Литература и други изкуства

ПРАВО НА ОТГОВОР

Всичко за изкуството

ПРАВО НА ОТГОВОР

Мнениеот Sephiroth » Чет Ное 09, 2017 3:16 pm

Отпечатано във вчерашния брой на Литературен Вестник, стр. 5 - http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1574.pdf

Уважаема редакция,

В бр. 31 от 4-10.10. 2017, в материала „В огледалото на диаболизма”, е публикувана невярна информация, която ни засяга като автори, издатели и личности.

Става дума за две твърдения, първото от които е на Александър Карапанчев:
„Навярно имате предвид Клуба на авторите на хорър „LAZARUS”, създаден в началото на 2016 г. и обединяващ двайсетина имена. Това са предимно млади хора. И да, те твърдо се разграничават от диаболистите, без да представят някакви убедителни аргументи.”

Горното твърдение е невярно и по никакъв начин не сме упълномощавали г-н Карапанчев да говори от наше име. (Можем обаче спокойно да се разграничим от автор като него – автор, който си позволява да сложи измислен цитат от Нийл Геймън като рекламна анотация на гърба на стихосбирката си „Топлото ключе на живота”.)

Ние не се разграничаваме от диаболистите, защото част от разказите ни са именно диаболични. Просто правим разлика между понятията диаболизъм и хорър и считаме, че те не бива да се слагат под общ знаменател. Разграничава ги и многоуважаемият литературен критик, професор и доктор на философските науки Огнян Сапарев, който в предговора си към „Игра на сенките” казва за произведенията на Минков и Полянов: „Затова ще използуваме обобщителното понятие БЪЛГАРСКА ДИАБОЛИЧНА ФАНТАСТИКА, макар че с известно пресилване можем да я наречем и БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА НА УЖАСА.” След което обяснява колко далеч от ужаса всъщност са разказите на Минков, а накрая в прав текст ги нарича „фантастични гротески”.

Още по-любопитни са думите на самия Полянов в сборника „Диаболични повести и разкази”: „За мене тези творби са психологически, може би с по-необикновен анализ, но във всички случаи психологически.” А в едно интервю същият казва като коментар за разказ от горния сборник: „По това време вестниците у нас бяха пълни с описания на едно престъпление[...] Този контраст между едно убийство и любовта ми въздейства, потърсих причината, защо как, какво става с тази човешка душа, за да стигне до това преживяване[...] обаче нямам абсолютно никакво желание да пиша за ужаси, за страшни работи, а да увлека читателя в страданията на една душа.” (Цитатът е от статия на литературния критик Николай Аретов, публикувана в уебсайта му.)

Излиза, че Полянов не е писал разказите си с цел да уплаши читателя и че самият той не счита произведенията си за ужаси.

Ние уважаваме мнението на г-н Сапарев и няма как да не се съгласим с думите на Полянов, затова смятаме, че диаболизъм и хорър са понятия, които описват две близки, но все пак различни направления в литературата. Което, както вече споменахме, не означава, че се разграничаваме напълно от диаболистите. Макар да наблягаме на ужаса, ние не сме само хорър автори - пишем в най-различни жанрове, като понякога дори излизаме от рамките на жанровата литература, а сред текстовете ни има и немалко диаболични произведения.

Желанието на г-н Карапанчев да сложи етикет на членуващите в клуб „LAZARUS” е не само обидно, но и манипулативно, тъй като сред нас има доказали се автори на детска литература, на фентъзи и (научна) фантастика, на трилъри, на книги-игри, на награждавани книги със съвременна проза, на поезия. Наш член е и един бележит художник – Петър Станимиров, който изобщо не е писател, но пък рисува великолепни илюстрации и корици.

Нещо повече – създаването на клуб „LAZARUS” е свързано с трагично събитие, а не само с желанието ни да развиваме литературата на ужаса. Затова считаме, че изказвания от наше име – каквито си е позволил г-н Карапанчев, са, меко казано, недопустими.

Второто невярно твърдение в материала „В огледалото на диаболизма” е на Пламен Младенов, който казва: „Клубът, заедно с издателство „Гаяна”, публикува книги на много български автори.”

В действителност клуб „LAZARUS” е публикувал само три книги, и трите с помощта на издателство „Гаяна”. Това са „Писъци” и „Вой” (антологии с разкази на клубни автори) плюс “Сбъдващия мечти” (сборник с разкази на патрона на клуба Адриан Лазаровски). Останалите книги, които г-н Младенов очевидно визира, са издадени напълно самостоятелно от издателство „Гаяна”, което съществува много преди клуба – създадено е от Явор Цанев (почетен председател на „LAZARUS”) още през 1996-а година.

Благодарим за споменаването на клуба, издателството и конкурсите, които то прави (сп. „Дракус” е друг проект на Явор Цанев), но правим това уточение, защото смятаме, че е редно поднесената от Вас информация да бъде точна и достоверна.

С уважение,
Клуб „LAZARUS” и издателство „Гаяна”
Аватар
Sephiroth
 
Мнения: 620
Регистриран на: Пон Мар 01, 2010 4:59 pm

Re: ПРАВО НА ОТГОВОР

Мнениеот alexandrit » Нед Ное 12, 2017 12:03 pm

ОТНОВО ИЗ ДЕБРИТЕ НА ХОРЪРА *

Ами да, интервюто, за което става дума в горната бележка, се нарича „В огледалото на диаболизма“ и действително си заслужава да бъде прочетено от по-широк кръг очи. Ето го тук, на страница 7 – http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1569.pdf.

В този материал има седем въпроса и само един от тях се отнася пряко до клуба Lazarus. Възпроизвеждаме част от интервюто, като започваме с питанията на водещата Десислава Узунова:

– Кои са представителите на хорър жанра в България днес и разграничават ли се те от диаболистите? Има ли жанрово припокриване? Какво е съвременното състояние на българската хорър литература и как виждате нейното бъдеще?

Отговор на А. К. (тоест Александър Карапанчев):

– Навярно имате предвид Клуба на авторите на хорър „Лазарус“, създаден в началото на 2016 година и обединяващ двайсетина имена (поддържат и свой сайт). Това са предимно млади хора, въпреки че един от тях – художникът Петър Станимиров – е човек на вече солидна възраст. Да, те твърдо се разграничават от диаболистите, без да представят някакви убедителни аргументи. Не виждат или се правят, че не виждат очевидното припокриване между двата жанра, и не признават извода на първата по рода си кръгла маса за страшното и ужасното в литературата ни (2017 г.), а именно: „Диаболистите полагат основите на българския хорър“ **. Мисля, че към този вид словесност има читателски, макар и по-малък интерес, отколкото към научната фантастика и фентъзито, и че тя ще бъде още по-търсена, ако изразява по-конкретни човешки болки и проблеми... ***
_______________________

* Напомняме, че ей оттука – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46096&rb_v=viewtopic#p46096, в продължение на един месец върви много информативна и интересна дискусия на тема „Основоположници на българския хорър“.

** Подробно за тази кръгла маса, за участниците в нея (вкл. трима доценти и трима професори по литература) и за техните изводи – на това място: http://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/.

*** Тук отговорът на А. К. е даден без редакционната намеса, направена вероятно поради липса на място и за която той не е бил уведомен от „Литературен вестник“. – Бележки на alexandrit.

Изображение

Художник: Игор Морски (Полша)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 824
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ПРАВО НА ОТГОВОР

Мнениеот Sephiroth » Чет Ное 16, 2017 10:34 pm

Сред черния океан на ужаса
Разговор с Бранимир Събев и Иван Атанасов

http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1575.pdf

Да започнем от клуб „LAZARUS”. Какви са вашите основни литературни интереси, дейности и цели?
Бранимир Събев: „LAZARUS” е клуб на българските автори на хорър, който в момента включва 22-ма души от цялата страна. Появи се в началото на 2016-а и е основан от мен (председател) и Сибин Майналовски (зам-председател). Издателят и писател Явор Цанев е почетен председател, а Иван Атанасов, който е писател, преводач и редактор - секретар. Към нас се присъединиха писателят и преводач Елена Павлова, художникът Петър Станимиров и други вече известни или набиращи популярност имена в жанра. „LAZARUS” е кръстен на един голям наш приятел, страхотен автор, брилянтен преводач и рок журналист, който за жалост вече не е сред нас: Адриан Лазаровски. Той загина в автомобилна катастрофа преди две години, броени месеци преди да навърши 40. Така че клубът е нашият дълбок поклон към Ади, а членовете му работят неуморно за развитието и популяризирането на хорър литературата в България.
Въпросът, свързан с българския хорър, ми се вижда много интересен и ключов. На първо място кога се заражда този тип литература и кои са нейните представителите у нас?
Иван Атанасов: Напоследък се водят доста спорове по темата, има мнения, че този тип литература се заражда у нас още с народните приказки, както и че диаболистите (Минков, Полянов, Райчев и др.) на практика са хорър автори. Ние обаче не смятаме така. Народните приказки са самостоятелен жанр, жанр със собствени специфики. А диаболизмът дори не е жанр, а литературно течение.
Според нас литературата на ужаса възниква в България в началото на 90-те на XX. Тя не произхожда от диаболистичната проза (защото се появява десетилетия след нея, използва различни похвати, има други цели и пр.), а е повлияна най-вече от филмите на ужаса и от автори като Стивън Кинг. Първите родни творци, които публикуват хорър под формата на отделни разкази или цели книги, са Алек Попов, Йордан Матеев, Стефан Кръстев, Елена Павлова и Иван Атанасов (ако пропускам някого, моля за извинение). Дори да съществуват по-ранни хорър творби, ние просто не сме попадали на тях.
Тук ми се струва интересно да сравним употребата на ужаса в диаболизма и хорър литературата. Има автори, като Владимир Полянов, например, който открито заявява, че ужасът в неговите разкази отразява нормални човешки състояния, т.е ужасът е силно психологизиран. При Светослав Минков можем да открием подобна тенденция, макар че не дотам задълбочена, той се насочва по-скоро към фантастичното. Как бихте коментирали това и кой от двата подхода е по-близък, по-доближен до хоръра?
Иван Атанасов: В отделни произведения на споменатите автори действително има хорър елементи, но ужасът и при двамата, бил той психологически или свръхестествен, е по-скоро загатнат - не е достатъчно развит, защото играе второстепенна роля в творбата. Акцентът пада върху други неща, не върху него. Нито Минков, нито Полянов си поставят за цел да ужасят читателите, като вторият дори го казва в прав текст: „Нямам абсолютно никакво желание да пиша за ужаси, за страшни работи, а да увлека читателя в страданията на една душа.” При хоръра е тъкмо обратното - авторът набляга на ужаса (независимо от неговата природа), защото една от основните му цели – а понякога и най-основната - е да уплаши/стресне/шокира/отврати читателската аудитория; тук ужасът играе важна роля и всичко се върти около него.
Впрочем тук ми се струва много интересно да споделите и вашето мнение за диаболистичната проза? Имате ли по-специално отношение към някой от диаболистичните автори (или може би към конкретно произведение)? Кои други български автори ви вдъхновяват?
Бранимир Събев: Ние харесваме Минков и Полянов, но нямаме по-специално отношение към тях. Покрай хоръра сме писали и диаболистична проза, но тя не е била повлияна от нашите диаболисти, а по-скоро от автори като Е. А. По. Иначе аз харесвам доста родни автори, предимно на жанрова литература - Димитър Цолов, Любомир Николов, Марин Трошанов, Александър Драганов, Андрей Велков, Донко Найденов, Андрея Илиев, Делиян Маринов, Ивайло Г. Иванов и др. А любимият ми български роман изобщо е „Всичкият блясък на Злото” на Николай Светлев.
Какво е съвременното състояние на българската хорър литература и как виждате нейното бъдеще?
Бранимир Събев: Излизат все повече жанрови произведения, появяват се нови автори, правят се антологии, има наградени творци. Ако развитието продължи с тези темпове, след няколко години хорърът може да стане един от ключовите жанрове в страната ни.
Как минавате отвъд ограничителите, които задава специфичния жанр на хоръра?
Бранимир Събев: Тази литература няма ограничители, тя е абсолютната форма на свобода. Един хорър автор може да прави с белия лист всичко, което си поиска; единствените лимити са пределите на собственото му въображение.
Масовите продукции като филми и сериали пречат ли или помагат за култивиране на публики, които четат хорър?
Бранимир Събев: Някои помагат, други не. Онези, които поднасят елементарни истории, в които всичко се върти около зрелищни убийства, по-скоро вредят, защото създават погрешна представа за жанра. Хорърът не е само кръв и черва. Хорърът е нещо много повече. И ние в клуб „LAZARUS” се опитваме да покажем точно това – че този жанр е не по-малко стойностен от другите.
Логото на клуба ви е чудовището Ктхулу, какво място заема Лъвкрафт и въобще чудовищното за вас?
Бранимир Събев: Хауърд Филипс Лъвкрафт е един от бащите на ужаса, учител и вдъхновител на безброй писатели, художници, режисьори и музиканти. А Ктхулу е най-легендарното му създание, затова го избрахме за лого. Така оказваме почит не само на големия американски автор, но и на патрона на клуба, който популяризира творчеството му с великолепните си преводи.
Докъде не успяхме да стигнем в този разговор?
Бранимир Събев: „Ние живеем на спокойно островче на невежеството, издигащо се сред черния океан на безкрая.” – Х. Ф. Лъвкрафт, „Зовът на Ктхулу”

Разговора води Десислава Узунова
Аватар
Sephiroth
 
Мнения: 620
Регистриран на: Пон Мар 01, 2010 4:59 pm

Re: ПРАВО НА ОТГОВОР

Мнениеот alexandrit » Пон Дек 04, 2017 11:57 am

КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ „АРГУС“?

● Един закъснял, но необходим отговор


„Вчера в „Карнеги Хол“ пианистът Д. С. изнесе концерт. Защо?“ Спомних си тази безсмъртна микрорецензия, принадлежаща на Бърнард Шоу, след като прочетох написаното от г-н Явор Цанев за двете издателства „Аргус“ – „истинското“ и „копираното“, както той ги нарича в статията „Издателят на издателство „Аргус“, публикувана в собственото му списание „Дракус“, брой 4/2016 г. Доколкото и моето име е замесено в основаването и битуването на „неистинския“ „Аргус“, реших да отговоря на някои от обвиненията. Всъщност в какво се изразяват те?

Първо – в натрапчиво повтаряното твърдение, че собственикът и основател на „Аргусъ“ е пренебрегван за сметка на писателите Светослав Минков и Владимир Полянов. Оттук тръгва и внушението, че около създването на новия „Аргус“ не всичко е чисто, че едва ли не ние сме нямали право да използваме това име, че (най-вече чрез публикациите на особено изтъквания от г-н Цанев „литературен мистификатор“ Александър Карапанчев) се опитваме да подменяме фактите и историята. Такова твърдение – и то от перото на бивш библиотечен работник и настоящ издател – наистина буди учудване. Я. Ц. не може да не знае, че всяка фирма в България минава през съдебна регистрация и след като съдът е решил, че тя е в правото си да носи съответното име, за никакво „копиране“, тоест плагиатство, не може да става дума. Не е нужно човек да е фантаст, за да си представи колко епигони на най-известните родни издателства биха се нароили в противен случай… Пък и тъкмо тук „Аргус“ съвсем не е уникален – без особено замисляне мога да спомена „Златорог“, „Везни“ и т.н. Може би „най-фрапантният“ пример е с издателство „Хемус“, което не само че копира „Хемусъ“, съществувало до 1947 г., но и възстановява знаменитата библиотека „Златни зърна“ (естествено със съгласието на издателя ѝ Славчо Атанасов, когото имах честта лично да познавам).

Но да се върнем към главното обвинение – това за собственика на първия „Аргус“. Имали сме стотици срещи с читатели, публикувани са десетки материали за двете издателства. Никога не сме се опитвали да преиначим истината – и не виждам защо е трябало да го правим. Избирателното цитиране на отделни случаи, в които Радослав Спасов не е споменат, не променя нещата. Ще приведа само един, но достатъчно красноречив контрааргумент. В публикация във Форум „Иван Ефремов“ от 18 юли 2017 г. Александър Карапанчев изрично отбелязва: „Не всякога издателят, собственикът на издателство или издание и неговият основател съвпадат. В случая нека изпишем издателя и собственика на книгоиздателство „Аргусъ“ – Радослав Спасов, и да дадем поне още един пример за току-що споменатото несъвпадане. Основател на списание „Съвременник“ е Павел Вежинов (1914-1983), което е и записано в самото начало на тази литературна трибуна. Неин издател преди 10.11.1989 г. е бил Съюзът на българските писатели, а понастоящем се публикува от Медийна група „България“. И подобни примери в родната ни практика има множество...“.

Нима когато във връзка със списание „Златорог“ говорим за Дора Габе, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Николай Райнов, Георги Райчев… винаги трябва да добавяме, че то е финансирано от Владимир Василев – друго голямо име в българската литературна мисъл? Да, важно е кой дава парите, но не по-малко важно е за какво и на кого ги дава! В случая с „Аргусъ“ смятам, че поне от гледна точка на българската фантастика всички са били печеливши.

Изкушавам се да спомена и един друг малко известен факт. През януари 1984 г. културният и обществен деец Александър Пиндиков провежда седем пространни разговора, в резултат на които излиза особено ценната литературна анкета „Владимир Полянов“ (Издателство на БАН, 1988). Ето какво отговаря Полянов на въпроса „У двамата ли със Светослав Минков се породи идеята да издавате „Галерия на фантастите“? – Това беше общо решение на двама ни. Написахме и афиш. Обаче Минков беше майсторът, който умееше да увлича издателите. Той увлече този младеж да създаде издателство „Аргус“, той увлече и Филип Чипев да поеме издаването на „Галерия на фантастите“.

Оставям това твърдение без коментар, всеки сам може да си направи изводите. Но понеже споменах името на другия „потърпевш“ в „мистификациите“ на Карапанчев, свързани с „Аргусъ“, не мога да отмина без коментар написаното от г-н Цанев за книгата на издателство „Аргус“ „Болгария фантастическая“ (2003 г.), и по-специално за нейния автор Евгений Харитонов, снизходително наречен „някакъв известен руски учен и библиограф“. Един от поводите за иронията на Я. Ц. е фактът, че Харитонов е пропуснал да отбележи „Полянов“ като псевдоним. Да, това е пропуск. Но не по-малко фрапиращо е, че самият Явор Цанев не знае името на известния български писател! А истинското име на Владимир Полянов, мили известни библиографи, е Георги Иванов Тодоров – заявява победоносно той. „Да, ама не!“ – както бе възкликнал преди време един голям български журналист. „Аз съм роден на Гергьовден – казва във вече споменатата литературна анкета Полянов – и нашите са имали желание да ме кръстят Георги. Прадядо ми е Георги. Кръстникът пък е настоявал да бъда Владимир и затова съм Владимир-Георги. Постепенно обаче името Георги отпадна и останах Владимир.“ Ето това е истината, изречена от първо лице единствено число!

Сега за най-деликатния момент – „мистификациите“ . Тук вече, щем не щем, тряба да излезем от темата „Аргус“ със или без „ъ“. Да наречеш един човек „мистификатор“ само по себе си е сериозно обвинение. Но да наречеш така не някого друг, а тъкмо Александър Карапанчев е направо абсурдно. Познаваме се от почти половин век – от 1969 г., когато двамата, заедно с още няколко млади хора, спечелихме „Златното перо“ на списание „Космос“. От тогава до днес животът ни е сближавал и раздалечавал много пъти, но не е успял да ни раздели. За Сашо мога да кажа, че е от малцината, за които фантастиката е начин на живот – както за Ивайло Рунев (светла му памет!), Атанас П. Славов, Юрий Илков-Генерала, Дилян Благов… Това го прави не само прецизен до педантичност изследовател, но и удивително продуктивен, неуморен популяризатор и редактор. И – преди всичко останало – той е талантлив писател с невероятно образен, пъстър и ароматен свой свят. След като близкият на други хора г-н Иван Атанасов (Deadface) едва ли не „взриви“ литературната ни наука с твърдението, че българският хорър водел началото си от 90-те години на XX век, Институтът за литература към БАН и Катедра „Теория на литературата“ в Софийския университет организираха кръгла маса, на която авторитетни учени, преподаватели и писатели изслушаха мнението на Карапанчев и се обединиха около неговата теза, че родоначалници на този жанр у нас са диаболистите от 20-те години на миналия век, сред които: Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев. Удивителен успех за един „мистификатор“! И чаша студена вода за друг…

Не, с това не искам да кажа, че Сашо е съвършен и непогрешим (знаем само кой е такъв). Смятам, че в случая с Нийл Геймън той сгреши, поне спрямо някои литературни влъхви. Но не се заинати (въпреки че от съвместната ни работа аз много добре помня как умее да отстоява позициите си!), а обясни мотивите и пое „човешкия грях“ за постъпката си. Ангелът на нестандартното ме изкуши много силно – ето това е Александър Карапанчев. Дай Боже повече личности и творци с такъв морал в България!

Накрая искам да се върна към темата „Аргус“ – със или без „ъ“. Да, г-н Цанев, между двете издателства има общо. Но то не е там, където го търсите, не е в изопачаването на истината, в някакво „присвояване“, „копиране“, „донагласяне“ и т.н. Общото е, че и двете са издателства с мисия. Мисия, заради която бяха създадени и която според силите си изпълниха. За мисията на „Аргусъ“ смятам, че е нескромно да говоря. За мисията на „Аргус“ мога да кажа, че успя да развие, да „издърпа“, да извиси познанието на българския читател за фантастика – от застиналите догми на соца до някои от най-високите световни върхове в жанра. Ето защо и двата „Аргус“-а са част от историята на родната фантастика, в което съм имал възможност да се убедя неведнъж. Пожелавам същото и на Вашето издателство. Но, да Ви предупредя, с хейтърство това няма да стане!

Светослав НИКОЛОВ

● ● ●

Големият Иван Милев рисува и повечето
корици на издателство „А р г у с ъ“


Изображение

Източник: http://budha2.blog.bg
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 824
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm


Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта

Общо на линия са 3 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 3 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта