ЧУЖДЕСТРАННА ФАНТАСТИКА

[Генерала]

Понеже стана въпрос за България (мир на праха й) едно повече от тъжно стихотворение на Мая Дългъчева:

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

web | Стихове

Ако някой ме пита
какво е родина -
стомна, пътьом напита,
щрихи дим над комина,
тук-там прашни портрети
на поети опети,
спят селцата на пръсти
(да не чуе поп Кръстьо),
бялва нощем в браздата
на Сивушка душата,
месечина гореща
пали кървави свещи
и с око зачервено
над чукарите гледа
как, изпънала вени,
запотена и бледа,
със сълзи като сажди
и раздрано сукманче
една българка
ражда
американче.

[лидка]

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те биять
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе"
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...

"Борба" - Христо Ботев

Вижте само колко е актуално... А всъщност стихотворението е отпечатано за пръв път в този му вид във в. "Дума на българските емигранти" през 1871 г., по-късно са добавени още десет стиха.

[linawas]

Понеже инициираната от мен тема СТАНИСЛАВ ЛЕМ неочаквано се разрастна на твърде широка територия, реших да променя името й на ЧУЖДЕСТРАННА ФАНТАСТИКА. Така всеки ще може да изказва тук мнения за фантастичните произведения, написани на всевъзможни езици и прочетени от него в оригинал или в превод.

[linawas]

Пилотът Пиркс – незабравимият герой на Станислав Лем – стигна и до Харон, най-големия спътник на Плутон. На негово име е бил наречен един от кратерите на повърхността на спътника – в компанията на Кратера Немо, Кратера Настрадин Ходжа, Кратера Дороти, Планината Кларк и Планината Кубрик.

[linawas]

На рождения му ден – 12 септември – да си спомним за великия полски писател и космически мъдрец СТАНИСЛАВ ЛЕМ
(1921-2006)

Неговите творби сякаш се носят със свръхсветлинна скорост, та не остаряват, и все така впечатляват с прозренията за човека и Вселената, за онова, което е невидимо за очите на нас, небелязаните с божия дар да си Лем – единственият.
Нека си спомним за него и сведем глава с благодарност за безценната съкровищница, която ни остави!
През 2011 г. Гугъл отбеляза 60-та годишнина от първото издание на „Астронавти”-те на Лем.
А в началото на септември 2018 г. полският Институт на книгата обяви на своя сайт, че в Краков ще бъде построен първият в страната Център на литературата и езика „Планетата ЛЕМ”, като негов патрон ще бъде – разбира се – Станислав Лем. По думите на кмета на града Яцек Майхровски комплексът ще се превърне в символ на Краков като Град на литературата на ЮНЕСКО, а името на комплекса винаги ще напомня, че Станислав Лем е най-четеният и най-популярният полски автор, който разглежда в творчеството си актуални и за съвремениня читател теми.
Визията на главната експозиция е създадена по идея на забележителния съвременен полски писател Яцек Дукай, смятан за творчески наследник на Станислав Лем. Водещата тема на изложбата е изградена около ключовите творби на Лем и основните теми на неговите творби: човекът и Космосът, технологичният прогрес, еволюцията, случайността и границите на познанието. Изложбата ще бъде насочена към широк кръг посетители и преди всичко – към младите хора и децата, предлагайки им участие в игра с използването на иновативни технологии.

[Goa]

Определено ми се иска да посетя Краков .

[linawas]

Който иска да прочете нещо уникално, ше го намери тук:
https://www.fakel.bg/index.php?t=6475

[valio_98]

Страхотно!!!
Благодаря!

[linawas]

St. Lem.jpg (30.22 KiB) Прегледано 5237 пъти

Днес се пада 98-ият рожден ден на незабравимия Станислав Лем - роден е на 12 (или 13) септември 1921 година в Лвов.
Припомням го с нещо весело - нали толкова пъти великият писател ни е разсмивал!
В едно свое писмо до полската поетеса Евa Липска Станислав Лем споделя, че е прочел книгата на Умберто Еко "Името на розата" - на немски, 660 страници. И че искрено завижда на автора, защото е имал всичко наготово в библиотеките, а той е принуден сам да измисля всичко за собствените си светове!
Да му благодарим от сърце за тази "принуда"!

[linawas]

Лем би запълнил такава библиотека...

Biblioteka.jpg (222.29 KiB) Прегледано 5244 пъти

[linawas]

ПЪТЕВОДИТЕЛ В КОСМОСА НА ДЕТСКАТА ДУША

На български език книгата на Марчин Шчигелски „Театърът на невидимите деца“ (без да е чиста проба sf) излиза в поредицата „Книги за момчета“ на издателство „Труд“ - в достойната компания на капитан Немо, Робинзон Крузо, Ян Бибиян и Винету. В полското издание тя е определена като роман за читатели от възрастовата група „10+”. Приемам с адмирации това „+“ – кръгът на хората, които с удоволствие биха я прочели, е много по-широк; той включва момчета и момичета на всяка възраст, сведущи в областта на навигацията из неизбродния космос на детската душа. В него, както знае всеки галактически стопаджия, освен планетата с една роза и една овца има безброй други планети и космически кораби, както и невъзпирани от нищо полети на мисълта и фантазията (справка: Станислав Лем).
Тъй както „Малкият принц“ на Екзюпери не е само разказ за пилота на самолет, който каца аварийно в пустинята и там среща странно момче, говорещо странни неща, задаващо странни въпроси и един ден изчезващо по странен начин, така и „Театърът на невидимите деца“ не е само разказ за живота на децата от детските домове, където група възрастни се грижат те да са нахранени, обути, облечени, чисти, с изрязани нокти, да спят на топло, да ходят на училище, да четат книги и списания – под час обаче. Да ходят на разходка – под строй обаче.
Възпитателите от Дома не са жестоки, нито злонамерени – те са по-скоро равнодушни, за което трудно можем да ги упрекнем, след като се грижат за сто и седемдесет деца. Но ненормалният начин на живот води до ненормален начин на мислене, а най-страшното е, когато той започва да се приема като единствено правилен. Дете, което не познава друг начин на живот от този в сиропиталището, започва да го смята за норма. И се шокира, когато попада в условия, които всъщност са нормални – да можеш да споделяш вълненията си с други хора, а те да те изслушват добронамерено и съпричастно. Да искат да те разберат и да ти помогнат в нужда. Дори ако те мислят за извънземен.
Научен от краткия си горчив житейски опит, 10-годишният Михал се е укрил от реалността в собствен свят от фантазии. Представяйки си, че починалите му родители живеят в съзвездието Касиопея, той мечтае за космически пътешествия и срещи с полския космонавт Мирослав Хермашевски. Не спира обаче да копнее за близост и обич, въпреки че го е страх да се сближи с някого, за да не го загуби – както дотогава е губил всички свои близки. Накрая си позволява да обикне Клатунчо – онзи Клатучно, който трудно мисли и се клати в леглото, преди да заспи, и възпитателката Йола, която според Михал е може би най-дебелият човек на земята. Обиква ги с надеждата да не му бъдат отнети и съгласно принципа на опитомяването: „Обичам те, защото и ти ме обичаш“.
Следващият детски дом, в който Михал попада, е доста близо до безбрежните хоризонти на неговите фантазии. Нещо повече, доброжелателната атмосфера и пуснатите на воля мечти довежда естествено до амбициозното желание на децата да покажат чрез театрална изява своя стремеж към живот на пълноценни, свободни личности – каквито биха искали да бъдат и в очите на другите хора, за които обикновено остават невидими, досуш извънземни. Начело на театралната трупа застава бунтарката Силвия, луда по театъра.
По ирония на съдбата денят на премиерата на тяхната пиеса, чийто автор е Михал, съвпада с обявяването на военното положение в Полша на 13 декември 1981 година. Представлението е прекъснато брутално от нахълталите на площада милиционери от специалните части, а зловещото свистене на гумените палки променя завинаги съдбата на децата. Силвия отлита на своята планета с вечна театрална сцена. Поривът на децата обаче не е заличен, а всеки от ентусиазираните (макар и за кратко) млади актьори запазва в сърцето си чувството за вътрешна свобода, както и желанието да покаже това на другите.
Защото всеки човек е важен. Всеки човек е цèнен. Всеки човек носи у себе си някаква космическа магия – важното е тя да бъде открита.
В книгата има многопластови внушения, стигащи до всеки човек, независимо от възрастта му. Романът „Театърът на невидимите деца“ трябва да бъде съпреживян, прочетен с ум и сърце. Тогава със сигурност поредният читател ще открие в нея нещичко, адресирано лично до него.
Защото всички ние сме стопаджии в галактиката на човешката дуща.
Защото посланията, които Марчин Шчигелски отправя, са универсални, заложени са в матрицата на живота. Че кой не е преживявал и чувството за космическа самота, и травмата от безвъзвратната загуба, и щастието да имаш до себе си истински приятел?
Защото хубавата книга е като Космоса – в нея има всичко.
Лина Василева

* * *
Марчин Шчигелски – полски писател (род. 28 май 1972 г. във Варшава); автор на 16 книги за възрастни (вкл. една готварска – „Лесни рецепти за трудни времена“), 14 книги за деца и тийнейджъри, 9 театрални пиеси. От 2010 г. до днес творчеството му е отличено с 31 литературни награди - и продължава да получава престижни отличия.

МАРЧИН ШЧИГЕЛСКИ
Театърът на невидимите деца
(фрагмент)

Внимание! Това е първата ми книга, затова не гарантирам, че изобщо ще е читава. Мама обаче каза, че трябва да опиша всичко, тъй че ще опитам.
Веднага обаче ви предупреждавам: в нея няма никакви змейове, вълшебства, магии и други подобни, затова не очаквайте такива неща, а ако пък обичате да четете приказки, направо се откажете, защото това не е приказка. Все пак не се знае, току-виж, като му дойде времето, може и да напиша някаква вълшебна приказка. Но не и този път.
Едно време изобщо не вярвах в магии, понеже никога, ама съвсем никога не ми се беше случвало нищо магическо. Смятах, че това са залъгалки за малки деца. Когато лелите ни четяха някакви вълшебни историйки или пък ги гледах по телевизията, неведнъж дори се дразнех. Летящи килими, странни гардероби, водещи към тайнствени светове, амулети, контролиращи времето, причудливи създания, изпълняващи желания – пълни глупости, не сте ли съгласни?
Имаше, то се знае, и такива мигове, в които ми се искаше да повярвам в тях. Особено тогава, когато се чувствах много кофти или точно обратното, когато дърветата под прозорците започваха да се раззеленяват, а клоните на високия люляков храст зад склада се огъваха под тежките, сладкоароматни, виолетови гроздове и идваше пролетта. Тогава главата ми бъкаше от всевъзможни невероятни историйки и докато вървях към зеленчуковата градина, се улавях, че търся с очи край пътечката вълшебно, синьо мънисто или че ровя в кутиите с разноцветни боички във всекидневната, за да открия сред тях необикновен, магически молив.
В такива моменти ме хващаше яд на себе си, че съм толкова глупав. Та нима там, където живеех, можеше да се вярва във вълшебства? Да се разчита на това, че ще се появи странният господин Мастилено петно с дълга пъстроцветна брада и ще почерпи някого от нас с хапче за растеж на косата или че внезапно иззад перваза на прозореца ще изскочи на помощ летящ заек с карирани уши?
По-късно обаче се убедих, че определен род магия все пак съществува и много от нас притежават умения да омагьосват. Нещо повече, тя няма нищо общо със заклинанията или с вълшебните пръчки! Просто по рождение носим в себе си магия, у всеки – различна. Въпросът е да я открием, защото тя невинаги се набива на очи. […]

*
Пролетта тъкмо се пуква, люлякът зад склада, точно до боклукчийските кофи, вече цъфти, а аз съм бесен на себе си, понеже мечтая за вълшебни събития – например като...
– Михал, имаш гост! – усмихва ми се леля Йола, а аз скачам от стола, пастелите се разпиляват по пода, хуквам към вратата, изтичвам в коридора и се понасям толкова бързо, че чак въздухът свисти в ушите ми.
Отминавам вратата на столовата, завивам покрай масичката на главния дежурен и нахълтвам в стаята за посещения, в която никога не съм бил, е, поне не в такава ситуация, тоест, не с целта, за която е създадена. Не за да се видя с някого.
Значи – нахълтвам. Остъклената врата се удря в стената, слънцето хвърля златен сноп лъчи върху сиво-зеленикавия балатум, а непознатата жена, седнала на стола, става, щом ме вижда, и казва...
– Какво е това?
Откъсвам очи от леко потрепващите на вятъра зелени листенца на акацията, растяща под прозореца на всекидневната, и вдигам отнесен взор нагоре. Леля Йола се навежда над листа пред мен и оглежда рисунката.
– Какво?
– Не „какво”, а „моля” – поправя ме тя. – Питам за рисунката ти.
– А, рисунката... – измънквам и поглеждам листа.
Не се беше получило идеално, понеже ми беше свършил черният пастел – още преди да се захвана сериозно за работа. Черните боички ни свършват най-бързо.
Половината лист е замазан с един цвят. Да, зле бях подходил към задачата, фонът трябва да се оцветява последен.
– Касиопея – казвам.
– Касиопея? – повтаря леля Йола и посяга към рисунката. – А-а, заради филма, нали? „Москва – Касиопея”?
– Не – поклащам глава. – Това е съзвездие.
Този филм съвсем го бях забравил – гледахме го преди една седмица на сутрешната прожекция в кино „Единение” на улица „Въстаници”. Беше много готин, макар и съветски, а аз не си падам по съветските филми, щото са с лоши цветове.
Под лоши имам предвид неистински, въпреки че ако някой ме попита, трудно ще обясня какво имам предвид.
Това обаче не е нищо ново, щото аз нищо не мога да обясня, а най-вече – собствените си мисли.
Във всеки случай в този филм човечеството улавя сигнал от чужда цивилизация и изпраща в космоса ракета, в която летят само деца – за среща с представители на чуждата цивилизация, живееща именно в съзвездието Касиопея.
Както вече казах, филмът беше хубав, но ми се стори недостоверен – първо, заради ония захаросани цветове, и второ, поради факта, че на междупланетно пътешествие са изпратили деца.
Не вярвам, че група хлапетии биха могли сами да пилотират космически кораб! Кой ще им позволи? Нали на децата нищо не е позволено.
– Съзвездие, значи – въздъхва леля Йола и оставя рисунката на масата. – Задачата беше да нарисуваш най-близките си хора.
– Нарисувах ги! Те са там. В съзвездието Касиопея. Там живеят! Там има много място, щото това съзвездие се състои от повече от сто звезди – заявявам аз.
– А помниш ли какво ви казах за лъжите?
– Не лъжа! – извиквам аз. – Там звездите са повече от сто! Знам от енциклопедията!
– Не викай.
– Не вввикам!!! – Впивам пръсти в ръба на масата толкова силно, че ноктите ми се забиват в чамовото дърво.
Леля Йола си придърпва стол и сяда до мен. Столът е мъничък, за деца, а леля Йола е много голяма и дебела, така че изглежда смешно на него. Неволно се усмихвам, въпреки че все още съм бесен.
Леля Йола е най-дебелият човек, когото съм виждал. Плюс хората от киното и телевизията. Просто е страшно дебела. Сигурно е най-дебелата на цялото земно кълбо. Това е първата леля, която аз много обичам, понеже чувствам, че и тя ме обича. Наистина ме обича – не от преструвка и не от съжаление. Тъй че заради нея много се старая и май постигам добри резултати, което ме радва.
Например, вече почти не заеквам. Говоря по-тихо, по-бавно и рядко повишавам глас, макар това наистина да изисква огромно, преогромно усилие.
По-рано често крещях – е, не като Врякащата Аня, но често. И заеквах, щото говорех бързо. Това заекване обаче не беше поради повреден глас. Просто, когато успеех да накарам хората около мен да ме слушат, бързах да им кажа всичко, което имам да кажа. Оставах без дъх, а думите засядаха на гърлото ми или се изпаряваха от ума ми.
За известно време при мен дори идва логопед, един такъв специален лекар за говора, но след занятията с него нещата се влошиха, понеже аз ужасно се дразнех от упражненията, които той ме караше да правя. Искаше например да повтарям безброй пъти някакви идиотски стихчета или лишени от смисъл думи. Нареждаше ми да дишам с белите дробове, а не с корема. Тези неща изобщо нямаха смисъл, нали човек не гълта въздух с корема си, иначе непрекъснато би се оригвал, все едно е пил газирана оранжада.
Леля Йола не ми казва да не си пълня корема с въздух. Винаги успява да ме разсмее. Интересува я какво съм сънувал, какво мисля, какво обичам. Дори да започна мъничко да заеквам, тя изобщо не се дразни и не се опитва да довършва думите вместо мен – нещо, което не понасям.
Усмихва се и чака сам да довърша. Държи на това, усещам го. Затова и аз започнах да държа. Искам тя да е доволна от мен.
– Когато те помолих да нарисуваш своите най-близки хора, имах предвид рисунка на тези, които са важни за теб. Истински хора, а не измислени – пояснява леля Йола.
– Знам – отговарям, впрягайки всичките си сили, за да говоря спокойно. – Но не това съм имал предвид.
– А какво?
Отварям уста и след миг я затварям. Усещам, че пак започвам да се дразня. Така става винаги, ама наистина винаги! Всичко ми е в главата, разбирам всичко, щом обаче се опитам да го обясня, подходящите думи ми бягат. А аз наистина знам милион думи! И къде се дяват те тогава? Почервенявам, като или мълча, или започвам да заеквам. Затова някои от децата преди си мислеха, че аз съм един от „смотаняците”.
А какво съм имал предвид ли? Въпросът е, че аз прекрасно знам защо са тези рисунки. Не един и не два пъти са ме карали да рисувам какво ли не по време на психологическите тестове. Милион пъти са ме карали! Ако поискам, бих могъл да нарисувам такава картинка за шест плюс, тъй като отдавна съм загрял как трябва да изглежда тя, за да получа висока оценка.
Първо би трябвало да нарисувам себе си, а после леля Йола. На рисунката трябва да са също Клатунчо, леля директор и – най-добре – още един възрастен, например чичо счетоводител, когото, впрочем, аз дори обичам. Всички трябва да се държат за ръце и широко да се усмихват, цветовете трябва да са весели, а небето – синьо. Там трябва да е и нашият Детски дом „Млада гора”, някакви дървета и слънце. Психологът би погледнал тази рисунка, би се усмихнал, би поклатил глава, а после би написал в моите документи, че аз съм супердобре адаптиран, уравновесен и правилно развиващ се – ами, почти като дете от нормално семейство!
Така че, аз бих нарисувал точно такава рисунка, ако тук дойде някой психолог или лекар, за да си отбия номера. Но за леля Йола исках да нарисувам нещо истинско, нещо, което наистина нося в себе си. То се знае, че моето семейство не живее в съзвездието Касиопея! Щото аз нямам семейство, прекрасно знам това. Но какво ми пречи да си мисля, че те са там? Нали няма да избягам и да полетя при тях, след като нямам ракета, пък и нали още не са измислени космически кораби, с които можеш за летиш толкова далече!
С тази рисунка исках да покажа това, което е наистина важно за мен. Тоест – звездите. Понеже аз може и да нямам никакви близки, затова пък звездите принадлежат на всички!
Страшно много разбирам от звезди, чел съм за тях сума ти книги, даже много трудни, от ония за възрастни! Разпознавам много съзвездия, дори умея да ги откривам на небето! Бих дал всичко, за да имам истински телескоп и да мога нощем да гледам през него небето...
Да, трябваше да започна рисунката от телескопа! Тогава леля Йола щеше да разбере какво съм имал предвид! […]
Превод от полски Лина Василева

* * *

[linawas]

Книгата "Театърът на невидимите деца" на Марчин Шчигелски получи преди броени дни наградата на Полската секция на ABBY "Книга на 2019 година" в специалната категория "Детето е най-важно". В конкурса са участвали книги, издадени през последното десетилетие.

Поздравление за автора и преводача! И за издателство "Труд"!

[linawas]

Сашо Карапанчев ме подкани да пусна нещо хубаво за празниците (както преди време разкошния коледен разказ на А. Либера).
Замислих се, разрових се из компютъра и реших да предложа на колегите от Клуба един уникален текст. Най-висша проба съвременна фантастика, замесена и подправена с имената на две звезди на полската фантастика: Станислав Лем и Яцек Дукай. Преди няколко години май пуснах някъде из нета първата версия на превода. Сега ще прочетете второто, подобрено негово издание. А после дано излезе и в книга.
Л. В.

Яцек Дукай

Кой е написал Станислав Лем?

„Апокрифите на Лем” с автори Тукагава, Крупски и Орвиц – въпреки гръмката реклама на издателя – не са „първото комплексно представяне на посмъртното творчество на Станислав Лем”. Затова пък читателят безспорно получава един увлекателен разказ за продължаващата от петнайсетина години литературно-съдебно-информатична война между хайделбергския, краковско-виенския и японския постЛем. Онзи, който досега изобщо не се е интересувал от апокрифология, ще бъде въведен гладко в тази област на литературознанието, а господата ТКО ще просветят там сравнително безболезнено дори незапознатия с творбите на Станислав Лем in homine читател. „Апокрифите” са втория том от поредицата, която краковското Видавництво Литерацке подготвя за 150-годишнината от рождението на Лем; в полското издание те съдържат кратък послеслов на апокрифа от Ягелонския университет на Йежи Яжембски v. 4.102.17.
Гръцката дума аpokryfos може да се разбира като „това, което е укрито”, както и като „това, което е имитация на оригинала”. Апокрифологията на XXI век обаче не се занимава нито с фалшифицираните, нито с откритите твърде късно текстове, а с творчеството на апокрифите на мъртви писатели, сиреч, с литературата, произлязла от ИМИТИРАЩИ СЪЗНАНИЯ. Прецизността изисква да отбележим: така твърдят академичните капацитети, които се придържат упорито към традиционните класификации. На свой ред защитниците на емулативната1 апокрифистика говорят не за имитации, а именно за „реконструирани оригинали”.
Авторите са посветили първите три глави на „Апокрифите на Лем” на изложената по-горе тема, вземайки за пример трите различни метода на лемородство.
И така: Станислав Лем post hominem, роден през 2048 година
1 Емулатор (от англ. еmulator, в буквален превод: подражател) – електронно устройство, компютърна програма или система, която приема на входа и предава на изхода информация, идентична с тази на друга операционна система. Емулация се нарича също процесът, при който се извършва това действие. За разлика от процеса „симулация“, който показва поведението на определена програма, при емулацията се прави точна имитация на системата за изпълнение на оригиналния машинен код. – Б. пр.
2
в Рупрехт-Карлс-Университет, Хайделбергски Математически Център (Ruprecht-Karls-Universität, Mathematics Center Heidelberg – MATCH), представлява резултат от класическия тренинг на самообучаващата се невронна мрежа, симулирана многостепенно в машините на MATCH. Не е важно какъв конкретен алгоритъм реализира машината (съвременните мрежи не реализират никакви алгоритми в разбирането от миналия век, тъй както не ги реализира и биологичният човешки мозък), а какви резултати дава на изхода. Ако те се покриват достатъчно добре със заложената контролна база, то и протичащите във вътрешността на „черната кутия” процеси би трябвало да бъдат – от гледна точка на смисловите (семантичните) функции – идентични с процесите на оригинала. В случая с хайделбергския постЛем за хранителна основа (input) на самообучаващата се мрежа били използвани исторически данни за условията на живот на Станислав Лем in homine, неговите четива и влияещите върху него фактори като цяло; заложената контролна база съдържала текстове, написани през този период. Апокрифолозите-програмисти на MATCH признали своя постЛем за настроен на 100%, след като той им изгенерирал „Фиаско” – по-лемско от издаденото през 1987 година: различаващо се от него по свързаните с Лем многобройни дребни подробности, които „в реала“ претърпявали промени едва в процеса на редактиране и коригиране.
На свой ред Станислав Лем post hominem, роден през 2052 година в резултат от работата на колективите на д-р Вилчек и д-р Вайс-Фелер, е получен чрез изначален, „проматериален” метод, тоест, първо, от цифрово симулирана белтъчна реконструкция на оригиналното ДНК на Лем; второ, от мозъчните сканове, запазени след изследванията на Лем по време на живота му, и, трето, от неврологичната интерполация на увековеченото във филмовите записи негово поведение и самата телесна конституция на писателя. Достоверността на краковско-виенския апокриф била тествана именно чрез последните записи от тази серия: стартираният във виртуалната среда на своя краковски дом апокриф говорел същото, съвсем същото, и със същата жестикулация, както и хоминалният оригинал.
Не е известна точната дата на раждане на японския апокриф на Станислав Лем. ЕВРОПА1900 – проектът, част от който е той, бил финансиран през 2044 година, ала кога неговият вътрешен часовник е стигнал до деня и часа на идването на бял свят в
3
емулирания Лвов на емулирания син на емулирания Самуел Лем и емулираната Сабина Волер – това вече са тайни на работилницата на концерна Кацушима и на университета Чукио в Аичи, останали неразгадани от троицата ТКО. Впрочем, проектът ЕВРОПА1900 претърпял много рестарти и модификации, а програмите му били патчирани2 и тествани в затворени лични класьори – там апокрифът на Лем можел, като милионна част от огромната симулация, многократно да се връща в пренатално състояние и да се ражда наново, дори можел да съществува (или да не съществува) успоредно в съседни класьори, както и „да съществува пулсиращо“, синусоидално. Не по-малко брутални са също действията на информатиците, работещи върху хайделбергския и краковско-виенския постЛем. Японците обаче се отличават с мащаба на начинанието, в което те маневрират по течението и срещу течението на времето с целия континент заедно с десетките милиони негови жители, започвайки с един украински пастир и свършвайки с император Франц Йосиф. Май не бива да ни учудва, че тъкмо децата на Нипон със своята „имитационна култура” са си позволили този акт на ултимативна апокрифистика. В него Станислав Лем ни най-малко не е обект на някакво специално внимание: той бива включен в симулацията, защото в нея са включени всички. При това тест за „истиността” на японския постЛем не е някакъв си там откъслечен тест, подготвен специално за този апокриф, а – историческата точност на цялата маса на проекта ЕВРОПА1900, веднъж ускорена в симулациите. В което ни убеждава теорията на хаоса – в така сглобените системи на нелинейните процеси дори дребното несъвпадение на някой от параметрите на входа предизвиква гигантски разлики на изхода, тъй че припадащият пред камерите в полския Сейм Тадеуш Мазовецки3 и скачащият на ски-пистата Адам Малиш в кацушимовската симулация доказват лемовостта на техния постЛем също толкова убедително, колкото и писаните от него книги.
Хайделбергският постЛем се радва на най-многобройни критични публикации. ТКО подчертават, че именно този информатичен проект от самото начало е бил предназначен за
2 От patch (англ. – кръпка). В информатиката: автоматично въвеждане на информация за промяна на компютърните файлове; обноваване на информацията, ъпгрейд. – Б. пр.
3 Полски политик (1927-2013), премиер на Полша през периода 1989-1991 г. – Б. пр.
4
литературни изследвания. Веднага, щом постЛем бива калибриран в MАTCH до идеално съвпадение с оригинала, се появява и съблазънта „да бъдат измъкнати” от апокрифа на писателя нови творби. Тук обаче изскача първата пречка. Както Лем in homine е описал това в „История на битичната литература”4, не всяка литература може да се екстраполира извън границите на вече реализираните от твореца съдържания. Някои автори си отиват от този свят, преди да са успели да кажат всичко, което са имали за казване, докато някои най-напред „се капсулират” в творчеството си, а после им остава единствено да се самокопират или пък да мълчат. Лем мълчеше. Тъй че пред апокрифолозите от Хайделберг се появява следният парадокс: колкото по-верен на оригинала би бил техният постЛем, толкова по-малка би била вероятността той да напише нещо коренно ново.
Както е известно, взето било решение за дивергенция5 на апокрифа. ПостЛем 1.01. вървял по първичната биографска линия, докато постЛем 1.02. бил отклонен в симулацията до височината на 90-те години на XX век. Изложението на ТКО се основава на интервюта с тогавашните сътрудници на MATCH и логините на администратора на проекта. „Инсталирали му (на постЛем) апликация за издаваната (по години ) полска проза от онзи период. Той погълнал публикациите и изпаднал в меланхолия, ступор и тотален мързел. Включили му невропротеза на младежката любознателност към света. Той се върнал към научния периодичен печат и заобичал интернета; имал желание по-често да излиза извън дома си, види се – подмладили са му също и „тялото”. Увлякъл се в писане на есета и статии. Инсталирали му сюжетни стимулатори. Започнал да изчуква на машината роман, но след няколкодесетки страници го изхвърлил в кошчето; и така три пъти подред. После половин факултет седял над тези виртуални парчетии. Някои предлагали да му се вградят самокритични заглушители и малък нарцистичен амплификатор. В крайна сметка било взето решение да се премести точката на дивергенцията на апокрифа с още 25 години назад.”
А понеже този хайделбергски постЛем от 60-те и 70-те
4 Препратка към „Имагинерната величина“ на Лем. – Б. пр.
5 Дивергенцията, която е една от операциите на векторния анализ, измерва големината на източника в дадена точка на векторното поле. – Б. пр.
5
години (модели 1.03.1020-1.03.1649) също бил подлаган на модификации и рестартиран при променливи параметри (между другото, при модулирани по различен начин житейски условия и политически обстоятелства), дивергенцията обхванала и старите негови текстове. Така например постЛем, съществуващ в хардкомунизма на Полската народна република, в която няма перестройка, да не говорим за Герек, вместо „Нова космогония” пише предназначената за нелегално разпространение „Нова икономия”, където не физиките се променят във времето и пространството и се „напасват” към готовите, идеални математики; там мутират законите на икономиката и икономическите системи. Съгласно въпросната версия на постЛем не винаги и не навсякъде е вярно напр. твърдението за изместването на по-добрите пари от по-лошите или невярно – онова за пълната ефективност на принципа на невидимата ръка на пазара. Също така марксистката икономика и по-конкретно плановата комунистическа икономика – като идеален абстрактен модел – може да се окаже правдива, бъдейки най-напред за цели години неефективна (като погрешна). Променят се не скоростта на светлината, масите на електроните, константите на Планк и Болцман, а законите на търсенето и предлагането, формата на кривата на Лафер и променливостта на вълните на Кондратиев. В рамките на споменатата по-горе симулация не било възможно да се публикува официално „Нова икономия” с нейните внушения, че Маркс е бил прав, макар че не е бил прав (или ако някой предпочита: не е бил прав, макар да е бил прав). След дивергенцията част от апокрифите на Лем продължили по същия път, създавайки незавоалирани критики на системата и ангажирайки се в политическа дейност значително по-активно от Полската партия за независимост и другите подобни движения.
След около година колективът на литературоведите от Ruprecht-Karls-Universität започва да публикува тези разработки и именно тогава според Тукагава, Крупски и Орвиц се ражда съвременната апокрифистика, а заедно с нея и новите области на литературознанието.
Години наред апокрифът на Лем бива стартиран, рестартиран и отново стартиран при все по-деликатни отклонения на параметрите; и така отново и отново в стотици, хиляди версии. Ето защо ние опознаване произведенията на Лем, разпръснати съгласно математиката на хаоса: от много приличащи си творби,
6
концентрирани около атрактора6 на обсесията (орбиталата7 на „Разследване” е почти точкова8), до драстично различаващите се в резултат на малка промяна в заложените начални условия – разбити на литературни бифуркации9 (напр. орбиталата на „Соларис”, представляваща голям облак от романи с еднакво начало и диаметрално различен сюжет и край). НЕЛИНЕЙНОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ се занимава с изследването на онзи текст, който е изведен от привидно неизбежна форма, след като тя вече съществува. В него предмет на разглеждането е по-скоро снопът от творчески процеси, водещ към всички възможни текстове, онтология10 в разбирането на Ингарден.
Също така ФРАКТАЛНАТА11 КРИТИКА, която представлява част от нелинейното литературознание и в момента преживява разцвет, не би била възможна без помощта на високоразвитите апокрифологични инструменти. В нея на анализ се подлага не отделната (квантирана) творба, а вълновата функция на творбата (виж “Das probabilistische literarische Kunstwerk” на Ф. Кьопф), притежаваща своите максимуми, гъстота на вероятност и т.н.
6 Атрактор (от англ. to attract – притеглям, привличам) – в теорията на хаоса: математически апарат, опериращ на базата на поведението на някои нелинейни динамични системи; област в пространството на възможните състояния, в която системата може да се движи, без да може да се откъсне от тях. Атракторът е това, към което се стреми системата, към което тя е привлечена. – Б. пр.
7 Атомната орбитала е математическа функция, която описва вълнообразното поведение (вълновата функция) на един или двойка електрони в един атом. От квантовата механика е известно, че електроните са частици с „двойствена природа“: в едни случаи те могат да се разглеждат като частици, а в други – като вълни. Тоест, атомната орбитала представлява формата на вълната на електрона в това определено състояние. – Б. пр.
8 Точковият атрактор е най-простия път от хаоса към реда. Например, той води човека неизменно към една дейност или го отблъсква от друга, подобно на положителния или отрицателния полюс на електромагнитната енергия. – Б. пр.
9 Бифуркация (от лат. bifurcus – раздвоен) е термин, който се използва в различни научни дисциплини; означава ситуация, в която настъпва качествено изменение по раздвояване на даден обект или процес. – Б. пр.
10 Онтология (от гр. оntos – „съществуващо“ и λογία – „наука“, философска дисциплина, която се занимава с изследване на света (реалността) като цяло. – Б. пр.
11 От фрактал (от лат. fractus – счупен) – структура, която притежава нетривиално самоподобие със собствените си части. Заедно с атракаторите фракталите са основните инструменти на теорията на хаоса. Структури с фрактален строеж се срещат често в природата: напр. снежинката, светкавицата, листата на папратта и цвятът на карфиола.– Б. пр.
7
Видялата бял свят версия на текста – която ние познаваме като единствено възможната, като единствено истинската – всъщност може да произхожда от перифериите на функцията, от такива точки по нейната графика, които отговарят на малко вероятни състояния; в същото време максимумът на функцията дава творба със съвсем друга форма. Случват се продълговати, ръбести, крушоподобни ябълки – ала ябълковостта на ябълката разпознаваме именно по това, че виждаме не един случаен плод, а continuum на хилядите, реализирани по-често или по-рядко, форми.
По-задълбочените анализи – на апокрифа, разклоняващ се в в дългогодишните симулации в милиони версии, – се основават вече не на отделната единица „литературна творба”, а на „фрактала на топиката12”. Нали първична спрямо творбата, реализирана под една или друга форма, е идеята – и самата тази идея може да се изрази понякога с един роман, понякога с няколко, понякога с поредица от по-кратки разкази, а понякога може да сюблимира в асюжетни форми или да се прояви единствено негативно, in absentia, тоест, да предизвиква отказ от написването на други творби. По този начин в творчеството на хайделбергския апокриф на Лем се разкрива например фракталът на Бога (в атеистичните му аналози, както в “Non serviam” или в „Унищожение”) и фракталът на антитоталитаризма (едва след хвърлянето им в затвора постЛемовците пишат директно антикомунистически творби – като „Изглед от таванското помещение” или съдържащия равносметка на епохата роман „Завръщане от Магелановия облак”).
Същевременно нелинейното литературознание индуцира поредните тесни специализации, течения и школи в рамките на тези течения, като напр.: СБЪРКАНА ФИЛОЛОГИЯ (виж “Literature as Mishap” на Алфонс С. Битер), разкриваща, че най-съвършените езикови решения възникват в резултат на очевидна грешка в стартовите параметри, че най-възхитителните неологизми са деца на лингвистични катастрофи, на семантични абсурди (как от самата идея за преносим телефон да
12 Топика (гр. τοπικά, лат.. topica) – наука, занимаваща се с откриването, анализа, приложението и класификацията на общите места – топосите (гр. τόπος κοινός, лат. locus communis) в дискусията; един от най-важните термини на класическата риторика и теорията на литературата, означаващ въображаема тема, която обуславя избора на дадена мисъл, на даден образ от множество други. – Б. пр.
8
интерферираме „мобифон”, а от нежеланата електронна реклама – „спам”?); или пък ЕВОЛЮЦИОННА ЕСТЕТИКА, представяща хронологично подредените творби и техния автор в неразривна връзка с критиката и тем подобни елементи на обратната връзка: единствено благодарение на практическите апликации на нелинейната апокрифистика може да се забележи дали Станислав Лем би писал по същия начин при абсолютна липса на информация относно рецепцията на неговите предишни творби. Оказва се, че подобни самовглъбени, суверенни писатели представляват безкрайно редки изключения – по принцип рецензентите и критиците са съавтори на по-сетнешните книги на писателите, чието творчество описват. Което апокрифолозите въз основа на сравняването на успоредните процесуални данни разлагат педантично на „дробни авторства” и др. под. По подобие на законите на естествения подбор, които детерминират биологичната еволюция, в еволюционната естетика съществуват закони, определящи степента на „приспособимост” на текста към заварената културна среда (с присъщите й читателски ниши, критици-хищници, вълни от големи измирания и междуавторски роднински алтруизъм), а също и – шансове за „оцеляване” на онзи автор, който притежава качества, различни от тези на средностатистическата популация. Сред всички възможни мутации на Лем най-добри резултати постига научно-фантастичната. Онези Лемовци, които се придържат към реалистичната проза à la „Болница на преображението”, твърде често свършват със забрава в историята на литературата.
Работата върху постЛем в MATCH би продължила по все същия коловоз, ако не бил скандалът с краковско-виенския апокриф, чиято правна ситуация се променила радикално след ратифицирането на кейптаунската конвенция от 2055 година от европейските държави. Тук господата ТКО се изявяват категорично като постхоминални егалитаристи. Оценявам като най-слаби в книгата онези раздели, които описват политическите танци около пробиологичните апокрифи, не само поради тяхната очевидна агитационна нагласа (да се сравняват неархивираните процесуални данни на апокрифите с масовите аборти е както проява на лош вкус, така и малко логично, след като всеки цифров процес може да се реконструира и повтори след произволно време без вреда за вътрешната „идентичност” на процеса, докато тази приемственост не може да се запази при операциите върху материята), но и защото там ТКО напълно
9
губят от очи Станислав Лем и литературата.
Да припомним, че еманципирането на апокрифа на Лем, отгледан от д-р Вилчек и д-р Вайс-Фелер, става възможно най-рано, тъй като той е създаден преди всичко като продължение на материалната същност на Лем (на ДНК и невроструктурите на белтъчния мозък). Тази негова специфика, отличаваща го принципно от хайделбергския апокриф, бива използвана в работата на колектива за получаването на резултати, непостижими за един апокриф, интерполиран от продукти на съзнанието на Станислав Лем. Апокрифичните процеси текат у Вилчек и Вайс-Фелер в обратна посока. Нали щом СВЯТ + АВТОР = ТЕКСТ, а ТЕКСТ – СВЯТ = АВТОР, то ТЕКСТ – АВТОР = СВЯТ. Помествайки оригиналното творчество ва Станислав Лем върху когнитивната мрежа, съответстваща на неговото съзнание в момента на създаването на творбата, получаваме сума от външни влияния (въздействия от света), които след преработването дават на изхода (output) Лемовия текст. В MATCH подобни експерименти биха довели до нулев информационен резултат – понеже, след като техният апокриф е бил реконструиран именно от текстове, целостта би се свела до тавтологична примка. Краковско-виенският апокриф обаче позволявал по-дълбоки експлорации.
Посвещавайки се на това СВЯТОРЕКОНСТРУКТИВНО ИНЖЕНЕРСТВО, Вилчек и Вайс-Фелер получили доста широк спектър от „светове на Лем”: в диахроничен (на света, виждан от Станислав Лем по време на писането на поредните книги) и в модулен план (различни светове за различните стойности на онези параметри на апокрифа, които не подлежат на проверка въз основа на историческите данни).
Веднага проличало това, което отдавна знаехме интуитивно, а именно: че писателят винаги живее в различен, свой си свят. Много от световете на Лем притежават доста специфични черти. Така напр. още през 50-те години на ХХ век Лем живее в действителност, в която комунизмът НАИСТИНА е благослов за човечеството, а капитализмът НАИСТИНА рухва в руини. Жените в света на Лем са малобройни, затова пък често са облечени в мъжки дрехи. Хората като биологичен вид масово страдат от по-силно или по-деликатно изразена форма на психически заболявания, главно натрапчива невроза, маниакална психоза и интензивна параноя. В тълпа, в група – губят човешките си черти, придобивайки белези на насекоми.
10
Необществените дейности (като отделителна и сексуална) представляват обект на мрачен култ, притежаващ свои жреци, пророци и апостати, свещени писания и тайни кодове; това е реликт от животинското минало на човека – поддържан със силата на суеверието напук на разума. Лем е заобиколен от много машини – природата незабелязано се преобразува в машини, – които незабелязано се преобразуват в Бог. Бог като такъв не съществува, ала именно тази съвършена заменяемост (неразличимост) на „изкуственото” от „естественото” поражда огромно, празно МЯСТО ЗА БОГ – в появяващите се един след друг светове го заемат различни битове (най-често КОМПЮТЪР или неговият ПРОГРАМИСТ, винаги един такъв дефектен, ограничен субект). В някои по-късни универсуми се стига до скокова дегенерация на Homo Sapiens: тогава Лем се оказва самотен сред ордите от млади технотроглодити. Подменят му човечеството, когато той обръща поглед към бъдещето.
Получил пълни авторски права, краковско-виенският апокриф на Лем тутакси блокира публикуването както на тези доклади, така и на всички научни разработки, основаваши се на резултатите от апокрифната програма, във всяка нейна версия и във всеки отрязък на времето. (Приложение A към „Апокрифите на Лем” съдържа схеми, представящи вътрешната йерархия на всеки от рецензираните три апокрифа. Нали онова, което от юрисдикцията бива определяно като отделно физическо лице, при конгнитивно разглеждане представлява конгломерат от много идентични един с друг апокрифи на оригиналното съзнание. Например, по оценка на ТКО в настоящия краковско-виенски апокриф на Станислав Лем „живеят”, сиреч, процесирани са, между 56800 и 260000 постЛемовци, при което тази концентрация на лемовост се колебае в седмичен или годишен цикъл в резултат от забавянето на изчислителните мощности през уикендите и по-високите сметки за ток през летния сезон заради климатиците.
ТКО посвещават отделен раздел на един ключов момент в процедурата по еманципиране на всеки един апокриф. А именно – докато апокрифът се процесира в изолираната среда на дадена симулация (в случая с Лем най-често това са фрагментарни макети на Краков и Закопане от комунистическо време, както и на Берлин през 80-те години на ХХ век), той остава несведущ за своята истинска – т. е. апокрифна – природа. За да излезе извън симулацията и да се изяви като страна в процесите от „външния”
11
свят (от реала), трябва най-напред да научи за това и да приеме факта, че всъщност е апокриф, но това не би бил живот, а единствено симулация, и всичко, което той би изпитвал, би изпитвал благодарение на компютърната мощ. Както доказаха по-сетнешните експерименти на апокрифолозите, рядко се случва някое съзнание да понесе безпроблемно подобно разрушаване на илюзиите.
До ден днешен остава неизяснен онзи феномен на апокрифистиката, че всеки от апокрифите на Станислав Лем преминавал през въпросното просветление ненарушен (и веднага се заемал със съдебни искове, остри критики, горчиви рекапитулации относно сбъднатите прогнози). ТКО го тълкуват с тезата – подкрепяйки я с многобройни примери от предсмъртното и посмъртното творчестно на Лем, от „Футурологичен конгрес” до „Капан за саламандър” начело, както и с аргументите на „Кацушима Индъстрис“ по въпроса за „единствения Лем” – дето, видите ли, именно тази специфика на мисловната конституция на Лем, която е отговорна за безподобния начин на неговото възприемане на действителността и за изключителността на литературното му творчество, му е позволила „да прекрачи със сухи крака Стикса на солипсизма”. С други думи, Станислав Лем като мисловен модел представлява образец на менталната стабилност, изискуема при „излизането от матрикса”, своеобразна машина за логическо „разглобяване на света”, а ракетите, роботите, физиките, космогониите, романите, есетата и диспутите – всичко това са случайни изблици, волни проявления на стабилното съзнание.
Ако ТКО са прави (което може да се провери експериментално), то юридическата война между постЛемовците ще става все по-ожесточена. Както при патентоването му генът струва милиарди, така и регистрираната по съответния начин неврална структура може да се превърне във фундамент на истинска империя. Въпросната същина на Лемовата личност би била наистина безценна, ако можеше да се внедри в масова продажба като когнитивен еквивалент на убика13.
Тъй че, след като се ориентирал в своята IRL14 ситуация,
13 Препратка към романа на Ф. Дик „Убик”. – Б. пр.
14 Акроним от английските думи In Real Life, тоест, в реалния живот (в реала), срещащ се в информатичния жаргон и в компютърните игри. – Б. пр.
12
краковско-виенският апокриф наел специализиращата се в постхоминални казуси юридическа кантора „Schmidt, Schmidt & Dzióbek“ и изстрелял в хайделбергския Ruprecht-Karls-Universität залп от над седемстотин дела за нарушени лични интереси и кражба на интелектуална собственост.
В този момент в играта се включили също наследниците на Станислав Лем in homine, доказвайки, че цялото творчество на апокрифите на Лем представлява по очевиден начин производна на мисловната структура на Лем, щом нейни производни са и самите тези апокрифи.
При все това адвокатите от „Schmidt, Schmidt & Dzióbek“ се аргументирали, и то основателно, че тук се брои само най-непосредственият автор, нали иначе всеки родител или учител би могъл да си приписва авторството на своето дете или ученик; законът обаче забранява това. Следователно, за авторството на неговите творби е без значение кой и от какво е изградил творческото съзнание.
Как стои обаче въпросът със случаите на несъзнателни плагиатства, с които на всяка крачка си имаме работа? Когато идеалният апокриф на Лем създава днес дума по дума също такъв „Соларис”, какъвто е възникнал през периода 1959-1960, то дали той придобива по силата на този факт всички права относно текста, включително с произтичащите от него права за адаптации и дял от вече получените от тях печалби? Ами не, разбира се! Как обаче изглежда проблемът с „отклонените”, модифицираните апокрифи? Чия собственост са театралните пиеси, които хайделбергският Лем е написал по време на емиграцията си в Австралия (емиграция вътрешна, т. е. също симулирана) и които вече са били поставени на няколко сцени, а едната („Ревизии“) е била адаптирана за игра VR: на MATCH, на краковско-виенския постЛем или на наследниците на Лем in homine?
След обжалванията делата стигали до все по-високи инстанции на европейската юрисдикция, изправяйки съдиите пред редица наложителни прецедентни решения. Хайделбергският университет, като видял в каква неразбория се е забъркал, взел най-накрая решение, което с един замах го освободило от каквато и да било отговорност: обърнал се към съда с молба да постанови еманципиране на техния апокриф на Лем. В логично последвалата крачка в тази битка Станислав Лем дал на съд самия себе си.
13
Трябва да се признае, че въпреки всичко той запазил в тази ситуация чувството си за хумор. „Не знам какво да правя. Да можех поне да кажа „лоша ми е работата”, не би било най-зле. Не мога също да кажа „лоша ни е работата”, защото мога да говоря за собствената си персона само частично”. Изпращал до себе си писма (залавяни и публикувани от фенклубовете на враждебните спрямо него апокрифи), пълни с рафинирани заяждания и предложения за междулемовски съюзи – въз основа на оценката (съгласно теорията на игрите) на печалбите и загубите при отделните стратегии за сътрудничество / конкуренция.
Историята се комплицирала още повече след приемането в Кайро през 2058 година на разширената кейптаунска конвенция, която дефинирала неличностните (нехоминални) съзнателни битове. Апокрифите представляват отражение на реално съществуващи хора – защо обаче това би трябвало да ги прави изключителни? Преминаваме от биологията към цифровите състояния, защото точно така е станало в историята на Homo Sapiens – дали обаче функцията, която очертава спиралата, ПРОИЗХОЖДА от черупката на охлюва, понеже охлювът е съществувал преди математиците? Или е точно обратното: биологичната, материалната реализация на функцията представлява производна на извънвременния нематериален идеал?
След което специалистите от контролиращата проекта ЕВРОПА1900 корпорация „Katsushima Industries“, позовавайки се на принципа на „неразличимата индивидуалност”, предявили иск да бъдат признати цялостните права върху всички минали и бъдещи произведения на Станислав Лем in homine и всички негови апокрифи – на постЛем, живеещ във въпросната мегасимулация. Японският апокриф на Лем бил написал „Едем” и „Соларис”, пишел „Непобедимият” – ала не от тук произлиза узурпацията на японците.
THERE IS ONLY ONE LEM AND IT IS THE TRUE LEM. Ако някой в своето абсолютно невежество по отношение на теоремата на Питагор стигне до нея самостоятелно, твърдо няма да създаде с този акт „втора теорема на Питагор”. Идеята е една, неподелима, съществуваща независимо от нейните материални реализации – единична или умножена, на един или друг носител, под едно или друго име. Идеята за физиката като игра, изложена в „Нова космогония”, е съществувала, преди Лем да я
14
напише, както и Общата Теория на Относителността е съществувала, преди Айнщайн да я формулира. Нещо повече: Лем и Айнщайн също – като мисловни конструкти с такива и само такива качества, които са им позволили да направят най-рано своите открития при дадените условия – са съществували, преди да се родят.
Следователно, на този ЕДИНСТВЕН ЛЕМ принадлежат всички творби, „произлизащи от Лем”, независимо от това кой, къде и в какъв вид ги е предоставил в общественото пространство. Те представляват „разширение“ на неговия ум и личност – така, както фотографията на тялото представлява производна на физическото проявление на даденото лице.
А защо точно „Katsushima Industries“ би трябвало да бъде призната за доживотен администратор на “the once and future Lem”? Ами защото – доказвали юристите на японците, – всички други актуални реализации на Лем са твърде далечни от „идеята за Лем”: замърсени, деформирани, облепени с прикриващи gestalt случайни белези, непритежаващи някои обезателни качества. А апокрифът на Лем, „живеещ” в ЕВРОПА1900, представлява самата есенция на лемовостта: най-малкото отстъпление от образеца води там – съгласно математиката на нелинейните процеси – до чудовищни последици в цялата симулация.
„Schmidt, Schmidt & Dzióbek“ отхвърля изложените по-горе основания. Откъде идва тази сигурност, че Станислав Лем, роден на 12 септември 1921 година в Лвов и починал на 27 март 2006 година в Краков, е бил действително севърски15 образец на лемовостта? Само затова, че се е проявил в биологична, а не в цифрова форма? Та това си е чист расизъм! Едва след запознаването с ВСИЧКИ творби на ВСИЧКИ апокрифи на Лем ще можем да очертаем в смисловото пространство такъв n-измерен блок, който да съдържа ключовите константи на „творчеството на Станислав Лем”. Всички негови обрисовки, правени напр. съгласно рецептата от „История на битичната литература”, ще обхванат съдържанията и обсесиите, присъщи единствено на конкретната реализация на Лем (може би дори най-малко вероятната), а не – на „идеалния Лем”.
В своята книга ТКО застават на страната на краковско-виенския постЛем. Задължение на рецензента обаче е да
15 Севър – община в югозападната част на Париж, където се намира седалището на Международното бюро за мерки и теглилки. – Б. пр.
15
отбележи в своето експозе, че приемането на идеалистичната интерпретация на авторското право бързо би довело до нерентабилност на инвестирането в промишлености, основани на технологичните иновации и преломи. Правото не може да бъде единствено отражение на абстрактния порядък на нещата, редно е то да бъде също така ефективен модератор в играта на реални – променящи се с времето и същевременно различни и противоречиви – интереси, нужди, необходимости. Ако обаче се съгласим с ТКО, то патентите на всички изобретения, които може да хрумнат на човека, биха се свеждали в крайна сметка до няколкодесетки еднакви, еталонни (произлизащи от източника) когнитивни мрежи. Ергономията на творческите процеси позволяв с доста голяма точност да се изчисли една такава типология на гения. Без всякакво съмнение „идеалният Лем” се разполага много близо до един от тези еталони – макар преди него в тази ниша да са били да Винчи и Бейкън. Освен това знаем, че апокрифолозите от Станфорд вече работят върху тях.
Впрочем, „Katsushima Industries“ има и други проблеми. Проектът ЕВРОПА1900 е претърпял на няколко пъти сериозни декалибровки. Хакерските атака се множат. Много известни люде, чиито апокрифи преживяват в момента минало, драстично различно от онова, известно ни от техните авторизирани биографии, започват да съдят „Katsushima“ за опетняване на доброто им име. Неведнъж разликите касаят не само позорни, а направо криминални деяния. Апокрифът на неедна публична фигура „реконструира” в ЕВРОПА1900, пред очите на света, изнасилване, кражба и убийство, извършено (ако е било извършено!) в младежките години на някой почитан днес старец, показвайки същевременно с математическа неумолимост как, между другото, именно от това деяние са произлезли забележителните качества на научния корифей или държавника. Как да се борим с подобни оклеветявания? Когато няма свидетели, никой не знае какво правиш – а в ЕВРОПА1900 можеш да наблюдаваш своя апокриф във всяка секунда от неговия живот, от раждането, нещо повече, още в майчината утроба. И дали след седемдесет години ще повярваш на паметта си относно онова, което си направил или не си направил като дете в едно юлско утро? Отговор на несигурността е още по-голяма несигурност.
Затова призовките за нарушаване на правото на личен живот и т. н. се множат. Цялата тази японска концепция за супер-
16
имитацията ни се струва много подозрителна. Какво всъщност би трябвало да докаже финалното съвпадение на ЕВРОПА1900 с реала? Нали не един, а много пътища водят от вчера до днешния ден. А за да конструират образа на Европа от 1900 година, на японските програмисти им се е налагало също да ползват разкази от втора и трета ръка, чието съвпадение с „истинската” история няма как да се провери. Не са докрай истински нито биографиите на живеещите днес хора, нито – в още по-голяма степен – биографиите и разказите на личностите отпреди един век, послужили за основа на симулацията. Затова проектът ЕВРОПА1900 преминава през поредни ревизии и реконструкции, като винаги съвпада с историческите данни и винаги е мъничко по-различен – а заедно с него се променя и неразривно свързаният със системата и епохата апокриф на Станислав Лем.
Последната стабилна конструкция, 3.4076.2.01, която ТКО не са успели да обсъдят в своите „Апокрифи”, също буди съмнения. Японският постЛем завършва „Астронавти” няколко месеца по-късно, отколкото в действителност; в неговия „Едем” облъченият дублет не умира след напускане на планетата, а решава да остане на нея; в „Звездни дневници” липсват „Двадесет и трето” и „Седемнадесето пътешествие”, а „Дневник, открит във ваната” съдържа странен предговор на тема папирусовата зараза. Нещо повече, постЛем в ЕВРОПА1900 изобщо не написва прочутото „Писмо от Ганимед” (работейки по онова време върху някакъв филмов сценарий).
ТКО оставят без внимание в своята монография и други неудобни теми. Известно е, че жертва на външни атаки са били почти всички университетски системи, отглеждащи апокрифи на известни лица. Живеем в епоха, в която са достатъчни няколко часа, за да се мобилизира глобална армия от фанатични защитници на някой миналогодишен телевизионен сериал, комикс или компютърна игра; най-силни патриотични (направо религиозни) чувства свързват хората от футболните клубове и гилдията на RPG. Малко остава една или друга фракция на хардфенове да реши, че апокрифистите са опетнили името на техния патрон, светец на попкултурата. Апокрифите на Лем не са сред най-често атакуваните, и на тях обаче са им се случвали зрелищни саботажи (една от вирусните атаки срещу краковско-виенската симулация се приписва на еманципирания апокриф на Филип К. Дик от МТИ).
Хайделбергският MATCH още не се е съвзел напълно след
17
самоубийствения набег на Братството на Брам Стокър. Говорителят на университета отрича, ала неофициално се знае, че целият проект Tabula Rasa е бил закрит и ловът на подивели книги все още продължава. Не става дума само за хоръра „Дракула”16 – вкараната от стокърите апликация се целела във всички писателски апокрифи и преобръщала процедурите за отглеждане и тренинг на неутронните мрежи, за да превърне в приоритет не симулацията на АВТОРА, а на ТЕКСТА. Не е тайна, че инверсията е засегнала също копията на постЛем отпреди еманципирането.
На хайделбергските сървъри с ограничен достъп „Философия на случайността” – в съюз със „Summa technologiae” – тероризира по-слабо организираната белетристика, „Имагинерната величина” страда от шизофрения и се просмуква в операционните системи на Ruprecht-Karls-Universität, „Гласът на Бога” е преживял аутистичен колапс, „Непобедимият” се е вкопал в engine кода на апокрифера и се обгражда с все по-опасни firewall-и, а „Фиаско” издевателства над „Облака на Магелан”, довеждайки го вече на два пъти до самоубийство. Единствено с „Кибериада” можеш да размениш две думи.
Затова пък „Маска” е изчезнала. Май била напуснала сървъра, прехвърлила се на туристически soft и сега скачала by рroxy из екскурзионните обекти в южна Франция. Сайтовете на литтерористите донасят, че са я видели в тялото на куче (хрътка) в Тараскон на Рона, където дремела на слънце върху назъбената крепостна стена на Замъка на крал Ренè. Все едно чакала нещо или някого.
*
Дан Тукагава, Й. Б. Крупски, Аарон Орвиц
„Апокрифите на Лем”
Превод Барбара Пулник
Wydawnictwo Literackie 2071

Превод от полски Лина Василева
16 Най-известната книга на ирландския писател Брам Стокър (1847-1912). – Б. пр.

[linawas]

Станислав Лем(1921-2006)

Станислав Лем.jpg (101.01 KiB) Прегледано 3084 пъти

Яцек Дукай (род. 1974)

[linawas]

images Lem nieznany 27.jpg (9.38 KiB) Прегледано 2680 пъти

В годината на Лем реших пак да погледна към моите преводи на неговата фундаментална творба "Summa technologiae". Предлагам ви кратък откъс - първите страници от първата глава на книгата.

SUMMA TECHNOLOGIAE

Въведение

Възникването на древните технологии е процес, който трудно можем да разберем. Техният приложен характер и телеологичната им структура не подлежат на съмнение, но в същото време те не са имали свои индивидуални творци, изобретатели: Да търсиш изворите на пратехнологията е опасно начинание. В „теоретичната основа“ на древните ефективни технологии лежи митът, суеверието: или прилагането им било предхождано от магичен ритуал (лечебните билки например дължали своите свойства на формулата, изричана при събирането или приемането им), или самите те се превръщали в ритуал, в който прагматичният елемент е неразривно свързан с мистичния (ритуалът при изграждане на лодка, при който производствената рецепта се реализира литургично). Що се отнася до осъзнаването на крайната цел, структурата на намерението на съвременното общество може да се доближава до реализацията на намерението на отделния човек; преди време нещата са били различни и за техническите намерения на древните общества може да се говори само косвено.
Преходът от палеолит към неолит, неолитната революция, сравнима с атомната по ранга на културно-креативното си значение, не е протекъл така, сякаш на някакъв Айнщайн от каменната епоха „му е хрумнало“ да обработва земята и е „убедил“ своите съвременници в преимуществата на новата техника. Процесът е бил изключително бавен, съизмерим с продължителността на живота на много поколения – пълзящ преход от използването за храна на някои случайно откривани растения при уседналия начин на живот, изместил отмиращия чергарски живот. Настъпващите в течение на живота на отделните поколения промени били практически равни на нула. С други думи, всяко поколение заварвало технология, привидно неизменна и „естествена“ досущ слънчевите изгреви и залези. Този тип възникване на технологичната практика не е изчезнал напълно, защото културно-съзидателното влияние на всяка значима технология излиза далеч извън жизнените граници на поколенията и затова както скритите в бъдещето обществени, битови и етични последствия от това влияние, така и самото направление, в което то подтиква човечеството, не са резултат от нечие целенасочено намерение, а присъствието и същността на влиянието се откриват и определят изключително трудно. С тази ужасна (по отношение на стила, не на съдържанието) фраза започваме раздела, посветен на метатеорията на градиентите на технологичната еволюция на човека. „Мета“ — понеже все още не се стремим да определим нейните направления, нито същността на последствията от нея, а искаме да разберем един по-общ, по-висшестоящ феномен. Кой кого поражда? Технологията нас или ние технологията? Тя ли ни води, накъдето си иска, дори към гибел, или бихме могли да я подчиним на нашите стремежи? И ако не технологичната мисъл, то какво определя тези стремежи? Дали нещата остават неизменни, или самото отношение „човечество-технология“ е променливо исторически? Ако е така, накъде се е устремила тази неизвестна величина? Кой ще спечели преимущество, стратегическо пространство за цивилиза-ционна маневра — човечеството, произволно избиращо от арсенала на достъпните му технологични средства, или технологията, която ще увенчае с автоматизацията процеса на обезлюдяване на своите владения? Съществуват ли технологии, възможни на теория, но невъзможни за реализиране — сега и завинаги? Какво би предопределяло тази невъзможност — структурата на света или нашата ограниченост? Съществува ли друг, освен технологичния, път на развитието на цивилизацията? Дали нашият път е типичен за Космоса, дали е норма или пък отклонение?
Нека се опитаме да потърсим отговорите на тези въпроси — макар че не винаги ще стигнем до еднозначност. Ще използваме за изходна точка класификацията на ефекторите (тоест системите, способни да действат), поместена в книгата на Пиер дьо Латил „Изкуственият разум“. Авторът различава три основни класа ефектори: Към първия, на детерми-нираните ефектори, се отнасят простите оръдия (например чукчето), сложните устройства (сметачните машини, класическите машини) и устройствата, свързани (но не с обратна връзка) с околната среда — например автоматичният датчик за пожари. Вторият клас, класът на организираните детектори, обхваща системите с обратна връзка: автоматите с вграден детерминизъм на действие (например автоматичните регулатори в парната машина), автоматите с променлива цел на действието (програмирани отвън, например, електронните мозъци) и самопрограмиращите се автомати (системи, способни да се самоорганизират). Към последните принадлежат животните и човекът. По-богати с още една степен на свобода са системите, които за постигане на целта са способни да променят сами себе си (дьо Латил нарича това свобода „кой“ в смисъл, че докато при човека организацията и материалът на неговото тяло са „зададени“, системите от по-висш тип могат — ограничени вече само по отношение на градивния материал — да променят радикално своята собствена системна организация). За пример може да послужи живият вид в процес на биологична еволюция. Хипотетичният латилов ефектор от още по-висш ранг притежава също и свобода по отношение на избора на материала, от който „сам изгражда себе си“. Дьо Латил предлага като пример за такъв ефектор с най-висша степен на свобода механизма на самосътворяване на космическата материя според теорията на Хойл. Лесно можем да забележим, че технологичната еволюция е далеч по-малко хипотетична и по-лесна за проверка система от този тип. Тя притежава всички качества на система с обратна връзка, програмирана е „отвътре“, тоест, самопрограмираща се е и освен това притежава както свобода по отношение на пълното самопреобразяване (като живия еволюиращ вид), така и свобода на избор на градивния материал (защото на разположение на технологията е всичко, което Вселената съдържа).
Аз опростих предлаганата от дьо Латил класификация на системите с постепенно нарастващ брой на степените на свобода на действие, като премахнах някои твърде дискусионни детайли. Преди да преминем по-нататък, може би няма да е излишно да добавим, че в представения вид тази класификация не е пълна. Бихме могли да си представим също системи, притежаващи още една степен на свобода: нали изборът сред съдържащите се във Вселената материали е ограничен – волю-неволю – до „каталога на частите“, с които Вселената разполага. Можем обаче да си представим система, която не се задоволява да избира от наличното и създава материали „извън каталога“, несъществуващи във Вселената. Теософът може би ще признае такава „самоорганизираща се система с максимална свобода“ за Бог; но такова допускане не ни е нужно, тъй като дори само въз основа на скромните познания на днешния ден можем да приемем за възможно създаването на „части извън каталога“ (например някои субатомни частици, каквито Вселената „нормално“ не съдържа). Защо? Защото Вселената не реализира всички възможни материални структури, и, както е известно, тя не произвежда например в звездите или където и да било другаде пишещи машини; но все пак в нея съществува „потенциалната възможност“ за такова производство – бихме могли да предположим, че по същия начин стои въпросът с явленията, обхващащи нереали-зираните от Вселената (поне в настоящата фаза на съществуването й) състояния на материята и енергията в носещите ги пространство и време.
Превод от полски Лина Василева

[Goa]

Лина, благодаря ти за интересните материали! Този текст на Дукай дали не можем да го публикуваме в сп. "Тера фантастика"?

[linawas]

Радвам се, че ти е харесал този материал, наистина е фантастично фантастичен! Влюбена съм втози текст! А като погледнеш текста на Лем, веднага разбираш кой е бил Мастъра на Дукай.
На въпроса: по принцип може, но за публикация в книга/сборник е нужно съгласието на автора. А неговите права ги държи едно издателство, което сигурно ще поиска и пари. Ще имам обаче предвид твоята идея и при удобен случай ще опипам почвата.

[linawas]

На днешния ден през 2006 г. Станислав Лем напусна Земята, за да отиде - дали на Соларис, дали на Квинта, дали на Едем... Със сигурност обаче не на планетата на индиотите!
Да се поклоним пред великия писател и да си го спомним с поредния откъс от негова гениална творба: „Summa Technologiae“.

ОСНОВИ НА ФАНТОМАТИКАТА
Поредната тема за обсъждане е следната: как да бъдат създавани за разумните същества реалности, абсолютно неразличими от нормалната действителност, но подчиняващи се на различни закони от тези в нея? Ще започнем с едно по-скромно въведение към тази задача. Дали е възможно – ще попитаме – да бъде създадена изкуствена реалност, напълно приличаща на естествената, с нищо неотличаваща се от нея? Първата тема ще е създаването на световете, а втората – на илюзиите. На идеалните илюзии обаче. Не знам, впрочем, дали можем да ги наречем единствено илюзии. Преценете сами.
Изследваната област ще се нарича фантоматика – тя е плацдарм на същинското креационно инженерство. Да започнем с един експеримент, който, веднага отбелязвам, не принадлежи към същинската фантоматика.
Седнал на верандата човек гледа към градината и в същото време мирише държаната в ръката си роза. Регистрираме последователно (напр. записваме на магнетофонна лента или друго подобно нещо) сериите сигнали, които пробягват през всички негови нерви.
Ще се наложи да се правят по няколкостотин такива записа едновременно, тъй като трябва да регистрираме всички промени, протичащи в неговите сетивни нерви (повърхностни и вътрешни сензори), както и тези в нервите на мозъка (т. е., сигналите, идващи от екстерорецепеторите в кожата и проприорецепторите в мускулите и органите за вкус, обоняние, слух, зрение, равновесие).
Когато вече сме регистрирали тези импулси, поместваме нашия човек в пълна изолация, напр. във вана с топла вода в тъмна стая, поставяме му съответните електроди на очните ябълки, пъхаме ги в ушите, прикрепваме ги към кожата му и пр. С една дума, свързваме всички нерви на този индивид с нашия магнетофон, включваме го и по този начин въвеждаме в нервите регистрираните преди това записи.
Това не става така лесно, както го описах. В зависимост от значението на топологичната локализация на стимулите в обхвата на нервния дънер с едни нерви се постъпва по описания по-горе начин по-лесно, а с други – по-трудно. Обонятелното поле на мозъчната кора, поне у човека, почти не подлежи на измерване: ако усещаме едновременно три миризми, много трудно ни е да кажме коя откъде идва. Затова пък локализацията в обхвата на зрителното поле е много прецизна, там стимулите се организират още в ретината и зрителният нерв прилича на многожилен кабел, всяка жила на който е предназначена за определена част от центъра на зрението в мозъчната кора. Така че и трудността на „поместване“ на регистрирани импулси във вътрешността на този нерв е значителна (както и самият запис, впрочем). Ситуацията със слуховия нерв е подобна, макар и с по-ниска степен на трудност. Можем да си представим няколко технически начина за преодоляването на този проблем. Най-просто изглежда въвеждането на импулсите в мозъчната кора отзад, откъм тила, тоест, направо в центъра на зрението; понеже и дума не може да става за хирургическо оголване на кората, а през кожата и костта тя не може да бъде дразнена с достатъчна прецизност на локализирането, би трябвало електрическите импулси да се претранспортират върху някакви други (напр. сноп от лъчението, произвеждано от мазер – с ултракъси вълни, не по-дебели от диаметъра на един неутрон). Стига да са достатъчно фокусирани и слаби, такива вълни не могат да увредят мозъчната тъкан. Но методът е доста краен, а и резултатите не са съвсем сигурни.
Тъй че може да се създаде специална „приставка към очната ябълка“, която да играе ролята на „антиоко“, на оптически уравновесяваща система, която „се свързва“ с естественото око през отвора на зеницата (разбира се, не непосредствено – нали пред зеницата са разположени роговицата и предната камера на окото, и двете – прозрачни). Окото плюс „антиокото“ създават монолитна система, в която „антиокото“ е предавател, а окото – приемник. Ако човек гледа (в нормална ситуация) не със собствените си очи, а с „антиочите“, то ще вижда всичко съвсем по обичайния начин, само дето на носа си ще има нещо като очила (донякъде по-сложни) – като при това тези „очила“ са не само „притурката“ между окото му и света, те са същевременно „насочваща“ апаратура, която разбива гледаната картина на такъв брой елементи, колкото пръчици и колбички има в ретината. По този начин събираме хитро информацията, идентична на онази, получавана от ретината, но не чрез свързване с нея, т. е. отзад, зад очната ябълка, в зрителния нерв, а пред нея – в добавения „резервоар за информация“. Ако после поискаме да обърнем реакцията, пак слагаме на човека тези „очила“, но вече на тъмно, и регистрираният в апарата запис изпращаме до неговия мозък по следния път: апарат – „антиоко“ – око – зрителен нерв. Нали като всеки друг запис от този тип, филмът има зададен контраст, затова човек не може да премести погледа си от контрастния преден план на втория, по-малко контрастен. Следователно, във филма е дефинирано предварително какво трябва да се вижда точно и какво – по-малко точно, дори ако става дума за триизмерен (стерескопичен) филм. Но силата на мускулния спазъм, който предизвиква сплескване или набъбване на лещата, е едно от специфичните съобщения към мозъка и позволява да се оцени отдалечеността, макар и в по-малка степен, отколкото при гледането с две очи. Затова – в стремежа си към съвършена имитация – ние трябва да дадем на окото свобода и в сферата на тази функция за акомодация, да не говорим за това, че филмовата картина не е оптично безупречна „от гледна точка на човешкото око“. Тази дълга скоба имаше за цел да покаже дори не толкова някакво конкретно решение, понеже нашите идеи са повече от примитивни, колкото по-скоро да подчертае, от една страна, трудностите, а от друга, крайната реализируемост на проблема.
Затова, когато нашият човек си почива в мрака, а по всички негови нерви се носят серии импулси, напълно еднакви с онези от момента, когато е седял с роза в ръка на верандата, той ще се намира, субективно, в същата ситуация. Ще вижда небето, розата в собствената си ръка, а отвъд верандата – градината, тревните площи, играещите си деца и т. н. Близък до този експеримент е бил проведен с куче. Най-напред били регистрирани по изложения начин импулсите, пробягващи по двигателните нерви, когато кучето тича. После бил прекъснат гръбначния му мозък. Поради това задните му крака били увредени. Когато въвели в увредените нерви на крайниците му електрическият запис, парализираната задна част на кучето „оживяла“, извършвайки същите движения, които извършва нормалното куче, тичайки.
Промяната на темпото на изпращане на сигналите ще промени скоростта на движенията. Разликата между нашия експеримент, мисловния, и другия, реалния, се състои в това, че импулсите са били пускани на кучето центробежно (в двигателните нерви), а ние ги въвеждаме в центростремителните (сетивните) нерви. Какво ще стане обаче, ако подложеният на експеримент човек поиска да стане от креслото и да отиде в градината? Разбира се, не би успял, защото импулсите, на които са подлагани нервите на този човек, са постоянни и неизменни. Ако се опита да стане, би се стигнало до странна неразбория: опитвайки се да хване виждания на един метър от него стълбищен парапет, той би сграбчил въздуха. Би се стигнало да раздвояване на преживяваното – на това, което вижда, и на това, което върши. Това раздвояване би произлизало от разминаването между неговата актуална двигателна активност и предишната, сензорната, регистрирана от нас.
Дали в живота се срещат ситуации, близки до тази? Случва се някой, който попада в театъра за първи път в живота си, да се обърне с пълен глас към актьорите (напр. към Ромео да не се самоубива) и много се учудва, че актьорите не се вслушват в тези добри съвети. А те не реагират, понеже като цяло всяко изкуство – театър, кино, литература – е „предварително програмирано“, детерминирано веднъж завинаги и никакво вмешателство в действието няма да коригира протичането на събитията. Изкуството представлява еднопосочно предаване на информация. Ние сме само адресати, само реципиенти на филмовата прожекция или театралното представление. Ние сме пасивни получатели, а не равноправни участници в действието. Книгата не създава заблуди като тези в театъра, там веднага можеш да надзърнеш в епилога и да се убедиш, че той е вече детерминиран. Затова пък по-нататъшното действие на представлението е регистрирано единствено в паметта на актьорите (поне за зрителя, който не е запознат с отпечатания текст на пиесата).
Понякога в science fiction можем да прочетем за развлечения в бъдещето, които се основават на действия, приличащи на тези в описания от нас експеримент. Героят поставя на главата си съответните електроди, благодарение на което се озовава в сърцето на Сахара или на повърхността на Марс. Авторите на подобни описания не си дават сметка, че този „нов“ вид изкуство се различава от съвременните единствено по малко съществената разлика в начина на свързване с предварително програмираното съдържание – както и това, че и без електроди можеш да имаш не по-слаба илюзия при днешната стереоскопична прожекция, с евентуално включване на „допълнителен обонятелен канал“ към стереозвука. Зрителното поле е същото, както в природата, т.е. с потенциални 360 градуса, всичко, което се вижда, има три измерения, естествени цветове, а апаратурата за мирис създава в същото време „пустинен“ или „марсиански“ полъх – нещата не изискват прожекция през 2000 година, щом тя може да се реализира днес със съответните инвестиционни разходи. А кой къде си пъха електродите, е малко съществено – освен ако не се очаква самите въпросни електроди да внасят знака на ХХХ-вековна цивилизация.
Тъй че ако в „традиционното“ изкуство между съдържанието на съобщението и мозъка на получателя се намират неговите сетивни органи, в „новото“ изкуство, раждано от SF, тези органи са подминати, там информационното съдържание се въвежда непосредствено в нервите. Еднопосочността на свързването е еднаква и на двете места. Затова нито представеният от нас като пример експеримент, нито „новото изкуство“ не са фантоматика. Фантоматиката означава създаване на двупосочни връзки между „изкуствената реалност“ и нейния получател. С други думи, фантоматиката е изкуство с обратна връзка. Някой би могъл да наеме актьори, да ги преоблече като придворни от XVII век, а себе си като френски крал и заедно с преоблечените, сред подходящ интериор (напр. в стар замък под наем), да си играе на „царуване на трона на Луи“.
Подобни действия обаче не са дори примитивна фантоматика, та макар и само затова, че от тяхната сфера човек може да излезе. Фантоматиката означава създаване на ситуация, в която няма никакви „излизания“ - от света на създадената фикция в реалния свят.

Превод от полски Лина Василева

[linawas]

Издателство "Колибри" подготвя за Годината на Лем ново издание на неговата култова книга "Соларис" - с превод от оригиналното полско издание (2019).
Песимизмът на великия писател в прогнозата за Контакта (достигнал по-късно своя връх във "Фиаско") има своя извор в човешката природа - една и съща навсякъде във Вселената.

Станислав Лем
Соларис
(...)
Ние се втурваме в Космоса, подготвени за всичко, тоест – за самота, битки, мъченичество и смърт. От скромност не го изричаме на глас, но понякога си мислим, че сме великолепни. В същото време, в същото време съвсем не искаме да завладяваме Космоса, ние само искаме да разширим Земята до неговите граници. Очакваме някои планети да са пустинни като Сахара, други сковани в ледове като полюса или пък тропически като бразилската джунгла. Ние сме хуманни и благородни, не искаме да покоряваме друтите раси, а единствено да им предадем нашите ценности и в замяна да получим тяхното наследство. Смятаме се за рицари на свещения Контакт. Това е втората неистина. Ние не търсим никой друг освен хора. Не са ни нужни други светове. Нужни са ни огледала. Не знаем какво да ги правим въпросните светове. Достатъчен ни е този едничкият, а и той ни засяда на гърлото. Искаме да открием собствения си идеализиран образ; очакваме това да бъдат планети и цивилизации, по-съвършени от нашата, и пак в другите очакваме да открием лицето на нашето примитивно минало. Същевременно от другата страна има нещо, което ние отказваме да приемем, от което се страхуваме, а нали не сме донесли от Земята единствено дестилат от добродетели, героичен паметник на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме в действителност, а когато другата страна ни показва тази истина – онази нейна част, която премълчаваме – отказваме да я приемем!"
(...)
Превод от полски Лина Василева

[linawas]

Както внимателни читатели - главно членове на Клуба "ИЕ" - бяха забелязали, в старото българско издание на Лемовия "Соларис" липсват някои големи фрагменти. Те присъстват в новото издание (чийто превод е направен по оригиналното полско издание от 2019 г.), подготвяно от издателство "Колибри" за 12 септември 2021 година. Ето един от тези фрагменти:

Станислав Лем
Соларис
(…)
В кабината влезе Снаут. Огледа се, после погледът му се спря на мен. Станах и отидох до масата.
– Искаш ли нещо?
– Май няма какво да правиш…? – намигна ми. – Мога да ти дам работа, знаеш ли, има едни изчисления, макар и не много спешни…
– Благодаря ти – усмихнах се, – няма нужда.
– Сигурен ли си? – попита, без да откъсва очи от океана.
– Размишлявах върху различни неща и…
– Бих предпочел по-малко да мислиш.
– Значи изобщо нямаш представа за какво става дума. Я ми кажи… ти вярваш ли в Бога?
Погледна ме проницателно:
– Какви ги говориш? Кой днес вярва…
В очите му се таеше тревога.
– Не е толкова просто – рекох нарочно с лек тон, – защото нямам предвид традиционния Бог от земните вероизповедания. Не съм религиолог и може би нищо ново не съм измислил, но я ми кажи, може би случайно знаеш, дали някога е имало вяра в… несъвършен Бог?
– В несъвършен Бог ли? – повтори той, повдигайки вежди. – Как разбираш това? В известен смисъл богът от всяка религия е несъвършен, защото е натоварен с човешки черти, само че усилени. Богът от Стария завет, например, е бил един жаден за раболепие и жертви насилник, ревнив към другите богове… Поради склонността си към караници и семейни свади гръцките богове също са били не по-малко несъвършени, съвсем като хората…
Прекъснах го.
– Не, аз говоря за Бога, чието несъвършенство не следва от простодушието на човешките му създания, а представлява негов най-съществен, иманентен белег. Говоря за Бог, ограничен в своето всезнание и всесилие, допускащ грешки в предвиждането на бъдещето за делата си, за формираните от него явления, чието протичане може да те хвърли в ужас. Това е… сакат Бог, който винаги желае повече, отколкото може, и не веднага даващ си сметка за това. Който е конструирал часовниците, но не и времето, което те отмерват. Организми и механизми, служещи на определени цели, ала те са надхвърлили тези цели и са им изневерили. И е създал безкрайността, която от мярка за неговата мощ, каквато би трябвало да бъде, се превръща в мярка за безграничното му поражение.
– Едно време манихейството… – започна несигурно Снаут. В очите му липсваше сдържаната подозрителност, с която се обръщаше към мен напоследък.
– Това обаче няма нищо общо с елементите на добро и зло – побързах да го прекъсна. – Този Бог не съществува извън материята и не може да се освободи от нея, а единствено това желае…
– Не ми е известна такава религия – каза той след миг мълчание. – Такава никога не е била… потребна. Ако добре те разбирам, а се опасявам, че да, ти си представяш някакъв еволюциониращ бог, който се развива във времето и расте, издигайки се на все по-високи етажи на мощта – до осъзнаване на нейното безсилие, нали? Този твой Бог е същество, което е влязло в божествеността като в безизходна ситуация, а след като е разбрало това, се е отдало на отчаяние. Да, драги мой, но нали изпадналият в отчаяние Бог е всъщност човек? Тъй че става дума за човека… Това не само е калпава философия, това е калпава мистика.
– Не – продължавах упорито, – нямам предвид човека. Може би с някои свои черти той би отговарял на тази – приета за момента – дефиниция, но само понеже в нея има много празноти. Човекът, въпреки привидностите, не си поставя цели. Налага му ги времето, в което се е родил, той може да им служи или да се бунтува против тях, но предметът на послушание или бунт е зададен отвън. За да постигне пълна свобода в търсенето на цели, той би трябвало да бъде сам, а това няма как да стане, тъй като човек, който не е възпитан сред хората, не може да стане човек. Този Бог… моят, за който говоря, би трябвало да не притежава множествено число, разбираш ли?
– Да, и аз веднага… – посочи към прозореца Снаут.
– О, не – възразих, – той също не е. Той е най-много нещо, което е подминало в развитието си шанса за божественост, прекалено рано затваряйки се в себе си. Той е по-скоро анахорет, отшелник в Космоса, а не негов Бог… Той се повтаря, Снаут, а онзи, за когото аз си мисля, никога не би го направил. Може би тъкмо сега той възниква някъде, в някакво кътче на Галактиката, и не след дълго ще започне в пристъп на младежко опиянение да гаси едни звезди и да запалва други, ще забележим това след известно време…
– Вече забелязахме – кисело отбеляза Снаут. – Новите и свръхновите… според теб дали пък те не са свещите пред олтара му?
– Ако решиш да приемаш буквално думите ми…
– А може би именно Соларис е люлката на твоето божествено бебе – добави Снаут. Все по-видим смях обрисува очите му с тънки бръчици. – Може би в твоето разбиране той е първопричината, зародиш на Бога на отчаянието, може би виталното му детство надвишава с планини разумността му, а всичко, което съдържат за Соларис нашите библиотеки, е единствено каталог на неговите бебешки реакции…
– А ние през цялото време сме били негови играчки – довърших. – Възможно е. И знаеш ли какво успяхме да направим двамата с теб? Да сътворим съвършено нова хипотеза на тема Соларис, а това не е майтап! И веднага имаме обяснение за невъзможността да се установи Контакт, за липсата на отговор, за известни – да ги наречем така – екстравагантности в поведението спрямо нас. Психиката на малко дете…
– Отказвам се от авторството – измърмори застаналият до прозореца Снаут. Дълго гледахме черните вълни. В мъглата на източния хоризонт започна да се очертава бледо, продълговато петно.
– Откъде ти хрумна тази концепция на несъвършения Бог? – попита той неочаквано, без да откъсва поглед от залятата с блясък пустош.
– Не знам. Стори ми се много, много истинска, знаеш ли? Това е единственият Бог, в който бих бил склонен да повярвам, чиито страдания не са изкупление, той никого не спасява, за нищо не е потребен, него само го има.
(…)
Превод от полски Лина Василева