Литература и други изкуства

● „Епизоди от нарцистичната градина“

Всичко за изкуството

● „Епизоди от нарцистичната градина“

Мнениеот alexandrit » Нед Юни 11, 2017 3:50 pm

Едно от най-хубавите приключения

Александър КАРАПАНЧЕВ

Едно от най-хубавите приключения в необятното царство на изкуството е изведнъж да попаднеш на книга, за която не си чел или чувал нищо, даже допреди малко изобщо не си знаел, че тя съществува под небето.

Да я отвориш, да опиташ няколко страници от нея, да си кажеш с изненада, че да, прочитът си заслужава, да продължиш смело по-нататък и по-нататък... и така да я изчетеш с любопитство и удовлетворение цялата. Наистина това е чудесно приключение на духа и сетивата!

Точно такова ми се случи и на мен тези дни – с книгата на Боряна Владимирова „Епизоди от нарцистичната градина“, публикувана преди броени месеци от Университетското издателство „Свети Климент Охридски“ и включена в неговата престижна поредица „Нова проза“.

Веднага ще си призная, че сборниците с разкази аз не ги чета подред, за разлика от романите, а на принципа „където отворя“. Ето как първият опус от Владимирова, който пробвах на вкус, се оказа „Дроб“. Открих, че в него някак причудливо се преплитат реалност и фантастика, което впрочем е характерно за повечето разкази на тази млада дама. Тъй още в началото си харесах звученето на нейната белетристика и разбрах, че няма да си кривя душата с незаслужени похвали.

И докато се запознавах с тия 17 разказа, постепенно „напипвах“ и други характерни черти за прозата на Боряна. Една от тях е изобретателното и много свободно фабулиране или, ако щете, сюжетостроене. Сюжетът тръгва кротко и линейно, после става скокообразен, пак се успокоява и току отново литва/навлиза в съвсем неочаквана посока, за да държи будно вниманието на читателя. На мен лично такива лупинги ми харесват!

Изображение

Художник на корицата: Мария Налбантова

Боряна не се отказва да смесва различни векове в една и съща история, както се е получило, да речем, при разказа ѝ „Магазинче за подмазване“, където на няколко странички мирно си партнират бащата на „Пинокио“ – писателят Карло Колоди, неговият брат и понятия като нанотехнологии и Уикипедия. Без съмнение фантастичното ѝ идва отръки на Боряна – например в разказа „В мините“ отбор джуджета се превръщат във... (е-е, тук е по-добре да премълча) или пък, в „Д-р Уасаби“, на прочутия хирург по време на операция постоянно му звънят от... Отвъдното, та да приберат пациента му, обаче той затваря телефона с мощната си ръка.

От какви теми и въпроси се вълнува Боряна Владимирова, ще запитат непредубедените читатели? Определено нейният диапазон на интереси е широк. В него влизат вниманието към приказното, към различните човешки възрасти и техните особености, към ориентацията за време... и това далеч не е изчерпателен списък. Тя може под свой своеобразен ъгъл да разгледа такива наши характеропатии като авторефлексия или нарцисизъм, да се занимае със смисъла на разни популярни поговорки, да надникне трезво в бездната на страшното човешко отчуждение, изскочило сякаш голям леден къс от четирите страници на разказа „Медицината ми“.

Сега, за да дам малко по-инаква насока на моите бележки, ще се спра леееко подробно върху един от опусите в тези „Епизоди от нарцистичната градина“. Кой да бъде той, се пита в задачата, кой, кой? Ами нека да е разказът „Ам-ам“. В неговия център стои рядко психиатрично отклонение – фиидализъм, за което не намерих научна информация в българската Уикипедия. Фиидализмът обединява по странен начин двама души: сексуалната възбуда на мъжа се предизвиква от това да готви в огромни количества храна, а пък жената се възбужда от нейното изяждане. Тя вече е станала 253-килограмова и мечтае за кота 300, така да се каже.

Боряна Владимирова е щедра разказвачка! И тук, и на други места из книгата си тя подарява на читателя много сетивна информация, хумор и ирония спрямо слабостите на Хомо сапиенса, парадоксално виждане на различни социални явления в живота, абсурдизми... Абсурдизми, които на моменти ми напомняха за автори като Чавдар Мутафов, Даниил Хармс или Робърт Шекли, но все пак си оставаха неин собствен патент... Та твърде тежката жена от разказа „Ам-ам“ лежи постоянно в своето голямо легло, храни се изобилно досущ като някакъв Гаргантюа в рокля и останалото време прекарва в нещо, подобно на полусън.

В полусъня си тя вижда (цитирам): хора гевреци, желирани хора, хора от спанак или от фиде, трюфелови хора. Ако трябва да представя по-детайлно някоя от тези човешки породи, ще кажа, че хората гевреци имат дупка в главата и въпреки това съществуват много добре, не мислят за екзистенциални проблеми и се плъзгат по повърхността. Ала ето че мъжът отново тича към възлюбената си, понесъл сребърен поднос с пъстра храна. И дамата се нахвърля върху нея „като разярен френски генерал в битка“. Именно за такава хармония става дума в тоя „Ам-ам“, а как точно свършва той, не, не, няма да е красиво да ви кажа – сами ще разберете, когато пообщувате по-отблизо с „Епизоди от нарцистичната градина“.

И понеже преди минутка споменах за абсурдизмите в прозата на Боряна, нека допълня тази тема с още два-три примера. Чуйте по какъв начин се обръща към зловещата графиня Батори нейната поредна жертва: „Знам, че ще ме разкъсаш в някоя фуга, а след това ще ползваш кръвта ми, но нищо не ни пречи да се сприятелим и да си поговорим човешки преди това...“. Или друга абсурдистка реплика: „Може би най-много ме вълнува какво ли бих изпитал, ако получа имейл от някое средновековно дете“. А пък вместо подаръци приказните седем джуджета намират под коледното дърво само... само лист хартия, на който е написана една-единствена дума – авторефлексия.

Немалко от разказите на Боряна Владимирова ми приличат на кристали, които човек може да върти в ръцете си и при всеки оборот те ще се оцветяват различно. За нейния експериментаторски дух говори и образната ѝ реч, каквато може да се срещне на множество места из книгата. В потвърждение ето шепа метафори, подбрани наслуки: месоядни ветрове... старите хора са отседнали – забележете, отседнали! – в гробището на хълма... голям мисловен шут... пред очите на героинята се изправя една дълга и дълбока бръчка, която ѝ нашепва: „Аз съм лъч от залеза“... или: „Обичах да плувам около подводните камъни на разни гласове...“.

Вярвам, че след чутото досега няма да ви изненадам, ако заключа, че авторката Боряна Владимирова владее отлично модерното жанрово преливане между белетристичните форми и притежава наистина собствен глас. Глас, с който се открояват нейните дебютни „Епизоди от нарцистичната градина“ – на тях от все сърце им пожелавам много, много читатели.

И тъй като в един предварителен разговор научих, че между любимите поети на Боряна е Емануил Попдимитров, ще завърша с няколко стиха от него:

ВЕЧНОСТ

На запад в свода, зад кристал колони,
Потъна слънцето в оранжева вълна.
Звездите бляскат в сини вир на небосклона,
Каква лазурна чистота, прозирност на кристала!
Каква дълбока и подводна тишина:
Едвам се чуй дъхът на Вечността заспала.

П о с л е п и с. И аз, без да изпадам в излишна патетика, си представям, че тъкмо Изкуството е онази могъща сила, която дръзва да събуди заспалата Вечност... *
__________________
* Прочетено на премиерата на „Епизоди от нарцистичната градина“ **,
състояла се в Университетската библиотека „Свети Климент Охридски“ на 5 юни 2017 г.

** Разказ от градината на Боряна Владимирова може да се види и вдъхне в ей този кът: http://trubadurs.com/2017/06/05/boriana-vladimirova-vanite-na-ada-razkaz-20170605/. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 762
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта

cron
Общо на линия са 3 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 3 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта