И фАнТаСтИтЕ сЕ шЕгУвАт

[alexandrit]

ОЩЕ ТРИ МИКРОРАЗКАЗА от Святослав Логинов

КАПАН ЗА ГЕНИИ

С Безумния професор се запознах случайно. Той ме хвана на улицата и ме помъкна към бараката, където беше неговата лаборатория, за да ми покаже странното си изобретение.

– Когато включа тока – строго съобщи той, – аз изключвам гравитацията в апарата и над него. Апаратът е гениално прост, даже се чудя защо никой не го е изобретил по-рано. Но сега съм наясно: работата е там, че аз съм първият гений в този глупав свят!...

Ученият тържествено пъхна щепсела в контакта и в тоя миг гравитаторът, самият Безумен професор и цялата барака отлетяха във вечерното небе. Аз останах сам долу и оттогава твърдо зная къде са се дянали гениите на миналите времена – предшественици на Безумния професор.


АНТИНИКОТИНОВО

В апартамента на Семьонов имаше черна дупка. Тя висеше над писалището и едва чуто бръмчеше – като електрическа крушка, която се кани да прегори. Макар че дупката въобще не се канеше да прегаря. Това бе качествена черна дупка, в която бе колапсирала цяла една вселена, голяма колкото нашата.



Черната дупка бе съвършено ненужна на Семьонов, ама щом висеше над писалището му, домакинът я използваше вместо пепелник – пъхаше там фасове, изтръскваше пепел, а понякога пускаше дебела струя дим и наблюдаваше как дупката го засмуква с леко съскане.

Семьонов не знаеше, че заради неговите игрички вселената от другата страна на дупката е задръстена със смачкани вонящи фасове, а пък от дима, който изпускаше, на планетите от тази вселена вече бе невъзможно да се диша и животът в нея скоро щеше да загине.

Но дори и да знаеше това, Семьонов все едно не би зарязал пушенето.


КАК ЗАГИНА АТЛАНТИДА

Никой не можел да обвини атлантите в алчност.

Те никога не ламтели за чуждото, но тяхното на всяка цена трябвало да бъде най-доброто.

– Чухте ли – говорели си един на друг атлантите – каква пирамида са построили в Египет? Хайде и ние да си направим, само че пет пъти по-голяма!

И я направили. Макар че един атлант, не такъв като всички, възразявал.

– А ето че в Галия – разказвал някой – са поставили менгири*. Десет хиляди парчета.

* Каменни стълбове с височина от 0,80 до 20 метра. – Б. пр.

– Нищо! – викнали му. – Ние ще поставим сто хиляди!

– Защо ни са на нас менгири, при това – сто хиляди? – попитал онзи, който не бил като всички, обаче никой не му обърнал внимание.

Добре живеели атлантите. Всичко си имали, и то най-хубавото.

Но един пътешественик донесъл удивителна новина: в Италия се е събудил вулканът Везувий. В цял свят говорели само за него.

– Чудо голямо – отвърнали атлантите, – ние тук ще събудим сто вулкана!

– Може би не ни трябват вулкани? – попитал онзи, който не бил като всички, ала и сега не го чули.

Събудили вулканите. Атлантида потънала. А самите атланти изплували, разселили се по света и заживели сред хората, без въобще да си променят старите навици.

Превод от руски: Джовани ПЕТРУНОВ

И з т о ч н и ц и: интернет и авторският сборник на Логинов „Страж Перевала“ – Санкт Петербург, 2015.

[alexandrit]

◄ Любомир НИКОЛОВ-НАРВИ

Г Ъ Б И А Д А*

* Ето я поемата, вдъхновена
от купона на Таласъмия 2011.
Простотийка, признавам,
но карай да е весело. – Б. авт.

Сред усои и чукари,
дето никнат гъби стари,
във полите на баира
село Гъбник се намира.

Зло отдавна не видяло,
мирно-тихо си живяло,
но злини го сполетели –
гъбите се развилнели.

Влязла баба във гората,
без да знае за бедата.
В храсталака, в място злачно
злобни гъби гледат мрачно.

Със убийствени мераци
точат ножа пачи краци,
а до тях размахва хурка
грозна, мършава печурка.

С бяг отчаян до премала
баба в село се прибрала
и след ден душата клета
вече гушнала букета.

Ала гъбите смрадливи,
озлобени, грозни, диви,
се подготвяли нахално
за нашествие тотално.

На незнайна нощ сред мрака
те преминали в атака
и съдба една и съща
сполетяла всяка къща.

Плъзнали като хлебарки
ей такива манатарки
и като рояк гадинки
ситни, стръвни челядинки.

После, както се полага,
хлътнали във хоремага,
а мастиката на кмета
я изпили без мезета.

◄ Продължението
– след малко!

[alexandrit]

* * *

Г Ъ Б И А Д А (2)

В църквата върху псалтира
гнусна гъба пила бира.
Поп Иван я погнал с кръста –
тя отхапала му пръста.

Във кенефа на Тодорка
вмъкнала се мухоморка.
Тя побягнала със писък
и я хванал страшен дрисък.

Налетели зли поганки
на суджуци и луканки,
на компоти, на туршия
и шишета със ракия.

С ужас чуло цяло село,
че на Минчо му отнело
някакво гъбочудовище
и семейното съкровище.

Селяните се събрали
и на помощ призовали
(както стари, тъй и млади)
агронома бай Генади.

Той като същински Йода
се зарекъл пред народа
да изтреби злите гниди
с ГМО и хербициди.

Но изчезнал той без вест,
та го няма и до днес.
Само покрай кота нула
му намерили цървула.

От тогава – зла прокоба –
гъби никнат му на гроба,
а във село тракат зъби:
Гъби!
Гъби!
Гъби!
Гъби!

◄ И з т о ч н и к :
http://narvi.zavinagi.org/?p=196

[alexandrit]

П А С Т Ъ Р М А (почти по Радичков)

Автор: Едуард БАТОВ

В село Гол тупан заваля козя пастърма. Тя валя три дни и три нощи, та покри околните баири с белоснежни преспи. Това странно и зловещо събитие беше предшествано от други странни и зловещи събития, които сипеха бъчви катран в медената чаша на дълбоката провинция. Първо скакалци дипломатически посетиха нивята. Скакалците бяха изтребени от градушка, която довърши всичко пропуснато от тях. После бай Вангел Парцуцата завърши осми клас. Заедно със сина си! Вечерта циганите в хоремага свиреха на Вангел сиртаки, а на сина му – избрани потпури от „Джазус крейзи суперстар“. После в небето се появи комета, придружена от земетръси и демографски взривове. Като капак на всичко гащатата легхорна на баба Гица роди теле с четири глави.

Тогава старците, събрани на сливов швепс под салкъма на хоремага, стигнаха до извода, че това не е на добре. И наистина на другия ден падна пастърмата и затрупа баирите със слой, дебел три метра и нещо. Четириглавото теле на баба Гица почина от свитки в очите. Уцели го парче пастърма. Баба Гица чумоса стихиите и даде телето на даскала да го носи в столицата, та дано остане в аналите на историята. Даскалът го спиртоса в тенеке от сирене и понесе да го видят учените мъже, пък и да си вземе свещи за жигулата. Свещи не намери, но в замяна на това доведе куп учени – наши и чужди, някакъв пришълец от чуждо пространство и чуждо време на име Бониемк и гастролиращия директор Еньо Колипатков. Той току-що беше изхвърлен от благодатния оазис на черната металургия и сега търсеше друг оазис, където да цъфне и върже, а и нова кариера да направи. В Гол тупан Еньо вдигна завод за пастърма. Заводът беше с яки бетонни комини, които пушеха като наркомани, с пушеци, пъстроцветни като палитрата на Търнър. Не щеш ли, точно зарад тези пушеци го свалиха от директорското ложе и преназначиха в Родопите, където изкопа море и спретна почивни комплекси, но това вече е друга история.



Малка част от големия валеж над Гол тупан

Учените светила разучиха обстоятелствата на пастърмовалежа и започнаха да хвърлят сянка върху делото. Професор Тиигън от САЩ заяви, че туй може да бъде работа само на червените, и отпътува за Канзаслък да почива и гюл да бере. Пан Станислав вдигна очи към купестите облаци и съжали, че сарацините са заклали свети Алойзий. Да беше жив, каза пан Станислав, да види това чудо, па да викне – чудни са делата ти, Господи – а ние да му пригласяме! После отиде в хоремага, където му разправиха легендата за Султана Глаушева и Черния Арапин. Само нашите учени тактично си възмълчаха. Гледаха и мекаха. Тогава пришълецът Бониемк спомена, че поддържа телепатична връзка с Марс.

Марсианите – изтъкна той – вършат сега голяма дейност по селекционна генетика, та решили да кръстосат тяхната богомолка с нашенска коза и затова вдигнали бодливото блеещо население от някои области на китната ни родина. Нo когато излезли от стратосферата, метеор пронизал товарната летяща чиния, вакуумът убил мострите, та станали на пастърма. И тогава над село Гол тупан заваляла козя пастърма, и то такава, че бай Пешо Прънгаша три деня ходил и викал:

„Ех, за такова мезе душа давам, стига да стигне виното...“.

И з т о ч н и к : списание „Тера фантастика“, брой 15 (1/2015 г.)*

* Б. alex. – Всъщност това е най-младият брой на въпросното издание, носител на наградите „Еврокон“ и „Гравитон“. Премиерата му се състоя на 5 септември в рамките на Булгакон 2015. Съставителството отново е на познатото ни високо ниво и ще задоволи, както се казва, и най-претенциозните вкусове...

[alexandrit]

■ Неотдавна отмина 90-ият
рожден ден на Аркадий Натанович

А Д А Р В И Н И З Ъ М
(Листчета от бележник)

Аркадий и Борис СТРУГАЦКИ

А. – И така, ще напишем ли някакъв разказ, или няма да напишем?
Б. – Ще напишем.
А. – А може пък да напишем пиеса?
Б. – Може и пиеса.
(Дълго мълчание. А. си бърка в носа, Б. се почесва.)
Б. – Как мислиш – откъде ли идва тази канализационна тръба?
А. – Онази към морето?
Б. – Да.
А. – Сигурно от всички санаториуми. По цялото крайбрежие.
Б. – Идеално място за проникване на шпионин.
А. – Да. Пълзешком, сред изригванията на болните от туберкулоза.
Б. – Е, той ще бъде в специален костюм.
А. – Така де, но все пак трябва да диша...
Б. – Ами ще има балони със сгъстен въздух... Нали отворът на тръбата е под водата...
А. – Не, по-добре да мине без тръбата.
Б. – Разбира се, той може просто да излезе от подводница някъде на около двеста метра... после да доплува до брега и да си отиде по живо, по здраво. Наистина пак ще му трябва костюм...
А. – Цената на един шпионин без местен резидент е колкото едно л...но.
(Замислено мълчание. А. наблюдава как някакви мухи се чифтосват над главата му по таблата на кревата.)
А. – Интересно, защо насекомите са с вътрешно оплождане? И паяците... Пък гръбначните са с външно – и рибите, и жабите, и гущерите... А след това отново вътрешно.
Б. – Гущерите са с вътрешно.
А. – Не може да бъде.
Б. – При тях чифтосването е съпроводено с т.нар. заклещване. Сам съм го виждал – така се оплитат, че не можеш да ги откъснеш един от друг.
(Замислено мълчание.)
А. – Ще пишем ли разказ?
Б. – Ще пишем, разбира се. Например нещо за оплождането.
А. – Хайде. (Взема бележника.)



Б. – Интересно, как ли мухите разбират кой от тях е самец, а кой – самка?
А. (гледа го озадачено). – Вероятно според формата на бюста.
Б. (въодушевено). – Знаеш ли, хайде да напишем пиеса вместо разказ.
А. – Хайде. Къде ще е мястото на действие?
(Дълго, много дълго мълчание. И двамата си бъркат в носа.)
Б. – Място на действието ще е Крим.
А. – Така да бъде. (Изпуска си писалката на пода, после дълго я наблюдава с провесена от леглото глава.)
Б. – Счупи ли я?
А. – Не. (Опитва се да я стигне с ръка.)
Б. – С крак, с крак.
А. – Ей сега. (Пъшка.) Знаеш ли, май че ме хваща разстройство. Абе, я майната й.
Б. – Нека аз. (Протяга си крака и хваща писалката с пръстите му. Подава я на А.)
А. – Цялото ми лице е в морска сол. (Прокарва пръсти по лицето си, след което ги облизва.)
Б. (гледа го със завист, а сетне започва да души матрака. Предизвикателно.) – Ама как мирише!
А. (на свой ред души матрака си). – И моят яко мирише.
Б. – Не, при мен е по-яко!
А. (ехидно). – Да, но моите гърди са по-космати!
Б. (след мъчителен размисъл). – Ами ти видя ли как хванах писалката с моя крак?
А. (Без да каже и дума, си вдига крака, сваля очилата, после дъхва върху тях, изтрива ги в корема си и отново ги слага на носа.)
Б. (взема си цигара и на четири крака отива да я запали от електрическия котлон. Като се връща, казва предизвикателно.) – А пък моят задник е червен!
А. (отначало побледнява от завист, но след малко се отпуска). – Това е загар, който ще изчезне!
Б. – А, не, това си е естествено, по рождение! (Опитва се да захапе нещо под мишницата си.) По дяволите, Копилов е развъдил дървеници... Като се натъпче с мляко и сметана...
А. (на свой ред се опитва да се добере до подмишницата си, обаче очилата му падат.) – Майната им. (Отново гледа от леглото.) Майната им. (Ближе си коляното.)
Б. (и той опитва да си оближе коляното, но забравя, че има цигара в устата. Пищи.) – А-а-ъ-ъъъ!
А. (злорадо се хили.) – Гхррр-гхрр-гхрр-гхррр...
Б. – А пък аз не умея да говоря членоразделно! А-а-ъ-ъъъ!
А. – Гхррр-гхрр-гхрр!
Б. – Гхррр-гхрр-гхрр! Ммм-ъъъ...
(И двамата тромаво се възкачват на перваза и започват да се дебнат, крещейки: „А-а-ъ-ъъъ! Гхррр-гхрр-гхрр...“.)

* * *

Коментар на Борис Стругацки към „Адарвинизъм“:

Това са няколко изписани на ръка и прикрепени с кламер листчета от бележник. Те бяха нахвърляни на верандата на една къща в Крим – на място, наречено Рибколхоз, където АБС и приятелите им почиваха неорганизирано през есента на 1963 година. Доколкото си спомням, този ръкопис е почти стенограма, макар че тя е малко облагородена за по-голяма „литературност“. Шегите са си шеги, но това е ЕДИНСТВЕНИЯТ запис, който свидетелства, и то доста точно, как АБС са работили заедно!

Като сега помня как беше записано на магнетофон обсъждането на сюжета за разказа „Загадката на Задния крак”, обаче в един прекрасен ден по погрешка и този запис беше изтрит. А „за историята“ не остана нищо повече, защото ние не понасяхме да работим пред включен магнетофон и абсолютно не търпяхме да има някой около нас, когато се трудим – нито приятелите, нито жените ни, нито дори майка ни.*

■ Руски източник: Аркадий и Борис Стругацкие. Дни Кракена – издательство „Сталкер“, Донецк, 2006.

■ Български източник: Непознатите Стругацки (сборник) – библиотека „Тера фантастика“ № 8 – издателство „Ернор“, Пазарджик, 2010.

Преведе от руски: Георги НЕДЯЛКОВ

_______________________
* Мнение на преводача: Живот на страдащи и съсипани от тоталитарен тормоз творци.

[alexandrit]

■ Петър КОПАНОВ

Спомен от бъдещето

Ноември 2079 година. Покрайнините на Хамбург. Привечер. Мъгла. Възрастен слаб човек в износени дрехи върви бавно по улицата. Полицейска патрулна кола го подминава и спира пред него. Дясното странично стъкло се смъква, подава се главата на униформен полицай, който се обръща към възрастния човек:
– Добър вечер, господине. Дайте си личната карта за проверка.
Възрастният мъж спира до колата и бавно вади от вътрешния си джоб протрит износен портфейл, разтваря го, изважда от отделението за документи личната си карта и с трепереща ръка я подава на полицая. Полицаят я разглежда дълго и подозрително и си мърмори нещо под носа. Възрастният стои чинно на един метър от колата и търпеливо чака. По едно време по-възрастният колега на полицая зад волана пита флегматично:
– Какво не е наред? Да не е с изтекъл срок?
– А, не – отговаря по-младият. – Просто съм любопитен. Досега не бях срещал такова странно име.
– Това е пристанищен град и тук ги има всякакви. И имената им са всякакви. Както и щуротиите, дето ги вършат. Нали затова патрулираме и ги проверяваме. Та какво е странното име, дето така те впечатли?
– Ханс.
– Ханс ли? Я дай да видя.
– Виж – казва по-младият и подава на колегата си личната карта.
По-възрастният полицай внимателно прочита името и после се разсмива силно на глас.
– Какво, не е ли странно туй име? Все едно всеки ден си пиеш кафето с Хансовци.
– Не си пия кафето с Хансовци. И не съм срещал досега човек с име Ханс. Но това не му е името.
– Как така не му е това името!?! Да не искаш да кажеш, че не мога да чета?! Ето тук пише съвсем ясно: Х-А-Н-С.
– Виждам какво пише. Само че името му не е Ханс.
През същото време възрастният Ханс мълчаливо продължава да трепери на метър от патрулката и да чака.
– Добре де, като пише Ханс, ама не е Ханс, тогава какво е? И защо пише Ханс? – започва да проявява характер по-младият полицай, почувствал, че колегата му нещо го поднася.
– Хайде изпусни парата, да не ти гръмне кофата на раменете от налягането, и дай да поразсъждаваме малко. Става ли?
– Става – съгласява се по-младият.
– Добре. Ти нали си карал стаж в Паспортния?
– Карал съм, разбира се. Всеки, който е завършил Полицейската академия, си е извъртял трите месеца в него.
– Аха. Хайде сега ми кажи какво правят по цял ден щатните там, дето набират данните на компютрите?
– Е, какво правят – всеки знае, че през 80 процента от времето се мотаят, пият кафе, четат Корана и го обсъждат.
– И на какъв език го четат?
– Как на какъв – на арабски, разбира се. Нали точно затова се перчат, че са толкова образовани – могат да си го четат в оригинал. За разлика от нас, тъпанарите... – ядосано отговаря младокът.
– Остави, моля те, тия коментари. Кажи какви са основните разлики между арабската писменост и нашата – нали ги знаеш... или си наистина тъпанар?
– Знам ги. Пише се от дясно на ляво и няма гласни.
– Аха. Много добре. А сега си представи, че ти си един от тия щатните, дето набират данните. Чел си пет часа Корана, след това сядаш и започваш да попълваш лични данни, за да си изкараш дневната норма. От време на време изпускаш по някоя гласна и разменяш местата на съгласните, защото в главата ти бъка от цитати от Корана, а в Корана няма гласни и се пише от дясно на ляво. Кое обикновено име при такива грешки ще стане на Ханс? Сети ли се?
– Сетих се.
– А сега върни на човека документа и го почерпи за чакането. Завалията явно няма никакви близки и разчита само на пенсия.
– Прав си – отговаря по-младият полицай, изважда две подпечатани листчета и ги подава заедно с личната карта на възрастния човек.
– Вземи, Хасан. Ето ти картата и два купона за храна. Иди да хапнеш едно шкембе и един кебап за наше здраве долу в стола до пристанището.

■ От източника: списание „Тера фантастика“, брой 15 // 2015 г.



П р и л о ж е н и е : гигантската русалка в Хамбург

[alexandrit]

Името на този световноизвестен поляк не присъства
в енциклопедиите по фантастика, но въпреки това в неговите
афоризми не веднъж и дваж ярко проблясва искрата на фантазията.

Станислав Йежи Лец (1909-1966) – Из „Невчесани мисли“

■ Кога ще изстреляме снаряд на мисълта отвъд границите на разума?

● Ще стигне ли човек някога до такова морално ниво, че да може да създаде подвижни затвори за номадите?

■ Присъни ми се кошмар: бюрокрацията прераснала в държава, където неотдавна е била ликвидирана неграмотността.

● Принуден бях да разперя криле, нали ме хвърлиха от небето без парашут.

■ Обичам човека. Никога не бих го създал.




Нарисува: Борис Димовски


● Хора, живейте, докато не е излязла мода да се прави нещо друго.

■ Създавайте около себе си мит, боговете не са започнали иначе.

● Трябва да се живее с индиго – в случай че изчезнеш, да имаш доказателство, че си съществувал.

■ И вечността някога е била по-продължителна.

● Мислите трябва да се размножават така, че да не им достигат никога пазачи.

■ Срещнах човек толкова неначетен, че трябваше сам да си измисля цитатите от класиците.

● Пренаселването на света доведе до това, че в един човек живеят много хора.

■ Духът на времето плаши дори и атеистите.

● Да съборим бастилиите, преди да са ги построили!

От полски език: Вичо ИВАНОВ

Източник: Станислав Йежи Лец. Невчесани мисли. – Сборник,
с карикатури от Борис Димовски. – София: Профиздат, 1968.

[alexandrit]

■ Първа публикация

„СВОБОДА ЗА ЕДИН ДЕН“ *
или по въпроса за националните характери

Автор: Валентин Д. ИВАНОВ

Йосиф се събуди на зазоряване. Толкова години бяха женени с Надежда, а той така и не свикна да спи до нея, без да се буди от похъркването ѝ. Побутна я леко с лакът. Тя се размърда, изсумтя нещо неразбираемо и се обърна на другата страна. Мъжът ѝ не бързаше да се радва и наистина, само минута по-късно Надя пак започна да издава същите звуци.
Той знаеше от опит, че за тая нощ е приключил със спането; отметна завивката и затърси с крака чехлите. Леденият кремълски паркет го опари по петите. Йосиф изруга наум, коленичи до леглото и зашари с длани по пода. Чехлите се бяха сврели в най-далечния ъгъл и бяха нагризани. Той се зарече да изпрати кремълския котарак в Сибир, да лови мишки в лагерите. Ако намери.
През прозореца в спалнята надничаше утринната столица. Йосиф я погледна с неприязън. Още един ден, през който трябваше да се тревожи за изпълнението на петилетния план, за добивите на жито, за превъоръжаването на армията, за оня мустакат дърдорко от Берлин. А на Йосиф просто му се искаше да стегне въдицата и само да гледа как поплавъкът подскача всеки път, когато някоя рибка захапе стръвта. Не беше ходил за риба от години.
Това трябва да се уреди някак, каза си той и се почеса зад ухото.

* * *

Като видя шефа си да влиза, секретарят му Поскрьобишев скочи от стола. Кога ли спи този човек, помисли си Йосиф.
– Здраве желая, другарю Сталин!
– Добро утро, другарю генерал. Пишете декрет, да се излъчи по радиото незабавно: по решение на ЦК и Президиума на Върховния съвет днес до залез слънце целият съветски народ се обявява за свободен. Всеки може да ползва свободата си по свое лично усмотрение. И вие идете да се наспите.

* * *

Берия научи за декрета от агентите си в канцеларията на Сталин: машинописката помоли за разрешение да изтича до тоалетната, веднага след като разшифрова драскулките на Поскрьобишев, и даде индигото, което беше ползвала, на един офицер от външната охрана. След три минути черна емка изхвърча от Спаската порта – Берия не се доверяваше на телефоните, въпреки че се подслушваха от собственото му ведомство. Четвърт час по-късно той прочете декрета и тутакси нареди два полка на НКВД да тръгнат към столицата.
Генерал Жуков пък разбра за новополучената свобода от радиото, докато се бръснеше. От изненада той за малко не се поряза и за миг застина с бръснач в ръка. После отиде до телефона, както си беше с пяна по лицето, и вдигна слушалката:
– Володя, седем и осемнадесет, на деветдесет и второ направление.
Сетне Жуков се върна да си довършва бръсненето, а през това време още два полка, този път от Московския гарнизон, поеха към центъра на столицата.

* * *

Сталин освободи охраната и шофьора. По навик тръгна към бронирания пакард, но размисли – пътят е лош, а колата тежка – и натовари кошницата със сандвичи, които жена му беше приготвила, в ЗИМ-а на охраната. Двамата се качиха и Йосиф Висарионович понечи да запали мотора, когато пред тях запъхтян изскочи Поскрьобишев.
– Другарю Сталин, чакайте, идвам с вас!
– Другарю генерал, не прочетохте ли какво пише в декрета?
– Прочетох, другарю Сталин, но...
– Значи знаете, че сте свободен до залез слънце.
– Знам, другарю Сталин, ама ако ви потрябвам?
Йосиф Висарионович вдигна ръце в знак на безсилие, съвсем по грузински.
– Какво да ви правя, другарю генерал?
– Аз ще стоя съвсем тихичко, все едно че ме няма! И само ако ви потрябвам...
Сталин кресна:
– Бегом марш! Докато се върна, да сте лъснали Цар Топ!
Поскрьобишев се завъртя на пети и се затича към вътрешността на Кремъл. Сталин го изчака да се скрие, седна в колата и потупа жена си по коляното.
– А сега ние, Наденка, ще отидем да си починем.

* * *

Вечерта Сталин завари армията и частите на НКВД да стрелят един срещу друг из цяла Москва и веднага нареди да извикат при него Жуков и Берия. За техен късмет рибата беше кълвала чудесно през целия ден и в багажника на ЗИМ-а стоеше ведро с пресен лин, който Надежда Алилуева тъкмо пържеше в кремълската кухня. Йосиф Висарионович нареди на охраната да натупа двамата палавници и заряза държавните дела, за да си хапне рибка.



Йосиф и Надежда – любители на пържената прясна риба

Новината за еднодневната свобода пътува до България почти двадесет години. Държавното и партийно ръководство не загуби време да последва примера на Големия брат. Комюникето беше прочетено по радиото в централната емисия на новините в осем сутринта и Генералният секретар веднага замина да лови риба на Искъра. Сам, понеже от доста години беше останал вдовец. След половин час по шосето за Калотина се образува задръстване от коли, каруци и пешеходци.
А вечерта Генералният обикаляше безлюдната София и се чудеше къде са хората.

14-15.05.2003; 4.10.2006; 27.11.2006; 14.04.2014 година
____________________
* Freedom for a Day – статия в Economist, 10-16 май, 2003, посветена на еднодневната среща на неправителствените организации в Узбекистан. (Б. авт.)

[ivanushka]

През това време ... "На запад"... В "свободния" свят ...
Анонимен представител на световната олигархична върхушка която притежаваше 90 процента от световните блага, разсеяно гледаше от терасата на резиденцията на един от тропическите острови които притежаваше към една от многото мегаяхти които притежаваше и които струваха повече от парите необходими да се премахне глада и неграмотността в глобален мащаб.
Анонимният можеше само с 20 процента от собствеността си да купи и да продаде, и даже да завре в кучи г..з всеки от, а даже и всички от "свободните" граждани на "свободния" свят. И не само можеше, но и го правеше. И то често и с удоволствие. Понеже най висша ценност за свободните граждани бяха парите и "свободата".
Анонимният пръдна и каза: "Вие сте свободни!".
Медиите, "свободни" както винаги и съвсем случайно негова собственост, и журналистите в тях, също негова собственост, но все пак изключително свободни, подеха крилатата фраза и я сведоха до свободното население.
Свободното население на свободни я свят радушно я прие, като своя същност.
А свободните медии я повтаряха и повтаряха ... и повтаряха ... и повтаряха ...
"Вие сте свободни!" ... "Вие сте свободни!" ... "Вие сте свободни!" ...
Даже за всеки случай, за да не остане дори най малко съмнение, се изляха много, много пари в науката психология, която изучава слабостите на човека с цел да ги използва срещу него и за да го заблуди и управлява.
Така с научни средства, повторение и измиване на всякакви съмнения, не остана никой който да мисли ...
А през това време... в България...
Между ракията, сръбската музика и краденето, нашенци си мислеха че да мислиш като гражданите на свободните страни, означава да мислиш свободно и със собствената си глава...

[Nasko]

Браво! Прекрасно и актуално продължение на историята, която „сме повърнали след дългото препиване на гладно“.
Само, жалко, че накрая чувството за сатирична мяра ти е поизневерило и си преминал в директни обвинения. Става дума за изречението за науката психология.

В този ред на мисли ще пусна и аз едно мое разказче:


The Walking Dead
или
Похожденията на немъртъвците



Приветствувам всички избрани и поканени на моя 1000-ен рожден ден. Знаете, че празнувам не човешкия си ден на раждане, а денят, в който последният от Меровингите ми дари ритуалното си ухапване и ме направи това, което съм. Тук виждам неколцина от оцелелите съратници от онези времена, те днес също като мен споделят грижата за този свят, защото, както казваше онова лудо френско момиче: „Кой, ако не аз, и кога, ако не сега!“ Да, някой трябва да се грижи за храната, защото ако я оставим на самотек, започва да се бунтува, да се досеща кой я пасе и угоява и с каква цел го прави. Помните ли дивите стада от невежи средновековни селяци, които ни преследваха с трепетликовите си колове и светена вода? Къде са сега техните внуци? Цивилизовани, просветени, те не вярват в нашето съществувание, гледат екраните си истории за нас и разсъждават дали са реалистично направени.

Умен ход беше да превърнем нашето момче Борджия в папа Александър V, макар и той да свърши зле, не споря. Но какво направихме със Светата църква в края на краищата – наша институция, която работи за нашите интереси. Не, не е вярно, че ние сме развратили папството – кардиналите и папите и преди нас си бяха сигурни, че Бог няма, как иначе щяха да си позволяват тези извращения и хилядократно погазване на собствените си Божи заповеди – само хора, които със сигурност знаят, че Бог няма и не може да има Божие наказание, могат да си позволят това, което дори ние, вампирите, смятаме за прекалено. Колко храна унищожиха тези фанатици в религиозните войни – като си спомня, сякаш кол пронизва сърцето ми…

Не, не се смейте, това е разхищение, с което още не мога да се примиря. Добре че започнахме Ренесанса, просвещението, прогреса и научно-техническата революция, за да можем да се радваме на тези цивилизовани днешни времена. Ако говорим за папството, трябва да кажем и нещо полезно, което те направиха за нас. Помните ли, когато се бяхме маскирали като еврейски богаташки фамилии, достатъчно затворени, за да прикрием смяната на самоличности в безсмъртния си живот? Тогава именно църквата ни лиши от правото да притежаваме земя и с това ни принуди да се заемем с лихварство! Така че да не се чудят защо и как постепенно изградихме банкерския и финансов елит! Били сме притежавали парите на света… били сме невидимо правителство… Ние притежаваме много повече – всичко онова и онези, които се купуват с пари!!! И така е редно, защото само безсмъртни като нас могат да вземат правилни решения за управлението на стадото еднократни същества, които щъкат по планетата Земя и си мислят, че творят бъдещето си. Ние сме непреходните цивилизатори на човечеството!

Нека седналите от лявата страна на масата, уважаваните представители на върколашкото съсловие, ми кажат: по-добре ли щяха да бъдат днес, ако не бяхме ги кооптирали в нашата организация и не им бяхме дали да ръководят военно-полицейските институции? Да ръмжат срещу луната и един път в месеца да треперят дали някой мераклия няма да ги напълни със сребърни куршуми? Сега всяко посегателство над тях е посегателство над властта, реда и законността, които те представляват! Не, не ме убеждавайте, знам колко сте благодарни… и непрекъснато получавам доказателства за вашата лоялност.

Ами седналите от дясната ми страна бивши зомбита? Днешни сенатори, съдии, политици и обожествявани лидери! Какво щяхте да бъдете днес без разработките на създадения и финансиран от мен научен институт „Ван Хелсинг“? Без неговите нежни лицеви маски, с които очаровате тълпите, без невро-лингвистичните упражнения, които превърнаха нечленоразделното ви ръмжене в хипнотични речи и ви осигуряват преизбиране след преизбиране… Нищо щяхте да бъдете! Мишени в стрелбищата на човечетата, и олимпийска спортна дисциплина по отстрелване на гнили мозъци… Какво?

А, да… да… вярвам, че разбирате…

Но защо мислите, че не са тук до мен такива съратници като Чезаре Борджия, Хитлер, Гьобелс, Мусолини, Бокаса, Мао, Сталин, Пол Пот и други видни кръвосмукачи? Защото те нарушиха принципа, който аз спазвам през целия си хилядолетен път – анонимността! Всеки от тях можеше да бъде превъзходно маскиран като един от моите банкови мениджъри, да има винаги до себе за храна хора, готови на всичко за пари, и до днес безкрайна наслада от живота на живите.

Но не, те не ме послушаха. Попаднаха в капана на човешката представа за власт и могъщество и си платиха за това. А аз спазвам принципите си и ето ме отново пред вас за хиляден път, и ще продължавам да ви водя по-нататък в мъдрото стопанисване на човешкото стадо. Във века на информационната революция това е предимно изкуството на медията. Или изкуството за медийно производство на реалности. Затова на този знаменателен празник съм поканил и наши кадри от най-влиятелния визуален център – Холивуд.

Мнозина от тях, без да са получили честта да станат едни от нас, са избрали да бъдат в списъка на „очакващите“ обезсмъртяване. Е, те и в това си състояние правят изключително много за правилното обучение на храната. Със задоволство отбелязвам успехите им в романтизирането на нашия образ, превръщането му в идеал за милиони тийнейджъри, макар че според мен попрекалиха с розовите сополи… Добре работят и тези, които снимат филми, посветени на нашето демонизиране и избиване от герои. От нас трябва да продължат да се страхуват, но и трябва да се изпуска парата на безпомощното озлобление, защото, дълго сгъстявано, то поражда вредни идеи, планове и намерения.

Това имах да кажа по повод своята така кръгла годишнина… Мерси… Мерси…

Сега приканвам всички да се фокусират върху трапезата! Това в бокалите ви не е червено вино, драги съратници… Най-отбрана кръв от млади девойки с пикантен примес от менструална… За колегите отдясно: сочна млада плът от финансови брокери и икономисти – напоследък имаме малък излишък от тези кадри…

А за хората – всичко, което са в състояние да си пожелаят.

[alexandrit]

ЦИФРИ И ЛЕГЕНДИ

Н а п и с а: Александър КАРАПАНЧЕВ

Веднъж Джим Бърнс и неговият агент ходили-бродили из Чехия по разни евроконски задачи. После кацнали на летище София, взели едно такси и отпътували право към Асоциацията на българските книгоиздатели. Джим бил все така висок и скромен, с яркочервена папийонка, но вече с посребрени коси, а агентът му носел прякора Кокоса, защото много обичал да пие мляко от космати орехи.

– Господа, на какво дължим това внезапно посещение? – запитали ги в асоциацията. – Ние имаме пощенски адрес, няколко телефона, факс, имейл, уебсайт, обновяван целогодишно…

Тогава Кокоса, който приличал на розоволик пумпал, извадил от куфарчето си три-четири албума на Бърнс, пет-шест требника по авторски права, седем-осем фотографии на български фантастики и рекъл:

– Ето пък ние какво имаме. Предлагам ей сега да сравним картините на моя клиент и кориците на вашите книги. Със законите аз се оправям като делфин в морето, а ако се съмнявате, че на маестро Джим Бърнс му липсват пари за дела, дела и дела, значи сте твърде далеч от бизнеса.

– Вижте – казал тихо и скромно художникът, – работата е там, че аз се запалих по бонистиката…

При тази дума, рядка досущ двуглаво теле, българските книгоиздатели се стреснали не на шега. Изглежда, че някакъв голям препъникамък надвисвал току над главите им.

– Абе, то… – започнали да мрънкат те, пристъпвайки от крак на крак. – Абе, ние, понеже и тъй като…



● Н а р и с у в а: Джим БЪРНС

– Няма понеже, няма тъй като! – отрязал без колебание Кокоса и тутакси заприличал на още по-голям пумпал. – Дължите ни хиляди долари, защото сте използвали картини на моя довереник. Ще се бръкнете ли на момента, или да пускаме в ход нашата машина?

Родните издатели тъкмо отворили уста, за да се оправдават пак, обаче Джим Бърнс махнал със златната си десница.

– Хайде, хайде, Кокос, не ги мъчи повече. Господа, аз наистина съм бонист: тоест колекционирам банкноти, излизали или излизащи по широкия бял свят.

– Следователно не идвате тук за долари?! – съобразил най-гъвкавият ум сред българите.

– О, не, не, благодаря, разполагам с предостатъчно зелени – кимнал простодушно художникът. – От вас искам само левове, автентични български левове.

– Да, ама колко? – настръхнали в асоциацията.

Кокоса измъкнал шарено калкулаторче, святкащо като лисичи очи, пощракал-пощракал на него и огласил подир минута:

– Моят клиент желае три комплекта от вашите купюри, както следва – Рилски, Хилендарски, Милев, Берон, Стамболов и Пенчо Славейков, което прави точно 264 лева*. Какво му плащате, дето се вика?
_____________________
* Събитията се разиграват малко преди Алеко Константинов да оглави Топ 100
на отечествените ни книжни пари. – Б. авт.

– Ха, на драго сърце! – живнали дейците на печатното слово. – Веднага ще ви напишем фактура, ще ви чукнем касов бон, че даже и кафенце с каймак ще ви почерпим…

– Нали разбирате защо ми трябват тези три комплекта? – пояснил благо Джим Бърнс. – Един ще влезе в личната ми колекция, а другите два ще отделя за размяна. Освен това ще ви помоля за автографи върху въпросните осемнайсет купюри, което многократно ще увеличи тяхната номинална стойност.

Настъпила пауза, наситена с гъст размисъл.

– Че защо сте бъхтали толкова път заради има-няма триста левчета? – изумил се оня гъвкав мозък от нашата страна. – Можехте да си ги набавите съвсем спокойно и без да напускате Острова на мъглите.

– М-м, как да ви кажа? – промълвил художникът, като си наместил яркочервената папийонка. – Преди всичко искахме да видим живи български издатели, после... после... Кокос, моля те бе, братко, обясни им ти.

– Няма проблеми! – плеснал се по коляното агентът. – Чисто и просто моят довереник мечтаеше не само за ваши банкноти, получени на съответното местопроизшествие, но и тези банкноти да се обгърнат в ореол от легенди. Понятен ли съм?

Ето че в асоциацията взели да вдигат рамене, да си чешат разноцветните носове и да викат един през друг:

– Как така? Какви легенди? Какво говорите?

– А-а, момент, господа! – ядосал се най-сетне Кокоса и заприличал на пумпал, издялан от червен гранит. – Не стига, че използвате за шепа стотинки таланта на Джим Бърнс, ами искате сега и да ви измисляме легендите! Я си слагайте тук автографите, пък да приключваме, че таксито долу чака…

След десет минути Джим и неговият агент хванали жълтата като грейпфрут машина и отпрашили обратно към летище София. Там ги погълнал един от най-любимите образи на журналистите от всякакви поколения – гордата сребриста птица, насочила металически клюн към лазурното висине.

И з т о ч н и К : Ведри хоризонти. – Антология. – София: Аргус, 2006.

[alexandrit]

Христо ГЕШАНОВ

ДИАЛОГИЧНИ МИНИАТЮРИ



■ Робот и робот

– Вярно ли е, че хората мислят?
– Казват, че е вярно...
– А какво представлява това „мислене“?
– Нещо като много бавно изчисляване.
– От това следва, че ние – роботите – сме по-съвършени от тях.
– Безспорно.
– Ако е така, тогава защо хората създадоха роботите, а не роботите – хората?
– Не зная. Трябва да питаме някой човек...


■ Човек и човек

– Защо не съм се родила мъж?
– Това е най-лесната работа.
– ?!
– Ще влезеш в Машината на времето. 32 деления назад и ще излезеш оттам като зародиш. Ако се въздейства по определен начин на зародиша, от него ще се роди мъж. След това – отново в Машината на времето. 32 деления напред – и ето те отново при мен. Цялата операция ще заеме не повече от 20 минути.
– Не искам. Аз те обичам...

И з т о ч н и к: вестник „Народна младеж“ / 25.ІХ.1967 г.

[alexandrit]

Половин век „Фантастичен хумор“
оооооооооооооооооооооооооооооо

Спомени на стария космогатор

1. ДЕТСКАТА ПЛАНЕТА от Антон ДОНЕВ

Седяхме, както обикновено, около масата, направена от марсиански кремък, пушехме най-хубавия венериански тютюн, пиехме „Юпитер-кола“. Старият космогатор въздъхна и започна поредната си история:
– Пътувахме към една планетa – името ѝ забравих, но май че беше в квадрат... че в кой квадрат ли беше?... Няма значение. Отивахме там, за да разберем защо четири наши експедиции не се бяха върнали. Радиовръзката с тях бе запазена, те от време на време се обаждаха, но телеграмите им се получаваха такива шантави, че ние мислехме или за космични изкривявания на думите, или за психични изкривявания на самите нашенци.
Кацнахме как да е на космодрума. Въздухът – подходящ за дишане, пейзажът – обикновен. На един голям плакат беше нарисувано едно мече и едно пате и под тях пишеше: „Добре дошли, чичковци!“.
По космодрума се мотаеше някакъв петгодишен хлапак. Той ни гледаше отдалеч и си чоплеше носа. Аз го повиках:
– Ей, дечко, къде са тука посрещачите, бе?
– Аз съм послещач – каза той сериозно. – Чакам да сплете да се чудите, че да ви заведа при пледседателя.
Навлязохме в града. Отначало не ни направи лошо впечатление – град като град. Но след това започнахме пак да се чудим – нито един аперитив. Нито една кръчма. А навсякъде пълно със сладкарници, сладоледаджийници, магазини за детски играчки...
Когато обаче влязохме в двореца на председателя, окончателно се побъркахме. Председателят се оказа... новородено бебе. Той лежеше във височайшата си люлка и си ядеше палеца на левия крак.
Стражата от десетгодишни мъжаги, въоръжени с истински оръжия, ни принуди да му се поклоним. Думите ни бяха превеждани от нашия петгодишен познайник на една двегодишна мома, която пък съвсем ги вдетиняваше, за да ги разбере първият министър, седнал на цукалото до люлката на председателя. След като ни изслуша внимателно, председателят каза:
– Агууу! – на което всички изръкопляскаха. Оказа се, че той е доволен от нас и ни разрешава да останем.
Лимузината ни отведе в едно красиво здание, над което имаше надпис „Детски дом“. Вътре се оказа добре подреден ресторант с различни тънки мезета и напитки, бръснарница, киносалон и други богоугодни заведения. По градината и из стаите се разхождаха възрастни мъже и жени по раирани пижамки.
Нас ни посрещна един сериозен хулиган на 12 години, накара ни да кажем „Аааа“, за да ни види гърлото и езика, даде ни по една лъжица от някаква гнусна течност, плесна ни по един път отзад и ни прати „да си играем“.
И тук срещнах моите стари другари от предишните експедиции. И те ми разказаха за тежката си съдба...



Някога, преди около петстотин години, някакъв изветрял философ развил теорията, че детската душа е най-чиста, най-възвишена, най-мъдра, че децата са тези, които трябва да командват света, че възрастните хора с техните пороци и страсти само развалят цивилизацията и не знам какво още. Намерили се по това време един-двама вундеркинда, направили общопланетна революция и ето ти сега:
За президент се избира всяко новородено дете. Тъй като тук обикновено се ражда по едно дете на три месеца, президентът има време да прави редица нововъведения. След като започне да лази, президентът влиза в правителството, когато проходи, попада в армията, когато му изпадат всичките млечни зъби, вече е научен работник и изобщо колкото повече расте, толкова по-назад отива по обществената стълба. А възрастните хора (тук възрастни се смятат жителите над 20 години) попадат най-първо в болница, след това в родилния дом, а накрая в детската градина, където ги хранят с каши, мляко с биберон и плодови пюрета. Добре, че те контрабанда са си построили няколко уютни заведенийца, че иначе наистина биха се вдетинили.
Навън заваля дъжд.
– Проклятие! – каза моят колега. – Президентът пак е намокрил пелените. Сега навсякъде ще въведат дъждовен режим, защото смятат, че такава е волята му...
Прибрахме се в детската стая, поиграхме на кубчета и на белот, полюляхме се на кончетата и легнахме да спим...
Старият космогатор отпусна глава на гърдите си. Трябваше да го будим, за да доразправи историята си.
– После какво стана?
– После ли? Ами избягах. Един тринадесетгодишен келеш искаше да ми вади сливиците и да ме ваксинира против коклюш. Метнах се на кораба и – да ме няма. Сега пращам на колегите там подаръци – ръкавички, дрънкалки, конячец, мастичка. Казват, че устроили и нощен бар в детския дом, та им трябвали течни материали...

Първа публикация във: вестник „Орбита“, брой 18 от 1970 г.

◄ Биографично за автора тук –
http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=261.

[alexandrit]

Половин век след кончината на този
световноизвестен пан (1909-1966) пускаме
нова подборка от неговите фантастични афоризми.

Станислав Йежи Лец – „Още невчесани мисли“

● В рая трябва да има всичко: и ад!
* Дори и в мълчанието му имаше езикови грешки.
* Мистик! Вярва, че съществува.
* И по пътищата на мисълта дебнат разбойници – очевидно и те се чувстват интелектуалци.
* В историята се броят и фактите, които не са станали.

● И от мечтите може да се получи конфитюр. Трябва само да прибавиш плодове и захар.
* Нашето незнание досяга все по-далечни светове.
* Внимавай да не попаднеш под някое колело на щастието!
* Мнозина преживяват трагедии. Не всекиму обаче я пише някой Софокъл.
* Заглавие: „Шест действащи лица бягат от автора“.

● Сеното в главата на някои поети помага добре на Пегаса.
* Отишъл с глупостта при майстор. „Може ли да се превърне в мъдрост?“
Майсторът отговорил: „И ще остане дори!“.
* Мечтата на робите: пазар, на който могат да купуват господари.
* Краят на некролога: „Не умря! Промени начина на живеене“.
* Духовна провинция – да се държи мисленето по-далече от мозъка.


● Не всеки пастир изкарва своите овчици да пасат по висините на духа.
* Вярвам в прогреса: в откриването на „машина за разчитане на
мисли“, които още не са помисляни.
* По ъглите на усмивката може да се изчисли амплитудата на свободата.
* Не строим приюти за умствено бедни.
* Колко славеи трябва да изгълта хищникът, за да почне да пее?

От полски език: Вичо ИВАНОВ

И з т о ч н и к: Станислав Йежи Лец. Невчесани мисли.
– Сборник, с карикатури от Борис Димовски. – София: Профиздат, 1968.



● Микроречник: гостиница – хотел; клоп – дървеница.

[alexandrit]

◄ Янчо ЧОЛАКОВ

Н И Щ О
хххххххххххххх

Имаше два конусовидни замъка, чиито крале водеха война за преразпределение на помийната яма под хълма. Наричаха тези владетели „анонимни“, защото те нямаха дори имена и за да се пише за тях, би трябвало августейшите им особи да се отбелязват поне с една буква, пък била тя и произволна. През първия месец победата бе на страната на Х Велики. През втория месец У Страшни спечели с измама. Х Велики бе сменен в резултат на дворцов преврат. Започнаха междуособици. Велможите X', Y', Z' и други последователно се изредиха на двата престола. V" бе детрониран от сина си G". В съседния замък спечели кралицата-майка VZ', дъщеря на VZ. Войната стана кръвопролитна и дори кръвожадна. V" уби H'. H" уби V". Z" си възвърна властта чрез династически брак. Той овладя багреницата, короната, плаща и по-голямата част от помийната яма, като затвърди господството над своите поданици. Това се случи в период 17-и от годината на летоброене 0. След две седмици по пясъчния хълм, наречен дюна, мина стадо слонове, което бутна двата замъка, направени от добре измазана жълта глина и много „бели мравки“ бяха премазани. Настана тежък момент от историята на двата мравешки рода.

На следващия месец I" започна нова междуособна война. Сега той претендираше за престола, багреницата, по-голямата част от гореспоменатата яма, както и за подземния тунел до нея, изпъстрен с многобройни странични входове, процепи и дупки, в една от които мравоядът се събуждаше след продължителна летаргия.

И з т о ч н и к: юбилеен сборник „Лемтернет“ – София, Дружество на българските фантасти Тера Фантазия, 2011.

[valio_98]

През това време ... "На запад"... В "свободния" свят ...
Анонимен представител на световната олигархична върхушка която притежаваше 90 процента от световните блага, разсеяно гледаше от терасата на резиденцията на един от тропическите острови които притежаваше към една от многото мегаяхти които притежаваше и които струваха повече от парите необходими да се премахне глада и неграмотността в глобален мащаб.
Анонимният можеше само с 20 процента от собствеността си да купи и да продаде, и даже да завре в кучи г..з всеки от, а даже и всички от "свободните" граждани на "свободния" свят. И не само можеше, но и го правеше. И то често и с удоволствие. Понеже най висша ценност за свободните граждани бяха парите и "свободата".
Анонимният пръдна и каза: "Вие сте свободни!".
Медиите, "свободни" както винаги и съвсем случайно негова собственост, и журналистите в тях, също негова собственост, но все пак изключително свободни, подеха крилатата фраза и я сведоха до свободното население.
Свободното население на свободни я свят радушно я прие, като своя същност.
А свободните медии я повтаряха и повтаряха ... и повтаряха ... и повтаряха ...
"Вие сте свободни!" ... "Вие сте свободни!" ... "Вие сте свободни!" ...
Даже за всеки случай, за да не остане дори най малко съмнение, се изляха много, много пари в науката психология, която изучава слабостите на човека с цел да ги използва срещу него и за да го заблуди и управлява.
Така с научни средства, повторение и измиване на всякакви съмнения, не остана никой който да мисли ...
А през това време... в България...
Между ракията и сръбската музика, нашенци

строяха звездолети за да отлетят към Алфа Центавър, Епсилон Еридан или
която и да е друга звезда, защото им беше писнало да им казват,

че да мислиш като гражданите на свободните страни, означава да мислиш свободно и със собствената си глава...

ПС Ръкопляскания за продължението! Само че така е по-близко
до духа на оригинала. [емоткон: потрива доволно ръце]

[alexandrit]

Спомени на стария космогатор

2. КРИСТАЛНАТА ПЛАНЕТА от Антон ДОНЕВ

Седяхме, както обикновено, около масата, направена от марсиански кремък, пушехме най-хубавия венериански тютюн и пиехме „Юпитер-кола“. Старият космогатор въздъхна и започна поредната си история:
– Виждали ли сте кристални хора? Не сте, я. Че вие до Млечния път като отидете и вече си мислите, че кой знае какво е станало.
Кацам веднъж на една планета... фу, как ѝ беше името! Меко кацане. Ама съвсем меко. Корабът потъна в почвата като в пухена възглавница. Първите анализи още карат косата ми да настръхне... тогава имах коса де... Почвата се състои от мазнини, белтъчини, въглехидрати, вода, витамини, хормони... В атмосферата предимно неон, аргон, криптон. Наблизо тече едно поточе от армеева чорба. И никаква растителност. Само камънаци някакви, стъклария в най-причудливи форми и тук-таме пластмасови храсталаци.
Излизам аз от кораба, включвам външните микрофони. В ушите ми започва някакво звънтене, бръмчене, писукане – нищо да не разбереш. Записвам звуците на десетпистов магнетофон, пущам ги на трифазен ток, прекарвам ги през универсалния преводчик и представете си – оказва се, че мен ме били посрещнали с музика.
В това време приближава някаква процесия от прозрачни привидения. Лъщят на слънцето, та не се трае. Застават около мен и започват да цвъртят като повредени морзови апарати. Отблизо вече виждам, че целите са сглобени от различни кристални скъпоценни камъни. Една такава стъклария подава остър ръб към мене и цвърти:
– Добре дошъл, пътнико от звездите. Бъди наш гост и ни зарадвай с новини от Метагалактиката.
Улавям го за ръба, който явно му служи като ръка. За малко да си порежа скафандъра от приятелското му ръкостискане. И след това ме отвеждат в столицата им. Ама просто да си умрете от смях. Къщите им меки като пандишпан. Аз, между нас казано, опитах едно парче тухла, но не ми хареса на вкус. Искаш да отвориш вратата, а тя се огъва. А пък хората – целите на кристални висулки.
Е, научих им езика, позапознахме се, сприятелихме се. Само че никак не ми вървеше, когато ме поканеха на банкет. Те, представете си, се хранят с радиовълни. Като голям деликатес смятат електромагнитните трептения.
Иначе – симпатични хора. Обходили половината Вселена, но никъде не срещнали такъв добряк като мене. Пътуват из Космоса в открити кораби, защото температурата около абсолютната нула изобщо не ги интересува. Рядко умират, а когато от някого се отчупи парче, празнуват рожден ден.
Запознах се с Бим-бам, дъщерята на директора на местния театър. Много симпатична девойка – цялата от рубини и аметисти. Че като ме залюби пустото му девойче – ама наистина кристална любов. След всяко бурно прегръщане сякаш се бях борил с десет котки или ме беше бръснал начинаещ бръснар.



И когато рекох да си тръгвам, като заплака, като зарева пустата му жена. Е, какво да правя? Взех я със себе си и още по пътя се оженихме.
Старият космогатор отпусна глава на гърдите си.
Пак трябваше да го разбутваме.
– И какво стана после?
– С кое?
– С жена ти. С Бим-бам.
– Ама аз не ви ли казах? Че какво може да стане? Не издържа, горката, на нашата кислородна атмосфера. Спомина се още с пристигането ни... Ей я на... за спомен си я пазя...
Космогаторът показа към тавана, откъдето висеше един красив кристален полилей, и избърса една сълза от лявото си око.

Първа публикация във: вестник „Орбита“, брой 18 от 1970 г.

[alexandrit]

Спомени на стария космогатор

3. КРЪВОЖАДНАТА ПЛАНЕТА от Антон ДОНЕВ

Седяхме, както обикновено, около масата, направена от марсиански кремък, пушехме от най-хубавия венериански тютюн и пиехме „Юпитер-кола“. Старият космогатор въздъхна и започна поредната си история:
– Ама и това техниката може да те подведе понякога... Някъде в Н-ския квадрат... беше май преди десетина години... та някъде в Н-ския квадрат, викам, попаднахме в зона на силно излъчване. На нас уж нищо не ни стана, но, кой знае защо, се получи еднопосочно демагнетизиране на кибероречниците ни. И понеже бяхме от различни планети, се заформи такава глупост, че само да седиш и да псуваш по старобългарски. Представете си, бе, речникът превежда само в една посока. Оня ми говори, аз го разбирам, аз му говоря – той ме гледа като бухал и нищо не може да разбере. Трябва и той да си закачи на корема речник, за да можем да приказваме. Каша някаква.
Както и да е, оправяхме се. Добре, ама кацнахме на М-ската планета от Н-ския сектор. Там населението тип „Неандертал“, при това месоядно. Излизаме ние, струпват се те около нас, започваме да разменяме поздрави и подаръци. Ама то какъв разговор, братчета.
Застава някаква такава горила срещу мен и ръмжи:
– Здрасти, аз съм Рррр. А ти си бог на огъня, нали?
Аз го разбирам добре. Но той нищо не разбира. А не мога да му поверя такава фина техника като кибероречника. Ха сега де.
– Никакъв бог не съм, бе – викам му аз, – ами такъв човек като тебе, само че по-напреднал в техническо отношение.
А той се зъби:
– Приятни звуци издават боговете, само че са малко тъпи, та не можем да се разберем. Нищо, и тези звуци означават доволство. Ъррррр – обръща се той към колегата си, – отдавна не са идвали насам богове. Забравихме им вкуса даже.



– Момчета – викам аз на моите хора, – бегом назад в кораба, че загазихме.
Хукваме ние, но, уви, късно. Виждаме само как Ърррр, Гърррр и Бърррр разпарчосват вече мебелите ни с каменните си брадви. Започваме да крещим, а Рррр се смее:
– Видите ли? Боговете са доволни. Те даже подскачат от радост. Прав беше мъдрецът Дърррр, който казваше, че те много обичали да киснат във вряла вода. Прав беше старият Дърррр и вкусен беше.
Наближаваме камънаците, а горилите по пътя берат мащерка, магданоз, кервиз, изобщо – подготвят се.
Ох, не ми се спомня нататък. Два дена ги чакахме да трият дърво о дърво, докато запалят огъня. След това си разпределиха дрехите ни за спомен. Събраха се на специално тържество по случая. Даже хорът на малките неандерталчета изръмжа в наша чест няколко песни.
А след това – в казаните. Че като почнаха да турят на огъня едни мокри дърва: като се вдигна един пушек – просто да се задушиш. Че като започна да се затопля водата. А наоколо плуват морковчета, корени за супа, бахар... Че като започна да ври водата... Бе, какво ще ви разправям...
Старият космогатор отпусна глава на гърдите си. Трябваше дълго да го тупаме по гърба, докато го събудим.
– Е, после какво стана?
– Кое после?
– Как кое? Нали ви турили в казаните, нали водата започнала да ври… После?
– Че какво има после? Изядоха ни и толкоз…

Първа публикация във: вестник „Орбита“, брой 18 от 1970 г.

[alexandrit]

КРАТКИ РАЗКАЗИ ОТ БЪДЕЩЕТО

■ Карел ЧАПЕК (1890–1938)

ВЪВ ВЕКА НА ПОДЗЕМНИТЕ ЖИЛИЩА
Помисли си само, някога хората са строили жилищата си на повърхността на земята. Какво диво време е било!

САНИТАРНА КОМИСИЯ
Вашата пещера не отговаря на санитарните норми и е непригодна за живеене – в нея прониква въздух.

НАУКА
... тогава са смятали, че земната атмосфера се състои от кислород, водород, азот и редки елементи в газообразно състояние. Ужас! Какво невежество!

ДЕТЕ
Мамо, какво е „синята мъглица на планините“?

МОРАЛ
Незакритото лице е неприлично! Никой не трябва да вижда порядъчната девойка без противогаз!

ЧИТАТЕЛ
– На какво се смееш?
– Чета в древна книга някакво „описание на природата“.

РАЗКОШ
Виж колко шикозно: поръчали са за пещерата си изкуствени сталактити.



ИДЕАЛНО ПОМЕЩЕНИЕ
– А има ли тук плъхове?
– Какво говорите! Тук нито един плъх не би издържал.

МЛАДА ЖЕНА
Под земята си имаме верандичка и там ще си отглеждам гъбки и плесен във вазички.

СЪСЕДКИ
Ужасно: въздухът пак е поскъпнал.

СПОМЕН
Ето, мина година, откакто погребахме татко на повърхността на земята.

МОМЧЕ
– Татко, какво е това свят?
– Не знам. Не питай за такива глупости.

МИТ
Уж някога сме живели на повърхността на земята? Приказки. От научна гледна точка това е абсурд.

2200 г.
Откритието на века! Неръждясващи каменни оръдия!

ПРЕЗ 2500 г.
– ... върна се и твърди, че горе, на повърхността на земята може да се диша напълно свободно.
– Да допуснем. И какво от това?

Публикувано през 1934 година

П р е в о д : списание „Литературен свят“ (http://literaturensviat.com/?p=113555)

[alexandrit]

■ Из вселенския Абсурдистан

Джон БРЪНЪР (1934–1995)

ИСТОРИЯ НА ЗВЕЗДОЗАВРИТЕ

Предстоеше да се излъчи дългоочакваният телевизионен репортаж от първия хиперфотонен космически кораб. Милиардите жители на Земята се бяха струпали пред телевизорите си, надявайки се да чуят, че е открит начин за спасение.

Но капитанът на завърналия се кораб изненада всички, като каза:

– Нашето най-важно откритие касае една древна загадка – изчезването на динозаврите!

„Каквооо?!“

– Те не са били унищожени от болест! Не са измрели от глад поради това, че флората се е променила. Нито пък са измръзнали поради промяна в климата, причинена от падането на гигантски метеорит!

Светът бе затаил дъх.

– Не! Те са емигрирали! Ние срещнахме техните потомци! И гадовете са колонизирали всяка обитаема планета на разстояние десетки светлинни години!

Източник : вестник „Други светове
(фантастика и разкази на ужаса)“, брой 1 от 1991 г.