Гласове на въображението

[alexandrit]

◄ За тоя интересен човек на изкуст-
вото чух за първи път от енцикло-
педиста Атанас П. Славов.

По-късно неведнъж съм разглеждал кар-
тини на Георги Марков (не на писателя,
разбира се) и продължавам да ги харес-
вам и до ден днешен...

Интервюто по-долу е взето от
http://www.bularts.com/interview-3.html/,
а публикацията е от май 2009 година.


Георги Марков: „Изобразих човека-зло, хранещ се с добрина”


● За тези, които не те познават, би ли разказал малко за себе си?

– Казвам се Георги Георгиев Марков, на 26 години съм. Учил съм гимназия в Благоевград, паралелка „Рисуване”, след това постъпих в Академията в Санкт Петербург, факултет Теория и история на искуствата. След два курса взех академичен отпуск и така и не се върнах – това беше преди 6 години. После завърших курс по анимация в България, занимавах се с класическа анимация 2,5 години, работих в студия в Пловдив и София.

Вършил съм доста неща, повечето от които нямат нищо общо с арта: охрана, готвач, специалист по сигнализации, продавач на детски играчки, на книги... Имах и рекламна фирма, където правехме външна реклама, обаче фирмата нямаше особен успех и фалира, погълна я глобализацията . Последно работих като дизайнер в Пловдив, но вече не съм там, от един месец живея в Санкт Петербург. От време на време се занимавам и с фрийланс, рисувам илюстрации. Имам рускоезичен арт-форум, който усилено развивам.

● Откъде си родом и какво те свързва с Русия?

– „Петрич, Петрич, моят южен край...” Роден съм в Петрич, макар че никога не съм живял там. Половината си живот съм прекарал в Русия. Майка ми е полуарменка, полурускиня, баща ми е българин-македонец . Той дълги години работеше в Русия. Жена ми също е от Русия, от Санкт Петербург.

● Какво те накара да започнеш да се занимаваш с дигитален арт?

– Истината е, че се заех с дигитален арт заради публичността, която той дава. Преди година и половина не бях чувал нищо за такъв арт. Рисувах с молив на картон, наричах рисуването си шаманизъм, излагах духовете си на показ. През лятото на 2004 година направих изложба от свои графики, преди това само моите близки и приятели бяха виждали работите ми. Претърпях пълно фиаско, нямаше критики, нямаше нищо освен присмех и неразбиране. По това време съвсем случайно се натъкнах на един руски форум, посветен на дигиталното искуство. Продадох графиките си на e-bay за по 20 долара и си купих таблет.

● От колко годишен се занимаваш с рисуване?

– Рисувам, откакто се помня.

● Посещавал ли си уроци за това?

– Първия път посетих специализирано школо по рисуване в трети клас, беше в Русия. След един месец ме изгониха оттам за некадърност. Когато постъпих в Художествената гимназия в Благоевград, в началото на втората година класният ни ръководител, художникът Атанас Дафинов, извика майка ми и я посъветва да премести чедото си в механотехникум, защото художник от мене нямало да стане и с рисуване само си губя времето. В ХІ клас обаче нещо ме удари по главата и към края на дванайсети май бях най-добрият график в класа.

● Вярвам, че си вдъхновение за много млади хора, но кой или какво вдъхновява теб?

– Човек трябва да се вдъхновява сам от себе си. Мене ме вдъхновяват духовете, те ми помагат и ме напътстват. Имам духове, които искат да бъдат видени, и аз също им помагам.

● Коя програма използваш за творбите си и защо?

– Photoshop. Защо? Ами защото с него се оправям най-добре. Пробвал съм да работя в Painter и мога да кажа само едно – няма никакво значение коя програма от двете ще изберете. И двете стават за рисуване .

● Какви средства или техники ползваш за всяка твоя картина?

– Никога не правя скица на лист. Рядко обмислям предварително какво и как ще изглежда. Не подготвям черно-бял скеч, веднага започвам да рисувам с цвят, тогава се ражда и образът. Правя големи цветови маски, решавам обема и светлината, а след това детайлизирам.

● Коя е любимата ти картина?

– „Ангелоядец”.

● Какво те провокира/вдъхнови да я нарисуваш?

– Това е един вид автопортрет... Хапването на ангела е метафoра, носеща двойствен смисъл. Опитах се да изобразя това, което чувствам, и начина, по който изглеждам в собствените си очи. Двойственост...

Нарисувах двойни вежди, защото се колебаех как да ги направя, и ги оставих така. Замислих се над един древен ритуал, съхранен и до днес в някои диви племена: ритуално изяждане на врага. Ядеш крака – ставаш по-бърз, ядеш мозъка – ставаш по-умен, и тъй нататък. Представих си, че ям ангели, за да стана по-добър и по-светъл... Убиваш ги, те са твои врагове и ги изяждаш, за да вземеш техните качества. Какво става след това по логиката на този ритуал? Какво става, когато злото се храни с доброто? Изобразих човека-зло, хранещ се с добрина; демон, който има нужда понякога да почувства нещо светло, който има нужда да хапне нещо добро...

(П р о д ъ л ж е н и е т о = с л е д в а !)





◄ Ретро роботи, нарисувани от Георги Марков

[alexandrit]

* * *

Георги Марков: „Изобразих човека-зло, хранещ се с добрина” (2)


● Колко часа в седмицата рисуваш за собствено удоволствие?

– Не мога да отговоря на този въпрос, не съм педант. Понякога много, понякога хич.

● Слушаш ли музика, докато рисуваш?

– Слушам, но не винаги. Просто понякога забравям да я пусна . Обичам различна музика, нямам любим стил, от Григ и Чайковски – до Рамщайн и Елвис Пресли. Най-често пускана музика при мен напоследък е саундтракът към филма „Dead man”.

● Имаш ли някакви награди за изкуство?

– Няколко от руски сайтове, но нищо особено, аз съм лош художник .

● Когато не твориш и не си в Мрежата, с какво обичаш да се занимаваш?

– Това може да стане само ако ми се развали компютърът . И все пак, ако не съм пред него, значи пия кафе с жена ми. Е, гледаме доста филми, преди много четях, но вече не. Не гледам телевизия. Не играя компютърни игри. Не обичам футбол. Не общувам с хора, практически не излизам на по бира, общувам само виртуално. В реалните хора има нещо подозрително .

● Имаш ли любими дигитални уроци, които си готов да споделиш с нас?

– Никога не съм ползвал чужди tutorials, а аз съм лош учител. Това е жалко подобие на урок, по-скоро отговор на въпрос с какви четки обикновено рисувам.

● Какъв е твоят стремеж – къде би искал да си след 5-10 години в професионална и артистична насока?

– Напоследък се разучих да мисля за бъдещето.

● Какво ти е мнението за българските онлайн общности в сферата на изобразителното изкуство?

– Мнението ми е изключително положително. Много харесвам форума Graphilla.com, с други съобщества не съм запознат. Ето сега се запознах и с вашето.

● Мислиш ли, че в България има добра среда за развитие на художниците и дизайнерите? Какви недостатъци намираш?

– Истината е, че всъщност няма добра среда за развитие. България е малка, пазарът е скромен, някой може да е страхотен концептуален художник, но е принуден да прави дипляни, защото не може да намери друга реализация. А и в България един дизайнер получава колкото общ работник... е, в София в някои фирми нещата стоят другояче, ама колко са те? При това художниците у нас са в изобилие. Всъщност и общите работници са в изобилие. А добрите художници са малко, както добрите във всяка друга професия.

● Какво мислиш за огромните общности като DeviantArt и CG Society?

– Това са много полезни ресурси за начинаещи и за напреднали. Там имаш възможност да се сравняваш с останалите, да видиш, да научиш... Всъщност художникът се учи, гледайки. По времето на Възраждането художниците са изминавали страшни разстояния само за да видят работите на други майстори и да се поучат от тях. Ние сега имаме възможност да го направим с няколко клика на мишката, би било глупаво да не се възползваме от това.

● Как дигиталните художници гледат на традиционния арт?

– Мисля, че гледат с разбиране, защото повечето такива художници са и традиционални. Обратното, стереотипи и глупости идват от хора, които нямат представа какво представлява този арт, а имат на въоръжение само една безсмислена фраза: „В дигиталния арт няма душа.” Истината е, че можеш да се заринеш в бои, разтворители, платна и четки, да си наемеш огромно ателие и да си кръгла нула като творец, а пък можеш да рисуваш с таблет и да създаваш нещо наистина живо.

● Има ли нещо друго, което би искал да споделиш с нас?

– Бих искал да споделя учудването си от проявения от вас интерес към моята скромна личност . Искам да ви пожелая успех, надявам се, че не бях прекалено досаден. Време е да изпуша една цигара.

● Линк към твоя сайт?

– http://hofarts.deviantart.com – това е моята галерия, тук може да се види цялото ми творчество.


(Интервюто се публикува с малки съкращения.)

[alexandrit]

● Един ден аз и Светослав Николов се срещнахме
случайно пред достолепния тухленочервен силует на
църквата „Света София”. Не бяхме се виждали отдавна
и Светльо ме осведоми, че вече работи като редак-
тор във вестник „Средношколско знаме”.

Като разбра, че скоро отивам на НФ фестивал в Плов-
див, моят приятел ми предложи да направя някой разговор
с чуждестранен гост на събитието. И така, тази покана
даде „искрата” за първото ми интервю с фантаст критик...


С ЕВГЕНИЙ БРАНДИС
В ЧУДЕСНАТА СТРАНА НА ФАНТАЗИЯТА

Роден през 1916 г. в Москва, Евгений Павлович Брандис е кандидат на филологическите науки. Дълги години преподава в любимия си Ленинград, където живее и сега. Задълбочен критик, уникален познавач на Жул Верн (не напразно е член на Френското жулверновско дружество), историк на световната литература за деца и юноши. Автор на „Съветският научнофантастичен роман”, „През планините на времето” (монография за И. А. Ефремов, написана заедно с Владимир Дмитревски), две биографии на украинската писателка Марко Вовчок, енциклопедичния анализ „От Езоп до Джани Родари” и други – всичко 15 книги.

– И все пак, другарю Брандис, как се насочихте към чудесната страна на фантазията?

– Началният тласък ми даде Жул Верн. Бях момче, когато ме плениха романите му. Разбрах, че той не е само майстор на развлекателното четиво, а и твърде сериозен новатор. Започнах да го проучвам и през 1956 г. издадох първата от шестте си книги за Жул Верн. Трудът ми се прие ласкаво, поканиха ме в Съюза на писателите. Заинтересувах се от родната и чуждестранната художествена продукция по времето на „Капитан Немо”, от последователите на великия французин и постепенно разширявах зоната на своите търсения.

– Кои са според вас най-характерните черти на научната фантастика?

– Напоследък тя е протеевски многолика и решава предимно етически, нравствени, психологически проблеми. Потвърждава се прогнозата на Иван Ефремов, че фантастиката трябва да се слее с голямата литература, да стане органически неотменима част от могъщия й поток.

Прогресивните фантасти в цял свят днес са на предния край на общочовешкия подем – особено бързо улавят и все по-естетично интерпретират най-плодотворните идеи в различни области на битието. Затова да се пренебрегва научната фантастика, значи да не се схващат реалните потребности на съвременния духовен процес. Тя е наистина забележително явление в планетарната култура и доказателство за това е, че пронизва всички сфери на изкуството.





● ● Евгений Павлович е написал няколко книги за Жул Верн


– Следователно фантастиката влияе върху живота?

– Определено! Да й бъдем благодарни, че импулсира откривателската ни същност. Документирани са признания на много учени, конструктори, писатели за нейното въздействие. Само два случая: Циолковски е подбуден към космически изследвания от „фантазьора Жул Верн”, а Юрий Денисюк се вдъхновява за холографската си система от Ефремовия разказ „Сянката на миналото”.

Към големите предприятия и институти в нашата страна има школи за изобретения – в спецкурсовете им „Развитие на творческото въображение” се привеждат нашироко примери от фантастичните изкуства, защото те учат на нетривиално мислене. И в тази насока, уверявам ви, фантастиката дава огромна икономическа полза, която е трудно да се изчисли!

А нима не влияе пряко на живота растящата мрежа от НФ клубове? В тяхната орбита хората търсят отговори на жизненоважни въпроси и конкретни пътища за промяна. Ето, във Волгоград неотдавна е създаден подобен клуб от работници младежи, те се приближават към масовия тип на човека на бъдещето.

– Имате ли впечатления от „звездните” интереси на съветските средношколци?

– Често се срещам с тях в библиотеки и училища. Любовта към фантастиката расте непрестанно. Където и да отида, заваляват жалби, че не достигат книги от жанра. А почти всички областни издателства го печатат, към съюзите на писателите на СССР и РСФСР от няколко години работят два специални съвета за приключенска и научнофантастична литература, издирват се млади таланти. Чували сте навярно, Борис Стругацки води семинар за такива даровити хора. В кръжоците на ленинградските пионерски домове фантастиката е на почит, оттук непременно ще тръгнат писатели откриватели.

– Вие сте познавали родоначалника на днешната съветска НФ Иван Ефремов. С какво го запомнихте?

– Човек с мощен интелект, енциклопедични познания, колосална памет. Беше способен да описва пейзажи от места, които е посетил преди петдесет години. Притежаваше широко сърце и неизчерпаема доброта. Напусна ни в разцвета на силите, когато бе почнал автобиографичния си роман „Последните зъбци” (става дума за зъбците на кардиограма). Неговата удивително многостранна личност е вдъхновяващ пример за всички възрасти и особено за младите, които той пламенно обичаше.

– И на финала, Евгений Павлович, едно пожелание с поглед към новото хилядолетие?

– Добре, ще се опитам...

Скъпи читатели на вестник „Средношколско знаме”! Пожелавам ви да посрещнете 2001 година в добро здраве, в разцвета на творческите си сили, с чувството на гордост от високите постижения на човечеството и с отговорност за неговото бъдеще. *

● ● Разговора води: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме”, брой 15/1983 г.
____________________

* Eстествено, че тия думи Брандис написа на руски език и те бяха надлежно репродуцирани в любимата ми газета. М-даа... наистина имам известен сантимент към този разговор, защото той се оказа въобще първото ми интервю с фантаст. А в последвалите 30 години направих още няколко дузини интервюта с писатели, художници и други дейци на въображението... – Б. авт.

[alexandrit]

● По случай 25 години от старта на „Ф Е П” –
първото българско професионално списа-
ние в супержанра на въображението ●


НОВИТЕ СЪНИЩА НА СИЛВЪРБЪРГ

С американския писател Робърт Силвърбърг се запознах и разговарях в Сан Марино – по време на тазгодишния Световен конгрес на фантастите професионалисти *. Рицарската осанка на този човек ме порази. Зад едва потрепващата ноздра, внезапната усмивка или приятелския жест можеш да откриеш необикновено чувствителна и деликатна личност, която е готова изцяло да ти предостави вниманието си. Дори ако от сутрин до вечер е заобиколена от приятели и почитатели, както всъщност беше.
___________________

* Тогава в Сан Марино се провежда и Европейският конгрес по фантастика, на който „ФЕП” и неговият художник Пламен Аврамов получават наградите Еврокон в съответните области. Но нека да продължим със самото интервю... – Б. ред.

– Г-н Силвърбърг, как писателите от вашето поколение посрещнаха т.нар. нова вълна във фантастиката?

– Новата вълна беше много вълнуваща за нас. За първи път имахме свобода, нещо като литературна гласност, но гледахме назад с голяма носталгия, защото тогава писането на научна фантастика беше твърде близко до сърцето ни. Днес, поне така е в Съединените щати, издателите повече се ръководят от печалбите. Читателите пък се интересуват от простото забавление и за писателя е доста трудно да придобие истинска артистична свобода. Така че ние си спомняме за времето отпреди двадесет години като за Златен век. Въпреки комерсиалните проблеми в САЩ, вече е постигнато много. Мисля, че добра научна фантастика от висока класа е написана и тепърва ще бъде писана.

– А сега нещо за вашите книги. Какви са приключенията, които ни очакват?

– Последната книга, която написах, се нарича „В края на зимата”. Действието се развива след 14 милиона години. Човечеството е изчезнало и други животни владеят Земята.

Преди месец завърших и романа „Най-хубавото от пролетта”. Когато се върна вкъщи, ще започна друг роман – заедно с Айзък Азимов. Той ще бъде озаглавен „Падането на нощта”. За основа вземаме класическия разказ, написан от Азимов още когато аз съм бил ученик. След това ме очаква книга, която ще нарека „Лицето на водите”. Известна ви е тази история на Джоузеф Конрад, нали? Но аз ще развия действието на друга планета.

За мен е много важно да напиша тия книги през следващите три години. Те ще бъдат сред най-добрите ми произведения.




● Метаморфозите на Робърт Силвърбърг ●


– Вие сте писател с голям опит. Какви трудности срещате?

– Единствената трудност на сегашния етап от живота ми е да работя над творби, които забавляват не само читателите, но и мен като автор.

– Няколко думи за следващия век и за фантастиката?

– Следващото столетие ще бъде най-възхитителното за човечеството. Мисля, че проблемите, които си създадохме, няма да се повторят. И научната фантастика ще бъде нещо твърде важно – нещо като пътеводител за разгадаване на бъдещето. Тя ще може да хвърли светлина върху тайната, която всъщност е светът. Ето, аз не зная почти нищо за вашата страна...

– Любен Дилов е нашият най-известен писател фантаст...

– Добре, ще запомня това име. Мисълта, че в България се пише научна фантастика и че и мои книги се четат там, е приятна за мен. Сякаш осъществявам контакт с друга планета. Не трябва да забравяме, че ние сме пришълци в много отношения и тепърва ни предстои да се опознаем. С удоволствие бих сътрудничил на вашето списание.

Интервюто взе: Румен ИВАНЧЕВ


П ъ р в а ● п у б л и к а ц и я ● в: списание „ФЕП”, брой 5/1989 г.

[alexandrit]

* * *

Днес моят приятел Бате Петьо има рожден ден.

Това е хубав повод да поседнем край весело при-
пукващия в камината бъдник и да си припомним
(разбира се, не на сухо!) eдно кратко интервю, ко-
ето направихме с него през дале-ечната... е, кажи
я де... окей, после ще видите коя година.

И да се подсетим за народната мъдрост, че „Ако
пепелта от бъдника на сутринта е много, много ще
е и плодът по земята и стоката”. Дай Боже, това да
са фантастични плодове: в добрия смисъл на думата.


■ БЪЛГАРСКИЯТ ФАНТАСТ
ИМА ОЩЕ ШАНСОВЕ

Петър КЪРДЖИЛОВ е една от най-интересните фигури в съвременната ни фантастика. 42-годишен, той е публикувал сборниците с разкази и новели „Орбитата на Сизиф” и „Призрачен цикъл”, както и стотици статии за научнофантастичното кино. Носител е на няколко национални награди – последната от тях засега е „Гравитон ‘92”, връчвана от Любен Дилов за добро въображение. Секретар е на Дружеството на българските фантасти и главен редактор на списание „Фантастични истории”. Сами виждате, че думата фантастика просто е „сраснала” с този човек.

– Господин Кърджилов, замисляте ли се над конкуренцията в жанра?

– Да, напълно сериозно. Отскоро нашето списание излиза в книжен формат, за да се поема и от разпространителите на книги. Поставили сме си ясни, категорични цели. Преди всичко – уважение към Негово величество Читателя! Творбите във „Фантастични истории” винаги се превеждат от оригинал и се печатат за първи път в България. При нас няма да срещнете американски автор, препреведен от руски език. Грижим се и за жанровото разнообразие: от класическите четива до най-модерните направления като киберпънк например. Не забравяме, че литературата е и развлечение. Затова поместваме образци от приказната, еротичната, приключенската, детективската фантастика. Стараем се да представяме най-хубавото по света в постоянната ни рубрика „Носител на „Небюла” (или „Хюго”).

– Вашето списание е част от продукцията на издателска къща „Златното пате”. Ще ни зарадвате ли скоро с нови книги от необятното царство на фантазията?

– Понеже ИК „Златното пате” е специализирана за детска литература, логично е да дирим пресечната точка между нея и фантастиката. Неотдавна пуснахме на пазара първата книжка от нашумялата френска фантастична серия с комикси „В търсене птицата на времето”. Нарича се „Раковината на Рамор” и, разбира се, е пъстра като персийски килим. Издадохме и антологията със съвременни американски фантасти „Изгубеното бъдеще”, но най-амбициозният ни проект е поредицата „Магика”. Това ще бъдат сборници с определена периодичност. Първият от тях, „Пещерата на желанията”, е за деца и юноши и съдържа пет фентъзи новели. Този жанр е истинска благодат за художниците: рицари, замъци, извънземни, чудовища. Въобще – истории на лазерния меч и вълшебството. Планираме също том с еротична фантастика от различни нации, който ще бъде безплатно приложение за абонатите на списанието.




■ Книги, издадени през 2016 година


– Знам, че вие сте автор на уникалната книга „Пътуване през невъзможното”. Кога ще я прочетем?

– Тя отдавна е готова за печат. Поради финансови затруднения ДИ „Д-р Петър Берон” се отказа от нея и вече търся друг издател. Книгата представя 100-те най-известни научнофантастични филма от зората на киното до наши дни. За всяко заглавие има филмографска справка, обширно съдържание, критическа оценка от прочути изследователи и подробности около създаването на творбата. Целият опус е илюстриран с около 500 черно-бели фотоса.

– Какви са според Петър Кърджилов днешните шансове на родната ни фантастика?

– Сега никой не „досажда” на българския фантаст с издателски предложения. Това донякъде е нормално. Оправдавам го с интереса към преводната литература, останала зад борда по понятни причини от близкото минало. Аз обаче съм оптимист! В списание „Фантастични истории” поддържаме рубриката Made in Bulgaria, където редовно
публикуваме български автори. За тази рубрика получаваме стотици разкази от цялата страна и те ми дават смелост да твърдя, че у нас има млади хора, в чието бъдеще вярвам. Няколко имена ли? Ще посоча Алек Попов, Нина Ненова, Янчо Чолаков... но хайде да не правим поредния дълъг списък.

Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

■ Първа публикация във: вестник „А.Б.В.”,
брой 11 от 16 март 1993 година

[alexandrit]

Гостува темата „Станислав Лем: визия ХХІ”

slslslslslslslslslslslslslslslslslslslslslslslslsls

Той също принадлежи към т.нар. култови фантасти.
И неговите имена започват с буквите С & Л – Сергей
ЛУКЯНЕНКО. По-долу можете да прочетете едно кратко
интервю с този руснак, публикувано в официалния му сайт
през 2006 година. Преводът е направен от Наталия Маринова.

slslslslslslslslslslslslslslslslslslslslslslslslsls


„ОТ ЛЕМ ТРЯБВА ДА СЕ УЧИМ ДА МИСЛИМ”

■ За вас Станислав Лем актуален писател ли е, или това са по-скоро спомени от младостта?

– Лем е актуален автор и до ден днешен и мисля, че дълго ще остане такъв. Разбира се, когато сега в „Едем” четеш как звездолетът се врязва в планетата и се разбиват лампите и транзисторите му, а после ги запояват в продължение на целия роман, това може да изглежда наивно и смешно. Но същината на Лем не е в технологичните подробности. Неговите романи са преди всичко философски – той е предложил крайно любопитни модели за развитието на света и на цивилизацията и туй не може да остарее, докато човечеството живее и еволюира.

■ А в какво се крие особеността на неговите модели за бъдещето?

– Най-вече в това, че тези модели при него бяха твърде много. Лем умееше да създава невероятно богатство от светове и ситуации, той просто избликваше фонтани от идеи. Доста от замислите си Станислав Лем дори не въплъщаваше в романи, ами пишеше рецензии за несъществуващи книги, разкривайки в тях своите хрумвания. За него по-важно от всичко друго беше не литературната форма, а мисълта, философията на произведението. Навярно той самият бе най-философският от всички фантасти, изявявали се до момента.




Поредната звукокнига на най-големия соларист
на всички времена, издадена през 2011 година


■ Сергей Василиевич, вие имате ли любими творби на Станислав Лем, които препрочитате и досега?

– В детските години неизгладимо впечатление ми направи романът му „Непобедимият”, после, разбира се, открих „Соларис” – блестяща творба, ненапразно приковала вниманието на кинорежисьорите. Естествено, тук са и „Приказки на роботите” – тях ги прочетох отново примерно преди половин година. Те са прекрасен образец за способността на хумориста Лем да довежда всяка ситуация до гротеска, до абсурд.

■ Като писател научили ли сте се на нещо от него?

– Знаете ли, всички ние – и писателите, и читателите – трябва да се учим от Лем да мислим, да мислим нестандартно.

■ Има ли разлика между класическата фантастика от епохата на Станислав Лем и днешната, към която принадлежите и вие?

– Аз не бих казал, че има принципна разлика във времената. И във времето на Лем, както и сега, съществуват много романи, неразличими един от друг. Станислав Лем винаги е бил извън модата, извън теченията – той е толкова голяма фигура, че не принадлежи на конкретно време. Той просто принадлежи на цялата история.

З а п и с а л а: Альона СОЛНЦЕВА

[alexandrit]

ВЪОБРАЖЕНИЕТО –
ТОЗИ БЛИЗНАК НА ИНТЕЛЕКТА

◄ Едно интервю на Албена ШИШКОВА

Тридесет и две годишната ДАИНА ЧАВИАНО е първата и единствена досега жена в Куба, написала научнофантастичен роман.

Автор е също на фантастични и научнофантастични разкази и новели, на стихове. Тя е специалистка по тайнственото, вампироложка – често срещаните в нейното творчество вампири са носители на сексуалното и демоничното в човека. Във фантастичния й развъдник фигурират още пегаси и еднорози, символизиращи духовността и чувствеността, дракони – изразители на рационалното и мъдростта, динозаври, извънземни и какви ли не още странни същества. Прозата на Даина, в която няма пространствено-времеви ограничения, е амалгама от универсални и национални митологически, фолклорни и съвсем правдоподобни образи – с една дума, нейните селения не са тези на прагматичната действителност, а на вечното метаморфоризиране, на магическото мислене в най-различните му превъплъщения.

Първият ми въпрос към нея е за приликите и разликите между магия, наука и религия.

– Получих тласък за подобни размисли от „Златната клонка” на Фрейзър. Смятам, че цялата книга може да се синтезира в мисълта, че магията и науката са сродни: магията е наука, пълна с въпроси, а пък науката е магия, намерила отговорите на тези въпроси. Науката и магията си приличат взаимно и се противопоставят на религията по това, че са активни спрямо заобикалящия ни свят (магията търси въздействие, промяна на явленията, макар и примитивно), докато религията има пасивна природа, понеже се осланя на някаква трансцендентална сила. Понякога магията външно изглежда загадка, но като узнаем причината, виждаме научното й обяснение. Помислете си само за магическите думи, заклинанията, които търсят конкретен ефект. Защо индусите използват монотонно повтаряне на звукосъчетания и стигат до някаква нирвана, на какво се основават прословутите мантри? Наглед чиста магия, нещо ирационално. Но науката е открила, че определени звукове, произнасяни многократно, предизвикват вибрации и активизират определени вещества в организма.

– Има ли опасност човешкият род да загуби въображението си?

– Без фантазия човечеството и до днес не би излязло от пещерите. Тя е сестра-близнак на интелекта, основата на всички открития, своеобразен прочит на действителността, много по-широк и проникновен от обикновения. Интересното е, че в нашата толкова рационалистична епоха се наблюдава взрив от най-различни вярвания – мистически, парапсихологически, окултни, възраждане на митологичното. Човечеството се стреми да не стане общност от роботи, да запази душевността си, онези блянове, които винаги са го подхранвали, „колективното подсъзнание”.

– И един „феминистки” въпрос: има ли разлика между мъжкото и женското въображение?

– Има и това се дължи на факта, че мъжът и жената следват донякъде застинали модели, императиви, които повеляват например, че за мъжа е недопустимо да плаче на публично място, а за жената – да. Тези условности, табута, които определят какво може и какво не може да прави човек, изграждат различна емоционална нагласа, различна степен на изява на сантиментите, а това се отразява и на фантазията.




◄ Книги от Даина Чавиано са излизали и в България


– Поетичният ви сборник „Еротични изповеди и други вълшебства” спечели авторитетно отличие от континентален мащаб. Как са свързани фантазното и еротичното в изкуството?

– За мен те са много тясно преплетени. Без фантазия няма еротика, а порнография, тоест деградиране на сексуалността. Известно е, че една порнографска снимка на голо тяло може да се окаже много по-нееротична от снимка на тяло, забулено от воали, която дава простор на фантазията. Изкуството е недоизказано, то подтиква към досътворяване, а пък такова има при еротизма, не при порнографията. Чувствеността според мен също е немислима без въображение.

– Културният хранителен хумус, на който сте израснали, е твърде богат: крал Артур и рицарите на кръглата маса, всякакви митологии, Шекспир, Фройд и Бредбъри, когото признавате за пряк учител в професията. На коя национална литература дължите най-вече писателското си изграждане?

– На англоезичната. Завърших английска филология, за да прочета Шекспир и Бредбъри в оригинал, но изчетох много повече. В тази литература въображението играе съвсем немаловажна роля – от средновековните рицарски романи до съвременната фантастична епика, в която въпреки модерната трактовка гъмжи от магьосници, елфи, вълшебници. Една наистина отлична школа.

И з т о ч н и к: вестник „П у л с”, брой 25/1989 година

______________________

Писателката е дала и следния автограф за читателите на „Пулс”:

Няма по-безпомощно същество от човека без въображение.
Без въображение няма мечти. А без тях човечеството е загубено.
Даина ЧАВИАНО. 9 май 1989
______________________

[alexandrit]

◄ Вековен юбилей! Точно днес!

Навярно сте забелязали, че когато засилите интереса си към някоя тема... на пътя ви току започват да „изскачат“ разни лични открития върху нея.

Така и аз през това лято попаднах на една вестникарска изрезка в моя архив. Последваха скан, коректура, ошрифтяване и ето – още един ярък лъч към „столетника“ П Е Т Ъ Р ● Б О Б Е В (1914–1997) чрез интервюто по-долу.

Самото интервю е направено от известния журналист Чавдар ГЕШЕВ.



ФАНТАСТИКАТА ПРЕДУПРЕЖДАВА

Досега имахме два обстойни разговора, засягащи директно вашето творчество и пристрастията ви („Приключения – фантастика – съвременност“ – в. „Орбита“ от юли 1979 г., и „Приключението – средство, а не цел“ – в. „Литературен фронт“ от август 1984 г.). Оттогава, както се казва, изтече доста вода, а и излязоха нови ваши книги с много интересни хрумвания и хипотези. Това ми дава повод да ви попитам:

– С течение на годините промени ли се разбирането ви за фантастиката? Какво е всъщност тя?

– Направо: най-древната литература. Какво друго представляват тогавашните митове и легенди? Това продължава и през античността: „Илиада“ и „Одисея“, „Енеида“, „Метаморфози“. Все по времето, когато човечеството още е притежавало въображение, преди агресията на трезвия разум.

– Не пресилвате ли?

– Дори опитвам да омекотя изводите си. За да не извадя от душевното им равновесие по-темпераментните си опоненти. Още тогава, в античността, се отделя като самостоятелен клон научната литература, а в художествената се обособяват два раздела: реалистичен и фантастичен. С най-ярки представители по-късно на последния: „Божествена комедия“, „Фауст“ и други, а вече в по-ново време – „Портретът на Дориан Грей“, „Шагренова кожа“ и пр.

– Те научна фантастика ли са?

– Естествено – не. Те са продължители на чистата фантастика. Едва при разцвета на рационализма фантастичният елемент се свързва с положителната наука (Хърбърт Уелс, Жул Верн и др.).

– Чиста фантастика и научна фантастика? Изяснете се!

– Разликата е толкова очевидна, та се чудя как все още някои не могат да я схванат. Чистата фантастика използва художествената измислица, а научната – строго научна хипотеза: биологична, космологична, физическа, историческа. Само че за да се установи тази разлика, е нужен здрав научен мироглед.

– А при вас? Как изниква хипотезата ви?

– Ако можех тъй лесно да отговоря на този въпрос, щях да организирам съкратени курсове по фантастика. Имам само едно обяснение – подсъзнанието. В даден момент, без да си го търсил, в главата ти се мярва някакво хрумване. И ти казваш: „Това може да влезе в работа“.

– Как тогава с художествени средства изпреварвате диренията на учените по света?

– Съвсем не се блазня с това. Защото както аз, така и най-великите фантасти не изпреварват учените. И едните, и другите започваме от някой новооткрит факт (например: подводницата на Фултън и „Капитан Немо“ на Жул Верн). Нашето предимство е, че можем веднага да го облечем в някаква художествена форма, а за учените са потребни много години, докато аргументират изводите си. Мнозина смесват фантастиката с прогностиката. Неоснователно. Прогностиката е опит за наука, а фантастикатa – само художествена литература. Не споделям мнението, че научната фантастика притежава ясновидски дарби. Тя не „предсказва“ събитията, тя има за цел единствено да предупреждава.

– Какво е отношението ви към утопичните романи?

– Смятам, че никой не е в състояние да предвиди как ще се развива обществото. Толкова опити са правени в тази насока и – все напразни. Утопиите изразяват само мечтата за съвършенство: и „Идеалната държава“ на Платон, и „Утопия“ на Томас Мор, и „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов...

– Твърдите, че научната фантастика има за цел да предупреждава за опасностите, които застрашават човечеството. Как?

– Чрез довеждане на някоя съвременна слабост на обществото до абсурд тя иска да внуши какво ни очаква, ако не осъзнаем навреме този недъг. Ето например демографския взрив. Всички държави се състезават как да увеличат раждаемостта. То се знае защо – за повече войници и работна ръка. А то и сега половината от хората на Земята гладуват. Но не e само гладът. Ами изчерпването на природните ресурси? Ами замърсяването на околната среда?

– Имате ли рецепта срещу това?

– Само две. Едната – да се ограничи до възможния предел раждаемостта. Бих казал дори еретичната мисъл – да се стигне до отрицателен прираст. По-малко хора, но по-сносен живот. И втората – човечеството да ограничи лакомията си. И то не само към храната. А и свръхконсумацията на всякакви блага, необузданата вещомания, израз на чувството за превъзходство. Отпадъците задръстват света. Те, замърсителите, са по-опасни и от глада. Човечеството, видът „хомо сапиенс“, може да загине от тях, както безмозъчните винени дрожди загиват от отпадъка при тяхната жизнена дейност – алкохола. Ако искаме да оцелеем, сме длъжни да ограничим до минимум, до най-потребното консумацията. Не колкото Диоген, но поне в посока към неговата философия – повече духовност!

– Духовност! А нещо по този въпрос у нас?




◄ Петър Бобев: а в т о ш а р ж (1997)


– Между човека и животното има само една отлика – чувството за срам. Напоследък това чувство закърнява съвсем. И отликата отпада. Днес от нищо нямаме срам. Преди години бих нарекъл това „синдром на духовна имунна недостатъчност“ – неспособност да се противопоставяме на грозотата, липса на „имунитет“ срещу нея: в модата, в изкуството, в междучовешките отношения. Днес мога да заявя без колебание, че този синдром е придобил епидемични мащаби. Не знам какво точно значи култура, но чувствам съвсем осезателно какво е липса на култура. Също и в политическия живот. Всички се разприказвахме за демокрация. А какво излиза? Демокрация не значи само стачки и конкурси за монокини. Ние изведнъж научихме всичките си права. Не разбрахме само, че права се бранят със задължения. И най-лошият ред е по-добър от безредието. Нашата цивилизация няма да загине от сблъсък с астероид, а от сблъсък с безсрамието.

– След историческите ви романи – тетралогията „Съкровището на Лизимах“ (включваща „Отровният пръстен“, „Мечът на Атила“, „Калиакра“ и „Куцият дявол“), след „Драгота – морски хайдутин“, „Позорът на Один“, „Гладиаторът“ и др. напоследък забелязвам предпочитание към фантастиката, в която област докосвате най-нови тенденции в науката и важни проблеми на нашата съвременност – „Разум в бездната“, „Фаетон“, „Зеленият вампир“, „Каменното яйце“... Как да разбираме това?

– За никой от историческите ми романи не са написани поне два реда, та дори и отрицателни. А за всяка от научнофантастичните ми книги е излязла поне една унищожителна критика. И това ме тонизира. А сега сериозно. Развитието на днешната наука, особено биологичната, е тъй стремително, че не мога да устоя да не отразя поне частица от него. Хипнотизира ме. Но това съвсем не означава, че се отказвам от историческия жанр. Особено сега. Запомнил съм следния афоризъм от баща ми (и то професор по история): „Историята е наука, от която никой не си взема поука“. За да не бъде така, за да се предпазим от нови фатални исторически грешки, ми се ще да препоръчам на управниците ни да прочетат внимателно с всички изводи историята на България в края на XIV век.

– А съвременната тема?

– Към нея имам направо алергия. Край мене гъмжи толкова съвременност! Особено пък „психологическите“ книги. За мен те са пикантни клюки, предадени с художествени средства. Не съм склонен да надничам през ключалките, за да изкарвам на показ кирливото бельо на комшиите. Предпочитам изградените от въображението, от мечтанията образи и съдби. За да предам с тях по-точно идеите си.

– Напоследък вестниците просто гъмжат от съобщения за появата на тайнствения „Кики“ в разни области на страната, за загадъчния НЛО-триъгълник над Белгия, за неочаквани снимки на нови слънца и нови вселени. Вярвате ли в посещението на другопланетни на Земята? Ще настъпи ли очакваният Контакт, или ще си останем сами във Вселената?

– Аз съм фантаст, здраво стъпил върху Земята, върху основите на съвременния научен мироглед. Подчертавам – „съвременния“. Ако нова научна революция, нов Айнщайн я промени, ще трябва да се променям и аз. При това положение не се осмелявам да отричам категорично вероятността и за подобни неидентифицирани обекти. Но не мога да се съглася , че съществуват, преди това да бъде научно доказано. Не е изключено по теорията на вероятностите сред милиардите милиарди звезди на Вселената да се срещат подобни на земните условия за зараждане на разум. Но дори да го има, прекият ни контакт е невъзможен поради поставената от природата бариера – скоростта на светлината. Най-първо жадните за свръхестественото първобитни хора виждали духове, после – богове (даже имали любовни връзки с тях), а след това на вярващите взели да се явяват светците, а пък сега – НЛО. Ами за „полтъргайста“ какво да кажа? Изглежда, той е „Пътят към Европа“ на нашенските родни таласъми...

– Настъпи ново време и многобройните вече издания се стремят да привлекат повече и повече читатели: с невероятното, с малко очакваното, със сензационното. Как ще „задържите“ занапред вашите читатели? Какво смятате да им поднесете?

– Със зачервени от четене на вестници очи на българина не му остават сили и време за художествена литература и за изкуство въобще. Наблюдавам такова опразване на духовния живот, каквото е непознато до момента в историята ни. Вестникарската „ламя“ изяжда художествената литература. А как ще се опитам да „задържа“ читателите си? Като им предлагам същото, което съм им предлагал и досега. Литература с въображение и научна достоверност, без сензации и евтини ефекти. Инак за това кога ще излязат следващите ми книги, последна дума има все същата „ламя“. *

◄ И з т о ч н и к: вестник „Литературен фронт“ // декември 1990 г.

____________________
* Интересно е да отбележим, че в Мрежата са окачени 20-ина книги от Петър Бобев. За справка тук – http://chitanka.info/person/petyr-bobev. (Б. alex.)

[alexandrit]

_______________________

■ Днес Христо ПОЩАКОВ, фантаст с международна
известност, навършва 2 х 35 години. Честито, бате Ицо,
и с пожелание от сърце и душа за нови успехи с перото! ■
________________________

ОБМЕН НА ДРУГИ РАЗУМИ

Любезни читателю, спомняш ли си Усукания свят на Робърт Шекли, така образно описан в неговия минироман „Обмен на разуми“? Там всички правила са еднакво произволни, включително самото правило за произволността на правилата. При това положение няма нищо чудно, че през м.г. в този странен кът на Вселената бе публикуван том, където между другото – не без усмивка! – Христо Пощаков споделя:

„Извън творчеството и работата си аз се опитвам да бъда весел човек, дори понякога се подигравам на себе си. Обичам приятните компании, играта на карти, наслаждавам се от гледката на хубави жени (имам една такава вкъщи, но е твърде своенравна) и доскоро доста харесвах пийванетo. В миналото съм поддържал много хобита: колекциониране на марки и значки, пощенски картички, аквариумни рибки и грамофонни плочи, а сега събирам компактдискове с музика и филми и все още ми допада да пея и свиря на пиано. Мисля, че ако не бях писател фантаст, сигурно щях да бъда напълно нормален гражданин...“

За добросъвестните библиографи ще уточним, че горните слова са взети от суперенциклопедията „В Усукания свят на българската фантастика“ – том ІV-А, страница 619 (положителното издание), Неевклид фрий прес. Ала щом почетохме едно толкова авторитетно изследване, какво ни пречи и ние да спретнем своя си обмен на разуми с колегата Пощаков? Това ще рече не да преписваме от разни родни или интергалактични извори, ами собственоръчно да съставим въпросник и най-грижливо да ви запознаем с отговорите.

– Христо, честит юбилей № 60! Оттук нататък какви са твоите творчески планове?

– Тъй като повечето издателства в цял свят предпочитат дебелите романи – а не сборниците с разкази, които се пишат по-трудно! – занапред ще произвеждам само такива „тухли“. Отначало смятам да залегна над продължението на „Меч, мощ и магия“, понеже тази книга е одобрена за издаване в Испания и предстои да сключа подобен договор с Украйна.

– Вярваш ли, че писателят фантаст има някакви предимства пред своя събрат реалиста?

– Да създаваш фантастика е по-мъчно от писането на т.нар. обикновена проза. Качественият автор на въображението трябва да притежава много познания в различни области на науката, за да накара невероятното да звучи плътно и осезаемо. Докато реалистите са ограничени в описание на земното битие, фантастите разполагат с безкрая на Вселената и с нагласата да проникват в проблемите на човешкото бъдеще.



– Ти се изявяваш предимно в научната (тоест твърдата) фантастика, но това направление не потъва ли полека-лека в шарените талази на фентъзито и какви бъднини го очакват?

– Голямата фентъзи вълна тръгна от САЩ и постепенно заля останалите точки на света, макар че родината на този жанр в съвременния му вид е Англия. Той предлага разбираемо и увлекателно четиво на широк кръг от хора, които не са скъсали с детските си мечти. Виж, научната фантастика се консумира от по-малко почитатели – за тях обаче е доказано, че се отличават с по-престижни образование и професия. След като току-що споменатата вълна обиколи планетата, ето че дойде и нейният отлив пак откъм Съединените щати. Статистиката на излизащите там книги говори за възвръщане на твърдата фантастика, която вече има нови утвърдени автори с впечатляващи тиражи. Но засега в Европа и в бившите соцстрани фентъзито все още се радва на добри позиции.

– Според Христо Пощаков нашата фантастика трябва ли да бъде национално обагрена – говорим за бит, историчност, психология и прочие реалии?

– Чудесно е да съществува типично българска SF & F! За съжаление битът и психологията на един малък народ в момента не интересуват чуждите издатели. Поради ниските тиражи БГ писателят се е превърнал в полуаматьор, който никога няма да стигне до равнището на професионален автор, чиито доходи ще му позволят да изхранва себе си и своето семейство. За да има успех в по-широк мащаб, пишещият трябва „да ражда“ такива произведения, които да бъдат разбирани и приемани дори от китаец, индус или африканец. Имената на героите тук не са от особено значение – биха могли да са нашенски и всякакви други. Показателно е, че великият Станислав Лем не е употребил нито едно полско име в романите си. Съдейки по реалностите в международното книгоиздаване, мисля, че фантастиката, свързана с българския бит и исторически дух, е осъдена да остане затворена в рамките на собствената си страна. Естествено, може да се експериментира с отечествената митология, ала тя надали би се наложила като вече възприетата по света келтска...

– Разполагаш ли със своя рецепта за хубав разказ на въображението?

– Моята рецепта е следната: добра идея, изненадващ обрат на събитията и неочакван край. Ако тази смес е заредена и с хумор, читателят бива още по-доволен. Дали се дължи на специфичното време, в което живеем днес, не знам, обаче прозата на младите ни писатели ми изглежда твърде мрачна, даже зловеща. За мен стремежът към ужас винаги е бил грозен. Израсъл съм в дни на по-голяма немотия, но тогава сякаш се разказваха повече вицове и хората умееха да се присмиват на самите себе си. Няма да сбъркам, като кажа, че хуморът лекува дори и болестни състояния.

– А търсиш ли помощта на другите изкуства (кино, живопис, многострунна поезия), за да натрупваш реалистични и фантастични впечатления?

– Съвременното кино ни представя доста добри сценарии в областта на фантастиката, които в отделни случаи превъзхождат литературните първоизточници. Едно истински силно SF произведение трудно може да се предаде изцяло с филмови образи, ала по действително качествения сценарий някои се опитват да пишат книги. Например двете екранизации на „Соларис“ не излязоха толкова сполучливи, колкото Лемовият роман, а пък творбите, създадени по сериала „Пришълецът“, не достигнаха същото емоционално въздействие. Лично аз съм правил разкази по картини на Петър Станимиров и Димитър Стоянов-Димо, но следва да уточня, че те бяха поръчани от ИК „Плеяда“. Инак досега не съм черпил подходящи теми от многострунната поезия.

– Как смяташ: само високата езикова бариера ли пречи на българската фантастика, та да я издават в чужбина?

– Нашият език, като говорен от малко хора, наистина представлява сериозна спънка в това отношение (с изключение на Русия, разбира се). С навлизането на Интернет в бита на почти всички страни планетата ни се превърна в „глобално село“ според крилатия израз. Днес единственият начин за пробив на БГ фантастите на международна сцена е авторът да си намери у нас добър преводач на своите произведения (обикновено на английски) и да атакува с тях издателства, списания, конкурси. Впрочем и аз тръгнах по този път: зазвучалият на инглиш мой разказ „Така е справедливо, Боткин“ беше изпратен на литературния конкурс, провеждан от няколко години в рамките на фестивала „Утопиалес“ в Нант, родния град на Жул Верн. Разказът ми спечели място в антологията на европейската фантастика, която включва писатели от 12 държави и ще бъде публикуван през ноември т.г. По подобен начин постъпих и с испанското издателство „Библиополис“ от Мадрид, но в случая преводът бе на езика на Сервантес.

– Време е за „оня въпрос“, който сега ще разделим на две. Част първа: кои са твоите най-любими преводни фантасти и прихванал ли си нещо от тях?

– Не крия, че предпочитам фантастите от 50–70-те години на миналия век – период, неслучайно наричан „класическа епоха“ в супержанра. Любимците ми са Робърт Шекли с блестящите му сюжети и чувство за хумор, Филип К. Дик с изумителната си фантазия и психология на героите, Алфред Бестър с отличния екшън и метафоричен стил. Към компанията ще добавя пан Станислав Лем – за мен европейски маестро № 1, включващ комай всичко от току-що изредените имена. От по-новите звезди мога да спомена Лари Нивън, Дан Симънс и Грег Беър, които изпъкват доста ярко на фона на пообеднялата откъм сюжети SF. А дали съм прихванал нещо от тази плеяда, нека читателите преценят.

– Част втора: ами кои сред БГ майсторите на въображението харесваш най-много и сверяваш ли си часовника с техните постижения?

– Моля за извинение, аз изобщо не сверявам моя часовник с българските фантасти, обаче ги следя – и стари, и съвсем млади. От по-възрастните бих откроил живия класик Любен Дилов, вещия психолог Агоп Мелконян, тъй лиричния Александър Карапанчев, леко четивния и твърде увлекателен Любомир Николов и приказника Петър Кърджилов. От по-новите ми допадат невероятният със сюжетите и езика си Янчо Чолаков, добрият повествовател Ивайло Иванов (Варненски) и много българският Николай Теллалов. Тук не бива да пропускам достиженията във фентъзи областта на Елена Павлова и Пламен Митрев, които са доста изобретателни и в псевдонимите си.

– А понякога не ти ли се струва, че фантастиката е вид наркотик, с чиято помощ човек бяга от своята (и нашата!) реалност?

– Ще кажа, че този жанр прилича на някаква интелектуална зараза и нейното „болестно“ състояние остава за цял живот. Лично аз наистина забравям всичко онова, което ме заобикаля, общувайки с чудесна SF & F литература. За съжаление тя се среща все по-рядко...

– През тая пролет ти гостува в Испания, видя хора и градове, вкуси световно изкуство и екзотични ястия... но успя ли да си съставиш мнение за тамошните сподвижници на супержанра?

– Да, действително се запознах с известни писатели като Хуан Мигел Агилера и Рафаел Марин, издавани в редица европейски страни, и с младия обещаващ талант Сантияго Ексимено. Последният от тримата е председател на клуба по фантастика в Мадрид. Той ми връчи няколко антологии, публикувани ежегодно от Испанската асоциация на фантастите – тя обединява всички местни клубове в по-големите градове и именно от събрания членски внос спонсорира такива сборници. Щом се върнах в София, аз надникнах в сайта на асоциацията и бях изумен от топлия, доброжелателен тон на участниците в електронния й форум. Сравнението с нашите подобни „трибуни“ се измерва със светлинни години разстояние...

– Христо, ако трябва да напишеш автограф за читателите на издателство „Аргус“, как ще изглежда той?

– Да бъдат здрави, весели и да получат удоволствие от срещата си с тази книга.

■ Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: Генератор на реалности. – София: Аргус, 2004 г.

[alexandrit]

● 35 години от полета на „Союз-33“

С РУКАВИШНИКОВ – БЕЗ СКАФАНДРИ
___________________

Както гласи в такива случаи добрият стар шаблон: събеседникът ни едва ли се нуждае от представяне. Все пак може би на най-младите читатели на нашия вестник трябва да припомним, че Николай Николаевич Рукавишников бе командир на „Союз-33“, с който през април 1979 г. летя първият български космонавт Георги Иванов. Сега обаче няма да стане дума за тоя полет, а за... научна фантастика. С прославения съветски летец-космонавт се срещнахме и разговаряхме по време на ІV международен конгрес на АУКП (Асоциация на участниците в космически полети), провел се през този месец в София.
___________________

– Николай Николаевич, вашият колега Александър Лавейкин ви препоръча като голям познавач и любител на фантастиката. Бихте ли ни обяснили защо я харесвате?

– Ами... първо, защото в научната фантастика често се срещат първокласни научни идеи. Случва се при нас, когато иначе добрият инженер не може да измисли нищо, началникът му да му даде съвет: „Чети повече фантастика!“. Второ, защото този тип литература понякога притежава забележителни художествени достойнства. Тук примерите са толкова много, че се затруднявам кой точно да избера... Ето, да кажем, „Хиперболоидът на инженер Гарин“ от Алексей Толстой.

– Помогна ли ви научната фантастика да станете космонавт?

– Помогна ми. Дори само затова, че когато откривах тази професия, космическият полет беше нещо на границата на въображението и реалността. А и сега е такъв за болшинството от човечеството.

– Според вас кой е най-сериозният проблем, дискутиран в научната фантастика?

– Срещата на хората с извънземни разумни същества и цивилизации. Много важен въпрос е и отношението към бъдещето – човешкото и земното.




● Николай Рукавишников (вляво) и Георги Иванов


– Какво мислите за прогностичната функция на фантастиката? Тя предсказание ли е, или предупреждение?

– И едното, и другото, разбира се. Има писатели, които ме ужасяват с черната боя в рисуваните от тях картини. Има и други, които ме карат да се замисля. Но ако говорим за предсказание, смятам, че няма по-велик прорицател на бъдещето от Иван Ефремов. При него всичко е толкова зримо, толкова осезателно и в същото време толкова мащабно, че неволно си задаваш въпроса: „А откъде този човек би могъл да знае всичко това?“. Да, сериозно, за мен съществуват „посветени“ хора и Ефремов е един от тях.

– Случвало ли се е по време на вашите три космически полета да имате спомени или преживявания, свързани с фантастиката?

– Спомени – не. Първите два полета бяха изпитателни, тоест пълни „от сутрин до вечер“ с работа, работа и работа... Третият, с Георги Иванов, също се оказа такъв, въпреки че по замисъл не беше. Виж, фантастично преживяване не съм имал. Веднъж, беше тъмно, забелязах в черното небе неподвижен светещ триъгълник. Изненадах се и дори, ще си призная, малко се изплаших. После, разбира се, започнах да изследвам явлението. И знаете ли какво се оказа? В илюминатора се отразяваше крайчецът на един лист хартия, който лежеше върху работната маса. Честна дума, стана ми мъчно, че не е НЛО...

– Значи ли това, че още се отнасяте иронично към споровете за неопознати летящи обекти?

– Не значи. Напротив, аз мисля, че съществуват разумни извънземни същества, но ние не знаем как да ги „запеленговаме“, да установим връзка с тях... Отнасям се обаче със скептицизъм към сведенията за наблюдаване на обитаеми НЛО. Как можем да сме сигурни, че са тъкмо такива? Съществуват чисто природни явления като кълбовидната мълния например, която също се „държи“ по подобен на НЛО начин. Разказват дори, че веднъж тя сварила картофи в една тенджера и после мирно и тихо си отишла... За съжаление, хипотезата за връзка между НЛО и извънземния разум все още не е подкрепена от достатъчно сериозни доказателства. Повтарям – за съжаление!
___________________

Към интервюто е публикуван и следният автограф:

На читателите на вестник „Средношколско знаме“ искам
да пожелая големи успехи в учението и щастие в живота.
Нека вашите мечти и фантазии станат реалност!

Летец-космонавт на СССР Н. Н. Рукавишников, 5.10.88 г.
___________________

– Нека се върнем към началото на нашия разговор. Кои фантастични идеи според вас са оказали особено силно влияние върху развитието на космонавтиката?

– Може би на първо място – идеите на Константин Циолковски, който, както знаете, също е писал научна фантастика. Трудно е да се открият по-реални описания на действителния космически полет с всичките му компоненти: претоварване, безтегловност, излизане на орбита и т.н. Това е така, защото Циолковски е „фантазирал“ на основата на известните му физически закони, които, за зло или добро, не се променят всеки ден... А има фантасти, правещи точно обратното. И в резултат се появяват такива нелепи „изобретения“ като антигравитация, хиперпространство, обратен ход на времето или причинно-следствената верига... Моля за извинение, ако съм обидил някого, но по професия съм физик и не бих могъл да имам ласкаво отношение към невъзможни според физиката процеси.

– Наблюдават ли се нови ярки явления в съветската фантастика през последните години?

– Мисля, че особено ярки явления няма, но има много добри автори, които чета с удоволствие. Само не искайте да споменавам имена, не обичам... Някой може да се засегне, друг да се възгордее. Все пак живи хора сме, нали?

● Интервюто взе: Светослав НИКОЛОВ


Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме“ // октомври 1988 г.

[alexandrit]

По извивката на своеобразна асоциация, приказната Коледа ме върна
през декември преди няколко години. И пак си спомних, че в лап-
топа ми отдавна „узрява“ един текст, който бях приготвил за ал-
манаха В а я н и я. Уви, на него не му беше съдено да изле-
зе. После се завъртяха някои идеи за публикуване ту тук, ту там,
но на практика не се получаваше нищо... Междувременно през това
лято Никифор РУСКОВ закръгли 70-те и аз не без чувство за вина си ка-
зах: „Какво още чакаш, човече? Пускай го в Ефремовския форум...“.


● Александър КАРАПАНЧЕВ

ЩЕДЪР МАЙСТОР НА ГРАФИКАТА И ПАЛИТРАТА

Беше една от последните вечери на старата 2009-а.

Преди малко бях разгръщал с трепет прясно отпечатаната книга на сър Ръдиард Киплинг „Приказки“ (тъй богато илюстрирана от Никифор Русков!), а сега крачех към площада с храма. И ето го насреща ми извисения „Свети Александър Невски“ с неговите златоковани и резедави кубета, наваляни от големия сняг и някак леки-леки във въздуха, сякаш озахарени на мастиленочерния фон. Това празнично вълшебство – в съчетание с онези илюстрации – внезапно ме понесе като на криле, за да кацна няколко месеца назад.

Назад в пролетта, когато се срещах с художника Русков и веднъж той ми подхвърли: „Усещам, че всеки нов ден е едно чудо...“.

Тогава се трудеше именно над приказника Киплинг. Заварвах го да работи усилено и вдъхновено в своята мансарда-ателие, макар че разкрасяваше тоя том комай за четвърти път. Отпивайки кафе с кафява захар, аз ту гледах изящните му шишенца с холандски тушове, които оприличавах на минибутилки с всемогъщи джинове; ту се потапях в новите му „картинки“ за Малкото слонче или Пеперудката, дето тропнала с крак. Те искряха и дишаха с буйството на тропически хлорофил, със звънката яркост на гъст, ала млад хемоглобин, с фантазното оперение на птици от разни континенти или пък с букет от изгреви/залези не единствено на планетата ни Земя...

Да, щедър художник е Никифор Русков!

Скоро научих, че той е илюстрирал кого ли не, какво ли не и накрая – къде ли не. Става дума за стотици книги: поезия редом с проза; фантастика или не по-слабо вълнуващата реалистика; учебници... и въобще всякакви, но стойностни четива за хора от 7, та до 107 години (долавяте ли как в последното споменато число пулсира хубав прогностичен елемент?). Бих могъл да продължа с кримки, с ветрило от книги-игри, а също така с изяви в десетки вестници & списания, обаче ще се въздържа от суховата изброителност.

Само за момент ще вметна, че Русков е все още „млад-зелен“ студент в Академията, когато маестро Иван Кирков го поканва да сътрудничи на легендарния „Космос“.

През миналата пролет моят домакин довършваше работата си над сър Ръдиард и едновременно с това се готвеше да отпътува към село Варвара. Там, в дивното странджанско кътче и след т.нар. Свински залив, той има къща, където прекарва заедно със семейството си по седем-осем месеца в годината. Далече от купищата столични канцерогени, напъни и неуредици. И иска ли питане, че майсторът на графиката и палитрата е горещо, дори страстно запален по рибарлъка?

Показа ми тесте снимки от онзи поетичен край на майка България.




● Художникът в своя южен дом

Особено ме впечатли една от тях, нощна, която съм разглеждал многократно, почти магически вживявайки се в реалността й. Наоколо се шири въгленовочерно море и сред него, в „сърцето на мрака“ – Никифор Русков в лодка. Докаран с тъмножълта шапка и тежка мушамена престилка, той се усмихва щастлив от кърмата на лодката. Току отпреде му са наредени двайсетина късноесенни паламуда. Те са изваяни сякаш от сиво-чер ахат и ярко сребро (тук си мисля: колко ли човешки богове са се трудили, докато направят от ей тази на риба шедьовър?!). „Говорим за Космоса – кимва ми художникът, – ама морето е също такъв – необятен космос!”

Щедрите улови от Техни величества Въображението и Живота, дъхтящ на праисторическа и на свежа сол...

* * *

Сега съм натрупал върху бюрото си няколко разнокори тома. До „Рудниците на цар Соломон“ лежи „Приказка за Стоедин“ (някои познавачи твърдят, че тя е най-доброто българско фентъзи!); след тях се нареждат по-научните „Следа към Вега–Орион“, „Незабравимо“ на д-р Светослав Славчев и... И, то вече се подразбира, едно по-старо издание, където се подвизава киплинговският Рак, който си играеше с морето. Досещате се, нали, че всички споменати книги са обогатени с куп илюстрации от неуморния Никифор Русков?

И те бликат от динамика на героите и ситуациите!

Освен това са достоверни. Винаги правени с вещ превъплъщенски дар. С атрактивна игра между черното и бялото. Изпипани и отшлифовани до очевиден блясък. Предимно с различни човеци на преден план. С ръчно композирани от художника рамки, които той е нарисувал, за да стегне и обособи пространството на илюстрацията. С лесно уловим, ала уникален авторов почерк – може би тъкмо с него следваше да започна тая си непретенциозна, но – вярвам! – що-годе изчерпателна характеристика.

Подир което се задава онова интервю, взето през един благословен от пролетта следобед. Пак покрай чаша кафе, пак в близкото обкръжение на редицата минибутилки с вълшебни джинове-тушове в тях – ти само ги накарай да изпълняват твоите желания!

– Господин Русков, да тръгнем от въпроса: имате ли си любим девиз в нашия сложен живот?

– Дум спиро сперо. Тоест: докато дишам, се надявам.

– А очаквате ли още хубави изненади от себе си и от света?

– Да, естествено е да очаквам нещо повече и от собствената си личност, и от света (усмихва се широко), независимо че днес съм пред прага на моите 65 години. Вижте, аз постоянно усещам, че детето в мен не си е отишло, и ако Господ ми продължи дните, искам с това дете да ги извървим заедно...

– Нека попитам кои са вашите любимци/вдъхновители сред българските и чуждестранните художници?

– От съвременните ни майстори ще спомена преди всичко Атанас Яранов, Димитър Казаков-Нерон, с когото бяхме близки приятели, Иван Кирков (да общуваш с него е цяло богатство), графика Стоимен Стоилов... От чужденците пък ще посоча сюрреалистите Дали и Магрит, кубиста Жорж Брак, пияницата и поета Модиляни, Йеронимус Бош, който всъщност се явява първият сюрреалист в световното изобразително изкуство. Не ми се ще да подмина и плеядата „малки“ холандци плюс божествения мечтател Вермеер.

– Как се подготвяте, за да направите някоя илюстрация?

– Подготвям се доста сериозно – в смисъл, че най-напред чета по няколко пъти текста... дори и да е дебел роман. Също така си водя бележки: например къде му стои на този герой пръстенът или от коя страна му е затъкнат ножът на друг. Някога събирах като фактология разни изрезки от периодичния печат, но после, след навлизането на Интернет, нещата се промениха значително (подчертава думите си с жест).

Колкото и нескромно да прозвучи, аз се чувствам донякъде съавтор на преводача и на самия създател на литературното произведение. А, освен това е важно на каква възраст са читателите и аз гледам да се съобразя с тях. Щом те са много мънички, да речем, даже не рисувам нокти на животните, та да няма из картинките ми и намек за агресия.

П р о д ъ л ж е н и е т о ● с л е д в а

[alexandrit]

ЩЕДЪР МАЙСТОР
НА ГРАФИКАТА И ПАЛИТРАТА [2]



● Светът след 50 години –
рисунка за списание „О с е м“

– Какъв е идеалът на Никифор Русков за една хубава илюстрация? И кой е водещият при нея: авторският текст или авторският почерк на художника?

– Е, не можеш току-така да избягаш от текста на автора. На практика илюстрацията е допълнение (поглежда към огрения прозорец на мансардата), визуално представяне на нечие слово. Ако обаче господа художниците само спазват стриктно въпросния текст и контекст, без да влагат тук нищо от себе си, по-добре да не се захващат с тая работа. Да, да, тъкмо илюстраторът е онзи човек, който води читателите из мисълта на писателя...

* * *

В близкото дърво се обажда птица.

Моят домакин става и чевръсто донася от хола „наръч“ свои разнокалибрени оригинали. И отново, и отново, за да мога от цялото това черно-бяло изобилие да подбера образци за бъдещия ни алманах. Всичко нарисувано тука е изваяно! Ето сцени към магьосника на сюжета Робърт Шекли, после епизоди от книга-игра на тъй изобретателния Колин Уолъмбъри (сиреч Любомир Николов-Нарви, закръглил неотдавна шейсетте), сетне сякаш вълшебни прозорци от седеф и антрацит, от нежен сняг и градоносен облак към руски народни приказки.

Мимоходом Русков ми дава разпечатка на творческата си биография, бликаща от битове информация.

От нея научавам, че той притежава магистърска степен по „Илюстрация и оформление на книги“; че е правил комай безчет декори за немски, английски или родни анимационни филми; че се е записал между най-активните участници в десетки национални изложби, както и на биеналета във Венеция, Франкфурт на Майн, Варна... Ала след силната глътка кафе дали да не продължим с нашето интервю, на което дадохме кратък отдих?

– И така, какво е според вас равнището на българската фантастична илюстрация, ако я сравним със световните постижения в тази област?

– Нека в случая отговоря максимално лаконично. Не можем да се сравняваме с тях, защото имаме много добри художници, но малко, наистина малко средства за издаване на фантастика.

– А как преценявате нивото на днешната БГ полиграфия?

– Вярно е, че у нас се вкараха множество нови машини и въобще актуална модерна техника, и все пак аз не разбирам защо някои наши издания още се печатат в Румъния – да речем, списанието „Нешънъл Джиографик“ – или пък в по-далечна Унгария. Вероятно това е свързано с качественото изпълнение на поръчките и с, хм, хармонията на сроковете...

– Хайде сега да стъпим леко настрана: в какви други жанрове на изобразителното изкуство се изявявате?

– О, разбира се, че аз не съм се ограничил само и единствено с илюстрацията! Правил съм разчупени с въображение стенописи и витражи, имам в своя актив живописни платна и дори мозайки (изважда от чекмеджето следваща поредица снимки).

(Наслаждавам се на стенописа с Икар, който стремглаво пада между сонм бодливи космически станции, и на шарените като играчки, ободряващи с настроението си платна „Амфора“ или „Подводният комарджия“. Също щедри изпълнения!)

– Няколко думи за основното хоби на Никифор Русков?

– Вече знаете, че то се нарича морски риболов. Покрай него човек може да се загуби сред огромните звезди, които греят над главата му. Тогава той с право си задава въпроса: кое е по-важното – рибата в бездната долу или грамадният Млечен път в бездната горе?

Пак покрай рибарлъка би могъл да си намериш мястото в природата, която всъщност е едно гигантско море. И да погледнеш със свежи сетива не само навън, но и навътре в себе си, към онази частичка Космос, проблясваща в теб...

– Подготвяте ли нещо специално за юбилея си?

– Тук предпочитам да пропусна отговора.

– И за „венец“ на интервюто ни: какво ще пожелаете на вашите млади колеги илюстратори, поели по пътеката си към читателите?

– Да си помислят за трите книги, които ще вземат в своя багаж, ако утре тръгнат към някой самотен остров... Виж, моите три заглавия са следните: Библията, „Зорба гъркът“ на Казандзакис и „Старите моряци“ на Жоржи Амаду.

(Ех, вече прекрачихме в друга година и аз се питам къде ли е сега бате Никифор Русков? В софийската мансарда-ателие или по-скоро в къщата си край село Варвара – и пред нея, ча-ак до хоризонта, се простира едничко тъй любимото му море...

Тази къща има яркосиня фасада, украсена с моряшките възли на въже, дар от черноморските дълбини. Околовръст се въдят най-гласовитите щурци на света и току над залива минава Млечният път с чудно красивото съзвездие Касиопея, което някога е било етиопска царица. На двора чакат маси, сковани от дебели талпи, а някъде край тях ярко белее череп на делфин и в каци си почиват фини мрежи за скариди. „Господи – ще каже отново художникът, – благодаря ти, че съм тука!”

И ще лови. Ще лови. Щедри улови от морето Живот, ухаещо на прясна сол, и от Въображението, разпръскващо наоколо рой черно-бели и пъстри искри.)

[alexandrit]

◄◄◄ Интервю от брой 1 / 2010 г.
на американския фензин Marginal Boundaries

ВЗАИМОРАЗБИРАНЕТО МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ

Тим Андерсън, шеф на изданието: Като се има предвид страстта ви към фантастичната литература във всичките й разновидности, кой според вас е елементът, който я дефинира?

Атанас П. Славов: * Фантастичното – било то изобретение, природно явление, социален процес, невиждана гледна точка, времево преместване или пък катаклизъм. Но то може да бъде и главен акцент, както и средство за разкриване на скрити същности. И не само в литературата. Аз определям фантастиката като типологична разновидност изкуство, която пронизва цялата структура на културата.

Тим Андерсън: По какъв начин появата на Интернет промени контакта ни с литературата? Ако това изобщо се случи?

А. П. Славов: Четенето на файлове промени концентрацията и вниманието ни при възприятие. Претовареността на Интернет с информация и интерактивността нарушават работата върху изграждане на абстрактните интерпретации на словото.

Тим Андерсън: Какво мислите за сегашното състояние на фантастичната литература по света?

А. П. Славов: Разляла се е като делтата на река Меконг, наводнявайки много територии на традиционната литература, при това със съответните заблатявания. Все повече загубва първопроходческия си характер и се превръща в обикновена рефлексия.




◄◄ Атанас П. Славов на Еврокон / Булгакон 2004


Тим Андерсън: Споделете едно нещо, което бихте искали да се промени в близкото бъдеще, успоредно с все по-лесния ни достъп до информация и до литература от други държави...

А. П. Славов: Взаиморазбирането между културите.

Тим Андерсън: Вашият разказ „Сиянието на реката“ в много отношения звучи като размисъл. Това умишлено ли беше, или просто се получи така?

А. П. Славов: Умишлено.

Тим Андерсън: Вие сте истински ветеран във фантастичния жанр. Имайки предвид опита ви, ще дадете ли някакви препоръки към тепърва прохождащите автори?

А. П. Славов: Да са наясно защо пишат – дали за да кажат нещо, или за да се продадат на всяка цена. И да действат съответно на избора си.

Тим Андерсън: Доколкото разбрах, вие работите по сглобяването на компилация, която ще съдържа наблюденията ви върху фантастичната литература като цяло – под формата на записки и мисли, събирани през годините. Искате ли да споделите нещо от нея?

А. П. Славов: Би било прекалено обемно. Става дума за разширено и осъвременено издание на онзи „Курс по фантастология“, който четох в НФ клуба преди 25 години.

Тим Андерсън: Възможно ли е фантастиката отново да си върне вкуса към размисъл за бъдещето?

А. П. Славов: Неизбежно е, ако остава вярна на функцията си да бъде авангард на човешкия дух. Узаконеният като „политкоректен“ образ на задължителното антиутопично бъдеще все повече се руши като единствено възможен. На все повече хора им става ясно, че бъдещето не може да бъде механична екстраполация на рушащата се съвременност. Фантастиката рано или късно ще се принуди да реагира на това.

◄ ИзточниК: Атанас П. Славов – Пентаграм. Сборник разкази, новели и картини. – Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“. – С о ф и я, 2014.

___________________
* Атанас гелди, йаз гелди – гласи една балканска поговорка („Атанас дойде и пролетта дойде“). В климатичен смисъл това отговаря повече на 31 януари, когато по стар стил се е празнувал денят на свети Атанасий Александрийски.

[alexandrit]

■ Хроноспирка 1990... и една добавка

С МАРКАТА „СТАР ТРАФИК СФ“

Първото ми впечатление от усмихнатия Йон ЙОСИФ е: ах, колко добре владее българския език! Запознаваме се на чашка кафе в Бургас, а „главния“ си разговор правим в София, пред бутилка тъмночервено румънско вино и топла нашенска баница. Научавам, че Йон се е лекувал няколко месеца в България и така е усвоил свещеното за нас писмено и говоримо слово. Дори превежда наши автори, но към преводите ще се върнем след малко.

Ето как изглежда една разширена визитка на този северен гост. Йон Илие Йосиф е роден през 1941 година в град Крайова, където живее и днес на улица „Калеа Букурешти“. Завършил е романска филология. Активен журналист и писател, той оглавява издателство и списание с еднаква фирма – „Стар трафик СФ“ („Звездни пътища на научната фантастика“). Това име ме насочва към първата тема от интервюто ни:

– Свалянето на диктатора Чаушеску повлия ли върху румънската Тера Фантазия?

– О, да, определено повлия! Ако сравняваме с миналата година, сега у нас се наблюдава нещо като експлозия на списания, специализирани за фантастика. В момента те са около 15. Печатат се в големите и даже в някои по-малки градове. Напоследък много редакции използват научнофантастичния жанр, за да оцеляват при острата конкуренция. Промени има и в дълбочина. Вече можем да издаваме политическа фантастика и да пишем на теми, които доскоро бяха табу: например екологията и смъртта на човечеството. Можем да основаваме частни издателства и периодични издания. Накратко, даден е „карт бланш“ на инициативните. Ще се публикуват само талантливите фантасти, без протекции, без връзки. С две думи, днес най-важното е да си добър автор. Ех, разбира се, не всичко при нас е розово...

Прелиствам списание „Стар трафик СФ“, чийто главен редактор седи насреща ми. Забелязвам разкази от Любен Дилов, Владлен Бахнов и френската знаменитост Жан-Пиер Андревон, есета и критични статии, миниатюри от Йон Илие Йосиф, експресивни карикатури. Време е за втората ни тема:

– Как се отнася румънската младеж към плодовете на фантастичното изкуство?

– Мисля, че в другите бивши социалистически страни съществува по-силен интерес към политиката. Нашите младежи също се вълнуват от политическия живот, но щом излезе някоя научнофантастична книга, тя изчезва буквално за три-четири дни. Основната заслуга тук се пада на младите хора, които показват огромна любов към този жанр. Хиляди младежи в моята родина са обединени в 80 клуба на почитателите на фантастиката. Те се интересуват и от „фантастичните” постижения в киното, живописта и графиката, музиката. В момента нямаме цензура с изключение на един вид – цензура спрямо... качеството.




■ На хроноспирка 1975...


Йон Йосиф ми диктува имената на четирите клуба по фантастика в родния му град Крайова: „Анри Коанда“, „Виктор Анестин“, „Галактика“ и „Владимир Колин“. Впрочем Колин е румънски писател, популярен и в България. Разговорът ни край бутилката тъмночервено вино привършва с темата:

– Няколко изречения за вашите две „рожби“ – издателството и списанието с марката „Стар трафик СФ“?

– Списанието излиза всеки месец в 24 страници голям формат, с цветна корица. Ударението пада върху художествената проза от румънски и преводни автори. Що се отнася до издателство „Стар трафик СФ“, то е специализирано за научна фантастика и криминална литература. За вас ще е по-интересно да чуете какво българско сме записали в плановете си. В близко бъдеще смятаме да пуснем „Антология на българския фантастичен разказ“, сборник разкази и романа „Тежестта на скафандъра“ от Любен Дилов, сборника новели „Сините пеперуди“ от Павел Вежинов, романа „Ноев ковчег“ от Йордан Радичков и документалната повест „Ванга“ от Красимира Стоянова. Някои от споменатите творби съм превел аз. Надявам се, че тези книги ще се харесат на нашата публика...

Разговора води: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „Младеж“, брой 5 // 1991 г.


■ ■ Добавка от 2015 година

Четвърт век, откакто задминахме тая спирка № 1990... По-късно с Йон Йосиф имах и други интелектуални приключения освен интервюто. Двамата подписахме договор – да съставя за неговото издателство един представителен сборник на съвременния БГ фантастичен разказ. Кръстих го „Всичко, което наричаме небе“ (по заглавие на Велко Милоев), приготвих био-библиографични бележки за авторите и по желание на Йосиф взех нотариално заверени подписи от 20-ината участници в това смело начинание.

А, също така приложих към сборника и куп цветни диапозитиви с картини на наши художници. Идеята беше всичко туй да бъде придвижено до издателя в Крайова. И как-как, най-сигурният начин явно беше да му отида на крака. Тъкмо тогава бях получил доларов хонорар от една гедерманска антология * и „зелените гущери“ ми стигнаха за няколкодневен престой в Румънско. Да не си кривя душата: Йон ме посрещна много добре в своя възтесен апартамент. Но преди това аз пък му бях домакинствал в София и „като екстра“ го водих на Рупите при Ванга **.

И ето че се затъркаляха надолу месеците, че и годините покрай тях. Ха сега да пусне БГ сборника, ха малко по-нататък, докато връзката ни съвсем се загуби (и за труда си не получих нито лея)... Когато отидох на Еврокон 1994 в Тимишоара, попитах хора от братската ни съседка: „Господа, знаете ли какво прави Йон Йосиф? Нали е фантаст, защо го няма тук?“. „Хе-хе – отговориха ми, – той заряза издаването и стана търговец. Може да ти продаде не Марс, ами даже Юпитер...“ Тогава се сетих за старата, уж крилата мисъл, че румънец – това всъщност не е националност, а професия.
__________________
* Kontakte mit dem Unbekannten: Neue bulgarische Phantastik. – Verlag Das Neue Berlin, 1989. – 288 с. – Съставител Ерик Симон. (Б. авт.)

** Макар и в не особено угледен вид, той публикува книгата за нея в собствен превод. Дори комай я преиздаде, помни ли човек всичко... (Б. авт.)

[alexandrit]

Днес е рожденият ден на този писател!

◄ Агоп МЕЛКОНЯН
говори за литературата на въображението

пред КАТЕРИНА ИЛИНЧЕВА

– Никога не съм мислил, че ще стана писател, просто защото бабите и дядовците ми бяха неграмотни и съм израснал в къща с една книга – стиховете на Пенчо Славейков. Всичко, което натрупах по-късно като култура, е събирано в библиотеките. На сто метра от морето, в Бургас, където живеехме в най-бедния квартал, изобщо никога не е имало писатели. Винаги съм си представял писателя в черен фрак, с бяла риза, защото такива бяха писателите, които съм виждал по снимките. До 20-годишната си възраст не бях виждал жив писател. Дядо ми питаше: „Какъв искаш да станеш?“, аз отговарях – „писател“, а той умираше от смях и казваше: „Ти ще станеш метач. Обаче трябва така да метеш, че сутрин хората като минават, да казват – Агоп днес пак е мел улицата. Трябва да правиш нещата така, че във всичко да се разбира, че си ти.”

Но аз все пак станах писател. Дебютирах в „Родна реч“ със стихове. Винаги ми се е струвало, че е хубаво да разказваш истории. Това е форма на кротко психическо заболяване. Тези дни жена ми Люси рече: „Прави ли ти впечатление, че нашето куче, колкото повече остарява, толкова повече заприличва на човек?“. Едно изречение е достатъчно да отключи идеята ми за разказ. Никога не правя предварителни планове. Станал съм автор не защото съм очаквал да забогатея, нито защото обичам славата; живея като автор в сянка, не обичам около мен да се вдига аларма, не участвам никога в политически дандании, не съм заемал началнически длъжности. Функцията на писателя е да работи върху литературата, каквато и да е тя – преводна, поезия, проза, фантастична или нефантастична, няма значение. Писал съм всичко. Писал съм даже реклама за едно средство против хъркане. Какво да се прави, понякога се налага!

Първия си фантастичен разказ написах съвсем случайно. Преди това пишех само поезия. Стихове пиша и досега, но откакто се роди големият ми син Виктор, не ги публикувам. Първият ми разказ се казваше „Най-дългият смях“, написах го по настояване на колега от вестник „Орбита“. Разказът бе преведен на седем езика, беше публикуван във всички български антологии за фантастика и този успех ме окуражи. Затова продължих.

– Как определяш жанра фантастика?

– Това са брилянтно измислени, елегантно написани, приятни, интелигентни истории. Това е просто фантастика... Преди 20 години ми гостува Аркадий Стругацки, за мен един от най-големите писатели на столетието. Петнайсет дни дишах въздуха около него, греех се на аурата му и когато си тръгна, написах новелата „Разговор с никого“. И разбрах, че всъщност съм започнал да пиша, че това е било едно литературно образование, че съм се докоснал до онова много, много по-голямо разбиране за литературата, отколкото писането на приятни, пикантни истории. Осъзнах нещо твърде важно – че литературата е единствената форма да разбереш себе си. Какво съм аз, какво правя на този свят, защо съм дошъл и накъде отивам. Че това не е форма на човекознанието изобщо, а е форма на себепознаване. Постепенно забелязвам, че с годините написаното от мен става все по-монологично.

Огнян Сапарев обръща специално внимание на ролята на спомена в моите книги. И наистина, аз усещам как много от нещата у мен са някаква вътрешна реакция на спомените, че съм роб на спомените.

– И на изживяното.

– Животът е едно трупане на спомени. И колкото повече натрупаш, толкова по-богата е онази съкровищница, оня сейф, от който можеш да изваждаш. Действително, в моята „кротка форма на лудост“ живеят няколко души едновременно, живее и поетът, и журналистът, и издателят. Но има и нещо повече. Винаги съм искал всичко да знам. И съм се чувствал обиден, когато нещо не знам. Може би затова се захванах като журналист с популяризирането на науката. Написал съм дори история на науката за деца. И така нататък... Преподавам история на арменската литература, но не просто я преподавам. Обичам да разгръщам и този периметър. Не разбирам защо писателите, с които общувам, мислят, че знанието е враг на литературата. Аз мисля, че колкото по-интелигентен е един човек, толкова по-спокойно може да използва вътрешните ресурси, с които разполага. Интелектуалното ниво на читателя непрекъснато се повишава. Непредставимо е глупак да направи нещо, което би могло да заинтригува интелигентния човек.

– Изглежда, не се чувстваш удобно в униформата на „писател фантаст“?

– Преди много години един от председателите на Съюза на писателите каза: „Вие, фантастите, нямате място в Съюза. Вие проповядвате бягство от реалността“. Беше много глупаво. Ние наистина бягахме от реалността, опитвайки се със същия език да кажем други неща. Аз отидох към фантастиката, защото бях свободен човек. Винаги съм казвал, че фантастичното е само средство, а не цел. Това е инструментът, с който работиш, за да разбереш човека. В нашия век човекът живее, скован от норми. Трябва да има остен, който да мушка въображението му: представи си друг свят, не казвам „извънземен“. Твой свят, тук, на Земята. Но просто ти се случва нещо необичайно. Всъщност това е фантастиката. Човек може да види или да преживее нещо съвсем простичко и оттук нататък да включи генератора на своето въображение и да направи историята. От А до Я. Аз сключвам договор с моя читател и му казвам: „Слушай, моето момче, това аз съм го измислил. Аз те лъжа. Тази история, която ще прочетеш нататък, е измислена. Тя не се е случила, не може да се случи и няма начин да се случи, фантастиката е литература на въображението“.



Този конкурс, организиран от сайта „Сборище
на трубадури“, се провежда за четвърта поредна година

И колкото по-малко общо има с науката, толкова е по-добра. Въображението няма нужда от наука, науката има нужда от въображение. Особено когато пред определението фантастика се появи „научна“. Може би защото през целия си професионален живот съм бил популяризатор на науката и когато седна да пиша, искам да махна едното от другото. Още повече, когато в научната фантастика някои влагат функциите на прогностика. „Вие като научен фантаст мислите ли, че науката ще открие еди-какво си?“ Но това не е функция на един писател! Това е функция на науката. Има научни институти, лаборатории. Нима един писател може да прогнозира? Нима някой предсказа енергийната криза? Нима някой предсказа бързото падане на комунизма?

– Може би науката все пак?

– Не, науката се оказа абсолютно неподготвена за тези неща. Да не говорим за фантастиката като литература. Още по-глупаво е, когато някой ме попита: „Вие, като писател фантаст, как мислите, има ли извънземни?“. Издал съм книгата „Сами ли сме във Вселената?“ още преди 15 години. Този въпрос ме е вълнувал и продължава да ме вълнува. Мога да отговоря от позициите на науката. Но като писател фантаст приемам, че има и точка... Ако за една история това ме интересува, аз го приемам. Няма нужда да се съобразявам с науката. Един детски писател кара вълче и лисица да си разговарят – той съобразява ли се с факта, че те нямат говорен апарат? Но никой не го нарича фантаст. Не бива върху фантастиката да се стоварва повече, отколкото тя може да носи. Фантастиката е литература. Нищо повече от това.

– Всъщност какво може писателят да прогнозира? Може ли да надникне в бъдещето?

– Не. Какво е бъдеще? Човек отива, пуска един фиш и започва да чака джакпота.

– Но след като не може да се прогнозира, бъдещето не е ли един абсурд?

– Как така абсурд? Докато говорехме, бъдещето стана настояще, а докато завършим, настоящето ще стане минало. Ние си представяме бъдещето като верига от събития, които непременно ще се случат. Не, бъдещето е една затворена стая, в която има хиляди събития. Ти отваряш вратата, влизаш и си избираш едно от тях. Ако нещо ти пречи, го доизмисляш, изграждаш го. Но това няма нищо общо с бъдещето. В моята нова книга „Сенки от плът“ само един разказ се развива в бъдещето. Всичко останало протича тук, сега, в тази държава. И въпреки това е фантастика.

Фантастичното е онова, което на човека му се иска да е възможно. Когато чета разкази, си казвам: „Ей, колко добре го е измислил! Той се е сетил нещо, което на мен не ми е хрумнало“. И оттам нататък идва майсторството на писането, без което една литература изобщо не може да бъде литература. Читателят във всеки момент си мисли: ей сега ще стане така! Но не, става друго. Радвам се, когато чета такива произведения.

– Каква е ролята на хумора в твоите творби?

– Всички, които ме познават, знаят, че съм човек с чувство за хумор, обичам да се шегувам, включително като казвам и това, че някой ден ще осоля кучето си. Но не става дума за хумор, който днес е смешен, а утре няма да бъде. Не онзи злободневен, вестникарски хумор. Мисля, че в живота има много смешни неща. И най-смешното е това, че нас ни има. В тази суматоха, която представлява човешкият живот, има един-единствен начин да се живее – като мартеничка. С лявото полукълбо на мозъка разбираш колко е емоционален този живот, с дясното полукълбо разбираш колко е рационален. С лявото предсърдие усещаш колко е хубав този живот, а с дясното – колко е глупав. Затова нека не си сътворяваме кумири и не храним празни илюзии. Ние идваме да продължим живота, а не за да сме живи завинаги. От чисто биологична гледна точка ние идваме с една точно определена мисия. Навършим ли двайсет и пет години, природата или Бог би трябвало да ни удари шута, защото ние сме си свършили функцията. Но Тя или Той ни дават възможност да продължим да живеем, дава ни отсрочка. Това означава, че Той ни възлага повече надежда, отколкото да се възпроизведем. Да напишем един-два разказа, да наточим брадвата или да разорем нивата. Нашата работа на този свят е да продължим онова, което ни е възложено. Аз не съм нито оптимист, нито песимист, аз съм информиран човек. Родил съм се, но рано или късно ще си нарамя кокалите в една торба и ще си отида. Какво странно, какво обидно и какво драматично има в това? Осъзнал съм, че това е кръговрат. Че няма нищо по-достойно в един живот от неговия завършек.

Само онзи, който се е научил да бъде свободен, да иронизира себе си, да иронизира всичко около себе си, само той може наистина да живее достойно. И аз съм един от онези хора, които цял живот се опитват да го правят...

Източник: Спомен за света на Агоп Мелконян. – Многожанров сборник. – София: ИК „Ерато-Арт“, 2008.

[alexandrit]

● Още щрихи към портрета на фантаста

Напоследък писателите са се навъдили като
скакалци... Ще дойде ден, помни ми думата,
когато на всеки човек под слънцето ще се па-
дат по петима писатели!
Рей Бредбъри – „Зелени сенки, бял кит“

Бредбъри беше между любимите автори на Агоп МЕЛКОНЯН. Той смяташе, че „Дървото на вси светии“ от тоя американец е най-добрата книга на библиотека Галактика („Това си е мое, субективно мнение“, добавяше Агоп). Друг път каза: „Когато говорим за Бредбъри, аз ще стоя прав!“. И така и направи.

Но да не се разсейваме. Докато на всеки от нас все още не се падат по петима писатели и имаме повечко свободно време :D, да почетем класика на българската фантастика Агоп Мелконян, като гледаме документалния филм за него (и с негово най-дейно участие!) „Щ Р И Х И“. Ето къде може да стане това –
https://www.youtube.com/watch?v=DNl0QVH1EJ4.

Приятно и размислящо гледане!



● Съставител: Агоп Мелконян. Снимка: http://www.sfbg.us/

[alexandrit]

◄ Гостува темата „Станислав Лем: визия ХХІ“

И ДОЙДЕ СКЕПТИЦИЗМЪТ...

През януари 2006 г. сайтът inosmi.ru получава съгласието на Лем да откликне на въпроси от руски читатели. Това са последните отговори на писателя, които съществуват в информационното пространство. Питанията по-долу (примерно в една трета от цялото интервю) са преведени със съкращения, понеже изобилстват от изрази на дълбока почит и възхищение към създателя на „Соларис“.

... Андрей Бовикин, 19.01.2006: От ранно детство ме вълнува въпросът – какво всъщност представляват сепулките и в какво се заключава тяхната порносферичност?

Л е м: Вече много пъти обяснявам, че сепулките (sepulki) доста приличат на мурквите (murkwie), а пък по окраската си напомнят на меките пчми (pcmy lagodne). Разбира се, тяхната практическа функция е друга, но мисля, че на вас като на възрастен човек не трябва да разяснявам такива неща.

Сергей, 27.01.2006: Дълбокоуважаеми пан Станислав! В последната московска квартира на Висоцки се пази книгата ви „Приказки на роботите“ (Krakow, 1964) с ваш автограф: „На Володя, март 1965 г.“. Не можете ли да разкажете повече за срещите си с руски творци и какво мислите например за братя Стругацки?

Л е м: Посещавал съм Русия няколко пъти още през 60-те години, когато моята първа книга „Астронавти“ се ползваше с незаслужена популярност във всички страни на Източния блок. Приемаха ме с невероятни почести и аз имах възможност да се срещна с множество известни художници и учени. Тогава се запознах и с Висоцки, той ми пееше с хрипкавия си глас своите песни. Вечерях в компанията на космонавта Егоров, от джоба на когото помня, че стърчаха чистачките на колата му, пазени от крадците. Тайно бях поканен на пиршество в частна квартира, където се беше събрал цветът на съветската наука. А във влака „Красная стрела“ ме гощаваха с червен хайвер и грузински коняк.

От руските фантасти най-близки са ми братя Стругацки, особено техният „Пикник край пътя“. Тази книга събуди в мен нещо като ревност – струваше ми се, че трябва аз да съм я написал... Стругацки бяха успели да намерят абсолютно оригинален подход към класическата НФ тема: посещение на пришълци от чужда цивилизация. Това е потресаваща творба, само финалът й ми се струва попресилен и изкуствено оптимистичен.

Сергей Аронов, 18.01.2006: Уважаеми пан Станислав, в Америка така ли ви обичат, както и в Русия?

Л е м: В Америка моите книги са почти неизвестни (става дума за 1 милион продадени екземпляри! – б. пр.), въпреки че повечето са излизали на английски, и то в много добър превод. Не зная дали проблемът е в културните различия. През 70-те години ме изгониха от Science Fiction Writers of America заради статията ми Science Fiction: безнадежден случай с изключения. Такова изключение беше Филип К. Дик, чието творчество аз високо ценя, макар че той пишеше параноидални писма до ФБР, в които доказваше, че Лем в действителност не съществува...




Големият скептик – със съпругата и внучката си


Иван, Москва, 22.01.2006: Днешното общество е фактически предсказаното от вас общество на всеобщото потребление. Какво е неговото бъдеще? Ще съумее ли то да се развива успешно, или ще изчезне заедно с последните ресурси... или пък ще прерасне в нещо ново?

Л е м: Като коментар към Summa Technologiae 40 години по-късно написах „Мигване на окото“ . Признавам, че това беше доста суров и критичен коментар. С годините – на мястото на моето юношеско възхищение от възможностите на технологиитe – дойде скептицизмът. Може да е от възрастта, а може да е от парниковия ефект.

Сега живеем в епохата на необузданото потребление. Вместо някогашната дилема „Да имаш или да бъдеш“ се изправи императивът: КУПУВАЙ! Но възникна проблем – масата на потребителите расте лавинообразно, докато природните ресурси на планетата все повече намаляват. Добър пример тук е нефтът, който днес очевидно е причината за повечето военни конфликти. Нашата ненаситност води към разрушаване на биосферното равновесие.

Парниковият ефект прави климата все по-непредсказуем. Задълбочават се икономическите и социалните контрасти. Ясен е примерът с високите постижения на съвременната медицина, които обаче са достъпни само за избрани богаташи.

Сблъсъкът на моите футурологични фантазии с действителността ми донесе болезнено разочарование. Донякъде успях да предскажа днешното състояние на технологията, която притежава човекът. Но съм имал илюзията, че в използването на тази технология ние ще се ръководим от практични и естетически съображения, а не просто от безогледната жажда за печалба.

Александър, 24.01.2006: Пан Лем, във вашата картина на света човекът висша ценност ли е? Възможно ли е практическото въплъщение на оптимално и жизнеспособно социално устройство? Целта оправдава ли средствата?

Л е м: Винаги съм гледал на човека от позицията на еволюцията. Благородните човешки реакции са програмирани емпирично. Впрочем човечеството като вид всякога се е държало чудовищно – редките алтруистични жестове са затъмнени от безкрайната верига от убийства, мъчения, кървави войни и геноцид на цели народи. Всеки век си има своя кошмар – явно на сегашния е тероризмът!

За себе си аз съм изработил един минимален етически кодекс: просто опитвам да се държа прилично и да не бъда свиня за никого. А за най-висша етическа инстанция смятам разума: трябва да се ръководим предимно от неговия глас.

Анатолий, 18.01.2006: Какво да правим с двойствеността на научните открития – опасността и ползата от тях? Разрешим ли е този проблем?

Л е м: Всяка технология има своя опака страна: с други думи, може да бъде използвана съвършено различно. Рискът, съпътстващ внедряването на нови технологии, наистина е много сериозен и по всяка вероятност неизбежен. Но аз бих казал, че къде повече опасности крием самите ние – човекът е доказал, че има болезнена склонност към прилагане на техническите средства в своя вреда. Неслучайно множество открития са направени тъкмо за нуждите на надпреварата във въоръжаването.

Преди години бях сравнил съвременния човек с хищна маймуна, на която са дали бръснач. Това сравнение днес никак не е загубило актуалността си – само дето маймуната е станала още по-алчна.

Лариса Михайлова, 18.01.2006: Моля за читателите на списание „Свръхнова“ да споделите мнение – какви според вас могат да бъдат в близко бъдеще измененията на представите за личността, разглеждана в контекста на новите екологични и информационни реалности?

Л е м: През 1991 г. подготвих за германците една прогноза относно бъдещето на Западна Европа. Все по-видими са две тенденции. От една страна, светът се глобализира и расте взаимовръзката между различните икономики. Големият капитал свободно прелива там, където се надява на печалби. От друга страна, имаме противоположен процес: задълбочава се изолацията на високоразвитите страни, които стават острови в океана от всеобща нищета, отбраняващи се от напора на имигранти от по-бедните части на света.

Социално-икономическите контрасти неизбежно ще се увеличават – простото пресмятане показва, че благата не стигат за цялото човечество. Първият недостиг на нефт предизвика брожение в целия Близък изток. А с времето суровините ще стават все по-малко, докато търсенето ще продължава да расте. Нашата измъчена планета е направо пренаселена и единственото решение изглежда ограничаването на раждаемостта, което пък е неприемливо за църквата.

Няма икономическо учение, което може да обясни днешните социални и икономически процеси. Не е напълно ясно дори какво всъщност представлява глобализацията, но диви тълпи протестират срещу нея по улиците. Правителствата на отделните страни са безпомощни, Интернет е замърсен, политиците са некомпетентни, медиите плюят кръв и сензации, а пък науката е меркантилизирана...

◄ Преведе от руски: Асен Асенов

По източника – http://inosmi.ru/online/20060117/224888.html

[alexandrit]

◄ Повод има: 2 х 20 години на клуба
„Аркадий и Борис Стругацки“ – Пазарджик;
ще се намери, разбира се, и питие


ЮБИЛЕЙНО С ГЕНЕРАЛА

Духът гладува за изкуство точно толкова,
колкото стомахът за храна. Ървинг Стоун

В началото на кона не беше словото – поне не беше Интересното слово.

Най-напред се пъхнах в огненочервеното като пожарна кола такси на фирмата „Нов пламък“ и то ме откара до витошките Златни мостове. На една пейка лакомо си поех въздух, отърсвайки се от задухата на пътуването. Малко след това, но вече пешком, с моя спътник Наско Славов стигнахме до хижа „Септември“, където трябваше да се проведе есенният Витошакон 2013.

Тази хижа е връстница на т.нар. Априлски пленум и продължава да се държи достолепно сред обкръжението си от грамадни борове. Вътре тя е живописно (твърде подходяща дума!) облицована с дървена ламперия и предлага хубави ореховокафяви маси и столове. И ето че от бюфета й започва контрастът между материалното и духовното, при който енергиите се преливат, подпомагат се една друга, противоборстват, ама и дружно вървят напред.

Вижте как Материалното извива своя хоровод: агнешка супа и ален дренков сироп... бурканчета, в които блещукат домашни сладка от боровинки, глог или бъз... „епично“ къкреща на печката голя-яма бяла тенджера с едрозърнест фасул... пронизан от ноемврийското слънце чист въздух (с леките въздишки от комина на хижата), който бързо ще потъмнее, сливайки се с мастилото на нощта... Плюс крехкият звънтеж на чашите с насипни градуси... Скоро тук ще пристигне и последната група от фенове, решили да почетат кръглия повод на Юрий ИЛКОВ-Генерала *.
____________________
* Основател и дългогодишен председател на фантастичния пазарджишки клуб. – Б. авт.

И съвсем скоро Генерала ще даде знак двамата да подхванем интервюто, което направихме тези дни. От неговото слово ще се извие на свой ред хороводът на Духовното: аз чета питанията, а пък моят „обект“ – разнообразните си отговори.

Първи въпрос: Юрий, честит празник! Вижда ли се по-ясно и по-надалече от юбилейния връх – твоята 60-годишнина?
Юрий Илков: Благодаря, Сашо! Висоцки пееше в една своя песен: „Чтобы видеть дальше и вернее, нужно посмотреть поверх голов“. Та и аз така се опитвах и опитвам да гледам над главите на хората. Смея да твърдя, че от това има ефект! По-друг е въпросът, че сега ясно виждам колко „мътни“ станаха нещата и колко „хоризонтът на бъдещето“ се приближи – в смисъл, че при борбата за оцеляване много хора почнаха да изповядват философията на двата банана: да ги осигуря днес, пък за утрешните два ще мисля утре...
Oт друга страна, хоризонта на бъдещето ни го приближиха. Ако някой си спомня, преди влизането ни в Европейския съюз цялата пропаганда работеше тъй, че да си кажем: влезем ли в ЕС – все едно сме влезли в рая, няма какво да му мислим повече, няма и къде по-надалеч да гледаме... От рая по-далеко нема! Е, вече седем години сме в рая и краят не му се вижда...

Втори въпрос: Струва ми се, че българският фендъм е паднал в нокдаун и съдията брои над него, размахал пръст: „... три... четири... пет... “. Как смяташ: защо се стигна до такова положение и ще се изправи ли все пак падналото феновство?
Ю. И.: Смятам, че нокдаунът беше нанесен от мощен обективен фактор, наречен 10.11.1989. За две-три години след „избухването на демокрацията“ от 32 български клуба останаха два... Клубарите се хвърлиха кой в политиката, кой да прави милиони в бизнеса, а клубовете се срутиха. В момента по мои сметки са 8 **. Забелязва се раздвижване, но то е бавно и мъчително. Освен това се наблюдават множество активни фен-групи в Интернет и доста блогъри.
____________________
** Кои са тези осем? И... осем ли са всъщност към днешния момент? Ето една дисертабелна тема :D. – Б. alex.

Като гледам обаче споровете из форумите, стигам до извода, че твърде много фенове имат силно деформирано его, което се проявява в стремеж за налагане на собственото мнение като единствено вярно и нетърпимост към инакомислие. И ако в интернет-общуването туй може да се преглътне, при живото общуване отравя отношенията между човеците. Мъчно ми е за хора, които си тръгнаха обидени от клуба. Мъчно ми е също, че някои от „старите кучета“ се появяват все по-рядко.
Иначе по принцип съм оптимист за бъдещето на фендъма, при положение че не се случи голям социален „сакатлък“, което не е изключено...

Трети въпрос: По-лесно питане: кои са твоите най-любими пет български и пет чуждестранни книги с научна фантастика или пък с фентъзи?
Ю. И.: От българските, като изключим любимите ми в детството „Ракетата не отговаря“ на тандема Пеев–Маричков и „Смелият Чунг“ на Димитър Ангелов, абсолютен фаворит ми е романът „Галактическа балада“ от Емил Манов. Следват „Бариерата“ на Павел Вежинов плюс „Приказка за Стоедин“ от Никола Русев, а от по-съвременните фантасти бих посочил книгите на Иван Попов, Георги Малинов и Мартин Петков. Ето че дотук изредих пет заглавия и деветима автори...
От небългарските най-любими са ми „Часът на Бика“ от Иван Ефремов, „Прогресорите и странниците“ на братя Стругацки, „Идеалният вакуум“ от Лем, „Вавилонската библиотека“ от Борхес и „Беглец по острието“ на Филип Дик... Тюх! Защо едва по пет книги? Щеше ми се да посоча поне по още толкова!



Братята, на чието име е наречен и астероидът
Стругацкия. Художник: Калин НИКОЛОВ

Четвърти въпрос: Какво ще представлява следващият брой на списание „Тера фантастика“, носител на престижните отличия „Еврокон“ и „Гравитон“ (впрочем последният засега „Гравитон“ беше връчен на вашата редакция през 2005 година)?
Ю. И.: По идея на фена Георги Недялков следващият брой ще бъде съставен по желание на читателите. От събраните до момента неща най-голямо внимание заслужават разказите „Първите хора“ на Хауърд Фаст и „Клетката“ на Бертрам Чандлър, издаван може би само веднъж в България през далечната 1982 година в алманаха „Спектър“.

Пети въпрос: През април 2014-а клубът „Иван Ефремов“, на който ти си бил председател две петилетки, ще навърши 40 години. В каква светлина виждаш близкото му бъдеще?
Ю. И.: Клубът „Иван Ефремов“ е между най-старите клубове в Европа (според писателя Ерик Симон). Това си е направо едно малко чудо! Близкото му бъдеще не го виждам в розова светлина. Социалната ситуация е неблагоприятна. Демографската – също. До едно-две десетилетия хората от поколението на „отците-основатели“ или ще са излетели в космоса, така да се каже, или по геронтологични причини няма да могат да се занимават с клубна дейност. Бъдещето на клуба ще зависи от появата на нови членове в него и от изясняването на целите му в съответния момент и при различни промени в социалната картина.

Шести въпрос: А ще излязат ли скоро нови книги от библиотека „Тера фантастика“ – планове... преводи... мечти с български знак...?
Ю. И.: След юбилейния сборник „Непознатите Стругацки“ не сме издавали нищо от библиотека „Тера фантастика“. Защо? Първо, не съм забелязал онова родно, което си заслужава да бъде публикувано. „Съгледвачите“ също не са подсказали идеи. Второ, липсата на финанси. От 3-4 години имаме готова книга от Святослав Логинов – романа „Светлина в прозорчето“, но нямаме средства да я издадем. За планове и мечти какво да споделя... Малко съм обезверен и „демотивиран“, както е модерно да се казва. Сигурно е и от годините. Нали когато спомените станат повече от мечтите, значи човек вече е остарял...

Седми въпрос: Имаш ли собствена рецепта как българският фендъм (пък и българският автор фантаст!) да излезе от тъй наречената социална невидимoст?
Ю. И.: Нямам рецепта, а и не знам дали има такава. Клубовете са все пак любителски „образувания“ и като такива може би са обречени на социална невидимост. Всичко, което сме направили, за да бъдем видими в общественото пространство, е свързано с професионализация и полупрофесионализация на дейността. Ако едно нещо не е станало видимо за 40 години, има ли гаранция, че през следващите 40 ще стане?! Или може би 45 години невидимост стигат и след пет години наистина ще станем видими? Всъщност мисля, че не сме чак толкова невидими. Просто желанията ни са по-големи от възможностите, обаче никой не може да си надскочи ръста...
За българския автор фантаст пътят към социална видимост задължително минава през професионализацията.

Последен въпрос: Юрий, знам, че ти си един твърде зает човек. Но нека да те попитам без заобикалки: какво правиш през свободното си време и кои са твоите хобита – бивши и настоящи?
Ю. И.: През свободното си време подреждам книги, търся книги и чета книги. Аз съм библиофил от ранна детска възраст и навярно до края ще си остана такъв. Иначе гледам малко телевизия и ходя на кръчма с приятели. Мъчно ми е, че не ми остава достатъчно време за семейството...
Най-любимите ми занимания са лятно време да скитам из гората за билки, гъби и разни плодове; да ловя пъстърва или просто да отивам на излети в планината. Общуването с природата зарежда с енергия и само по себе си е невероятно красиво като усещане...

Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: Измерения и модели. – Юбилейно издание по случай 40-годишнината на клуб „Иван Ефремов“. – София: ДБФ „Тера Фантазия“, 2014.

P.S. от май т.г. E, да се надяваме, че следващият
брой на списание „Т е ра * ф а н т а с т и к а“ ще излезе
в навечерието на Булгакон 2015. Засега това изглежда реално
... макар да става дума за супержанра на въображението! – Б. фор.

[alexandrit]

„ФАНТАСТИКАТА И АРХЕОЛОГИЯТА
НЕ СИ ПРОТИВОРЕЧАТ“

Наскоро гост на нашата страна беше известният и много плодовит руски писател КИР БУЛИЧОВ, работещ в областта на научната фантастика и популяризацията. Разговора с него, който предлагаме на вниманието на читателите, проведе сътрудничката ни Сребрина ТАЛЕВА.

– Какво означава за нас същността на толкова популярното определение – писател фантаст?

Кир Буличов: Това е етикет. Изключително опасен и двуличен. Ако аз и моите колеги по жанр се примирим с него, можем да отхвърлим всички високи литературни изисквания по отношение на нашите произведения под предлог, че имаме своя „специфика“ и нашият читател очаква от нас някаква особена „мисловна“, а не „словесна“ еквилибристика, недостъпна за простосмъртните писатели. Другата страна това е обратната реакция на сериозните „дебели“ списания и на редакторите – пазители на литературата. За тях етикетът „писател фантаст“ е като клеймото на прокажен. Литературата трябва да се охранява от нас!

Започнах така, защото съм убеден, че за всичко това сме виновни най-много самите ние – фантастите. Няма специални жанрови закони за писателския талант. До известен предел на майсторството, на умението се употребява утешителната добавка: „писател фантаст“, „писател хуморист“, „детективен писател“. Но после тя изчезва. Булгаков, Вонегът, Хашек, Марк Твен – всички те са просто Писатели. Сигурен съм, че справедливостта на времето някога ще свали етикета от Стругацки или Лем, но да се чака идването на историческата справедливост с фаталистично скръстени ръце е много удобно заблуждение. Най-сигурното средство е сами да вземем мерки и да станем Писатели.

Разбира се, моят съвет е безсмислен, ако не предизвика практически изводи. Най-добре би било да откриеш у себе си голям литературен талант – тогава всички проблеми отпадат по естествен начин. Но ако такъв талант липсва, налага се да се търсят палиативи.



Игор Всеволодович Можейко (тоест Кир Буличов)

В какво се състои принципът на фантастическия метод? В построяването на въображаем свят или различни странни допускания в съществуващия, което позволява да се разкрие в подчертано остра форма човешкият проблем. Може да се напише реалистичен роман за мизантроп, живеещ в празен замък, за човешката самота, за равносметката на живота и такива романи е имало. Но вижте какво направи Жул Верн! Той заостри с метода на фантастиката този проблем и така възникна удивителният по сила, познат на всеки от нас от детинство образ на капитан Немо – в подводната лодка, в пещерата на необитаемия остров. И Жул Верн не е изобретател на подводницата, а създател на човешка съдба. Или търсенето на смисъла на човешкия живот, на щастието – колко пъти писателите са се занимавали с тази тема! Лем заради нея създаде грамадния мозък-планета Соларис, а Стругацки в повестта си „Пикник край пътя“ Зоната – огромни фантастични изпитателни полигони за човешки души. От всичко това следва, че предметът на фантастиката е човекът, а пък методът е нереалното свръхнатоварено допускане.

– Какво направи фантаст от вас, историка? Представлява ли ви някаква трудност заниманието с „бъдещето“, след като професионално сте се заели с „миналото“: тези две понятия имат ли някакво особено значение за вас?

Кир Буличов: Фантастиката и моята специалност не си противоречат. И не си пречат. Дори си помагат. По две причини.

С история се занимавам като учен. Тоест търся истината с научни методи. Историческата истина може да се познае само приблизително. Към нея можеш да се приближиш, както към разбирането на Вселената, относително – абсолютната истина за миналото е недостижима. И все пак историците търсят приближаването към нея не от празно любопитство – нали ние сме продукт на историята, нашето настояще се определя до голяма степен от това, което е било. Убеден съм, че Пловдив днес, макар и немного, но все пак не е този, който е бил преди откриването на античния театър върху склона на хълма. При това аз винаги усещам в един дом хората, които са живели , любили, страдали, строили преди нас. Когато ги забравяме, ние ставаме недостойни за тях.

Може би затова съм твърд противник на многочислените хипотези за пришълци от Космоса, които са долитали тук, за да ни построят пирамидите или терасите на Баалбек, или да разкрасяват пустинята Наска. В тези хипотези ме дразни очевидно рабското неуважение към нашите предци, които често пъти са били не по-глупави от нас, макар че не са бързали толкова да живеят. Това не означава, че абсолютно не вярвам в съществуването на друг разум в Космоса – просто нямам доказателства за неговото съществуване, което е вече друг проблем.

И така, ако за мен историята е търсене на истината с научни методи, то фантастиката е възможност за познание на настоящето. Няма да се изморя да повтарям, че за мене фантастиката е жанр на художествената литература. А неин обект може да бъде само човекът или обществото на хората. Именно човешките проблеми са същността на литературата. И когато ми казват, че фантастиката е подраздел на футурологията, аз категорично възразявам. Футурологията, прогнозата за времето и други науки, обърнати към бъдещето, са работа на професионалисти. Те имат научен метод и цел на изследванията. Още нито един писател не е предсказал убедително бъдещето, докато философите и икономистите имат съществени постижения в тази област. Колкото и да се старае писателят да се занимава с това, което не му е работа, той неизбежно остава в плен на реалиите, които го обкръжават. Можем да дадем пример: във фолклора на народите по света има немалко странни, несъществуващи на Земята същества. Но ако се вгледаме, ще открием, че те са съставени от частите на реални животни. Затова в нито една митология на Стария свят никой не е успял да измисли кенгуруто.

Рембранд е обличал библейските персонажи в дрехите на своя век.

Привържениците на тезата за пришълците се стараят да видят в японските фигурки „догу“ съвременните скафандри на космонавтите.

Писателите фантасти изобразяват бъдещето, съставяйки го от парчетата на настоящето.

Така че е по-добре да не се самоизмамваме и ограничаваме в желанието да разберем и разкрием самите себе си. Дори ако заради това трябва да изпратим героите си на далечни звезди или в ХХІІІ век.

– В какво се заключава силата на хумора във фантастиката? Не създава ли той опасния елемент на несериозното читателско възприятие?

Кир Буличов: Прекалената сериозност никога не е помагала на литературата. И едва ли не за всяко крупно фантастично произведение е характерен хумористическият поглед към определени аспекти на ситуацията. Или пък там съществува персонаж, чиято функция е не само да разреди сериозността, драматичността на обстановката, но и да даде възможност на читателя да види другата страна на сюжета, да го погледне от неочаквана гледна точка. Спомнете си Паганел на Жул Верн, спомнете си смешните и в същото време зловещи слуги на дявола в „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков. За мен комбинацията от хумор и фантастика е естествена и необходима. Човек не може да не се усмихва на опитите си за самоанализ или на фантастичните си допускания, които го отвеждат до странната, непознаваема и все пак малко смешна човешка същност. И понеже талантът е статистически рядко явление, а, уви, читателят не се интересува от това и иска от нас да пишем хубаво, то не ни остава нищо друго, освен да запазим чувството си за хумор...



– Фантастиката за деца е била вашият пробен камък в литературата. Защо и досега сте останали верен на тази относително пренебрегвана част от четящото човечество?

Кир Буличов: Обичам да пиша за децата. Те са по-любознателни от нас, възрастните. Тях всичко ги интересува. И ако трябва да говорим за бъдещето, именно те ще живеят в него. И ако аз със своята работа успея поне малко да направя живота им по-интересен, ако успея да възпитам у тях доброта, чувство за справедливост и – което е най-трудно, но и най-желано – чувство за хумор, значи не живея напразно. Ако не се лъжа, към романа „Ким“ Киплинг е написал посвещението: „На тези момчета, които са вече мъже, и на тези мъже, които са още момчета”. Така и на мен ми се иска да се обръщам понякога към това добро и детско, което живее в нас.

Затова и аз като читател и любител на фантастиката не понасям, когато пишат скучно, когато авторът излага сухо своята концепция и ме поучава, натъпквайки ми я в главата. Следователно мога да се поставя на мястото на читателя и за да не противореча на своето читателско кредо, се старая да пиша интересно и дори весело. Може би невинаги се получава, но винаги се старая.

От източника: вестник „Орбита“, брой 5 // 1982 година

[alexandrit]

◄ ПОЛ АНДЕРСЪН: „РУСИЯ – ТОВА Е ФЕНТЪЗИ“

А в т о р: hasid

През октомври 1999 година известният американски писател Пол Андерсън посети Санкт Петербург. Успях да му задам няколко въпроса.

– Г-н Андерсън, вие като фантаст към кой жанр от фантастиката бихте отнесли това, което се случва в днешна Русия?

– Безусловно този жанр е фентъзи. Ако Америка е своего рода научна фантастика, то Русия представлява причудлива смесица от моите герои, от персонажите на Харисън, Толкин и дори на старогръцките митове. Просторът за осмисляне на случващото се днес в Русия е огромен. Аз тъкмо затова съм тук – искам с очите си да видя тая фантастика, с която тя винаги се е отличавала. Според мен първи у вас е забелязал фантастичността на Русия Достоевски. Между другото той е любимият ми руски писател.



– Вие сте известен и като футуролог, който с доста висока степен на точност е способен да предскаже бъдещето...

– Всеки фантаст неизбежно надниква в бъдещето поради спецификата на жанра. Вие навярно имате предвид моята неотдавна публикувана прогноза за вероятните събития през XXIII век...

– Да, именно нея. Твърде оптимистична прогноза.

– В разсъжденията си там изхождам от това, че човешкият разум ще вземе връх над инстинктите.

– А няма ли поне схематично да нахвърляте този сценарий за нашите читатели?

– Първо ще кажа, че ядрена война със сигурност няма да има. Затова пък, за съжаление, ще изобилстват по-малко опасни конфликти: тероризъм, местни екологични катастрофи, природни бедствия, войни на религиозна основа и т.н. Второ – нашите потомци ще бъдат много по-щастливи от нас...

– Малцина са онези, които мислят като вас...

– Аз разглеждам чисто материалната страна на въпроса, за моралните аспекти трябва отделен разговор.

И макар това засега да не е доказано още от никого (даже от Маркс, когото уважавам), все пак моето мнение е, че моралното удовлетворение произтича от материалното. Вярвам, че XXIII век ще бъде ера на биотехнологиите. Вижте, времето от средата на XIX век до 50-те години на нашия век беше епоха на химията. От 1950-а до наши дни е епохата на физиката. Но още днес по всички направления започва да настъпва биологията. Най-перспективна ще бъде работата с вещества, включително с веществата на човешкия организъм, на ниво клетки и молекули. В бъдеще това ще доведе до възможността да се преустройва човешкото тяло, до ликвидирането на неизлечими днес болести от типа на СПИН. Ще се стигне дотам, че човечеството ще се научи да „израства“ с помощта на биотехнологиите основните си продукти за изхранване. В епруветки. Което ще ликвидира не само болестите, а и глада.

– Това вече е киберпънк. Много хора говорят за такова бъдеще. Излиза, че щастието е чип, имплантиран в мозъка, микросхема някъде в нас. „Джони Мнемоник“ – нима така изглежда щастието?

– „Джони Мнемоник“ е нихилизъм, отричане на душата, чиста проба технотронизъм. Въобще целият киберпънк като стил е песимистичен. Не можем да не кажем, че културата на киберпънка е невъзможна, без да задейства наркотици, което също води до задънена улица.

– Във вашите произведения и вие вкарвате в сюжета наркоманска култура.

– Но при мен наркотиците не са самоцел, а работа с подсъзнанието.

– Както при Станислав Гроф*?
____________________
* Известен психолог и психиатър, роден в Чехословакия през 1931 г. и дълго време работил в Съединените щати. – Б. ред.

– Не, Гроф също е киберпънк, само че научен киберпънк.

– Добре, да се върнем към вашата прогноза. В нея вие доста подробно и уверено заявявате, че предстои среща с другопланетен разум. Колко скоро?

– Има ли разлика дали след десет, или след сто години? Важното е човечеството да бъде подготвено за този контакт. Не мога точно да кажа как ще се случи това, радиосигнали ли ще получим, светлинни сигнали ли, или просто материални доказателства за пребиваването на разумни същества на Земята или пък някъде другаде в Космоса.

– Във вашата прогноза отделя ли се място за Русия?

– Надявам се, че към XXIII век изобщо няма да останат държави. Вероятно ще има единно земно правителство и религията ще бъде също така една. Когато това стане, ще се премахне основната причина за много беди и войни.

– Световно правителство? Каквото САЩ още днес насаждат с помощта на „точни“ бомбардировки?

– Да, искам да се извиня като гражданин на САЩ за това, че моята страна направи доста лоши неща, особено по отношение на беззащитните деца. Като поклонник на Достоевски, аз отричам възможността да се върши малко зло в името на ликвидирането на по-голямо зло. Злото си е зло, малко или голямо.

– Графикът за престоя ви у нас е разписан по минути, вече виждам, че ви чака друг журналист. И все пак един последен въпрос. Кого от фантастите четете с наслаждение и кой от тях предизвиква у вас отхвърляне?

– Старата ми любов е Толкин, а днес – Елизабет Мун. Има още автори, но имената им няма да ви кажат много, дори в Америка са малко хората, които ги знаят, това са некомерчески писатели. От руските фантасти обичам Гогол. Да-да, не се учудвайте, неговият „Нос“ е несравним, той е странна смесица от фантастика и битничество. Да, Гогол е първият битник, предшественик на Бъроуз и Гинзбърг.

А пък онова, което днес не бих взел в ръцете си, са книгите на Стивън Кинг. Масова култура. И въобще, по мое мнение, фантастиката не трябва да има комерсиален успех. Истинската фантастика. По законите на жанра тя трябва да бъде разбрана едва след смъртта на автора. Фантастите не бива да угаждат на вкуса на читателите. Времето ще сложи всички по местата им.

По източника: http://lj.rossia.org/users/hasid/3922.html

Преведе от руски: Валери ГОЛЕВ