Начало форум Разкази

Разкази

■ Още от същото: HORROR

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Вто Апр 26, 2016 11:05 am

След повече от половин век забвение част от ранните разкази на Светослав Минков излязоха в неговия сборник „Дамата с рентгеновите очи“ (библиотека Галактика № 35, „Георги Бакалов“, 1982 г.). Така черно на бяло се видя, че между тях има и някои с по-различна тръпка, която подсказва, че именно Минков е един от основоположниците на българския horror *.

Ето и мнението на читателя Стефан Русинов, публикувано в Нета на 21 август 2015 г., относно тази -Дама с рентгеновите очи- **: Много ми харесаха ранните страшни разкази, които се занимават с ужаса на непонятното. По-късните фантастични гротески определено си ги биваше, но не ме развълнуваха толкова.(https://www.goodreads.com/book/show/17236141)

Подир тия кратки пояснения нека уважим няколко странички от Маестрото, написани на младини:

НЕЧИСТА СИЛА

Фантастичен хорър от Светослав МИНКОВ

Към воденицата тичаха хора. Задъхани, изплашени, с червени лица.
– Дядо Петко уловил таласъм!
– Не думай! Къде?
– В брашното!
– Ами кога?
– Снощи!
Седи дядо Петко на ниско трикрако столче пред прага на воденицата, дълбоки бръчки дълбаят челото му. Гледа той унесено далечните облаци по небето и гърдите му дишат тежко. А двете стари върби отсреща люлеят леко клоните си, листата на трепетликата играят като пеперуди. Шуми реката, разбива се водата ѝ о камъните, грее слънцето, цвърчат врабчета из нажежения въздух.
– Какво е станало бе, дядо Петко? Де е таласъмът? – питат и разпитват хората, а старият воденичар седи навъсен и дума не продумва.
– Ето! Ето! – вика един и сочи с ръка към върбите. Спущат се нататък хората, спират се и гледат. Ужас свива сърцата им.
Под върбите стои вързан с кучешка верига един страшен звяр: черен като въглен, с дълга лисича опашка и с рог на главата. Изпънала се проклетата гад на нозете си, ще скъса веригата. Из устата ѝ изскочили зъби като клинове, червени искри святкат из очите ѝ.
– Брей, нечиста сила! – говори Найден кръчмарят и плюе от погнуса, а една бабичка с восъчно лице се кръсти и шъпне името на света Богородица.

Изображение

Екземпляр от таласъмската гилдия :D

Изправя се дядо Петко на кривите си нозе и закретва с бавни крачки към събралите се. Бялата му коса лъщи на слънцето.
– Та и такива работи има по божия свят – подхваща той и хвърля мрачен поглед към нечистата сила.
Думите му омагьосват хората. Заобикалят го те и го гледат с отворени уста.
– Седя си нощес във воденицата – разправя старецът – и по едно време съм задрямал. Както седя така и си дремя, слушам – нещо драще на вратата и курлюка като мисир. Отварям очи, ослушвам се: няма нищо. Задрямвам пак – пак почва да се драще, ама тоя път вече по-силно и вратата се тресе. Скачам аз, отивам до прозореца и гледам вънка. Над върбите изгряла една месечина, заплела се сякаш в клоните. Ръка да протегнеш и ще я уловиш. Каква ли ще е тая работа, си мисля аз, и току някой пита над ушите ми: „Дядо Петко, дядо Петко, имаш ли прясно брашно за погача?“. Смръзна се сърцето ми, такъв страх ме хвана. Стоя като закован, а гласът все пита в ушите ми: „Прясно брашно за погача, прясно брашно за погача, прясно брашно за погача?“. И като пита – курлюка като мисир, сякаш човек се смее. Притъмня ми на очите, ви казвам. Нейсе, поокопитих се малко, че като грабнах кобилицата! Харно, ама някой я издърпа из ръката ми и я запрати чак при чувалите. Тупна нещо на земята и в нозете ми се претърколи едно черно кълбо. То бяга – аз го гоня, то бяга – аз го гоня. Като видя дяволската гад, че ще я хвана, преметна се, подскочи като котка и хоп – в сандъка с брашното. Хвърлих се отгоре ѝ, а тя се мушна чак на дъното, брашното кипна и почна да ври като живо. Пищи проклетият му звяр, та кънти воденицата от писъка му. Разкървави ми ръцете. Най-после стиснах го като яре за гушата и го измъкнах от сандъка. Страшно нещо. Насмалко щях да го изпусна, като го видях.
Простира дядо Петко жилестата си ръка и хората се взират в нея. Зее на ръката дълбока рана, посипана с тютюн.
– Я виж! Като от бясно куче!
– Какво ти бясно куче, вълк – само вълк ще те ухапе така, че докато си жив, да носиш белег от зъбите му.
– Слушай, дядо Петко, с таласъм шега не бива. Я земи, че му светѝ маслото. Няма да го държиш за дамазлък, я! – казва един селянин с изгоряло лице и скръцва със зъби.
А таласъмът се върти около опашката си и хапе старата ръждясала верига, над късия му рог между ушите мъждее алено пламъче.
Ето го, задава се из трънаците горският Иван Фъртуната с дълга кремъклийка през рамо. На устата му дими цигара.
Пристъпя той и пита с тежък глас:
– Какво сте се събрали като на панаир? Какво има?
– Таласъм!
– Таласъм ли? Я чакайте!
И горският сваля кремъклийката от рамото си. Дръпват се хората и му отварят път. Излиза той напред и почва да кашля тежко.
Не е виждал Иван Фъртуната такова нещо. Цял ден ходи из горите, всякакви зверове са се изпречвали на пътя му, ама такъв – с рог на главата, не е и сънувал. Дига той ръка, сваля опълченския си калпак, чеше се по тила и тежкият му глас омеква:
– Къде го хванахте, бе? Гледай ти, какво чудо!
– Улових го във воденицата – казва дядо Петко.
– Ами какво ще го правиш сега?
– Че де да знам. Вързал съм го – стои – отвръща воденичарят.
– Да извикаме поп Йордан да прочете евангелието – обажда се бабичката с восъчното лице. – Може светите думи…
– Светите думи ли? Ами тая пушка да не е за чавките! – казва горският и отстъпва крачка назад. Слага той кремъклийката под брадата си и се прицелва с едно око.
А таласъмът се изблещил срещу цевта, сякаш се смее – очите му ще изхвръкнат навън.
Щракна кремъклийката, изпращя като счупена дъска, политна горският назад и падна на гърба си.
Седи си таласъмът, вързан за веригата, разтворил уста и курлюка като мисир. А в ушите на събралите се отеква грозен смях, тресе се земята под нозете им.
– Не го лови куршум – казва Иван Фъртуната и се дига като попарен.
– Да го убием с камъни! – рече Найден кръчмарят, па се наведе, взе един камък и го хвърли върху таласъма.
Изви се камъкът и прехвърча високо над върбите.
И пак изкурлюка нечистата твар, и пак отекна в ушите на хората грозният смях.
– Дайте дърва да запалим огън! – викна някой.
– Вярно, да запалим огън! Дайте огън!
– На пепел да стане!
– Костите му на въглен да се обърнат!
Разтичаха се селяните насам-натам, събраха дърва, наскубаха тръне, запалиха огън край върбите и таласъмът почна да цвърчи и да се пържи в пламъците.
Дигна се черен дим, разнесе се смрад, стана тъмно, задуха вятър, заскърцаха върбите, сякаш по клоните им увиснаха обесени.
Всички стоят като вкаменени и никой не може да проговори дума. Нещо ги стиска за гърлото, треперят нозете им, побелели са очите им от ужас.
Дълго горя огънят, а никакви пламъци се не виждаха. Само черният дим течеше като катранена река надолу из ливадите.
И когато угасна и последната искрица, ръждясалата кучешка верига задрънка в пепелта, във въздуха изсвири нещо и по небето плъзна – от изток до запад – грамадната сянка на таласъма.
И за последен път се чу смехът на нечистата сила, която бягаше в пъкъла.
След четиридесет дена дядо Петко умря. Отначало ухапаната му ръка изсъхна, после тялото му се изду и позеленя като злак.
Запустя воденицата, заглъхна песента на колелото ѝ, а реката продължаваше да си тече под нея и месецът светеше вечер над двете стари върби.

Първа публикация в: списание „Хиперион“, брой 4 от 1930 г.

ооооооооооооооооооооооо

* Сборникът на другия основоположник на българския хорър – Владимир ПОЛЯНОВ – излиза съставен от самия него и малко след кончината му. Става дума за „Диаболични повести и разкази“ (библиотека Галактика № 102), публикувани от „Георги Бакалов“ през 1990 г. – Б. alex.

** Към тази книга има един много интересен предговор – задълбочен, артистично поднесен и несъмнено с приносен характер. Нарича се „Светослав Минков като фантаст (От литературата на ужаса до научната фантастика)“ и негов автор е Огнян Сапарев – http://185.72.176.133/text/26221-svetoslav-minkov-kato-fantast. Не по-малко любопитно, макар написан в по-друга тоналност, звучи и предговорът на Атанас Свиленов към сборника на Полянов... – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Яну 14, 2019 7:11 pm

Посвещавам на моя приятел Иван Н. ХАДЖИЕВ,
за когото си спомням топло и често...
alexandrit

ооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

Две стихии: Карма и Страх

КъСи РаЗкАзИ

Ако се запитаме за horror публикации на нашенци през първата петилетка на т.нар. демокрация (1989-1994), ще трябва да насочим поглед към един вестник, който отдавна вече не съществува, и към една поредица, която също има твърде кратък живот. Вестникът се нарича „Други светове“, а пък поредицата – „Фантастични истории“. По страниците на тези трибуни се изявяват с опусите си на страха и ужаса автори като Иван Н. Хаджиев и Йордан Матеев, Радослав Райков и Север Елисин*, Стефан Белов и Христо Пощаков: един вид пионери на хоръра в по-новата ни литературна история...

Сега ви предлагаме няколко заглавия от „Фантастични истории“. Нека допълним, че тези многоцветни 16-странични книжки във формат А4 се отличават и с доста сполучливите си – тъкмо страховити и именно ужасяващи! – илюстрации на Димитър Стоянов-Димо & Петър Станимиров**. Навремето „Историите“ са представени на Франкфуртския панаир на книгата и там получават букет от положителни отзиви. Двайсетина години по-късно са отразени в електронната енциклопедия БГ-Фантастика, откъдето репродуцираме две техни корици.

Александър Карапанчев

◄ ■ ●

Христо ПОЩАКОВ

СЪВЪРШЕНА ЛЮБОВ

Не може да се каже, че госпожица Книфелтод неволно стана псевдочовек. Убиха я през нощта, при опит да обере един случаен клиент, който се оказа по-пъргав от нея. Душата ѝ напусна тялото само отчасти – нито приета, нито осъдена. Псевдохората дори не са вампири, те поне си имат гробове.

После от тъмнината изплува грамадна сянка. Един псевдочовек не се стряска лесно, даже от появата на демон. Изобщо не се впечатли, когато той се нахвърли върху нея и грубо я облада. Напротив, изпита неподозирано удоволствие. Косматите му ноктести крака я възбудиха до полуда – разбра, че в новия ѝ псевдоживот е настъпила приятна промяна.

След това те се запознаха. Демонът се казваше Тадеус и ѝ прошепна, че отдавна я следи, но едва сега е получил възможност за близък контакт с нея.

Ала след година Тадеус започна да нервничи и страстта му взе да намалява, а тя проумя, че в отношенията им се е появила пукнатина. Дълбоко разтревожена, непрекъснато питаше любимия си за възможна причина, но той мълчеше. Една нощ призна, че нещо в нея го измъчва – някакъв човешки остатък, който му пречи да я обича истински демонично.

Госпожица Книфелтод дълго мисли върху неговите думи и постепенно стигна до извода: причината може да бъде само наличието на собственото ѝ сърце. Зарадвана от правилната догадка, тя предложи на любимия си да го изтръгне, за да не пречи на отношенията им.

Тадеус се колебаеше да го направи, защото все пак бе запазил известна демонична почтеност, но тя упорито го молеше. По време на една разходка с яхта Тадеус най-после отстъпи. Изтръгна сърцето от гърдите ѝ и го захвърли в морето. На повърхността му веднага изплуваха няколко мъртви риби. Възбуден от кръвта, която изтече от раната в тялото ѝ, той отново страстно я облада. Мъртвешки бледа, тя фантастично му харесваше.

Нищо повече не се иска за една съвършена демонична двойка.

Изображение

СМЪРТТА НА НАЕМНИКА

Жестокостта на Гюнтер Мюлер беше пословична. Започнал съвсем млад кариерата си на наемник, той бе воювал в Алжир, Конго и Виетнам, а въпреки че годините му не бяха малко, продължаваше да се бие. Продължаваше да прави това, което единствено отлично умееше – да убива. Ако пожелаеше, можеше да се пенсионира, но търговията със смъртта, най-вече с чуждата, го опияняваше, а пък запазеното му физическо състояние позволяваше да я върши. Без нея собственото съществуване на Гюнтер бе лишено от смисъл.

Сега се намираше в една африканска страна. Плащаха му фантастично и той оправдаваше заплатата с растящия брой на жертвите си. Предстоеше му десант от огромен транспортен самолет, летеше в него и настроението му бе отлично. Докато някои от подчинените му страхливо пребледняваха на седалките, Гюнтер предвкусваше сладкия гъдел на битката. Представяше си изкривените от болка лица, прегънатите като картонени човечета фигури, садистичната радост да убиваш и пак да убиваш.

Но Гюнтер Мюлер не знаеше, че това е последният му полет. Напоследък в един от кръговете на ада бе настъпил дефицит на клиенти, който доведе до юридически спор с администрацията на рая. Постигнато бе протоколно споразумение: райската администрация призна правото на адската над пасажерите на транспортния самолет. С отделна клауза се потвърждаваше правото на Гюнтер за транзитно преминаване през чистилището, докато останалите все пак трябваше да се позадържат в него. За изпълнение на операцията от страна на сатанинското ведомство бяха определени Бимбо – съвсем младо стажант-дяволче, и неговият дядо, известен като Люцифер № 28 800.

Бимбо веднага пристъпи към изпълнение на задачата. Отклони самолета от курса и го насочи към една от силните бази на противника, снабдена със зенитна батарея. След това се спусна към нея и омагьоса снарядите ѝ да не пропускат целта. Направи една от най-големите си магии, за която беше получил оценка „много добър“ в дяволското начално училище.

Естествено, че при такава добра магия попадението беше отлично, самолетът изгуби летателните си качества и започна да пада. Но Гюнтер Мюлер успя да отвори вратата му, да скочи и да разтвори парашута си. Освен с жестокост той беше прочут и с мигновените си реакции.

Невероятно ядосан, Бимбо като мълния се устреми нагоре, увисна над него и се изплю върху парашутните ремъци, които поддържаха тялото на Гюнтер. Дяволската киселина на слюнката му ги разяде начаса, клиентът му се откъсна от тях и с вик на ужас се устреми към земята.

Не му беше съдено да стигне жив до нея. Бимбо вече бе повикал на помощ дядо си, който напъна своите мощни гърди и директно го издуха в ада.

oooooooooooooooooooooooooo

И з т о ч н и к : КАРМА (илюстрации на Димитър Стоянов-Димо по разкази на Иван Н. Хаджиев и Христо Пощаков). – Сборник. Книга трета от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

◄ ■ ●

Иван Н. ХАДЖИЕВ

УРОК ПОСЛЕДЕН

По пълнолуние гробарят Мустафа, въоръжен с лопата, чесън и кол, дойде пред един пресен гроб на знатна девойка, за да търси скъпоценности. Беше готов да приеме дори неравен двубой с вампир. Но още при първата копка гробът се разтвори самичък, пръстта се отдръпна и сред многоцветни блясъци изскочи, изригна чудовищен дух. Човекът клекна, зяпнал от страх, а духът гневно размаха крайници над него:

– Нещастнико крадлив, нима не знаеш, че който вади кол другиму, сам пада в гроба?!

Мустафа се окопити и проплака:

– Братче, имаш милост, ти казвам... значи! Шест деца челяд храня, две-три жени, заплатата малка, пък горница вече никой не дава... Ей нà – вземи ми всичкото, като щеш!

Човекът извади 50 фалшиви долара, талон № 13 за храна и мръсна носна кърпа.

Духът, крайно отегчен, не каза нито дума. Само натъпка устата на Мустафа с чесън и го халоса здраво с кола по дебелата глава. След което премина през него като едно нищо.

На сутринта никой не разбра причините за тази странна смърт на гробаря. Също и – кой отмъкна талона за храна № 13, който някой ден може би щеше да има покритие...

Изображение

ТРЕТОТО ОКО НА ТИГЪРА

Махавира, всемъдрият владетел на Гангските земи и небеса, имаше една довереница и ученичка, ако не смятаме физическата им връзка. Но тази жена го беше предала за пари или просто защото не можеше да понася неговата духовност. На седмата нощ от своето деяние, когато тя се усамоти в покоите си и откачи от стената бронзовия поднос, видя в него – понеже това бе нейното вълшебно огледало – страшната глава на Тигъра-отмъстител. Жената приготви двуострия нож, който пазеше за главата на самия Махавира, щом му дойде времето – и се престори на заспала.

Малко преди зазоряване от въздуха изникна страшният Тигър.

– Удари часът – приготви се да получиш заслуженото! – изръмжа той и се изправи на задни лапи.

– Аз не вярвам в твоята сила! – изсъска жената. – Ти си фантазия на моя учител!

Но за всеки случай замахна с ножа. В миг бял воал обви ръката ѝ, върху острието пробяга блясък, после движението рязко се забави, по тялото и ръцете на жертвата преминаха конвулсии.

Когато ножът докосна гърдите на Тигъра, кожата му се свлече настрани, откри се зловещо усмихнат човешки скелет – навярно предишният образ на звяра – и над сърцето блесна Всепроникващото око. Мекият лъч бяла светлина от него вцепени жената и бавно отпусна безжизнената ѝ снага.

На сутринта никой от околните не разбра чудноватата смърт на тази евина щерка. Само Махавира поглади с длан бронзовия поднос. Сега на него бяха изписани нови знаци, а в средата – образът на Фудо Мьоо като добиващ човешки вид скелет, с меч и въже за връзване на демони в двете му ръце...

oooooooooooooooooooooooooo

И з т о ч н и к : СТРАХ (илюстрации на Петър Станимиров по разкази на Иван Н. Хаджиев). – Сборник. Книга втора от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

___________________
* Псевдоним на известния днес писател Стефан Кръстев, който през 1993 г. участва с два свои хорърски разказа във вестник „Други светове“.

** Вярваме, че на някой бъдещ Еврокон или единият, или другият ще спечели континенталния приз за художник. И двамата го заслужават – твърдо! Бел. АлК.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Фев 04, 2019 12:28 pm

Художник на корицата: Фиделия Косева

Изображение

ПОМЕСТВАМ тук един разказ, написан от 20-годишен младеж и публикуван в дебютната му книга „Синята хризантема“ (София, книгоиздателство -Аргусъ-, 1922 г.). Разказа съм го взел от антологията на българската диаболична фантастика „Игра на сенките“. Още нещо за този хубав том с твърди корици и интересни илюстрации: съставител му е Огнян Сапарев, а пък издател – „Христо Г. Данов“ (Пловдив, 1983 г.). *

НАМИРАМ, че в „М а л в и н а“ има не само фантастика, но и хорър, така че се получава фантастичен хорър. Разказът се подчинява на определението на г-н Иван Атанасов-Deadface да шокира. Мисля, че в него има и чиста проба ужас – само за малко се поставете на мястото на разказвача художник! – а щом си шокиран и ужасèн, ти без съмнение си също уплашен и стреснат...

● Светослав МИНКОВ
(4.II.1902 – 22.XI.1966)
______________________

М А Л В И Н А

Аз не се познавах с Малвина. Но един художник не можеше да се смути от този глупав предразсъдък. Отидох при нея, обясних ѝ с най-малки подробности желанието си и тя се съгласи. Започна да идва в ателието ми.
И картината, в която аз исках да въплътя образа на вечната красота, на вечната непорочност, напредваше с удивителен успех и мнозина, които я бяха виждали, разкриваха ми перспективите на едно бляскаво бъдеще.
Но аз трябваше да вземам и странични поръчки, защото материалното ми състояние беше твърде разстроено. При все това, макар и с мъка, аз преодолях пречките и дотолкова се бях увлякъл в работата си, че понякога даже и не спях. Неуморно работех.
И един ден, когато картината трябваше да бъде завършена, Малвина не дойде. И повече тя никога не дойде.
Това, разбира се, ме отчая, защото картината, над която аз работех от толкова години, оставаше пак недовършена. И аз затърсих Малвина. Но никъде не я срещнах.
В това време получих писмо. Писмо, чийто подател не знаех. Съобщаваха ми за някаква поръчка. Да рисувам баба на смъртно легло. Но аз нямаше да отида, ако не бях в такова тежко положение на бедност и мизерия. Нямах пари даже и за хляб.
И аз взех статива и палитрата си и се запътих на указания адрес. Намерих се в предградието пред една стара, порутена къща. Натиснах звънеца. От всички краища на къщата отекнаха звуците на отдавнашна запустялост. Никой не ми отвори. Аз хванах дръжката и тогава вратата се открехна с такова зловещо скърцане, че за момент се поколебах. Исках да се върна. Но аз възлагах големи надежди на тази поръчка. Баба на смъртно легло – един вечен спомен, за който ще се вземат доста пари. И аз влязох вътре.
Минах през някакъв тъмен коридор, стигнах пред една врата. Похлопах. Никой не се обади. Тръгнах нататък. Друга врата. Но пак никакъв отговор. Аз се ядосах. Съобщават ми да дойда тук, а никой не ме посреща, никой не може да ме упъти.
Аз вече сериозно бях решил да си отида, но в този момент, сред мъртвата глухота, която цареше наоколо, звънна един подигравателен смях, който ме ужаси и вледени кръвта ми:
– Хе, хе, хе! Изгубихте ли се, изгубихте се! Тука, тука, в крайната стая! Хе, хе, хе!
Аз победих малодушието си и тръгнах към онази страна, откъдето се носеше гласът. И когато влязох там, в стаята, блясъкът на хиляди погребални свещи едва не ме заслепи. Аз видях на един креват някаква баба с едно-единствено око – угаснало и мъртво, с отвратителни беззъби уста, които непрекъснато ронеха жесток смях. Над кревата стоеше един стар, с олющен циферблат часовник, чиито стрелки се въртяха толкова бързо, че отлитаха часовете на цели дни и седмици.
Близо до бабата стоеше един свещеник в бяло расо, който пълнеше с вино два човешки черепа и с някаква неразбираема наздравица поднасяше единия от тях до устата на болната.
И бабата, пияна, продължаваше да се киска, все така безпричинно и жестоко, беззъбите ѝ уста фъфлеха:
– Утре ще бъда мъртва и сега пречиствам душата си. Пия от Светото Причастие! Хе, хе, хе, пия от Светото Причастие, пречиствам душата си!
И после тя започна да говори такива работи, че аз почувствах да се облива лицето ми в плам. Тя разказваше за съвкуплението на Христос и Мария, а белият свещеник клатеше главата си категорично и настойчиво и с едно безочливо нахалство потвърждаваше думите на бабата.
Аз не можех да понеса ужаса на това дръзко безсрамие и избягах. И зад гърба си отново чух смеха на болната баба:
– Хе, хе, хе! Пия от Светото Причастие, пречиствам душата си.

* * *

Една есенна привечер, когато минавах през булеварда, зададе се насреща ми един затворен автомобил. И интересното беше това, че аз не видях никакъв шофьор, никакъв пасажер в него. Видях един грамаден зелен некролог, залепен върху резервоара с бензин. И там прочетох: „Молете се за Малвина!“.
И по-добре, че Малвина умря. Защото след онази случка аз и без това не можех да продължа картината си – картината на вечната непорочност, на вечната красота. В ушите ми непрестанно звучаха смехът на пияната баба и онези светотатствени думи...
И аз заминах. Напуснах града и тръгнах да обикалям света, и дълги години бродех аз из далечни страни и всичко онова, което някога, в юношеството ми, беше мечта, се сбъдна. Аз видях фиордите, любувах се на борбата с бикове в Испания, разхождах се с лодка по водите на светещите езера в Япония, почивах под сенките на древни сфинксове и пирамиди.
Но аз не бях щастлив. Аз исках да нарисувам картината на вечната красота и непорочност, аз мечтаех да създам едно безсмъртно творение. И само мисълта за това крепеше живота ми. Но онази проклета баба се изпречи на моя път и всичко се разруши. Не, аз не бях щастлив.
И един ден аз трябваше да се завърна в родния град. И това беше през една пролет.
Над тясната пътека, която водеше към моя дом, вишните ронеха цвят и отблясъците на залязващото слънце играеха весело по запрашените стъкла на ателието ми.
Аз намерих ключа и отворих вратата. Там – в царството на моите сънища и мечти – беше пусто, глухо. Няколко плъха, изненадани от внезапното ми появяване, пробягаха над разхвърляните ескизи. Аз отидох при картината, изтрих я от прахта, исках да видя още веднъж следите на онова, което някога мислех възможно. Но можех ли да вярвам на очите си? Не беше ли това някакъв кошмар?
На платното, където бях рисувал Малвина, стоеше портретът на бабата. Онова угаснало око отново ме погледна, вторачено и смело, беззъбите уста изфъфлиха:
– Разбра ли сега, разбра ли сега?
Аз изтичах до хазаите и ги попитах дали е идвал някой в ателието ми през време на моето отсъствие. Не, никой не бил идвал.
Аз тръгнах към предградието, където преди години бях поканен да рисувам бабата.
И както някога натиснах звънеца. И както някога отекнаха от всички краища на къщата отзвуците на отдавнашна запустялост. И пак никой не ми отвори. Тогава аз започнах да удрям с юмруци по вратата, исках да узная кой беше причината за тази глупава гавра...
Но прозорецът на съседната къща се отвори и един старец ме попита кого търся.
– Тук не живееше ли някога една баба? – казах аз.
– Баба! – отвърна учудено старецът. – Не, тук никога не е живяла баба. В тази къща живееше Малвина Х., която умря преди девет години.

оооооооооооооооооооооооооо

* През м.г. „Малвина“ видя бял свят в още една книга – сборника „Д я в о л и а д а. Българска диаболична проза“, издаден стилно от -Милениум-. Че в него е публикуван хорър, недвусмислено се изказаха и известните познавачи Христо Блажев, зам.-главен редактор на „Сиела“ (http://knigolandia.info/book-review/dyavoliada/), и Петър Атанасов, главен редактор на Българското сайфай списание (https://scifi.bg/statii/balgarskiyat-horar-ot-20-te-i-30-te-godini-na-hh-vek/). – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Съб Фев 23, 2019 8:12 pm

През далечния април на 1988-а стартира списание ФЕП (Фантастика, евристика, прогностика) и аз бях много щастлив да взема сигналния му първи брой, извъртян във врачанската печатница „Васил Александров“. По едно съвпадение на обстоятелствата, някъде по същото време Янчо Чолаков написва своя сложен и особен разказ, който можете да прочетете по-долу.

Разказът е публикуван за пръв път в 456-страничната целулозна тухла на бургаския алманах „М о р е“, брой 1-2 за 1990 година. Влиза в състава на Янчовия цикъл Ездач на пеперуди (такова заглавие си е жива поезия в проза, нали?). При това положение се пита: ами защо авторът не се е самообявил или самоназначил за „един от основоположниците на българския хорър“, както вече са направили някои по-млади пишещи люде?

Отговорът е елементарен, ако използваме безсмъртната фраза на Шерлок Холмс. Защото Янчо Чолаков познава добре нашата (разбира се, българската) литература, включително и нейния диаболичен клон, на който съвсем стабилно „седят“ създатели на хорър като Минков, Полянов и Райчев...*


■ Янчо ЧОЛАКОВ

АПОКРИФ XX

И Варух запита: Кой блясък е
на луната и кой на слънцето?

„Откровение Варухово“ **

Приведени над прашните си колби, пълни наполовина с жълти, малинови и изумрудени течности, учените ни съобщават извода си, че темпоралните деформации водят до нещастие. Доказателство в полза на тяхното твърдение е и моята история. Ще се опитам да я възпроизведа накратко пред вас.
Беше пролет – никой съвременен разказвач вече не започва с толкова шаблонно словосъчетание, с изключение на пишещите четвъртокласници, но какво да се прави, наистина (и за мое голямо съжаление) беше пролет. Взирах се в засятата с архитектурни отпадъци водна плът и опитвах да си спомня името на онази киселина, може би олеинова или нафтенова, една капка от която е достатъчна, за да се разстеле и покрие повърхността на цяло езеро; представях си как жабите с мъка отварят уста по мътното дъно и се оригват, изпращайки петролни мехурчета към средния слой, изпълнен със смачкани фракове и мазни папийонки. Долу, в утайката, най-старият жабок се опитва да изтегли с ципестите си длани ръждиво копие, пухти от усилие и се напъва, аха-аха да успее.
Дори и не подозирах, че това е началото на случая Варух. Бях се изтегнал доволно, гръбначният ми стълб се вдървяваше от леност, а разцъфналите клони на акацията противно проскърцваха в ушите ми.
Сянката падна изведнъж, косо, очерта бързо фигурата на едър мъж в краката ми и после се разтегли. Изненадах се: пред мен не стоеше просто голям мъж с грудковидно лице и сако, каквото бях виждал по снимките на баща ми от младата му възраст – това беше отгоре на всичко и сляп мъж. Медночервен, какво ти – бакърен, запотен, нявгашният му поглед вероятно е бил лют, сумти нервно, пляска с бърни, мускулите на ръцете му шават, мърдат като франзели, снопчетата на гушата потрепват в такт, вибрират в недотам горещия въздух, скулите чудно защо се оросяват в пот, нагънатата на пластове желирана плът издава специфични триещи звуци, небръснатата му от година брада се ежи, сплъстена и корава като четина на морско свинче, а бръчките му разливат плънки по цялата безформена мутра, набучена подобно на тиква върху вечно недохраненото му туловище, което пристъпя неуверено, същински колос на глинени нозе.
Озадачен бях, че някой се опитва да наруши усамотението ми, и то тук, сред красивия пейзаж с отпадъците, в омразния сезон на пролетта.
– Надушвам човешко присъствие – измърмори той с плътен глас.
Намръщих се, естествено.
– Какъв си ти? – попитах и се надигнах на лакът.
– Оперен певец, човече. Драматичен тенор. Пял съм къде ли не – в Ковънт Гардън, Гранд опера, Манаус...
– А в Кушкундалево не си ли пял? – подметнах раздразнено. И млъкнах, защото се изненадах от недружелюбния тон на собствения си глас.
– Къде? – сепна се мъжът.
По синклиналите на челото му разбрах, че опитва да си спомни въпросното населено място с оперна сцена. Напразно – такова има само на края на света. Според приказките от лигавото ми детство.
– Откога в операта вземат слепи тенори? – продължих настъплението.
– Вече не пея там, сега се пенсионирах поради болест – отвърна слепият. – Бюрократът Варух ме ослепи, мръсникът!
– Какъв е този Варух?
Може би се побърквах? Ама че гнусен дебел старик!
Слепият се взираше невиждащо пред себе си. Заговори и се унесе сам в разказа си:
– Варух е галено или съкратено от Васил Рухинов, не знам... Срещнах го в планинската хижа под Мальовица, може и да ти е позната. Случайно се събрахме на една маса, Васил ми говори за работата си в предприятието, счетоводител бил, имал някакви неприятности там... Напи ме и ето нà – избоде ми през нощта очите с джобно ножче. Бях задрямал, тъкмо сънувах, че пропадам в пропаст...
„Що за щуротии?“ – помислих си обезпокоен. Докато се питах, слепият малко неочаквано за мен побърза да приключи с обясненията си:
– Това е всъщност всичко! Властите го търсиха, разбира се, но той беше успял вече да изчезне.
Тук млъкна, ослуша се подозрително и отново додаде:
– Извинявай, млади човече, сега кой месец тече?
– Не знаеш ли? Април.
– А в коя година сме, ако не те затруднявам?
Виж го ти! На какво играеше?
– В хиляда деветстотин осемдесет и някоя – процедих.
– Странно – той зацъка обезкуражително с език и като се обърна с мъка, отдалечи се в посока към града, без дори да каже едно „довиждане“. Месата на задника му се кандилкаха и подскачаха подир своя собственик. Какво пък, негова си работа – нека се маха.
Разтърсих глава, за да го прогоня от мисълта си. Стиснах слепоочията си с длани и в съзнанието ми изплува добре позната картина: студени лица кимат неприветливо от каменни постаменти, фучат трамваи, човешките единици тичат от улица в улица, досущ като комици от старите филмови ленти, качват се и слизат, гларусите с грачене ги торпилират от въздуха, правят плавни имелмани и лупинги, грозно пищят през човките си...
Сключени челюсти, слизести устни. Сноват в разни посоки човеци и човечета, карат се, бият се, плюят се един друг. Месарниците са обсадени от рояци зелени мухи. Градът...
Изглежда бях започнал да се унасям в полудрямка, когато нечие чуждо присъствие ме извади от сънливото ми вцепенение.
– Добър ден, уважаеми синко! – изръмжа надвесен над мен непознат мъж в значително по-вехто одеяние от общоприетото, нещо, прилично на музеен експонат, оръфан костюм от края на миналия век. Сбърчих нос. Погледнах очите на новия си събеседник и отпуснатите му клепачи ме смутиха. Лунатик? Ами! Господи, в когото не вярвам, защо пращаш днес всички слепци на разходка из полето?

о Художник: Игор МОРСКИ (Полша)

Изображение

Прецених внимателно новодошлия. През мършавото му телосложение релефно се очертаваше скелетът. Стомахът му сигурно беше един от най-празните стомаси, които въобще могат да съществуват. Бузите му бяха хлътнали като кокоши полози, а в крачолите му имаше повече вятър, отколкото живо съдържимо. В лявата си костелива ръка стискаше старовремски бастун, а колоритните му мустаци препратиха аналогиите ми към македонските хъшове, с които се бе познавала лично прабаба ми.
– Добър ден, рекох! – напомни ми той. – Или се мамя: може би няма никой пред мене? Я да видим!
И ме перна с бастуна през носа веднъж, после понечи да повтори... Отдръпнах се назад.
– По-леко, ще ме набучиш с шипа на патерицата! – предупредих го недоволно. – Какво искаш?
– Напуснах града и съм тръгнал за село, синко, та те питам да ми покажеш посоката.
– Кое село?
– Кушкундалево, милото ми.
Не вярвах на ушите си. И още по-малко, на очите си.
– Такова село има само в легендите, дядко! – усмихнах се на стария пръч. Даа, интересен проклетник, привлекателен, не ще и дума… Лицето му – изпито, косата – проскубана, накъсо казано – няма нищо в това бостанско плашило, което би могло да събуди симпатията на милосърдна сестра, камо ли състраданието на млад мъж. Ненужен човек.
– А ти как ме забеляза? – не го оставих да се смущава дълго аз.
– Замириса ми на човешко месо, сине – изуми ме с отговора си той. И едва сега усетих неговото ухание – той вонеше целият на плесен, като че ли току-що се бе измъкнал от гроба.
– Ти... откога си сляп? – попитах предпазливо, като междувременно потърсих с ръка някой по-голям камък, който при нужда би могъл да ми влезе в работа.
– Онзи проклетник, демонът Ва Рох, ме окьорави, гръм да го тресне! Много преди да отида в града и да го ударя на просия, живеех заедно с тоя мизерник в Осоговската планина, в една полусрутена къщица. Току-що се бях върнал от битката при Меча цръв, и кръст за храброст имам от мурабето, ей го. Направили бяхме вричане като ортаци с Ва Рох заедно да гледаме овце. Добре, ама той взе всяка божа вечер да ме плаши с осоговския вълкодав, който скоро щял да довтаса за лошотия. Една заран месечината още не се беше раздигнала, подзрях две овце удушени, а зад плета ми се мярна нога с нокти и чух вой. Минаха, не минаха два дни и хоп! – таман си отлагах гегата, гледам, нечия сянка с вълча опашка почна да се навърта край кошарата...
Чак тръпки ме побиха. Какво бръщолевеше тоя жалък старей? Откъде се беше домъкнал? Изслушах го до края, бях смутен и не се осмелих да го прекъсна. Веднъж Ва Рох му посочил нещо и като го тупнал по рамото, рекъл му: „Ето го, вълкодавът дойде да ти вземе зрението, нещастнико!“. „Къде е, не го забелязвам?“ – разтревожил се старецът, защото наистина не съзирал никого пред себе си. А Ва Рох го укорил на свой ред: „Какво се пулиш, виждал си неведнъж чарковете му да се мяркат край оградата, а целия събран наедно сега не можеш да го видиш!“.
– Какъв е този Ва Рох, не схващам нищо? – дадох израз на учудването си.
– И аз късно го научих, синко: Ва Рох е таткото на отвъдните сили, които бдят за реда и хаоса в деветте земи на човеците, така разказвали още дедите на дедите ни – отзова се с готовност сладкодумният откачен старик. – Значи и ти не знаеш къде е Кушкундалево?
– Не – отвърнах със зла ирония, – и се съмнявам дали някой друг може да те упъти. Сега си застанал в посока, която води към града, ако продължиш все така, ще го дариш с присъствието си.
– Град ли? – изхриптя насреща ми той неприязнено. – Никакъв град не ми трябва!
Показа ми гърба си и като опипваше могилите от боклуци край брега, отправи се в обратната посока, която водеше по-скоро в Голямо Крушево, отколкото в Кушкундалево. Въздъхнах с облекчение, станиоленото слънце отгоре напече свирепо, а земята под него подпухна като марципанена. Поклатих глава и я оброних унило. Мигар трябваше да се притеснявам заради двама слепци? Незрящите, ако ми позволите метафората, винаги са били в изобилие на този свят.
Изглежда, че съм изпаднал в просъница, защото отново ми се яви натрапливото съновидение: улиците на града, осеяни от човешки зурли. Тракат чаши с абсент и перно, препускат файтони, лудеят шантани, братя Кесаровски извиват нов шлагер, в сумрака някой разлепя афишите на първия говорящ филм, царят на крадците зъзне изоставен под моста, а около него се умилква скимтящо куче, което иска да му отмъкне пеещия часовник със сребърна верижка; други песове лаят бясно, а мазолеста ръка тика патроните в пълнителя, в очакване обкръжението на сините фуражки да стесни обръча. Черно-бели граждани отпреди десетилетия, малко изтрити и пожълтели като стари фотоси, а всъщност – вече стрити на частици, по-ситни от въглищен прах, готови да станат на хумус. Откакто се помня, само един процес е започнал преди мен и никога не спира, неумолимо тече, протича, не е възможно да бъде спрян – единственият сигурен процес в този несигурен свят е стареенето на материите, тяхното превръщане във вехтория. Някои се успокояват, като наричат това изменение.
Във въздуха се промъкнаха неуверени стъпки, но не въображаеми, а напълно реални и аз бях принуден да отворя очи. Пред мен стоеше поредният гаден дядо с отпуснати дълги и жилести ръце, гръбнак дъга, редките бели кичури коса стигаха чак до кръста му, а носът стърчеше подобно на камба от лицето на своя притежател, който, разбира се, беше съвсем сляп. Явно се бе залутал из бунището и сега се чудеше накъде да поеме. Но ето че скоро се ориентира, краката му се извиха като лозови пръчки и го насочиха право към мен. Няма съмнение, че ме беше помирисал и бързаше да дойде при моята скромна особа за съвет. На свой ред аз го подуших и нюхът ми прескочи преградата на един мумифициран въздух, присъщ на незапомнени стари времена.
– Откъде си, странниче? – побързах да завържа разговор. Странниче... Защо ли се обърнах към него с толкова архаичен титул? Кое ме подтикна да го нарека така?
– От Ключ ида, момче. Гуслар съм – изгъгна старият. Библейският му подземен глас, кой знае защо, ме отпрати към онези човешки модели, които се подвизаваха в живописните миниатюри от средновековната хроника на Константин Манасий.
– От Ключ, значи... – прошепнах и прехапах устни, но после ги освободих. – Антерийката ти май доста е прогнила, а?
– От мрачните Самуилови войници съм аз, чедо.
– Виждам – отвърнах съкрушен. – И навярно Варух е угасил светлината ти?
– Той, византиецът прегаден, Василий Рушител, трижди проклет да е! Анатема! Помрачи деня ми и ме закле: „Твоята светлина и твоите зари да се свършват до двадесет и деветия ден за един час. И пак да се раждаш нов – тъй да бъдеш до свършването на света“ ***. Затуй проглеждам нявгаш, но по малко, и пак ме удавя тъмното, да ме мори.
Имах чувството, че пред погледа ми се разиграва спектакъл, в който единият от изпълнителите си е заучил както подобава репликите, а другият, т.е. аз, е принуден непрекъснато да импровизира. Е, трима слепци са премного за следобеда на пролетната умора. Самуилов воин? Защо не? Чувал съм за ненормални, които се мислят за Чърчил, Сталин и Рузвелт, взети заедно.
– Посочѝ ми пътя към Беласица, момче – простена той с глас, в който се долавяха древни музикални нотки.
Винаги е редно да упътиш някой, който се завръща по трудни друмища там, откъдето е започнал жизнения си път – в тъмнината. Тъгата ни тегли към началото на началата и навярно мракът е свойствен на човешката природа, с нейните зари и светли дни, в които всеки предмет хвърля падаща сянка.
– За Беласица не знам – казах. – Но ако продължиш накъдето си поел, ще стигнеш скоро до престолния град.
– Град ли? Не ща никакъв град – ядоса се чудатият старик. Едва сега съгледах дългите нокти на ръцете му. Е, не беше хилядогодишен, но не ми се видя и много по-млад. Струваше ми се, че никога повече няма да срещна слепотата. Махнах на отдалечаващата се прегърбена фигура за сбогом, а в мозъка ми за кой ли път вече пъплеше оживлението на града.
Плискаше се кумис, вдигаха се пряпорци и маждраци, спускаха се забрала, край проядените каменни стени изникваха воините Мойсееви, Давидови, Ааронови и Самуилови, стиснали тежки мечове, бодливи бухалки и топки, с телени ризници, огрени от блясъка на стотици факли, в очакване на стотната сеч и милионната жертва.

* * *

С автомобил напуснах града, защурах се и аз сред колите по катраненото шосе, оставих зад себе си затворените каменни снаги на жилищните кооперации и панелното ежедневие, между чиито рамки тържествуваха човешките единици, дилетанти и марионетки под знака на онова невидимо чуждо веление, което бди нощем над сънищата на всеки един от нас, отвисоко и отдалеч, вън от квадрата на деня.
Беше студена ноемврийска привечер, подслоних се в самотна къщичка насред полето. Валеше, никой не отговори на почукването ми, вратата се оказа отключена и аз влязох, като се оглеждах предпазливо. Намерих стопанина в тясна стаичка, в която се процеждаше мъждива светлина от крушката, завита накриво на олющения таван. Седнал до масата, той разгъваше брезентово руло с много прегради и джобове, от които вадеше шишенца йод, ланцети, скалпели от стелит, лъскави медицински куки, а накрая измъкна дори някакво шило и грижливо го постави до другите си неща. На лавицата над главата му видях килнати настрани три-четири книги:
Хофмановите нощни бдения,
„Белият кардинал“, старо издание на Майринк,
„Книга на гигантите“ от перса Мани,
„Вести из мемоарите на Сатаната“ и „Фантазии в Бременската общинска пивница“, и двете от моя любимец Хауф, починалия твърде млад немски автор от XIX столетие. По пода се въргаляха пръснати откъснати ко̀ли от „Покерът на темпераментите“, писана от Чавдар Мутафов, а така също листи от зароастрийската свещена книга „Авеста“ и брошури по демонология. Привличаха вниманието литографиите, ескизите и екслибрисите от стените, създадени в онзи особен маниер и студенокръвен стилистичен рисунък, присъщ само на двама гении – мистичния Брьогел и ужасния Дюрер. Мярнах мимоходом всички тези заглавия и рисувани разкрачени фигури, по навик; всъщност митарствата на дявола сега съвсем не ме интересуваха, защото оказа се, че, свеждайки поглед надолу, се бях вторачил по случайност точно в положеното на покривката шило – острието му се бе покрило с тъмни ръждиви петънца от засъхнала кръв. Студена тръпка пробягна по гърба ми с гърч на гол червей, а очната ми течност се смрази от уплаха, превърна се в стъкло – но все още не губех самообладание, краката ме държаха, забити в пода. Опитах се трезво да преценя, ала мислите ми се рушаха, късаха се на молекули като нетрайни нитратни съединения, пак си взаимодействаха и връщаха при мен все собствената ми злокобна фраза: „Хората подлежат на обезкървяване“.
Ръката му посегна към инструментариума на масата внимателно, като че ли извършваше свещенодействие.
– Кой сте вие? – попитах прегракнало и притиснах гръб до стената, може би за да потърся сигурност в нея. Една дебела и хладна стена винаги навява идеята за стабилност, дори когато е изградена от тухлени монади. Не чаках дълго отговора.
– Аз съм погубителят на светлината – изрече той, – това е инструментът ми – докосна шилото с показалец, – а ти си слепецът от 80-те години на двадесетия век.
________________________

* Повече подробности ТУК – https://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/.
** Варух (в друго изписване: Барух) е сред най-значителните библейски пророци, а неговото „О т к р о в е н и е“ представлява апокалиптичен апокриф, който въвежда читателите и слушателите в тайните на бога и битието. Някои преписи на „Откровението“ водят към старобългарски първообраз, възникнал навярно още през X-XI век и повлиял на богомилската космогония.
*** Също цитат от „Откровение Варухово“. – Бележки на редактора.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 874
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm


Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта