Литература и други изкуства

Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Всичко за изкуството

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Ное 10, 2019 10:40 am

30 години от „избухването“ на нашата т.нар. демокрация
Отзив за първата ни демократична антология на въображението

_____________________________________________________________________


Аделина ГЕНОВА

„НОВА БЪЛГАРСКА ФАНТАСТИКА ’91“ – СБОРНИК РАЗКАЗИ

Обичам, когато попадам на малки съкровища из кашоните на букинистите.

Сдобих се с този фантастичен сборник по-евтино от цената на обяд, а имах удоволствието да се запозная с неиздавани преди (а и след това) разкази на младите тогава Христо Пощаков, Атанас П. Славов, Маркос Христанов, Александър Карапанчев, Светослав Николов, Иван Н. Хаджиев, Росица Панайотова, Алек Попов, Янчо Чолаков и Елена Павлова.

Топли ми сърцето как една такава малка книжка е събрала мислите и болките на тези талантливи фантасти преди повече от двадесет години.

Етнофантастика, антиутопия, фантастичен трилър, фантастична комедия, фантастика на ужаса, че дори и историческа фантастика – кеф, кеф и пак кеф.

о Художник на корицата: Даниела Йорданова

Изображение

Въобще тази книжка се оказа едно малко бижу, ако ще и само с едно четене да си докажете, че българска фантастика съществува и е на ниво.

Още в краткия „Сейнджи“ на 17-годишната тогава Елена Павлова си личи талантът ѝ, а тези, които са се прехласвали скоро по станалия вайръл (много популярен – б. ред.) разказ „За петата ракия, или колко е хубав животът“, направо ще се влюбят в „Караконджул“ на Маркос Христанов.

„В епохата на Унимо“ от Александър Карапанчев е толкова тънка провиденческа сатира за консуматорското общество, в което сме се превърнали, че чак ми се плачеше, четейки за хората, които не умеят да се наслаждават на едно красиво черешово дърво, но са готови с часове да употребяват ненужни им вещи, създадени от универсалния генератор за тях, и да ги възвръщат като разглезени деца.

„Виталертон“-ът на Атанас П. Славов ни праща в размисъл за ограниченията на човешката ни същност, докато „Така е справедливо, Боткин“ на Христо Пощаков забива въпросителни за това кое е морално и кое не като намеса в чуждо общество – космическа фантастика с неочакван край.

За съжаление, не към всички разкази мога да намеря линкове, но ако книжката ви попадне, си заслужава изчитането.

Аз ѝ се насладих максимално.

От източника: http://knigozavar.com/reviews-bg/bg-sci-fi-91/.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Дек 14, 2019 1:15 pm

Публикува се по случай 10-годишнината от основаването
на Дружеството на българските фантасти „ТЕРА ФАНТАЗИЯ“

_______________________________________________________

Асен СТОИМЕНОВ

БЪЛГАРСКАТА ФАНТАСТИКА
И „ФАНТАСТИВАЛ В ЕВРОПОЛИС“


Когато през 1989 г. настъпи известният преломен момент в българската история, се оказа, че България не е страна на дисидентите и почти няма „литература от чекмеджето“, която да се публикува. Фантастиката дълго време беше използвала езоповски език, бе се изразявала иносказателно и образите на героите в нея бяха съобразени с каноните на застойния реализъм. Чисто жанровото писане беше рядкост и най-значимите резултати се свързваха с прозаици като Павел Вежинов, Йордан Радичков и Емил Манов, които се подвизаваха предимно в мейнстрийма. Настъпилият хаос освободи мощно книгопечатане, в което долнопробна графомания съжителстваше с талантливи произведения от самиздата, създавани през предишните години от автори, чието публикуване бе задържано не толкова от цензурата, колкото спъвано от конюнктурата на соца.

От друга страна, продължаваха да пишат, макар и с отслабваща сила, доайените на жанра – Любен Дилов, Атанас Наковски, Петър Бобев, Величка Настрадинова. Наковски например създаде роман, в който размени местата на хората и кучетата и се възползва от възможностите, които този сюжетен ход даваше, за да твори социална сатира. Започна да се връчва и наградата „Гравитон“, като неин пръв носител през 1991 година стана Агоп Мелконян.

През периода 1970-1990 г. в България активно функционираха десетки клубове по фантастика, прогностика и евристика, които – външно маскирани като форми на художествена самодейност – всъщност реализираха професионалните критерии за научна фантастика. В издателствата „Народна младеж“ и „Отечество“ от висотата на професионалния си статут пренебрежително ги наблюдаваха редактори, които не само не познаваха световната фантастика, но и откровено скучаеха, докато съставят поредиците си от НФ книги единствено по препоръки на преводачи от своя приятелски кръг. Изключение правеше само варненската библиотека „Галактика“, подкрепена от сериозни писатели.

Неслучайно първите сборници от млади български фантасти публикуваха членовете на клуб „Иван Ефремов“ – „Модели“ (1980) и „Модели 2“ (1981), а по техните следи издателство „Народна младеж“ възложи на Агоп Мелконян „Фантастика 1“ (1985) и „Фантастика 2“ (1986), които бяха сравнително добри само поради интелигентността на съставителя.

Изображение

„Фантастивалът“ и неговият преден форзац, в който са репродуцирани корици на издания,
осъществени от членове на ДБФ *Тера Фантазия*


И тъй, клубовете за фантастика в страната бяха подготвили свои кадри. Там можеха да се видят любители, но и творци със собствен новаторски почерк и идеи. Някои пишещи просто си спретнаха собствени малки издателски къщи и започнаха да пускат както свои, така и задържани с години преводни текстове. Само за периода 1990-2000 г. излязоха приблизително над сто и десет фантастични книги родно производство от над шестдесет автори. Особено важна роля за раздвижването на пазара изигра появата на издателства като „Орфия“, „Аргус“, „Камея“ и „Офир“. Например през 1991-ва излезе сборник на „Орфия“ с нова българска фантастика, който включваше десетима участници. Впоследствие всеки от тях съдаде още талантливи произведения и това доведе до отприщването на истинска обновителна вълна. На единия ѝ край беше развлекателното четиво с динамичен сюжет и щипка хаплив хумор (Христо Пощаков, „Дежурство на Титан“ и Андрея Илиев, „Реваншът на Тангра“), на другия – философски задълбоченото и изящно стилизирано писане (Иван Мариновски, „Космосът да ти е на помощ, Александър“). Едно от най-сполучливите произведения на митологична основа бе „Иркала, страната на мъртвите“ от рокмузиканта и кинаджия Вал Тодоров, който обаче скоро емигрира в САЩ. В областта на социалната сатира успешно се справяше Николай Светлев с „Всичкият блясък на Злото“ и „Приказка за непобедимото Добро“, като ту използваше фолклорни мотиви в съвременен контекст, ту хиперболизираше и иронизираше падението на политическата класа, като довеждаше интригата до пълен абсурд. Фантастични елементи съдържат и „Аз, грешният Иван“, може би най-сериозното до момента произведение на Светлев, посветено на светеца Иван Рилски, както и авангардното четиво „Възкръсването на Крали Марко“.

В подобен ключ, с много постмодерни елементи, твореше и Алек Попов („Пътят към Сиракуза“, „Зелевият цикъл“, „Ниво за напреднали“). Особено внушително произведение бе епическото платно „Десетият праведник“ от Любомир Николов – автор, излязъл от феновските среди и отлично познаващ техния вкус и интереси. Един от най-добрите стилисти и клубни автори, Александър Карапанчев, подир дългогодишна работа в различни издателства успя да види отпечатани част от писаните си в продължение на три десетилетия разкази едва през 2002 година, когато на бял свят изскочи прекрасният му сборник „В епохата на Унимо“.

Подобен бе случаят и с дългогодишния двигател на фендъма Атанас П. Славов, който демонстрира в романа си „Психопрограмираният“ съчетание на високо художествено ниво с редки за родната литература позитивни идеи в областта на социалното инженерство. Действието се развива на планета, населена с почти неотличими от хората хуманоиди, с известни разлики, а поради отсъствие на нефт технологиите са построени върху парни турбини.

Главният герой е млад пилот, който участва в първите изпитания на местна атомна бомба. Това, което жителите на тази планета обаче не знаят, е фактът, че изобилието на тритий в океанската им вода би превърнало първия воден ядрен взрив в край на света!

Съседна високоразвита нехуманоидна цивилизация е открила този тревожен факт и е поканила земните си колеги да се намесят. Но Земята е много далеч и е възможна само транслация на съзнанието на човек социотехник. На пръв поглед „Психопрограмираният“ изглежда подобен на „Обитаемият остров“ от братя Стругацки, ала това е само външно – тук главният герой е подложен на въздействието на една „психоматрица“, изпратена от далечната Земя. Тя променя житейския му път и поставя въпроса доколко истински са мотивите на масовия човек, който също е „програмиран“ от социалните механизми.

Първите романи на отрасналия в Русия Николай Теллалов, „Да пробудиш драконче“ и „Царска заръка“, изобилстваха от прабългарски митологични елементи и фолклор, поради което гравитираха повече към фентъзито. Но още третият роман на младия автор, „Пълноземие“, разсея тези илюзии – Теллалов бе почнал амбициозен НФ цикъл със собствена вселена. Оказа се, че всички митологични герои и технологии имат своето научнофантастично обяснение и следват цялостна рационална логика, която напълно се разгръща едва в четвъртия роман, „Слънце недосегаемо“. Междувременно този автор зарадва читателите и с уникалната история „10 на минус 9-а“ – същинска технологична поема за предстоящата драма на свободния хомо сапиенс. Теллалов си остава страстен разказвач на човешки чувства. В случая това са чувствата на един „исторически случил се човек“ – нашенец, който е застигнат от нанотехнологията, поел е в себе си нейните възможности и е започнал да се учи да взема решенията, характерни за самосъздаващ се индивид.

Мартин Петков дебютира като фантаст в началото на нулевите години. Отначало в списание „Тера фантастика“, по-късно и в алманаха ФАНТАSTIKA. Дебютната му книга е „Те не вярват в приказки“, където едноименната повест веднага направи впечатление и му донесе титлата „Майстор на социалната фантастика“. В нея той предложи една оригинална интерпретация на приказката за Хамелнския свирач, наложена върху българската политическа реалност, която го разкри като автентичен продължител на традиция на братя Стругацки. Израз на това му самоопределение е ярката статия „От хищните вещи до обременени със зло, или за трудността да бъдеш човек“, излязла в специализирания сборник „Непознатите Стругацки“. В предстоящата книга на Мартин Петков „Отвъд вратите на космоса“ човешката цивилизация е осъществила успешна експанзия из галактиката, ала героят узнава дълго скривана тайна: този успех се дължи на намерени технологии-артефакти от древни култури, така че човечеството незаслужено заселва планетите – то не е морално готово за това и само разпространява из вселената грешките си...

Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ е юридически факт от края на 2009 година, но в него членуват писатели, художници, преводачи, съставители, музиканти и киноведи, които чрез самодейни клубове десетилетия наред са се борили за достойното представяне на фантастиката в авторство и в превод у нас.

В секцията „Съставители и библиографи“ влизат писатели и редактори, подготвили издаването на поредици и антологии, предлагащи най-добрите образци на жанра. Тази секция поддържа онлайн енциклопедията http://bgf.zavinagi.org. Библиографът Георги Недялков сканира и върна в публикационното пространство над 4000 фантастични разказа, поместени през годините в множество вестници и списания. Излязоха юбилейните сборници „Лемтернет“, „Калвино.net“ и „Измерения и модели“, плюс уникалната международна антология с фантастична поезия „Фантастихия“ – и четирите съставени от Атанас П. Славов и Александър Карапанчев.

В секцията „Преводачи“ не само са преведени над 400 книги от световни имена, но и се разгръща мащабна работа по превеждане на български творби на английски и руски език. Вече се появиха десетки разкази от наши фантасти в англоезични списания и предстои издаването на антология от БГ автори на руски.

В секцията „Писатели“ са обединени около 30 човека, създали общо над 120 книги.

Печатен орган на Дружеството, а и главна публикационна територия за членовете му стана алманахът ФАНТАSTIKA, който от 2008 година до сега е излизал 10 пъти в обем 300-500 страници – една фантастична алтернатива на дебелото списание „Съвременник“. На европейския конвент през пролетта на 2015 г. алманахът получи титлата Best Magazine за най-добро периодично издание в Европа!

През далечната 1991-ва, когато написахме предговора на сборника „Нова българска фантастика `91“ ЕТО НИ, ПРЕД ВАС СМЕ!, си мислехме, че започва епохата на новите възможности в издаването, че за младите (тогава) писатели фантасти се отварят други хоризонти и т.н.

И почти всеки от участниците в тази антология разгърна своите заложби. Христо Пощаков по-късно издаде дузина собствени книги (някои от които на испански и руски); Александър Карапанчев публикува няколко авторски сборника, а като редактор и съставител „причини случването“ на десетки и десетки наши и преводни книги в издателствата „Аргус“, „ЕГИ“ и др.; Елена Павлова пък заслужено получи званието „Гранд-дамата на българските книги-игри“, създавайки повече от 25 такива, както и десетина тома с романи, повести и разкази в жанровете НФ, хорър и фентъзи. Светослав Николов и Иван Н. Хаджиев написаха нови ярки творби, а Янчо Чолаков със своите шест авторски книги си спечели приза „Майстор на авангардната фантастика“, докато Алек Попов (да, Алек също дебютира книжовно в нашия сборник!)... – е, всички знаят кой е днес А. Попов на литературната сцена.

Неслучайно доайенът Любен Дилов написа специална статия за тая книга във вестник „Литературен форум“ и в личен разговор я нарече „рядко концентриран и пълноценен сборник“. На практика той остава в историята и като първата ни българска фантастична антология през т.нар. демократична епоха.

Тогава не можехме да си представим лавината на луксозната англо-американска шарения от фантасмагории, която ще се излее на родния пазар и ще превърне българското авторово име в нонсенс, в екзотична нелепица, асоциираща се с понятията „графомания и самиздат“ или „художествена самонадейност“, така че мнозина съотечественици да пожелаят англоезични псевдоними.

Предложената на вниманието на българския читател антология ФАНТАСТИВАЛ В ЕВРОПОЛИС е своего рода визитна картичка на ДБФ „Тера Фантазия“. 27 писатели фантасти, публикували множество книги в разни издателства, са представени тук с по едно произведение. Между текстовете можете да видите 30-ина графики на наши художници, сред които значителни имена като изкуствоведа от „Българския Лувър“ Калин Николов, поантилиста Пламен Семков, преподавателите по графика Крикор & Мъгърдич Касапян и др.

Всеки от писателите участва с разказ или новела, представящи литературния му стил и любим кръг от идеи, a творбите са разположени по цялата гама на литературния спектър – от хумористичната и алтeрнативната до психологическата, социалната, философската и антиутопичната фантастика. Има и „редки птици“ като новелата на поета Красимир Георгиев, построена върху индийски материал и представляваща истински белетристичен шедьовър.

Или да вземем бисера „История на телевизионните вируси“ на Иван Попов, кибернетик от Института за космически изследвания. Той дебютира в сборника „Моделириум“ с повестта си „Нашите марковски процеси“, където иронизира опитите за езиково инженерство на родните политици, но достигна творческия си максимум с романа „Хакери на човешките души“, който носи белезите на киберпънка и турбореализма и може да се разглежда като „информационен вирус, целящ да зарази съзнанието на читателя и да го преустрои по някакъв начин...“.

Накрая ето още няколко думи за други двама автори в антологията.

От образа на една идеализирана България тръгва Георги Малинов в романа „Орфеус слиза в ада“. Европа е обединена от християнството, а пък столицата ѝ се намира в златния град Плиска. Но... като описва своя блян за просперираща България, Малинов не забравя да ни приземи, при това доста болезнено. Подобно на митичния Орфей от легендата, героят слиза в ада и се оказва, че той е тук, в нашата горчива действителност... Много силна литература са и повестите на същия автор, особено „Вирт“, която даде заглавие на едноименен сборник и е забележителен киберпънков текст.

В романа „Ортодокс“ на Григор Гачев, носител на отличието „Майстор на толерантното бъдеще“, е разгърната цяла цивилизация на „толерантния егоизъм“, където индивидите, постигнали свръхмогъщество, развиват особен вид егоистична загриженост за по-слабите – няма какво да изискват от тях, освен да се надяват от техните редове да произлязат нови свръхмогъщи индивиди; вселената е безкрайна и място има за всички, а разумът може да съществува и да се развива само чрез диалог със себеподобни...

Такава е пъстрата панорама на антологията „Фантастивал в Европолис“ – първи том от новата планирана поредица „Съзвездие BG“.

Подобна на шарен килим е и картината в българската литература на въображението. Тръгнала от народните приказки, преминала през опитите на различни социуми да я интегрират посредством културата си, в началото на новото хилядолетие тя някак си успява да отстои своята самобитност, като взема от всички онова, което ѝ е необходимо, но съумява и да запази един неповторим и наистина уникален облик.

_____________________________

Фантастивал в Европолис. А н т о л о г и я. – Съставител Атанас П. Славов. Водещи редактори: Александър Карапанчев и Калин М. Ненов. – Издание на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ – София, 2018.

Из подготвяния за печат алманах „ФАНТАSTIKA 2019“
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Сря Апр 29, 2020 11:14 am

ПРЕДИ 95 ГОДИНИ в София излиза симпатична тънка книжка, висока само 14,7 и широка едва 12 сантиметра. Корицата ѝ е дело на бъдещия прочут художник Дечко Узунов, а вътре са поместени седем гравюри на дърво от Франс Мазарел. Книгата се нарича „Р а з к а з и“, съдържа 48 страници и е редактирана от младите диаболисти Свет. Минковъ и Вл. Поляновъ. *

Трудно е да се каже, че това томче предлага блестяща, неотразима проза, но то остава в историята като № 1 от първата българска библиотечна поредица, специализирана за жанра на въображението и онадсловена „Галерия на фантастите“. **

Сега ви предлагаме (със съвременен правопис!) първия от тези разкази, който е не толкова фантастичен, колкото изпълнен с навеи от модерния тогава диаболизъм. И то – в случая – диаболизъм някак реалистичен, близък до отделни разновидности на хоръра. Защо създателите и редакторите на тая библиотека-първопроходец са избрали тъкмо белгиеца за своя номер 1, не ни е известно.

Изображение

Емил ВЕРХАРН

„ДОБРА СМЪРТ“

Те умряха ненадейно в един и същи ден – единият в избата, другият на тавана на кръчмата „Добра смърт“. Някога старият дом приютяваше всички, които идваха от Фландрия да се молят на Милостивата Дева. В продължение на цели два века към Света Богородица бяха отправяни молитви. Но войните събориха нейната статуя и параклисът бе разрушен. Остана запазена само кръчмата.
Хора от Верт, от Тиброда и от Тамиза идваха тук в неделен ден да пият. Големи медни кани придаваха една блестяща чистота на цялата обстановка. Хладният и светъл изглед вътре се допълваше още и с мълчанието на неколцина редки посетители, които важно се опушваха един друг, без да разговарят. Те държаха между пръстите си своите холандски лули и плюеха в дървени панички. Когато някой от тях почукваше с дъното на лулата върху огромния стакан пред себе си, Сафт, по-младият от братята, ставаше и се спускаше в избата, за да напълни изпразнената чаша. Той я донасяше, сядаше отново на мястото си и оставаше така тих и неподвижен. А часовникът, който приличаше на тежък погребален ковчег, показваше зад стъклото изписаното с цифри лице на часовете и продължаваше да отмерва своите равни срички.
Освен в неделни дни, през друго време в кръчмата не идваше никой, ако не се смята, разбира се, старата и неуморна Ми Бергман, която почистваше и излъскваше целия дом със своята трескава работа.
О, тази кръчма „Добра смърт“: зимно време тя стоеше намръщена в мъглата, край лепкавите като черен сапун язове; през лятото пък нейната сива врата се преграждаше от незаличимата сянка на една тисова алея, кояято водеше към стария параклис.
Докато родителите бяха живи, Адриен, по-старият от братята, искаше да замине и да стане свещеник. Той имаше силна и неотклонна воля, примесена с дребнава и трайна благочестивост. Но един страх го задържа: че по-малкият брат ще спечели постепенно, ден след ден, час след час, сърцето на бащата и накрая ще го измести – него, бъдещия господар на наследството. Сафт пък беше един каменно-упорит чудак. Когато стоеше изправен на грамадните си нозе, той изглеждаше като закован за земята. А очите му? Те сякаш бяха направени от дърво.
След смъртта на бащата, когато двамата братя за пръв път седнаха сами на масата, Адриен, който беше заел мястото на покойния, направи кръстния знак и прочете „Отче наш“. Сафт прибави „Богородице Дево“. И после те не си казаха нито дума повече. След свършването на обеда Адриен избяга при клисаря. Сафт, с кошница на рамо, се отправи към зеленчуковата градина, която се намираше долу, при завоя на пътя. Те с нищо не измениха своите тъмни привички. Сутрин, в един и същи час, и двамата тръгваха за църква, всеки по различен път. Връщаха се поотделно. На обед сядаха безмълвни на една и съща маса. След това се разделяха с утехата, че няма да бъдат повече заедно.
В градината на Сафт растяха в безпорядък зеленчуци и плодове, въпреки че той прекарваше там всичкото си следобедно време, с изключение на неделните дни. Мястото беше широко и обградено с храсталак. Понякога главата на снажния и груб градинар се виждаше да стърчи над куп окапали листа, които той слагаше на раменете си и отнасяше през пътечките, за да поддържа един грамаден и червен огън. Когато работеше с лопатата, изглеждаше, като че ли убива или погребва нещо. Близо до купищата с тор той беше издигнал един сайвант. По полиците стоеше почтено наредено цяло едно семейство от лукове и луковици. Под един капак имаше изкопана дупка. В нея той криеше хвойнова ракия, купена от случайно срещнати контрабандисти. Да се напива тук, под земята, сам и далеч от всички – това беше неговият порок. Щом угаснеше слънцето, той се зарейваше из полето: сечеше млади дръвчета по дължината на пътя, къртеше дъски от мостчетата. Една нощ той хвърли в един кладенец цял куп беладона.
Адриен учеше децата от черковния хор на химни и псалми. Неговите вдървени пръсти дрънкаха по клавишите на едно старо енорийско пиано. Високите ноти той заповядваше да се пеят продължително, до изгубване на дъх. О, за да изтръгне страдание и тръпка от гърлата на малките деца! Той ги изтезаваше в името на светиите и на Света Богородица дотогава, докато за награда почнеше да ги обсипва с груби милувки. Неговата крива и полуотворена уста, неговите жълти четвъртити зъби вдъхваха страх.
Понякога той се отправяше към края на селото, у една стара и упорита набожница с увехнала плът, която дразнеше с любовните си излияния. Той ѝ беше устроил едно дюкянче с религиозни медали и муски. Двамата заедно, в присъствието на боядисаните порцеланови статуйки, разговаряха до вечерта върху своето благочестие. Тяхното прощаване изглеждаше чудовищно в тъмнината.
Един ден Сафт не дойде за обед. Адриен се върна сам. Те свикнаха даже да се избягват при яденето и да готвят всеки отделно за себе си. Това опечали старата Ми Бергман. Адриен за оправдание казваше, че двамата не обичали едни и същи ястия.
В скоро време те започнаха да отбягват срещите си и по стълбите. Те тайно се наблюдаваха, дебнеха се зад вратите. Преди да излязат, единият чакаше, докато другият се изгуби. Те си уредиха два килера. Сафт слагаше зеленчука в един общ шкаф, Адриен пък – солената сланина. И всеки вземаше своята част, после я криеше.
Една вечер, когато Сафт се завръщаше пиян вкъщи, търкулна се в тинята на Шелда. Той заплете нозете си и потъна толкова дълбоко, че нощните рибари му се притекоха на помощ с лодки. Измъкнаха го цял оплескан с кал, с измърсени ръце и пълни с тиня уста. Насмалко щял да се удави.
Адриен се научи за това и реши да се намеси. Но да разбие мълчанието, макар и с обида, това значеше да признае победата на страната на своя брат. Впрочем между тях се простираха такива пространства от мълчание, че ако започнеха да си подхвърлят обиди, думите им едва ли щяха да се чуят.
Когато Ми Бергман дойде в събота да излъска медните съдове, Адриен ѝ пъхна в ръката една забележка, която тя трябваше да предаде на Сафт долу, в градината. Сафт я прочете със стиснати устни. Разгневи се, започна да ругае; искаше му се да изтича при брата си, да го удуши и да го оплюе със своя бяс. Но изведнъж се въздържа: той също не се решаваше да разбие стените от желязо и лед, които ги разделяха. Сложи писмото в джоба си. Щял да отговори също с писмо.
Така, в продължение на месеци, те си пишеха своята омраза и гняв, като всеки търсеше оная дума, която напълно щеше да преломи търпението и упорството на другия.
Но и Адриен, на свой ред, бе ударен по лицето с камшика на позора. Продавачката на религиозни медали го изпъди от къщата си, започна да насъсква хората срещу него, обвиняваше го в безчестие и крещеше посред бял ден от прозореца си, за да му засвидетелства своето отвращение. Повериха децата от черковния хор на грижите на клисаря. Селото се разбунтува. Писмата на Сафт се изпълниха с презрение. Когато Адриен разтвори едно от тях, пръстите му завоняха от скритата в него нечистотия.
Ми Бертман ги наблюдаваше ужасена. Методичен и мрачен, Адриен през безкрайно дългите следобеди се занимаваше с цепене на дърва. Когато слугинята минаваше край него, той я изглеждаше с такъв остър и студен поглед, че тя – единствената душа в света, която все пак го обичаше малко – внезапно изтръпваше пред страха да не би само, поради жестокостта си, този човек да отсече нейните стари и работливи ръце. Вечер, при светлината на свещта, близо до огнището, тя си припомняше славното минало на кръчмата „Добра смърт“. Тя бе дошла в нея, още ненавършила петнадесет години. Четири слугини тичаха из кухнята: соляха кървавица и сланина, режеха хляб за една цяла армия от поклонници. Тогава Света Богородица живееше в своя параклис, сред цветя и сребро. Върху нейната мантия беше извезано житието на Свети Аманд и Свети Георги. За един сезон бащата на Адриен и Сафт спести хиляда фландрийски и триста брабантски екюта *. Тя ги бе видяла една вечер, наредени на масата като златни питки.
__________________
* Ecu – стара френска монета. Б. пр.

А днес тя е останала сама и само веднъж през седмицата пали огън в старото огнище. Господи, нима бе възможно това? По стените на кухнята пълзяха влажни петна. Шкафовете зееха празни. Плочките по пода бяха разкъртени и пукнати. През хартията на прозореца, която запушваше дупките на счупените стъкла, свободно минаваше вятърът. И господарите Адриен и Сафт бродеха сред обширния мъртъв дом като две бесни кучета.
Една неделя старите посетители не дойдоха в кръчмата „Добра смърт“. Те изпратиха да вземат лулите им. Медните кани потъмняха и от този ден само ударите на часовника раздвижваха мълчанието на пустите и еднообразно бели стени. Така беше съкратена и последната неохотна работа, която срещаше лице с лице двамата братя.
Те стигнаха дотам, че започнаха да ненавиждат шума от работата си. Когато Адриен сечеше дърва, Сафт, само за да заглуши трясъка от ударите на брадвата, почваше да кове гвоздеи по стените. Да слушат стъпките или кашлицата си, да чувстват тук-там своето живо присъствие – това ги дразнеше особено нощем, когато те хъркаха в своите близки, една до друга прилепени стаи. Единият отиваше да спи на тавана, а другият слизаше в избата.
Една сутрин Адриен забрави да отвори капаците на прозорците. Като излизаше, Сафт помисли: такава ще изглежда къщата, ако Адриен умре. Когато пък Адриен се завръщаше, през ума му мина същата мисъл досежно неговия брат.
Старата Ми Бергман се разболя и легна в едно кресло. Двамата братя разбраха, че тя бе единствената, която крепеше още развалините от тяхното домакинство. Тяхната вражда изгубваше своя зрител и своя необходим свидетел. Те трябваше или да заговорят, или да се убият.
Сафт размеси между зеленчука няколко листа бучиниш. Адриен скри арсеник на дъното на захарницата.
Това стана в един и същи ден, при един и същи обед. После и двамата, смътно предугаждащи взаимното си престъпление, но упорити докрай в своето мълчание, се отправиха да умрат, всеки в своя кът – единият горе, другият долу, в двата противоположни краища на кръчмата „Добра смърт“.

От източника: Емилъ Верхарнъ. Разкази. – Превелъ от оригинала: Светославъ Минковъ. – Издание: Филипъ Чипевъ ***: София, MCMXXV.

* Има я възпроизведена 1:1 в сайта „Моята библиотека“.
** Повече за нея тук, като послеслов към ей това интервю със съвременен автор – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=47330&rb_v=viewtopic#p47330.
*** По-подробно за този потомък на известния книжарски род може да се прочете тука – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=42843&rb_v=viewtopic#p42843.

Компютърен набор и бележки: Александър КАРАПАНЧЕВ

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пон Юни 08, 2020 9:08 am

Изображение

130 години от рождението на знаменития чех и едно столетие,
откакто излиза неговата пиеса за роботите „Р. У. Р.“

________________________________________________________

ЛИСТЕНЦЕ БРЪШЛЯН
ОТ ГРОБА НА КАРЕЛ ЧАПЕК (Ф р а г м е н т)

● А в т о р: Любен ДИЛОВ

Старото гробище се намираше на легендарния Вишехрадски хълм над Прага. Заведе ме заместник-директорът на нашия културен център, предвидливо отгатнал, че в програмата на техния „по-особен“ гост не би трябвало да липсва и посещение на гроба на Карел Чапек.

Беше мокър пролетен следобед. Прага тънеше в обагрена от немощно слънце мъглица, но тук на хълма нямаше мъгла и всичко се открояваше със зиморничава яснота, а най-вече – тая тъжна занемареност, която обидно ни се натрапва на всички гробища в България, та не можех да не се запитам, както всеки път, когато ми се е налагало да присъствам на погребения или панихиди, защо, устремени към някакво по-различно бъдеще, побързахме да се освободим от бремето на признателността към ония, които са ни родили за него. Защо забравихме, че неуважението към мъртвите неотклонно води и до неуважение към живите? Или тази зависимост може би е обратна?

Непочистените от миналогодишната шума алеи приличаха на кални потоци. В дъното започнатият вероятно поне преди половин век твърде скромен пантеон си стоеше, непопълван с нови скулптури и паметни плочи, мръсен и болезнено скръбен в своята запустялост. Не в него, а някъде встрани лежаха и Сметана, и Дворжак, и още много други имена, с които се гордее славянството. Нямаше го там и Карел Чапек, който някога някъде беше ми „казал“: Изчистих мозъка си от схемите, за да бъде сърцето ми чисто и свободно.

Трябваше някой да ми посочи гроба му, иначе не бих го открил край отвъдния зид на гробището, самотен, сякаш низвергнат от парцелите с хората на изкуството, обграден от престарели каменни кръстове с имена, които едва ли вече говорят някому нещо. Тихо е, безлюдно е, тези велики покойници отдавна вече никой не жали и идват при тях навярно само по повод на някоя годишнина. Всичко е сякаш в реда на нещата и все пак е предизвикателна тая тяхна осиротялост, та не се иска кой знае какво гротесково въображение да си представиш как групичка роботи идват тук в свободното си време, за да положат букетчета цветя на гроба на своя кръстник. Болката често предизвиква и ирония, но аз съм си оптимист по рождение и фантазията ми веднага ражда видения, в които човек може и да повярва. Положително след още половин век остроумните пражани ще измислят някакъв робот, който да се грижи за гроба на Чапек. Нали затова сме се юрнали да усъвършенстваме тия роботи – като изкупват нашите слабости и вини, да ни залъгват, че правят живота ни по-лек!

Не, не е тъжен гробът му, макар да е притиснат от всички страни от гъстата тълпа на мъртъвците. Едва ли в това има нещо необичайно за него – приживе по същия начин са го притискали живите. А Чапек отново е съумял да пусне струйка светлина в навалицата, да вдъхне и упование, защото се е наметнал с покрова на най-жилавото, най-устойчивото и вечно младо растение – бръшляна. Колкото едно одеяло е размерът на гроба, но този губер от ситни, свежи листенца изненадва окото със своята веселост сред несъвзелите се още от зимата багри и сякаш просветлява въздуха наоколо с хлорофилното си слънце. Знае си цената Чапек и този бръшлян знае над чий гроб расте, и никакъв душен пантеон не им е нужен, защото отдавна са влезли в по-светия, в невидимия пантеон на човешката култура. А тук от баира и по-лесно може да се забележи дали от Вълтава няма повторно да изплуват отвратителните саламандри
за следващото си нашествие, да се види ще вдигнат ли наистина един ден роботите своето въстание срещу неразумните люде.

Поиска ми се да коленича поне за минутка пред писателя, когото обичам, но не бях сам, а винаги съм се срамувал от собствената си разнеженост. Затова маскирах своето поклонение: приклекнах, колкото да откъсна листенце от бръшляна, и все така на коляно извадих от джоба си своя бележник, за да го положа между страниците му. То още си лежи там. Отдавна е изсъхнало, а още зеленее. Напомнящо зеленее...

От източника: Любен Дилов. Незабравимо. – Избрана фантастика. – София: А р г у с, 2007 г.

Още за феномена Карел ЧАПЕК тук –
http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=45942&rb_v=viewtopic#p45942.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пон Авг 17, 2020 9:25 am

На 17 август, но преди 75 години, излиза за пръв път

ФЕРМАТА НА ЖИВОТНИТЕ

● Ревю на Александър ДРАГАНОВ

Малко са книгите, които наистина могат да се нарекат не просто класики, ами и задължителни, но „Фермата на животните“ е една от тях. В нея легендарният автор Джордж Оруел описва по блестящ начин технологията, по която се заражда една тоталитарна диктатура, и го прави с езика на баснята – разказвайки приказка за селскостопански животинки, потърсили свободата.

Аз съм на дванайсет години и имам повече от четиристотин деца. Така е с нас, шопарите.

Всичко започва, когато Майора, престаряла свиня на смъртен одър, решава да сподели своите възгледи за живота с останалите обитатели на фермата, стопанисвана от някой си мистър Джоунс. В своята програмна реч нерезът разкрива, че всички животни са жертва на човека, който ги потиска и експлоатира – ако искат свобода, трябва да се опълчат срещу него. Майора умира, без да види думите си сбъднати, но други две прасета – Объл и Наполеон – продължават да насъскват зверовете и така, докато една нощ те не прокуждат Джоунс и ратаите му от собствената им ферма. Най-после всички са свободни и равни! Но Наполеон, единият от двата шопара, има малко по-други възгледи – че всички животни са равни, обаче някои са по-равни…

Изображение

„Фермата на животните“ е потресаваща книга, която разкрива начина, по който една революция се изражда и създава ново потисничество. Оруел прекрасно е избрал животните така, че да възплъщават различни човешки недостатъци – прасетата, които се угояват за сметка на останалите, верните им кучета, които поддържат властта, овцете, заглушаващи всеки дебат с блеенето си. Невероятно точни са наблюденията на автора, които той с хумористичен стил предава в историята си, но въпреки че книгата на моменти може да бъде смешна, като цяло е мрачна и покъртителна. Финалът на историята е задушаващ:

Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.

„Фермата на животните“ е книга, насочена против диктатурата на Сталин, обаче остава плашещо актуална и до днес – затова и всеки що-годе интелигентен човек трябва да я прочете, за да има сетивата, с които да пресича амбициите на Наполеоновци, стремящи се към това да бъдат по-равни от равните. Отделно от това, „Фермата на животните“ е и майсторски написана, така че се чете на един дъх и в нито един момент не дотяга, като по естествен път провокира към размисъл. Класика – не само в жанра, но и за художествената литература изобщо.

От източника: https://citadelata.com/%d1%84%d0%b5%d1%80%d0%bc%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5/
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот ivanushka » Чет Авг 20, 2020 12:21 am

Наистина "потресаваща" книга...

А някъде в бекстейджа прасето Джордж било щастливо че пишейки "книгата" си "социализма и Сталин" свело истината до овцете, и те знаели твърдо и непоклатимо, че не може да има равенство. А само неравенство. И това е добро! Най доброто измислено. И така овцете станали не овце а... в какво се превърнали овцете? Да не би да са си останали пак овце? Само "овчарите" да са други? Те обитателите на фермата нали са животни какви други да бъдат? А животните имат нужда от Джоунс! Без него ще попаднат в лапите на Наполеон! Ще измрат без Джоунс!
А същевременно човека, неразличим от прасе и прасето неразличимо от човек, мистър Джоунс бил щастлив и доволен че фермата отново е негова! И никога, никога, никога повече няма да има проблеми с нея. Благодарение на прасето Джордж...

И финала е прекрасен! И Джоунс, и Джордж и овцете и всички всички всички са щастливи и доволни...

И не е вярно това, че или живееш доброволно в утопия, или живееш насила в анти утопия!
Вярното е друго, казва прасето Джордж! Живееш доброволно в анти утопия и благодарение на просветители като Джордж, си мислиш че живееш в "най доброто измислено".

Ето така. Бееееее. Бъдете щастливи овчици! Чичко Джордж има достойни наследници и те бдят за вас и вашето щастие. Бееееее.
ivanushka
 
Мнения: 211
Регистриран на: Пет Май 21, 2010 8:31 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Авг 28, 2020 10:44 am

Фантастичният Аркадий Натанович на 100 (без 5) години!

Изображение

Агоп МЕЛКОНЯН

МОЯТА ШКОЛА ПРИ ГОЛЕМИЯ

„Въздухът около великите писатели е различен.
Той е... велик“ – думи на случаен почитател


Когато „първият измежду първите“ – Айзък Азимов – те спомене, това е чест. Когато обаче обиколи половината планета, за да вземе интервю, това е вече почитание. Направил го е само веднъж – заради Аркадий и Борис Стругацки. Когато прочетох този разговор в „Наука и техника за младежта“ (1967), проявих интерес. И се захванах да поглъщам книгите им, както черната дупка поглъща материя: „Трудно е да бъдеш бог“, „Понеделник започва в събота“, „Хищните вещи на века“, „Приказка за Тройката“...

Така открих Фантастиката

Преди повече от двайсетина години гостувах в Москва на прекрасния популяризатор на науката (и брилянтен писател фантаст) Карл Левитин. Попита ме:
– Агопчик, кои забележителности на Москва искаш да видиш?
Отговорът ми беше лаконичен:
– Стругацки.
Господи, един телефон и само час по-късно си пиехме водката в дома на най-известния техен теоретик на фантастиката Всеволод Ревич. Така започна моето приятелство с Големия брат Аркадий, макар разликата във възрастите ни да беше четвърт век.
Думата дума отваря, накрая го поканих да ни гостува в София. Очите му щяха да изтекат от изумление.
– Абе ти, момче, да не си луд? Мен от града не ме пускат да изляза, ти говориш за чужбина...
Бях шокиран – авторът на книги, издавани в десетки страни по света, никога не беше напускал родния си концлагер СССР! По-късно в дома му (панелка с пореден номер 273) видях цяла стая с издания на АБС на какви ли не езици – и никога не беше ходил в чужбина! Класираният в челната световна петорка (по азбучен ред: Азимов, Бредбъри, Кларк, Лем, Стругацки) никога не беше пресичал граница!
След продължителни усилия и уморително очакване, в септемврийски ден преди 21 години на софийската гара слезе един от великите писатели на столетието. В едната ръка – олющено куфарче. Другата хванала нежно подръка Елена Илинична. И се озърташе дали не го следят.
Ние живеехме в стая под наем, затова бях освежил столовете с блажна боя. Когато в ранните сутрешни часове двамата тръгнаха към хотела, панталонът му беше залепнал за стола. Отлепихме го с титанични усилия, а Елена попита:
– Ами в България продават ли панталони?
Откъде би могла да знае, горката? Уверих я, че се намират.
В онези времена, когато рокендролът беше още млад, ние поехме

с два куфара из България

Никакви интервюта, никакви пресконференции. Почти нелегално. Само една среща в Клуба по фантастика в Пазарджик – нямаше как, клубът се нарича „Братя Стругацки“. Но и това не му бях казал предварително. После Елена призна, че в хотелската стая се разплакал.
Влакът не е най-удобното средство да разглеждаш една държава, обаче ние си нямахме друго. Пихме си мастиката в Стария Пловдив, пихме си мастиката в Копривщица и Панагюрище, пихме си мастиката в Несебър, Созопол, Бургас... Той се радваше като Колумб на тази побеляваща от студа напитка и от факта, че сервитьорите не могат да я разреждат. Рекордът постави без никакво напъване още втората вечер – 13 големи! Павел Вежинов (Бог да го прости) реши, че ще го вадим изпод масата, а Големият си тръгна с походката на гвардеец.
Има ли смисъл да ви казвам, че беше странен човек? Коктейл между евреин и рускиня. От таткото – интелигентността, от мама – чувствителността. Преживял целия ужас на Ленинградската блокада. Бил 17-годишен, когато му връчили пушка да брани града.
– Идваха насреща. Бяха на двайсет метра, когато дадоха заповед. И стрелях. И го убих. Господи Боже, беше млад, снажен, красив... Може би е имал жена, деца... Оттогава се срамувам от себе си.

Просто станах друг...

Лещите на очилата му се изпотяваха, затова подхващаше някоя от песните на Галич.
И никога за литература! Никога, нищо. Нито дума, че е издаван на около 40 езика. Но цялата аура около него беше литература: невероятна впечатлителност, анализи от парадоксални позиции, тънка чувствителност, страхотно образно мислене...
А аз го поглъщах. Аз бях като попивателна. И усещах как всичко в мен се променя и пречупва. Как намирам своята точка върху кривата – точката на стабилността. Как започвам да се ориентирам в хаоса от желания и в мъглата от възможности. Как подреждам върху стелажите собствените си ценности. Е, да го кажа –

аз също станах различен

Още нямах първа книга, още се лутах. Но за три седмици завърших своето образование на писател при възможно най-добрия учител. Връчи ми дипломата на бордюра на тротоара пред авиолинии „Балкан“ в Бургас. Агенцията не работеше, чакахме да отворят и така, седнали на бордюра, пиехме вино от общо шише. Той не повярва, че милиционерите няма да ни прогонят. И накрая рече:
– Като си заминем, сядай си на задника и пиши. Ти можеш.
Това и правя до ден днешен.
След няколко години му гостувах. В онази панелка с номер 273 (помня я, тя бе Абсолютната нула). Няма гардероб, дрехите висят на рогати закачалки. В коридора – всички обувки, които са слагали от Втората световна насам. Леглата, покрити с войнишки одеяла. И една стая, наблъскана с книги. После разбрах, че това са само издания на братя Стругацки.
Исках да прочета втората част на „Охлюв по склона“. Знаех, че заради нея властите бяха закрили списание „Байкал“. Даде ми я, но когато на вратата се позвъни (чакаше гости), пак я мушна зад книгите в библиотеката. На тръгване ми връчи екземпляр и ми пожела да не ме хванат на границата. Скрих го в използваното бельо. Не ме хванаха.
Точно тогава знаменитият Тарковски снимаше знаменития филм „Сталкер“ по романа „Пикник край пътя“. Беше нарисувал схемата на Зоната върху картон. И докато двамата разговаряха, аз най-нагло откраднах схемата. Пазя я до днес. Може би тогава съм решил някой ден

да направя списание Зона

После започнах да превеждам книгите им: „Хищните вещи на века“, „Милиард години до свършека на света“, множество повести и разкази... Но щом се стигна до „Охлюв по склона“, работата се запече. Съвсем случайно редакторката „изгуби“ оригинала във влака. Вероятно ченгетата не са предполагали, че аз лукаво си бях извадил копие.
Ала точно когато преведох двете части „Кандид“ и „Перец“, умря великият вожд Брежнев. „Не е време за смели книги“ – казаха и издадоха само първата част, при това с неправилното заглавие „Охлюв по стръмното“. Минаха няколко години и тъкмо да излезе, пак умря някой от поредните вождове – инкриминираната „Перец“ отново не видя бял свят. Едва през 1996, петнайсет години след моя превод, бургаското издателство „Офир“ издаде пълната нецензурирана версия.
Днес всеки час от общуването ми с Аркадий Натанович е мое съкровено богатство. Беше велик не само с таланта си, но и с морала си. И до днес книгите на АБС са начело в рейтинга на руската фантастика и се издават по света.
Тази година щеше да стане на 75.
Мир на праха ти, Учителю и Приятелю.

От източника: Непознатите Стругацки. Юбилеен многожанров сборник. – Библиотека „Тера фантастика“ № 8. – Съставители: Юрий Илков, Александър Карапанчев и Владимир Борисов-БВИ. – Пазарджик: Ернор, 2010.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Рождени дни: Я. Чолаков и Е. Икономов

Мнениеот valio_98 » Сря Сеп 02, 2020 7:06 pm

С известно закъснение - да поздравим Емануел Икономов и Янчо Чолаков с рождените им дни!
Датите бяха в края на м. август, но да са живи и здрави и да навигират успешно в морето на фантастиката още дълги години!
Честито!
Аватар
valio_98
 
Мнения: 574
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот linawas » Съб Сеп 12, 2020 5:30 pm

Днес великият СТАНИСЛАВ ЛЕМ щеше да навърши 99 години.

Той изрече безброй мъдри мисли.
Припомням една от тях:

"Всичко може да се изобрети – единственото, което ни липсва,
е лекарство против глупостта."
Прикачени файлове
Lem 99.jpg
Lem 99.jpg (94.42 KiB) Прегледано 4187 пъти
Аватар
linawas
 
Мнения: 66
Регистриран на: Съб Сеп 10, 2016 5:14 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Вто Окт 20, 2020 10:13 am

На днешната дата преди 75 години се ражда художникът
и носител на наградата „Е в р о к о н“ Стефан Лефтеров
_______________________________________________


Александър КАРАПАНЧЕВ

С ЦВЕТОВЕТЕ НА ФАНТАЗИЯТА

Сега държа в ръцете си едно писмо отпреди седем петилетки, излъчващо сложния аромат на онази епоха. Писмото е отправено от наш майстор на перото до наш майстор на палитрата – нека поясня, че всъщност и двамата ни жреци на музите са заслужили не само чисто регионална, ами и завидна международна известност.
„... в края на краищата (чета от машинописа там) преподаватели по математика има много, някакво чудо в нея едва ли би извършил – знаеш, че математиците по-отрано се изявяват, а специализиран художник-научен фантаст, след като Васил Иванов избяга на Запад, нямаме... Затова, много те моля, не изпускай четката...“
Да, вече спокойно мога да разкрия, че авторът на горното послание призив се казва Любен Дилов и го е написал през далечната 1974 година до младоженеца Стефан Лефтеров. Големи, светли имена от Кралството на Фантазията, нали?

I. НА ПЪРВО ВРЕМЕ: 1945–1974

Отворен за взривовете на багрите и въображението му, днес аз пак се вглеждам в картините на този художник. В случая общувам предимно с хартиени или електронни репродукции, обаче пазя у дома си и два негови оригинала. Може би не му е мястото тук, но хайде да вметна, че лефтѐр на практика означава ерген и идва от гръцката думичка за „свободен“. О, той наистина е свободен – особено в размаха на своите визии, на които често пъти им е било тясно из добрата стара Слънчева система!
(Ами в системата на соцреалистичните художествени ценности, очертани от партията и правителството...?)
„Хубаво е на острова на Стефан Лефтеров! В бреговете му се плискат фосфоресциращи вълни от Лемовия титан Соларис, зад гърба ни стартират мощни звездолети, пъстреят сякаш сънувани пейзажи и дръзки архитектурни форми. Въздухът е кристално бистър, ухае на тайнствени пристанища. И е трудно всичко това да го припишеш на друга четка, защото Лефтеров отдавна е създал индивидуален почерк…“
Така бях описал преди двайсетина години част от творбите му, а сега – за допълване на впечатленията – ще добавя жив калейдоскоп от заглавия на негови картини. Убеден съм, че те говорят сами, без посредници, направо.
Ето ги сияещите досущ царски корони „Градът-слънце“ и „Вселенополис“; по-натам излъхват собствена магия „Неизбежността на връхлитащия странен свят“ плюс „Панорама на бъдещето“, за да стигнем с просветлени души до „Утро в Астроград“, „Космодром край езерото“ или пък до тъй искрящата (бих казал, пеещата) с ултрамаринените си бои поредица „Симфония за сините слънца“. Накрая – „Ксенон от Андромеда“ или „Светът като аквариум“.
Но дали все пак да не хвана сигурната нишка на шареното биографично кълбо и да го поразплета?

Изображение

о За съжаление, този чудесен албум вече не съществува,
защото издателство
е-Книги прекрати своето житие-битие,
но някои картини на Стефан могат да се видят ей тук –

https://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%E2%80%9E%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_%D0%9B%D0%B5%D1%84%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2%E2%80%9C

Стефан Стоянов Лефтеров се ражда под знака на съзвездието Везни, а по-точно на 20 октомври 1945 в село Драгижево, Великотърновско. В една автобиография от седемдесетте години той ще отбележи, че баща му е вече пенсионер и бивш строителен работник, докато майка му Султанка се явява куриер в АПК – Варна. Тъкмо в най-многолюдния ни черноморски град художникът прекарва кажи-речи 70 процента от живота си.
По-нататък нишката от кълбото, все по-ярка и релефна, ме води към образованието на Стефан. Най-напред юношата завършва техникум по дървообработване и вътрешна архитектура, след което – Физическия факултет на СУ „Климент Охридски“ (ех, тогава университетът още не се изписваше „Свети“). Втора специалност му става математиката, превърнала се по-късно в негова научна страст. Но особено любопитно е, че Лефтеров рисува от времето, когато носи къси панталонки, тоест от... петгодишен!
В огледалото за обратно виждане съзирам как онзи мургав малчуган нахвърля върху белия лист танкове, кораби или бързокрили самолети, заводи или чаши на язовири... Като ученик най обича да проектира звездолети: въобще свят, и силно технологичен, и романтичен. Бъдещето, неизвестността, космическите пространства го опияняват по-крепко от древногръцко вино, хващайки го завинаги в плен на непресекващи копнежи.
Наистина Стефан Лефтеров се преобразява в Мечтател с главно, златоковано М. На двайсет и пет години го навестява първият му чудесен успех.
Осака 1970. Нарисувана с цветни тушове и възпроизведена в голямо пано, неговата картина „Транспортът на бъдещето“ – все тази вълшебна дума с „б“! – е използвана за фон в студиото на Японската телевизия, когато... Ами да, когато тя отразява оня световен симпозиум на фантастите, протекъл в рамките на тогавашното ЕКСПО. И това ако не е за честта и славата ни българска?!
А нишката на биографичното кълбо продължава да се разплита ли, разплита – шарена, както само художникът Живот може да я обагри. До 1974 година Лефтеров минава през казармата и известно време учителства по разпределение в град Дългопол, Варненско. През въпросния период се оженва за първата си съпруга. Някъде там (докато „се източва медът“ на медения им месец) го застига писмото на маестро Дилов, от което дадох малък, ала характерен откъс в началото.
Отскоро Стефан е вече асистент към катедрата „Висша математика“ на ВМЕИ – във Варна, разбира се.

II. И ОЩЕ ОТ ХРОНОС: 1975–1992

Слава на боговете, които щедро подпомагат Изкуствата, защото Стефан Лефтеров съвсем не изоставя четката си. Същата онази четка, на чиито пъстри криле не се уморява да странства из времето и пространството. Но – забележете, моля ви! – той не зарязва и своята институтска дейност, понеже схваща, че ако няма някаква „хранителна“, сиреч основна професия, художникът фантаст в милата ни татковина е обречен едва ли не на гладна смърт.
В научното поприще Стефан се насочва към проблемите на функционалния анализ и уравненията в частни производни. Преподава активно, списва като съавтор сборници със задачи, а през 1977 година бива повишен в звание старши асистент. Все пак амбициите му в царицата математика доста по-често отстъпват пред страстта да рисува виденията си.
Ала на пътя му във фантастиката се изпречват не една Сцила и Харибда. Ей сега ще се поясня с думи прости.
Неговите платна събуждат снизходителни усмивки у жреците на т.нар. канонизирана (разбирайте: соцреалистична) живопис. Те го критикуват за формализъм, опитвайки се да го приковат със стрелата на определението „самодеец“, докато комисиите и журитата им го отхвърлят от списъците си десетки, може би стотици пъти. От друга страна пък, разни началства неведнъж го привикват в своите кабинети, за да го смъмрят и мъдровато поучат накъде да върви.

Изображение

о Художникът юбиляр и руската писателка Олга Ларионова

Сам Лефтеров разказва с достойна ирония, че по-нататък, като виждат, че комай няма спасение от него, колегите му реалисти-професионали вече започват полека-лееека да го приемат. Дори... не пречат да му се откупуват картини, обаче преправят цените им на цифри, клонящи към нулата. Е, нека тук поразсъждаваме без излишен патос: кой кого надживява в необята на изкуството? И преборва ли се Въображението с битовото тълкуване на живота?
Да, варненският фантаст успява да преобразува всички тези трудности в енергия – в енергията на собственото си възходящо развитие.
Веднъж го запитах дали се занимава с илюстрации. Като майстора Александър Денков например, който (и то с голямо желание!) е разнасял по разни редакции първите му творби, без да се страхува, че ще бъде засенчен.
„О, не, не! – беше категоричен Стефан. – Работя само по мои сюжети. Минах през период с главна тема космическата техника, после – през декоративно-абстрактен период, а след него отново се върнах в сферата на космическата живопис, обаче с обогатени похвати. Предпочитам класическия рисунък с някои елементи от постимпресионизма и известна линейна структура.“
Под отделни елементи на онова течение Лефтеров имаше предвид дъгоцветната феерия на поантилистите, чиято магия бе преоткрил случайно. И някъде сравняваше разнобагрените ѝ точки с малки, ала живи бисери, които му говорят.
Но да не изтървавам нишката – ту черно-бяла, ту по-шарена от феникс – на биографичното кълбо. Годината е 1976, когато Стефан Лефтеров основава във Варна клуба по фантастика и прогностика „Андромеда“, защото (той обичал да повтаря това) „младите хора трябва да мечтаят“. Андромеда: още едно астрономично, сияйно име, зад което се спотайват милиарди звезди.
По-натам Стефан се свързва с втората си съпруга – Татяна, дъщеря на известния писател фантаст Петър Льочев. От тоя брак на бял свят ще дойдат двамата синове Петър и Стоян.
Що се отнася до баща им, за него авторитетите твърдят, че е най-награждаваният ни художник на въображението. Ето впрочем как изглежда колекцията му от отличия в Супержанра: поощрение от конкурса „Време, пространство, човек“ на руското списание „Техника – молодежи“ (1971), почетна грамота от младежкото ЕКСПО в Пловдив (1985) и „Еврокон“ за цялостен принос (Будапеща, 1988).
Всички изброени до момента призове са му присъдени за живопис, обаче той получава и две награди за графиките си от американския любителски справочник „Фендъм Дайректъри“.
Ала на попрището жизнено в средата... Не веднъж и дваж аз съм се питал какво се случи, та Лефтеров ни напусна тъй рано, толкова внезапно? Осмелих се да задам същия въпрос и на вдовицата му Татяна, когато я посетих през синьо-златния септември на 2008-а.
Тя ми разправи, че една вечер художникът се върнал от тяхното лозе и се оплакал: нещо не се чувствам добре. Измерила му кръвното налягане – нищо обезпокоително сякаш. Но на следващата сутрин – било 26 април 1992, Великден – го намерила мъртвостуден в неговото легло. Най-вероятно е покосен от инфаркт. Сега трябва да вметна, че тогава съпрузите Лефтерови спели в отделни стаи, защото имали бебе.
И тук в паметта ми се надига, фосфоресцирайки странно, онова стихотворение на Емили Дикинсън, където (давам го в аматьорски превод) се казва така:

Животът и Смъртта са Гиганти –
ние не ги чуваме – Те мълчат...


III. СЛЕД ТЕЗИ ВРЕМЕНА

Когато мисля за някой по-виден представител на БГ фантастиката, аз обичам да прехвърлям в ума си – подобно на кюлчета от благородни метали – неговите първенства. Днес за Стефан Лефтеров те могат да се подредят по следния ярко осветяващ го начин:
* Той е най-плодовитият ни художник на фантазията, оставил подир себе си над 400 картини. Около сто от тия пъстроцветно искрящи платна се съхраняват от вдовицата и синовете му.
* На Лефтеров принадлежи първата у нас изложба с фантастична живопис (направена през шейсетте години на вече отлитналия век).
* Пак той има зад гърба си най-много самостоятелни изложби в Супержанра – общо седем приживе, като последната от тях го показва през 1991-ва в рамките на кинофестивала „Златен портокал“ в Анталия, Турция.
* Както подчертах по-горе, Стефан става най-награждаваният българин в своята категория на изкуството.
* Тъкмо той се води човекът с най-дългия – за времето си де – стаж в рисуваната Тера Фантастика.
* И е първият наш художник, интегрирал се в движението на т.нар. НФ клубове в България, които някога бяха десетки под „шапката“ на Комсомола.
* Не на последно място ще кажа: отново Лефтеров, без никакво съмнение, е най-научният ни фантаст на четката и палитрата, отделял специално внимание поне на няколко науки. И особено на Мечтите с главно М! С едно наистина солидно М, изляно от злато и обсипано със скъпоценни камъни, проблясващи като рой дъгобагрени звезди.
Лъчистият букет на „Падащо слънце“; звънтящата от дълбока космическа синева „Симфония за сините слънца“, където сивите коси на Делника сякаш лумват и стават магично лазурни; или пък „Градът-слънце“, над който прелита духът на утописта Кампанела... Последната от споменатите тука картини бива купена от някакъв ентусиазиран младеж, решил да я поднесе в дар на своята – навярно слънцеока! – любима.
Да, самият Стефан Лефтеров забелязва, че слънцата се явяват често и като тема, и в названията на мечтателно настройващите му творения. Същите тези творения, които повишават температурата на общественото въображение.
Чуйте обаче и друг, не по-малко дързък копнеж: „Хората щяха да се научат да управляват големите небесни тела“. Точно така завършва един фантастичен разказ на Лефтеров, попаднал ми между статиите, документите и вестникарските изрезки от неговия архив. (Сега си представям: пилот, подкарал аления като нар Марс; генерал, командващ Сатурн & армията му от пръстени; някой съвсем млад академик, освободил лостовете на Проксима или Вега, за да я поведе на воля там, из галактичните простори.)
Ех, ако и мечтите влизаха в потребителската ни кошница... Но не е ли време да изредя в кои по-известни „храмове“ могат да се видят картини от нашия художник?
Във Варна платна от фантаста са окачени в математическата гимназия „Д-р Петър Берон“, в библиотеката „Пенчо Славейков“ и под купола на планетариума (срещу Централния плаж). Достъпни за окото и душата човешка са опусите на Стефан, съхранявани в Кърджалийската обсерватория или Смолянския планетариум – все звездни територии! – а в бившия Окръжен младежки дом на Пловдив трябва да има огро-омна негова картина, която той е рисувал на място.
И още: в няколко западноевропейски държави, обаче зад стените на частни сбирки, пулсират произведения от българския майстор Лефтеров.
Че светът на Стефан Лефтеров изобщо не е забравен, подсказва и първата му посмъртна изложба. Тя е организирана от варненския клуб по фантастика „Землемория“ при следните координати: време – лятото на 2005 (ако бе жив, Стефан щеше тогава да се стяга за своята 60-годишнина); и място – фоайето пред най-голямата зала на Общината. Мисля, че е ясно за кой град, облъхнат от черноморска поезия, говорим тук.
(А, усещате ли как биографичното кълбо продължава да се разплита по-нататък?)

Изображение

Въпросната изложба спира вниманието с трийсетина блестящи картини, предоставени най-вече от вдовицата на художника. Тъкмо на нея – на госпожа Татяна Льочева-Лефтерова – аз искам да поднеса горещата си благодарност, защото тя помогна с много материали и за очерка, който четете в момента. Благодарност и поклон!
През яркоцветния септември `08 успях да пообщувам също със Стоян Лефтеров, по-малкия им син. Бяхме седнали край ободряващото излъчване на чаша кафе и златисто-бял сладкиш. Щом разбра, че ще пиша за баща му, юношата се усмихна, след което подхвърли не на шега: „Някой ден може пък да напишете нещо за мене...“. После ми показа собствени интересни скици („Тренирам!“) и разправи, че мечтае да учи в Япония и да се занимава с тайните на анимето.
Дано още един Лефтеров влезе във Вселенополиса на изобразителното изкуство. Там, където се развихрят цветовете на фантазията – става дума за онази Фантазия, която ни издига все по-нагоре на мощните си неуморни криле.

Първа публикация в: годишника за фантастично изкуство „В а я н и я“. – Съставител Емануел Икономов. – София: издателство ЕГИ, 2008 г.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот valio_98 » Вто Окт 20, 2020 3:50 pm

Една статия за СЛ в сп. "Техника - молодежи" 1980 г. № 7, с. 12-14:

https://epizodyspace.ru/bibl/tehnika_-_molodyoji/1980/7/12-14.html
Аватар
valio_98
 
Мнения: 574
Регистриран на: Сря Юли 06, 2011 10:32 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Окт 24, 2020 8:43 am

24 октомври – рожден ден на реалиста и фантаста Йордан Радичков

Изображение

ЗАВЕСАТА Е ПАДНАЛА

■ Есе от Любомир ЛЕВЧЕВ

Сега го виждам като през тюл. Но тази мъгла не ми пречи. Защото го познавах. Силата му го правеше възвишен. Слабостта го вбесяваше.

Когато се докосна до магическия реализъм, той намери себе си. Като че ли Одисей беше хвърлил своя меч срещу него. И той го хвана във въздуха, за да разпознаят всички неговия неповторим и обречен талант. Всеки друг би се уплашил.

Както Ботев единствен успя да превърне българския фолклорен гений в свой поетичен личен стих, така Йордан Радичков единствен в прозата успя да направи народната фантазия модерна саркастична естетика.

Учудвам се как сега отпада всичко друго и грее само тази негова феноменална способност да остава непокътнат и единствен там, където всички се обезличават.

От източника: Йордан Радичков в спомени на съвременници. – Сборник. – Съставителство, предговор и бележки: Мария Младенова *. – София: Изток-Запад, 2020.
___________________________

* ПРИПИСКА на alexandrit (Александър Карапанчев):

Изображение

С проф. Мария Младенова случаят, късметът и натрупаният ни информационен багаж на Радичкови почитатели, така да се каже, ме срещнаха два пъти. Най-напред тя състави сборника с интервюта на Йордан Радичков „Скитащи думи“ (Аргус, 2003 г.), а аз му станах редактор. На неговата първа корица, макар и в черно-бяла техника, сияе забележителният портрет на автора, нарисуван от Калин Николов. На практика това е последната книга от бай Йордан, публикувана приживе, на чиято премиера той обаче не можа да дойде заради проблеми със здравето... На следващата година аз бях редактор на доста солидния том „Биобиблиография. Йордан Радичков, 1929-2004“ – струва ми се, най-изчерпателния, най-артистичния, най-добре отпечатания български образец в своята категория.

Съставители му бяха дамите Мария Младенова (с най-голям, направо гъливеровски принос за изданието), Светла Девкова и Силвия Найденова. Като издател отново се прояви -А р г у с- , а и двете споменати дотук книги дойдоха на бял свят със спонсорството на добре известните днес братя Бобокови. Още един важен щрих: чудесната снимка на Радичков, която краси корицата на споменника, пуснат неотдавна от Изток-Запад, излезе първо, и то многоцветна (фотограф: Иван Бакалов), върху корицата на нашата биобиблиография. Нейната разкошна и масово посетена премиера се състоя в НБ „Св. Св. Кирил и Методий“, но, уви!, кандидат-нобелистът от село Калиманица вече беше отлетял при „онова нещо“...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Дек 03, 2020 10:51 am

Изображение

„Фантастика за тебе сега е зенитната артилерия!“

Мемоар от Славимир ГЕНЧЕВ (1953-2020) –
поет и бард, носител на наградата Златното перо


Посещението ми на 22.10.2011 г. на Фантастивала в Националния музей „Земята и хората“ ми припомни някои далечни моменти от моята ранна младост. Като ученик бях луд по сп. „Космос“ и фантастиката. (А и досега чета, но чаты-паты...)

И, разбира се, бях изкушен и аз да посегна към перото. Що романи започнах, не ви е работа! Нищо не довърших, естествено, тъй като действието се разширяваше неимоверно… За да се „спася“, почвах нов научнофантастичен роман…

Така или иначе, една новела успях да изкарам изцяло и я пратих за участие в конкурс на сп. „Космос“ през 1971 г. Бях в 11. клас, но не бях навършил 18 години и попаднах в „графата“ за автори под 18-годишна възраст. Подробностите съм забравил, помня само вълнението и радостта от съобщението във в. „Орбита“ за резултатите – първа награда за автори под 18-годишна възраст и подарък – „Златното перо“ на сп. „Космос“. И, разбира се, престижно членство в Клуба на младия фантаст към списанието.

Само че на мене ми предстоеше казарма. Успях да отида само веднъж на сбирката на клуба, на която ни връчиха и наградите.

______________________________

Ала в казармата не потупват по рамото…

Въпреки че Васил Райков – председателят на клуба, пращаше писма до казармата, за да ме пускат за месечната сбирка, така и не „стана работата“, освен първия път – военните ме пуснаха веднъж може би само за да не излезе „лошо име“ на полка и на началството, че не ценят изкуството. )))

(Иначе, ако някой свиреше на акордеон или кларинет, веднага го пускаха, тъй като военните много обичаха веселбите и безплатната музика…)

Заради тия писма и първото ми излизане в отпуска си навлякох само беди: първо, намразиха ме старите кокали, второ, младите колеги ми завидяха, че с писмо някой ми издействал отпуска.

Накрая ЗКПЧ-то (заместник-командир по политическата част) на полка ме привика и ми рече:

– Редник Генчев, виж кво, това е казарма тука, мой човек. Верно, идват писма да те освободим, но не може всеки месец и това е. Тука си имаме учебен процес, наряди, учения, тревоги… Тъй че край с тая работа. Фантастика за тебе сега е зенитната артилерия!

Така секнаха моите амбиции на научнофантастичното поприще.

А като излязох от казармата, почна следването и безкрайното четене на книги, продължило и до днес.

Но нищо не ми пречи да подхвана някой нов роман. Толкова пъти вече съм го правил!

От източника: http://slavimirgenchev.info/?p=975,
където има и няколко интересни снимки по темата...

■ ■ ■

NB! Повече подробности за клуба и за наградата „Златното перо“ можете да намерите
в живата е-енциклопедия на българската фантастика – http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9A%D0%BB%D1%83%D0%B1_%D0%97%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Съб Дек 12, 2020 10:40 am

Днес е рожденият ден на знаменития французин ГЮСТАВ
ФЛОБЕР
, а неотдавна изтекоха и 140 години от кончината му.
Ето два повода да представим неговото ненадминато белетристич-
но изкуство с откъс от фантастичния му опус „Изкушението на
свети Антоний“
, който не само показва под необичайно ярък ъгъл
съблазните, изпречили се пред отшелника, но и прави блестящ обзор
на човешките религии. Да, цяла панорама – в отличния превод на
младата Силвия ВАГЕНЩАЙН, пресътворила това тъй богато слово...

Изображение

ИЗКУШЕНИЕТО САВСКА ЦАРИЦА

о о о Един бял слон, покрит със златна мрежа, дотичва, разклащайки снопа щраусови пера, прикрепен към превръзката на челото му.
На гърба му, сред възглавници от синя вълна, кръстосала нозе, притворила клепачи и поклащайки глава, седи жена, облечена тъй бляскаво, че сипе наоколо лъчи. Тълпата пада ничком, слонът подгъва колене и

САВСКАТА ЦАРИЦА
като се плъзга по плещите му, слиза на килима и тръгва към свети Антоний.

Златотканата ѝ рокля, с равномерна украса от бисери, кехлибар и сапфири, пристяга снагата ѝ в тесен корсаж, изпъстрен с цветни бродерии, изобразяващи дванадесетте знаци на зодиака. Тя носи обувки с много високи подметки, едната от които е черна, осеяна със сребърни звездички с полумесец, а другата – бяла на златни капчици със слънце по средата.
Широките ръкави, окичени с изумруди и птичи пера, подчертават малката ѝ заоблена ръка с абаносова гривна на китката, а пък пръстите ѝ, отрупани с пръстени, завършват с толкова остри нокти, че връхчетата им приличат на игли.
Плоска златна верига, която минава под брадичката, пълзи нагоре по страните, увива се спирално около прическата, посипана със синя пудра, след това, спускайки се, докосва раменете и се закопчава на деколтето с брилянтен скорпион, който е източил езиче между гърдите ѝ. Две едри жълтеникави перли опъват ушите ѝ. Краищата на нейните клепачи са боядисани в черно. На лявата скула има по рождение кафява бенка; тя диша с отворена уста, сякаш корсетът я стяга.
Вървейки, маха зелен слънчобран с дръжка от слонова кост, накичен с алени звънчета; дванадесет къдрокоси негърчета носят дългия шлейф на роклята ѝ, а една маймуна държи края му, като от време на време го повдига.

Тя казва:

Ах, прекрасни отшелнико! Прекрасни отшелнико! Сърцето ми примира.
Тъй тупах с крак от нетърпение, че ми излязоха мазоли на петата и си счупих един нокът! Проводих овчари, които обикаляха планините, заслонили с длан очите си, и ловци, които зовяха името ти из горите, и съгледвачи, които кръстосваха всички пътища и питаха всеки срещнат: „Не сте ли го виждали?“.
По цели нощи плачех с лице, обърнато към стената. С времето сълзите ми издълбаха две кладенчета в мозайката като две езерца с морска вода в скалата, защото те обичам! О, да! Безумно!

Хваща го за брадата.

Засмей се, прекрасни отшелнико! Хайде, засмей се! Аз съм много весела, ще видиш! Свиря на лира, танцувам като пеперуда и знам куп истории, една от друга по-забавни!
Ти не можеш и да си представиш какъв дълъг път сме извървели. Погледни онагрите на зелените бързоходци – лежат мъртви от изтощение!

Онагрите са се проснали безжизнени на земята.

Цели три лунни месеца те препускаха в равен ход с камък между зъбите, за да порят въздуха, постоянно с вирната опашка, постоянно с прегънати колене, постоянно в галоп. Няма да се намерят други като тях! Наследих ги от дядо си по майчина линия, император Сахарил, син на Якшаб, син на Йаараб, син на Кастан. Ах, защо не са още живи, да ги впрегнем в носилка и да се върнем бързо у дома! Но... какво ти е?... За какво мислиш?

Оглежда го.

Ах, когато станеш мой съпруг, аз ще те пременя, ще те намажа с благовония, ще премахна космите по тялото ти.

Антоний не помръдва, по-неподвижен от кол, блед като смъртник.

Изглеждаш ми тъжен; да не ти е жал за колибата? А аз напуснах всичко заради теб – дори цар Соломон, който е толкова мъдър и има двадесет хиляди бойни колесници и такава красива брада! Донесох ти сватбени дарове. Избирай.

Тя се разхожда между редиците роби и струпаните стоки.

Ето генисаретски балсам, гардефански тамян, ладан, кинамон и силфий за подправка на сосове. Тук ще намериш и ашурско везмо, украшения от слонова кост от Ганг, елиски пурпур; а пък в този сандък, пълен със сняг, има мех с халибонско вино, отредено за асирийските царе – пие се чисто в рог от ликорна. А ето тук огърлици, брошки, мрежи за коси, слънчобрани, златен бааски прашец, тартески калай, пандийско синьо дърво, исодинийски бели кожи, карбункули от остров Палeсимонда и клечки за зъби от косми на тахас – изчезнало животно, което живее под земята. Тези възглавнички са от Емат, а ресните за мантия – от Палмира. На този вавилонски килим има... Но ела по-близо! Хайде, ела!

Дърпа свети Антоний за ръкава. Той се противи. Тя продължава:

Тази чудна тъкан, която пращи като искри под пръстите, е прочутото жълто платно, донесено от търговците на Бактрия. Нужни са им четиридесет и трима преводачи при тяхното пътешествие. Ще поръчам да ти ушият от него одежди, които ще носиш вкъщи.
Откопчайте кукичката на капака от сикомор и ми подайте сандъчето от слонова кост, което е на гърба на моя слон!

От кутията изваждат нещо кръгло, увито в покривало, и донасят едно ковчеже с инкрустации.

Искаш ли щита на Джан-бен-Джан, онзи, който построи пирамидите? Ето, виж го! Направен е от седем драконови кожи, наложени една върху друга, съединени с диамантени винтове и ощавени в жлъчка на отцеубийци. От едната страна са изобразени всички войни, които са били водени от изобретяването на оръжията, а от другата – всички войни, които ще бъдат водени до края на света. Мълнията отскача от него като коркова тапа. Ще го надяна на ръката ти и ти ще ходиш с него на лов.
Но ако знаеш какво имам в малката кутия! Обърни я, помъчи се да я отвориш! Никой не е в състояние да го стори; целуни ме и аз ще ти кажа.

Тя хваща с длани лицето на свети Антоний; той я отблъсва с протегнати ръце.

Това се случи една нощ, когато цар Соломон си беше изгубил ума. Накрая сключихме сделка. Той стана и си тръгна с котешки стъпки...

Прави пирует.

Ах, ах, прекрасни отшелнико! Ти няма да го узнаеш! Няма да го узнаеш!

Разклаща слънчобрана и всичките му звънчета зазвъняват.

И още много неща имам, ехе! Имам съкровища, заключени в галерии, където можеш да се изгубиш като в гора. Имам летни дворци, изплетени от тръстика, и зимни дворци от чер мрамор. Посред езера, необятни като морета, имам острови, кръгли като сребърни монети, целите покрити със седеф, а бреговете им зазвучават като музика от плясъка на топлите вълни, които пълзят по пясъка. Робите от кухните ми вземат птици от моите птичарници и ловят риба в моите рибарници. Гравьорите не стават от местата си, за да дълбаят неспирно образа ми в твърдия камък; леярите, задъхани, отливат статуите ми; мироварците смесват сок от растения с оцет и бъркат мазила. Шивачки ми шият платовете, златари ми изработват скъпоценни накити, изкусни майсторки ми измислят прически, а художници старателно поливат лампериите ми с кипящи смоли и ги охлаждат с ветрила. Имам прислужнички за цял харем, евнуси – за цяла войска. Господарка съм на войски и народи! В преддверията на двореца ми има стража от джуджета, които носят на гърба си рогове от слонова кост.

Антоний въздъхва.

Имам впрягове от газели, квадриги от слонове, стотици двойки камили и кобили с такива дълги гриви, че нозете им се заплитат в тях, когато препускат галоп, и стада с такива големи рога, че изсичат горите пред тях, когато пасат. Жирафи се разхождат в градините ми и и подават глави над покрива, когато следобеда изляза да подишам чист въздух.
Седнала в една раковина, теглена от делфини, аз кръстосвам пещерите и слушам как капе водата от сталактитите. Отправям се в страната на елмазите, където моите приятели маговете ми дават да си избера най-красивите; после се връщам на земята и се прибирам у дома.

Изсвирва остро с уста и една голяма птица се спуща от небето и каца на върха на прическата ѝ, от която се посипва син прашец.
Перушината на птицата, оранжева на цвят, сякаш се състои от метални люспи. Малката ѝ главица със сребърна качулка е с човешко лице. Тя има четири криле, крака на лешояд и огромна паунова опашка, която е разперила като ветрило.
Хваща с човка слънчобрана на царицата, леко се заклаща, преди да се окопити, после наежва всичките си пера и застава неподвижна.


Благодаря ти, прекрасна Симорг-анка! Ти ме научи къде се крие моят любим! Благодаря ти! Благодаря ти, пратенице на моето сърце!
Тя е бърза като желанието. За един ден прелита целия свят. Вечер се завръща, каца на крайчеца на моите постели, разказва ми за това, което е видяла – за моретата с рибите и корабите, които е оставила след себе си, за безкрайните голи пустини, които е съзерцавала от висините, и за полегналите жита в полето, и за бурените, поникнали по стените на изоставените градове.

Сломена кърши ръце.

О! Ако поискаш, ако поискаш!... Имам дворец на високия бряг посред провлака между две морета. Стените му са от стъкло, подът е застлан с люспи от костенурка и от него се виждат четирите посоки на света. Отгоре аз наблюдавам как се завръщат моите кораби и хората се изкачват по хълма с товари на рамо. Ще спим на пухени постели, по-меки от облак, ще пием прохладни напитки в кори от плодове и ще гледаме слънцето през изумруди! Ела!...

Антоний отстъпва. Тя се приближава и казва раздразнено:

Как? Богатство, сласт, любов не те блазнят, нали? Трябва ти някоя развратна дебелана с дрезгав глас, с огнени коси и пищна плът. Може би предпочиташ тяло, студено като змийска кожа, или големи черни очи, по-тъмни от тайнствените пещери? Хайде, погледни очите ми!

Антоний пряко волята си ги поглежда.

Всички, които си срещал – от уличното момиче, тананикащо си под фенера, до патрицианката, късаща розови листи от носилката, всички съзрени от теб форми, всички блянове на въображението ти – поискай, и ще ги имаш! Аз не съм жена, аз съм цяла вселена. Само дрехите ми да се свлекат, и ти ще откриеш по мен низ от тайни!

Антоний трака със зъби.

Сложи пръст на рамото ми и сякаш огнена струя ще потече по жилите ти. Обладаването на най-малката частица от тялото ми ще те изпълни с по-буйна радост от превземането на цяла империя. Подай устните си! Моите целувки имат вкуса на плод, топящ се в сърцето ти! Ах, как ще се изгубиш в косите ми, как ще се опиваш от моята гръд, как ще се прехласваш от тялото ми и изгарян от зениците ми, в моите обятия, във вихъра...

Антоний се прекръства.

Ти ме отблъскваш! Сбогом!

Тя се отдалечава, плачейки, после се обръща.

Сигурен ли си? Такава красавица!

Разсмива се и маймуната, която държи края на роклята ѝ, го повдига.

Ще се разкайваш, прекрасни отшелнико, ще има да въздишаш! Ще ти доскучае! А на мен ми е все едно! Ла-ла-ла!
Ох-ох-ох!

Тръгва си, закрила лицето си с ръце, подскачайки на един крак.

о о о Пред погледа на свети Антоний се изнизват робите, конете, камилите, слонът, прислужниците, натоварените отново мулета, негърчетата, маймуната, зелените бързоходци с прекършения крин в ръка; и Савската царица се оттегля с конвулсивно хлипане, подобно ту на ридание, ту на кикот.

От източника: Гюстав Флобер. Избрани творби в 4 тома. – Том 3: Саламбо. Изкушението на свети Антоний *. – София: Народна култура, 1984.

* Самият автор определя своето „И з к у ш е н и е“ (публикувано през 1874 година)
като романтична драма. – Бел. alex.

Изображение

■ Матиас ГРЮНЕВАЛД. Изкушението на свети Антоний
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Дек 18, 2020 10:16 am

Изминаха 105 години от рождението на USA писателя Робърт Йънг
и 40, откакто в България излезе първата му (и единствена досега!)
книга. Това са два отлични повода отново да сe срещнем с него...

____________________________________________________________

Светослав СЛАВЧЕВ – Вместо предговор
(Фантастика и поезия)


Робърт Йънг е фантаст-поет. Такова определение, разбира се, няма в научната фантастика, но то ми се струва най-близко до образността и емоционалността на неговите произведения. Това е, което ярко се запомня у него – сила на чувствата, съчетана с мекота и пастелна нежност. Вяра в бъдещето, вяра в обичта и правдата, обагрени от поетичното виждане на голям творец.

Впрочем Робърт Йънг е познат на нашите читатели – любители на научната фантастика, и едва ли е нужно да бъде подробно представян. На руски излязоха доста негови разкази, между които непременно следва да се отбележат: „Да отсечеш дърво“, „По реката“, „Звездите зоват, мистър Кийтс!“ (всички в списание „Искатель“), „Момичето-глухарче“ (антология на издателство „Молодая гвардия“). Те са преведени и на български – в научнопопулярните списания и в алманаха „Спектър“.

Фантастиката не е единственото направление в творчеството на Йънг. Може би даже не е и главното. Той е автор на няколко романа, на доста разкази и телевизионни сценарии, които черпят проблеми от живота на обикновения американец, и то съвременни проблеми, породени от неразкрасените черти на американската действителност: алиенацията, жестокото унищожение на природата, еснафското самодоволство, расовата дискриминация.

Тези проблеми присъстват и във фантастиката на Йънг. Разбира се, бъдещето или миналото са фон на човешките взаимоотношения, а конфликтите са реални, днешни. Така е във всяка струваща нещо фантастика. Може да има машина на времето или даже абсурдни рокли-коли (!), но читателят ще ги приеме, защото творецът му говори за близки нему събития и ще му сочи мъдри, човечни решения на въпроси, които го вълнуват.

Йънг е от поколението американски писатели, които се изявиха към шестдесетте години. Това е поколение, което видя Втората световна война или поне усети нейните последици в мисленето на хората с шока и с дълбоката преценка на ценностите. Измежду това поколение са и много от писателите, които станаха наследници на най-добрите традиции в американската литература.

Изображение

о Винсент ван Гог. Звездна нощ *

В разказите на Йънг читателят няма да намери главоломни космически одисеи с лазерни пистолети и хепиенд. Нито – зловещи машинизирани общества и прослава на дехуманизацията. Нито – шестокраки чудовища от Регула III, които използват човешките слабости, за да завладеят Земята. Такива теми и образи са противни на Йънг. И с основание.

А за какво говори Йънг на читателя?

Главната му тема е любовта. Нежната и силна, упоритата и отстъпчива, всепобеждаващата любов. Малко са писателите, които по такъв човечен, оптимистичен начин говорят за нея. Това за Йънг е чувството, което е способно да победи времето – непобедимото време. Джулиан от „Момичето-глухарче“ рискува да се върне две столетия, за да намери човека, когото е обикнала. И го намира. Миранда от „Една любов имам аз“ не се колебае да тръгне към звездите, за да прескочи сто години и да дочака съпруга си. Даже Емили от „Емили и великите поети“ се изправя срещу вкусовете и навиците на своето оеснафено общество, за да защити човека, когото е избрала и който отдавна е мъртъв. Лайтмотивът на любовта звучи в почти всеки от разказите. И наред с него звучи една малко тъжна мелодия – за преходността на човешкия живот, за това, че малко време имаме да обичаме и да бъдем обичани.

Втората тема е вярата в силата на човека и в отрицанието на всичко, което му пречи да бъде силен. Иронията на Йънг към грозното, към уродливото в американския начин на живот е откровена и на точен адрес. Този адрес е строят, който ражда тъпи консуматори като Елис и Джек от „Звездите зоват, мистър Кийтс!“, мошеници и изнудвачи като Големия Джим от „Любовна история в един оказионен автомобилен магазин през XXI век“, търговци с човешки души от „Допълнителна примамка“. Разбира се, недъзите на обществото Йънг си обяснява по своему, но ги вижда, сочи ги и ги осмива. Иронията му даже не щади и жертвите на вещоманията. Тя стига до гротеска: Джанис и Хенри от „Допълнителна примамка“ си продават душите на дявола заради новия модел телевизор, в който има монтирана бъркачка за пуканки! Алюзията е повече от ясна.

Впрочем читателят сам ще открие и други теми: за отчуждението, което разяжда човешките души и ги прави неспособни да се съпротивляват на злото, за любовта към природата, която е част от духовното богатство, за състраданието към наранения и осакатен живот.

Това са все теми, които правят човека по-силен, по-уверен в бъдещето. И от които истинската научна фантастика никога няма да се откаже.

И з т о ч н и к : Робърт Йънг. Допълнителна примамка. – Р а з к а з и. – Съставител Светослав Славчев. Художник на корицата Текла Алексиева. – Библиотека „Галактика“ № 11. Варна: Георги Бакалов, 1980 г.

* За по-подробна среща с Робърт Йънг отскочих във Фантлаб – https://fantlab.ru/autor632. Като плъзнах поглед по списъка с творбите му, забелязах някои, в които директно фигурират космически обекти – Еридан... Луна, Марс и Сатурн... Алферац, Капела... Очевидно Янг (е, да, на български е транскрибирано Йънг) е поет-фантаст със земни,
но и с космически измерения! Пък и нека да си спомним прекрасния му, тъй вълнуващ разказ „Звездите зоват, мистър Кийтс!“. – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот ivanushka » Пет Дек 18, 2020 8:20 pm

Допълнителна примамка!
О, да!

Поздравления за припомнянето.
Жалко, че е толкова малко преведеното негово творчество у нас.
ivanushka
 
Мнения: 211
Регистриран на: Пет Май 21, 2010 8:31 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Мар 21, 2021 10:02 am

о 245 години от рождението на знаменития
немски приказник и диаболист


Е. Т. А. ХОФМАН

Есе от Стефан ЦВАЙГ

НУЖНО Е много въображение, за да си представи човек цялата прозаичност на средата, в която Е. Т. А. Хофман е бил обречен да живее до края на дните си. Младост в един малък пруски градец, строго разпределение на деня. С точност до секундата е определено времето за занимания по латински и математика, за разходка или музика, любимата музика. После чиновник, и то в пруска канцелария, някъде на полската граница. От отчаяние – женитба; скучна, глупава, несговорчива жена, която прави живота му още по-безрадостен. И отново книжа, книжа, чиновническа работа до сетния дъх. С една малка пауза: две години директор на театър, възможност да живее сред музиката, да бъде близо до жени, да чувства полъха на неземното в звуците и в словото. Но само две години, после Наполеоновата война унищожава театъра. И отново служба, строго работно време, книжа, книжа и жестоката сивота.

КЪДЕ ДА се избяга от този ограничен свят? Понякога помага виното. Трябва да пиеш много, в ниски, задушни подземия, за да се опиеш, трябва да имаш и приятели, пламенни хора като актьора Девриент, които те въодушевяват със словото си, или пък други, обикновени, мълчаливи, които да слушат, когато изливаш душата си. Или да правиш музика, да седнеш в тъмната стая и да пуснеш мелодиите да бушуват като буря. Или да излееш целия си гняв в остри, хапливи карикатури по белите полета на канцеларските формуляри, да съдаваш същества, които не са от този свят, от този методично подреден, делови свят на параграфи, на асесори и лейтенанти, на съдии и тайни съветници. Или да пишеш. Да пишеш книги, пишейки, да сънуваш и насън да превръщаш своя беден, пропаднал живот във фантастични възможности, да пътуваш до Италия, да изгаряш от страст по красиви жени, приключенията ти да нямат край. Или да изобразяваш грозните сънища след една пиянска нощ, когато призраци и уродливи мутри изплават от помрачения ти мозък. Пишеш, за да избягаш от света, от това недостойно, банално съществуване, пишеш, за да печелиш пари, които се пръвръщат във вино, а с виното си купуваш отново ведрост и светли пъстри сънища. Така пишеш и ставаш писател, неволно, несъзнателно, без амбиция, без истинско удоволствие, само поради желанието да дадеш воля на криещия се у теб фантастичен, необикновен, магичен човек, да не живееш единствено живота на чиновника.

Изображение

НЕЗЕМЕН, СЪТВОРЕН от дим и сънища, населен с фантастични образи – такъв е светът на Е. Т. А. Хофман. Понякога той е нежен и сладостен, понякога разказите му са истински, съвършени сънища; друг път обаче, насред съня, той си спомня за себе си и за своя погрешно изживян живот – тогава става хаплив и зъл, разкривява хората в карикатури и чудовища, с присмех приковава към стената на своята омраза портрета на началниците си, които го тормозят и измъчват: призраци от реалността сред хаоса на призрачния свят. И принцеса Брамбила е една такава фантастична полуреалност, весела и остра, правдива и приказна едновременно, и изпълнена със странната любов на Хофман към многобройните извивки и заврънкулки. Както към всяка една от рисунките си, както към собствения подпис, така и към всеки образ той обича да добавя още някоя опашчица или заврънкулка, която го прави странен и удивителен за неподготвеното око. По-късно Едгар Алън По възприема от Хофман тази призрачност, някои французи – романтичността му, но в едно нещо Е. Т. А. Хофман си е останал единствен и неповторим завинаги: в необикновената любов към дисонанса, към вмъкването на остри, резки полутонове, и оня, който чувства литературата като музика, никога не ще забрави това своеобразно звучене.

НЕЩО БОЛЕЗНЕНО има в него, едно пречупване на гласа в подигравка и болка, и дори в онези разкази, на вид весели или палаво поднасящи необикновени измислици, изведнъж се врязва този остър и незабравим тон, сякаш от разбит инструмент. Защото Е. Т. А. Хофман винаги е бил разбит инструмент – един прекрасен инструмент с малка пукнатина. Надарен e с буен, дионисиевски весел нрав, с бляскав, покоряващ ум, създаден е да бъде голям майстор, но сърцето му рано бива смазано под тежестта на сивия делник. В продължение на години ни веднъж не му е било позволено да излее душата си в някое бляскаво, искрящо от радост произведение. Само кратки сънища са му били разрешени, ала сънища необичайни и незабравими, които сами раждат нови сънища, защото са обагрени с пурпура на кръвта, с жълтото на жлъчката и чернотата на ужаса. Сто години по-късно те още живеят във всички езици; образите, призрачно изплавали около него от мъглата на опиянението или от аления облак на фантазията, благодарение на изкуството му и днес още крачат през нашия духовен свят. Който издържи стогодишен изпитателен срок, той го е издържал завинаги, и затова Е. Т. А. Хофман, клетникът, разпнат на кръста на земната делничност, принадлежи, без някога да е подозирал това, към вечната гилдия на поетите и фантастите, които си отмъщават на терзаещия ги живот с най-хубавото отмъщение, показвайки му по-пъстри, по-многообразни форми от тези, които може да постигне действителността.

Преведе от немски език: Маргарита ДИЛОВА

От източника: Стефан Цвайг. Европейската мисъл. – С б о р н и к. – Съставителство и предговор Венцеслав Константинов. – Варна: книгоиздателство „Георги Бакалов“, 1985.*

оооооооооооооооооооооооооооооо

* NB! Това есе на Цвайг беше публикувано съвсем наскоро в брой 1 // 2021 г. на електронното списание СБОРИЩЕ НА ТРУБАДУРИ. Той съдържа почти 180 страници с интересни текстове и се предлага напълно безплатно тук –
https://store.ergobooks.eu/product/sborishte-na-trubaduri-god-12-br-1-e-spisanie/. Преди броени дни СБОРИЩЕТО ни зарадва и с февруарско списание, което също може да се изтегли от познатата е-книжарница на издателство „Е р г о“.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Нед Май 16, 2021 11:34 am

Изображение

СРЕЩИ В ТРИТЕ ВРЕМЕНА

Точно днес забележителният руски писател Генадий ПРАШКЕВИЧ закръгля своите тъй достолепни 80 години. Честито и наздраве и от българските ви почитатели, скъпи Генадий Мартович! Неколцина от тях се погрижиха специално, за да представят вас – белетриста, поета, преводача с международна известност – в координатната система на миналото, настоящето и бъдещето.

„Виновник“ за първата ни среща е Сергей Соловьов (писател, който живее в Тулуза, Франция) – автор на краткия белетристичен опус

Сън за Прашкевич

– Тъй като всичко това се случва във времето преди писмеността – казва неандерталецът, – нашите разговори без съмнение са загубени за потомците.
Той поразително прилича на един мой познат математик. Същата скосена челюст, рядка брадичка, растяща на храстчета, чело с мощни челни дъги над веждите, чорлава коса. Торсът му е обвит с кожи. От едната страна – чепата сопа, от другата – черупки от раковини с бои.
Седим в пещера, на стената до него има нарисувани с червена охра силуети на животни в геометрично шарен стил. Върху всички нас и върху рисунките падат червеникавите отблясъци на огъня, горящ в средата на пещерата.
Третият в пещерата прилича на Генадий Прашкевич. Той също е увит в кожи. И аз също съм се увил.
Но ние говорим за бъдещето.
– След като така и така сме се озовали тук – казва Прашкевич, – в някакъв смисъл времето не съществува. Миналото, настоящето и бъдещето могат да си сменят местата и значи за бъдещето нищо окончателно не е изгубено. А това, което е направено в бъдещето, влияе на миналото, нали така?
– Как да се запази, ето това е въпросът – клати главата математикът.
– Мисля, че твърде много зависи от качеството на направеното. Ако е направено добре, едното време започва само̀ да се стреми към другото и тогава протича резонанс, пренос, наричайте го както искате – казва Прашкевич.
– Какво да се запазва също има значение – внасям и аз своята реплика.

Изображение

– Това вече се е запазило – математикът посочва рисунките. – Е, ако не това, то нещо аналогично.
– И това, вероятно, също – неандерталецът поставя сопата върху коленете си, взема парче кремък и започва да изрязва нещо на повърхността ѝ. – Ако някой я намери след мен, ще реши, че са магически знаци.
– Мисля си, че в миналото, където сме сега, трябва да се съчиняват приказки. А в бъдещето – да пишем истории за миналото и фантастика за по-отдалеченото бъдеще. И винаги стихове…
– Ако се напише хубаво за някоя епоха, това няма ли да ѝ повлияе не по-малко силно, отколкото едно добро пророчество – на бъдещето? – питам аз. – Готов съм да повярвам.
А сам мъчително мисля какво самият аз да направя, та направеното да се съхрани?
И се събуждам…

Преведе от руски език: Валери Голев

И з т о ч н и к: списание „Техника – молодежи“, брой 7 от 2021 г.

о о о

Продължаваме да представяме юбиляря Генадий Прашкевич – този път го правим чрез едно особено ИНТЕРЕСНО РАНДЕВУ с подбрана млада публика.

След като се запозна с това рандеву, на 6 декември м.г. писателят и преводачът Димитър Хаджитодоров ми изпрати следното послание:

Приятелю Сашо,
тази сутрин, по-внимателно, гледах и слушах цялата среща на Генадий Мартович в Старата мелница. Благодарността ми за това, че ми осигури такава възможност, е неизказано голяма!
От всичко, което съм чел от него и което чух в коментарите му, още по-силно се убеждавам, че той е живата нишка от времето след войната, украсено с книгите на Иван Ефремов, братя Стругацки, Иля Варшавски и други автори до днес, и, дай Боже, да предаде щафетата на някое от тези деца, които бeсeдваха с него. Слава Богу, все още има жив класик на добрата фантастика в наше време!
Когато общуваш с него в интернет, предай му поздравите на още един поклонник на творчеството му от далечна за Новосибирск България!
Твой Митко Хаджитодоров

о о о

А в началото на този месец май се появи една уникална по замисъла си антология, съставена от Владимир БорисовНАШ ЧОВЕК В АНТРОПОЦЕНА. На нейните корици юбилярят е сниман на фона на прекрасния град Йерусалим. В книгата е включено и пространно интервю с Ген. М., взето от Александър Карапанчев & компания и публикувано най-напред в е-списанието „Сборище на трубадури“.

Ето красноречив, топъл и светъл цитат от тая среща със 75-годишния тогава писател:

– Нека сега да сменим за момент посоката на нашето интервю... Драги Генадий Мартович, аз ще ви попитам така: какво е за вас България – става дума за реалната България и за България на творците фантасти?
– Обичах и обичам вашата страна, особено тази на поетите. Владимир Башев, Кръстьо Станишев, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Петър Караангов, Мила Доротеева, Михаил Берберов – те са много и са прекрасни. Аз самият писах немалко за България („Аромат“, „Завой към рая“, „Черните алпинисти“, „Вземи ме в Калкута“, „Златни нишки в кобалтовото небе“). Много превеждах, събрах и издадох антологията с български стихове „Поезия от меридиана на розите“. В България са публикувани мои книги (впрочем фантастичната ми проза никога не е излизала като отделна книга *). От фантастите добре познавах Агоп Мелконян, Любен Дилов и, разбира се, кръга на младите тогава автори. Обаче събитията през 90-те години нарушиха множество връзки. Едни приятели вече ги няма на белия свят, други пък са далече. България е наистина чудесен период от моя живот, но едва ли ще гостувам у вас поне още веднъж... **

____________________________

* Лично аз, след уговорка с автора, съм предлагал у нас неговите отлични биографии на световноизвестни фантасти като Хърбърт Уелс, Станислав Лем и братя Стругацки – предлагал съм ги на издателствата „Рива“ и „ИнфоДАР“. Уви, и риванци, и инфодарци ги отхвърлиха без конкретни обяснения, навярно очаквайки самият Чичо Сам да напише за тези великолепни европейци... – Бел. alex.

** Цялото интервю можете да си припомните или пък да прочетете за първи път ТУК – https://trubadurs.com/2016/05/16/interview-genadij-prashkevich-20160516/.

Същото важи и за друг разговор с юбиляря – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=45866&rb_v=viewtopic#p45866,
който е посветен на един прочут палеонтолог и космист (ето ги пак срещите с миналото,
настоящето и бъдещето!). – Бел. alex.

Блока подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Чет Май 27, 2021 11:47 am

Изображение

● Преди осем петилетки се създава
най-големият руски фестивал на фантастиката


През 1922 година в списание „Красная новь“ започва да излиза
романът на Алексей Толстой „Аелита (Залезът на Марс)“. Оттогава
интересът към тази творба не угасва – тя се преиздава, превежда, екрани-
зира и пр., а името на очарователната ѝ главна героиня става много из-
вестно. Някои познавачи определят едноименния фестивал като най-
големия съветски и после руски в своята област, докато други дори
го категоризират като най-мащабния на Стария континент, тоест в Европа.

ЩЕ СЕ ПОЯВИ ЛИ СЪПЕРНИКЪТ НА „АЕЛИТА“?

Александър КАРАПАНЧЕВ

Стотици са наградите за фантастика по света: „Жул Верн“, „Голям японски приз“, „Хюго“, „Златните криле на фантазията“, „Сепулка“... Сред най-авторитетните в жанра са и отличията, присъждани на традиционния литературен празник Аелита в град Свердловск (СССР). Неговото девето издание премина от 24 до 27 май т.г. в туристическата база „Хрустальная“. Домакините от популярното списание „Уральский следопыт“ посрещнаха рекорден брой участници. Присъстваха около 640 гости от 170 съветски града, 40 писатели от всички поколения, пратеници на Полша и България.

Ето и лауреатите, поели в ръцете си прекрасните „букети“ от лъчист метал и декоративни камъни. „Аелита ’90“, най-високата награда за научнофантастична литература в СССР, заслужи анестезиологът от Красноярск Олег Корабелников за сборника с повести „На изток от полунощ“. Призът „Иван Ефремов“ за принос в развитието на отечествената фантастика получи московчанинът Виталий Бабенко за своята работа с млади творци и за издателска дейност. Отличието „Старт“ за най-силна книга от млад автор (до 40 години) завоюва Андрей Столяров от Ленинград с оригиналния си сборник „Изгонването на беса“.

Може би забелязахте, че повторихме думата млад. Това не е случайно – „Аелита“ е най-внушителната в Европа проява на младите любители на жанра. Млади по паспорт, млади по дух, млади в неизтощимата си обич към изкуството на въображението. Предимно на собствени разноски, те с удивителен ентусиазъм се събират на „Аелита“-та (за която дори са съчинили бардовски песни!) от разни краища на огромната държава. Да обменят клубни новини, дръзки хипотези, поток от книги, периодични издания, дъгоцветни значки. Да помечтаят за бъдещето на родината и човечеството. Да се веселят до зори на карнавала и да общуват „очи в очи“ с любимите писатели...

Изображение

Наистина, най-хубавото на този празник е неограниченото от официалности и сухи разписания общуване. Е, програма от семинари, конкурси, читателски срещи, конференции, разбира се, имаше, ала тя съвсем не бе задължителна. Попаднал на „Аелита“, човек се зарежда с нестандартен оптимизъм, печели армия от приятели (за да откликне на поканите им за гостуване, ще му трябват поне два живота!), подмладява се с желанието да работи още по-енергично в това обичано от милиони изкуство.

Между най-интересните участници във форума бяха геологът Игор Халимбаджа, който притежава най-богатата в страната библиотека от научна фантастика (над 7000 тома!), и графикът Анатолий Пасека, почетен член на Американската асоциация на художниците-фантасти. Неотдавна той е прекарал три месеца в САЩ и подробно разказваше за обиколката си, „оцветявайки“ я със заснети от него диапозитиви. Тук беше и очарователната Евгения Стерлигова, авторка на вълшебни илюстрации, сочена като най-изявеното в областта си съветско име.

Нашата страна се представяше от Атанас П. Славов, главен редактор на новия дайджест за славянска фантастика „Орфия“ (той излиза на английски език и вече получи оценка „отличен“ от самия Артър Кларк!), белетриста Любомир Николов, журналисти и клубни членове. *

Съветските любители на жанра проявиха голям интерес към родния принос в Тера Фантазия, към двумесечника „ФЕП“ и планирания през това лято у нас втори конгрес на фантастите от Източна Европа. Със Станислав Мешавкин, главен редактор на списание „Уральский следопыт“, уговорихме съвместно издание за фантастична литература. Скоро на руски език ще се появят разкази и книги от млади наши автори. Надяваме се, че не е далеч времето, когато и България ще учреди традиционен празник, който поне малко ще съперничи на „Аелита“. Нека на забравяме, че още на ЕКСПО ’70 в Осака родината ни бе включена в десетката на страните с най-развита в света фантастика!

Свердловск – София

Първа публикация във: вестник „Младеж“, брой 23 от 1990 г. **

* Ето пълния списък на тогавашната бг делегация: Юрий Илков, Александър Карапанчев (през 1989 г. той стана първият чуждестранен гост на „А е л и т а“ и така тя придоби и международно измерение), Любомир Николов-Нарви, Светослав Николов. Росица Панайотова, Атанас П. Славов и Тодор Ялъмов-Федя. На връщане от Свердловск Александър, Светослав и Тодор минаха през Москва и гостуваха в дома на световноизвестния писател и учен Иван Ефремов, където бяха по славянски топло посрещнати от неговата вдовица Таисия Йосифовна. – Б. авт.

** 31 години след появата на тоя текст не е като да липсват промени. Например вестник Младеж, списание ФЕП и техният издател Българска демократична младеж отдавна ги няма на хоризонта, отвяни от квазидемокрацията. Например град Свердловск пак стана Екатеринбург, а пък Ленинград на Нева – отново Санкт Петербург. Обаче за такъв немалък период от време никой от наградените на тази „Аелита ’90“ силни автори – Бабенко, Корабелников и Столяров – няма книга, излязла в България. Все така е дълбок и безхаберен сънят на повечето ни родни книгоиздатели на фантастика, инак петимни да публикуват и най-малотрайното бестселърче на Чичо Сам! – Б. авт.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

Мнениеот alexandrit » Пет Юли 09, 2021 8:48 am

Днес отбелязваме 171-вия му рожден ден!

Изображение

А Н Г Е Л Ъ Т от ИВАН ВАЗОВ

Великденска приказка

По небу полуночи ангел летел
И тихую песню он пел.
Л е р м о н т о в

Из тихите нощни небеса кроткият ангел на благата вест летеше радостно.
Летеше радостно той из нощните небеса и разнасяше из въздуха слово на радост и на утеха.
И викаше: Христос воскресе!
И това слово изпълваше с тържествен трепет пробудената твар, небесата, звездите, планините с техните зверове, широките моря с подводните жители на тъмнините им.
Христос воскресе!
При тая вест цялата природа тръпнеше от тиха радост.
И ето кроткият вестител от небесата се понесе ниско над земята, повтаряйки с трепетен глас сладките думи.
Мина над бедната колиба на сиромаха, викайки: Христос воскресе!
Сладостно чувство от непривична радост изпълни угрижената душа на сиромаха, лицето му се проясни и той отговори:
– Воистину воскресе!
Ангелът отлетя нататък; мина край прозореца на болния.
И болният, на своето страдалческо легло, се сепна радостно при светлата ангелска вест, която проникна, като слънчова луча, до възглавницата му. И сякаш целителен балсам падна въз страданието му. Той направи кръст с изнемощяла ръка и продума: Воистину воскресе.
И той се почувствува леко.
Ангелът замина покрай тъмното окно на затвора и извика през железните пречки: Христос воскресе!
Затворникът усети радост при тия думи, надежда укрили духа му, а очите му овлажняха от сълзи.
– Воистину воскресе!
И сладко стана на душата му.
Ангелът продължаваше летежа си ниско над земята. Той възвестяваше на стар и на млад, на здрав и на болен, на щастлив и нещастен, на зъл и добър великото събитие, от което се радваха земята и небето! Радваше се и палатът с чертози от мрамор и коприна, радваше се и сламената хижа на овчаря, затънтена в някоя крайна улица или в пущинака на някоя планина!
Защото бог беше един за всички, баща на всички, и всички верующи бяха деца негови: и оня, що бе в порфира, и оня, що бе в дрипи – всички, които вярваха в него.

_______________________________

ПО ПОВОД Вазовия рожден ден № 170 и заради първопроход-
ческата му роля в родната фантастика Патриархът на българската
словесност беше удостоен с първата ретро награда „Т е р а“. Това се
случи в края на миналата година и по инициатива на известното
в жанра си списание „Тера фантастика“.

МУЗЕЯТ НА Иван Вазов в Берковица, където той е живял
и работил като съдия през периода 1879-80 г., превърна грамо-
тата на тази награда в част от своя интериор. Тя може да се види
в една от аранжираните му витрини. Повече подробности по
любопитната тема ЩЕ ОТКРИЕТЕ ЕЙ ТУК.

_______________________________

Възрадваха се и отровените от умраза сърца на съдещите се, на лихоимците, на оклеветените, на жестоките и на слабите. Тая нощ те забравяха лошотиите, свои и чужди; едно общо чувство на забрава и прошка ги приобщаваше към радостта на светлия празник, сродяваше ги в любовта, възраждаше ги чрез топлия лъх на вярата, великата утешителница и великата пролет в зимата на помръзналите в пороци или на чезнещите в страдания и безнадеждност души. В тоя час неприятелят бе готов да разгърне обятия на неприятеля си, проклятието да се замени с цалувка, юмрукът – с благословия. Сърцата бяха ясни и душите – добри.
И честитият ангел отминуваше от врата на врата, от прозорец на прозорец, от скръб на скръб със своята светла вест: Христос воскресе!
И оставяше по едно благо чувство, по една ясна луча вред, дето фърляше тия думи.

Замина и край друг един прозорец, глухо затворен с капак: Христос воскресе!
Никой не отговори отвътре.
Добрият херувим повтори.
И пак се ослуша.
Един груб глас, приличен на ръмжене, се обади в стаята.
Ангелът не искаше да си иде, додето не чуе благодатния християнски отговор, който навсякъде извикаха думите му. Той почука.
Прозорецът се отвори.
Тогава, при светлината на ламбата, небесният вестоносец видя един человек странен. Лицето му беше изопнато и с чърти, изкривени от злоба, сухост и жестокост. Очите му блещяха от болезнен огън, който не топлеше, а лъхаше студ. Горчива ирония, по-отровна от отровата на змията, играеше лихо по бледните му, засъхнали устни. Бледавият цвят на лицето му, издълбано от ногтете на страданието или порока, или терзанията на съмнението, удряше на зелено, ставаше зловещо при трепливия светлик на ламбата.
– Какво желаеш? – попита сприхаво тоя человек ангела.
– Печални человече, дойдох и при тебе да възвестя, че Христос воскресе – отговори ангелът.
Домакинът извика гневно:
– Не вярвам!
– Но чуй камбаните – каза ангелът, като посочи в нощта.
В това време въздухът се цепеше от радостния звън на божиите храмове.
Человекът си запуши ушите.
– Не чуя.
– Нещастни, зарадвай се! Целият свят се радва!
– Не мога! Когато бях дете, аз се радвах; когато бях юноша, аз вярвах в твоя Христос и бях най-щастлив през тая нощ. Несъзнателно, сляпо вярвах и по-после, както вярваха майка ми и баща ми, и дедите ми, в чиито души вековете бяха напластили своите мракове. И беше ми добре в тъмнината. Но аз възмъжах, погледнах през очилата на светлината, убедих се чрез силата на разума, че всичко е лъжа. Сега съм человек, презирам някогашните си заблуждения, срамувам се от тогавашните си радости!
– Человече, а сега какво вярваш?
– Нищо!
И образът му се изкриви от нова злоба и страдание; демоническа студена усмивка на миг пак проигра по устните му, сменена веднага от грозна безнадеждност.
Ангелът въздъхна печално.
– Нищо не вярваш ли?
– Нищо, иди си! – И той хлопна и затвори прозореца.
Кроткият ангел фръкна нататък угрижен.
Небесата сияеха със звездите си, природата тихо ликуваше, верующето человечество се пълнеше от трепети на жизнерадостност.
Високо над един покрив ангелът се срещна с друг ангел. При звездното сияние последният забележи скръбта по лицето на небесния си другар.
– Защо си тъжен? – попита го той.
– Налетях на една умряла душа – отговори първият ангел и отлитна нататък.
Въздухът се цепеше от празничния звън на камбаните, който възвестяваше на человечеството възкресението на Христа из гроба – прокоба за конечна победа на доброто въз злото, на светлината въз мрака на грядущето, и фърляше въз верующите души лучите на упованието и на надеждата.
Звездните небеса сияеха тържествено.

Първа публикация в: списание „Българска сбирка“, книжка 4 от 1906 година

З а б е л е ж к а: този текст, определян от някои познавачи като религиозно фентъзи, е взет от сайта „Словото“ и след това сверен по том IX на Вазовите събрани съчинения. – София: Български писател, 1956 г. (страници 238-241).
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

ПредишнаСледваща

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта