И фАнТаСтИтЕ сЕ шЕгУвАт

[alexandrit]

● Мариян ПЕТРОВ

ПАДНАЛ ОТ МАРС

– Ти да не си паднал от Марс? – попита събеседника си Иван.
Петър, когото чакаше, закъсняваше порядъчно – както винаги, разбира се – и за да не скучае, той бе приел да се поразговори със случайния си сътрапезник. Кожата на човека бе с определено зеленикав цвят, но Иван не мислеше за себе си като за arbiter elegantiarum*, така че не си позволяваше да отправя забележки относно модните тенденции. Харесваше ли му на човека да е зелен, нека си бъде зелен.
– Чак пък „паднал“ – прозвуча нещо като уморена обида в гласа на зеленикавия. – По принцип обаче си прав. Оттам съм.
– От... къде „оттам“? – едва не се задави с блъди мерито си Иван.
– От Марс – отговори невъзмутимо събеседникът му.
– Да, бе?!? – измери го с невярващ поглед Иван. И добави баналното, за да спази принципа „на абсурда – с абсурд“: – Аз пък съм от Венера.
– Така ли?!? – зарадва се учуден зеленикавият. – Много ми е приятно.
И премина незабавно на въпроса, който изглежда най-много го тормозеше:
– Как се справяш с тукашната бюрокрация?
– А-а – проточи Иван. – Справям се някак си.
И веднага се изруга наум, че лъже толкова безскрупулно, защото, на практика, въобще не се справяше. С едно нищо и никакво разрешително за отваряне на някакво си незначително магазинче вече два месеца го мотаеха от общината. „Ама ще видят те!“ – закани се пак наум Иван, без да уточнява какво точно щяха да видят и кои са онези „те“, понеже второто и без това бе ясно.
– Ще имаш ли нещо против да ми помогнеш тогава и на мен? – запита го плахо случайният му сътрапезник.
Иван тутакси застана нащрек. Не обичаше никак този въпрос, защото в повечето случаи бе свързан с разходи от негова страна, а финансовото му състояние не бе от цветущите.
– Зависи за какво – отговори предпазливо той.
– Да се справя с тукашната бюрокрация – поясни зеленикавият.
– Хм... – придаде си замислен вид Иван и проклинайки се отново наум, този път за любопитството си, попита: – Какъв ти е проблемът?
– Ами аз, виждаш ли... – започна непознатият – съм посланик на Марс на Земята. Така и не мога обаче да пробия през тукашната администрация и да си уредя среща с по-издигнат представител на властта. Което, както разбираш...
– А стига, бе! – прекъсна го Иван. – Ти сериозно ли?
А пък наум си каза: „Само с луди си бях нямал работа“.
– Съвсем сериозно – отговори зеленикавият. – Опитах най-напред с държавата, в която се приземих... Тази, която според вашите представи се намира на два континента...
„Русия“ – помисли си Иван.
– ... Стигнах до някакъв отговорен фактор на средно ниво в правителството, който така се разсмя, че щеше да падне от тежкарския си стол зад бюрото, и ме отпрати с думите: „Ха, ха, ха. Много смешно. Ама наистина, много смешно. Благодарете на американския президент от името на нашия за шегата! Ха, ха, ха“. След което дори достъпът ми до това правителствено ниво бе прекъснат – завърши с тъжен вид случайният му събеседник.
– И? – пленен от разказа, че някой друг също може да има проблеми с бюрокрацията, Иван даже забрави да се наругае пак за любопитството си.
– След това посетих страната, заемаща почти един континент...
„САЩ“ – рече си Иван.
– ... Правителственото ниво, до което стигнах там, бе почти същото – продължаваше зеленикавият, – но реакцията бе малко по-различна, макар и резултатът да бе почти същият. Някакъв сухар ме прие, изслуша ме внимателно, след което ми каза: „Вижте какво, господине! Ние тук се занимаваме с много по-сериозни неща, като това да спасяваме света, а вие ни разправяте някакви смешки. За тези работи си има определени места. Наричат се театри и клубове. Така че – ако обичате – ги пробутвайте там, а не при нас“. И ме отпрати.
______________________
* Съдник на изящния вкус (лат.). – Б. авт.

-ПРОДЪЛЖЕНИЕТО СЛЕДВА!-

[alexandrit]

● Мариян ПЕТРОВ

ПАДНАЛ ОТ МАРС (2)

– Ами в ООН-то не опита ли? – продължи пак с любопитството си Иван.
– Ако имаш предвид организацията ви, самоопределила се като нещо подобно на планетарно правителство, опитах и още как – отвърна събеседникът му. – Там първо се засмяха, после станаха сериозни, после отново се засмяха и... ме отпратиха...
– Без каквото и да е обяснение ли? – попита Иван и едва не си прехапа езика, усещайки се изведнъж, че води някакъв абсурден разговор. След това обаче веднага се поотпусна, сетил се, че абсурдните разговори на чашка не са чак толкова неприемлива ситуация.
– А, обясниха нещо, ама толкоз засукано, че съм сигурен, че на специалистите ни по междувидови комуникации ще им отнеме цял век, за да го разгадаят. Единственото, което разбрах от цялото им словоизлияние, беше: „Абе, ти да не си паднал от Марс?“.
– М-да... – почеса се по главата, въпреки че въобще не го сърбеше, Иван. – Проблемът ти наистина е сложен... Просто не знам какво да те посъветвам... Освен да... Точно така... Опитай в някоя от големите мултинационални компании, осигуряващи части, логистика и каквото още е необходимо там за космическите ни програми! Те са прагматични хора и би трябвало да те разберат.
– О-о... – възкликна зеленикавият. – Въобще не се бях сетил. Много благодаря за съвета! Веднага се заемам...
И се изниза иззад масата, като не забрави да хвърли на нея банкнота, която, както установи впоследствие Иван, многократно надхвърляше стойността на изконсумираното от тях двамата, плюс това, което щяха да изядат и изпият с Петър, който в този момент се настаняваше на масата.
– Какъв беше тоя? – запита Петър.
– А, някакъв паднал от Марс – махна с ръка Иван и започна да излага проблема с общината пред приятеля си, имащ връзки в нея.

* * *

Маститият бизнесмен, който по същество се явяваше президент на борда на директорите в компанията, слушаше внимателно зеленикавия и дори си водеше бележки със златния си „Паркър“ в бележник с позлатени корици. Освен това благоволяваше да кима в съгласие от време на време. След като посетителят му приключи, той остана замислен за няколко мига. После позвъни на своята секретарка и се надигна зад огромното бюро.
– Много ви благодаря, че се обърнахте към нас – избоботи той, подавайки масивната си лапа на зеленикавия. – Ще обсъдим в борда на директорите как да ви помогнем и ще се свържем с вас. Мис Престън – обърна се към секретарката си той, която стоеше чинно до вратата. – Изпратете господина и си запишете данни за връзка!
Още преди да се затвори вратата зад гърбовете на секретарката и посетителя му, отляво на бюрото се отмести една секция от масивната библиотека и от нея излезе неугледно сиво човече с контрастиращ на вида му скъп марков костюм.
– Какво мислиш? – попита го президентът на борда на директорите.
– Поредният ненормалник с поредната си фикс идея – измърмори презрително човечето и се доближи до барчето в ъгъла на кабинета, където си сипа два пръста и половина уиски в искряща кристална чаша.
– Хм... – изхъмка бизнесменът. – Смяташ ли?
– Убеден съм – отсече сивото човече, допълвайки в чашата си сода и лед.
– Аз пък мисля, че трябва да сме малко по-предпазливи – също втвърди тона си президентът на борда на директорите. – Евентуални дипломатически отношения с някакво правителство на Марс, колкото и абсурдно да звучи, могат сериозно да навредят на печалбите ни от космическите проучвателни програми.
И натисна отново бутона на интеркома върху бюрото си.
– Мис Престън, бихте ли извикали шефа на охраната? – полупопита, полунареди той.
– Веднага, шефе! – прозвуча гласът ѝ от малката решетка на интеркома.

* * *

– Джонс – обърна се президентът на борда на директорите към влезлия строен и як мъж в скъп спортен костюм, – видяхте ли току-що напусналия ни посетител?
– Лично не, шефе, но със сигурност физиономията му е записана от охранителните камери – отговори запитаният.
– Чудесно! – зарадва се някак лениво президентът на компанията. – Вземете данните му от мис Престън и до утре...
И той прекара красноречиво длан пред гърлото си.
– Разбрано, шефе – отвърна шефът на охраната и напусна кабинета.

От източника: http://marssociety.bg/ (2012 г.)

[alexandrit]

● Получено по хрономейла

Оказа се, че въпреки горещините – климатични,
социални и политически – Дядо Вазов не само следи
какво става по света и у нас, ами и съвсем не е изтървал
патриаршеското си перо. По-долу привеждаме (бяло на черно)
доказателство за това:


А Г И Т П У Н К Т

Поэтом можешь ты не быть,
но гражданином быть объязан!...
Кирилла Николаевич Некрасов-Капийский

Май че, май че
ще спечели нашето (вашето) Майче!

– Кой? Майчето?
– Да, бе, май че то!

Дядко, бабче, татко, майче,
гласувайте за нашето (вашето) Майче!

– Ох, главата ми се замая!
За кого да гласувам? – За Мая!

– За Мая ли?
Направо сме се замаяли!

Проста главо, за Мая ли?
Да не сте се главозамаяли?

Дайте гласа си – тая скъпа дан, че то
инак ни чака пак Данчето!

Иначе с тоя подъл Боко
ще затъваме все по-дълбоко!

Всеки сам се в калта натиква,
щом вярва сляпо на тиква.

Даже някой да те подтиква,
недей се намърдва на топло... под тиква!

– Тъй съм от герберска страст обладан, че
и по тебе си падам, макар обла, Данче!...

Поетът греши и май
животът няма да бъде Май!

Но София ще спечели май че,
ако спечели нашето (вашето) Майче!

О, Мая, ти така ме омая,
че ще гласувам за теб, о, Мая!

– И аз, и аз! Ела ме омай, че
по-дивна от Данчето ти си, о, Майче!

И викам: – Към изборна победа с Мая,
че тя и младо, и старо смая!

– Прав си, и аз се питам: не с Мая ли
и ние всички тук сме се смаяли!

Българино, недей се мая,
ами тичай и гласувай за Мая.

Това е обет, от мене поет,
понеже аз съм народен поет!

Иван ВАЗОВ

[alexandrit]

Макар да сa минали доста годинки, добре помня този кратък USA опус и много ми се искаше пак да го прочета. Желанието ми се сбъдна наскоро благодарение на проекта „ФАНТАСТИЧНО ЧИТАЛИЩЕ“. Тоя проект има прекрасното отварящо го мото: ... където фантастичните разкази мечтаят..., включва (до момента) над 70 периодични издания и постоянно се разширява откъм съдържание... Поканени сте най-любезно тук – http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=6&t=27232&rb_v=viewtopic, за да се насладите на качествена проза на въображението от разни години и нации и може би да направите още свои открития...


1,98 – разказ от Артър ПОРДЖЕС

Уил Хоуърд почувства, че някой лекичко го подръпва за крачола. Той погледна в краката си и видя, че в маншета му отчаяно се е вкопчила дребна полска мишка. Отворил уста, Уил се втренчи в трептящото зверче, поразен от така странното поведение на иначе страхливия гризач. Изведнъж на пътечката се появи ловка, бърза невестулка, толкова увлечена в лова си, че не се побоя даже от човека.
Уил бързо вдигна изплашеното мишле с ръка. Невестулката спря, зацвърча отвратително, по триъгълната ѝ муцуна, прилична на свирепа карнавална маска, злобно светнаха червени очи. Като врещеше от ярост, тя се мушна в гъсталака.
– Ех, ти, бедничката! – обърна се Уил към пухестата купчинка, която лежеше на дланта му, и се усмихна: – Малки ти бяха шансовете, точно каквито са моите против Харли Томпсън!
Той се наведе и внимателно постави мишката в храста. И в този момент челюстта му увисна от изумление. На мястото на полската мишка той видя дебелобузесто човече, напомнящо на Буда, но високо не повече от два дюйма.



С удивително звучен, макар и слаб глас човечето произнесе:
– Приеми, о, добри смъртни човеко, горещата благодарност на бога Иип. Как бих могъл да ти се отплатя за това, че ме спаси от кръвожадния звяр?
Уил потръпна конвулсивно, но бързо се съвзе.
– Така значи… ти си бог? – прошепна той.
— Да, наистина съм бог – потвърди благодушно странното същество. – За наказание, че шмекерувах на шах, всеки сто години аз трябва да се превръщам за известно време в мишка… Но ти, предполагам, си чел и за други подобни истории и сигурно отдавна са ти омръзнали. Достатъчно е да ти кажа, че се намеси тъкмо навреме. Сега в продължение на сто години не ме заплашва никаква опасност, ако, разбира се, не се поддам отново на изкушението да подменя пешката с кон.
Уил си спомни за Харли Томпсън. Май че най-сетне му се отдаваше случай да изпревари съперника си.
– Ти спомена нещо… за награда – свенливо започна Уил.
– Безусловно – увери го богът. – Но, уви, наградата няма да бъде голяма. Аз, така да се каже, съм твърде дребно божество.
– Аха… А бих ли могъл да те помоля за един малък капиталец?
– Разбира се. Обаче той ще бъде извънредно малък. Аз не мога да надвишавам сумата от един долар и деветдесет и осем цента.
– И това е всичко?
– Боя се, че е така. На нас, дребните божества, постоянно ни орязват средствата...
– Слушай, слушай – прекъсна го Уил. – А как стои въпросът с брилянтите? В края на краищата един брилянт с големина на гръцки орех е малък предмет, нали?
– Извинявай – със съжаление каза богът, – обаче той ще бъде съвсем миниатюрен. Неговата стойност не може да надхвърля един долар и деветдесет и осем цента.
– Проклятие! – простена Уил. – Може би нещо друго такова…
– Естествено – съгласи се добродушно богът. – Всичко, което струва до един долар и деветдесет и осем цента, е по силите ми. Ти само кажи!

Продължението следва...

[alexandrit]

1,98 – разказ от Артър ПОРДЖЕС (II)

– Тогава съм пас – рече Уил. Иип явно се разстрои, затова той добави с по-любезен тон: – Ти не се смущавай. Аз зная, че би искал от цялата си душа да ми помогнеш. Не е твоя вината, че средствата ти са тъй ограничени. Може би все пак ще измислиш нещо? Аз съм ангажиран с търговско посредничество. Във всеки случай опитвам се да бъда такъв, макар да съм от най-дребните. Но ако ти ми организираш някоя изгода сделка…
– Тя ще ти донесе един долар и деветдесет и осем цента чиста печалба.
– Това не е толкова просто – усмихна се кисело Уил. – Сега аз се занимавам с дизелови локомотиви, необитаеми помещения и изоставени рудници. Освен това съм вицепрезидент на компания за експлоатация на пресъхнали петролни кладенци.
– Е, и как вървят нещата? – попита богчето и подритна някакъв скакалец, който веднага подскочи от негодувание.
– Почти успях да продам на един богат калифорниец изоставен меден рудник за противоатомно скривалище, но Харли Томпсън, както винаги, ми сложи динена кора. Той убеди купувача, че един друг рудник може да се преустрои в най-дългия и най-безопасния в света бар. Ех, този Харли! Аз нямам нищо против, че той стана началник вместо мен: така или иначе аз съм слаб ръководител. Или това, че ми отмъква най-изгодните клиенти. Даже бих простил и вечните му подли номера. Обаче когато работата стигна до Рита… А тя току-що започна да забелязва съществуванието ми! – добави горчиво той.
– Рита? – попита богът.
– Рита Хенри… Работи при нас в кантората. Изключителна девойка!
– Ясно – рече Иип и се изплези на щуреца, който се навърташе наблизо.
– Виж, тук ако можеш да уредиш нещичко. Направи каквото е по силите ти, нали те бяха в размер…
– Един долар и деветдесет и осем цента – подхвана богът. – Добре. Аз ще прекарам тука, в тази гора, целия ден и цялата нощ, съзерцавайки онова място, където би се намирал моят пъп, ако се бях появил на тоя свят като простосмъртен. Довери се на великия, макар и дребен, бог Иип. Прощавай.
И той се скри в тревата.
Като се върна късно вечерта от разходка, Уил тъжно легна в леглото, убеден, че помощ в размер на един долар и деветдесет и осем цента вероятно няма да реши вълнуващите го проблеми, пък даже и ако произхожда от бог.
Независимо от мрачните мисли, той беше толкова изморен и изнервен, че заспа веднага, но след половин час се събуди от звънеца. Още съвсем сънен, наметна върху пижамата си халат и отвори вратата.
На прага стоеше девойка.
– Рита! – прошепна Уил. – Най-после!
Тя го улови за ръката.
– Някаква непозната сила ме подтикна… Не можех да не дойда. Ние сме създадени един за друг…
На сутринта Уил вдигна от пода къс хартия. Това беше вестникарска изрезка. На бялото ѝ поле с бисерен почерк беше написано: „От благодарния (в пределите на 1,98 долара) бог Иип“.
А кратката рекламна бележка гласеше: „При съвременните цени всички химически съединения, от които се състои човешкият организъм, могат да бъдат купени само за 1 долар и 98 цента“.

Превод на Емил ЗИДАРОВ

Първа публикация у нас: списание „Наука и техника за младежта“, брой 3 // 1971 г.

[alexandrit]

● Завещанието на оптимиста



Автор: Славомир МРОЖЕК (на снимката)

Веднъж, когато бях излязъл да се поразходя между дърветата, вятърът довя пред краката ми лист хартия, изписан с неравен почерк, сякаш някой беше редил буквите на тъмно или най-малко по здрач.
Оказа се, че това е дневник на оптимист, на човек, който забелязва не само неприятните страни на живота, но се старае да го осветли от всички страни. Понякога си служи с буквени съкращения – в интимните дневници това е нещо обикновено. Ще цитирам съдържанието на листа:

„Всичко върви добре. Вчера Виктор им върна парите. От хремата вече няма и следа. Кракът на Геня зарасна почти идеално. Времето също се оправи, след упоритите дъждове най-сетне изгря слънце, настъпиха лазурни, светли дни. Е, вярно, М. ме заплашваше, но В. казва, че това са само празни думи без покритие, аргументи без основания. Най-важното е, че вуйчо вчера се завърна от Татрите и рече, че такива красиви гледки отдавна не бил виждал, въпреки че като бивш жуав (полски въстаник от 1863 година – б. пр.) е видял какво ли не. Бодър е и загорял, ще открива работилница. Ще пием само вино, и то умерено. Римляните и гърците са дали голяма култура, без да познават затъпяващото действие на спирта, така че – край на ракията. Покривът ще се поправи, всичко вече е уговорено. Сабча става все по-висока, скоро ще стигне до рамото на леля, плитката ѝ е дебела. Някакво куче ухапало Кавуша, но съвсем не било бясно и Кавуша се смее. Мисля, че този Ц. през зимата също може да се уреди, ех, че живот ще си поживея!
Безпокои ме малко положението у А. Татар, обаче такива неща са се случвали и друг път и самият той, като ме срещна, каза да не се отчайвам, впрочем Р. беше там, сподели, че вече е значително по-добре и всъщност скоро ще изнасят...
Весело, честна дума!
Само едно нещо не мога добре да разбера: защо четирима мъже ме носят легнал в дървена кутия с капак, закован плътно и здраво...“

Толкова за ръкописа. Много здраве!

Преведе от полски: Иван ВЪЛЕВ

Взето от източника: Славомир Мрожек. Слон. – Избрани разкази. – Пловдив: Христо Г. Данов, 1980.

[alexandrit]

● Кръгла годишнина от нейното рождение (1929-2018)

Александър КАРАПАНЧЕВ

ДРАКОНИТЕ ИДВАТ

Веднъж Урсула К. Ле Гуин получила остър сигнал. Като печена филоложка тя премислила и поръчала да ѝ преведат обратно стотина страници от нейните книги, излизали в България. Взела Урсула още топлите разпечатки, прочела ги, пък отплавала право при Оджиън Мълчаливия.

– Чувай какво, магьоснико – рекла му тя, – аз съм удивена! Българите така са ме превели, че просто едва си познавам прозата – толкова хубава е станала. Как ли са го постигнали, къде са пипали, умът ми не го побира! Това „Землемориите“, това „Лявата ръка на мрака“, това „Грънчарското колело на рая“ или „Реално и нереално“…

Оджиън Мълчаливия протегнал десница, в която стискал вълшебния си жезъл, и замахнал няколко пъти с него. Блеснала мълния, изгърголил гръм. И ето че току пред взора на Урсула възникнало огромно здание, искрящо от металопластика и осеяно с пъстри като феникс прозорци. Най-отгоре пулсирали грамадни алени букви на кирилица: БАПР.

... бапр... БаПр... Б-А-П-Р...бАААпР...

– Бъди любезен, разтълкувай ми надписа – примолила се първата дама на световното въображение.

Тогава добрият човек начертал в пясъка пред себе си шест зашеметяващи думи: „Българска академия на превода и редактирането“. Урсула К. Ле Гуин веднага схванала цялата сериозност на положението и само въздъхнала с пълна гръд:

– Ех, да можеха да ме назначат в тази Академия... Готова съм и чистачка да стана там, но поне на стари години да се докосна до истинската магия на словото!

Съгласно железния си обичай Оджиън Мълчаливия продължавал да мълчи, вторачен в далечните хоризонти. Той предчувствал не на шега, че драконите няма да закъснеят със своята визита. *
__________________________

* Както е известно, този разказоид беше поместен най-напред в моята книжка „В епохата на Унимо“. Наскоро след това аз получих множество имейли, с които разни никове или конкретни лица ме уведомяваха, че не са разбрали посланието ми и биха желали да се доизясня. Зарадвах се, понеже за пръв път читатели (а не редактори!) искаха от мен някакъв текст, и реших да продължа своята минисага за драконите. Така че, много ви моля, очаквайте следващите епизоди... – Бел. АлК.

[alexandrit]

Тази театрална хроника, както сам я е нарекъл авторът, излиза за първи път в списание „Съвременник“ през 1986 година. След т.нар. промени е играна за кратко в НТ -Иван Вазов-. В нея по понятни причини няма герой Червена тога, обаче има (направо бликат, бликат!) много фентъзи, притчова критика на социализЪма (и не само на този строй), хумор и ненадмината писателска изобретателност.


То от какво тогава кралството се е издържало?

■ Откъс от пиесата на Йордан РАДИЧКОВ „Образ и подобие“

Сива тога. Трудностите идват не от това, че няма пръст. Ни че носачите на пръст не са достатъчно. Хазната е затруднена много от цветността на кралството. С всеки изминал ден цветовете все повече и повече поскъпват. Върхът изисква средства, но и цветовете изискват средства.

Жълта тога. Кой цвят вие с Негово величество или с хазната имате предвид?

Сива тога. Става дума за всички цветове.

Бяла тога. Някои цветове нали печелят? Ако вземем бялото например, ще видим, че то не само не тежеше на хазната, но и печелеше.

Зелена тога. Печелеше през зимата, когато всичко беше бяло. През лятото обаче губехме. През лятото печелеше зеленото!

Жълта тога. А през есента кой цвят печелеше? Излишно е да казвам, че беше жълтият!

Оранжева тога. И оранжевият не бе на загуба през есента!

Синя тога. Но през останалите три сезона трябваше хазната да доплаща!

Оранжева тога. Щом става дума за доплащане, хазната нерядко и за синьото доплащаше! Когато беше слънчево и ясно, небето се синееше безплатно, но при мъгливо и дъждовно време кой плащаше за синьото?

Жълта тога. Как кой! Хазната!... Но щом цветовете толкова много средства са стрували на кралството, то от какво тогава кралството се е издържало?

Сива тога. От сивото!... Сивото издържаше на всякакви превратности! То бе работният печелещ цвят за кралството! Сега, когато всички цветове са губещи и се превръщат във воденичен камък на шията на кралството, то сивият цвят става все по-печеливш... Негово величество, след дълги колебания и като постоянно се съветваше, реши да обяви от днес сивото като основен цвят на кралството.

Бяла тога. А останалите цветове?

Сива тога. Останалите временно ще се закрият!

Зелена тога. Няма ли сивото да ни дойде в повече?

Синя тога. Няма ли прекалено много да посивее кралството ни?

Жълта тога. Боя се шинеленосиво да не стане!

Оранжева тога. Искате да кажете – войнишко сиво!

Сива тога. Сивото има всякакви оттенъци. От млечносиво до въгленовосиво. Преди да тръгна за съвета, Негово величество ми каза: „Може би ще се спрем на благородния миши цвят! Щом обстоятелствата ни налагат да преминем временно към сиво, то нека тогава вложим в него известно благородство!“. Но ето че и Негово величество пристига!

Влиза бавно кралят. Той е леко изкривен. Остарява. Съветниците се покланят. Кралят отива до трона, застава
пред него.

Кралят. Този трон сякаш започва да ме изкривява!… Уморява ме! (Обръща се.) Дочух последните ви думи. Благородният миши цвят звучи наистина добре. (Говори бавно.) Но докато вървях насам, още един сив цвят ми хрумна!

Всички (хорово). Кой цвят, Ваше величество?

Кралят. Спомних си, че имаше един цвят, наречен лондонска мъгла. Как ви се струва, ако цялото ни кралство се оцвети с цвета на лондонска мъгла?

Всички (хорово). Чудесно, Ваше величество!

Кралят. Или се оцвети благородно с благородния миши цвят?

Всички (хорово). Чудесно, Ваше величество!

Кралят. Благодаря на кралския съвет, че приема сивото така единодушно! Този сив цвят, без да се натрапва, ще ни издигне час по-скоро на върха! (Чука с жезъла.)


■ От източника: https://chitanka.info/text/24993/11#textstart *

* За допълване на картината от „време оно“ вижте и тук –
https://www.24chasa.bg/Article/2897760 – Бел. alex.

[alexandrit]

МРЪСНИ ДНИ

● Разказ от Петър МАРЧЕВ

Кръчмата „Рибарска среща“.
Барба Яни топи мустак в чашата с мерло.
После намига на кръчмарката. И Цецка му носи пакет синьо „Виктори“. На старите цени.
Умната, момчета! Барба Яни пали цигара. Сега без огънче и скилидка чесън в джоба никъде не се ходи. Особено нощем. Щото всички караконджули са отвързани през Мръсните дни – от Коледа до Йордановден – и бродят. Чико нали го знаете? Дето държи чейндж-бюрото до „Котвата“. Глупости – отвлекли го! Навръх Нова година го пресрещнал един караконджо. Яхал го цяла нощ. Чико оживял, ама сега е в психодиспансера.
Значи запалена цигара и скилидка чесън помагат и срещу таласъми. Ама срещу вампирин нищо не те спасява. В наше село навремето имало много плътеници. То е същото. Един нашенец в Америка умрял. Ама не го погребали и не го опяли до 40-ия ден. И той се уплътил. Подир се укостил. То само тъй е думата, щото вампирите вместо кости имат хрущял. И по туй се познават – като ходят, месата им се тресат. А очите им – червени…
Качил се вампиринът на парахода. И се върнал. Жена му го приела. Ама тогава други нашенци от Америка написали писмо, че еди-кой си бил умрял преди 2-3 месеца. И гледай какво става. Събрали се по-коравите мъжаги. Хванали вампира и го залостили в една плевня. Драснали ѝ кибрита и всичко свършило…

Небуквална илюстрация



Умълчаваме се всички. Защото в „Рибарска среща“ влиза някакво същество. От женски пол. В допенсионна възраст. Със зачервени очи. А месата ѝ се тресат, сякаш няма кости. Това бюст, това ханшове.
Изтръпваме всички.
Но съществото вади тефтер и химикал и се спира пред електромера в ъгъла…

● И з т о ч н и к : авторски файл

[Mandor]

Този разказ е публикуван в сборника „Извънземното от Долна Митрополия“ (Сиела, 2010) под заглавието „Дракула“.

[alexandrit]

Точно така е, Мандор.

Имам тази книга на Петър Марчев и даже напоследък си препрочитам страници от нея... Бива си я.

Самият Петър ми обясни, че това – „Мръсни дни” – е първото заглавие на разказа му. Наложило се да го смени с „Дракула” заради спецификата на сборника, в който отделните заглавия нарочно съвпадат с такива на известни филми и книги.

[alexandrit]

ПРИТЧА ЗА КОПЧЕТАТА от Ерих Кестнер

Имало едно време един човек, който вършел големи злочинства. Нападал хората, биел ги и ги ограбвал. И когато все пак веднъж те го надвили, той не се и съмнявал, че притежават пълното право и силата да постъпят с него безмилостно. Но бил толкова беден и окаян, че сам не виждал какво може да им даде, а и те го били наобиколили, разглеждали го изпитателно и също не знаели какво да му вземат.
Съветвали се, давали различни предложения и не смогвали да решат нищо, докато един от тях казал:
– Нека му вземем костюма. Наистина той е продупчен на няколко места и има петна, но може би някой от нас все пак би искал да ходи с него на работа. Или да дадем на едного сакото, на другиго жилетката, а на мене панталоните!
– Не – отвърнал друг. – Костюма не трябва да му вземаме. Защото му е единствен. Ако му го вземем, няма да постъпим нито много умно, нито съвсем по християнски. А и той няма да изглежда твърде красив по риза. Освен това някой ден пак ще има малко пари и тогава ще можем да му продадем вратовръзка, сламена шапка или бастун. Естествено, това ще стане само ако му оставим костюма! Без костюм той няма да се интересува нито от вратовръзки, нито от сламени шапки.
Всички потънали в размишления, най-после един от тях извикал:
– Открих! Ще му вземем само копчетата. На човек винаги могат да потрябват копчета, пък и лесно ще успеем да си ги разделим!
Това предложение се харесало крайно много на всички. Те приближили до човека и му рекли:
– Искаме ти само копчетата от костюма. Ето ти ножица. Отрежи ги вместо нас! Една полезна работа, така или иначе, няма да ти навреди!
Тогава бедният човек паднал на колене и замолил да му оставят копчетата. За него и за неговия костюм, а също и за целия му следващ живот тия копчета били особено нужни, доста по-нужни, отколкото на тях. Другите го изгледали с възмущение.
– Това, че ти искаме само копчетата – казали те, – е направо великодушно от наша страна. Би трябвало да го разбереш. Хайде, залавяй се за работа!
Човекът отишъл в един ъгъл и почнал едно по едно да изрязва копчетата си. Изрязал копчетата на ръкавите и тези отпред на сакото, всички копчета на жилетката и най-сетне – със страх и трепет – онези на презрамките, както и другите, малките, които поне заради доброто възпитание са толкова необходими – и тях също!
Когато свършил това болезнено занимание, той им занесъл всичките си копчета, естествено, също и ножицата.
– Ето – рекли те, – така вече е справедливо. Сега с тебе сме квит. И ако работиш усърдно, някой ден ще ти продадем една хубава пъстра вратовръзка.
– Оттук нататък няма да работя много – отвърнал човекът – и едва ли някога ще си сложа вратовръзка.
– Но защо? – попитали те учудено.
– Защото – отвърнал той печално – през останалия ми живот ще трябва да използвам своите ръце само за едно – да придържам панталоните си!
– Пак ли започваш? – запитали те остро и после, вземайки ножицата и копчетата, продължили по пътя си.
А човекът останал на това място до края на своя живот, като конвулсивно придръпвал панталоните си. Тази гледка не била твърде красива и минаващите оттам винаги извръщали поглед от нея… Ами копчетата? Копчетата лежали при другите в едно чекмедже, в което слагали неща, каквито човек по необясними причини просто не се решава да изхвърли.

От немски: Венцeслав КОНСТАНТИНОВ

И з т о ч н и К : https://chitanka.info/text/13501-pritcha-za-kopchetata

[alexandrit]

● Матвей ВЪЛЕВ – П Р И К А З К А

Трима братя останали без баща.
Първият свършил учение, започнал работа, пропилял наследството си и пропаднал. Вторият хванал перото, написал с получените пари няколко книги, издавал няколко списания и тоже се провалил. Третият станал разбойник.
Опитен бил той и никой не можел да го улови. Името му се понесло из цялата страна. Гонили го, търсили го, клопки му поставяли – напразно. Повикал царят един стар, опитен разбойник, който се бил покаял и живеел вече тихо и мирно, и се посъветвал с него.
– Ще се опитам – казал му оня и разлепил афиши: „Поканва се Павле разбойникът на конкурс“.
Явил се Павле. Решили: който открадне царската дъщеря, той е по-опитен и ще получи голяма награда.
Почнал старият. Въртял, сукал, събрал банда, нападнал двореца – победил, пленил царската дъщеря.



Дошъл ред на Павле. Взел той китара, приседнал под прозореца веднъж-дваж, попял. Чула го царската дъщеря, чула го царицата, чули го слугините, чули го перачките, влюбили се в него. И една вечер всички една по една се изнизали – първа царицата, втора дъщерята, последна – Марта бавачката. Повеселил се той през нощта с тях и на утрото ги представил обратно на царя, който щастливо си хъркал в празното ложе.
Чудили се всички, тюхкали се – такова нещо где се е чуло?
А Павле извършил още много подвизи, откраднал даже и стария разбойник.
– Нема какво – решили, – по-опитен разбойник от този нема.
Повикал го царят и му казал кратко:
– Съставете кабинета!

Първа публикация в: списание „Маскарад“, 1922 г.

NB! Електронният текст е взет от портал „К у л т у р а“, където са публикувани
много информативна статия на Мая Славова за Матвей Вълев и два негови кратки опуса – http://kultura.bg/web/%D1%85%D1%83%D0%BC%D0%BE%D1%80-%D0%B8-%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B0/. Б. ред.

[alexandrit]

■ Една непубликувана глава от „Идеалният роман“ *

Д-р Охниминчев се развихря

Автор: Петър МАРЧЕВ

Великият хуманист, геният на техниката, последният жив енциклопедист – д-р Евлоги Охниминчев, – освен всичко друго бе и всеобщ любимец на квартала. Макар никой да не знаеше дали докторатът му е по палеоастрология или парапсихология, или пък беше просто зъболекар като Коцето Калки, или най-обикновен конски доктор – всички го обичаха. Защото и той обичаше хората. В джобовете му се въргаляха постоянно дъвки „Уинтър фреш“ за махленските дечурлига, винаги намираше време да помечтае с младите за голямата печалба от Националната лотария, не подминаваше и пенсионерите, без да обсъди с тях последното мизерно увеличение на пенсиите и страничните ефекти на виаграта; понякога можеха да се чуят прочувствените му цигулкови изпълнения на „Снощи правих кекс“ в кварталното бистро или пък да се види в президиума на някое събрание, организирано от подсъдими собственици на къщи за гости, строени с евросредства. И не на последно място – докторът не подминаваше, без да уважи поне с поглед, никоя жена или травестит (според каноните на Светата Истанбулска конвенция) на възраст от 16 до 66 години. Ето защо рейтингът му в квартала се блъскаше до посиняване в стоте процента. Но това, което не знаеше за д-р Охниминчев дори и интимната му приятелка, чувствената блондинка Пепа от фризьорския салон на ъгъла, беше следното. Тръгвайки от Айнщайновата релативна теория и използвайки четиринайсетото следствие от Аксиомата за гравитационните вълни, гениалният българин бе открил Закона за движение във времето! И тази вечер тайнствената конструкция в мансардната му гарсониера щеше да бъде завършена. Същата конструкция, за която Пепа тайничко се надяваше, че е машина за печатане на фалшиви пари, а пък кварталните пияници се молеха да излезе нелегален казан за варене на ракия.

Д-р Охниминчев запои изводите на клавиатурата от персонален компютър „Правец“ и монтира ауспуха от танк Т-34. Машината на времето бе готова! А сега – накъде?



& & &

Беше прохладната привечер на 20 юлий 1888 година. Доматеното слънце докосваше величествените хребети на Източните Алпи, когато на новичката гара в Браунау сред облаци пара и сажди спря вечерният влак от Линц. От предпоследния вагон, пременен в новите си къси кожени панталонки, бодро скокна на перона митническият служител хер Алоис Шикългрубер и с припряната походка на пинчер се отправи за вкъщи. Хубава работа беше свършил днес в провинциалния център, но през целия ден от главата му не излизаше неговата трета поред, младичка, пухкава и апетитна невеста. Откъм реката, разпенената и пълноводна Ин, повя хлад. Татко Шикългрубер зиморничаво потръпна, а космите по дръгливите му крака настръхнаха. Пътьом купи един тлъст глухар за пет шилинга и с весело подсвиркване блъсна вратата на своя дом, окичен с емайлирана табелка „№ 219“. Вместо поздрав тупна жена си, която се връцкаше около напалената готварска печка, по закръглените ханшове и се разположи зад грубата дъбова маса. За да прикрие избилата по бузите ѝ руменина, фрау Шикългрубер наля две халби бира, двамината съпрузи се погледнаха като двойка влюбени гугутки и потопиха устни в пяната.

Докато глухарят весело цвъртеше във фурната, докато хер Шикългрубер се облекчаваше във ватерклозета, докато пухкавата му невеста подготвяше спалнята за предстоящата бурна нощ, д-р Охниминчев открехна предпазливо вратата на огромния кухненски шкаф и излезе от своето скривалище. Без да се помайва, извади от джоба си три таблетки „Анти-бебе“ и ги пусна в халбата с бира на госпожата. После щипна малко от златистата препечена кожица на глухаря и се завтече към своята машина на времето, която бе паркирал пред близката бирария.

– Дотук – добре! – рече си замислено великият хуманист, докато се рееше с машината на времето над планините на провинция Горна Австрия. Защото мисията му бе изпълнена само наполовина.

(Следва продължение...)

* Излязъл за първи път в ИК „А р г у с“ през 2007 година. – Б. ред.

[alexandrit]

Д-р Охниминчев се развихря (2)



& & &

Великият руски пътешественик и изследовател с полски произход граф Николай Михайлович Пржевалски току-що бе пристигнал в кавказкия градец Гори. Целта на новата му експедиция бе далечният загадъчен Тибет, но графът нямаше намерение да преуморява конете и хората си. В имението на своя приятел, местния владетел граф Егнаташвили, както винаги намери радушен прием – вечеряха планински яребици, задушен заек и печено на шиш младо сърне, които поляха обилно с отбрани кахетински вина. А чалгаджиите изпълваха сърцата им с любовната нега на цигански романси. Като доглозгаха и последните костици, като докапчиха винцето от последния тост, приятелят му лукаво се подсмихна.

– Ну, дарагой – подхвана той на неподражаем руски, – ета дефка наравитса? – и посочи с поглед 20-годишната хубавица, жената на обущаря пияндурник Джугашвили, която им прислужваше по време на вечерята.

Графът врътна одобрително глава, шумно се оригна и се затътри към покоите си, сподирен от циганите музиканти. Точно тук, в сумрачния коридор, го пресрещна великият пътешественик във времето, д-р Охниминчев. Освен всичко друго великият хуманист от български произход от известно време бе и рекламен агент на смесената френско-българска фирма за производство и търговия с презервативи „Фантазия Кондом“. Докторът разгъна последния фирмен модел, той засия с нежна морковена светлина, а в коридора се разнесе задушевната мелодия на романса „Очи чорние“. Граф Пржевалски ахна! После загаси свещта, която носеше, разгони с ритници свирачите цигани и наброи 12 златни рубли за дузина свето-свирещи презервативи. След това засука юнашкия си мустак и приглади с наплюнчена длан косата над ниското си чело назад. А в спалнята вече го очакваше Екатерина Джугашвили...

& & &

Великият хуманист д-р Охниминчев спря машината на времето и слезе да отвори вратите на своя гараж. Беше изморен, но задоволството му нямаше граници – въпреки любовното усърдие на татко Шикългрубер и на граф Пржевалски човечеството никога нямаше да изпита зверствата на двамата величайши монстри на XX век – Адолф Шикългрубер Хитлер и Йосиф Висарионович Сталин. Всъщност те щяха да се родят, но по-късно и щяха да бъдат вече съвсем други хора. Д-р Охниминчев майсторски вкара машината на времето в гаража, до лъскавия чер „Шикългрубер-Бенц“. В коридора на мансардната си гарсониера се спъна в новата придобивка на интимната си приятелка Пепа, възпитаничката на стилист Капанов – чифт луксозни обувки от реномираната фирма „Йосиф Джугашвили“. Предавайки се в обятията на русокосата жрица на Амура, дванайсетте златни рубли в джоба му иззвънтяха приглушено.

– Какво е това, мили? – изви въпросително вежди Пепа.

– Хуманизмът си е хуманизъм, но сиренето все още е с пари, нали, скъпа?! –загадъчно се усмихна в отговор великият хуманист.

– Да-да, само приказваш… И ме лъжеш, че ще ми купиш луксозен апартамент с персонален асансьор! – нацупи се русокосата фурия и обърна гръб на великия хуманист.

И з т о ч н и к : файл, изпратен от автора

[alexandrit]

Владислав ХРИСТОВ

САЛВАДОР И ДАЛИ

Салвадор срещнал Дали. Не се познавали добре, но той го заговорил от куртоазия.
– Ти не беше ли Дали?
– Дали съм и още как...
– Щото и аз тъй помислих... заради мустаците...
–Твоите също не са малки!
– Големината не е толкова важна, а посоката!
– Твоите са се увесили надолу като топките на стар бик!
– Твоите пък стърчат нагоре като гръмоотводчета!
... след тая реплика Дали не издържал, вдигнал единия си крак и препикал новите обувки
на Салвадор, който, да не остане длъжен, му казал, че това не било никакво изкуство.

От източника: е-списание LiterNet, 18.05.2012, № 5 (150)

[alexandrit]

Пролет, или живей като на кино!

● А в т о р: Иван ГАВАЗОВ

Спира зимата да важи.
Гонят я лъчи горещи.
Всяка баба става гадже.
Всеки дядо зъркел блещи.

Ром нагъва киселеца –
иска да заякне.
Във потока Баба Меца
вехто рухо плакне.

През гората вихром шпори
Заю Баю по терлици –
сън сънил, че прокурорът
дебне го със белезници.

Ден и нощ южнякът хойка
над поля в бодил и лайка...
И от дъб подсвирква сойка
по-бетер от полицайка.

Няма вирус. Няма криза.
Няма хора зли и лоши.
Вече може и по риза.
Може даже без галоши.



Стъпвай яко! Гледай бойко!
Въздухът досущ е вино.
Слушай какво казва Бойко
и живей като на кино!

От източника: вестник „Минаха
години“, брой 12 от 2020 г.

[alexandrit]

Извънредното положение в приказките:

■ Снежанка вече живее само с едно джудже, другите били контактни и ги затворили.

● Вълкът записал седемте козлета като домашни любимци, за да ги разхожда, но всъщност тайно се презапасил
с храна...

■ Червената шапчица вече не ходи до баба си, на бабата ѝ носят храна до дома ѝ.

● Спящата красавица никой не я пипа, даже от щаба я дали като пример за спазване на правилата.



о Х у д о ж н и к: Джани Бенвенути (1926–2005)

■ Грозното патенце ще става все по-грозно – козметиците и фризьорите не работят.

● Трите прасенца си остават вкъщи при майка им, ще строят къщи, като отмине вирусът.

■ Хензел и Гретел се загубили в гората, защото не ги пуснали да вървят заедно. Все пак извадили късмет – вещицата е от рисковата група.

● Дядо вади ряпа само между 8,30 и 10,30 часа.

■ По същото време и баба Мравка тича за храна, а щурецът е безработен – сватбите и семейните празненства са забранени.

● Крали Марко го спрели на КПП-то, не приели отрязаната глава на ламята като декларация за преминаване и го върнали обратно.

■ Лъжливото овчарче го глобили 5000 лева за разпространяване на невярна информация, а в дядовата ръкавичка вече се влиза само по един.

● Пепеляшка си загубила и втората обувка, докато бързала за брифинга.

■ В крайна сметка Малкият принц си е най-добре, защото той живее на друга планета.

Интернет-автор: Манол ГЛИШЕВ

[alexandrit]

Александър КАРАПАНЧЕВ

■ ПРИКАЗКА ЗА ЗАДАЧАТА

Розовата светлина
на лицето ти тънко
ми подсказва на колко
наслади ще се радваме двамата...
Поет от Земя, ХХІ век

Младежът Nn се запозна с девойката XN една вечер в бар „Факториал“, докато светлините му играеха разноцветно и намигаха дискретно. Той седеше на обичайната си маса, по епикурейски сръбваше от своето любимо ментино – сребърно-жълто, много пенливо – и разглеждаше посетителите на заведението.
Тъкмо беше преполовил чашата си, когато насам се приближи стройна конусовидна девойка и попита за свободно място. Nn я покани, сетне веднага ѝ предложи нещо свежо за отскок. Е, не само за отскок, но също и за разтапяне на ледовете. Тя го прие не без усмивка, запознаха се съвсем естествено, забъбриха в унисон. На бърза ръка се изясни кой откъде е; дали работи, или пък учи някаква дисциплина; какво обича да пие, каква музика да слуша. Без никакви задни мисли младият кавалер ѝ довери няколко задачи с едно или повечко неизвестни.
Зад прозорците синьо-зеленото небе се изпълваше с мастилото на нощта. Ето че вече си определяха следваща среща, когато в бара влетя ромбоиден господин, девойката XN въздъхна: „А-хаа, това си ти...“, кимна на момъка с ментиното и изчезна яко дим с новодошлия екземпляр*.
_____________________
* Поради своята заетост в звездобизнеса този герой няма да се появи повече в нашата история. – Б. авт.

Младежът Nn плати сметката и на излизане се огледа в лъскавите като станиол стени на заведението. Оттам го наблюдаваше атлетически развит куб с елипсовидни бакенбарди; очите му грееха предизвикателно, а левият му горен ръкокрак сякаш щракаше с пръсти. Изпълнен с доволство плюс пъстри мечтания, кубичният баровец потъна в мрака.
Подир двайсетина дни той стоеше на един уличен ъгъл и чакаше за поредно рандеву девойката, с която се запозна под светлините на бар „Факториал“. Сега светофарите премигваха болезнено, докато секундите точеха лепкавите си локумени телца.
Щом тя се показа на пресечката, синусоидата на чувствата му започна да прави темпераментни чупки, както и да чертае иглени върхове. Прилив на възхита и преклонение го обхвана при вида на конусовидното създание. Сърцето му изнемогваше от дъгоцветни екстремуми. Как изтърпя две денонощия, ей, цели две денонощия, без да я лицезре? Без XN да порадва неговите очи и да раздвижи до болка мислите му? Да-да, кубичният баровец бе страшно влюбен, а пък любовта, досущ като кашлицата или световната криза, не може да се скрие.
– Синус! – поздрави девойката, облъхвайки го с вълните на вълшебен парфюм.
– Ко... косинус! – развълнувано отвърна младежът Nn. Той не смогваше да откъсне взор от прелестната конусовидна дама, това истинско бижу на майката галактика.
Дамата се засмя очарователно, при което зъбите ѝ проблеснаха в бяла парабола. Nn начаса възвърна самообладанието си и ѝ предложи да прескочат до вкъщи. Там, разбираш ли, имал пресен сигма-тоник в съчетание с най-новите биквадратни песни на „Хиперболите“ – що да не ги чуят заедно?
И така, те изслушаха записите, помъчиха се да решат някои по-прости уравнения от песните, обаче нещо все не успяваха, затормозени от собствената си близост. Образувателната на девойката XN обикаляше непрестанно и неотразимо; в зениците ѝ току гаснеха-припламваха романтични диаграми, явно умножени от момента. Кубичният кавалер беше не по-малко разчувстван: диагоналите му се движеха с тихичък звън и, кой знае защо, не се пресичаха само в една точка.
Навън сияйно синьото се преборваше със зеленото.
Двамата млади помълчаха в странна минусова зона. Домакинът донесе още от онзи тоник, пийнаха пак, разправиха си други задачи, ама вече с едно-единствено неизвестно в условията им. После увисна тишина. Той наруши неловкото положение с някаква измъчена задачка, след това леко докосна образувателната на гостенката. И забележете, XN не се отдръпна, о, не, не. Зашеметен, със земетръсна страст в гърдите, младежът ѝ се призна в крехки емоции.
Скоро стана пределно ясно, че без нея той не би могъл да просъществува нито ден под щедрите слънца. Даже нито час, дори нито минутка! Конусовидната девойка също призна, че го обича и че Nn е тъкмо онова, за което е мечтала и го е търсила от дълги-дълги години. Тук те се заклеха, че с тяхната огромна любов трябва да решат някоя велика задача, способна да зарадва света.
В очите на XN светнаха дръзки графики; той я прободе с диагоналите си. Ето че образувателната ѝ тутакси се разгъна в ярък розов цвят, разделен на десетки венчелистчета. Ох, каква сладка мъка, ах, каква грандиозна обич!
Влюбените правеха най-различни фигури – хем сложни, хем екзотични до полуда. Около тях хвърчаха резултати, резултати, резултати. Накрая се сляха в общ паралелепипед; сплескаха се в дебел като дърво правоъгълник; преляха се в октаедър, докато... докато от тази нежна двойка се получи локва плът. Тя беше досущ безформена и по-чудновата от шарено сюрреалистично петно. Какво пък: нали това беше тяхната огромна любов, която ги свързваше навеки в името на велика задача?
Призори част от образуванието се отдели встрани, защото трябваше спешно да се връща у дома, и промълви:
– Довечера пак в бара, мили мой... Хайде, тангенс, едничък мой!
– Как ще издържа чак до довечера, скъпоценна моя? – запита я другата част и въздъхна някак твърде покъртително: – Е, хайде, моя прелест, котангенс!
Синьото и изумруденото слънце вече се показваха на хоризонта, бързо сливайки се в ненадмината сапфирено-зелена симфония. Лъчите ѝ пееха, танцуваха и свиреха на милиарди инструменти. Едната локва изчезна зад вратата, а другата надигна с десния си долен израстък бутилка сигма-тоник. След няколко мига на къл-къл тя беше пресушена
до капка.
И тогава на дъното ѝ лъсна жетон за участие в екскурзия – в екскурзия до ошмулената затънтена планетка Земя.

Първа публикация в: списание „Фентернет“, брой 1 // 2009 г.

[alexandrit]

В българската Уикипедия О. Бр. е представен подробно като лекар и учен с голям принос, включително международен, обаче не се споменава нито думичка, че той е... и автор фантаст. Преди повече от половин век в София се основава първият наш клуб на любителите на фантастиката – наричат го поетично и футуристично Приятели на бъдещето. * Един от участниците в него е тогавашният ученик в Немската гимназия

● Огнян БРАНКОВ

АЗ И РОБОТЪТ (фейлетон)

– Трам-тата, трам-та-та! – изфуча тръбата за лягане. След малко всички спяха. Щастливци! Лесно им е на тях. Аз се въртя като… и не мога да мигна. Днеска работих извънредно много, даже се преуморих. Трудих се благородно, изкопах цял метър тераса. А сега от това не мога да заспя. Нищо! Утре пък няма да работя – компенсация за днеска.
Изведнъж в главата ми щукна една мисъл. А не може ли въобще да не работя – някой друг да прави това вместо мене? Може! Бях чувал, че роботите замествали труда на хората. Ще си направя един робот и той ще ми работи. Аз ще го гледам и ще си почивам. Хубаво, нали?
Речено-сторено. Ставам тихичко и се измъквам навън. Сега ще трябва да намеря материали и да си създам железен човек по мой образ и подобие. Ама съвсем като мене. За роботите знаех, че се правят от желязо и че изпълняват заповедите на човека. Това, мислех си, е достатъчно. Придобил тези крепки познания, аз си казах: „С науката, напред!“, и хукнах да събирам материали за робота…



… След два часа труд той стоеше пред мене. За глава му отмъкнах фенера на командира и две радиолампи. За труп взех празното казанче, в което варим храната. Вътре наблъсках двигателя от мотора на домакина. За ръце сложих два захвърлени кюнеца и накрая – две ръкавици. А за крака свих триножника на шефа и като му счупих единия крак, го монтирах на робота. Накрая за мозък изсипах във фенера цяла шепа бръмбари и буболечки – нали трябваше да прилича на мене?
И ето го, стои пред мен и чака заповедите ми. Кажете, че не съм гений!
– Слушай – изревах аз, – ще изпълняваш безусловно моите желания!
– Да, господарю – каза железният човек, – заповядайте ми да хапна нещо.
Учудих се на странната му молба, но му позволих. Като се наяде, мислех си, ще работи още по-добре. Потривах ръце, представях си удивените физиономии на приятелите.
… Когато дойде време за работа, подкарах робота към обекта. Между другото, той беше изплюскал и нагънал всички чинни, вилици, лъжици и дори желязната ограда на лагера. „Брей – учудих се пак, – дори и аз не ям толкова много!“
На обекта всички ме гледаха със страхопочитание. Аз си избрах най-хубавото място, втикнах в ръцете на робота кирката и лопатата и изревах:
– Работи!
И след това легнах под едно дърво. Обаче роботът нещо не ми харесваше. Той започна да човърка земята с лопата, после я остави. Вдигна кирката, но я отпусна и седна да си почива. Сетне отново стана, взе с два пръста един камък и го отмести. Хареса му. Той награби цяла шепа камъни и започна да замеря някаква далечна цел. Когато и това му омръзна, той пак копна. Докато аз си почивах и ударих един крепък сън, той изкопа само 30 сантиметра тераса. След това остави инструментите настрана, пи вода и седна да си почине. Ядосах се. Другите за същото време бяха си изкарали вече нормата. Станах и изкрещях:
– Работи!
– Не мога – избоботи роботът. – Заболя ме главата. А и бъбреците ми се обаждат нещо.
Излязох извън себе си от яд.
– Работи бе, простак!
– Ти си простак – изрева роботът.
– Не съм – крeснах аз, – ученик съм.
– Не е вярно – простак си и си мързелив.
– Така ли? Сега ще те науча аз тебе!
Хукнах към робота и го блъснах. Тогава той се ядоса. Вдигна лопатата и я стовари върху главата ми. Аз паднах на земята. В това време желязното чудовище боботеше над мене:
– Сега ти ще станеш да работиш вместо мен! Да ми изкараш най-малко три норми! Лопатата и кирката са до тебе. А аз ще отида да си почина, че много се изморих. Хайде, иначе ще те дам на вторични суровини.
Прилоша ми. Какъв глупак бях наистина. Защо създадох робота по мой образ и подобие? Та той е станал мързелив, побойник и лакомник. На̀ сега, трий си го на главата…
– Хайде, ставай! – ревеше над мене роботът и ме дърпаше…
… – Хайде, ставай! – дръпна ме някой. Аз скочих. Робота го нямаше. Само един мой приятел ме дърпаше да отиваме на работа. Дали бях сънувал?
На обекта работих с пълна пара, като се оглеждах дали няма да се покаже отнякъде чудовището и да ми удари още една лопата. Като никой друг път си изкарах нормата. Не ми се ходеше във вторични суровини.
А вечерта пак тръгнах да обикалям из палатките. Ще си правя нов робот!

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме“, брой 40 от 23.VII.1963 г.

От е-източника: проект Фантастично читалище (http://chitalishte.sf-sofia.com/index.ang.html)

ооооооооооооооооооооооооооооо

* За клуба-първопроходец и за неговия интегрален основател Христо Гешанов се разказва в това интервю – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=44191&rb_v=viewtopic#p44191.