● Едно интервю на Александър КАРАПАНЧЕВ
___________________________
Художниците казват, че синьото, зеленото и лилавото са студени цветове. Но според мен зеленото на малахита излъчва не само студени, а и откровено топли вълни – на огряна от слънцето сияеща пролетна трева, на коприна, която непременно ти сe иска да погладиш с ръка, на листа, едва-едва полюшващи се в жарък августовски ден.
Още ме топли (да, някъде дълбоко в сърцето!) и руският албум за малахита, отпечатан в два пищно-тежки тома и посветен на буйния социален живот на този камък. Сега ги разгръщам пак и ето, отново ме впечатлява калиграфическият почерк на Виктор Саргин, който ми надписа това разкошно издание така: „Александру, нашему болгарскому гостю, от уральцев“.
На корицата на първия том, върху няколко яркозелени концентрични вълни от малахит, е щампован в златно силуетът на гущерче – преображение на Господарката на Медната планина, наричана понякога и Малахитница. Вижте, вижте, гущерчето раздвижва ръкоподобните си крачка, отмята дълга s-овидна опашка и сякаш с един замах ме връща към онзи далечен май на 1989 година...
___________________________
С какво удоволствие собственоръчно държа тежката каменна скулптура на наградата „Аелита“ – най-престижното отличие за научнофантастична литература в СССР! Галя с поглед изящната миниатюрна планетка от ледовиден кварц на върха, благоговейно опипвам металната спирала и „къдравата“ халцедонова друза в основата й. Кабинетът на Станислав Мешавкин, главния редактор на списание „Уральский следопыт“, кипи в часовете преди връчването на „Аелита ‘89“, а аз мечтая да се срещна с човека, който изработва навярно най-красивите в света призове за фантастика.
... Току-що сме се запознали с Виктор Саргин и той ми изнася малка експресна лекция. Намираме се в централния уралски град Свердловск (бившия Екатеринбург, прочут с императорските си леяри и шлифовчици), в специализираното училище-интернат № 139. Тук Виктор Василиевич преподава рисуване, чертане, художествена обработка на камъни и метали. По професия той е каменорез – дума, която фокусира в себе си усилията и на рудничаря, и на ювелира.
Немногословен, с енергично розово лице, Саргин наслуки взема камък, подобен на бежов детски юмрук. И започва да обикаля с него различни апарати. Най-напред го разполовява с писукащ циркуляр, сетне го минава с едър корундов абразив върху въртящ се диск. Бързо следва „терапия“ с фин абразив и накрая – шлифовка до копринен лъсък с помощта на ябълковозелен хромов окис: „Я да видим сега...“.
Охо! Върху дланта на Виктор Саргин лежи мъничка ахатова карта на... България! С бистри сиво-бели контури, откроени сред нежен кафяв фон. Ето тук е Дунав, насам е Черно море, надолу пък са Родопите с женствените си планински форми. Случайно крехко чудо? Да, но то още по-силно ме привързва към галактиката на минералите. После отиваме в дома на каменореза. За „ордьовър“ се спускаме в просторно мазе, превърнато на склад – наоколо искрят пищни друзи, напомнящи замръзнала млечна пяна; тъмнее горско-зелен малахит; очакват своя час късове теменужен чароит и червен авантюрин, напръскан сякаш със златни мушици...
В дъното на склада трима приятели на Саргин кротко пийват и замезват. Пред тях лъщи голяма пушена риба. „Няма да се бавим много“ – обещава домакинът и ние се качваме в апартамента му, за да направим „същинското“ интервю. По стените около мен греят вкаменени пейзажи от пъстър като карнавал яспис. Едва откъсвам очи от тези природни „Клод Моне“, „Левитан“, „Чюрльонис“ и разтварям бележника си:
– Виктор Василиевич, как се роди идеята за минералните награди „Аелита“? Какви символи влагате в облика им? И от какви суровини изработвате отличията?
– Ежегодната награда „Аелита“ ми поръча списание „Уральский следопыт“. Първоначалния ескиз приготвихме заедно с художника Михаил Надеенко и той бе одобрен от Съюза на писателите на РСФСР. После аз запретнах ръкави, за да го изпълня. Символиката му включва уралска тематика и темата за човешкото въображение. Тя съчетава фантастичните форми на камъните и металите с идеята за полета, за непознатите пътища, които ни очакват във всемира.

Сергей Лукяненко с наградата „Аелита“ (1999)
При планетката на върха имам различни варианти – използвал съм морион, любимите ми ясписи, розово-черен родонит, лазурит... За поставката избирах уфалейски, казахстански, берьозовски халцедон. Ако се интересувате още по-подробно, една „Аелита“ обикновено ми струва месец напрегнат труд.
– Няколко думи за наградата „Старт“?
– „Старт“ се присъжда на най-успешно изявилия се млад фантаст (до 40-годишна възраст). Тук ескизът е изцяло мой. Скулптурата представлява разтворена книга: страниците й изсичам от орски, технически или друг яспис. Пред тях никне младо цвете, изваяно от светлозелен нефрит. Пръв носител на тоя приз стана Борис Щерн от Киев за дебютния си сборник „Чия е планетата?“.
– Доколкото разбирам, вие живо се интересувате от фантастиката и нейните „жреци“, така ли е?
– О, не ми остава много време за четене. Докато работех над наградата „Иван Ефремов“ (връчва се за принос в развитието на съветската фантастика), прочетох романа „Мъглявината Андромеда“. Харесвам братя Стругацки и въпреки всичко, отбележете това, аз съм реалист.
Композицията на отличието „Иван Ефремов“ включва ясписов символ на нашата Земя, полусфера от вулканично стъкло – олицетворение на Космоса, и неизвестна планета от бял халцедон. Орбитата се изковава от мелхиорова сплав, а най-отгоре блещука ниобиева звездичка – като надежда.
– Често споменавате разноликия яспис, чиято палитра е почти неизчерпаема. Кои други камъни предпочитате в работата си? Как и къде ги намирате?
– Да, в ясписите аз съм влюбен. Дори на шега се наричам „яспист“, тоест специалист по тази минерална порода. Особено ценя башкирския яспис: твърде своеобразен, много лиричен и изразителен, спокоен като цвят, ала в него изобилстват пейзажни мотиви. Орският му събрат е някак по-див, по-ярък, с повече смесени багри, по-динамичен. Обичам също халцедоните и ахатите. Мисля, че никой декоративен камък не може да остави човека равнодушен.
Как си набавям суровини ли? Някои неща купувам, някои сам копая. Обикновено през година ходя на „лов“ за минерали. В Урал, в Казахстан, в Башкирската АССР... Разбира се, да обикаляш из планините с каменарски чук не е лесно, обаче аз съм свикнал. Занимавал съм се с лека атлетика, борба, парашутизъм и в случая физическата закалка ми помага доста.
Ех, чудесно удоволствие е, трябва да ви кажа! Понякога попадаш на великолепни находки. Неотдавна например в Башкирия открихме т.нар. малахитов яспис – зелен, с бели пръстенчета и виолетови жилки. Красота на красотите! Използвахме го за мозаично пано на великия уралски приказник Павел Бажов. Може би сте чели неговите шедьоври „Господарката на Медната планина“, „Каменното цвете“, „Малахитовата кутийка“?
– Виктор Василиевич, споделете още нещичко от вашата биография. Ако решите да си направите визитна картичка от камък, какъв девиз ще гравирате върху нея?
– Роден съм недалече от Свердловск, в градчето Полевской, където е живял и работил невероятният Бажов. Завършил съм факултета „Художествена графика“ при Педагогическия институт в град Нижний Тагил. Знаете ли, вече съм автор на 17 награди за въображение, излезли под ръцете ми: десет „Аелита“, пет „Иван Ефремов“ и две „Старт“. Всъщност толкова са и фантастичните призове, връчени досега от списание „Уральский следопыт“.
Освен задължителните часове в училището водя и кръжок по приложно изкуство. Момчетата се увличат, идват с голямо желание и ми подслаждат професията. Виж, за девиза трябва малко да помисля. Е, да речем така: „Камъкът – това е упоритост и труд“. Навярно сте се досетили сами – визитната ми картичка ще бъде ясписова...
– – – – – – –
Под ласкавото сияние на вкаменените пейзажи по стените разговорът ни привършва. Помолвам домакина за автограф, затварям бележника и ние отново се спускаме в мазето-склад. Там приятелите на Виктор Саргин изваждат бутилка розово молдавско вино „Мугурел“ и златиста пушена платика от казахстанското езеро Балхаш, която лъщи съблазнително под електрическата светлина. „Но това – както казват някъде братя Стругацки – е вече съвсем, съвсем друга история.“
Първа публикация във: вестник „Орбита“// брой 24 от 1990 г.