Гласове на въображението

[alexandrit]

ВИЗИТНА КАРТИЧКА ОТ ЯСПИС

● Едно интервю на Александър КАРАПАНЧЕВ

___________________________

Художниците казват, че синьото, зеленото и лилавото са студени цветове. Но според мен зеленото на малахита излъчва не само студени, а и откровено топли вълни – на огряна от слънцето сияеща пролетна трева, на коприна, която непременно ти сe иска да погладиш с ръка, на листа, едва-едва полюшващи се в жарък августовски ден.

Още ме топли (да, някъде дълбоко в сърцето!) и руският албум за малахита, отпечатан в два пищно-тежки тома и посветен на буйния социален живот на този камък. Сега ги разгръщам пак и ето, отново ме впечатлява калиграфическият почерк на Виктор Саргин, който ми надписа това разкошно издание така: „Александру, нашему болгарскому гостю, от уральцев“.

На корицата на първия том, върху няколко яркозелени концентрични вълни от малахит, е щампован в златно силуетът на гущерче – преображение на Господарката на Медната планина, наричана понякога и Малахитница. Вижте, вижте, гущерчето раздвижва ръкоподобните си крачка, отмята дълга s-овидна опашка и сякаш с един замах ме връща към онзи далечен май на 1989 година...
___________________________

С какво удоволствие собственоръчно държа тежката каменна скулптура на наградата „Аелита“ – най-престижното отличие за научнофантастична литература в СССР! Галя с поглед изящната миниатюрна планетка от ледовиден кварц на върха, благоговейно опипвам металната спирала и „къдравата“ халцедонова друза в основата й. Кабинетът на Станислав Мешавкин, главния редактор на списание „Уральский следопыт“, кипи в часовете преди връчването на „Аелита ‘89“, а аз мечтая да се срещна с човека, който изработва навярно най-красивите в света призове за фантастика.

... Току-що сме се запознали с Виктор Саргин и той ми изнася малка експресна лекция. Намираме се в централния уралски град Свердловск (бившия Екатеринбург, прочут с императорските си леяри и шлифовчици), в специализираното училище-интернат № 139. Тук Виктор Василиевич преподава рисуване, чертане, художествена обработка на камъни и метали. По професия той е каменорез – дума, която фокусира в себе си усилията и на рудничаря, и на ювелира.

Немногословен, с енергично розово лице, Саргин наслуки взема камък, подобен на бежов детски юмрук. И започва да обикаля с него различни апарати. Най-напред го разполовява с писукащ циркуляр, сетне го минава с едър корундов абразив върху въртящ се диск. Бързо следва „терапия“ с фин абразив и накрая – шлифовка до копринен лъсък с помощта на ябълковозелен хромов окис: „Я да видим сега...“.

Охо! Върху дланта на Виктор Саргин лежи мъничка ахатова карта на... България! С бистри сиво-бели контури, откроени сред нежен кафяв фон. Ето тук е Дунав, насам е Черно море, надолу пък са Родопите с женствените си планински форми. Случайно крехко чудо? Да, но то още по-силно ме привързва към галактиката на минералите. После отиваме в дома на каменореза. За „ордьовър“ се спускаме в просторно мазе, превърнато на склад – наоколо искрят пищни друзи, напомнящи замръзнала млечна пяна; тъмнее горско-зелен малахит; очакват своя час късове теменужен чароит и червен авантюрин, напръскан сякаш със златни мушици...

В дъното на склада трима приятели на Саргин кротко пийват и замезват. Пред тях лъщи голяма пушена риба. „Няма да се бавим много“ – обещава домакинът и ние се качваме в апартамента му, за да направим „същинското“ интервю. По стените около мен греят вкаменени пейзажи от пъстър като карнавал яспис. Едва откъсвам очи от тези природни „Клод Моне“, „Левитан“, „Чюрльонис“ и разтварям бележника си:

– Виктор Василиевич, как се роди идеята за минералните награди „Аелита“? Какви символи влагате в облика им? И от какви суровини изработвате отличията?

– Ежегодната награда „Аелита“ ми поръча списание „Уральский следопыт“. Първоначалния ескиз приготвихме заедно с художника Михаил Надеенко и той бе одобрен от Съюза на писателите на РСФСР. После аз запретнах ръкави, за да го изпълня. Символиката му включва уралска тематика и темата за човешкото въображение. Тя съчетава фантастичните форми на камъните и металите с идеята за полета, за непознатите пътища, които ни очакват във всемира.



Сергей Лукяненко с наградата „Аелита“ (1999)

При планетката на върха имам различни варианти – използвал съм морион, любимите ми ясписи, розово-черен родонит, лазурит... За поставката избирах уфалейски, казахстански, берьозовски халцедон. Ако се интересувате още по-подробно, една „Аелита“ обикновено ми струва месец напрегнат труд.

– Няколко думи за наградата „Старт“?

– „Старт“ се присъжда на най-успешно изявилия се млад фантаст (до 40-годишна възраст). Тук ескизът е изцяло мой. Скулптурата представлява разтворена книга: страниците й изсичам от орски, технически или друг яспис. Пред тях никне младо цвете, изваяно от светлозелен нефрит. Пръв носител на тоя приз стана Борис Щерн от Киев за дебютния си сборник „Чия е планетата?“.

– Доколкото разбирам, вие живо се интересувате от фантастиката и нейните „жреци“, така ли е?

– О, не ми остава много време за четене. Докато работех над наградата „Иван Ефремов“ (връчва се за принос в развитието на съветската фантастика), прочетох романа „Мъглявината Андромеда“. Харесвам братя Стругацки и въпреки всичко, отбележете това, аз съм реалист.

Композицията на отличието „Иван Ефремов“ включва ясписов символ на нашата Земя, полусфера от вулканично стъкло – олицетворение на Космоса, и неизвестна планета от бял халцедон. Орбитата се изковава от мелхиорова сплав, а най-отгоре блещука ниобиева звездичка – като надежда.

– Често споменавате разноликия яспис, чиято палитра е почти неизчерпаема. Кои други камъни предпочитате в работата си? Как и къде ги намирате?

– Да, в ясписите аз съм влюбен. Дори на шега се наричам „яспист“, тоест специалист по тази минерална порода. Особено ценя башкирския яспис: твърде своеобразен, много лиричен и изразителен, спокоен като цвят, ала в него изобилстват пейзажни мотиви. Орският му събрат е някак по-див, по-ярък, с повече смесени багри, по-динамичен. Обичам също халцедоните и ахатите. Мисля, че никой декоративен камък не може да остави човека равнодушен.

Как си набавям суровини ли? Някои неща купувам, някои сам копая. Обикновено през година ходя на „лов“ за минерали. В Урал, в Казахстан, в Башкирската АССР... Разбира се, да обикаляш из планините с каменарски чук не е лесно, обаче аз съм свикнал. Занимавал съм се с лека атлетика, борба, парашутизъм и в случая физическата закалка ми помага доста.

Ех, чудесно удоволствие е, трябва да ви кажа! Понякога попадаш на великолепни находки. Неотдавна например в Башкирия открихме т.нар. малахитов яспис – зелен, с бели пръстенчета и виолетови жилки. Красота на красотите! Използвахме го за мозаично пано на великия уралски приказник Павел Бажов. Може би сте чели неговите шедьоври „Господарката на Медната планина“, „Каменното цвете“, „Малахитовата кутийка“?

– Виктор Василиевич, споделете още нещичко от вашата биография. Ако решите да си направите визитна картичка от камък, какъв девиз ще гравирате върху нея?

– Роден съм недалече от Свердловск, в градчето Полевской, където е живял и работил невероятният Бажов. Завършил съм факултета „Художествена графика“ при Педагогическия институт в град Нижний Тагил. Знаете ли, вече съм автор на 17 награди за въображение, излезли под ръцете ми: десет „Аелита“, пет „Иван Ефремов“ и две „Старт“. Всъщност толкова са и фантастичните призове, връчени досега от списание „Уральский следопыт“.

Освен задължителните часове в училището водя и кръжок по приложно изкуство. Момчетата се увличат, идват с голямо желание и ми подслаждат професията. Виж, за девиза трябва малко да помисля. Е, да речем така: „Камъкът – това е упоритост и труд“. Навярно сте се досетили сами – визитната ми картичка ще бъде ясписова...

– – – – – – –

Под ласкавото сияние на вкаменените пейзажи по стените разговорът ни привършва. Помолвам домакина за автограф, затварям бележника и ние отново се спускаме в мазето-склад. Там приятелите на Виктор Саргин изваждат бутилка розово молдавско вино „Мугурел“ и златиста пушена платика от казахстанското езеро Балхаш, която лъщи съблазнително под електрическата светлина. „Но това – както казват някъде братя Стругацки – е вече съвсем, съвсем друга история.“

Първа публикация във: вестник „Орбита“// брой 24 от 1990 г.

[alexandrit]

■ Днес е 149-ият рожден ден на автора,
създал „Война на световете“ и „Хора като богове“ –
велик утопист, антиутопист и разказвач на модерни приказки


„НАШИЯТ СВЯТ ЩЕ ЗАГИНЕ...“

Интервю на Джовани ПАПИНИ *

Хърбърт Уелс ме взе за журналист.

– Роден съм – веднага започна той, като ми посочи едно кожено кресло – през 1866 година в Бромли, графство Кент. Бях продавач в магазин, после учих биология. През 1886-а основах „Научно ученическо списание“, където поместих и първата си статия, беше за философията на Сократ…

Наложи се да му обясня кой съм и да го помоля да не ми повтаря своята биография, включена в „Кой кой е?“, която бях прочел предварително.

– Тогава какво мога да направя за вас?

Хърбърт Дж. Уелс е едър, самоуверен мъж, който прилича повече на управител на чифлик, отколкото на писател. Добре охранен, с кръгло и масивно румено лице, което сякаш ми казваше: „Картите са на масата. И по-накратко!“.

Да, той няма нищо общо с поезията и метафизиката. Останал си е „вечен продавач на новини“. Като млад е продавал шалове и шапки, а сега се занимава с търговия на научни утопии, романи и разкази, разни парадоксални и паранормални истории.

За да го накарам да говори, трябваше да му кажа, че съм готов да организирам в Европа анкета за бъдещето на човечеството. Едва когато чу думата „бъдеще“, той се оживи.

– Знаете ли, че – подхвана Уелс – тази тема е моя и никой в тая страна не е успял да ми я открадне. Английската литература си има своите големи автори. Един национален „бард“ – Ръдиард Киплинг, един национален „клоун“ – Джордж Бърнард Шоу, и един национален „пророк“ – това съм аз. От ноември 1901-ва, значи, откакто публикувах моите „Антицитати“, главното ми занимание е пророчеството. Пророчествата ми, разбира се, са научни – механични, астрономически, биологически, политически, военни, социални. Досега нищо не съм пропуснал. Човешкият ум не може да измисли нещо по-висше. Религията, дори онази, езическата, с нейните оракули, както и останалите древни като например юдейската, се базираха върху пророците. Последната цел на науката, което вече доказаха Осуалд и Поанкаре, е да се правят пророчества. Моята слава като пророк е в литературата…

Словото на мистър Уелс бе прекъснато за миг от телефона.

– Колко думи казахте? – извика пророкът. – Добре, за колко дни? Вери уел, шест хиляди думи до двайсет и пети май. Вери уел, гуд бай!

– Стана дума – продължи писателят, обръщайки се този път доста по-приветливо към мен – за ново пророчество за вестник „Уестминстър газет“. Прочетете го, когато излезе, нали сте вестникар. Мога да споделя сега с вас, че основната идея ми идва предварително и много бързо. Вече съм готов и с тая статия. И така: преди този двайсети век да преполови, човечеството ще преживее една голяма световна война, която ще унищожи значителна част от населението на света. В основата й ще бъдат бойните самолети, бомбите и химическите оръжия. Много градове ще бъдат бомбардирани, ще има огромни разрушения, безброй жертви. Стари културни центрове ще се превърнат в руини и пепелища. Ще пострадат фабрики, заводи, пътища, мостове, ферми. И когато тази страшна и разрушителна война приключи, на планетата ще останат по-малко хора – измъчени, уплашени, гладни същества. Ще загинат интелигентните хора – лекари, инженери, учители… Ще оцелеят повече примитивни човеци и те няма да могат да възобновят нашата цивилизация напълно. Много неща ще бъдат безвъзвратно унищожени, изгубени, забравени….




■ ■ На снимката: Хърбърт Уелс се забавлява

Постепенно запазените инструменти на труда ще бъдат похабени и хората няма да могат да ги възстановят. Оцелелите книги ще бъдат използвани през тежките зими за отопление. Машините ще ръждясат, ще се амортизират… Хората ще тръгнат по горите като диваци, за да търсят храна. За по-малко от петдесет години горда и културна Европа и свръхбогатата и нахална Америка ще бъдат населени от неопримитиви, които ще бъдат далече под равнището на блестящия за нашата цивилизация период от ХVІІІ до ХХ век. И тъкмо тогава ще започне един нов цикъл – дълъг и уморителен в човешката история… Да, прочетете последния майски брой на „Уестминстър газет“, за да се запознаете с детайлите от тази картина…

Беше покана да си вървя… Едва излязох от стаята и чух как клавишите на пишещата машина затракаха бясно. Писателят фантаст сър Хърбърт Джордж Уелс вече бе започнал да записва своето, засега последно, седемдесет и седмо пророчество…

Л о н д о н, август 1931

От италиански език: Огнян СТАМБОЛИЕВ

* Б. alex. Преводачът Стамболиев пояснява, че Джовани Папини (1881–1956) e писател, журналист и философ и че това интервю е взето от сензационната му някога книга „Срещите на Гог“. Тя съдържа „записи“ на всъщност несъстоялите се срещи на автора с Ленин, Махатма Ганди, Джордж Бърнард Шоу, Кнут Хамсун, Зигмунд Фройд и др.

И з т о ч н и к : е-списание „Литературен свят“, брой 30 // юни 2011 г.

[alexandrit]

... Днес компасът сочи отново към „ЗА СПАСЯВАНЕТО НА СВЕТА“ –
най-голямата антология в българския жанр на въображението. Тя включва
общо 48 фантастични разказa, новели и повести от пет десетилетия и 41 автори.
Ето кратка среща с две от най-интересните пера в тази е-тухла:

■ Ценка БАКЪРДЖИЕВА разказва:

Родена съм под знака на Стрелеца в Ловеч на 28.ХІ.1959 г.

Влечеше ме литературата, но учих в математическа гимназия. И сега се чудя от коя страна да захраня автомобила, въпреки че съм дипломиран автомобилен инженер. Мразех да се занимавам с чужди пари и да съм материално отговорна, но... попаднах в банка и 22 години прекарах там.

Накратко: животът ми до днес бе пълен с неща, които не обичам, а се налагаше да правя. Получих урок: отрицанието и заричането са вредни практики, понеже съдбата ме дебне, за да ме опровергае.

Обаче има и... продължавам да колекционирам творчески удоволствия. Част от тях са събрани в електронната ми книга „От алфа до омега“, други в стихосбирката „Вечният бриз“, а на трети предстои да оживеят в сърцата на читателите.

ЧоБи*: Довършете изречението: Пиша, следователно ...
Ценка: ... се докосвам до други светове, които съществуват някъде там и чакат да надникна в тях.

ЧоБи: Какво ви вдъхновява?
Ценка: Вдъхновяват ме изгревите и залезите, облаците и дъждът, морето, моята селска къща и на практика всичко, което кара ума ми да замълчи, да се откъсне от делника, а после да потъне в оптимистична фантазия.

ЧоБи: А кой ви вдъхновява – от другите автори и книги?
Ценка: Любовта ми към фантастиката се случи единствено и само заради „Понеделник започва в събота“ на братя Стругацки и последвалото лудо четене на техни книги. После ме плени Айзък Азимов и така... много автори, изключителни светове, та до днес. Въпреки чувствата, които никога не са ме напускали, аз не черпя вдъхновение от любимите книги. Наслаждавам се на стила и въображението на техните автори, а истинското вдъхновение е в ежедневието и абсурдите около мен, от които фантастично искам да се спася, като ги пречупя по мой начин.



* * *

■■ Валентин Д. ИВАНОВ

Роден на 1.VІІІ.1967 г. в Бургас, той е професионален астроном и любител фантаст. С Кирил Добрев оформят най-награждавания дует в българската фантастика. Основното им произведение е приказният цикъл за Юначеството (сборникът „Професия юнак“). Самостоятелни работи на Валентин могат да се намерят в антологиите на издателство „Аргус“, в алманасите „Български фантастични ваяния“ и „ФантAstika“ и в няколко англоезични фензина. Разказът му How I Saved the World е включен в образователната антология Diamonds in the Sky (ред. Майк Бродъртън).

ЧоБи: Довършете изречението: Пиша, следователно ...
Валентин: ... съществувам. Завършвам по най-баналния начин, защото за него имам основателна причина – писането е създаване, а създаването е, да кажем, едно от основните изражения на съществуването. Смятам, че ако човек е изживял деня си, без да създаде нещо, значи го е пропилял, ако ще създаденото да се ограничава до една усмивка. В моята класация усмивката заема по-високо място от много други неща.

ЧоБи: Какво ви вдъхновява?
Валентин: Внуците. Покойният Агоп Мелкoнян веднъж беше казал, че пише за внуците си. Аз още не съм доживял до внуци, но пиша с надеждата, че най-важните ми читатели – хлапетата, които сега са на три, пет и седем години, един ден няма да се разочароват.

ЧоБи: А кой ви вдъхновява – от другите автори и книги?
Валентин: Аз съм сюжетен автор, с други думи, разказвам истории. Много късно осъзнах, че това го дължа на учителката си по литература от средното училище. Тя се казваше Деведжиева и ни разказваше класиката, защото нас или ни мързеше, или не искахме да четем. А като ѝ писнеше от нас, тя зарязваше урока и най-безпардонно отиваше да пуши до прозореца. От жанровите автори най-силно влияние са ми оказали, колкото и да е странно, ранните Стругацки – „Страната на пурпурните облаци“, „Пътят към Амалтея“, „Пладне, XXII век“ – заради оптимизма си. Днес дистопията доминира във фантастиката и аз добре разбирам защо – много повече драматизъм има в едно катастрофирало общество и живеещите в него по-лесно предизвикват съпричастието на читателя. Аз обаче искам да пиша и доколкото мога, го правя, за светове, в които бих желал да живея, светли и красиви светове. Може би позицията ми е продължение на читателския искейпизъм и аз съм се превърнал в писател (любител), който бяга от действителността? Не зная, пък и не ме интересува. Просто каня читателите да посетят моите светли светове и дано да им хареса в тях.

* (Б. ред.) Съкращение от името на фондация „Човешката библиотека“, която е най-заслужилият от тримата издатели на тази книга**.

ооооооооооооооооооооооооооооооoooooooooooooooooo

** NB! За повече подробности относно
антологията „ЗА СПАСЯВАНЕТО НА СВЕТА“ – http://choveshkata.net/blog/?page_id=4075/.

ооооооооооооооооооооооооооооооoooooooooooooooooo

[alexandrit]

оооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

Вие искате да научите нещо (и даже още неща)
за Роман Емилиевич Арбитман? Можете да на-
правите това тук, в библията на руската и све-
товната фантастика: https://fantlab.ru/autor1216.

оооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо


● Интервю с писателя Роман АРБИТМАН

„Изкуството е по-близо до природните явления...“

– Какво мислите за ролята и влиянието на научната фантастика върху развитието на цивилизацията? Променя ли се степента на това влияние сега?

– Аз считам, че фантастиката влияе върху развитието на цивилизацията – но не пряко, а косвено. Мнозина от хората, които по-късно дават свой принос за прогреса на земната техносфера, в детството и юношеството си са чели фантастика.

И това се е отразило някак на техния мироглед. Надникнете в биографиите на изобретателите на разни приспособления, без които вече не си представяме съвременния живот: там непременно ще присъстват или Хайнлайн и Бредбъри (ако са американци), или пък Беляев и братя Стругацки (ако са наши).

– А как смятате, защо в света на „въображаемото бъдеще“ в научната фантастика се отделя толкова малко внимание на изобразителното изкуство?

– Изобразителното изкуство е твърде специфична област, в много отношения фантастична сама по себе си, и фантастите едва ли са могли да добавят нещо към нея. Е, с изключение на това, че при някои автори става дума за „синтетичното“ изкуство на бъдещето: и визуализация, и аудио, и триизмерни обеми в движение. Подобни работи могат да се намерят например при Иван Ефремов.

– Възможно ли бе изкуството да получи допълнителен импулс в развитието си, ако беше подробно описано в научната фантастика?

– На мен ми се струва, че изкуството получава по-често импулс „отвътре“, отколкото отвън. Казано условно, това не е стар автомобил, който трябва да палиш, завъртайки манивелата. Изкуството е по-близо до природните явления – то съществува според някакви вътрешни закони, които могат да се изучат, обаче не на 100 процента. Непременно остава известен луфт и онова, което не е взето под внимание, в даден момент може да стане най-важното.


М. Н. Ромадин – ескиз към филма „Соларис“




– Как разделяте света на въображаемото от реално прогнозираното бъдеще?

– Да се прогнозира бъдещето е неблагодарна задача. Така или иначе ние тръгваме от днешните си представи (за науката, за състоянието на обществото и т.н.). Всъщност съвременният свят не е бил предсказан от нито един фантаст от средата на миналия век. Дори най-добрите умове – като Маршал Маклуън или Алвин Тофлър – все пак са сгрешили.

– Повлия ли на вашата творческа дейност някое произведение на изобразителното изкуство? Или – кое произведение на изкуството ви е оставило най-голямо впечатление?

– Да, повлия. Бош. Рене Магрит. Мориц Ешер. От руските художници – Михаил Ромадин, създал най-адекватните на темата визуализации за „Соларис“ на Тарковски. Пък и като илюстратор Михаил Николаевич беше забележителен.

Превод и бележки: Джовани Петрунов


И з т о ч н и к : http://imaginaryfutureart.com/, където могат
да се намерят интервюта – на руски и на английски език –
с множество известни писатели на въображението като Ба-
ри Лонгиер, Василий Звягинцев, Владимир Василиев, Грег
Беър, Кристофър Прийст, Пат Кадиган и др. Тук са интер-
вюирани и редица художници от няколко нации.

N B: Всички тези текстове от толкова разнообразни автори
са обединени под заглавната шапка: „Какво изкуство може
да има в научната фантастика?“.

[alexandrit]

Днес известният фантаст Кърджилов закръгля 65. И тъй
като – по някои субективни причини – не успяхме да вземем
актуално интервю от юбиляря (ама че изобилие от чуждици!), ви
предлагаме едно изскочило от машината на Хронос, което хич
не му пречи да е познавателно и интересно... Наздраве желаем!



■ Петър Кърджилов: „НЕ СЪМ ИЗНЕНАДАН ОТ ЖИВОТА...“

– Бихте ли разказали с какво се занимавате в момента? Това ли сте очаквали от живота?
– В момента се занимавам с това, с което съм се занимавал през по-голямата част от последните двадесет години – архивист съм. Работя във Фонда на Българската национална телевизия. Завършил съм, по собствено желание, специалността кинознание във ВИТИЗ (днешната НАТФИЗ), което означава, че не съм изненадан от живота. По-точно от онова, което той ми е поднесъл като професионална реализация.

– Журналистиката е много близка до психологията. Предмет и на двата „занаята“ е човешката душа. Какво научихте за човешката душа, за хората, докато практикувахте тази професия?
– Според мен журналистиката изучава колективната душа. Журналистиката не може да надникне в индивидуалната душа. Защото просто няма време за това. А и защото невинаги желае да го стори. Литературата е инструментът, който се опитва да надниква в душата, която обаче се оказва бездънна и непознаваема. Затова там, където свършват споменатите от вас журналистика и психология, там, където е безсилна дори литературата (неслучайно наричана „човекознание“), там е територията на религията. С две думи – това, което знам за човешката душа, не съм го научил от журналистиката.

– С какво журналистиката се различава от останалите литературни жанрове? Кое според вас ни дава повече?
– Честно казано – с нищо не се различава. Ако една литература е истинска, тя по никакъв начин няма да се притесни от жанровите калъпи. „Одисеята“ е и поема, и драма, и приключенски роман, и пътепис, и приказна фантастика... Иначе фантастиката дава повече свобода – и на въображението, и на другомислието, и на възможността за контакт с по-голяма аудитория. Фантастиката е най-волният, най-непослушният жанр.

– Случвало ли ви се е да се вживеете в ролята на някой от вашите герои?
– Не, не ми се е случвало. Аз съм суетен, което означава, че на героите ми се случва да се вживеят в моите роли, в моите превъплъщения, да станат изразители на моите мечти, предпочитания, страхове, предразсъдъци, комплекси...

– Каква литература предпочитате да четете?
– Добра. Честна.

Художник: Христо СИМЕОНОВ



– Как и кога за първи път се срещнахте с фантастиката?
– С фантастиката „се срещнах“ в края на петдесетте години. И то благодарение на радиото. По онова време се издаваха малко фантастични книги. Затова пък всяка неделя имаше сутрешно предаване, озаглавено „Радиотеатър за младия слушател“. Там за първи път чух драматизации по произведения на Александър Беляев и Иван Ефремов. Една от първите фантастични книги, които прочетох, бе „Тайнственият остров“ на Жул Верн. Много ме впечатли! Помня също, че училищната библиотекарка не ми даваше „Мъглявината Андромеда“ на Ефремов – бил съм малък за такава сериозна литература, нищо нямало да разбера... Наложи се познато момче от по-горен клас да ми я вземе. Сетне баща ми ме абонира за списание „Космос“, пазя и до днес първия му специален брой. Там редовно публикуваха фантастични разкази. И така се започна...

– Винаги ли сте се придържали към нея?
– Захванах се късно – бях вече тридесетгодишен. В началото на 80-те години участвах в конкурс за фантастичен разказ, обявен от вестник „Студентска трибуна“. Спечелих някакво отличие. Ала най-голямата награда за мен бе възможността да се запозная с личности като Любен Дилов, Агоп Мелконян, Огнян Сапарев, д-р Димитър Пеев, Весела Люцканова, Елена Коларова, Елка Константинова, Стоянка Полонова, Иван Серафимов... Оставам им признателен и верен (в най-добрия смисъл на думата), както и на жанра.

– Имате ли си свое местенце, където черпите вдъхновение и което ви зарежда с положителна енергия?
– Три са основните ми „енергийни“ стълбове: семейството (домът), приятелите (кръчмата) и работата (писалището). Иначе обичам морето...

– Какво най-често сънувате?
– Ако наистина искате да получите отговор на този въпрос, прочетете поне един мой разказ.

– Какво дете сте били? Какви мечти сте имали? Успели ли сте да ги осъществите, или те си останаха само един блян?
– Дете – ученолюбиво. Мечти – всякакви. Блянове – много. Най-сериозната ми осъществена мечта е тази, че живея в един по-свободен свят.*

Интервюто взе Анастасия ГРОЗЕВА
10 клaс, 73 СОУ – София

Източник: списание „Родна реч“, брой 7 // 2001 г.


* Б. alex. Много интересно интервю с юбиляря е направил и майсторът на този жанр Адриан Лазаровски. Намираемо е в книгата: Петър Кърджилов. Основание за смърт. – София: Аргус, 2005.

[alexandrit]

● Отлетяха тридесет години и от кончината
на блестящия писател Итало КАЛВИНО (1923-1985).
По този повод поместваме един, струва ни се,
вълнуващ разговор за неговото творчество. А що се
отнася до „заглавния“ барон, той се подвизава
в трилогията на маестрото - Нашите предци - и е герой,
който напълно съзнателно заживява високо над хорските глави...


ГОРЕ ПО ДЪРВЕТАТА, КАТО БАРОН КОЗИМО...

Никой не може да ме обвини, че доскоро не знаех нищичко за баската или латвийската кухня.

Ала тя ги познава и обича да пише за тях. (За допълнителна сетивност ето някои твърде примамливи предложения от Страната на баските: пил-пил със солена треска, обогатен с желирана емулсия от зехтин и чесън... безквасен царевичен хляб тало, който златее светло, и малки сладководни змиорки ангулас... говежди котлети от град Толоса и пикантен мастиленочерен сос от сепия...)

Но хайде да не избиваме в друга посока. Наистина тя пише по най-разнообразни въпроси от културата – филмови фестивали или изкуството на превода, футуристични манифести или пък изложби в европейски музеи. Освен това се изявява като вещ литературен критик... като върл киноман... като неуморен любител фотограф, блогър и пътешественик. „... защото търся, много съм любопитна “ – признава тя в един електронен разговор.

Има магистърска степен по италианска филология от Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и втора, вече по журналистика, от вестник „Ел Мундо“ & университета „Сан Пабло“ в Мадрид. Превежда проза от италиански и от испански, плюс драма от каталонски език. Спокойно може да се каже, че именно тя е най-активният интерпретатор на Калвино у нас – пресътворила е на български три негови книги.

Казва се Нева МИЧЕВА и след краткото ѝ представяне сами разбирате защо я поканих за „калвиновско“ (или както се шегува един приятел, „калвинистко“) интервю.

– Нева, как се запознахте с прозата на Итало Калвино и продължавате ли да общувате с нея и до ден днешен?

– Започнах да уча италиански в 8-о училище, едно от двете в София, където се преподаваше този език в моите гимназиални години. Който се занимава с италиански, няма как да заобиколи синьор Калвино. Щеше да е по-весело и цветно да започнем с приказките, космическите комедии или „Нашите предци“, но на предела между диктатурата и демокрацията учебниците ни бяха все още соц, така че първата ми среща с Калвино стана през Марковалдо. Марковалдо е труженик, глава на семейство и герой на двайсет разказа със социална тематика, които сега със сигурност биха ми доставили повече удоволствие, отколкото на 15. Първият Калвинов текст, който си спомням, е „Луна и няк“ – за мъките на Марковалдо всяка нощ, когато рекламата на коняк (оттам и „няк“ в заглавието) на отсрещното здание му съсипва съня и гледката.

Всъщност по-интересно е как се запознах не с прозата на Калвино, а с прозата на италианския. По някое време през 80-те лежах в ортопедична болница в Сибир: беше съветска до непоносимост (огромна, претъпкана, стихийна, необяснимо как съществуваща в своята чудовищност), но добре позната и на Запад, особено в Италия. Близо година делях стая с три русначета и едно момиченце от Абруцо, което всекидневно се надвикваше с майка си. Първата италианска дума, която научих, беше zucca, „тиква“, метафорично употребявана за главата ту на едната, ту на другата.

След италианска филология в СУ с години не посегнах отново към класиците, били те отпреди няколко века или съвременни: от една страна се налагаше да работя за оцеляване, от друга, изпитвах остра нужда да запълня колкото се може повече пробойни в общата си култура извън италианските неща. Не на последно място, „обучението“ по литература в нашата катедра можеше да откаже човек от четене не само на разглежданите автори, но и изобщо. Чак когато един приятел ме попита как така „Ако пътник в зимна нощ“ не е излизал на български, взех да се замислям, че в България „класик“ не е равнозначно на „познат“ и „превеждан“, а след това – че ако има липси, бих искала аз да съм човекът, който ще премахне някои от тях. Оттогава следя с едно око не само литературното настояще, но и миналото. Не всеки ще хареса „Пътника“ на Калвино, сигурна съм, и не за всеки „Периодичната система“ на Примо Леви (с чийто превод ще се занимавам през 2014-а, живи-здрави) ще е велика и трогателна като за мен. Ала е хубаво всеки да има достъп до тях – не бива в България да ни липсват толкова много културни жалони.

– Какво още от Итало Калвино си заслужава превода на български език?

– Всичко! Аз лично бих превела онази подборка от разкази, направена от самия него през 1958-а, трите тома „Италиански приказки“ и „Замъкът на пресичащите се съдби“ – една история, създадена въз основа на символиката на две колоди карти таро („Последна любов в Цариград“ на Павич е единственото сходно произведение, което ми идва наум). Част от разказите и приказките са се появявали на български във всякакви комбинации, но аз си мечтая някой ден да видя съответните книги в цeлостта им (приказките – илюстрирани).

Много съм доволна, че ИК Колибри възкресява излизалите преди 40-50 години преводи на „Баронът по дърветата“ и „Несъществуващият рицар“ – би било чудесно да се преиздадат също „Невидимите градове“ и „Космически комедии“.

– С какво по-особено Калвино ще привлича и занапред читатели през ХХІ век?

– Лекота, бързина, точност, нагледност, множественост... Големите предимства на добрата литература, които самият той извежда в своите (особено любими за мен) „Американски лекции“.

Едно „апарте“ тук: докато деленията по националност, възраст, пол, раса и подобни неизбежни дадености ми се виждат фашистки и нетърпими, има една серия безобидни деления, които са ми даже симпатични. Говоря за противопоставяния по вкусове от типа на „солено vs. сладко“, „котки vs. кучета“, „Ролинг Стоунс“ vs. „Бийтълс“ и т.н. В литературата първите двойки „привличащи се противоположности“, за каквито се сещам, са „Борхес vs. Кортасар“ и „Калвино vs. Будзати“. Архитектурата на интелектуалното... vs. емоционалния пърформанс на въображението. Откакто се познавам, клоня към Кортасар и Будзати (и сладкото, и кучетата, и „Бийтълс“). Но фактът, че се идентифицирам напълно с някои пасажи или цели разкази от Будзати, не значи, че не ценя и не изпитвам удоволствие от безкрайно премисления стил на Калвино. Това е писател с красив, свободен ум и когато пред себе си не вижда пътища, умее да ги прокарва: да се разхождаш по тях е толкова интересно и приятно, че не се съмнявам в бъдещето им.

– Изникват ли „подводни камъни“, докато човек превежда Итало Калвино? И имате ли собствена формула за идеалния превод?

– Калвино принадлежи към една голяма група – две поколения, да речем – от високоинтелектуални и високоначетени автори с по няколко езика, социална чувствителност и едно достоевско любопитство към човека. Личности, способни да разказват плътно, смислено, да надигат елегантно най-тежките и дълбоки пластове на личното и на общото... Чезаре Павезе, Елио Виторини, Карло Леви, Примо Леви, Наталия Гинзбург, Джорджо Басани, Алберто Моравия, Елза Моранте, Леонардо Шаша, Карло Емилио Гада... Все писатели от сой, който изчезна яко дим някъде през 80-те и остави димяща пустош след себе си. („Искаш ли да знаеш какво се случи? – каза веднъж една приятелка преводачка от Милано. – Случи се Берлускони!“ Но това е друга тема.) За мен трудното у Калвино е всичко, което ни дели като култура. Докато един писател гради стил и лична история в определен от опита, четивата и вкусовете му периметър, един преводач вечно минава от автор на автор, от изградена система на изградена система, така че вечно трябва някого да догонва, нещо да наваксва.



Татко Итало Калвино и дъщеря му Джована

Иначе: идеите в чистия си вид са в пещерата на Платон, абсолютът – в прочутата фабрика на Чапек. Идеални преводи не съществуват, идеално е само желанието да се справиш възможно най-добре. Именно то те прави съвестен читател, все по-опитен следотърсач, скромен възстановител (ти си актьор в главна роля, а една от големите ти задачи е да останеш незабелязан); именно то те държи в някакво вечно неудовлетворение, понеже където и да стигнеш, никога не е точно там, където си искал, и там, където ще бъдеш способен да стигнеш година или десет по-късно.

– Какво представлява Калвиновата трилогия „Нашите предци“ и радвате ли се, че тя скоро ще излезе в пълен обем у нас?

– За мен повечето книги на Калвино са упражнения по стил (в духа на Реймон Кьоно, игри с писането) – това важи и за „Нашите предци“ *. Три несвързани помежду си приказни повести за герои, в които някак сме кодирани всички днешни хора: през приключения и смешни диалози единият търси своята цялост, другият – място под слънцето, третият – собствена физиономия. Моето участие тук е с превода на „Разполовеният виконт“ и с идеята да се издаде заедно с вече преведените, макар и отдавна, още две „брънки“ от трилогията. Радвам се много, защото дотук се забавлявах главно аз, оттук нататък ще се забавляват и други.
___________________
* Трилогията излезе на български през 2014 г. (Б. ред.)

– Нева, знаете ли нещо повече за човека Итало Калвино – нещо повече от официалните суховати справки?

– Ето: „Радост моя, мечтая си за цял сезон, в който пред мен да няма нищо друго, освен ти, бял лист хартия и желание да пиша бистри и щастливи неща“. Това са редове от негово любовно писмо до жена на име Елза.

– Вместо довиждане: къде бихте определили мястото на Калвино в панорамата на световната проза?

– Горе по дърветата, като барон Козимо.

Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

● Първа публикация в: юбилейния сборник - Калвино.net - ,
издаден от ДБФ „Тера Фантазия“ в София през 2013 г.

[alexandrit]

Сред писателите фантасти
няма кандидати за безсмъртие

◄ Интервю с РОБЪРТ СИЛВЪРБЪРГ,
публикувано в списание „А м е й з и н г“

Въпрос: Често са обвинявали научната фантастика, и то доскоро съвсем основателно, че е напълно комерсиализирана, нещо като текстилна промишленост. Днес все повече писатели фантасти възприемат произведенията си съвсем сериозно. Как бихте коментирали това?

Отговор: Мисля, че това е част от общата промяна на американската култура. Всички изкуства, включително и популярните, през последните двадесет и пет години станаха много по-сложни. А научната фантастика винаги е била доста сложна литература, дори когато бе представяна от повърхностни приключенски историйки. Сега тя стана още по-сложна и даже бих казал, декадентска.

Въпрос: Вие също сте се променили. Между другото не започнахте ли и вие като обикновен драскач?

Отговор: Ами да, и аз съм написал тонове глупости. Бях просто едно хлапе, току-що завършило колежа, и си изкарвах прехраната, като пишех комерсиална проза. По онова време фантастиката бе ограничен жанр – както художествено, така и интелектуално, и финансово. После пораснах, научната фантастика също порасна и вече не виждах защо да пиша евтини комерсиални боклуци, щом мога да живея много по-интересно, пишейки най-доброто, на което съм способен.

-Силвърбърг в компанията на свои герои-



Въпрос: Защо хората четат фантастика?

Отговор: Фантастиката винаги е била четиво за шизофреници, а те са твърде много. Тя е елитарна и е насочена към читатели, за които по-важна е фантастичната идея, отколкото разни там стилове, граматики. Но днешната читателска аудитория е станала доста по-взискателна. Самото днешно общество е по-взискателно.

Въпрос: Винаги ли построявате книгите си така, че да издържат на времето, дори да не се осъществи написаното в тях? Какво ще стане например със „Смърт отвътре“, ако се докаже, че телепатията не съществува?

Отговор: Е, и как пък може да се докаже такова нещо? „Смърт отвътре“ е метафора на загубата, независимо каква е тя. Опитах се да навляза в същността на телепатията и се оказа, че съм успял, защото после ми писаха много хора, владеещи телепатията, които твърдяха, че всичко е точно така, както съм го описал, и че настръхвали, като си помислят, че това може да се случи и на тях.

Въпрос: Мислите ли, че хората ви познават и че вашите книги ще ви надживеят?

Отговор: Това ме интересува само в твърде абстрактен смисъл. По-реални за мен са ежедневният труд и удоволствието от свършената работа. Нямам много време да мисля за туй дали ще ме помнят след сто години. Стига ми това да ме оценяват до края на живота ми.

Въпрос: Смятате ли, че с течение на времето научната фантастика ще се превърне в литература с главно „Л“, например като Библията, Шекспир и тъй нататък? Можем ли да се надяваме на това?

Отговор: Единственият фантастичен роман, който е заслужил да оцелее, е „Пътешествията на Гъливер“. Може би поколенията ще познават писатели като Фокнър, но се съмнявам, че ще помнят кой е Азимов или Лем. Сред писателите фантасти няма нито един кандидат за безсмъртие. Навярно научната фантастика никога няма да създаде гений като Шекспир. Освен това вече сме се обградили с много клишета, което би могло да ни постави във вакуум, да ни изолира от хората и да ни направи напълно непонятни. Вместо да използваме богатите архетипни митични образи, ние се чудим как да надминем скоростта на светлината. И точно това може да ни довърши.

Въпрос: Споделяте ли мнението, че добрата литература въздейства върху всички с еднаква сила? Например Шекспир е бил еднакво обичан и в двореца, и от народа.

Отговор: Е, и на мен ми харесва да си мисля, че го постигам, но човек не може да бъде еднакво достъпен за всеки. Аз не мога да бъда всичко за всички. Не се и опитвам дори.

Източник: вестник „Други светове (фантастика
и разкази на ужаса)“, брой 15 от 1992 година

[ivanushka]

Между фантастите нямало кандидати за безсмъртие?

Ами "Гарванът" на Е.А. По?
Ами "451 По фаренхайт" на Р. Бредбъри?
Ами "Френкенщайн" на М. Шели?
Ами "Капитан Немо" на Ж. Верн?
Или "От Земята до Луната" на Ж. Верн?
Или "Човекът амфибия" на А. Беляев?
Или "Ян Бибиян" на Елин Пелин?
Или ...

Ами Братя Грим? Ханс Криситан Андерсен? Шарл Перо? Вилхелм Хауф? ;)
Защото почитателите на Фантастиката, може би освен "шизофреници" (като Силвърбърг), са може би и не пораснали деца? ;)

Струва ми се, че участниците в този форум могат да изброят много повече автори и произведения - съвсем прилични кандидати за безсмъртие.

Мисля, че се е изсилил Р. Силвърбърг.
Или може би е имал в пред вид себе си?

Фантастиката е млад жанр, а и с не широк кръг читатели (шизофреници както казва Силвърбърг) и за това не може да се каже такова нещо за нея.
След 100 , 200 години - може би ...
Но сега е още рано.

[alexandrit]

В навечерието на клубната 42-ра годишнина

НЕ СЕ ПОДДАВАХА НИТО
НА ЗАПОВЕДИ, НИТО НА ПРОПОВЕДИ...

● Анкета на тема - Клубът „Иван Ефремов“ -

Изберете си на кой от тези въпроси да отговорите (a може и на всичките три):

1/ Какво се случи с мен, когато клубът се появи в моя живот?
2/ Какъв бях аз, преди да дойда в клуба и какъв станах след него?
3/ Кое в клубния живот (или в клубните сбирки) бе най-важното за мен?

P.S. Максимален общ обем за вашите отговори – 1000 знака.

Горните няколко реда разпратихме на около 40 души – млади, възрастни или „на попрището жизнено в средата“, мъже и жени, по-дейни или пък недотам в Супержанра, намиращи се в различни географски точки. Започнахме на 24 февруари т.г., а приключихме на 8 април. След като теглихме чертата, се оказа, че сме получили обратна реакция от дванайсет клубни членове, което се равнява на около 30% активност. Има ли нещо показателно и дори символично днес в тия 30 процента – нека други хора да отсъдят...
Преди да ви поднесем отговорите, да поясним, че те са подредени със съвсем нов ГСЧ (генератор на случайните числа). Е, не е китайско производство, ами чисто наш продукт, който работи не по-лошо от прочутите световни марки . И тъй, напред –

Пламен МЛАДЕНОВ:

1/ Когато посещавам клуба, се изолирам напълно от всичко останало. Изключвам телефона си и често го оставям така още няколко часа. Вниманието ми е насочено изцяло към темата на вечерта и нейното обсъждане.
2/ Притеснявах се от неизвестността, очаквах извънредно висок и тежък стил на изложенията. Сега все по-лесно правя своя избор на дискусии и лектори. Не е далеч времето, когато ще предлагам и представям мои собствени теми.
3/ Непрекъснато научавам нови неща и интересни идеи, част от които се стремя да вписвам в моя житейски опит. Стремя се да развивам и критично мислене, да не приемам наготово всичко поднесено. Следя и анализирам реакциите на хората в клуба, изграждам си мнение за всеки от тях поотделно.

* * *

Калин НЕНОВ:

1/ Срещнах някои от най-впечатляващите личности, които познавам. Особено важен отпечатък са ми оставили: Атанас Славов, с когото сме братя по разум и душевност (и поврага разликите във възрастта , и затова впоследствие създадохме поредицата и читателската мрежа „Човешката библиотека“); и Юрий Илков-Генерала, който до ден днешен ме вдъхновява с енергията и желанието си да свързва: фенове с фенове, общности с общности, човек с човека.
2/ Затворен, интровертен, често самотен -> отворен (на моменти... твърде? , общителен, понякога самотен (когато разговорите станат полемично-остри, слушането спре).
3/ Личното израстване (въпрос 2), вдъхновяващите човеци (въпрос 1), новите погледи, мисли, парадигми.

* * *

Тодор ЯЛЪМОВ:

1/ Станах по-организиран и целенасочен. Появиха се нови приятели съмишленици, интересуващи се от проблемите на бъдещето и на научната фантастика.
2/ Бях просто младеж мечтател, а в клуба „Иван Ефремов“ получих възможност да чуя и участвам в уникалния, изпреварил времето си курс „Развитие на творческата личност“. Включих се с лекции по фантастология, разработени най-напред при нас и в дружеството „Знание“. Започнах да пиша статии, като първата бе публикувана в юбилейния клубен вестник през 1984 година.
3/ Богатият спектър теми, обсъждани в клуба, което позволи да се разшири и мирогледът ми.

Първа корица: Атанас П. Славов. Четвърта корица: Йордан Янков



* * *

Мартин ПЕТКОВ:
...
Не мога да дам достатъчно добър отговор на който и да е от трите въпроса. Такъв тип анкети никога не са ми били по вкуса, поради което и отговорите ми обикновено не се получават. Но това не означава, че клубът е бил маловажен за мен. С повече или по-малко уговорки, все пак ми се ще точно сега да кажа, че вече почти петнайсет години той наистина е моят клуб. Мястото, където най-често и в най-голяма степен срещах хора, които в истинския смисъл на думата бяха „извън матрицата“. Място – сборище: на индивиди, обединени от уж съвсем „отвлечени“ въпроси като фантастика и прогностика, а не от политика, пари, бизнес или псевдоблаготворителност.
Това е като да откриеш липсваща част от личния си свят. И затова клубът „Ефремов“ беше моят Ротари клуб. Как да го кажа по друг начин, без да звучи глупаво или патетично? „Ефремов“ беше обратната страна на всичко формално, традиционно, обичайно, конформистко... Дори не съм си и помислял, че мога да попадна сред подобна идейна шарения, и то в тоя ужасно канализиран, структуриран, организиран 21-ви век.
Затова е важно да спомена, че там ме заведоха Юрий Илков и „Тера фантастика“. Затова е важен и Дилян Благов, който още случва този клуб. Важни са и всички, които през годините са минавали оттам по-често или по-рядко и даже само с присъствието си са ми дали нещо положително като усещане и настроение. Дали съм се променил, дали съм станал по-добър? Не знам. Може би не. Както и „Ефремов“ невинаги е бил съвършен. Важното е обаче клубът да продължи да съществува и там отново да се събират хора като Ники Теллалов, Жоро Малинов, Иван Попов и Наско Славов... Иво Търновски, Ани Илиева, Андрея Илиев и Сашо Карапанчев... Евтим, Иван, Стоимир, Мария, Вихра, Киро и още много, на които не знам дори и малкото име, но съм сигурен, че без тях клуб не би могло да има.

* * *

Калин НИКОЛОВ:

1/ В онова общество имаше един вид твърде мразени хора: онези, които искаха да видят обществото още по-добро. Всичко бе вкарано в две редици и се чуваше ту заповед за наляво, ту за още по-наляво. Но имаше и две редици, направили се сами, които нямаха много общо с останалите. Някак горди хора, смълчани, не се поддаваха нито на заповеди, нито на проповеди. Едната редица четеше фантастика, другата я пишеше... в първата редица си намерих място и аз.
2/ Клубът ме научи колко строго се държи властта, когато не си с нея. Обаче в него отстоях автори и школи, които бяха категорично зачертани от времето, в което живеехме.
3/ Приятелите.

-Продължението следва!-

[alexandrit]

НЕ СЕ ПОДДАВАХА НИТО
НА ЗАПОВЕДИ, НИТО НА ПРОПОВЕДИ... [2]

Дилян БЛАГОВ:

1 и 2/ Накратко казано, когато клубът се появи в моя живот, аз станах друг човек. С какво се промених ли? Дотогава аз практически нямах никакви приятели и не поддържах контакти с почти никого, ако изключим най-близките ми роднини. Бях завършил или бях близо до завършване на висше образование (а не е изключено и да бях влязъл вече в казармата след висшето – тези подробности ми убягват), все още не бях работил и може да се каже с едно изречение, че светът за мен изглеждаше плосък и сив.
Тогава с помощта на Юрий Илков (Генерала) открих клубовете – първо „А. и Б. Стругацки“ в родния ми град Пазарджик, а скоро след това – „Иван Ефремов“. И изведнъж светът стана триизмерен и цветен, изведнъж открих много приятели и разбрах, че на земята съществуват хора, с които мога да общувам. Това беше нещо като второ рождение за мен. Втората промяна бе по отношение на мястото на фантастиката в живота ми – преди клубовете аз бях, както казваме, стихиен фен – четях, но не целенасочено, не се опитвах да извлека познание и поуки от този жанр. После станах осъзнат фен, т.е. разбрах силата и потенциала на фантастиката и започнах напълно съзнателно да я търся и да се обогатявам от нея.
3/ Най-важни в сбирките, мисля си, бяха и остават 2 неща: тематиката и хората. Аз се стремя да поддържам широка обща култура (защото смятам, че така трябва, колкото и да е непопулярна днес тази позиция) и разностранни интереси, стремя се също така да не бъда тесногръд по отношение на всичко онова, което сега не се окачествява като наука, затова разнообразието на разискваните теми за мен е жизненонеобходимо. Мисля, че от всяка една тема научавам по нещо – било за физическата реалност, в която живеем, било за човешките и обществените взаимоотношения. А хората са важни по 2 причини: от една страна, без подходящите хора няма да има и интересни теми, и от друга – срещата със сродни души е толкова важна за мен, колкото въздухът и водата.
В клубния живот като цяло може би най-важно е онова, което остава – изданията, мероприятията, документираните спомени (това последното е изключително зле застъпено и чувствам голяма празнота, мислейки как пилеем ценни ноосферни ресурси, добити в продължение на десетилетия от клубните членове в техния клубен живот – тези ресурси си отиват с тях, което е своего рода осиротяване за останалите).

* * *

Валентин Д. ИВАНОВ:

1/ Сдобих се с много нови приятели и прочетох още повече нови книги.
2/ След като попаднах в клуба „Ефремов“, научих, че съм фен. Аз си бях фен и преди, само че не го знаех.
3/ На първо място, влизането в общност от хора със сходни интереси. Преди това се чувствах като главния герой на „И сам воинът е воин“. На второ място, в клуба чувах мнения, които ме насочиха към изключително стойностни произведения и ми спестиха немалко разочарования.

* * *

Николай ТЕЛЛАЛОВ:

1/ Намерих общност, от която в онзи момент се нуждаех. Хора, ако не съмишленици, то поне като мен любопитни да хвърлят ДРУГ поглед към важното: необичайното в миналото, окуражителното в настоящето... и упование в бъдещето. Също така – интересна и поучителна работа в издателство.
2/ Преди – търсещ, но по-несистемно, по-едностранчиво. След – по-самоуверен, пак в режим на търсене, ала вече с осъзната потребност да превръщам мечтите в реалност. Доколкото мога. Свикнах да съм самокритичен където е нужно, както и категоричен за провереното чрез съмненията.
3/ Общуването, сблъсъкът на идеи и мнения, нови хипотези, неочаквано тълкуване на уж познати неща. Колоритът на всеки – характер, любима тема, възгледи. Съчетаването на идеи и хора, колкото и рядко да ставаше това.
Взех каквото ми бе нужно от клуба. Надявам се, че съм и дал нещичко полезно.
Във всеки случай клубът не е затворена страница, a просто отложена за известно време книга.

* * *

Георги МАЛИНОВ:

1/ Във времена, когато масово се четеше, попаднах на място, където се четеше още по-масово. Срещнах хора, с които останах свързан за цял живот. Като юноша бледен тогава се научих – но това го проумях години по-късно, – че не просто трябва да се чете, а и да се размишлява върху прочетеното. Във времена, когато истината беше само една и дори не можеше да се мисли за друга истина, в клуба разбрах, че вселената е безкрайна в своето многообразие и светът е далеч по-шарен и интересен, отколкото ни го представяха партийните секретари. Връщайки се назад в годините, си давам сметка, че клубът е станал част от живота ми и формирането ми като личност. Дали е било за добро, или за лошо... Според мен е за добро.

* * *

Петър КОЛЕВ:

1/ В блатото на застоя, каквото всъщност представляваше „зрелият социализъм“ в България в края на 70-те и началото на 80-те години, цопна фантастичен метеорит от бъдещето и по неговите концентрични кръгове преминаха вълнички на надежда, че нещо в моя съзнателен живот, който тъкмо начеваше, ще се промени. Не съм разсъждавал толкова дали ще е за добро, или зло, по-важното бе да си представя как се измъквам от дългия, ленив следобед, прекарван под социалния похлупак.
2/ Бях фен на фантастиката и останах такъв. Предпочитах братя Стругацки пред Ефремов, Шекли и Саймък пред Азимов и Хайнлайн. Днес, в края на шестото ми десетилетие, за съжаление все по-рядко ме изненадва нещо от любимия жанр. Светът се променя с такава невероятна скорост, че бъдещето постоянно губи битката с настоящето, потъвайки в омлета на ежедневието. От това страда и фантастиката.
3/ Да открия какво ме отличава от хората, с които имам общи интереси.

● Анкетата подготвиха:
Атанас ПЕТКОВ и Сандро ГЕОРГИЕВ

Първа публикация в: Измерения и модели. – Юбилеен сборник по случай 40-годишнината на клуба „Иван Ефремов“. – Съставители: Александър Карапанчев и Атанас П. Славов. – София: Дружество на българските фантасти -Тера Фантазия-, 2014.

[alexandrit]

НА КОКА-КОЛА С... АВТОГРАФ

-Представяме ви ЕРИК СИМОН от ГДР-

За читателите на списание „Една седмица в София“ желая
всичко хубаво и много интересни неща през всички седмици.*
__________________
* Написано на чиста кирилица. – Б. ред.

Името на този писател фантаст, роден през 1950 година в Дрезден, е познато и у нас. Преди няколко месеца авторитетната варненска библиотека „Галактика“ публикува неговия сборник с разкази „Чужди звезди“. Що се отнася до автографа по-горе, който Ерик Симон даде при неотдавнашното си гостуване в столицата ни, тайната е проста. Предполагаме, че сте се досетили: писателят от странство е и преводач от български език.

● Чухме, че съставяте антология на съвременната българска фантастика. Събрахте ли вече достатъчно материали за нея?

– Най-напред едно уточнение. Това ще бъде втората по своя род антология в ГДР. Първата, на която пак аз бях съставител, е озаглавена „Опити за контакт“. Посрещна се с интерес от любителите на фантастичното и претърпя две издания с общ тираж 80 000.

Сега да се върнем към бъдещата книга. Ще считам избора си за окончателен, когато намеря творби, които по качество и разнообразие не отстъпват на постигнатото в „Опити за контакт“. Там включих разкази, създадени от ваши автори за 20-годишен период. Самият факт, че десет години по-късно има материал за нова антология, говори за известен ръст на българската фантастика.**
__________________
** Ето кратка справка за този сборник: 1989 – Контакти с неизвестното (Kontakte mit dem Unbekannten) – изд. Das Neue Berlin (Берлин): [Нова българска НФ: А. А. Донев, Л. Николов, Карапанчев, Милоев, Мелконян, Михова, Кърджилов, Л. Чолаков, Настрадинова, Близнаков, Икономов, Лижев, Серафимов, Милчев, Дилов]. – Б. авт.

● Запознайте ни накратко с някои успехи на фантасти от ГДР – но не непременно литератори, а например кинодейци, музиканти, художници...

– У нас отскоро се изпълнява една научнофантастична опера. Тя надниква в царството на генетиката, разказва за биоманипулации, набляга върху отговорността на учения. В киното ДЕФА засне „Среща с Ван Гог“ – филм по сюжет на популярния съветски писател Север Гансовски. Без да е идеален, опитът е сполучлив.

В ГДР особено процъфтява оформлението на книги с фантастика. Може би на места липсва професионализъм, ала диапазонът от оформителски вкусове, стилове, възгледи е доста богат. И за да не бъда съвсем скромен, ще спомена, че аз и колегата Райнхард Хайнрих неотдавна съчинихме либрето. Пак за научнофантастична опера. Нарича се „От време на време“, понеже пародира пътешествията в четвъртото измерение. Обаче композиторът, с когото се свързахме, намери либретото ни за твърде сложно и се отказа да пише музика за него. Струва ми се, че е прав.

● Мислите ли, че фантастиката трябва да навлезе в програмите на гимназиите, школите и вузовете, както е в САЩ, СССР, Унгария?

– При нас с нея се занимават специалисти от два университета. Систематически я изследват в секцията по англистика и американистика в град Рощок. В Лайпциг вече се образува отделна група, която ще проучва научнофантастичния жанр по света. Предвиждат се и лекции пред по-широка публика.



-Корицата нарисува: Текла Алексиева-

Смятам, че обособеното преподаване на фантастика е дори вредно. Тя не е главен клон в изкуството, макар да е много важна. Трябва да се разглежда редом с другата, „голямата“ литература. Искам да подчертая, че приключенската белетристика например е навлязла задължително в нашата гимназиална програма. Това, разбира се, е хубаво. Защо и с фантастичните творби да не стане така? Иначе какво се получава? Учениците активно четат фантастиката, а не я изучават. Друго изучават, но не го четат. Парадокс, нали?

● Ако любознателният съвременник пожелае да се запознае с „чудото“ научна фантастика, кои десетина книги бихте му препоръчали?

– Всеки ще ви каже, че Лев Толстой, Достоевски, Хемингуей са велики писатели реалисти, ала във фантастичната словесност даже културният човек рядко е ориентиран кое именно е качественото. Навярно затова и разочарованията тук са по-чести.

Аз ще препоръчам следните автори и заглавия – една малка златна лавица на световната фантастика: Хърбърт Уелс – „Машината на времето“ и разказите му, Карел Чапек – „Война със саламандрите“, Рей Бредбъри – „Марсиански хроники“, Урсула Ле Гуин – „Лявата ръка на мрака“, Станислав Лем – „Непобедимият“, Алексей Толстой – „Аелита“, братя Стругацки – „Трудно е да бъдеш бог“ или „Пикник край пътя“, Робер Мерл – „Малвил“ или „Добре охранявани мъже“. Ще завърша този списък с един прозаик, който охотно използва фантастични елементи – Кърт Вонегът. Имам предвид неговия роман „Кланица № 5“.

„Хубаво – ще забележат някои по-наблюдателни люде, – автографа го видяхме, ами къде е кока-колата?“ Много точен въпрос. Но какво да се прави, драги читатели? Двамата с Ерик Симон търсихме предимно тонизиращия, информационния ефект на словото. Пък и никое интервю не е идеално, колкото и авторите му да твърдят обратното.

Разговора води: Александър КАРАПАНЧЕВ

Източник: списание „Една седмица в София“, брой 4 // 1987 г.

[alexandrit]

МЯСТОТО, В КОЕТО ЖИВЕЕМ,
ПЛАЧЕ ЗА ФАНТАСТИКА

■ Филип Хорозов разговаря с Никола КЕСАРОВСКИ

– С какво са по-различни фантастите от другите хора и от останалите писатели? И кога реши да пишеш фантастика?

– Според мен фантастът е писател, но по една досадна традиция в световната литературна критика на фантастите гледат като на втора ръка творци. Като на фантасти, а не като на писатели. Дори има един закон на Теодор Стърджън, който казва, че за фантастиката съдят по най-лошите ѝ образци. И по такъв начин те делят литературата на две.

Всъщност на писателя фантаст обект на мисли е всичко онова, което е обект на Толстой и на Стайнбек, но фантастът разполага и с нещо повече от тях. Това, че голяма част от днешната фантастика на книжния пазар наистина е на твърде посредствено ниво, е вярно – на ниво приключения. А причината е чисто икономическа: тези книжки бързо се четат и бързо се захвърлят. В същото време по същия начин се развиват нещата във всички области на литературата. Тежката фантастика, голямата литература върви по-бавно и по-малко на пазара.

Започнах да пиша фантастика още в ученическите си години в Кърджали. Писах поезия, после задълбах в математиката и фантастиката дойде от само себе си.



Преди 10 ноември 1989 г. филтърът, който съществуваше, спираше огромната маса посредствени книги, които сега излизат. Когато четеш такива, си казваш – защо ги чета? Но основен проблем в момента е получаването на професионална информация за книгите, които действително трябва да се четат. За съжаление, подобна информация липсва...

– Големият интерес към литературата с фантастични сюжети от 70-те и 80-те години жив ли е? Освен Любен Дилов кои други автори ще се запомнят?

– Веднага ще кажа имената – Павел Вежинов, Атанас Наковски, Агоп Мелконян, Петър Кърджилов, Величка Настрадинова, Велко Милоев и Светослав Славчев. А от по-младите не искам да пропусна името на Любомир Николов.

Интересът към фантастиката си остава. В туй стълпотворение на посредствена книжнина интересът към българските автори расте. Това се дължи може би на факта, че българските фантасти не успяха да се комерсиализират, а създават стойностна литература. Замира и явлението наши фантасти да подписват творбите си с английски псевдоними. Издателства като „Аргус“ поддържат поредици от българска фантастика...

– Подходящ град ли е Кърджали за създаване на творби с фантастични сюжети? Ти от няколко години си постоянно в града на твоето юношество – освен обезлюдяването какво друго ти прави впечатление тук?

– Значи от три години, откакто съм тук, имах време да разговарям с много хора и да премисля нещата. И вече ми е ясно: живеем в място, което плаче за фантастика. Защо? Причината е във всичко онова, заради което, гледайки ни от София – отдалече, ни съжаляват. Тая смесица от култури, религии, етноси, исторически извори, които в Източните Родопи все още ги има и не са все още култивирани – всичко това като разноцветни кълбета стои на повърхността и иска от тях да бъде изтъкано шарено платно. Всичките тези пророкувания през месец-два на политиците, че тая шарения ще доведе до проблеми и конфликти, не са верни, аз гледам на нея като на благодатна даденост. И да искаш, не можеш да съчиниш такова нещо, което би могло да се развие фино, красиво, богоугодно в нас. Аз съм убеден, че това ще стане, колкото и да се опитват да ни позабавят големите международни интереси. Това е основната тъкан на романа ми „Лунен цинк“.

Ще дам само две илюстрации от него. Неразработената все още тракийска култура в близко бъдеще ще бъде разработена. Тя коренно се различава от останалите европейски култури. За мен именно тя е началото на човешката цивилизация. Според изчисления на видни мозъци, в исторически значимо време тук са живели над 80 народности. От този коктейл не може да не направим нещо интересно.
_____________________

Никола КЕСАРОВСКИ (1944-2007) е роден в село Върбица, Великотърновско. След като завършва математика, работи в областта на изчислителната техника. Бил е заместник-главен редактор на списание „Български профсъюзи“ (на чужди езици) и дългогодишен завеждащ отдел „Наука и техника“ във вестник -Орбита-.

Журналист, популяризатор и прозаик, автор на сборника с фантастични новели „Петият закон“ (1983) и носител на национални отличия за разкази, някои от които са публикувани на руски език. Романът му „Лунен цинк“ остава недовършен. Издал е три научнопопулярни книги: „Азбука на малкия програмист“ (1986), „Арабска средновековна наука“ (2002) и „Европейска средновековна наука“ (2006).

През последните си години работи като журналист на свободна практика в Кърджали. Там сътрудничи особено активно на всекидневника -Нов живот-, в който поддържа и специализирана страница за НФ. Основател и пръв председател на кърджалийския клуб „Фантастика“.
_____________________

А второто нещо се развива пред очите ни. Едно момче, казва се Робърт Балард, има късмет да открие кораба „Титаник“. Откакто го намери, Балард не само че стана много богат, но той е пред въпроса какво да избере. И той избра. Реши, че Черно море е най-големият исторически музей на нашата планета. Всичко, което е в сероводородния слой долу в дълбините на нашето море, си стои като непипнато. Там нищо не е изгнило. Този Балард слезе под нивото и намери първите окуражаващи резултати. Ще изследва Черно море, Библейския потоп и други неща. Те са свързани и с България. Ние, ако сме хора, трябва да се възползваме. Има още подробности, които не са по-малко важни в първия том на романа ми. Искам да кажа, че тук е събрана толкова много история, че само от нея можем да преживяваме.

– Литературата ни има ли бъдеще? Надяваш ли се вътрешно на по-добри времена? Сред младите автори срещат ли се радетели на фантастиката?

– Стресът, в който живее държавата ни, е тотален. Това малко бави и ще затрудни процеса на естественото развитие на българската литература. Лошо впечатление прави и появата на книги с чисто търговски оттенък.

Тоя период е част от стреса и ще отмине. По моему два са факторите, които ще гарантират появяването на хубавата българска белетристика. Първият е общо взето новият свят, в който живеем. А вторият – понеже този свят ни постави на колене, ние, стоейки на колене, сме застанали по-близо до земята си. И като култура, и като красота. Това са шансове, които няма начин да не се използват.

Младите автори вече се появяват. Сред тях е Ради Радев от Кърджали. Той е роден с усет към пластичния език. Има много качествени ръкописи от български фантасти, на които издаването им е трудно по чисто финансови причини.

– Накрая, как минава денят на фантаста? Както някога измисля ли той машини на времето, всъдеходи, луноходи, герои като Виних Дъждански от „О-Корс“, нови Икари? Въобще обръщаш ли внимание на едно най-обикновено цвете и да си мислиш, че това е своего рода площадка за извънземни?

– Всекидневието на фантаста е по дефиниция разнообразно и щастливо. Лично аз си живея едновременно в периода между VІІ век след Христа и 2050 година. От време на време отскачам до 6500 година преди Христа, когато е рухнал Босфорът.

Фантастиката е художествена литература. И като такава тя е хубава, когато неин обект е човешката душа. Щом се пише нещо приключенско, всичко това като спомен го има. То не е проблем на модерната фантастика. За да стигнеш до Магелановите облаци, не е нужно да летиш сто хиляди години. Минаваш направо, та да разбереш там какво прави човешката душа. Тук въпросът опира до това защо някои писатели отиват на далечни планети, за да разкажат дълбоките си сюжети, а не го вършат, да речем, като дядо Стайнбек в онази малка фермичка „На изток от рая“.

Фантастиката е рожба на ХХ век – най-смутното време за живеене. А когато човек е тревожен, той се пита: какво ще правя утре? И фантастите предприемат крачката за излизане от смутното днес, но не само с мисълта да посочат изходи, ами защото наистина е интересно да проследиш конфликта и пътищата за неговото решаване.

Между другото моят роман започва с мото за дивото цвете от фантаста Джон Уиндъм. Чрез отношението на едно момиче към едно цвете се изразява всичко съществуващо. С такива неочаквани погледи явно се казват много неща и се правят обобщения. Те звучат и като фантастични елементи.

■ Първа публикация във: вестник „Нов живот“ (Кърджали), май 2000 г.

[alexandrit]

С КРИЛО В НЕПОЗНАТОТО
______________________

Тогава не знаех, че само след няколко години с този визионер ще правим рамо до рамо брой 1 на първото българско списание за фантастика. Неговата заглавка ФЕП Пламен АВРАМОВ извая изключително естетично и елегантно, като нарисува буквата Ф много подобна на математическия символ за безкрайност. Защото мечтите в младото му сърце извираха неуморно – светли, летящи и сякаш безгранични.

Тогава не знаех, че скоро Пламен ще стане най-добрият ни художник дизайнер в пределите на Тера Фантазия. Ненадминат майстор на запазени шрифтове и знаци – още поглеждам с възхита оригинала на петте тушови и неподражаеми букви АРГУС, за които той дълго, с библейско търпение изковаваше нов шрифт. И все още недостигнат по въображение, новаторство и прецизност оформител – тук е достатъчно да спомена дайджеста за славянска фантастика ОРФИЯ, пред който самият Артър Кларк пожела да стане на крака.

За съжаление – но комай повече за добро! – тогава не знаех и че изведнъж Пламен ще се оттегли от рисуваната фантазия, насочвайки се към явно по-практични дейности на човешката реализация. Че безкомпромисно ще се разграничи от старите си „фронтови“ приятели, с които е мечтал за толкова светлоносни идеи, начинания и изяви на духа. Да, той наистина ни завеща една голяма празнина в нашите тъй ярки очаквания, ала и това го има в Книгата на битието людско...
______________________

Кандидат-студентският изпит по графика през 1969 година предлага темата „Закуска“. Своеобразни като щрих и композиция, закусват миньори, селяни на полето, стругари. А пък при Пламен Аврамов трима космонавти в командна кабина се подкрепят от туби с хранителна паста. Около автора се струпва публика: „Охо, браво! Смело момче! Въпросът е да ти хрумне!“.

– Случайно ли дойде хрумването? – любопитствам аз.

Очите на моя събеседник се разискрят от спомени.

– След старта на първия изкуствен спътник няколко деца основахме дружество „Орион“ за наблюдение на звездите. Използвахме дядовия бинокъл от Балканската война. Периодът бе наситен с все по-дейна научно-техническа революция, с изобилна преводна фантастика, роди се списание „Космос“, чиито илюстратори Денков и Кирков скоро спечелиха сърцата ни...

В „Орион“ даже ги копират, четат жадно всичко от предния фронт на познанието, впускат се да дирят собствен почерк. Пламен вече следва в Художествената академия, когато Александър Денков внезапно умира. С него го свързва не само кръвно, а и духовно родство.

– Такъв разкрепостен майстор още нямаме. Внесе нов подход при оформянето на учебници, вкара техниката във фантастичното. Графиките му често надхвърляха текста, допълвайки го с вещ усет. Не се съмнявам, че ако НФ изобразителното изкуство излезе самостоятелно на голямата сцена, отърсило се от литературната зависимост, то ще се развие бързо и ще даде ефект на прогноза, мощен както у Жул Верн, Ефремов, Кларк.



Пламен Аврамов: корици на списание „ФЕП“,
брой 3 и 4 (само фрагмент) от 1988 година

„Никога не се отказвай от рисуването!“ – го е съветвал Денков. И младият ентусиаст продължава да улавя мечти. Немногобройни, неговите работи привличат с актуални мотиви, цветова щедрост, взривове на въображението. Репродуцират го във вестник „Орбита“ и в посветения на родната фантастика номер на унгарската „Галактика“. Излага на Еврокон ‘76 и по наши фестивали, по-късно* завоюва диплом от международния конкурс на списание „Техника – молодежи“.
__________________
* Още по-късно в наградната му колекция ще влязат такива престижни призове като „Еврокон“ плюс „Гравитон“, а и Пламеновият дял в наградата от Уърлдкона в Хага, отличил дайджеста с орфическо име, е наистина много голям. – Б. авт.

Интересувам се и от успехите на колегите му в жанра.

– Те са твърде малко. Докато не изчезне страхът, че научното знание сковава, трудно ще вървим напред. Стрелката на фантастиката се ръководи от налягането в социалните промени, но зарядът на НТР вече се поизчерпа от предишното поколение фантасти...

Оглеждам библиотеката на Пламен Аврамов в дома му на булевард „Сливница“. Философия кротува до древни митологии, математика блещука редом с астрономия, с томове по археология и психология, с албуми за шедьоври на безсмъртната ни цивилизация.

– Сигнал беше Рей Бредбъри – доразвива мисълта си той. – Научната фантастика очаква днес ново възраждане, когато човекът в нея ще бъде поставен в центъра подобно на човека в ренесансовото изкуство. Лично мен особено ме вълнува намирането на пропорциониращ ключ в живописта.

– И какво ще отключваш с него?

– Вселената, близка и далечна, съвсем не е само това, което виждаме. Както Айнщайн чрез епохалната си теория онагледи незримото, така и фантастиката трябва да измъква от неизвестността все по-нови области на познание, да провокира хората към границите на невъзможното. Днес тя вещае подвизи!

Младият художник нежно отваря кутия с ярки холандски темпери. Лъхва ме остър химичен аромат. Боите ми напомнят ту бликнала лава, ту очи на чуждопланетни същества, ту стопена под излитащ звездолет земя.

– Искам да усвоя някои старинни техники – мечтае Пламен Аврамов. – Например енкаустиката, при нея пигментите се свързват от восък. Единствено съизмерима по дълговечност с камъка, тя дава удивителна дълбочина и великолепен гланц, а вероятно може да намеква и за задпрагово оптическо възприятие – в инфра- и ултрадиапазона.

Споменаваме някои фантасти на четката: Соколов и Леонов, изобретателя Леонардо, Йеронимус Бош, египтяни и индийци, реели като лъч въображението си сред религията. Ами какво рисува сега Пламен?

– Замислям две поредици. Едната ще визуализира еволюцията на космоса и на човека в него. Ще бъде полет над предния фронт на науката, ала с крило в непознатото. Що се отнася до другия ми цикъл...

Миг – и Аврамов показва грейнал пастелен ескиз. Виждам как Орфей, прекрасен елинистичен юноша с тяло като от слънчев пламък, извежда от царството на забравата своята възлюбена – крехката Евридика с древноегипетски очи. Двамата сякаш са изваяни върху антични монети, търкулнали се към нас да ни нашепнат за сложната щафета между цивилизациите.

Но и аз ще изненадам своя домакин.

Нося току-що купения съветски сборник „В надпревара с времето, или светът на принципиално възможните чудеса“ от Василий Захарченко. Илюстрират го творби от международния конкурс на списание „Техника – молодежи“. На страница 52-ра е поместен „Гравитационният двигател“ на Пламен Аврамов. Могъщ кораб се бори с пространството, обвит в бушуващи пламъци. Това ли е гравитацията, която властва нашир и надлъж из цялата вселена? Или тук има и друга, още по-дълбока сила: привличането на високите мечти?

Едно интервю на Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме“, брой 22 // 1983 г.

[alexandrit]

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПРЕВЪРНА ЗИМАТА В ЛЯТО

І. Един дом по-малко

Само че това не е някакъв си дом, подобен на безбройните сгради в Града на ангелите.

Става дума за мястото, където в продължение на близо 50 години е живял и сътворявал шедьоврите си Рей Дъглас Бредбъри (1920–2012). Както пише местният Los Angeles Times, след кончината на маестрото неговият дом е бил продаден на търг за близо 1,7 милиона долара. Но по неизвестни причини новият собственик на имотa решава да срине сградата и без много-много умувания, в навечерието на Новата 2015 година, получава разрешение от градските власти.



Цитираният вестник отбелязва, че интериорът на бредбъриевският дом е бил пълен с оригинални вещи и мебели – например с вградени шкафове, които са служели на писателя през доста голяма част от живота му. Пък и ние сме виждали автора на Марсиански хроники, сниман пред своето отрупано с пъстроцветни играчки писалище. Всички материали, ръкописи и документи, съхранявали се тук, са били предадени на Центъра за изучаване на Бредбъри в щата Индиана.

Тъжното е, че вече завинаги е изпусната възможността в този дом да се направи музей на световноизвестния фантаст, сърцевед и лирик. В случая могат да се използват най-различни сякаш безсмъртни клишета от рода на: „жертва на дивия капитализъм... или на загниващия такъв... на безкомпромисния бизнес... на Цар Долар... на безпардонния Чичо Сам, който си пъха носа навсякъде“ и др.п., ала от тяхното изреждане на душата не става по-леко.

За кратко онагледяване ви каним да кликнете ей тук – http://tvzvezda.ru/news/vstrane_i_mire/content/201501151314-z2y7.htm.


ІІ. Нова революция в Америка?

Емблематичният американски писател фантаст Рей Бредбъри заяви в интервю за вестник „Лос Анджелис таймс“, че на САЩ е нужна нова революция, за да се сложи край на прекалено голямата власт на управлението.

„Днес има прекалено много управление. Нека да припомним, че управлението трябва да е на народа, от народа и за народа...“ – подчерта създателят на огнените 451 градуса по Фаренхайт и на тъй жизненото Вино от глухарчета, който на 22 август ще навърши достолепните 90 години. На тая възраст той продължава неуморно да твори и даже вярва, че с всеки новонаписан разказ отдалечава от себе си смъртта.

Известният с прямотата си писател напомни също, че от САЩ се очаква непременно да се върнат на Луната, и укори президента Барак Обама, понеже се е отказал от тази идея. „Изобщо не бива да се отказваме. Трябва да идем на Луната, да изградим там база, за да изстреляме ракета до Марс, а после да колонизираме Червената планета. Постигнем ли това, ще живеем вечно...“ – обобщи в интервюто си Рей Бредбъри.

Изглежда парадоксално, обаче човекът, написал куп класики в научната фантастика, не е пламенен защитник на новите технологии. „Имаме твърде много клетъчни телефони, твърде много интернет. Трябва да се освободим от тези машинарии, прекалено много са...“ – посочи той. И тук е мястото да се подсетим, че според някои познавачи на жанра именно Бредбъри предсказва джиесема в разказа си Убиецът (1953).

Рей Бредбъри уточни също, че през последните 12 месеца три пъти е получавал молби от различни фирми да пуснат произведенията му в електронни книги. „Казах на Yahoo да си гледат работата“ – заяви накрая писателят, чиято 90-годишнина ще бъде отбелязана със седмица на чествания и събития в Лос Анджелис, където живее от осем десетилетия...

И ако направим бърз информационен скок в посока Европа, можем да похвалим особено подробния и качествен руски сайт, посветен на маестрото – http://raybradbury.ru.


ІІІ. Бредбъри споделя на хартия и в ефир

– Aко пишете без увлечение, без горене, без любов, тогава вие сте само наполовина писател. Което означава, че непрекъснато се оглеждате към книжния пазар, вслушвате се в мнението на литературния елит и не сте в състояние да останете верни на самите себе си. Още повече – вие не се познавате. Защото писателят трябва да има преди всичко неспокойно сърце. Писателя трябва да го тресе от вълнение и възторг. Ако това го няма, нека да работи на чист въздух, да бере праскови или да копае канавки – бог е свидетел, че тези занимания са къде по-полезни за здравето.

– Със смъртта аз водя неблагодарна борба, но винаги я побеждавам. Да, надвивам я, понеже ще творя до последния си дъх. За мен съчинителството означава истинско здраве. Сменям регистрите на моя инструмент и въобще не скучая. Да пишеш е тъй приятно, както да се любиш. Иначе защо бих го правил?

Изхождайки от сегашната ситуация, аз си представям една нощ, тъмна като смола, и един самотен човек в нея. Човекът шепне: „Помогнете ми да мина през тази чернилка, помогнете ми да доживея до сутринта, научете ме да обичам“. И изкуството трябва да улови тоя шепот, да изведе странника от лабиринта на нощните дебри.

– Той пристигна с един западнал лунапарк по време на празниците за Деня на труда през 1932 година, когато бях на дванайсет. Всяка вечер, три дена подред, мистър Електрико седеше на електрическия си стол, лумнал с десетки милиарда волта яркосиня пращяща енергия. Протягаше ръце към зрителите, с пламнали очи, с щръкнала бяла коса, с искри между зъбите му при усмивка и докосваше с меча Екскалибур главите на децата, посвещавайки ги с огън в рицарството. Щом се приближи до мен, той ме тупна по двете рамена и по носа. Когато светкавицата ме прободе, мистър Електрико извика: „Живей вечно!“.

Реших, че това е най-великата мисъл, която някога съм чувал.

... Един скромен по холивудските мерки дом в Лос Анджелис и пред него – кола с култовия за почитателите на фантастиката номер FH 451. Камерата бързо навлиза в зелен двор, за да ни отведе при един световноизвестен мъж, който пише вече близо осемдесет години. Татко Рей Бредбъри. И ето че той започва поредното си интервю с думите: „Какво представлява Вселената? Това е един голям театър, а на театъра е нужна публика. Ние сме публиката...“.

Целият запис може да се види и чуе тук – http://vbox7.com/play:2ebb5a62f7. Вероятно в близко време той ще се появи и на български език: да речем, в сайта „Сборище на трубадури“ или пък, защо не, в алманаха „ФантАstika 2016“.


ІV. Ракетно лято (из „Марсиански хроники“)
Преведе от оригинала: Никола Милев

Преди минута в Охайо беше зима: затворени врати, закрити прозорци, стъкла, ослепели от скреж, стрехи, обшити с ледени висулки; деца препускат по хълмовете със ски; жени в кожи, като черни мечки, бродят из заледените улици.

Но ето че изведнъж могъща топла вълна кръстоса градчето; заля го море от горещ въздух, сякаш някой бе оставил отворена вратата на пекарна. Знойна жега запулсира около къщите, храстите и децата. Ледените висулки падаха от стрехите, разбиваха се и се топяха. Вратите се разтваряха. Прозорците се открехваха. Децата събличаха вълнените си дрехи. Жените захвърляха премените си от мечи кожи. Снегът се разтапяше и под него се показваха миналогодишните бледозелени полянки.

Ракетно лято. Тези две думи минаваха от уста на уста в разтворените, приветливи къщи. Ракетно лято. Жаркият пустинен въздух променяше скрежните рисунки върху прозорците, премахваше изкусните резби. Ските и шейните внезапно станаха ненужни. Снегът, който се сипеше над градчето от студеното небе, се превръщаше в топъл дъжд още преди да докосне земята.

Ракетно лято. Хората се навеждаха от верандите, под дъждовните капки и гледаха нагоре към червенеещото се небе.

Ракетата стоеше на космодрума и изхвърляше розови огнени кълба и пещна жар. С всяко издихание на мощните си тръби ракетата твореше лято в студеното зимно утро. Ракетата създаваше климати и за кратко време из цялата околност настъпи същинско лято.

Блока подготви: Джовани ПЕТРУНОВ

[alexandrit]

По случай един двоен повод –
навършване на 35 години
(комсомолска възраст) + 30 години
(посткомсомолска възраст)


■ Осем въпроса към Александър Карапанчев

1. Първият научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който прочетох:

Първият роман, с който се преборих докрай, беше „Робинзон Крузо“ – онзи с яркожълтия отшелник на корицата, издание на „Народна младеж“. Някои библиографи го отнасят по свои си мерки към фантастиката, но за първи прочетен от мен фантастичен роман аз смятам „Главата на професор Доуeл“ от Александър Беляев. Прозвуча ми като чудо на чудесата! А и тази необичайна биография на автора – с опита му за полет от покрива без никакви приспособления... Изглежда, че още тогава – някъде преди половин век! – особено ярко и силно ме увлече светът на научната фантастика.

2. Последният научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който прочетох и който бих сложил в списъка ми с „Топ 20“, е:

По принцип никога не си правя „топове“ – нито от черешово дърво, нито от легирана стомана. Пък и все за романи ли ще говорим в тази анкета, която в заглавието си акцентира върху думичката „книги“?! За да завия в малко по-различна посока, тук ще впиша сборника „100 разказа“ от Рей Бредбъри. Може тук-там да понакуцва в превода и поради наднорменото си тегло да не е съвсем удобен за боравене, но е пълен с особено висококачествена проза.

3. Последният научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който не успях да завърша, беше:

Обикновено съм упорит и не оставям недочетена книга. Ето, напоследък се борих повече от месец с не тъй дебелия „Дневник, намерен във ваната“ на Станислав Лем – лепкаво мудна кафкианска история, която по-добре, че не са превели у нас. Инак наистина не ми стигна „ръка“ да дочета „Ветровете на времето“ от Чад Оливър – заради антиизобретателния му стил, през който прозира, че се е насилвал да довърши започнатата история.

4. Автор на научна фантастика, фентъзи или хорър, на когото не мога да се наситя, е:

Ха сега де, хвърляте ме в небрано лозе! Кого от любимците си да посоча: Лем или Шекли... Хърбърт Уелс, Иван Ефремов или пък Дан Симънс... А защо да не дам шанс на един автор, който не е издаван у нас нито след 9 септември ‘44, нито след 10 ноември ‘89 – за разлика от Русия, САЩ или родината му Германия... Казва се Ханс Хайнц Еверс (има сайт на негово име), водят го за диаболик, експресионист и романтик и дори самият маестро Х. Ф. Лъвкрафт подчертава, че Еверс е класик на хоръра.



Корица от художника Калин Николов

5. Автор на научна фантастика, фентъзи или хорър, за когото ме е срам да си призная, че не съм чел, е:

Надали ще открия Марс, ако кажа, че колкото и неуморно да чете човек, никога няма да преплува докрай океана от стойностни книги, нито пък да изкачи всички „осемхилядници“ на първокласни автори. Ето защо не се срамувам, че съм пропуснал този или онзи словоделец – не само фантаст, но и реалист, и научен популяризатор, и мемоарист, тъй като не свързвам Четенето единствено с жреците на фантастиката.

6. Научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който бих препоръчал на всеки, незапознат с тези жанрове, е:

„Соларис“ на пан Станислав Лем. В тоя роман от 180 страници, който продължава да се преиздава вече половин век по цял свят, сякаш има всичко. И високооборотна научна фантастика... и любовна драма... и психология а ла Достоевски... и изумителни извънземни пейзажи... и философия... и какви ли не други изобретения на неуморната човешка фантазия. Разбира се, тук не липсва и дозата солиден хорър. Вижте само последните думи от този свръхроман: „... твърдо вярвах, че не е минало времето на ужасните чудеса“.

7. Научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който е ужасно подценяван, е:

Хм, чак пък толкова... Е, нека отново изляза от коловоза и припомня, че фантастиката има своите завидни успехи и в мерената реч. Фантастичната поезия бележи високи върхове и в САЩ, и в Европа, а тук с Атанас П. Славов направихме една уникална международна антология – „Фантастихия“, която е намираема в океана на интернет и акцентът ѝ твърдо пада върху българските автори.

8. Научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който е ужасно надценен, е:

Наблюдавайки какви книги излизат у нас през последния четвърт век, се сещам за една приказка от недалечното минало: „Този филм съветски ли е, или хубав?“. И се питам дали няма да дойде времето, когато току-що прозвучалият въпрос може да се обърне така: „Тази книга американска ли е, или хубава?“. Моля да приемете тая ми закачка поливалентно: и като научна фантастика (прогностична), и като фентъзи, а защо не и като хорър – въобще всеки според предпочитанията си...

Въпросите* зададе: Петър ТУШКОВ

Първа публикация в: е-списание „Сборище
на трубадури“, 30 януари 2015 година

ooooooooooooooooooooo
* Тези въпроси са взети от играта на Джон
Денардо в SF Signal: An 8 Question Science Fic-
tion, Fantasy & Horror Book Meme. – Бел. ред.

[alexandrit]

Борис Стругацки:
Да оставим Космоса на мира. Главното е Земята


Дарина МЛАДЕНОВА, главен редактор на „Обекти“

Едно от последните интервюта на знаменития писател фантаст Борис Стругацки е дадено за българското научнопопулярно списание „О б е к т и“ на издателската група МИТ ПРЕС ООД.

Защо е велик човекът? Защото е създал втора природа? Защото е задвижил почти космически сили? Защото за съвсем кратко време е завладял планетата и е открил прозорец към Вселената? Не! Защото въпреки това е оцелял и има намерение да оцелее и по-нататък. Така мисля, каза големият руски писател в разговор за човечеството сега и в бъдеще, за фантастиката и науката, за своите книги и за себе си.

– Борис Натанович, в какъв свят живеем? По какво прилича и по какво се различава от този, който си представяхте преди няколко десетилетия?

– Колко десетилетия искате да сложа в сметката? Две? Четири? Аз съм човек на възраст и мога да сложа шест. Бедата е в това, че ми е трудно да съдя за промяната на света. Затова пък добре знам, че вече много години живея в страна, каквато никога не съм могъл да си представя. Преди 30 години в никакъв фантастичен роман за бъдещето не бих си позволил да си представя Русия, в която днес давам подобно интервю, без да се съобразявам с редактори, цензура и въобще с неуморимото началство... Както и преди 30 години, моята страна – и светът също, са пълни с гадости, хората се измъчват и убиват един друг, бъдещето е забулено с опасна пелена, петролната криза надвисва отново, а термоядреният синтез и досега не е усвоен. А ето че вече се задава и ислямисткият фактор... Новият свят не е добър, не е уютен, не е привлекателен. Но! Материално осигурените хора станаха повече. Повече са автомобилите, храната, компютрите, туристите. Всеки е с мобилен телефон – вероятно дори във всяко африканско село. Богатите страни позахранват бедните – не много щедро, ала безплатно. В целия цивилизован свят може да се живее на социални помощи. „Прогресът се движи нанякъде, приятели, макар и бавно, но слава богу!“ (Аркадий и Борис Стругацки, „Времето на дъжда“ – бел. ред.).

В общественото съзнание представата за войната като продължение на политиката и икономиката с други средства постепенно изчезва: политиците все по-често предпочитат да купуват, вместо да убиват, а за обикновените хора войната губи ореола на героичното, романтичното – истинско мъжко занимание. Това предизвиква естественото недоволство на господата генерали и войнстващите патриоти. Светът вече не е разделен (засега) на две непримирими коалиции. Пътя към потребителското общество поемат все повече страни – дори Русия, дори инатливият Китай помръднаха от мъртвата точка на социалния застой и на Земята останаха всичко на всичко две тоталитарни руини – Куба и КНДР. Нравственият прогрес, както винаги, не бърза, но социалният е очевиден, а научно-техническият надхвърля всякакво въображение: човек сякаш се ражда във века на парата и електричеството, живее в епохата на атома и електрониката, докато старостта посреща в джунглите на непостижимата информатика и всеобщата цифровизация. В детството си е бил в състояние някак да измайстори радиоприемник, макар и най-простия, днес не е способен на нищо подобно – освен с мъка, и то отгоре-отгоре, да се оправи с някакъв iPhone, с който внучето се справя, както дядо му със запарването на чай.

Б. Н. С т р у г а ц к и (1933–2012)



– Изглежда днешният ден няма нищо общо със света на духовно извисените хора от цикъла „XXII век“, който създадохте през 60-те години. Според вас е настъпило „тържеството на Закона на авантата“. Какво имате предвид?

– „Законът на авантата“ е полушеговито название на напълно сериозния принцип на съществуване на хомо сапиенс: „Постигане на максимално удовлетворяване на потребностите с минимални усилия“. Съгласете се, че не звучи много героично, а пошличко. Тук няма нито благородство, нито патос. Маймунски принцип. Но като се замислим, целият ни прогрес се гради на него. Именно той ни е измъкнал от пещерите и през епохата на робството и феодализма, на първата индустриална революция, през века на парата и електричеството, на атома и електрониката ни е довлякъл до днешния свят. При което енергията му въобще не е намаляла, ами продължава да ни тегли по-нататък, само че потребностите стават все по-изтънчени, а „минималните усилия“ – все по-изкусни и енергопоглъщащи. Не виждам нищо лошо в това. Не може да се търси добро или лошо в закон на природата. Законът работи – такова е положението.

– А ще се случи ли онова, за което пишете в един ваш роман: „Само глупаците смятат, че машината не е способна да победи човека в интелектуално сражение“? До какво ще доведе?

– В играта на шах човекът вече загуби от машината. И явно реванш няма да има. Разбира се, това не е отговор на въпроса „Може ли машината да мисли?“, но наранява достойнството на хомо сапиенс и въобще ни изправя нащрек. Нито за секунда не се съмнявам: изкуственият интелект ще бъде създаден. Като начало трябва само да разберем какво е интелектът въобще и човешкият интелект в частност. После работата ще тръгне като по масло.

– Наистина не сме подредили дома си. Заплашват ни много неща. Тезата, че краят на света ще настъпи на 21.12.2012 година, обиколи света и много хора се уплашиха, буквално. Какво бихте им казали и какви са всъщност истинските опасности за човечеството?

– Не мога да се отнеса сериозно към тези слухове и въобще към всякакви апокалиптични пророчества. Не са убедителни. Стават за катастрофически филми, но иначе – не. Човечеството живее в джунглите на глобалните заплахи и опасности: на първо място – ядрена война, избухване на „ръкотворна чума“, измъкнала се от секретна лаборатория, енергийна криза. Фактът, че това няма да бъде „краят на света“, а „само“ краят на нашата цивилизация, е слабо утешителен. Обаче има и по-сериозни опасности: например падането на метеорит с километрични размери. Това наистина ще бъде краят на всичко. Или изригването в близост на свръхнова – вече се е случвало и тогава са загинали динозаврите. (Аркадий и Борис Стругацки, „Второто нашествие на марсианците“ – бел. ред.). Разбира се, не е на марсианци, а на агресивни пришълци от Космоса... Вероятно трябва да имаме предвид всичко това, но същевременно ясно да си даваме сметка, че нашият свят е устроен така: колкото по-грандиозна е една катастрофа, толкова по-малко вероятна е тя в обозримо бъдеще. Иначе нас нямаше да ни има на Земята.

– Ако съществува пряка връзка между науката и фантастиката, какви са новите предизвикателства пред науката днес?

– Връзката между фантастиката и науката става, както и по-рано – чрез научната фантастика. Това е литература за съдбата на хората на науката, за съдбата на научните идеи и открития, за научно обоснованите светове. Научната фантастика е рожба на научно-техническия прогрес, посветена е на него и ще съществува, докато към него има обществен интерес. За предизвикателствата пред съвременната наука не се наемам да говоря. Аз съм безнадеждно изостанал и нямам нито сили, нито възможности да следя новините. Нещо по-лошо, отвсякъде те заливат разни свежи научни сензации и разбираш, че не разбираш... Нищо! Усилия, хвърлени на вятъра. Както беше с прословутата струнна теория, която така и не проумях.

– Напоследък в Русия е необяснимо голям интересът към българската пророчица Ванга – доста по-голям, отколкото у нас. Как си обяснявате подобен феномен?

– В Русия въобще има „пристъп на Средновековието“. Магьосници, знахари, астролози, пророци. Църквата отвоюва нови и нови позиции. Мисля, че винаги става така, когато страната е на кръстопът. Все не можем да изберем посоката: към Европа, демокрацията и икономическите свободи, или към Азиопа – към авторитаризма и одържавяването на всичко.

– Пишете ли нещо в момента? В България имате много поколения почитатели, които със страст ще прочетат всяка ваша нова творба.

– Принуден съм да ги разочаровам. Вече дълги години не пиша белетристика. Скучно ми е. Омръзна ми да измислям. До такава степен, че дори чета „измислиците“ само по задължение. Предпочитам нонфикшън. Пиша изключително публицистика.

– Коя от филмовите адаптации на вашите творби смятате за най-добра?

– Разбира се, „Сталкер“ на Андрей Тарковски. Аркадий Натанович го наричаше „филмът на XXI век“. Ако говорим за екранизации, в които текстът се пренася на екрана възможно най-адекватно, това е „Обитаемият остров“ на Фьодор Бондарчук, но само първата серия.

– Какво бихте искали да се сбъдне – или да не се сбъдне, от всичко, описано във вашите книги?

– Естествено бих искал да поживея поне две години в света на „XXII век“, но явно няма да стане. Това, което не бих искал да виждам, ме обкръжава ежечасно през целия ми живот. А „Хищните вещи на века“ (повест на Аркадий и Борис Стругацки, посветена основно на обществото на потреблението – бел. ред.) настъпват все по-плътно и вече окупират бъдещето без каквото и да е желание от моя страна.

– Как смятате, че ще изглежда човечеството в края на XXI век?

– Ей, че въпрос! Той не е за интервю, ами за дебело футурологично съчинение. Впрочем ще рискувам да перифразирам безсмъртния Воланд (Булгаковия Мефистофел от романа „Майстора и Маргарита“ – бел. ред.): „Какво пък. Хора като хора. Само енергийната криза малко ги е развалила“.

– Оптимист ли сте за бъдещето на човечеството? Според много читатели в книгите ви се усеща чувство на безнадеждност и песимизъм. Това част от вашето светоусещане ли е?

– Аз съм безусловен и безспорен оптимист. „Питате ме: Защо е велик човекът? Защото е създал втора природа? Защото е задвижил почти космически сили? Защото за съвсем кратко време е завладял планетата и е открил прозорец към Вселената? Не! Защото въпреки това е оцелял и има намерение да оцелее и по-нататък.“ Това е от нашия „Пикник край пътя“. И днес мисля така. Аз знам: човечеството е огромна хомеостатично устойчива, дяволски енергоемка маса от хора, изтъкана от талантливи, упорити, приспособяващи се към всичко, сменящи се едно след друго поколения. И на това не му се вижда краят. Те се раждат, страдат и умират, те побеждават и търпят поражения, работят до припадък, убиват се взаимно, убиват планетата, но отново и отново създават нещо ново и разгадават неизвестното. С векове те почти не се променят, минават хилядолетия, а тях, както винаги, ги движи законът на авантата. Зла ленива маймуна живее във всеки един от тях, обаче с всяко поколение се раждат „желаещите странното“ (носители на новото и доброто в „Опит за бягство“ – бел. ред.) и на това също не му се вижда краят. Нищо няма да ги спре – никаква сила, даже няма да ги забави, в реалния свят няма такава сила освен космическа катастрофа и те ще продължат да увеличават количеството и качеството на своите умения и знания: да творят прогрес, който няма край. И може би някога най-после все пак ще изпитат потребност от Възпитания човек, ще създадат „Високата теория на възпитанието“ и ще построят света от „XXII век“.

А може би не. Може би ще минат и без него – просто ще продължат нататък по същия познат път, обаче все едно, движението няма да има край – с тази разлика, че светът им ще бъде друг. Навярно няма да е лош, но вече не ще бъде така светъл. Ето, всичко това аз наричам оптимизъм.

(С малки съкращения)

И з т о ч н и к : https://www.24chasa.bg/Article/1643901

[alexandrit]

Доскоро имах нейде из къщи визитка на Петер Куцка, получена лично от него. Беше много елегантна и красива: на хубав пясъчнобежов картон, а името му – релефно и сякаш отпечатано с галещ сетивата шоколадов крем. Сега не мога да я намеря, може би съм я прочистил в някой момент на равносметка, така да се каже. Но пък открих между бумагите си едно интервю с този твърде любопитен субект:

■ „ФАНТАСТИКАТА ПОРАЖДА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ЖАЖДА...“

От 19 до 21 ноември в рамките на Световната изложба на младежки изобретения (Пловдив ’85) българските творци и любители на фантастичните вселени в науката и изкуството имаха голям празник: Четвъртия фестивал по прогностика, фантастика и евристика. Между почетните гости на фестивала се открояваше Петер КУЦКА от Унгария *. 62-годишен, известен далеч извън родината си, той по уникален начин е съчетал в своята личност поета, белетриста, сценариста, теоретика, популяризатора, съставителя, редактора и общественика, свързал се всеотдайно с фантастичното. Първият наш въпрос към Куцка беше:

– Ще ни кажете ли няколко думи за ролята на фантастиката като вълшебен приятел и възпитател на стари и млади?

– Тя дава разнообразни прекрасни впечатления, развлича ни като филмите от поредицата „Междузвездни войни“, потриса ни като романа „Калокаин“ на датската писателка Карин Бойе, предусетила на страниците му надвисващия фашизъм, подарява ни чудесни размисли, каквито искрят в творчеството на аржентинеца Хорхе Луис Борхес или италианеца Итало Калвино. Да не изреждам блестящите заслуги на знаменитите Рей Бредбъри, Станислав Лем, братя Стругацки...

Ще прибавя, че фантастиката генерира движещата сила на човешкото любопитство, мобилизира въображението, поражда изследователска жажда. Сега искам да ви занимая с един истински случай. През 1914 година Хърбърт Уелс издава романа си „Освободеният свят“, където, доста преди учените, описва въздействието на атомната бомба. През 1918 година книгата бива публикувана в Будапеща и един способен младеж така се впечатлява от нея, че търси контакт с автора фантаст. По-късно го виждаме от Хитлерова Германия да емигрира в Англия, а после – в САЩ. Там се среща с Айнщайн и двамата физици решават да пратят писмо до президента Рузвелт, за да го предупредят за ядрената опасност. Този ентусиаст бе унгарецът Лео Сцилард.

Ето как фантастиката и реалният живот се преплитат и как фантастичните творби с техните художествено защитени прогнози могат да участват в съдбовната борба за мир.

– Ако Петер Куцка имаше машина на времето и книжка за правоуправлението ѝ, къде би заминал?

– Това, разбира се, е въпрос-шега, нали? Ала аз ще отговоря сериозно: ще се върна в годините, когато бях най-щастлив – в моята младост, – и ще спра времето. Подобно решение, както знаете, е дал и Гьоте в поемата си „Фауст“.

– А вярно ли е, че в унгарските училища вече се преподава фантастика?

– Да, у нас в последните гимназиални класове тя се преподава като алтернативен предмет, за който учителите сами подбират материал. Нововъведението датира от 1982 година и е първо по своя род в социалистическия лагер. И нека разширя информацията си с друг пример. От миналата година фантастика се преподава също във Висшата партийна школа в Ленинград. „Виновник“ тук е историкът Анатолий Бритиков, написал солидно изследване за съветската фантастична литература.

– Чухме, че вие сте съставителят на първата енциклопедия на социалистическата фантастика. Любопитни сме за повече подробности...

– На една от фестивалните срещи Любен Дилов съобщи, че в американската енциклопедия на световната фантастика за Балканския полуостров е отделено твърде малко място и за България по-специално – само 5-6 реда. Обаче в енциклопедията, на която аз съм съставител и главен редактор, предвиждаме 100 страници за вашата страна. По толкова ще има и за ГДР, Полша, Румъния, СССР, Чехословакия и Унгария.

Нашият стремеж е да засегнем всичко, отнасящо се до жанра: проза, поезия, теория и критика, периодика заедно с издателската дейност, театър, музика, кино и изобразителни изкуства... Томът ще бъде богато илюстриран предимно с черно-бели репродукции и ако поръчаните материали постъпят в близките месеци, надявам се трудът ни да излезе през 1987 година.

Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

■ Първа публикация в:
списание „Една седмица в София“, брой 49 от 1985 г.

* Пряко допълнение. По онова време Петер Куцка (1923–1999) беше и главен редактор на „Г а л а к т и к а“ – много стилно списание за фантастика, излизащо в Маджарско, когато ние даже хал хабер си нямахме от подобен жанров орган. Впрочем ето и тематичния му брой, посветен на родната Тера Фантазия – https://fantlab.ru/work756224. Нека добавя за протокола, че с Куцка разговаряхме на добър руски език, който тогава бе задължително изучаем в нашите соц татковини... Б. alex.

[alexandrit]

■ Пътешественикът във времето
се връща половин век назад…

С ТАЛАНТ, НО И С НАУЧНА ОСВЕДОМЕНОСТ

Напоследък в българската литература се заговори сериозно за мястото на научнофантастичния роман, за своеобразието на неговата специфика, която изисква своите призвани творци.
Нашата сътрудничка Иванка Павлова се срещна с АТАНАС СЛАВОВ, един от активните родни автори на НФ книги, който бе любезен да сподели свои мисли за творческата си работа.



– Кога започнахте да пишете и защо предпочитате научнофантастичния роман?

– Първото си произведение написах на 9-годишна възраст – това беше комикс на научнофантастична тема – и сам направих рисунките в една стара тетрадчица. НФ произведенията ме привличат с това, че действат непосредствено на въображението, организирано предават мисълта на автора. Образно и художествено ни запознават с научните проблеми и открития. Обичам точното, научно мислене. Такова е мисленето на създателите на фантастични романи.

– Смятате ли, че някои автори на такива романи са в известен смисъл предвестници на бъдещи научни открития?

– Не. Мисля, че е погрешно да се разпространява подобно твърдение. Истината е тая, че повечето от хората са малко запознати с научните проблеми и често за първи път се срещат с тях в произведенията с научнофантастична тематика. А авторът, естествено, е човек далече по-осведомен по тези въпроси и се ползва от своите познания в науката. Неправилно се смята, че Жул Верн в романа си „Капитан Немо“ един вид е предвидил откриването на подводницата. Години преди излизането на романа, на Наполеон е бил предложен модел за подводница...

За мен представлява голям интерес един факт от творчеството на английския писател Джонатан Суифт. В третата част от „Пътешествията на Гъливер“ авторът говори за два изкуствени спътника на Марс. Много по-късно науката откри съществуването на тези спътници, а наскоро беше създадена хипотезата, че тия спътници са наистина изкуствени, като се съди по обема и орбитите им. Този факт вероятно ще намери своето обяснение след време, но и засега това предвиждане не е парадоксално, защото Джонатан Суифт е бил високообразован човек, с всестранни интереси.

– Кои автори на научнофантастични романи бихте посочили като най-добри?

– Чел съм доста американски научнофантастични книги, те са сериозно постижение в този жанр, но на първо място слагам полския писател Станислав Лем – той е по-близък до проблемите на науката, поставя интересни философски въпроси. Смятам, че като мислител в НФ романа Лем е абсолютно недостижим в световен мащаб. От съветските фантасти според мен най-добре пишат братя Стругацки. По професия единият е астроном, а другият – филолог. Техните творби са много търсени, тъй като разглеждат извънредно любопитни философски и социологически проблеми. От българските писатели ми допада Любен Дилов с книгата си „Атомният човек“. В нея авторът интригуващо разработва въпроса за противоречията между млади и стари, пренасяйки ни в „атомното“ бъдеще на човечеството. Като четиво е интересен и романът на Георги Марков „Победителите на Аякс“.

– А коя е вашата следваща книга?

– Тя е свързана с втората – „По голямата спирала“, – със същите герои и подобна ситуация. Ще я завърша вероятно през идната година.

– Най-необходимото според вас на българския фантастичен роман?

– Този жанр мнозина са смятали за несериозен, за детско-занимателно четиво или „помощно средство“ при изучаване на физика и химия. Трябва все повече да се свързва талантът с научните познания, с извисена проблематика – да отпаднат битовостта и дребната занимателност. Бих желал да видя нашия научнофантастичен роман с една наистина сериозна естетическа стойност и с правилно отношение към него, като към художествено задълбочено четиво.

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме“, брой 9 от 1967 г.

[alexandrit]

ВъЛшЕбНиК с НеИзЧеРпАеМи ВъЛшЕбСтВа

● Преди 160 години се ражда Жул Верн

За да отбележим този юбилей, се срещнахме с известния преводач на приключенска и фантастична литература Борис МИНДОВ. Познавач на руския, френския и английския език, той е превел 45 книги. Пет от тях са рожби на юбиляря: Плаващият остров, Фарът на края на света, Жангада, Две години ваканция и Север против Юг. Дори „голото“ изреждане на Жул-Верновите заглавия вече настройва за оригинални преживявания, нали? Оттук започна и нашият разговор с Миндов:

– Последният роман от Жул Верн излиза посмъртно през 1919 година. Как мислите, кое продължава да поддържа негаснещ интереса към знаменития писател?

– Според ЮНЕСКО по брой на преводите Жул Верн заема четвърто място между авторите от всички времена и народи. На какво се дължи световната популярност на неговата поредица „Необикновени пътешествия“? Преди всичко, както съдържанието, така и героите ѝ са били навремето нещо ново, необичайно. Творчеството на мосю Верн е съчетание от научна фантастика, пътешествия и приключения. Той е основоположник на тоя вид литература и произведенията му са класика, шедьоври на жанра. И сега те се четат с увлечение и наслада, защото интересът към такова четиво не е отслабнал, даже се е засилил. Не наблюдаваме ли днес например невероятния разцвет на фантастиката?... А Жул Верн наистина е „вълшебник с неизчерпаеми вълшебства“, както го охарактеризира един биограф, и „до известна степен ясновидец“, понеже е предвидил много от бъдещите постижения на науката. Ненапразно върху надгробната му плоча в град Амиен са издълбани символичните думи: „Към безсмъртие и вечна младост“.

– Какво от биографията на великия французин ви прави най-силно впечатление?

– Първо, че като дете се опитва да избяга с кораб за Индия, тоест отрано проявява влечение към непознати земи и приключения. Второ, че минава през редица перипетии, докато стане прочут писател – учи за адвокат, после е драматург, поет, автор на водевили и либрета за комични опери, борсов агент. Всичко това го обогатява с ярки впечатления, помага му да натрупа всевъзможни знания, „да тръгне в крак с века“ както в областта на науката и техниката, така и на социалния живот. Тези факти показват, че талантът може да не блесне веднага, нужни са дълъг труд, упоритост, ученолюбие. И трето, макар да е пътувал доста, в болшинството от произведенията си Жул Верн описва живо, увлекателно и точно страни, които не е виждал, черпейки сведения за тях от книгите и разказите на географи, етнографи, пътешественици и т.н.

– Жул-Верновият роман „Произшествия по Дунава“, където главният герой е българин, участник в Априлското въстание, излиза за последен път у нас преди 42 години. Какво пречи да се преиздаде?

– Това е въпрос, който най-много ме вълнува и огорчава. В дискусията на вестник „Пулс“ за приключенската литература той бе повдигнат от мен и от колегата Веселин Радков. Още преди години предложих този роман (оригиналното му заглавие е „Дунавският лоцман“) на издателство „Отечество“, обаче оригиналът ми беше върнат оттам, сетне отиде във варненското издателство, за да престои няколко години, а в началото на миналата година бе препратен обратно на „Отечество“. Оттогава – нито глас, нито звук. Какво толкова „страшно“ и „опасно“ има в тая творба, та нашите издатели продължават да се колебаят, не мога да проумея. Възражението им е, че не била от най-силните работи на Жул Верн. Но дори и да е така, поне от патриотична гледна точка сме длъжни да дадем на днешното поколение читатели един нов, пълен, подобрен превод.

– Кои са според Борис Миндов най-хубавите книги на мосю Жул Верн? И кое все още непознато от неговите стотина тома си заслужава да преведем?

– Най-хубавите според мен са „Капитан Немо“, „Тайнственият остров“ и „Децата на капитан Грант“. От неиздаваните след Девети септември или непознати у нас негови произведения бих препоръчал например „Южната звезда“, „Мисис Браникан“, „Зеленият лъч“, „Школа за робинзоновци“, „Владетелят на света“, „Корабокрушенците от „Джонатан“, „Чудните приключения на чичо Антифер“, „Братя Кип“, даже последния, излязъл посмъртно роман „Необикновените приключения на експедицията Барсак“. Лично разполагам с оригиналите на повечето от гореизброените заглавия. Доколкото съм осведомен, издателство „Отечество“ подготвя поредица от избрани съчинения на маестрото. Надявам се, че някои от моите предложения ще бъдат взети под внимание... Спомням си едно съобщение в пресата, че са открити десетки непубликувани ръкописи на Жул Верн, които вероятно ще бъдат отпечатани през близките години. Възможно е между тях да има интересни неща и за българските издатели.

● Интервюто проведе: СаНдРо ГеОрГиЕв

Първа публикация в: списание „Една седмица в София“ от февруари 1988 година

[alexandrit]

Тази публикация се посвещава
на 45-годишнината от излизането на „Пикник край пътя“

Наталия МАРИНОВА

ДУЕТЪТ ПОД РАЗЛИЧНИ ЪГЛИ

СЛЕД ТОЛКОВА ПОДСЕЩАНИЯ баща ми най-после намери тая сакраментална книга!
Изрови я между старите си университетски учебници, мирно и кротко съжителстващи в мазето ни. Ето, днес тя лежи (и излъчва!) до моя лаптоп – първата книга на братя Стругацки, издадена у нас, и първата тяхна рожба, която аз прочетох с упоение още като гимназистка. Пак погалвам солидното ѝ телце с твърди златистожълти корици и току разглеждам за кой ли път нейната суперобложка със Зевс, нарисувана тъй майсторски от Иван Кирков.
От прилив на емоции само да не забравя да изпиша заглавието ѝ: „Трудно е да бъдеш бог. Понеделник започва в събота“ (Народна младеж, София, 1968). Точно след пет години моите бъдещи родители ще се оженят... но я да оставим настрана семейните подробности.
А трудно ли е да се направи една анкета за братята АБС и за отзвука от десетките им книги в България? След като формулирах своите кратки питания, аз ги разпратих на петнайсетина човека – забележете, все приближени в двора на Негово величество Въображението. За почти всички от тях можете да прочетете в уикито „БГ-Фантастика“. Ех, някои не дадоха никакъв знак, че са получили поканата ми, ала повечето се отзоваха и така оформиха твърде любопитно духовно зрелище.
И тъй, право към въпросите и предизвиканите от тях кошница отговори:

1. Посочете, моля, вашите три най-любими произведения на тандема Стругацки? А коя от техните рожби на фантазията ще определите с етикета „най-слаба“?
2. Братя Стругацки са носители на десетки награди – регионални, национални или международни. Как мислите, с кои свои качества двамата са заслужили толкова призове на попрището фантастично?
3. Има литературни герои, близки и ярки като слънцето, или пък – далечни и загадъчни като тъмната материя във Вселената. Лично вие с кои герои на създателите Стругацки бихте искали да сте приятели?

■ Атанас П. Славов

1. Трите ми най-любими са: „Пладне, ХХІІ век“; „Трудно е да бъдеш бог“; „Милиард години до свършека на света“. Истински слаби произведения братя Стругацки нямат. Бих казал само кое съм чел с най-голямо усилие (и съм го прекъсвал за почивка) – „Куца съдба“.
2. С глобалното си мислене, талантливо сведено до релефни човешки образи и съдби.
3. Румата Есторски и Максим Камерер – заради трагичния им социален избор ми се е искало да бъда до тях и да им помагам. Ще посоча също и Горбовски като човек от следващо ниво на развитие.

■ Валентин Д. Иванов

1. Когато бързах да порасна, харесвах по-късните им книги – сигурно съм си мислел, че това ме прави по-голям. А когато спрях да бързам, започнах да харесвам по-ранните им произведения. Не защото те ще ме направят по-млад, ами защото в тях има повече оптимизъм. „Стажанти“, „Пътят към Амалтея“, „Обитаемият остров“ и „Трудно е да бъдеш бог“ са все още най-любимите ми книги. Героите тук невинаги се справят с проблемите си; нещо повече, някои се оказват принципно нерешими, но на мен ми харесва, че Юра Бородин, Биков, Мак и Антон не се отказват, независимо колко малки са шансовете им за успех.
2. В моите очи братята са преди всичко писатели и не бива да ги ограничаваме само в попрището фантастично. Липсата на множество награди извън жанра е проблем на епохата, а не доказателство за липса на качества. Смятам, че най-голямата им заслуга е издигането на един считан за „второстепенен“ жанр до нивото на голяма литература. С талант, постоянство и най-главното – с честност пред читателите.
3. Труден избор – импонират ми мъдрите Горбовски и Комов, ироничният Юрковски, мълчаливият Биков и нещастният Абалкин. Обаче мои фаворити са младият Мак Сим и особено невинният „стажант“ Юра Бородин.

От тв канала WGN America обявиха, че през тази
година ще снимат сериал по „Пикник край пътя“



■ Георги Недялков

Отговорите ми засягат само произведения с научнофантастична тематика.
1. Като най-предпочитани от мен творби бих посочил „Пладне, ХХІІ век“ (1962 г.); „Далечната планета“ (1964 г.) и „Второто нашествие на марсианците“ (1967 г.).
Съответно, като най-слабо художествено произведение, без никакви уговорки бих определил повестта „Времето на дъжда“ (1967 г.). Основания за това ми дават неясният объркан сюжет, накъсаното, разводнено свръх всякаква мярка действие, както и неспирните обилни алкохолно-битово-социални терзания на главния герой.
2. Според мен качествата, допринесли за успеха им, са умелото използване на жив, разбираем за целевата аудитория и време език, съчетан със сюжетна линия и герои, които се проследяват хронологично в несвързани помежду си произведения, а също така и постоянното внимание дори към дребните подробности – всъщност те градят достоверността на общата картина. Не на последно място е и точният подбор на тематиката, отговаряща изцяло на общата насока и стремежи за развитие на съветското общество от онова време.
Казаното се отнася най-вече за книгите, писани докъм средата на 80-те години.
3. Лично за мен най-симпатичен и разбираем е един от героите на повестта „Трудно е да бъдеш бог“ (1968 г.) – Арата, по прякор Гърбавия. Въпреки че ролята му е епизодична, той само с няколко изречения заслужено спечелва вниманието на читателя:
„... Махнете се оттук, дон Румата, върнете се на небето и никога вече не идвайте. Или ни дайте вашите мълнии, или поне вашата желязна птица, или поне извадете мечовете и застанете начело“.
„... В нашата работа не може да има приятели наполовина. Приятелят наполовина е винаги наполовина враг...“
Иначе казано – лъсва абсолютното безсмислие на извънредно привлекателната и широко практикувана в наше време идея за „прогресорство“, проследявана в най-малко три знакови произведения на братята.

(Продължението следва!)