Литература и други изкуства

КОНКУРС за БЪДЕЩЕТО

Всичко за изкуството

КОНКУРС за БЪДЕЩЕТО

Мнениеот alexandrit » Вто Мар 06, 2018 11:31 am

Изображение


ИЗГРЕВЪТ НА СЛЕДВАЩОТО


Дружество на българските фантасти „ТЕРА ФАНТАЗИЯ“
и „ЧОВЕШКАТА БИБЛИОТЕКА“ организират конкурс
за фантастични и други* разкази


В момента се провежда не един конкурс за български фантастични разкази, но този е единственият, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще.

Живеем в свят, където буквалните, механични екстраполации на съвременните тенденции пораждат усещане за предстоящи катастрофи.

Взети заедно, те се опитват да оправдаят очакването за непреодолим перманентен разпад (почти като перманентната революция на председателя Мао :D). Повечето писани днес антиутопии са резултат на трудолюбие, а не на творческо въображение. Те са призвани да обяснят отпуснатите ръце и безразличието с единствения аргумент, че утре нещата ще бъдат по-зле.

Неслучайно хиляди талантливи писатели, художници и кинотворци изградиха внушителни визии на такова мрачно бъдеще, с които едва ли не го „узакониха“. Но това всъщност не e нищо повече от ответна реакция на Изкуството, каквато то е правило досега през цялата човешка история! Убедени сме, че фантастиката трябва да продължи по-нататък, да не забравя пионерското си проникване в територията на истински новото.

* * *

Някога фантастиката започна като израз на търсещата младa енергия, на интелектуалната храброст, като експлозия на въображението и откривателството.

Днес истинската интелектуална смелост и сила на творческия талант е в търсенето на формите за Изхода.

Смелостта да допуснеш, че Човешкият дух е в състояние
да намери пътя си към по-високото ниво,
интелектът да си го представиш
и талантът да го защитиш художествено.
Без готови идеологии, митологеми и религиозни догми!


Какво е решението на задачата, наречена „Кризисно съвремие“?

Какво е решението, което води до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството, към бъдеще, в което ЧоВечният Разум е надрасъл безчовечното невежество?

Какво е решението, което ще създаде свят, в който науките и технологиите ще се развиват, за да расте качеството на Човека, а не богатствата на единици?

Какво е решението, което ще избегне застиналите утопиянства, където позьори с бели хитони рецитират един на друг надути речи?

* * *

Конкурсът „ИЗГРЕВЪТ НА СЛЕДВАЩОТО“ ще бъде мястото, където ще се публикуват истории, посветени на това търсене. Произведения, които с художествен талант и моделираща сила ще защитават нови светове от този вид по един от следните два начина:

● По спиралата към следващото: Съдби на индивиди и общества, търсещи изхода от съвременното кризисно състояние на света ни; образи на учени, мислители и обикновени хора, напипващи в мрака на неизвестното пътищата към тази цел; приключения на личности, въвлечени в такъв спирален процес и постепенно осъзнаващи смисъла му.

● Визии на следващото: Изграждане на образи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото, притежаващи вътрешната свобода, въпреки че са затворени в клетката на настоящата социална несвобода; образи на групи и общества, постигнали белези на следващото, без ескейпизъм, фанатизъм и аскетизъм. Хуманитарни технологии, водещи до освобождаване от опредметяването, разкриващи етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Непротиворечиви и реалистично обрисувани общества на бъдещето, в които ВСЯКА личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да зависи или да бъде притежавана от друга.

Приемливи са всички жанрове – достатъчно е разказите да засягат поне една от горните две теми.

Очакваме вашите текстове с дължина до 6000 думи на адрес: poslednorog -в- gmail-точка-com.
Изпращайте ги в някой от форматите DOC, DOCX, ODT или RTF. Файловете трябва да са анонимни. Личната си информация – име, възраст, град, държава, телефон за връзка – напишете отделно, в самия имейл.

Допускат се и вече публикувани текстове, стига да имате разрешение за евентуалното им включване
в алманаха „Ф а н т А s t i k a“ през 2018 г.

Приемат се до два текста от автор. Съавторствата се броят като половин, третина, четвъртина и пр. текст, според броя на участващите автори.

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други подбрани заглавия от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха.

КРАЕН СРОК ЗА ИЗПРАЩАНЕ: 1 юни 2018 г.


____________________
* Темата е достатъчно глобално-човешка и може да се реализира в целия жанров спектър на литературата. – Б. съст.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 824
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: КОНКУРС за БЪДЕЩЕТО

Мнениеот alexandrit » Пон Мар 19, 2018 12:10 pm

Изображение

◄ На 6 март тук обявихме подробните условия
за конкурса „ИЗГРЕВЪТ НА СЛЕДВАЩОТО“, а
сега допълваме информацията с някои творби, които
се вписват в основната насока на този конкурс:

ПРОИЗВЕДЕНИЯ ОРИЕНТИРИ

Б ъ л г а р с к и :
„Трогателна екзекуция“ – Емил Манов
„Невероятната Марта“; „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“
– Величка Настрадинова
„Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“ и „Десет на минус девета“ – Николай Теллалов
„Дивна“ – Светлини сред сенките

П р е в о д н и :
„Уменията на Ксанаду“ – Теодор Стърджън
„Падналите богове“ – Дейвид Зиндел
„Мъглявината Андромеда“ и „Часът на Бика“ – Иван Ефремов
„Еон“ и „Вечност“ (главите за Аксисград); „Радиото на Дарвин“ – Грег Беър
Трилогията „Марс“ – Ким Стенли Робинсън
„Далечната планета“ – А. и Б. Стругацки
„Битие“ – Дейвид Брин

Н е п р е в е д е н и :
„Полдень, XXII век“ – А. и Б. Стругацки
„Тигр проводит вас до гаража“ – Сергей Другаль
A Requiem for Homo Sapiens – David Zindell
Earth – David Brin
2312; Three Californias Triptych – Kim Stanley Robinson
Seveneves; Anathem – Neal Stephenson
Darwin’s Children – Greg Bear

◄ За жанровите изисквания при конкурса „ИЗГРЕВЪТ НА СЛЕДВАЩОТО“,
за адреса, на който да изпращате разкази-
те си, за немалките (в парично изражение) награ-
ди, за крайния срок... – информация в предходния постинг:
http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27350&rb_v=viewtopic.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 824
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: КОНКУРС за БЪДЕЩЕТО

Мнениеот Nasko » Пон Мар 19, 2018 7:50 pm

В списъка е посочена книгата на Стругацки „Полдень 22 век“ като непреведена... Това не е съвсем вярно. Две глави от нея са преведени и издадени в нашия алманах 2010-11.
Ето един фрагмент оттам:

Среща

Александър Григориевич Костилин стоеше пред своето огромно писалище и разглеждаше гланцови фотографии.
– Здравей, Лин – рече Ловеца.
Костилин вдигна плешивата си глава с голямо чело и се развика:
– A! Home is the sailor, home from sea!
– And the hunter come from the hill.
– С какво ще ме зарадваш този път? – попита делово Костилин. – Нали идваш от Яйла?
– Да, направо от Хилядите блата. – Ловеца седна в креслото и изпъна крака. – А ти все повече дебелееш и оплешивяваш, Лин. Заседналият живот ще те довърши. Следващия път ще те взема с мен.
Костилин се хвана загрижено за дебелия корем.
– Да – рече той. – Ужасно. Остаряват бароните, затлъстяват бароните... Та, донесе ли нещичко интересно?
– Не, Лин. Само глупости. Десетина двухордови змии, няколко нови вида многочерупчести молюски... А какво е това тук? – Той се пресегна и взе от масата купчина снимки.
– Това го докара един новак... Познаваш ли го?
– Не. – Ловеца разглеждаше снимките. – Не е зле. Това, разбира се, е Пандора.
– Правилно, Пандора е. Гигантски ракопаяк. Много едър екземпляр.
– Да – рече Ловеца, докато разглеждаше ултразвуковата карабина, облегната за мащаб до жълтия гол търбух на ракопаяка. – Нелош екземпляр за новак. Но аз и по-едри съм виждал. Колко пъти е стрелял?
– Разправя, че два пъти. И двата пъти – в главния нервен възел.
– Трябвало е да стреля с анестезираща игла. Момчето се е поизплашило – Ловеца с усмивка разглеждаше снимката, на която възбуденият новак бе настъпил горделиво мъртвото чудовище. – Е, хубаво, а как сте у вас?
Костилин махна с ръка.
– Пълна матримония. Всички се омъжват. Марта се задоми за хидролог.
– Коя беше Марта? – попита Ловеца. – Внучката?
– Правнучката, Пол! Правнучката!
– Да, стареят бароните... – Ловеца остави снимките на масата и стана. – Е, аз ще вървя.
– Пак ли? – попита с досада Костилин. – Може би стига толкова?
– Не, Лин. Трябва. Ще се срещнем на обичайното място.
Ловеца кимна и излезе. Спусна се в парка и се запъти към павилионите. Както винаги, Музеят беше препълнен с народ. Хората вървяха по алеите, обградени с оранжеви венериански палми, тълпяха се покрай терариумите и над басейните с прозрачна вода. Във високата трева между дърветата тичаха деца – играеха на „марсианска криеница“. Ловеца се спря да ги погледа. Това беше много увлекателна игра. Много отдавна от Марс на Земята докараха мимикродони – едри гущери с меланхоличен нрав, приспособили се отлично към резките смени на условията на съществуване. Те притежаваха необичайно развита способност за мимикрия. В парка на Музея се ползваха с пълна свобода. Дечицата се забавляваха, като ги търсеха – за това се изискваше немалка бдителност и ловкост – и после ги мъкнеха от място на място, за да погледат как мимикродоните си сменят окраската. Гущерите бяха едри и тромави; дечицата ги влачеха за отделящата се кожа на врата. Мимикродоните не се съпротивляваха. На тях това май им харесваше.
Ловеца отмина огромния прозрачен похлупак, под който се помещаваше терариумът „Полянка от планетата Ружена“. Там, сред бледата синкава трева, скачаха и се боричкаха забавните ремби – гигантски насекоми с изумителна разцветка, малко напомнящи на земните скакалци. Ловеца си спомни как преди двайсетина години за първи път ловува на Ружена. Три дни той дебна в засада, като причакваше да се появи каквото и да е, и огромните дъгоцветни ремби скачаха наоколо и кацаха по дулото на карабината му. Край „полянката“ винаги беше пълно с народ, защото рембите са много забавни и красиви.
Недалеч от входа на централния павилион Ловеца се спря до балюстрадата, обкръжаваща голям кръгъл басейн-кладенец. В басейна, във водата, осветена с люлякова светлина, без умора кръжеше дълго космато животно – ихтиомамал, единственото топлокръвно, дишащо с хриле. Ихтиомамалът се движеше непрекъснато – плуваше все така в кръг и преди година, и преди пет години, и преди четирийсет години, когато Ловеца го видя за първи път. Знаменитият Салие беше хванал ихтиомамала с големи усилия. Сега Салие отдавна вече е мъртъв и спи вечния си сън нейде в джунглите на Пандора, а неговият ихтиомамал все така кръжи ли кръжи в люляковата вода на басейна.
Във вестибюла на павилиона Ловеца отново се спря и приседна в лекото кресло в ъгъла. Цялата средна част на светлата зала бе заета от препарирана летяща пиявица – „сора тобу хиру“ (животинският свят на Марс, Слънчева система, въглероден цикъл, тип полихордови, клас кожодишащи, разред, род, вид – „сора тобу хиру“). Летящата пиявица беше един от първите експонати в кейптаунския Музей на космозоологията. Ето вече век и половина това омерзително чудовище се зъбеше с уста, подобна на многочелюстен багер, в лицето на всеки влязъл в павилиона. Деветметрово, покрито с твърда блестяща козина, безоко, безного... Бившият стопанин на Марс.
„Да, какви работи ставаха на Марс – помисли си Ловеца. – Такова нещо не се забравя. Преди петдесет години тези чудовища, почти напълно изтребени, неочаквано се размножиха отново и се захванаха като в старите времена да пиратстват по комуникациите на марсианските бази. Тъкмо тогава бе проведена знаменитата глобална хайка. Аз се тресях на краулера и почти нищо не виждах в облаците пясък, вдигнати от гъсениците. Отдясно и отляво се носеха жълти пясъчни танкове, натъпкани с доброволци. Един танк изскочи на бархана и изведнъж се преобърна, и хората стремглаво се посипаха от него, и тук ние изскочихме от праха и Ермлер се вкопчи в рамото ми и се разкрещя, като сочеше напред. И аз видях пиявиците, стотици пиявици, които се въртяха на соленището в низината между барханите. Започнах да стрелям, и другите също започнаха да стрелят, а Ермлер се суетеше със своя самоделен ракетомет и все не успяваше да го приведе в действие. Всички крещяха и го ругаеха, и дори заплашваха да го набият, но никой не можеше да се откъсне от карабината си. Кръгът на хайката се стесняваше и вече виждахме припламванията на изстрели по краулерите, идващи насреща, и в този миг Ермлер промуши между мен и водача ръждивата тръба на оръдието си, разнесе се ужасен рев и грохот и аз паднах, оглушал и ослепял, на дъното на краулера. Гъст черен дим забули соленището, всички машини спряха, а хората прекратиха стрелбата и само ревяха и размахваха карабини. Ермлер за пет минути свърши всичките си боеприпаси, краулерите излязоха на соленището и се заехме да доубиваме всичко живо, останало там след ракетите на Ермлер. Пиявиците се мятаха между машините, мачкаха ги с гъсеници, а аз все стрелях, стрелях, стрелях... Тогава бях млад и много обичах да стрелям. За съжаление винаги съм бил отличен стрелец, за съжаление никога не съм пропускал целта. За съжаление съм стрелял не само на Марс и не само по отвратителни хищници. По-добре никога през живота си да не виждам карабина...“
Той стана, заобиколи препарираната летяща пиявица и пое по галерията. Очевидно изглеждаше зле, защото мнозина се спираха и го гледаха с тревога. Най-накрая една девойка се приближи до него и плахо го попита не може ли да му помогне с нещо. „Ама ти какво говориш, момиче?“ – рече Ловеца. Усмихна се насила, бръкна с два пръста в нагръдния си джоб и извади раковина от Яйла с дивна красота. „Това е за тебе – рече той. – Отдалеко съм я донесъл.“ Тя се поусмихна и взе раковината. „Изглеждате много зле“ – рече. „Вече не съм млад, детенце – отвърна Ловеца. – Ние, старците, рядко изглеждаме добре. Налага ни се твърде много неща да мъкнем в душата си.“
Вероятно момичето не го разбра, но пък той и не искаше да го разбере. Погали я по главата и тръгна нататък. Едва сега изпъна рамене и се стараеше да върви изправен, така че хората вече да не се обръщат подире му.
„Само това ми оставаше, момиченцата да ме жалят – мислеше си той. – Съвсем се разпаднах. Навярно вече не бива да се връщам на Земята. Навярно трябва да остана завинаги на Яйла, да се заселя на края на Хилядите блата и да залагам капани за рубинови змиорки. Никой не познава Хилядите блата по-добре от мен и там бих си бил на мястото. Там има много работа за ловец, който никога не стреля...“
Той се спря. Тук винаги се спираше. В продълговатия стъклен сандък, върху отломките от сив пясъчник стоеше, разкрачил три чифта възлести криви крачка, препариран сбръчкан, невзрачен сивкав гущер. У неосведомените посетители сивото шестоного не предизвикваше никакви емоции. Малцина знаеха чудноватата му история. Но Ловеца я знаеше и винаги изпитваше чувство на някакво суеверно възхищение от могъщата сила на живота, когато се спираше тук. Тази гущерица бе убита на десет парсека от Слънцето, трупът ù беше препариран и сухото животно престоя на същата тази стойка две години. И изведнъж в един прекрасен ден пред очите на посетителите от сбръчканата сива кожа започнаха да изпълзяват десетки миниатюрни пъргави шестоноги. Наистина, те веднага загинаха във въздуха на Земята, изгоряха от изобилието на кислород, но се вдиг­на страшен шум, а зоолозите и до ден-днешен не знаят как е могло да се случи това. Дааа... животът е единственото нещо, на което си струва да се кланяш...
Ловеца бродеше из галериите и преминаваше от един павилион в друг. Яркото африканско слънце – доброто жарко слънце на Земята – осветяваше залените със стъклопласт зверове, родени под други слънца, на стотици милиарди километри оттук. Почти всички те бяха познати на Ловеца – беше ги виждал много пъти, и не само в Музея. Понякога той се спираше пред новите експонати, четеше чудатите названия на чудати животни и познатите имена на ловци. „Малтийска шпага“, „Петнист дзо“, „Голям цзи-лин“, „Капуцин ципест“, „Черно плашило“, „Царкиня-лебед“... Симон Крайцер, Владимир Бабкин, Бруно Беляр, Николас Друо, Жан Салие-младши... Той ги познаваше всичките и сега беше най-старият от тях, макар и не най-големият късметлия. Но се радваше, когато научаваше, че Салие-младши най-сетне е хванал люспестия скритохрилник, че Володя Бабкин е доставил на земята жив слузник-глайдер, а Бруно Беляр е застрелял на Пандора гърбонос с бяла ципа, който е дебнал няколко години подред...
Така той стигна до десетия павилион, където имаше много негови собствени трофеи. Тук той се спираше почти до всяка поставка – спомняше си и се наслаждаваше. „Ето го „летящото килимче“, наричано още „падащо листо“. Четири дни го следих. Беше на Ружена, където толкова рядко валят дъждове, където някога, много отдавна, загина забележителният зоолог Людвиг Порта. „Летящото килимче“ се придвижва много бързо и има много остър слух. Не бива да го преследваш с кола, трябва да го следиш денем и нощем и да издирваш слабите мазни следи сред листака на дърветата. Аз го проследих и оттогава никой вече не може да го проследи – и самолюбивият Салие неведнъж е разправял, че това е било случаен късмет.“ Ловеца с гордост опипа буквите, издълбани в пояснителната табелка: „Доставен и препариран от ловеца П. Гнедих“ „Стрелях четири пъти в него и нито веднъж не пропуснах, но то беше още живо, когато падаше на земята и чупеше клоните на дърветата със зелени стъбла. Беше тогава, когато още стрелях...“
А ето го безокото чудовище от тежководните блата на Владислава. Безоко и безформено. Никой не знаеше със сигурност каква форма да му се придаде, когато пълнехме кожата му, и в края на краищата го натъпкахме по най-успешната снимка.
„Бях го погнал през блатото към брега, където бяха изровени няколко ями, то падна в едната и дълго рева там и се въртя в черната рядка кал, и ни трябваха цели две кофи бета-новокаин, за да го приспим. Беше съвсем неотдавна, преди десетина години, и тогава аз вече не стрелях... тази среща е приятна.“
Колкото повече напредваше Ловеца по галерията на десетия павилион, толкова по-бавни ставаха крачките му. Защото не му се искаше да върви по-нататък. Защото не можеше да не върви по-нататък. Защото наближаваше главната среща. И с всяка крачка той все по-силно усещаше познатото печално безпокойство. А от стъкления сандък вече го следяха кръглите бели очи...
Както винаги, той се приближи към тази неголяма стойка с наведена глава и преди всичко прочете на пояснителната табелка надписа, който отдавна бе научил наизуст: „Животински свят на Крукс, система на звездата ЕН 92, въглероден цикъл, тип монохордови, клас, разред, род, вид – четирирък трипръст. Доставен от ловеца Пол Гнедих, препариран от доктор А. Костилин.“ После вдигна очи.
Под стъкления похлупак на наклонената полирана дъска лежеше глава – силно сплескана по вертикала, гола и черна, с плоска, овална лицева част. Кожата на лицевата част беше гладка като на барабан, нямаше ни уста, ни чело, нито носови отверстия. Имаше само очи. Кръгли, бели, с малки черни зеници и разположени необичайно широко. Дясното око беше леко повредено и това придаваше на мъртвия поглед странно изражение. Лин е превъзходен таксидермист: тъкмо такова изражение имаше четириръкият, когато Ловеца за първи път се наведе над него в мъглата. Отдавна беше...
Оттогава изминаха седемнайсет години. „Защо се случи това? – помисли си Ловеца. – Та аз нямах намерение да ловувам там. Крукс съобщи, че там нямало живот – само бактерии и сухоземни рачета. И все пак, когато Сандере ме помоли да огледам околностите, взех карабината...“
Над каменните сипеи се стелеше мъгла. Изгряваше малкото червено слънце – червеното джудже ЕН 92, и мъглата изглеждаше червеникава. Под меките гъсеници на всъдехода шумоляха камъните, от мъглата една след друга изплуваха тъмни ниски скали. После нещо се размърда върху гребена на една от скалите и Ловеца спря машината. От такова разстояние беше трудно да разгледа животното. А и му пречеха мъглата и сумрачното осветление. Но Ловеца имаше набито око. Разбира се, по гребена на скалата се промъкваше някакво едро гръбначно животно, и той се зарадва, че все пак е взел карабината. „Ще посрамим Крукс“ – весело си помисли. Вдигна покрива на люка, подаде предпазливо навън дулото и започна да се прицелва. В онзи момент, когато мъглата малко се поразреди и гърбавият силует на животното се очерта ясно на фона на червеникавото небе, Ловеца стреля. И веднага ослепителен лилав взрив се появи на мястото, където се намираше то. Нещо трясна силно и се разнесе дълъг съскащ звук. После над гребена на скалата се издигнаха и се смесиха с мъглата облаци сивкав дим.
Ловеца много се учуди. Спомни си, че е заредил карабината с анестезираща игла, от която най-малко можеше да се очаква подобен взрив. След като поразмишлява няколко минути, той слезе от всъдехода и се отправи да търси плячката. Намери я там, където и очакваше – под скалата, на каменния сипей. Това наистина беше четирикрако или четириръко животно, по размери колкото голям дог. Беше страшно изгорено и осакатено, и Ловеца отново бе поразен от ужасното въздействие, произведено от обикновена анестезираща игла. Трудно беше дори да си представи първоначалния вид на животното. Относително цяла бе останала само предната част на главата – плосък овал, покрит с гладка черна кожа, а на него – бели угаснали очи.
На Земята с този трофей се зае Костилин. След седмица той съобщи на Ловеца, че трофеят е силно разрушен и не представлява особен интерес, освен като доказателство за съществуването на висши форми на животни в системите на червените джуджета, и посъветва Ловеца за в бъдеще да внимава повече с термитните патрони. „Човек би си помислил, че си стрелял в него от уплаха – рече раздразнено той. – Все едно те е нападнало.“ „Но аз отлично помня, че стрелях с игла“ – възрази Ловеца. „А аз отлично виждам, че си го поразил с термитен куршум в гръбнака“ – отвърна Лин. Ловеца сви рамене и не се впусна в спор. Интересно беше, разбира се, да разбере от какво се е получил такъв взрив, но в края на краищата това не беше чак толкова важно.
„Да, тогава това съвсем не изглеждаше важно“ – мислеше си Ловеца. Той все така стоеше и гледаше плоската глава на четириръкия. „Посмях се на Крукс, поспорих с Лин и забравих всичко. А после дойде съмнението, и със съмнението – мъката.“
Крукс организира две големи експедиции. Той претърси всички големи пространства на своята планета. И не намери там нито едно животно, по-едро от раче колкото кутрето на ръката. Затова пък в южното полукълбо на каменното плато намери неизвестно чия площадка за кацане – кръгъл участък от разтопен базалт с диаметър около двайсет метра. Отначало се заинтересуваха от тази находка, но после се изясни, че някъде в същия район преди две години се е приземил за текущ ремонт звездолетът на Сандърс, и находката бе забравена. Бе забравена от всички, но не от Ловеца. Защото по това време у Ловеца вече се бе зародило съмнението.
Веднъж в ленинградския Клуб на звездните летци той чу една история за това как на планетата на Крукс някакъв бордови инженер насмалко не изгорял жив. Излязъл от кораба с неизправен кислороден балон. В балона имало теч, а атмосферата на планетата на Крукс е наситена с леки въглеводороди, които осъществяват бурна реакция със свободния кислород. За щастие успели да откъснат от момчето пламтящия балон и му се разминало само с леки изгаряния. Ловеца слушаше този разказ, а пред очите му беше лилавият взрив над черния планински хребет.
Когато на планетата на Крукс откриха неизвестната площадка за кацане, съмнението се превърна в ужасна увереност. Ловеца се втурна при Костилин. „Кого съм убил?! – крещеше той. – Животно ли е това или човек? Лин, кого съм убил?!“ Костилин го слушаше и лицето му се наливаше с кръв, а после ревна: „Сядай! Стига с тази истерия, дърта бабо! Как смееш да ми говориш така? Мислиш, че аз, Александър Костилин, не мога да различа разумно същество от животно?“ „Но... площадката за кацане!...“ „Ти сам си кацал на това плато със Сандърс...“ „Взривът!... Пробил съм му кислородния балон!“ „Не бива да стреляш с термитни снаряди във въглеводородна атмосфера.“ „Така да е, но нали Крукс после не намери там нито един четирирък! Знам, че това е бил чужд звезден летец!“ „Женка! – ревеше Лин. – Истеричка! Та на планетата на Крукс може и още сто години да не намерят нито един четирирък! Огромна планета, изровена от пещери като холандско сирене! Просто ти е провървяло, глупако, а ти не си успял да се възползваш, и ми докара овъглени кокали вместо животно!“
Ловеца така стисна ръце, че пръстите му изпукаха.
– Не, Лин, не животно ти докарах – промърмори той. – Все пак ти докарах чужд звезден летец...
„Колко много думи похаби, стари приятелю Лин! Колко пъти ме убеждава! Колко пъти ми се струваше, че съмненията си отиват завинаги, че отново мога да въздъхна спокойно и да не се чувствам убиец... Като всички хора. Като дечицата, които играят на „марсианска криеница“... Но не можеш да убиеш съмненията с хитроумна логика.“
Той положи ръце върху сандъка и притисна лице о прозрачната пластмаса.
– Кой си ти? – изрече тъжно.

Лин го съзря отдалече и както винаги му стана непоносимо болно, щом видя този смел, някога весел човек, така страшно сломен от собствената си съвест. Но се престори, че всичко е отлично като отличния слънчев ден в Кейптаун. Тракайки силно с токове, той се приближи до Ловеца, плясна го по гърба и с подчертано бодър глас възкликна:
– Срещата свърши! Зверски ми се яде, Поли – сега отиваме у нас и славно ще си похапнем! Днес Марта приготви в твоя чест истинска оксеншванцензупе! Да вървим, Ловецо, зупето ни чака!
– Да вървим – тихо рече Ловеца.
– Вече се обадих у дома. Всички си умират да те видят и да послушат разказите ти.
Ловеца кимна и бавно тръгна към изхода. Лин погледна прегърбените му рамене и се обърна към поставката. Очите му срещнаха белите мъртви очи зад прозрачната стена. „Поговорихте ли си?“ – мълчаливо попита Лин. „Да.“ „Ти нищо ли не му каза?“ „Не.“ Лин погледна пояснителната табелка: „... четирирък трипръст. Доставен от ловеца П. Гнедих, препариран от доктор А. Костилин.“ Той отново погледна Ловеца и бързо, крадешком написа с кутре след думата „трипръст“: sapiens. Разбира се, на табелката не остана и едничък щрих, но Лин припряно я избърса с длан.


Преведе Светлана Комогорова – Комата
Редактира Светла Йосифова
Nasko
 
Мнения: 300
Регистриран на: Вто Яну 14, 2003 3:24 pm

Re: КОНКУРС за БЪДЕЩЕТО

Мнениеот Кал » Пон Мар 26, 2018 1:53 pm

Качих анонса и в Човешката библиотека:

http://choveshkata.net/blog/?p=6668

Промених малко началото, за да подчертаем, че не търсим само фантастични разкази.

А тук отразяваме кои медии ще ни отразят:

http://choveshkata.net/forum/viewtopic. ... 542#p25542
Аватар
Кал
 
Мнения: 2040
Регистриран на: Нед Яну 30, 2005 7:33 pm
Местоположение: Човешката библиотека


Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта

Общо на линия са 3 потребители :: 0 регистрирани0 скрити и 3 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта