29). Освен това той е известен с окултно-шпионските си трилъри от поредицата за Пералнята (The Laundry; да речем, http://en.wikipedia.org/wiki/The_Atrocity_Archives).

Докато се подготвях за срещата, направих опит да открия някоя негова книга в тукашните книжарници, без значение на какъв език е. Но се оказа, че англоезичният клон на веригата „Хугендубел“ в Мюнхен е закрит (тъжно: кризата и конкуренцията на електронните книги са ударили и немското книгоразпространение!) и в по-големите книжарници няма дори едно томче от Строс на немски. Отдавам го на големия читателски интерес. Вместо книга си купих две картички с един котарак, който чете, и забързах към бирарията.

Там вече се бяха събрали двадесетина фена и оживено досаждаха на Чарлз Строс, докато той се опитваше да вечеря и да попийва от прославената баварска бира. На масата имаше зелен плюшен Ктулху, точно както бе заявено в обявата. Разговорът беше много интересен и прескачаше от съвременните поведенчески аналози на някои дребни хищни динозаври (ако се питате кои са те, това са котките – без да са генетично свързани с динозаврите, за разлика от птиците) до това как падането на специфичното енергопотребление (на единица мегафлоп) на процесорите ще промени инфраструктурата на бъдещите градове. Първата теза предизвика интересен въпрос: ако ние опитомяваме котките, как ли бе изглеждало хипотетичното разумно същество, което би опитомявало някогашните динозаври? Втората тема пък прескочи от следенето на износването на улиците с мини-микро-нано-компютри, захранвани с фотоклетки, към възможността да се транспортират бойни отровни вещества чрез летящи роботи с размерите на насекомо (ако се чудите каква е връзката – те също ще бъдат захранвани с фотоклетки). В този момент един фен (не бях аз) с престорена изненада възкликна: „Кой би направил подобно нещо?!“ Говорихме за какво ли още не, например за дългите технически/научни отклонения във фантастичните произведения (т.нар. infodumps). Аз не се плаша от тях особено много и даже дадох пример за „Малкия брат“ (Little Brother; http://en.wikipedia.org/wiki/Little_brother) на Кори Доктороу (http://craphound.com/), където те си стоят съвсем на място. Строс отбеляза, че тази книга е писана с образователна цел и затова там инфодъмповете са просто необходими.

Въпреки натиска от десетките други фенове, успях да отправя на Чарлз Строс няколко питания. Например на коментара ми, че „Ракетно изоставане“ (което много ми харесва!) се чувства като фрагментиран тезис за роман, той отвърна, че светът в него е толкова огромен, та няма как да бъде иначе. Зададох му въпроса дали западните читатели имат проблеми с „разкодирането“ на източноевропейските реалии на тази новела, в която герои са някои известни (и не толкова) съветски политици и космонавти. Той каза, че не се е сблъсквал с такава реакция.

Строс носеше със себе си един екземпляр на „Правило 34“ (Rule 34; http://en.wikipedia.org/wiki/Rule_34_%28novel%29) и гледайки чудесната корица, го попитах дали има някакъв контрол върху избора на кориците. Отговорът му беше, че колкото по-голямо е издателството, толкова по-малко взима то под внимание мнението на автора. Строс отбеляза, че главният герой на „Правило 34“ (не съм го чел все още) е мъж на средна възраст, който не размахва пистолети, като мацката от корицата. Нещо повече, той каза, че дори заглавието на книгата само се предлага от автора, а окончателното решение принадлежи на издателството. Наистина, в повечето случаи досега са се вслушвали в предложенията му.

Попитах го и дали има шанс да видим пак Фрея (главната героиния в „Децата на Сатурн“; женски робот, специализиран в задоволяването на специфични мъжки потребности, в свят, където хората са изчезнали; иначе казано, Фрея е безработна). Строс отвърна, че засега няма такива планове, но Руди Ръкър (http://en.wikipedia.org/wiki/Rudy_Rucker) мислел да направи нещо по въпроса.

Срещата продължи след моя вечерен час (който по очевидни причини съвпада с този на децата), но преди да си тръгна, взех автографи на двете нещастни картички, а като разбра откъде идвам, Строс се поинтересува дали имам „Правило 34“ и ми подари копието си. Също с автограф. Сега малкото томче стои в чекмеджето на бюрото ми и чака по-спокойни времена, когато наистина ще мога да се насладя на тази книга.

Вечерта ме върна към студентските ми години, когато всяка седмица ходех на сбирките в клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ (http://sf-sofia.com/) в София, в тогавашния младежки дом „Лиляна Димитрова“. Този клуб продължава да си съществува и да действа, и срещите в него много ми липсват.

На живо Чарлз Строс се оказа точно толкова интересен събеседник, колкото можеше да се предположи от книгите и от блога му. Освен това срещата за кой ли път ми показа колко е удобно да живееш в голям град, в голяма държава – има ненулев шанс интересните хора сами да дойдат при теб. Мисля да върна жеста с подарената книга – през есента Европейската южна обсерватория празнува петдесетгодишен юбилей и ще излязат интересни албуми с астрономически снимки...

18.06.2012, М ю н х е н

ооооооооооооооооооооооооооо

Посетете двуезичния блог за астрономия
и научна фантастика на Валентин Д. ИВАНОВ
https://valentindivanov.wordpress.com/.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Авг 24, 2017 11:10 am

Гостува темата „Фантастична поезия (2)“

Кой от древните беше казал: „Произнеси моето име
и аз пак ще оживея“? В това отношение читателите при-
тежават наистина страшна, фантастична сила! Сега произна-
сяме името на Константин Балмонт (1867–1942) и негова-
та голяма дарба на словотворец го съживява пред нас.
А той е и прозаик, има много интересна книга за Едгар
Алън По, и преводач, който е превеждал от различни езици,
включително от български... Тъкмо за него Марина Цветаева с
прочувствено преклонение пише, че е ПОЕТ.

К о н с т а н т и н ● Б а л м о н т

СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ

Аз мозъка си съм пронизал с лъч.
Света оглеждам, чужд на всяка глъч.
Искри аз виждам, облак оцветен.
Духът ми влюбен е. Пиян. Зашеметен.

О, как лъчът по пръстите блести!
Как огънят играе и пращи!
Загърбил всяка земна суета,
стоя във центъра на вечността.

О, радост – да си зноен, да блестиш!
О, щастие – с мига да изгориш!
От светлината светлина творя.
Аз властвам. Аз блаженствам. Аз горя.


БОГ И ДЯВОЛ

Неразлюбен мой дявол, неразлюбен мой бог,
стон за първия крия, зов – за господа строг,
вик за първия пазя, а за бога – мечта,
но велики сте вие – като теб, Красота.

Над земята блуждая като облака бял,
ту препуснал на север, ту на юг полетял,
ту от изток на запад зашуми моят път,
и чернеят ахати, и рубини искрят.

И е хубав животът – милвам жито и ръж,
зеленее земята от прохладния дъжд,
с гръмотевици гневни и със зли ветрове
сън след сън разрушавам и горя домове.

В домовете е душно и е кратък сънят,
а свободно-въздушни са просторът, денят,
след терзания тежки аз летя на възбог,
о, мой дяволе тайнствен, о, единствен мой бог.

Изображение

СВЕТОВЕН ЗАТВОР

Когато си помисля колко много са вселените
и че всемирът векове наред е бил такъв,
небето сякаш е затвор с нещастни пленници,
а залезната светлина – от жертви кръв.

Отново всички спойки ще се разрушат, нелепо
се късат връзките, за да настъпи пак
игра на ненаситни атоми – чудовищно-свирепи,
невидими циклони и стихиен мрак.

И после пак ще завъртят водовъртежите спирални
планети нови, и в космическата тишина
със странна музика, безмълвна и печална,
в неземни пропасти ще плисне светлина.

И както векове наред – за да е здраво всяко здание,
в основата му е зазиждан млад живот –
сияещите звездности са пълни със страдание,
от тежки плочи е небесният ни свод.


ЗВЕЗДИТЕ ВИЖ: ПО СВОЯ ПЪТ...

Звездите виж: по своя път
за тебе и за мен горят.
За нас не мислят, но за нас
те светят в този късен час.

С тях небосклонът е красив,
сънят е вечен и щастлив.
Обикнеш ли ги, в този свят
ще бъдеш цял живот богат.

О, моя обич и звезда,
ти като тях бъди – мечта.
И нека само като звън
да бъда в този звезден сън.

Превод от руски: Андрей АНДРЕЕВ

Източник: https://chitanka.info/book/286-dojdoh-da-vidja-slyntseto
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Янчо Чолаков на 2x25

Мнениеот valio_98 » Вто Авг 29, 2017 9:00 pm

Аватар
valio_98
 
Мнения: 136
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Янчо Чолаков на 2x25

Мнениеот valio_98 » Чет Сеп 21, 2017 3:02 pm

Аватар
valio_98
 
Мнения: 136
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Вто Окт 17, 2017 10:52 am

Четвърт век от кончината на художника

„ЗАТОВА, МНОГО ТЕ МОЛЯ,
НЕ ИЗПУСКАЙ ЧЕТКАТА...“

(Писмо на Любен Дилов до Стефан Лефтеров)


София, 4 юни 1974 год.

Драги Стефане,
писмото ти много ме зарадва, след като толкова време не бях чул нищо за теб, но ми се случиха две пътувания в чужбина едно след друго, та едва сега намерих време да се отзова на него. Чудесно е, че животът ти е взел такъв нов и хубав обрат, че си разрешил тия два важни за всекиго въпроса по такъв сполучлив начин. Затова горещо ти желая много щастие и занапред, успешна научна кариера, плодоносен и спокоен брачен живот. Същото желая и на младата ти съпруга, с която, надявам се, скоро ще се запознаем, макар да не съм сигурен дали това лято ще дойда във Варна. Предстои ми едно влизане в болница, пък и морето вече не е за моите нерви. Но през есента поне сигурно ще дойда да поработя там в нашия дом.

Мъчно ми е обаче, че си решил макар и временно да се откажеш от рисуването. И ми се ще да те убедя в обратното. Аз току-що се върнах от Унгария, където ми направиха едно истинско триумфално посрещане, защото бяха ми излезли две книги едновременно – „Тръстиките“ и „Тежестта на скафандъра“. Имах срещи с техните клубове по научна фантастика и се оказа, че там те знаят, че в редакцията на тяхното главно списание имат дори картини или снимки от твои картини – не разбрах точно, но че те споменават в статии като единствен български художник научен фантаст, редом с Васил Иванов. Това, струва ми се, много задължава. Може би ти се намираш в малка криза, защото не знаеш „накъде“ и „как“, но то е въпрос на преосмисляне, на обогатяване на културата и изразните средства. Въпрос на една жизнена задача.

Изображение

Много картини на Стефан Лефтеров могат да се видят безплатно
в неговия е-албум
https://chitanka.info/foreign-books/35

И в тая връзка си мисля: в края на краищата преподаватели по математика има много, някакво чудо в нея едва ли би извършил – знаеш, че математиците по-отрано се изявяват, а специализиран художник научен фантаст, след като В. Иванов избяга на Запад *, нямаме. Вярно, пътят е труден, има много препятствия, тях срещам и аз самият като автор, но признанието не може да не дойде, защото животът ще го наложи. Затова, много те моля, не изпускай четката. Теми има предостатъчно, върни се и към по-конкретната образност от първия си етап, преоценявай. Днес под названието „Фантастичен реализъм“ в света има вече една много могъща и разпространена живописна школа. А тя не е и толкова нова, още Йеронимус Бош я е създал, че и древните източни художници. Помисли! Защото ще бъде много жалко, ако се погубиш с едно продължително прекъсване с оставането само на равнището на второстепенно хоби.

Прощавай, че правя такъв опит да се намесвам в живота ти, но ми дава известно право загрижеността за този жанр у нас, загрижеността да не изоставаме все пак от общото развитие в света. Накратко: след като се поизточи медът на медения месец, грабвай отново четката! Убеден съм, че и другарката ти ще прояви разбиране за това, ще ти помага, ще ти създава нужните условия. Вярвам, че ще намеря съюзник в нейно лице, стига да не скриеш писмото ми от нея. Предай ѝ моите поздрави и благопожелания и още веднъж пожелавам и на двама ви всичко най-добро!

Ваш Любен

Публикация: Сандро Георгиев **

____________________

* Васил Иванов отдавна не се води невъзвращенец. Две-три години живee в Швейцария и Франция по покана на пианиста Юри Буков, след което се прибира в България и умира тук. Гробът му е в Централните софийски гробища.
** Това писмо е от архива на художника и ми беше дадено от неговата вдовица – Татяна Льочева-Лефтерова, когато я посетих през 2008 година във Варна. Писмото представлява машинопис, отпечатан върху специална бланка с името Любен Дилов в горния ѝ ляв ъгъл (на кирилица и на латиница) и със софийския адрес и телефон на писателя, поместени горе вдясно. – Бел. С. Г.

От източника: списание „Фентернет“, брой 1 // 2009 година

ooooooooooooooooooooooooooooooooo


● По-подробно за Стефан ЛЕФТЕРОВ тук – http://www2.tu-varna.bg/tu-varna/images/novini/vazni_sabitia/izozba/statii_za_s.lefterov_bul.pdf.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Ное 05, 2017 12:36 pm

110 (+1) години от рождението на писателя

Александър КАРАПАНЧЕВ – МАЛКА КОРАЛОВИАДА

І. Биографично с бързи щрихи

Започваме това биобиблиографско есе с думичката Слàвотин, в която ударението наистина пада върху а. Тъкмо в Славотин – едно от селата на нашия Див северозапад – през ноември преди 110 години се ражда Емил Дончев Станчев. Родителите му са учители социалисти, а баща му по онова време е известен автор на детски стихове и сценки, които подписва с имената Корал или Коралов.

По-късно Емил взема този красив псевдоним и с него остава сред хилядите пишещи в българската литература.

Бъдещият белетрист е още юноша, когато във Вършец, в пламъците на Септемврийското въстание от ‘23-та, изгаря домът на семейство Станчеви. Рано овдовяла, майката Донка е интернирана заедно с децата си в покрайнините на София. Тук Емил работи и по-късно завършва немска филология, която неимоверно разгръща читателския му хоризонт. Дебютира на шестнайсет години като поет реалист. Още е студент, когато негови приказки се появяват в списанието-легенда „Светулка“. Бил е партиен куриер.

Емил Коралов има две известни съпруги. Първата, родила му трима сина и починала млада, е детската писателка Милка Петрова. Тя е завършила висшето си образование в Париж и изпод перото ѝ излиза прочутият приключенски роман „Сама по света“. Втората съпруга се казва Иванка Митева – оперна певица, която му ражда дъщеря и доживява до почти библейските 103 години.

Емил се изявява на редакторо-издателското поприще: отначало във вестник „Весела дружина“ (за него ще говорим по-подробно подир малко) и след водоразделния 9.9.44-та – в издателство „Народна младеж“, където също оставя светла диря. Преди примерно половин век Емил Коралов се смята за един от най-четените автори у нас. Член е на БКП, носител на националната и навярно най-добре платена Димитровска награда.

Накрая ето няколко от по-известните му нефантастични произведения: Септемврийци, Дъщерята на партизанина, Каблешково гори, Училище за смелите, Край Марица, Чинарите зашумяха... Умира през юли преди три десетилетия и на кооперацията, в която е живял (булевард „Христо Смирненски“ № 2, недалеч от пазара -Римската стена-), има паметна плоча.

ІІ. Думи от неговия съименник Зидаров

За родните любители на фантастиката (особено за тези, които четат активно още преди т.нар. демокрация) името Емил Зидаров не е непознато. Той е журналист, един от колектива на списание „Космос“, автор на разкази с добра доза въображение. Известен като отличен популяризатор на науката и техниката и като преводач, Зидаров е съставил първата книга на Робърт Шекли в България – „Недокоснат от човешки ръце“. Та, бидейки личен познат и почитател на Коралов, адашът му е сътворил кратък очерк за него, озаглавен „Писателят от Слънчевия град“, от който сега ще цитираме четири-пет абзаца:

о В многотомното издание на БАН за излезлите у нас книги на български и чуждестранни автори до 1944 година срещу името на Емил Коралов фигурират 83 (! – АлК) заглавия, в голямата си част сборници с приказки и романи за деца и юноши.

оо По-голямата част от поменатите заглавия не са издавани след 1944 година, днешните деца не ги знаят. Едно цяло поколение възмъжа, без да се докосне до тези малки бисери, в които има толкова много чистота и човечност, че не виждам кому беше нужно да ги държи в тайна, след като десетилетията не предложиха на тяхно място нещо по-добро. Никой не се сети да направи едно по-подробно изследване на детското творчество на Емил Коралов, което в комбинация с мощния илюстративен талант на Вадим Лазаркевич, Стоян Венев и Вера Лукова предлага на детето завършен морален и естетичен законник под формата на литература.

ооо С удоволствие и сега бих прелистил приключенията на Жари и Морското момиче, на Безстрашния Ради, на Орловото перо. Бих отишъл с тях да диря Страната, дето хората хвърчат, или Острова на вечното слънце. Като си помисля колко от Кораловите уж наивни фантазии станаха реалност! Преди половин век, когато още нямаше и намек за ядрена енергетика, за роботика и за индивидуален летателен транспорт, той обрисува едно бъдеще, твърде близко до днешното, поне в техническо, ако не в нравствено отношение. Защо наистина си затваряме очите пред едно чудесно литературно наследство? Защото е по-модно да се прехласваме пред чуждото ли? Или пък защото някой се страхува, че ще се появи по-ярък еталон за оценяване на собственото му творчество?

И още от Емил Зидаров:

о Удивително е колко леко и колко сигурно разказвачите като Емил Коралов умееха да внушават на децата важни житейски истини, без да им се натрапват и без да им додяват с поученията си. Не бих пресилил, ако кажа, че българският писател от края на трийсетте години беше за моето поколение възпитател, приравнен с родителя и учителя. От него се учехме да тачим истината, да бъдем милостиви към слабия, да почитаме старостта и да ценим силата на младостта си. Жари и Морското момиче на Емил Коралов олицетворяваха най-доброто, на което ни учеха възрастните, а бяха досущ като нас, затова ги и обичахме.

оо Кой знае дали авторът на „Тайните и чудесата на Слънчевата книга“ е имал специални замисли, когато ни рисуваше картината на едно общество, построено върху постиженията на науката и цивилизацията. При добро желание може да се намери и прототип на това общество в някои съвременни социални теории. Най-вероятно е Емил Коралов да е събирал в едно собствените си мечти и идеи за морала и слизайки по стъпалата, по които умееше тъй добре да слиза, до детската душа, да запали въображението ни за нещо добро и светло и да ни подкани за подвиг...

Изображение

ІІІ. Кораловият принос като издател и редактор

Р а з. А знаете ли къде е отпечатан за първи път емблематичният за създателя си и за нашата фантастика разказ „Дамата с рентгеновите очи“ от Светослав Минков? (Нека напомним, че през 1982 година в библиотека -Галактика- излезе сборник с това заглавие и че тогава тиражите на българските автори в тая библиотека бяха от порядъка на 50 000, а не както сега – в някоя провъзгласена за „култова“ поредица – сто-двеста бройки.)

Отговорът е: „Дамата с рентгеновите очи“ се появява за сефте в седмичника Прожектор, издаван и редактиран тъкмо от Емил Коралов. Този печатен орган е наистина широко скроен: на страниците му се пише за различни изкуства и науки; публикува се художествена литература, включително и преводна; обсъждат се актуални обществени въпроси и се прави преглед на културния живот по света...

Излиза от 1934 до 1936 година. След първите си няколко броя „Прожектор“-ът се прекръства на ЛИК (сиреч „Литература – изкуство – култура“, едно съкращение, което не е загубило популярността си и през настоящия век) и към Коралов, в ролята на редактори, се присъединяват такива видни люде на перото като Георги Цанев и Светослав Минков.

Д в а. През 1933 година пред вестникарските будки започват да се извиват опашки от млади читатели, които искат да се сдобият с новия седмичник за деца и юноши Весела дружина. Той се редактира от колектив, включващ Милка Петрова, Стоян Венев, Веселин и Лъчезар Станчеви и, разбира се, техния брат – основателя, шефа, вдъхновителя и главния „мотор“ Емил Коралов.

Пъстра като годишните сезони е тази -Весела дружина-!

Ако разтворим страниците ѝ, ще намерим в тях разнообразно четиво: разкази, стихове и гатанки; приказки, хумористични истории и картинни романи; забавни задачи и ребуси, за чието точно решение се присъждат награди. Коралов развива огромна дейност по създаването на широк, много качествен кръг от сътрудници. Вестникът отделя значително място и на преводната словесност – Чапек, Киплинг, Кестнер, Бианки, Чуковски, плюс плеяда други, както гласи „крилатото“ клише. Да припомним, че именно тук е поместен романът на А. Р. Беляев „Морският дявол“ (тъй де, „Човекът амфибия“ в последващите му издания).

Освен изящно слово редакцията публикува новини от науката, исторически очерци за родното минало, материали за тайните на природата и житие-битието на животните, медицински съвети и пр. Въобще вестникът, който престава да излиза през 1947-а, е една от най-приносните трибуни за разпространение на детско-юношеската литература у нас.

Към „Весела дружина“ е създадена и библиотека от десет малоформатни, богато илюстрирани книжки годишно, където се печатат разкази, приказки, романи и поеми от български и чуждестранни автори. Именно в тая библиотека излизат множеството опуси на самия Емил Коралов, с които той слага две начала: на отечествената научнофантастична книга за подрастващата аудитория (изпреварвайки с една година Елин Пелин с неговия -Ян Бибиян на Луната-)... и на научнофантастичните поредици в България.

Т р и. Както е известно, през годините на т.нар. народна власт, отделният човек не можеше да бъде самостоятелен издател. В периода 1947-а – 1966-а Емил Коралов се труди като редактор в голямото държавно финансирано и държавно контролирано издателство Народна младеж. Тук той протяга ръка на мнозина млади творци и живо участва в развитието им. Салис Таджер си спомня, че е бил пленен от изключителната деликатност и толерантност на своя завеждащ редакция (тоест Коралов). И още нещо: неслучайно Емил Коралов е сред първите, които през 60-те години заговарят за необходимостта от обществен контрол над властта и за неприкосновеността на човешката личност.

Според някои специалисти во литературе това, че Коралов е бил неконформист, е попречило голямото му писателско дело да получи съответната оценка.

ІV. Библиографски за фантастиката на Коралов
(и още няколко мнения за нейното значение)


Дотук добре, а сега се дръжте здраво, тъй като в нашето есе нахлува поток от сочни, живописни, интригуващи заглавия.

Подхващаме ударно с: „Непобедимите“, „Златният извор на пустинята“, „Човекът, който виждаше всичко“, „Кулата на чудесата“ и „Съкровището на Синята планина“... Поемаме си дъх и продължаваме храбро напред с: „Царството на светлината. Приключенията на Ален“, „Черният капитан“, „Градът на окованите“, „Среща в небесата“ и „Човекът на бъдещето“... И накрая закръгляме списъка си, добавяйки към него: „Тайнствената подводница“, „Безсмъртният вожд“, „Жари в Африка“, „Дворецът на свободата“ и „Островът на щастието“... Не, не, просто не е лесно, а и надали е нужно, да се изредят всички фантастики, създадени от Емил Коралов през периода 1933–1947-а!

Тиражите им са от порядъка на три-четири хиляди – пак осезаемо по-големи от днешните в „същия коридор“.

Според видния библиограф Ивайло Рунев, Коралов включва в творчеството си почти пълния диапазон на фантастичните жанрове: фентъзи, утопия и антиутопия, научна и приключенска фантастика и т.н. Най-популярна е, то се знае, поредицата му за премеждията на Жари и вярната му спътница Морското момиче (която друг бележит библиограф, Евгений Харитонов, нарича „българската сестра на Ихтиандър“). Кораловите герои пътешестват по морското дъно и на други планети, запознават се със света на бъдещето и с редица необикновени изобретения и винаги са живи, енергични, честни, смели...

През годините тези творби събират множество положителни отзиви. Наричани са ту феноменални; ту всички са определяни като интересни, забавни, познавателни и поучителни; или пък се е подчертавало, че в тях опиянява едно, великолепно със своята изобретателност, романтично въображение, което умее да запали у детето предразположеност към полета на фантазията.

Синът Любомир Коралов съжалява, че героите на баща му не говорят нищо на днешните тийнейджъри. И пита: „Ще продължат ли Жари и другите от Слънчевия град да се скитат само по страниците на литературната ни история, или ще ги възкресим? Ще спечелят ли сегашните деца от това ново приятелство?“. От друга страна, критикът Здравко Чолаков обобщава, че Емил Коралов е сред създателите на най-доброто, което остава в класиката на детско-юношеската ни литература през 30-те и 40-те години на ХХ век.

В колекцията от мнения за юбиляря понякога се прокрадват и не на 100 процента възторжени оценки. Например алманахът „ФантАstika 2007“ рецензира по следния начин тома -Тайните и чудесата на Слънчевата книга-: „Преиздание на легендарните детски книжки на Емил Коралов, направено от неговите наследници. Очарователно наивна детска фантастика (курсивът мой – АлК), с която са расли много от днешните възрастни“. За седемдесетте години, изтекли от публикуването на Кораловата фантастика, тя има две завръщания към актуалния читател – току-що споменатото от 2007 година... и включването на „Островът на вечното слънце“ в един сборник от 2012-а. В своето предисловие съставителят му Георги Недялков определя този минироман като библейска приказка за доброто и злото, написана със съвременни за тогавашното време средства (и тук курсивирането е от мен – АлК).

Най-накрая да чуем какво казва писателката Елена Огнянова, от която ще си позволим ма-алко по-дълъг цитат: „... И това вълнение (от общуването с неговите герои) идва не само от приключенския характер на повествованието, а от сродяването на героя с читателя, който е приел, че проследява пътя и действията на близък, земен човек, на познато момче или момиче. В това, мисля, се състои голямото, неостаряващо творчество на Емил Коралов, въпреки модерното ново време и силното разместване на културно-литературните пластове. Създаденото от писателя ще връща младите читатели назад във времето, за да го опознаят и те в неговата истинска, неподправена житейска история“.

Мнения, мнения и пак мнения, пъстри като годишните сезони...

Нека още веднъж подчертаем, че Коралов е автор на първата българска научнофантастична книга за деца и юноши – „Непобедимите“, както и на първата наша НФ поредица (тази за Жари & Морското момиче), и да оставим финала отворен. Като изписваме думичката отворен, имаме предвид дилемата: заслужава ли фантастиката на тоя белетрист да бъде преиздавана, или по-скоро ще остане неизвестна на по-широката съвременна публика, почивайки под все по-дебел слой от години в съкровищницата на родната ни литература?*
___________________
* Това есе беше прочетено на поредния Теракон, състоял се във витошката хижа „Еделвайс“ на 19 ноември 2016 г. Още тогава възникна идеята в един том от поредицата „Тера фантастика“ да се съберат няколко от най-интересните миниромани на Емил Коралов. Имат думата издателите на тази поредица, както и най-близките роднини на писателя – т.нар. праводържатели... (Б. aвт.)

Първа публикация в: списание „Тера фантастика“, брой 16 от 2017 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Яну 19, 2018 12:22 pm

■ Днес се навършват 150 години от рождението на
писателя Густав Майринк, особено известен с романа си
„Гòлем“. Като негов преводач у нас се е наложил –
още преди много десетилетия – Светослав Минков, чиито
преводи на маестрото (два романа и няколко разказа)
бяха преиздадени през 2015 г. от „Изток-Запад“...


Светослав МИНКОВ

Един невероятен отзив за Густав Майринк

В литературната колонка на „Слово“ г. Димитър Л. Шишманов е публикувал една куриозна бележка, която не трябва да бъде отмината мълком.

Странното най-напред е, че г. Ш., който надали е казвал досега лоша дума за някоя книга, променя изведнъж тона си и провъзгласи един от най-добрите съвременни немски писатели за обикновен литературен шарлатанин. Още по-странно и по-любопитно е, че г. Ш. пише за творчеството на тоя писател, без да е чел, както изглежда, творбите му, и то с авторитет, който не допуща възражение. Впрочем дързостта е присъща чeрта на някои наши критици, но ако понякога тя може да бъде окачествена просто като суетна амбицийка да се представиш за познавач на даден литературен въпрос, без с това да вредиш на тоя, който те чете, толкова по-опасна е, напротив, тая дързост, когато бъде манифестирана като предупреждение към публиката от един недобросъвестен и явно непросветен литератор.

Изображение

Повод за бележката на г. Ш. е българският превод на романа „Голем“ от Густав Майринк. Или по-право, не преводът, а самият оригинал. Понеже въпросната бележка тълкува съвсем погрешно творчеството на Майринк и с това се дава крива представа за един почти непознат и нов у нас автор, необходимо е да се кажат няколко думи като пояснение.

Г-н Ш. говори: „Майринк не е нито маг, нито дълбок философ, нито дори мистик“. По-нататък: „Той умело си служи с елементите на разните еврейски легенди, на разните теории и учения за предаване на мисълта, на превъплотяването, за прераждането и т.н. Да се дири в романите му, от които „Голем“ е най-добрият, някаква особена философия, да се вижда голяма дълбочина в тях, е абсурдно и вредно“. Необясними са наистина тия приумици, казани така категорично и така наставнически. Ако г. Ш. си беше дал труд да разтълкува поне два от разказите на поменатия автор („Оберайтовото посещение при пиявиците на времето“ и „Кардиналът Напелус“), той би забелязал навярно, че Майринк познава основно не само древната мъдрост и всичките ѝ религиозни писания, но е посветен още в тайните на алхимиците, розенкройцерите, франкмасоните и много други духовни ордени и притежава, с една дума, всички ключове за откровенията на висшата магия. Нужно ли е при това да се посочват романите му, от които в „Голем“ например е синтезирано цялото учение на древната еврейска Кабала, а „Белият доминиканец“ губи почти всяка връзка с изкуството и се превръща в обикновен философски трактат?

Нека г. Ш. обърне внимание на това и запомни добре: че тоя, който е пребродил всички съкровищници на духа, пил е от изворите на едно запретено познание и е вгнездил в сърцето си цялата догматична алегория на Талмуда, преди да проникне в Кабалата и да я разплете между страниците на своя собствена творба – тоя мъдрец именно е дълбоко и непреклонно убеден в това, що пише, и никога не би дръзнал да спекулира със скрижалите на тайната философия за удоволствието на един упорит българин.

Нека г. Ш. запомни още, че Майринк „си служи с разните теории и учения (теорията е една, учението – също!) за предаване на мисълта, за превъплотяването, за прераждането и т.н. не от желание да пише „фантастична литература“, а просто по вътрешна подбуда, която лежи в основата на неговия творчески мироглед“. Той не попада в числото на писателите, чието изкуство е идентично с онова на световните мошеници – факири, и напразно г. Ш. се мъчи да го определи като такъв.

Интересно е да се посочи, по тоя случай, платформата на Riclola Verlag, където Майринк е поел напоследък редактирането на една серия романи и книги върху магията. В тая платформа, с която едно от големите немски издателства излиза да осветли публиката за задачите на новата библиотека, се казва между другото: „Майринк ще помести цяла редица произведения на наши и чужди писатели, които дават наистина нещо ценно в областта на мистиката и магията, а не това, що хилядите шарлатани от всички времена и народи ни предлагаха, за да се покажат всезнаещи“.

Г. Ш. намира, че романите на Майринк са вредни за четците, „които в днешно време били доста повърхностни – та нямало нужда да им се посочват сравнително плитки извори като източници на откровения“. Нека сам читателят си извади заключение от това лекомислие. А кои според г. Ш. са дълбоките източници на откровения? Дали „Проститутка“, „Другарят“ и целият тоя обемен багаж от железопътна литература, която повтаря винаги неумолимо скучната история на някакви излъгани любовници и полово разстроени субекти и влияе така пагубно върху въображението на „повърхностните четци“? Романите на Майринк имат поне тая добра страна, че не могат да бъдат четени от публиката, която акламира Виктор Маргерит и за която философско откровение е някакъв странен йероглиф.

Че Майринк е дълбок философ и „дори“ мистик – това подчертават най-добре творбите му. Излишно би било да се цитират мненията на някои немски критици като Карл Брандлер например. „Кое е по-съвършено у Майринк? – се пита той. – Дали мистикът или кабалистът, философът или художественият гений?“ Всеки, който разтвори кое да е немско списание от времето, когато първото издание на „Гoлем“ затвърди името на автора си между най-добрите съвременни белетристи в Германия, ще види какво е мнението за Майринк. Разбира се, и тогава, както и сега, неколцина литературни „историци“ (Бартелс, Цимерман) се почувстваха силно уязвени от тая „непонятна“, „фантастична“ и дори „опасна за немския национализъм“ литература и нададоха задружен повик към публиката, без обаче да бъдат чути. Но даже и тия добре угоени немци, с червени като едамерско сирене глави, бяха по-снизходителни към писателя, който г. Ш. унищожава с едно драсване на перото.

Най-сетне, не ще бъде без значение да чуем няколко думи и от устата на самия Майринк. В едно свое писмо до пишещия тези редове той съвсем недвусмислено и открито заявява, че принадлежи към будистите от северната школа и че неговите творби нямат нищо общо с изкуството, защото са градени върху магичното внушение. Не е ли абсурдно да се отрича мистицизмът и философията в творчеството на Майринк, когато той сам твърди, че изповядва будистка религия и самоволно отрича изкуството в името на езотеричния фанатизъм? Г-н Ш., който знае френски, нека прочете внимателно творбите на Елифас Леви и Фабр Д‘Оливѐ, нека вникне в учението на Хермес Трисмегистос (преведено от Луи Менар, който дава като предговор едно обширно тълкуване на херметичните книги), нека проучи Рюйсброк Чудесни и се позамисли над алхимичните рецепти на доктор Парацелзус. Тогава той ще види, че романите на Майринк са действително требници на магията и лицето му ще се обагри от свян, че е дръзнал да събаря една философия, която датира от сътворението на света.

Бележката на г. Ш. е характерен документ за безогледната критика у нас. Тя доказва за сетен път, че някои наши критици продължават да се гаврят с вниманието на публиката, като ѝ говорят за писатели, които не познават и на които гледат с предубеждение.*

Вестник „Н а п р е д“ // 1926 година
_______________________

* Тази статия е включена в неиздадената книга „Сините хризантеми на Светослав Минков“ (съставители: Румяна Пенчева, Кирил Тодоров и Александър Карапанчев), подготвена от ДБФ „Тера Фантазия“.** – Б. ред.

** По-подробно можете да видите на това място – http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%9D%D0%B0_%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B0_%E2%80%93_%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD_%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD_%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B4. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 827
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

ПредишнаСледваща

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта

Общо на линия са 3 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 3 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта